събота, 21 март 2015 г.

Герасим Петрински >> Късноантична и византийска канонична реторика

Ключ към словото

За разлика от класическата, средновековната реторика е преди всичко образователна дисциплина. За обучителни цели през V–VI в. неизвестен преподавател съставя обемен наръчник, който запознава поколения ученици и студенти с основните клонове на реторическата материя. Така се ражда „Канонът“, обединяващ пет трактата по теория на реторическите упражнения, по теория на спора, по аргументация и по стилистика.
Реторическият Канон е ключ към богатото писмено наследство на гръкоезичния свят между третото и петнадесетото столетие.
Без този ключ средновековният текст остава мъртъв, скучен и трудноразбираем.

Издателство УИ Св. Климент Охридски


четвъртък, 19 март 2015 г.

Ан Патчет >> Белканто

Музиката. Тя може да спасява, тя може да убива...

   Когато светлините изгаснаха, пианистът я целуна. Може би тъкмо беше започнал да се обръща към нея миг преди да стане тъмно, може би само бе вдигнал ръцете си. Сигурно бе имало някакво движение, жест, защото всеки присъстващ в стаята по-късно си спомняше за целувката. Не я бяха видели действително, това би било невъзможно. Тъмнината, която ги обгърна, беше стряскаща и непрогледна. Но не само че всички бяха убедени в целувката, но и твърдяха, че могат да определят и вида ѝ: била напориста и страстна и съвсем я изненадала. Всички бяха приковали погледи в нея, когато лампите изгаснаха. Продължаваха да ръкопляскат, на крака, все още погълнати от еуфорията на движението на ръцете, с вдигнати лакти. Нито един не почувства и грам умора. Италианците и французите викаха: „Brava! Brava!“, а японците се извръщаха от тях. Би ли я целунал така, ако в стаята беше светло? Било ли е съзнанието му тъй изпълнено с нея, та в мига на затъмнението да посегне към нея, толкова ли бърза бе мисълта му? Или пък беше заради това, че те също я искаха, всички мъже и жени в стаята, затова колективно си го въобразиха? Бяха така захласнати от красотата на гласа ѝ, че искаха да покрият устните ѝ със своите, да я изпият. Може би музиката можеше да се предава, поглъща, притежава. Какво ли е да целунеш устни, които са държали в себе си подобен звук?
   Някои от тях я бяха обичали с години. Притежаваха всяка плоча, която бе издала. Водеха си дневник и записваха всяко място, на което са я гледали, отбелязваха музиката, имената на състава, диригента. Онази вечер там имаше и други, които пък не бяха чували името ѝ, а ако ги бяха попитали, щяха да кажат, че операта е сбор от безсмислени котешки мяукания и че по-скоро биха предпочели да прекарат тези три часа на зъболекарския стол. Това бяха хората, които сега плачеха открито, онези, дето бяха толкова заблудени досега.
   Никой не се уплаши от тъмнината. Едва я забелязваха. Продължаваха да аплодират. Хората, които живееха в други страни, предположиха, че тук непрекъснато стават такива неща. Че електричеството ту светва, ту изгасва. Домакините знаеха, че това действително е така. Освен това токът спря в пълно съответствие с драматичния момент, сякаш светлината им казваше: „Нямате нужда да виждате. Слушайте.“ Това, за което никой не се замисли, бе защо и свещите, поставени на всяка маса, загаснаха, може би точно в същия момент или миг преди това. Залата се изпълни с приятната миризма на току-що духнати свещи – сладникава и нищо невещаеща. Миризма, която означаваше, че вече е късно, че е време за лягане.
   Те продължиха да ръкопляскат. Предположиха, че целувката продължава.

   Роксан Кос, лирично сопрано, беше единствената причина г-н Хосокава да посети тази страна. Господин Хосокава пък бе единствената причина, поради която всички останали бяха дошли на тържеството. Не беше място, което някой просто така ще реши да посети. Причината страната домакин (бедна държава) да организира неразумно разточителното тържество за рождения ден на един чужденец, когото едва ли не подкупиха, за да присъства, беше, че този чужденец бе основателят и председателят на „Нансей“, най-голямата корпорация за електроника в Япония. А най-сладостната мечта на страната домакин беше г-н Хосокава да им се усмихне, да им помогне по някой от стотиците начини, от които те се нуждаеха от помощ. Тя би могла да се осъществи чрез обучение или търговия. Да се построи завод (това беше една тъй скъпоценна мечта, че почти не смееха да я изрекат) тук, където евтината работна ръка би донесла печалба за всички страни. Индустриалното производство би могло да изтегли икономиката встрани от отглеждането на кока и опиумен мак, създавайки илюзията за страна, която обръща гръб на основните съставки на кокаина и хероина, така че да се стимулира чуждестранната помощ и трафикът на въпросните наркотици да не бъде толкова очебиен. Но този план не бе успял да заработи досега, защото японците по природа са изумително предпазливи. Те вярват в опасността и в слуховете за опасностите, които подобни държави представляват, затова самият факт, че лично г-н Хосокава, а не някой вицепрезидент, нито пък политик, дойде да седне на тази маса, беше доказателство, че може би ще им протегнат ръка. И вероятно щеше да се наложи да уговарят и молят тази ръка, дори да я извадят от собствения ѝ дълбок джоб. Но това посещение с невероятната вечеря в чест на рожденика, достигнала своя връх с изпълнението на оперна звезда, с няколко планирани за следващия ден срещи и посещения на заводски площадки, ги приближаваше със светлинни години по-близко от когато и да е било до целта – и затова атмосферата в залата ухаеше на сладки обещания. На тържеството присъстваха и представители на половин дузина страни, които бяха преднамерено заблудени относно естеството на намеренията на г-н Хосокава, инвеститори и посланици, които може би нямаше да подтикнат правителствата си да вложат пари в страната домакин, но със сигурност щяха да подкрепят всяко начинание на „Нансей“, сега обикаляха из залата в черни вратовръзки и официални костюми, вдигаха тостове и се смееха.
   Що се отнася до г-н Хосокава, пътуването му не бе свързано с бизнес, дипломация или пък приятелство с президента, както по-късно щяха да пишат вестниците. Господин Хосокава мразеше да пътува и не познаваше президента. Той пределно ясно беше изтъкнал намеренията си или по-скоро липсата на намерения. Не възнамеряваше да строи завод. Никога не би се съгласил да пътува до някаква непозната държава само за да отпразнува рождения си ден с хора, които не познава. Не му се искаше да отбележи тази дата дори с хора, които наистина познава, най-малкото пък петдесет и третия си рожден ден, за който смяташе, че изобщо не е забележителна годишнина. Досега беше отхвърлил пет-шест настоятелни покани от същите тези хора за точно това тържество, докато те не му обещаха като подарък присъствието на Роксан Кос.
   А ако тя присъства, кой ли би отказал? Все едно колко странно, колко неуместно, колко заблуждаващо можеше да се окаже, кой би казал „не“?...

Преводач Анелия Данаилова
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела

Белканто в Pimodo

Роберто Боланьо >> Кучки вероломни

Мирогледът на Боланьо може да бъде смущаващ, мрачен, но не и студен – хуморът и състраданието са винаги някъде наблизо. The Guardian

Дяволска дузина разкази на Роберто Боланьо (1953–2003), един от най-впечатляващите писатели от началото на новото хилядолетие: „скитникът чилиец, превърнал се в мексикански поет бохем, който прекосява океана, за да стане в Каталония един от най-оригиналните следвоенни европейски прозаици“ (по The Independent).
За Хитлер като коридорно привидение и футболисти, вкарващи голове със заклинания; за ултраси, отвлечени от момичета на мотоциклет, и цвета на пръстта в Африка; за ядене на игуани и среднощни срещи между самотници; за индийски бардаци и душеспасителни бягства; за Призрак с Патрик Суейзи и Андрей Рубльов на Тарковски; за Пабло Неруда, Никанор Пара, Алехандро Ходоровски и много други артисти, поети, емигранти и духове.
След Телефонни обаждания това е вторият сборник на Боланьо в поредицата Кратки разкази завинаги. Изданието включва и очерк от Хуан Вильоро, мексикански публицист, писател и приятел на автора.

Преводач Нева Мичева
Оформление Люба Халева
Издателство Жанет 45