петък, 22 август 2014 г.

Рей Бредбъри >> Сбогом, Лято

Лято, което не иска да свърши...

   Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не искат да свършат.
   А покрай пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждивокафяв прашец. Навсякъде изглежда, че е минал съвсем овехтял пътуващ цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял следа от прастаро желязо. Прашецът се е разстлал под дървета, по речни брегове, има го и при релсите, по които някога минаваше локомотив. Тъй изронените цветчета и релсите се преобразяваха заедно в изронения ръб на есента.
   – Погледни, Дъг – каза дядото, докато пътуваха от фермата към града. Зад тях в пикапа „Кисъл Кар“ бяха наредени шест големи тикви от бостана. – Виждаш ли тези цветя?
   – Да, сър.
   – „Сбогом, лято“, Дъг. Така се казват. Усещаш ли във въздуха? Август се е върнал. Сбогом, лято...
   – Ама че тъжно име – промълви Дъг.

   Бабата влезе в кухнята и усети вятъра от запад. Замесеното тесто бухваше в купата като кръгла глава – глава на извънземен, надигаща се от реколтата на отминали години. Тя докосна издутината под тензуха. Това беше земята в утрото след идването на Адам. Това беше утрото, след като Ева се събрала с онзи непознат на ложето от цветя.
   Бабата погледа през прозореца как слънчевата светлина огрява двора, как изпълва ябълковата градина със злато, и изрече като ехо същите думи:
   – Сбогом, лято. Ето ти го и първи октомври. Двайсет и седем градуса. Сезонът просто не иска да си иде. Кучетата се излежават под дърветата. Листата все не пожълтяват. На човек му се приплаква, а пък се смее. Дъг, я се качи на тавана и пусни лудата си леля стара мома от тайната стаичка.
   – А има ли луда леля стара мома на тавана? – попита Дъг.
   – Няма, но би трябвало да има.
   Облаци минаха над моравата. И когато слънцето се показа, в кухнята бабата почти прошепна: „Лято, сбогом“.
   На верандата отпред Дъг стоеше до дядо си, надяваше се да прихване малко от неговата зоркост, достигаща отвъд хълмовете, от желанието да заплачеш, от древното веселие. Ароматът на тютюн за лула и лосион след бръснене „Тигър“ май стигаха. В гърдите му се завъртя пумпал – ту светъл, ту тъмен, в един миг побутваше езика му към смях, в друг пълнеше очите му със солена вода.
   Плъзна поглед по езерото от трева – глухарчетата вече ги нямаше, по дърветата тук-там се показваше кафяво, а вятърът носеше от далечния изток миризмата на Египет.
   – Я да си хапна поничка и да подремна – каза Дъг.

   Завит на леглото в съседната къща с мустаче от пудра захар на горната устна, Дъг се отпусна в съня, който се спотайваше в главата му и полека го обгърна в тъма.
   В далечината оркестър свиреше странна бавна мелодия, преливаща от приглушени духови инструменти и отмерено удряни барабани.
   Дъг се заслуша.
   Струваше му се, че далечният оркестър е излязъл от пещера на слънце. Някъде цял рояк сприхави косове изпърхаха нагоре, за да се превърнат във флейти-пиколо.
   – Парад! – прошепна Дъг и скочи от леглото и се отърси от съня и захарта.
   Музиката се засилваше, по-бавна и по-звучна, заприлича на огромен буреносен облак, препълнен с мълнии и тъмнеещ над покривите.
   Дъглас примига зад прозореца.
   Защото на моравата с тромбон в ръце беше Чарли Удман, най-добрият му приятел от училище, Уил Арно, приятелче на Чарли, надигаше тромпет, а градският бръснар господин Уинески бе обвит от цугтромбон като от боа удушвач и... я почакай!
   Дъг се обърна и претича през къщата.
   Излезе на верандата.
   Насред оркестъра стояха дядо му с валдхорна, баба му с дайре, брат му Том с бръмчило.
   Всички крещяха, всички се смееха.
   – Ей – извика Дъг, – какъв ден е днес?
   – Как какъв – провикна се бабата. – Твоят ден, Дъг! Довечера ще има фойерверки. Туристическото корабче чака!
   – За пикник ли?
   – По-скоро пътешествие. – Господин Уинески нахлупи сламената си шапка с цвят на зърнени люспици. – Чуй!
   Звукът от далечен кораб долетя плачливо откъм брега на езерото.
   – Напред!
   Баба разтърси дайрето, Том наду бръмчилото и пъстрата тълпа помъкна Дъг по улицата, а цяла сюрия кучета джафкаха по петите им. В центъра на града някой метна накъсан телефонен указател от покрива на хотел „Грийн Таун“. И щом конфетите докоснаха тухлите, парадът изчезна.
   Край брега мъгла се стелеше над водата.
   Навътре в езерото се чуваше печалният вопъл на сирена за мъгла.
   Чисто бял кораб се подаде внушително от мъглата и се отърка в пристана.
   Свирката изпищя. Тълпата се струпа и избута Дъглас по подвижното мостче.
   – Първо ти, Дъг!
   Оркестърът изсипа цял тон медни звуци и десетина фунта гръм на чинели в мелодията на „Той е мил, чудесен човек“, докато го тикаха към палубата, после всички скочиха обратно на пристана.
   Бам!
   Подвижното мостче падна.
   Хората не бяха изоставени на брега. О, не.
   Той беше изоставен във водата.
   Параходът се отдели с писък от пристана. Оркестърът засвири „Кълъмбия“, океанската перла“.
   – Довиждане, Дъг – провикнаха се градските библиотекари.
   – Сбогом – шептеше всеки.
   Дъглас се озърташе към кошниците с лакомства за пикник, наредени по палубата, и си спомни музея, където веднъж бе видял египетска гробница с играчки и купчинки спаружени плодове около малка ладия, издялана от дърво. Пред очите му сякаш припламна барут.
   – Сбогом, Дъг, сбогом...
   Жените вдигаха кърпички над главите си, мъжете махаха със сламени шапки.
   Скоро корабът се озова сред студената вода и мъглата го обви, а оркестърът избледня.
   – Приятно пътуване, момчето ми.
   Той вече знаеше, че потърси ли, няма да намери капитан, нито екипаж, но двигателите боботеха под палубата.
   Долови изтръпнал, че ако се пресегне надолу да опипа носа на кораба, ще открие името му прясно боядисано – „Сбогом, лято“.
   – Дъг... – стигаха до него гласовете. – О, довиждане... о, сбогом...
   После пристанът опустя, шествието вече го нямаше, корабът наду сирената за последен път и му разкъса сърцето, то се изля на сълзи през очите му, докато той викаше имената на всички обични хора, останали на брега.
   – Бабо, дядо, Том, помощ!
   Дъг падна от леглото сгорещен, премръзнал и разплакан...

Издателство Бард


четвъртък, 21 август 2014 г.

Сюзън Вриланд >> Картините на Лизет

Една жена и двама мъже...

   – Той стоеше като издялан от дърво, като истукан и очакваше да му кажа повече. Можех да подуша как страда, измъчван от очакване, така че казах нещо от рода на „Знаеш ли, картината, която ми подари, с жълто-охрения път? Благодарение на нея забелязах диапазона, цялата гама на охрата във всички картини. Помислих си, че когато продавам бои и пигменти, правя нещо добро. А светът, който ти рисуваш, е единственият, който познавам. Не е просто красив. Той е истински. Светът на земята, провинцията, селото. Светлината.“ Това изглежда му хареса. Искаше ми се да му хареса, Лизет.
   – Сигурна съм, че си му доставил удоволствие.
   – Бях затрупан, чувствах се преситен от толкова много картини наоколо и му казах. Той изръмжа нещо и обясни, че някога имал хиляда и петстотин. Когато се върнал в Лувисиен след Пруската война, открил, че в къщата му са живели пруски войници. Те използвали рамките за дърва за огъня и си направили пътека от картините му, за да не цапат ботушите си с кал. Представяш ли си, Лизет? През зимата държали конете си в стаите на долния етаж и спели на горния.
   Използвали студиото му да колят овце, а картините му за престилки. Трябвало да изрови от пода дебел слой кал, животински тор и кръв, които покривали още платна. Двадесет години работа, а успял да спаси едва четиридесет платна – целият треперещ от ярост, Паскал изрева. – Варвари!
   Аз подскочих и изтървах купата с грах на земята.
   – Тази картина с момичето и козата? Ти каза, че е рисувана в Лувисиен.
   Той кимна.
   – Значи трябва да е една от четиридесетте.
   Неочакваното осъзнаване за нейното критично спасяване я направи още по-ценна в очите ми и ме накара да искам още повече да съм в Париж, за да мога да потърся всички останали картини на Писаро от периода му в Лувисиен.
   За миг Паскал остана замислен, преди да продължи.
   – Камий просто стоеше, този едър голям човек, наблюдаваше ме как ломотя, мен – един прост работник, който не знаеше нищо, но който харесваше онова, което прави. Разбираш ли, Лизет? Той беше герой! Да продължи след всичко това! Непонятно, непоносимо героично. Години след това дузини жени носели платната от неговите плячкосани картини като престилки, докато перяли по бреговете на Сена.
   – Каква прекрасна гледка трябва да е било! Всички наредени по брега на реката, с престилки от картини!
   – Ти не разбираш! Това е било престъпление! Те са ги откраднали! А в същото време, когато се върнал в Лувисиен, го гледали презрително и гневно, защото бил прекарал цялата война в безопасност, рисувайки в Англия.
   Може би са били загубили синовете или съпрузите си в тази война, помислих си, но това оправдание не ме задоволи. Можех само да си мечтая, че един ден ще имам шанса да разказвам тази история на посетителите в някоя богата галерия в Париж. Исках те да почувстват гнева и обидата, които чувствахме аз и Паскал. В този миг за пръв път зърнах целта си тук.
   Свърших да беля граха и станах, за да го внеса вътре.
   – Седни! Има още много, което искам да ти кажа.
   Не обърнах внимание на грубостта му. Причината бе само желанието да има някой, който да чуе историята му.
   – Има още много?
   – Камий ми каза за един живописец от тяхната група, който окуражавал всички останали. Името му бе Фредерик Базил. Идеалист, но упорит, така го определи. Не го приели в армията, защото отказал да обръсне брадата си, така че се присъединил към зуавите, при които нямало подобни ограничения. Те участвали в най-яростните сражения. Бил убит край Бон ла Ролан, една маловажна битка. „Всички скърбяхме за загубата на този добър човек – рече ми Камий, – така че какъв смисъл има да скърбя за загубата на картина или платно?“
   За мен мисълта за великите картини, които можеха да съществуват, тези на Писаро и тези, които щеше да нарисува този човек Базил, бе достатъчна причина да страдам. Паскал би могъл да събира картини и на Базил, а аз щях да мога да ги видя как висят на стената тук заедно с другите.
   – Камий ме изведе навън, за да видя гледката от къщата му. Онова, което ми каза, беше важно, така че си го записах – започна да чете бавно от листа, сякаш обмисляше всяка мисъл. – Той каза: „Когато един човек намери място, което обича, той може да издържи и най-непоносимите неща. Понтуаз бе създаден специално за мен. Случайно пръснатите обработени ниви и диви поляни, овощните градини, които раждаха круши поколения наред, богатият, истински мирис на земя, вятърните мелници, и водните колела, и комините, и каменните къщи, всички изкривени, дори гълъбите, накацали по покривите – всичко тук ме вълнува. Принадлежа на това място толкова, колкото и този поток край къщата ми, който се стича в Оаз, сетне в Сена и най-накрая в морето. Този поток е утолявал жаждата на римляните, а преди тях дори на келтите. Когато го рисувам, аз също съм част от тях. Когато вървя по тази земя, зад всеки завой ме очаква картина. Не съществува ли във всеки човек желанието да намери онова място на света, което ще му даде толкова много, че да иска да му се отблагодари, като върне нещо в замяна?
   Паскал спря да говори и сгъна хартията. Исках да му кажа, че съм съгласна с Писаро, но трябваше да дам пример с Париж, а това сигурно щеше да нарани чувствата му.
   – Така че и аз искам да дам нещо на Русийон – завърши той.
   Кимнах с разбиране. Онова, което бе Русийон за него, не се отнасяше за мен. Но по принцип беше прав, а с принципа не можех да не се съглася...

Издателство Кръгозор


Иваничка Георгиева >> Българска народна митология

Митологичните образи и представи в българския народен светоглед

   Според традиционните народни възгледи небето е отражение на земния живот. Съзерцанието на ясното или облачното, или обсипаното със звезди нощно небе събуждало най-различни чувства, фантастични образи и пораждало философски размисли. Наблюдавайки небесните тела, човек се ориентира за годишните времена, за времето през денонощието, за сезонната си трудова дейност. В съзнанието на хората небето отразява земни събития. П. Лафарг много образно отбелязва, че на небето човек отново разиграва драмите и комедиите от земята.
   Според представата на българите до средата на XIX в. небето е твърда кора от седем дипли. То е връшник, който похлупва земята. Смята се, че било направено от някакво вещество (стъкло, пръст, тенекия) или че е опъната биволска кожа, меден ток (меден харман) „риза неткаена". На най-долната му дипла са слънцето, луната, звездите, които са закачени като кандила. Според други представи само звездите са окачени на небето, а луната и слънцето обикалят свободно; според трети и звездите не са закачени за небето, а обикалят под него. Мястото, където небето и земята се допират, се нарича край-земля, край-свет, усвет и там не може да отиде никой смъртен.
   Според някои легенди небето някога било много ниско, достигало се с ръка и тогава господ ходел между хората. Причините то да се вдигне са най-различни. Тъй като било ниско, орачът го пробождал с копралята си, друг, като правил купа сено – с вилата си, жена с хурката си. Небето се вдигнало и като наказание на хората заради грешните им постъпки.
   В легенда се разказва, че когато небето било ниско, една жена избърсала детето си с житни класове и посегнала да се отрие о небето. Възмутено, небето се вдигнало нагоре и понесло класовете на житото, което дотогава имало много класове на едно стъбло; в този момент кучето скочило и откъснало половин клас. Затова сега житните класове са така малки като прекъснати и са само по един на стъбло, а хората ядат кучешкия късмет.
   Особено близка до българската митологема е грузинската. Някога небето било ниско и селяните при работа го закачали с остен или с ръка. Една жена пекла хляб и с него обърсала детето си, с което осквернила хляба и разсърдила бога.Тогава той изпратил гръм и вдигнал небето.
   Тези български народни представи са запазили следи от по-стари космогонични митове, които обясняват установяването на сегашния космически ред. Един от широко разпространените митове е за разделянето на земята и небето, в резултат на което се получава тричленното вертикално устройство на Вселената.
   Според представите на много народи земята и небето се мислят за женско и мъжко начало, от чиято връзка се раждат свръхестествени същества и богове. Съединени във вечна прегръдка, те и техните деца били обгърнати в мрак. Затова едно от първите деяния на културния герой е да раздели тази двойка.
   Върху представите за космоса се пренася познанието за обществото. Затова взаимоотношенията на космическите елементи и божества се схващат и като актове на съвкупление и размножение. Тази представа е запазена и в митологемата за брака на небето и земята, срещана в Западна България. Дълго време преди женитбата им било страшна суша, а щом се оженили, завалял дъжд и настъпило голямо плодородие. От връзката им се родила луната. Когато небето се вдигнало високо, бракът му със земята се разтрогнал.
   Дъждът и слънчевите лъчи осъществяват връзката между земята и небето и осигуряват плодородието, тъй необходимо за живота. В брамански сватбен ритуал откриваме интересен паралел. Женихът казва на невестата: „Аз съм небе, а ти земя. Стани ми жена".
   Широко разпространено е вярването, че на определен ден (Богоявление/Преображение) небето се отваря и се явява господ. Каквото се пожелае в този момент се сбъдва.
   Съществува вярване, че на небето има също такъв свят, както на земята, само че там хората се опасват около шията на земята, която е на средата на света около кръста, а под земята в долния свят – през коленете. Тази митологема отразява уподобяване на човека с космическия модел. Поясът като свързващо звено между частите на тялото и между частите на световете отбелязва средното пространство.
   Според вярване в Самоковско на небето живеят и „небесните жители", които са като земните, със същите привички и поведение.
   Подобна представа се среща и сред някои сибирски народи, според които на небето живеят хора и богове. Според алтайци и тувинци хората, които живеят на небето, са по-ниски и се опасват около шията, за земните хора те са зли духове и обратно. Под земята живеят хора, които се опасват ниско през коленете, а хората на земята около кръста.
   Поедстава за небесните жители, тенгрии, е характерна за много тюркски народи. Прабългарите почитали обожественото небе, за което съдим по названието за небе и за върховния бог – Тангра, Тенгри. На небето живеят върховните божества – славянският Перун, гръцкият Зевс, староиндийският Индра. Там обитават и християнският бог, и светците. Исус като богочовек е син на небесен отец и земна майка. Според апокрифитс бог стои на седмото небе, което се запазило и в представата за седемте дипли на небето. Богомилите твърдели, че господар на небесната твърд, на видимото небе е дяволът и това,което става на небето, отразява онова, което става на земята – вечната борба на доброто и злото.
   В народната вяра владетел на небето и гръмотевицата е св. Илия, вероятно наследил древно езическо божество със същата функция. В евразийската и индоевропейската религия бог и небе са неразделни понятия. Небето общува с хората посредством мълнията, едно от най-важните негови свойства.
   В народната поезия е разработен мотивът за подялбата на света между отделни светци.

Ка делиа четири светии
ка делиа делба разделна
разделна делба на небеси.
Дел се падна на свети Никола:
падна му се по море да оди
да си оди по море, по Дунав,
да си оди гемии да крепи.
Дел се падна на свети Йована:
падна му се кметство, богомолство.
Дел се падна на светия Петар:
падна му се райните ключове,
да си стои на райните порти,
да си стои рай да си отвара
да отвара и па да затвара.
Дел се падна на свети Илия:
падна му се летни гръмотеви
падна му се летни трескавици
да си лети изпод ясно небе,
да си лети по темни облаци.
...

Издателство АИ Проф. Марин Дринов