четвъртък, 5 март 2015 г.

Алис Мънро >> Само живот

... вълшебен дар – напомняне защо творбите на Алис Мънро ще се помнят дълго. The Boston Globe

   След като внесе куфара ѝ в купето, Питър, изглеж­да, и побърза да слезе, за да не пречи. Но не за да си тръгне веднага. Обясни ѝ, че се притеснява да не би влакът да потегли. Той стоеше на перона, гледаше нагоре в техния прозорец и махаше с ръка. Усмихваше се и махаше. Усмивката към Кати беше широка и жизнерадостна, без никакво съмнение в света, сякаш вярваше, че тя ще продължава да бъде едно чудо за него, и той за нея също, завинаги. Усмивката на Питър за съпругата му изглеждаше многообещаваща, доверчива и с някакъв оттенък на непоколебимост. Нещо, което не би могло да бъде лесно изразено с думи, а и можеше изоб­що никога да не бъде изречено. Ако Грета бе споменала за такова нещо, той би отвърнал не ставай смешна. И тя щеше да бъде съгласна с него, защото смяташе за неестествено хора, които се виждат ежедневно и постоянно, да дават каквито и да било обяснения.
   Когато Питър бил съв­сем малък, майка му го пренесла през някак­ви планини, чието название Грета все забравяше, за да го измъкне от социалистическа Чехословакия и да го отведе в Европа. Разбира се, имало и други хора освен нея. Бащата на Питър искал също да тръгне с тях, но точно преди деня на тайното отпътуване бил изпратен в санаториум. Трябвало да ги последва при първа възможност, но той умрял.
   – Чела съм такива истории – каза Грета, когато Питър ѝ разправи за първи път това. И обясни как в тези истории бебето се разплаква и неизменно трябва да бъде му бъде затисната устата или да бъде удушено, за да не застрашат хленчовете му цялата група бегълци.
   Питър каза, че никога не бил чувал такива истории и не можел да твърди, че майка му би постъпила по същия начин при такива обстоятелства.
   Майка му стигнала до Британска Колумбия, където научила добре английски и намерила работа в една гимназия като преподавателка по „Бизнес практика“, както наричали тогава тази дисциплина. Отгледала сама Питър и го изпратила да следва в колеж и сега той е инженер. Когато майка му им гостуваше в техния апартамент и по-къс­но в къщата им, тя винаги стоеше само в предната стая и изобщо не влизаше в кухнята, докато Грета не я поканеше. Такова бе поведението ѝ. Бе довела до крайност изкуството да не забелязва. Да не забелязва, да не досажда, да не съветва, въпреки че що се отнася до домакинските умения или изкуство, тя бе много по-напред от снаха си.
   Тя също се отърва от апартамента, където бе израснал Питър и отиде в миниатюрна гарсониера, където имаше място само за едно сгъваемо легло. Значи Питър не може да погостува у дома при мама?, подкачаше я Грета, но майка му изглеж­даше стресната и уплашена. Засягаше се от шегите. Навярно проблемът бе езиков. Но английският беше обичайният ѝ език сега, а и единственият, кой­то Питър знаеше. Той бе изучавал бизнес практика, макар и не от майка си, по времето, когато Грета бе изучавала Изгубеният рай. Грета не проявяваше абсолютно никакъв интерес към практичните аспекти на живота, дори странеше от тях като от чума. При него, изглежда, бе точно обратното.
   При наличието на разделящия ги прозорец и Кати, коя­то нито за миг не позволяваше ръкомахането да отслабва, двамата се задоволяваха с размяната на комични или дори налудничаво благосклонни погледи. Тя мислеше, че Питър изглежда много добре и изоб­що не съзнава това. Той бе подстриган „на четка“, както бе модерно тогава – особено ако имаш претенциите да си инженер – и светлата му кожа никога не се зачервяваше като нейната, никога не потъмняваше на петна от слънцето, а имаше равномерен тен, независимо от сезона.
   Неговите лични мнения наподобяваха тена му. Когато двамата отиваха на кино, след това Питър изоб­що не желаеше да обсъжда филма. Казваше, че е бил хубав или много хубав, или горе-долу. Не виждаше смисъл да продължава нататък. Почти по същия начин той гледаше телевизия и четеше книги. Беше търпелив с тези неща. Хората, кои­то ги бяха запознали, вероятно бяха направили това с най-добри намерения. Грета спореше и почти автоматично го питаше дали би казал същото за някой мост. Бяха го направили с най-добри намерения, но те явно не са били достатъчно добри, защото се бяха провалили.
   Вместо да спори, той само се изсмиваше.
   Това не е същото, казваше той.
   Не е ли?
   Не.
   Грета би трябвало да разбере, че това негово отношение – безучастен, невъзмутим, търпелив – за нея е добре дошло, защото тя бе поет и в нейните стихотворения имаше неща, кои­то съв­сем не бяха весели или лесно обясними... Чак до Япония

Преводач Красимир Желязков
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела


Казуо Ишигуро >> Остатъкът от деня

Пропилян?

Един иконом, служил достойно и лоялно на своя господар, предприема важно пътешествие към спомените...

   ... точно липсата на очевиден драматизъм или пищност отличава красотата на нашата страна от другите. Нейни постоянни качества са спокойствието и усещането за сдържаност. И сякаш земята съзнава собствената си красота и величие и не чувства нужда да парадира с тях...

   Мога ли да попитам всички вас, все благородни и добронамерени джентълмени, имате ли изобщо представа в какво се е превърнал светът? Времето, когато можехте да решавате проблемите с благородните си пориви, безвъзвратно отмина... Вие, европейците, явно се нуждаете от професионалисти, които да ви вършат работата. Не го ли осъзнаете скоро, провалът ви е сигурен...

   Но нека сложим нещата на мястото им: задължението на иконома е да осигурява добро обслужване. Не да се бърка в големите проблеми на нацията. Факт е, че тези проблеми никога няма да бъдат изцяло разбрани от хора като мен и вас...

Издателство Лабиринт


сряда, 4 март 2015 г.

Агата Кристи >> Изпитание за невинните

Някой би го направил отново, за да остане в сянка...

   Артър Калгъри чу тихото пляскане на веслата, когато лод- ката спираше до кея, спусна се по стръмния склон и се качи в нея, докато лодкарят я задържаше с прът. Старецът остави у Калгъри странното впечатление, че той и лодката му си принадлежат взаимно – едно неделимо цяло. Когато откъм морето задуха студен ветрец, отплаваха.
   – Студено е тази вечер – забеляза лодкарят.
   Калгъри отговори утвърдително. После се съгласи, че е по-студено от вчера.
   Струваше му се, или мислеше, че му се струва, че съзира прикрито любопитство в очите на лодкаря. Ето един чужденец. И то чужденец след закриването на туристическия сезон. Още повече, този чужденец се прехвърля през реката в необичаен час – твърде късно за чая в кафенето при вълнолома. Няма куфар, така че не би могъл да идва, за да остане. Защо, чудеше се Калгъри, бе дошъл така късно през деня? Беше ли наистина затова, че подсъзнателно бе отлагал този момент? Оставяйки колкото може за по-късно онова, което трябваше да бъде извършено. Пресичаше Рубикон – реката... реката... Мислите му се върнаха на онази, другата река – Темза.
   Той се бе взрял в нея невиждащ (едва вчера ли беше?), после се бе обърнал, за да погледне пак мъжа, който седеше срещу него на масата. Онези замислени очи с нещо в тях, което той не бе могъл да разбере. Нещо сдържано, нещо което се мислеше, но не се изразяваше.
   „Предполагам – помисли си Калгъри, – че се учат никога да не дават израз на мислите си.“
   Цялата работа ставаше твърде страшна, когато човек се сблъска с нея. Той трябваше да направи онова, което трябваше да се направи – и след това да забрави!
   Намръщи се, като си спомни вчерашния разговор. Онзи приятен, тих, несигурен глас, който казваше:
   „Твърдо ли сте решили да действате така, доктор Калгъри?“
   Разгорещено бе отвърнал:
   „Какво друго мога да сторя? Виждате, нали? Трябва да се съгласите. Това е нещо, което не мога да отмина“.
   Ала той не бе разбрал погледа на онези раздалечени сиви очи и отговорът малко го забърка. „Човек трябва да разглежда нещата от всички страни – да ги обсъди от всички аспекти.“
   „От гледна точка на правосъдието положително може да има само един аспект.“
   Той бе говорил разпалено, помисляйки за миг, че това е недостоен намек да се потули работата.
   „В известен смисъл, да. Но вие знаете, има нещо повече от това. Повече от – нека го наречем – правосъдието.“
   „Не съм съгласен. Нека семейството го обсъди.“
   А другият бързо бе казал:
   „Разбира се – о, да, разбира се. Тях имах предвид“.
   Нещо, което на Калгъри се бе сторило безсмислица! Защото, ако човек мислеше за тях...
   Но веднага след това другият мъж бе добавил без промяна в приятния си глас:
   „Това изцяло зависи от вас, доктор Калгъри. Трябва, разбира се, да постъпите точно така, както чувствате, че е необходимо“.
   Носът на лодката зари в брега. Рубикон бе преминат. Тихият западняшки глас на лодкаря изрече:
   – IЦе ви струва четири пенса, господине, или искате и да ви вьрна назад?
   – Не – отвърна Калгъри. – Връщане няма да има.
   (Колко съдбовно прозвучаха думите му!)
   Той плати, после попита:
   – Позната ли ти е някаква къща, наречена Съни Пойнт?
   Любопитството веднага престана да бъде прикрито. Интересът в очите на стареца жадно се повиши.
   – Разбира се. Тя е там, вдясно от вас – можете да я видите през онези дървета. Тръгнете нагоре по хълма и по пътя вдясно, после свийте в новия път през имота. Тя е последната къща, досами края.
   – Благодаря.
   – Казахте Съни Пойнт, господине? Където госпожа Аргайл...
   – Да, да... – прекъсна го Калгъри. Той не искаше да обсъжда това. – Съни Пойнт.
   Бавна и доста особена усмивка изви устните на лодкаря. Изведнъж заприлича на лукав древен сатир.
   – Тя кръсти мястото така... през войната. Къщата беше нова, разбира се, току-що построена, но нямаше име. Мястото, където е построена – онзи гъсталак – се казва Вайпърс Пойнт. Обаче на нея Вайпърс не ѝ се хареса – не и като име за нейната къща – и го кръсти Съни Пойнт. Но всички ние си го наричаме Вайпърс Пойнт...
   Калгъри му поблагодари рязко, сбогува се и тръгна нагоре по хълма. Всички, изглежда, се бяха прибрали в къщите си, но той си представяше как невидими очи надничат през прозорците, очи а хора, които го наблюдаваха и знаеха къде отива, които си казваха един другиму: „Oтива във Вайпърс Пойнт...“.
   Вайпърс Пойнт. Колко ужасно подходящо трябва да е из- глеждало това име...
   „Защото е по-остър от змийски зъб...“
   Той рязко прогони тези мисли. Трябваше да се стегне и да реши какво точно ще каже...

Художник Димитър Стоянов – Димó
Издателство Ера