понеделник, 1 септември 2014 г.

Агата Кристи >> Аферата в Стайлс

Дебютът на Поаро

   Големият интерес сред обществото към така наречения навремето случай „Стайлс“ бе вече поутихнал. Въпреки това, поради широката, макар и незавидна слава, съпътствала тази история, бях помолен от приятеля ми Еркюл Поаро, а и от самото семейство да я напиша. По този начин искахме веднъж завинаги да сложим край на слуховете, които все още се ширеха.
   Смятам накратко да изложа обстоятелствата, по силата на които бях въвлечен в тази история.
   След раняване на фронта ме върнаха в родината. Прекарах няколко потискащи месеца в дом за възстановяване, а после получих още един месец отпуск по болест. Понеже нямах близки роднини или приятели, бях започнал вече да си блъскам ума какво да правя, когато се натъкнах на Джон Кавендиш. Не можеше да се каже, че се бяхме срещали много честo през последните няколко години. Дори не можеше да се каже, че го познавам твърде добре. Освен това беше поне с петнайсетина години по-възрастен от мен, макар че човек трудно можеше да му даде и четиресет и пет. Като юноша често бях посещавал Стайлс, имението на майка му в Есекс.
   Поразприказвахме се за доброто старо време и срещата ни завърши с това, че той ме покани да прекарам отпуска си в Стайлс.

   Селото Стайлс Сейнт Мeри се намираше на около две мили от гаричката, а имението Стайлс Корт беше на още една миля от другата му страна. Беше спокоен и топъл юлски ден. Като гледаше човек равните поля на Есекс, простиращи се така зелени и мирни под следобедните слънчеви лъчи, трудно можеше да повярва, че недалеч оттук войната следва своя предначертан път. Почувствах се така, сякаш бях попаднал в друг свят. Като завивахме покрай портата, Джон се обади:
   – Боя се, че тук ще ви се стори доста тихо, Хейстингс.
   – Но приятелю, точно от това имам нужда.
   – Да, наистина, не е лошо, ако на човек му се иска да се поотпусне. Самият аз водя обучението на доброволците два пъти седмично, а освен това помагам и в стопанствата. Жена ми редовно върши стопанска работа. Всяка сутрин става в пет, за да издои кравите, и не спира чак до обяд. По принцип животът тук никак не е лош, стига да не беше този Алфред Ингьлторп! – Джон внезапно спря колата и погледна часовника си. – Чудя се дали ще имаме време да приберем Синтия. Май не, защото тя сигурно вече е тръгнала от болницата.
   – Синтия? Но това не е съпругата ви, нали?
   – Не, Синтия е под закрилата на майка ми – дъщеря на нейна съученичка, която се омъжила за някакъв нескопсаник адвокат. Преди смъртта си пропилял всичко и така момичето останало сираче и без пукнат грош. Майка ми прояви милосърдието си и така от две години Синтия е като член на семейството. Работи в болницата „Ред Крос“ в Тадминстър, на седем мили от нас.
   При последните му думи колата спря пред един чудесен стар дом. Дама в дебела вълнена пола се беше навела над розите и се изправи, като ни забеляза.
   – Здравей, Иви! Ето го нашия ранен герой господин Хейстингс – госпожица Хауърд.
   Госпожица Хауърд стисна ръката ми изключително крепко, дори болезнено. Останах впечатлен от сините очи насред обветреното ѝ лице. Тя беше жена на около четиресет, с привлекателна външност и дълбок глас, почти мъжки по тембър; тялото ѝ беше доста едро, а и нозете ѝ, обути в грубовати ботуши, съвсем съответстваха на размерите му. Не след дълго открих, че маниерът ѝ на говорене се отличава с оскъдността на телеграфния стил.
   – Плевелите растат – подпалена къща. Не можеш да смогнеш. Направо затискат. Внимателно трябва.
   – Уверявам ви, че ще ми достави огромно удоволствие, ако мога с нещо да ви помогна – отвърнах аз.
   – Няма нужда. Никаква полза. Само дето после ще съжалявате.
   – Ти си истински циник, Иви – каза Джон със смях на уста. – Къде ще пием чай днес – вътре или навън?
   – Навън. В такова хубаво време кой ще се вре вътре?
   – Хайде, стига си градинарствала за днес.
   – Работникът заслужава своята заплата, нали знаеш. Ела да се подкрепиш.
   – Добре – отвърна госпожица Хауърд, сваляйки ръкавиците си, – май ще се съглася с вас.
   Тя се запъти покрай дома към мястото, където бяха сервирани чаят и закуските – под сянката на огромен явор.
   От плетените кресла се надигна една фигура и направи няколко крачки към нас.
   – Съпругата ми, Хейстингс – каза Джон.
   Никога няма да забравя първия път, когато видях Мери Кавендиш. Няма да забравя високата, стройна фигура, очертана на фона на ярката светлина; живото усещане за тлеещ огън, който като че ли намираше израз единствено в нейните светлокафяви забележителни очи, различни от очите на всяка друга жена, която съм познавал; напрежението в нейната неподвижност, което не можеше да не издаде лудешкия и волен дух на изискано и благородно тяло – всички тези неща оставиха белег в паметта ми, сякаш някой се бе докоснал с горещо желязо. Няма да ги зaбравя никога.
   Тя ме поздрави приятно със своя нисък и глас, а аз се отпуснах в плетеното кресло с чувство на удовлетвореност, че съм приел поканата на Джон. Госпожа Кавендиш ми поднесе чай и малкото думи, които тя кротко изрече, още повече засилиха първоначалното ми впечатление, че тя е изключително очарователна жена. Компанията на внимателния слушател винаги действа стимулиращо и аз шеговито разказах някои случки от дома за възстановяване, като с голяма радост установих, че моята домакиня изпита огромно удоволствие от начина, по който го направих. Що се отнася до Джон, колкото и голям добряк да бе той, човек едва ли можеше да го причисли към хората, които умеят да разговарят интересно.
   В този момент добре познат глас долетя от отворения френски прозорец, намиращ се наблизо:
   – Значи ти ще пишеш на принцесата след чая, Алфред, нали? Аз пък ще пиша на лейди Тадминстър за втория ден. А дали да не изчакаме, докато получим отговор от принцесата? Ако тя ни откаже, тогава лейди Тадминстър би могла да го открие в първия ден, а госпожа Кросби - на втория. А след това и дукесата – тя пък е за училищното празненство.
   Последва мърморенето на мъжки глас, след което госпожа Ингълторп изчурулика в отговор:
   – Да, Алфред, разбира се. След чая ще бъде много добре. Така хубаво обмисляш всичко, мили Алфред.
   Френският прозорец се отвори още по-широко и една приятна белокоса възрастна дама с малко властно изражение на лицето прекрачи навън върху тревата. След нея се появи мъж, в чието поведение се долавяше почтително отношение.
   Госпожа Ингълторп ме приветства бурно:
   – Господи, нима не е прекрасно да ви види човек след всичките тези години, господин Хейстингс? Алфред, мили, господин Хейстингс - а това е съпругът ми.
   Огледах „милия Алфред“ с любопитство. Без съмнение у него имаше нещо странно. Вече не се чудех защо Джон не одобрява брадата му. Стори ми се, че не бях виждал по-дълга и по-черна брада от неговата. Носеше пенсне със златни рамки, а цялата му фигура излъчваше някаква скованост. Хрумна ми, че вероятно би изглеждал по-уместно на сцена, защото появата му в действителния живот будеше недоумение. Гласът му беше доста приглушен и мазен. Подаде ми вдървена ръка и каза:
   – За мен е удоволствие, господин Хейстингс. След това се обърна към съпругата си: – Емили, мила, тази възглавничка ми се струва малко влажна.
   Тя обърна към него грейналото си от любвеобилност лице, докато той, демонстрирайки най-нежна загриженост, замени въпросната възглавничка с друга. Странна беше заслепеността на тази иначе благоразумна жена!
   Присъствието на господин Ингълторп като че ли хвърли пелена от сдържаност и прикрита враждебност върху цялата компания. Госпожица Хауърд пък дори и не се стараеше да прикрива чувствата си. Само госпожа Ингълторп сякаш не забелязваше нищо необичайно. Прежната ѝ словоохотливост не бе изгубила нищо от изминалите години и от устата ѝ се сипеше несекващ поток от думи, главно във връзка с предстоящата разпродажба, която тя организираше и която предстоеше да се проведе скоро. От време на време тя се обръщаше към съпруга си, за да уточни дни и дати. Той не измени на своя бдителен и внимателен маниер ни за минутка. Още от самото начало у мен се загнезди силна ненавист спрямо него, а аз се гордея с факта, че обикновено първите ми впечатления са доста непогрешими.
   Не след дълго госпожа Ингълторп се обърна, за да даде нареждания на Ивлин Хауърд относно някакви писма, и тогава съпругът ѝ ме заговори с особения си глас:
   – Вие имате професията на военен, така ли, господин Хейстингс?
   – Не, преди войната работех в „Лойдс“.
   – А възнамерявате ли да се върнете пак там, когато свърши?
   – Навярно. Или там, или ще започна всичко отначало.
   Мери Кавендиш се наведе напред:
   – Какво в действителност бихте избрали като професия, ако можехте да следвате влечението си?
   – Ами... зависи.
   – Нямате ли някакво тайно хоби? – попита тя. – Кажете ми, привлича ли ви нещо? Всеки го тегли нанякъде, и то все към абсурдни неща.
   – Ще ми се присмеете.
   Тя се усмихна.
   – Навярно.
   – Ами... винаги тайно ми се е искало да стана детектив!
   – Истински? Скотланд Ярд? Или Шерлок Холмс?
   – О, Шерлок Холмс, разбира се. Но вижте какво, това ме влече съвсем сериозно и много силно. Преди време в Белгия срещнах един прочут детектив и се запалих от него. Той е едно чудесно дребно човече. Казваше, че добрата детективска работа е просто въпрос на метод. И моята система е изградена върху това – макар и да не съм направил кой знае какво досега. Той е забавно човече – голямо конте, но с чудесен ум.
   – Харесвам добри детективски истории – обади се госпожица Хауърд. – Ама пишат и много боклук. Престъпникът в последната глава. Объркват всички. В живота веднага ще се сетиш още отначало.
   – Има много неразкрити престъпления – отвърнах аз.
   – Не говоря за полицията, а за тези, дето са замесени. Семейството. Тях не можеш излъга. Те ще се сетят.
   – Значи – казах аз удивен – вие смятате, че ако край вас стане престъпление, да кажем убийство, веднага ще можете да посочите убиеца?
   – Ами да. За доказване пред съда може и да не стане, но съм сигурна, че ще го позная. Ще го усетя с върха на пръстите си, ако се приближи към мен.
   – Може да е и „тя” – подхвърлих аз.
   – Може. Но убийството е насилие. Пó подхожда на мъж.
   – Не и когато става въпрос за отровителство – стресна ме звънкият глас на госпожа Кавендиш...

Издателство Ера


Лейф Г. В. Першон >> Онзи, който убие дракона

Още един пречукан пияница...

   Вратовръзка с петно от сос, чугунен капак на тенджера и обикновен малък чук със счупена дървена дръжка. Това бяха трите най-забележителни неща, които откриха криминалистите от полицията в Солна при първоначалния оглед на местопрестъплението. Изобщо нямаше нужда човек да е криминалист, за да се досети, че най-вероятно тези предмети бяха използвани за убийството на жертвата. Стига да има очи да вижда и достатъчно здрав стомах, за да издържи на огледа.
   А колкото до чука с пречупена дръжка, съвсем скоро щеше да се окаже – едва ли не с още по-голяма вероятност, – че са сбъркали и всъщност не се е стигнало до употребата му, когато извършителят е светил маслото на жертвата.
   Докато криминалистите се занимаваха с техните неща, следователите изпълниха своите си тривиални задължения. Звъняха по вратите на съседите, осведомиха се за жертвата и евентуални наблюдения, които биха могли да се свържат с деянието. Една от цивилните служителки, понеже по принцип те отговарят за подобни неща, се зае да изрови всичко възможно от компютъра.
   Съвсем скоро бе обявена печалната истина за обичайната жертва на убийство в историята на шведската криминалистика за сто и петдесетте години, в които се бе водила статистика. Впрочем сигурно и от много по-рано, понеже ръкописните присъди точно в тази област още от ранното средновековие разкриваха същата картина, както съдебната статистика на съвременното общество. Класическата шведска жертва на убийство, ако щете, от хиляда години насам. На съвременен език: „Самотен мъж на средна възраст, социално маргинализиран и тежко алкохолизиран.“

   „Просто най-обикновен пияница“ – както ръководителят на предварителното следствие, криминален комисар Еверт Бекстрьом от полицията в Солна, определи жертвата по време на доклада пред шефа си след първата сбирка на екипа по случая.
   Макар показанията на съседите и извадките от различни регистри да бяха достатъчни, дори предостатъчни, двамата криминалисти допълнително подкрепиха аргументите си.
   „Типично убийство на пияница ми се вижда, Бекстрьом“ – така обобщи случая по-възрастният от тях, Петер Ниеми, по време на същото първоначално съвещание, когато изложи своето и на колегата си виждане по случая.

   Вратовръзката, капакът на тенджера и чукът принадлежали на жертвата и били налични в апартамента отпреди неприятностите. Вратовръзката чисто и просто си висяла на шията на убития. Под яката на ризата, както е редно, ала в случая малко по-стегната и за по-сигурно застопорена под гръкляна с още един възел.
   В същия апартамент двама души, единият от които според пръстовите отпечатъци – самата жертва, вероятно бяха посветили часовете преди убийството на съвместно хапване и пийване. Празни бутилки от алкохол и кенове от силна бира, чаши, от които бяха пили бира и водка, остатъци от храна в две чинии на масата в дневната, които заедно със съответстващите им остатъци в тясната кухничка разкриваха, че последното ястие на жертвата се бе състояло от класическите за шведската кухня запържен бекон и бобена яхния. Последната всъщност полуфабрикат: съдейки по опаковката в кофата за боклук – купена същия ден от близкия супермаркет ИКА. И преди сервирането затоплена в чугунената тенджера, с чийто капак извършителят по-късно същата вечер няколко пъти е халосал по главата своя домакин.
   Съдебният лекар също бе стигнал до подобни изводи. Беше ги изложил пред криминалиста, който бе присъствал на аутопсията, тъй като щеше да е зает с нещо по-важно по времето, предвидено за съвещанието на разследващата група. Със сигурност окончателната му експертиза в писмен вид щеше да се позабави някоя и друга седмица, но за първоначалната устна преценка стигаха и стандартните разрези наред с опитното око.
   – Пияница, както вие, полицаите, имате навика да определяте такива като нашия клетник – обясни съдебният лекар, който за разлика от присъстващите все пак бе образована личност и се очакваше да си мери думите.

   Съвкупността от всичко – показанията на съседите, безрадостните извлечения от регистрите относно личността на жертвата, намерените на местопрестъплението предмети, наблюденията на съдебния лекар – разкриваше пред полицията всичко, което трябваше да знае. Двама пияници, близки познати от по-рано, се срещат, за да хапнат едно-друго и да изпият значително повече, сетне се скарват за някоя от всевъзможните безсмислици в своето общуване. И единият слага край на вечеринката, убивайки другия.
   Нищо особено заплетено. И беше съвсем възможно да открият извършителя в най-близкото обкръжение от приятелчета на жертвата, дори бяха започнали да проверяват сред тях. Убийства като това биваха разкривани в девет от десет случая и досието обикновено се предоставяше на прокурора след не повече от месец.
   Така де, съвсем рутинна процедура, та на никого от полицаите от Солна, присъствали на първоначалното съвещание, и през ум не би минало да потърси външни специалисти, например по психологично профилиране от Кралската криминална полиция, а може би дори направо професора по криминология от Главно управление на Кралската полиция, който впрочем живееше само на няколко пресечки от дома на жертвата.
   А и никой от въпросните експерти не бе влязъл във връзка с групата по своя инициатива, което в конкретния случай бе добре, понеже те без съмнение щяха да потвърдят, че нещата са точно каквито са. Така че поне нямаше шанс да ги хванат по бели гащи, що се отнася до научните доказателства.
   Защото щеше да се окаже, че всичко гореописано: измъдреното благодарение на събраните доказателства, на натрупания полицейски опит и на обичайния нюх, който всички истински ченгета придобиват с времето – бе толкова погрешно, та чак смърдеше.
   – Кажи ми най-същественото, Бекстрьом – нареди висшестоящият му ръководител Ана Холт, главен комисар в комисариата на Вестерурт, когато в деня след убийството Бекстрьом изложи пред нея случая.
   – Просто най-обикновен пияница – заяви той и кимна уверено.
   – Окей, имаш пет минути – въздъхна Холт, в чийто дневен ред имаше още много задачи, някои доста по-важни от проблема на Бекстрьом.
   В четвъртък, 15 май, се развиделяваше над Хаселстиген 1 в Солна още в 3:20 сутринта. Точно два часа и четирийсет минути преди Септимус Акофели, 25, да стигне до същия адрес, за да достави сутрешния вестник...

Преводач Росица Цветанова

Издателство Колибри


Дубравка Угрешич >> Баба Яга снесла яйце

Иди там – не знам къде,
донеси онова – не знам какво.

   Жива ли си?

   – Да се обадим на старата вещица, а? – казва мама. Забелязвам в очите ѝ ненадеен блясък.
   Взимам послушно тефтерчето с петнайсетината важни телефонни номера, които ѝ записах, за да са ѝ винаги под ръка, набирам номера и подавам слушалката. След малко я чувам да чурулика доволно.
   – Как си, скъпа, жива ли си?
   Често се обаждаше на „старата вещица“, особено сега, като не можеше вече да се отбива при нея. Не само по възраст, но и по продължителност на познанството им, Пупа беше най-старата приятелка на мама.
   – Да не беше тя, и тебе нямаше да те има – казва мама и за пореден път повтаря семейната легенда как като току-що дипломирана стажантка Пупа асистирала на главния лекар при раждането ми. (Исусе, какво грозно бебе! – възкликна Пупа, като те извадиха на бял свят. Примрях от страх. Пък ти хич не беше грозна, дъртата вещица само се шегуваше!)
   – Ех, Пупа! И нейният живот не беше лек... – въздъхва замислено майка ми.
   Някога тя била при партизаните, където хванала туберкулоза. Преживяла какво ли не, дори умирала на няколко пъти и все се ядосваше на дъщеря си, също лекарка, че е виновна за всичко. Без нея, оплакваше се често старата вещица, отдавна да се е отървала от тоя свят.
   Едва ли имаше повече от четирийсет кила, придвижваше се с инвалидна проходилка, беше полусляпа, виждаше света в неясни контури. Живееше сама, отказваше твърдоглаво да отиде в старчески дом или да се премести при дъщеря си и семейството ѝ. За платена гледачка и дума не можеше да става. Както и за всякакви други варианти. Ето защо дъщеря ѝ беше принудена да се отбива при нея всеки ден, както и домашните помощнички, които сменяха постоянно. Седеше в жилището си пъхнала крака в електрическа грейка с формата на голям кожен ботуш. От време на време пускаше телевизора и се кьореше в петната по екрана. После го изключваше и душеше въздуха наоколо. Проклетите съседи сигурно пак ѝ бяха пуснали „гнил газ“ през инсталацията за парното. Викаше му така, защото от него цялата къща вонеше на гнилоч. Караше помощничката да оглежда внимателно всяко кътче на жилището, да проверява да не се е запалило нещо, да няма някаква умряла мишка или храна, а жената се кълнеше, че няма нищо. Освен „гнилия газ“, който от време на време циркулираше по инсталацията, нищо друго не вгорчаваше живота ѝ. Проблемът беше смъртта: тя упорито не идваше. Да щеше да се промъкне по тръбите, на драго сърце би ѝ се оставила. Смъртта няма мирис. Животът смърди! Животът е гадост!
   Седеше тъй във фотьойла с крака, пъхнати в големия ботуш, и душеше въздуха край себе си. С времето ботушът се срасна с нея и стана естествено продължение на тялото ѝ. С късо подстригана бяла коса, с остър, закривен, клюноподобен нос, извиваше елегантно дългия си врат и отправяше сивия си поглед към госта.
   – Сто пъти съм ѝ казвала, остави ме да умра... - не спираше да вини дъщеря си. Така косвено се извиняваше за състоянието си.
   – Знаеш ли сега пък какво е намислила? – заразказва разпалено майка ми, като остави телефонната слушалка.
   – Какво?
   – Всеки ден си поръчва по телефона пасти от сладкарницата. Изяжда по пет кремпити наведнъж…
   – Това пък защо?
   – Сигурно се надява да качи кръвната захар и да умре...
   – Убедена съм, че не го мисли. Все нещо трябва да си спомня от медицината...
   – Казвам ти, всеки ден омита по няколко кремпити.
   – И как ѝ е захарта?
   – Не помръдва. Между пет и шест...
   – Е, няма късмет...
   – И изгонила жената, дето ѝ чисти...
   – Защо?
   – Сигурно не е чистила добре...
   – Че откъде ще знае, като е полусляпа?!
   – Хм, вярно... Виж ти, за това не се бях сетила...
   А после доволно добавя
   – Що се отнася до хигиената, Пупа беше много по-страшна от мен. Не помня някой някога да е влязъл в къщата ѝ с обувки. На всички още от прага им връчваше от ония плетеници...
   – Терлици ли?
   – Да, вече не се намират такива...

Преводач Русанка Ляпова

Издателство Панорама