петък, 18 април 2014 г.

Илия Троянов >> Там, където е погребан Орфей

Митове и реалии на края на Европа...

Родата

   ... Бисмалах ал-рахман ал-харим, той е лентяй, какво още да кажа, по-големият ми брат е просто лентяй, той единствено мисли как да се махне, не иска да си цапа ръцете, а работа има достатъчно, той не би искал да се прибира вкъщи с лепкави черни ръце, би искал като гражданите по всяко време да може да се ръкува с всекиго. Когато през април започнем със засаждането на стръковете тютюн, той твърди, че не го бива за такава работа, бил несръчен, щял да помага при беритбата. Нищо такова. Когато настъпи времето на беритбата, на него отново не му се слиза в низината, понеже знае колко е трудно после изкачването в края на дългия ден. Ако ли пък има настроение да се присъедини към нас, той ниже листата толкова мърляво, че те не остават дълго нанизани, а падат на земята, не дава никой да му каже нищо, сякаш че самият дявол му е пикал в ушите. Тютюнът е вреден за здравето, твърди той, мързеливият винаги оправдава мързела си с хитроумни обяснения, би трябвало да дезинфекцираме мозъка му с тютюнева вода, не разбира, че всички ние сме като бобените стъбла, които растат срещу слънцето, опрени едно в друго и който се извърне, се пречупва и пада, дано пророкът салалаху`алаихи ва салам му покаже правия път на този мързеливец, който ми е брат...
   Какво още да разкажа за нашата рода? Откакто братовчед ми Мустафа си пусна брада, неговата самомнителност избуява, брат ми иска да задава ритъма, но само веднъж в годината се удрят барабани, сестра ми си мечтае за сватба, никъде другаде не се празнува така на сватби, баща ми псува под носа си, „старите взеха имената ни, новите взеха хляба ни“, някак всеки в родата ни по своему не е прав и ако аз реша да насъбера всичко накуп, действително се събира доста много, истински тюрлюгювеч, какъвто само майка ми умее да готви.
   Така, сега трябва да си лягам.

Фотографии Кристиан Мурбек

Издателство Сиела



Бил О’Райли, Мартин Дъгард >> Да убиеш Исус

За епохата, за нравите и за Него...

   Издирва се дете, на което е съдено да живее трийсет и шест години.
   Тежковъоръжени войници от столицата Йерусалим напредват маршово към това малко градче с намерението да открият и убият младенеца. Те са с различен цвят на кожата, наемници от Гърция, Галия и Сирия. Още не им е известно името на новороденото – то е Исус, а неговото единствено прегрешение е, че според някои ще стане следващият цар на юдеите. Сегашният владетел, умиращият полуевреин-полуарабин Ирод, така жадува смъртта на това дете, че заповядва на своята войска да избие всички младенци във Витлеем на възраст до две години. Никой от войниците няма представа как изглеждат майката и бащата на детето, нито къде точно се намира домът му, ето защо трябва да бъдат избити всички мъжки рожби в градчето и околността. Само така ще се гарантира умъртвяването на предполагаемия бъдещ цар.

   В Юдея е пролет – времето, когато се плодят стадата и се раждат агънца. Калният път, по който върви войската, се вие из гъсти маслинови горички, покрай овчари, изкарали стадата си на паша. Войниците са обути със сандали, краката им са боси, около кръста носят полички от кожени ленти, които предпазват слабините им. Младите мъже се потят обилно под плочките на металните брони, покриващи гърдите им, и лъснатите бронзови шлемове с набузници.
   Войниците са наясно с прословутата жестокост на Ирод – той без колебание убива всеки, застрашил трона му. Не съществува никаква морална дилема по въпроса дали е редно, или не избиването на младенците. Войниците не се терзаят от мисълта дали ще имат сили да изтръгнат плачещите деца от прегръдките на майките им и да ги убият. Дойде ли време, те ще изпълнят заповедта и ще свършат своята работа, иначе незабавно ще бъдат убити за неподчинение.
   Намерението им е да посекат новородените с мечовете си. Всички те са въоръжени с юдейския вариант на острата като бръснач кама пугио и късия меч гладиус, предпочитани от римските легионери. Но убийствата не е задължително да бъдат извършени с меч или кама. Стига да решат, войниците на Ирод могат да смачкат черепа на новороденото с камък, да хвърлят младенците от някоя висока канара или да стискат гърлото на бебето, докато го удушат.
   Начинът, по който ще бъдат умъртвени децата, не е от значение. Важно е само едно: цар на юдеите или не, това дете трябва да умре...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Книгопис

Да убиеш Исус в Хеликон


четвъртък, 17 април 2014 г.

Борислава Илиева >> Суров шоколад

Представете си една изкусителна торта... [ да, винаги започва така ]

... която прелъстява с твърдата си шоколадова коричка, под която ефирен крем с цвят на зрели какаови зърна обгръща нежни блатове.
Мммм, неустоимо!
А сега си представете, че вълшебникът-майстор на това изкушение сте самите вие. Струва ви се невъзможно? Всъщност единственото, което ви липсва е вдъхновение.
А сега си помечтайте тази торта да е натурална, здравословна и полезна, за да можете да я консумирате не като „прегрешение“, а като част от вашето балансирано меню. Ще кажете, че е прекалено, но всъщност всички рецепти в книгата са точно такива.

Издателство Колхида

Суров шоколад в Хеликон


Реза Аслан >> Зилот

Животът и времената на Иисус от Назарет

   Първи век е епоха на апокалиптични очаквания сред евреите в Палестина, както римляните наричат земите, обхващащи съвременните Израел/Палестина, както и големи части от Йордания, Сирия и Ливан. Безброй пророци, проповедници и месии ходят из Светите земи, разнасяйки посланието за наближаването на Божия съд. Много от тези т.нар. фалшиви месии знаем по име. Някои се споменават дори в Новия завет. Пророк Теудас, според „Деянията на светите Апостоли“, имал четиристотин ученици, преди римляните да го хванат и да го обезглавят. Една тайнствена харизматична фигура, известна само като „Египтянина“, събира армия от последователи в пустинята, като почти всички от тях са избити от римските войски.
   През 4 г. пр.Хр., годината, когато според повечето учени е роден Иисус от Назарет, беден овчар на име Атхронгес слага на главата си диадема и се коронясва за „Цар на евреите“. Заедно със своите последователи, той е брутално посечен от римски легион. Друг претендент за месия, наречен просто „Самарянина“, е разпънат на кръст от Пилат Понтийски, въпреки че не събира армия и по никакъв начин не представлява заплаха за Рим – показател, че усещайки апокалиптичната треска във въздуха, представителите на властта са станали извънредно чувствителни дори към намека за противодържавна дейност.
   И други, като бандитския главатар Иезекия, Симон от Перея, Юда Галилейски, неговия внук Менахем, Симон бар Гиор [тоест син на Гиор] и Симон бар Кохба [тоест син на Кохба], обявяват месианските си амбиции и заради това са екзекутирани от Рим. Прибавете към този списък есейската секта, част от чиито членове живеят в изолация на пустинното Кумранско плато на северозападния бряг на Мъртво море; еврейското революционно движение от първи век, чиито последователи са известни като „зилоти“ и спомагат за обявяването на кървавата война срещу Рим; и страховитите бандити убийци, които римляните назовават сикарии (тоест използващи кама), и ще се получи изпълнена с месианска енергия картина на Палестина през първи век.
   Трудно е да се постави Иисус от Назарет недвусмислено в някое от известните религиозно-политически движения от неговото време. Той е бил човек на дълбоки противоречия: един ден проповядващ расово обособяване („Аз съм пратен само при изгубените овци от дома Израилев“, Матей 15:24), на следващия – благосклонен универсализъм („Идете, научете всички народи“, Матей 28:19); понякога призоваващ към безусловен мир („Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“, Матей 5:9), друг път – към насилие и конфликт („Който има кесия, нека я вземе, тъй също и торба; а който няма, нека продаде дрехата си и да купи нож“, Лука 22:36).
   Проблемът при даването на твърди отговори във връзка с историческия Иисус се дължи на факта, че извън Новия завет няма почти никакви следи от човека, който ще промени завинаги хода на човешката история. Най-ранното и най-надеждното небиблейско споменаване за Иисус дължим на еврейския историк от първи век Йосиф Флавий (починал 100 г. сл.Хр.). В един пасаж на „Юдейски древности“ той споменава за зъл юдейски висш свещенослужител на име Анан, който, след смъртта на римския губернатор Фест, незаконно осъжда някой си „Яков, брата на Иисус, когото наричат „месия“, да бъде пребит с камъни, защото е престъпил закона. По-нататък в пасажа се разказва за случилото се с Анан, след като новият губернатор, Албин, най-после пристига в Йерусалим.
   Колкото бегло и пренебрежително да е (изразът „когото наричат „месия“ изразява явна насмешка), това споменаване е от огромно значение за търсещите някакъв знак за историческия Иисус. В едно общество без фамилни имена, разпространено име като Яков се нуждае от допълнително уточнение – място на раждане или името на бащата – за да бъде притежателят му отличен от всички останали мъже на име Яков, обитаващи по това време Палестина (затова и Иисус от Назарет). В този случай доуточняването за Яков се прави чрез брат му, който, според Йосиф Флавий, би трябвало да е по-известен за неговите читатели. Пасажът доказва не само че „Иисус, когото наричат месия“, вероятно е съществувал, а и че през 94 г. сл.Хр., когато са писани „Юдейски древности“, е бил широко признат като основател на ново и устояло във времето движение.
   Именно това движение, а не неговият основател, привлича вниманието на историци от ІІ век сл.Хр., като Тацит (починал 118 г. сл.Хр.) и Плиний Млади (починал 113 г. сл.Хр.); и двамата споменават за Иисус от Назарет, но не разкриват почти нищо за него освен за арестуването и екзекуцията му – важна историческа бележка, както ще видим, но хвърляща малко светлина върху подробностите от живота на Иисус. Следователно не ни остава друго, освен да разчитаме на информацията, която може да бъде извлечена от Новия завет...

Издателство Сиела



Етгар Керет >> Изведнъж на вратата се чука

38 разказа на живот и смърт

   – Разкажи ми история! – нарежда брадатият мъж, който седи на дивана в хола ми. Да си призная, ситуацията е доста неприятна. Аз съм човек, който историите ги пише, не ги разказва. А дори и писането не е нещо, което правя по поръчка. Последният път, когато някой си пожела история, беше синът ми, преди година. Разправих му нещо за зайчета и за светулки – и аз вече не помня какво, – с което го приспах за точно две минути. Но сегашната ситуация е коренно различна. Понеже синът ми няма брада, нито пистолет. Понеже синът ми помоли за историята любезно, а този мъж просто се опитва да ми я открадне.
   Пробвам да обясня на брадатия, че ще е само от полза, и негова, и обща, ако си прибере пистолета. Трудно е да се съчинява, когато някой е насочил дулото на заредено оръжие в главата ти. Но мъжът настоява.
   – В тази държава – казва, – ако искаш нещо, трябва да използваш сила.
   Току-що е пристигнал от Швеция, а в Швеция нещата стоят съвсем иначе. Там, ако нещо ти трябва, си го поискваш учтиво, и обикновено го получаваш. За разлика от задушния, потен Близък изток. Тук ти трябва не повече от седмица, за да схванеш как стават работите – или по-скоро как не стават. Палестинците учтиво си поискаха своя държава. Е, получиха ли я? Друг път. Когато обаче се преориентираха към взривяване на деца в автобуси, хората започнаха да ги чуват. Заселницитепризоваха към диалог. Някой обърна ли им внимание? Много ясно, че не. Тогава те взеха да влизат във физическа разправа, да изливат вряло олио върху граничните патрули и изведнъж се сдобиха с публика. В тази държава важат законите на джунглата и няма значение дали става въпрос за политика, икономика или място за паркиране. Грубата сила е единственият език, който разбираме.
   Швеция, откъдето брадатият мъж е направил алия, е прогресивна държава, доста по-напред в много отношения. Швеция не е само АББА, ИКЕА и Нобеловите награди. Швеция е различен свят и каквото си имат там, са го постигнали с мирни средства. В Швеция, ако брадатият отиде при вокалистката на Ace of Base, почука на вратата ѝ и я накара да му изпее нещо, тя ще го покани вътре и ще му направи чаша чай. После ще извади кухарката си изпод леглото и ще му посвири. И всичко това – с усмивка! А тук? Ако не размахваше заплашително пистолет, щях моментално да го изхвърля от къщи.
   – Виж – опитвам се да го вразумя.
   – Ти виж! – изръмжава брадатият и зарежда. – История или куршум между очите!
   Май нямам особен избор. Този тип не се шегува.
   – Двама седят в една стая – започвам аз. – Изведнъж на вратата се чука.
   Брадатият се вцепенява и за миг ми се струва, че може би разказът ми го е грабнал, но не е това. Заслушал се е в нещо друго. На вратата се чука...

Издателство Жанет 45



сряда, 16 април 2014 г.

Тодор П. Тодоров >> Забравената наука

Метафизиката в арабския свят

„Арабската философия“ (фалсафа) се отнася към „арабо-мюсюлманската философия“, включваща освен нея систематическата теология (калáм) и философския суфизъм, както частното към общото. Въпросът обаче е още по-сложен. От една страна, в рамките на ислямската цивилизация и по-цялостния ислямски интелектуален живот ученията на повечето философи перипатетици (доколкото са мюсюлмани) са „частно“ проявление на „арабо-мюсюлманската философия“, доминирана иначе от теологията и от религиозно по своята същност възприемане на света и битието. И все пак винаги трябва да се отчита, че в стриктния смисъл на термините философията не е теология. От друга страна, класическата фалсафа е „частен“ случай на онази философска линия, която тръгва от Античността, видоизменя се през елинистичната епоха и с приноса на арабските философи перипатетици от ал-Кинди до Авероес, преминава в Западна Европа, където фалсафа всъщност е и част от „собственото наследство“ на Западната философия. Фалсафа е културен феномен, интересен и със своята културна раздвоеност. Преминавайки в същинска културна шизофренност, тази раздвоеност често прави проблематично възприемането на арабската философия – както в самия мюсюлмански свят, където тя се развива и видоизменя ролята си в продължение на поне хилядолетие (800–1800) до началото на колониалната епоха, така и на Запад, където оказва влияние върху цялата философска традиция на латинското Средновековие... Из Предговор

Издателство Изток-Запад



Ги дьо Мопасан >> Крадецът

26 измежду най-смешните разкази на Мопасан

Малката бъчвичка

   Майстор Шико, кръчмар в Епревил, спря кабриолета си пред чифлика на баба Маглоар. Той беше четиридесетгодишен здравеняк, с червендалесто лице, с изпъкнал корем; минаваше за доста лукав човек.
   Привърза коня си за един стълб на оградата и влезе в двора. Притежаваше имот, граничещ със земите на старата; за тия земи ламтеше отдавна. Беше опитвал много пъти да ги купи, но баба Маглоар упорито отказваше.
   – Тук съм родена, тук ще умра – казваше тя.
   Той я видя, че бели картофи пред вратнята. На седемдесет и две години, баба Маглоар беше суха, набръчкана, прегърбена, но неуморима като младо момиче. Шико я потупа по рамото приятелски и седна до нея на едно столче.
   – Е, как я караш, майко, добре си, нали?
   – Не много зле, а ти, татко Проспер?
   – Е, е, ако не бяха болките, всичко щеше да бъде хубаво.
   – Щом е така, добре.
   И тя не каза нищо повече. Шико я гледаше как работи. Извитите ѝ като куки пръсти, възлести, твърди като щипки на рак, хващаха като в клещи възсивите картофи, сложени в една кошница, живо ги въртяха и белеха на дълги ленти с острието на един стар нож, който тя държеше с другата си ръка. Когато картофът ставаше съвсем жълт, тя го хвърляше във ведрото с вода. Три смели кокошки една след друга идваха до самите ѝ поли, грабваха беленките и побягваха назад с всичка сила, отнасяйки плячката в клюновете си.
   Шико се колебаеше, неспокоен и затруднен, нещо се запъваше на езика му и не искаше да излезе. Най-сетне той се реши:
   – Слушай, майко Маглоар...
   – С какво мога да ти услужа?
   – Тая фермичка още ли не искаш да ми я продадеш?
   – Да не говорим за това. Не ме закачай. Казах ти вече, да не повтарям.
   – Знаеш ли, намерих как да се погодим двамата.
   – Как?
   – Ето на, уж ми я продаваш, а пък ще си я запазиш. Не се ли сещаш? Ей сегичка ще ти обясня.
   Старата престана да бели картофите и втренчи в кръчмаря живи очи изпод увисналите си клепачи.
   Той поде:
   – Ще ти обясня. Ще ти давам всеки месец по сто и петдесет франка. Разбираш, нали, всеки месец ще ти нося тук, ей с това кабриолетче, по сто и петдесет франка. И нищо, нищичко не се е променило, ти си живееш тук, хич и не ме поглеждаш даже, нищичко не ми дължиш. Само си вземаш паричките. Става ли?
   Той я гледаше с добродушно усмихнато лице.
   Старата го наблюдаваше недоверчиво, стараейки се да разбере клопката.
   Попита:
   – Хубаво, за мене парите, ами за теб? Фермата няма ли да я вземеш?
   Той поде:
   – Не си блъскай главата напразно. Ще си останеш тук, докато дядо господ ти даде животец. Ти си в къщичката си; само ще ми драснеш бележчица пред нотариуса, че след като се прибереш на небето, тя ще остане за мене. Нямаш дечица, само внуци, но ти не ги обичаш май. Хайде, ще стане ли работата? Запазваш имотеца си, докато си жива, и си получаваш сто и петдесет франка месечно. Ще има печалбица, майко.
   Старата беше изненадана, обезпокоена, съблазнена. Отвърна:
   – Не казвам не. Само искам да си помисля. Ела другата седмина да поговорим. Ще ти кажа тогава дали съм съгласна.
   Майстор Шико си отиде, доволен като цар, завладял ново царство.
   Баба Маглоар се замисли. Не мигна цяла нощ. Четири дни я тресе треската на колебанието. Подушваше нещо лошо, но мисълта за сто и петдесетте франка месечен приход, за това звънко злато, което ще рукне в престилката ѝ, паднало сякаш от небето, без тя да прави нещо, я изгаряше от желание.
   Тогава тя отиде при нотариуса и му разправи всичко. Той я посъветва да приеме предложението на Шико, но да иска вместо сто и петдесет франка двеста и петдесет, тъй като чифликът струва най-малко шестдесет хиляди франка.
   – Ако живеете петнадесет години – каза нотариусът и той ви плаща тази сума, ще ви изплати едва четиридесет и пет хиляди франка.
   Старата изтръпна пред възможността да получава двеста и петдесет франка месечно. Но тя гледаше с недоверие, боеше се от хиляди непредвидени неща, скрити хитрости и остана при нотариуса до вечерта, като го отрупваше с въпроси и не се решаваше да си тръгне. Най-сетне му поръча да приготви документа и се върна замаяна, като че ли беше изпила четири чаши прясно ябълково вино.
   Когато Шико дойде отново да чуе отговора, тя го накара дълго да я моли, като заявяваше, че не е съгласна, но същевременно я човъркаше отвътре да не би той да откаже да ѝ брои двеста и петдесет франка. Най-сетне, понеже той настояваше, тя обяви своите условия.
   Той подскочи от отчаяние и отказа.
   Тогава, за да го убеди, тя започна да разсъждава върху вероятната продължителност на своя живот.
   – Няма да ме бъде повече от пет-шест години. Чукнаха вече седемдесет и три, а не съм и здрава. Миналата нощ насмалко щях да си отида. Сякаш тялото ми се изправяше. Трябваше да си легна.
   Но Шико не се улавяше на въдицата.
   – Хайде, хайде, стара хитрушо, здрава си като черковна камбанария, ще живееш най-малко сто и десет години. Ти ще ме погребеш и мене, истина ти казвам.
   Целият ден мина в спорове. Но понеже старата не отстъпваше, кръчмарят най-сетне се съгласи да плаща двеста и петдесет франка.
   На другия ден подписаха договора. И баба Маглоар поиска петдесет франка за черпня.

* * *

   Изтекоха три години. Старата жена просто цъфтеше. Не беше остаряла нито с един ден и Шико започна да се отчайва. Струваше му се, че плаща рентата цял век и че е излъган, изигран, разорен.
   От време на време ходеше на гости у чифликчийката, както хората ходят на нивата си през юли, за да видят дали житото е узряло за сърпа. Тя го посрещаше с лукаво пламъче в очите. Би казал човек, че се наслаждава на ловкостта, с която го беше изиграла; той се качваше набързо в кабриолета и мърмореше:
   – Няма ли най-после да пукнеш, стара вещице!
   Не знаеше какво да прави. Като я гледаше, искаше му се да я удуши. Мразеше я с дивата и скрита омраза на ограбен селянин.
   Тогава той затърси средство.
   Най-сетне един ден отиде да я навести, триейки ръце, както някога, когато за пръв път ѝ беше предложил пазарлъка.
   И след като поговориха няколко минути, той каза:
   – Кажи ми, майко, защо не идваш понякога в къщи на обед, когато минаваш през Епревил? Хората лаят, казват, че не сме били вече приятели, мъчно ми става. Знаеш, у дома няма да плащаш нищичко. Не съм чак толкова стиснат, та за един обед... Когато ти се прииска, идвай, не се стеснявай, много ще се радвам.
   Баба Маглоар не остави да ѝ повтарят и още на другия ден след разговора, като отиваше на пазар с каруцата, карана от нейния слуга Селестен, без да се стеснява ни най-малко, вкара коня си в конюшнята на майстор Шико и поиска обещания обед.
   Кръчмарят, светнал от радост, я посрещна като важна особа, поднесе ѝ пиле, кървавица, суджук, овчи бут и сланина със зеле. Скромна от детинство в яденето, живяла почти винаги с малко супа и кора хляб, намазана с масло, тя не бутна почти нищо. Шико настояваше разочарован. Тя също така не пи нищо. Отказа дори кафето.
   Той настоя:
   – Пийни си поне една чашчица ракийка!
   – А, колкото за това, не отказвам.
   Той се провикна, колкото му глас държи, през кръчмата:
   – Розали, донеси най-тънката ракийка!
   Слугинята дойде с една бутилка, украсена с лозов лист от хартия.
   Той напълни две малки чашки.
   – Пийни си, майчице, чудесничка е.
   И горката жена започна да пие полека, на дребни глътки, сякаш за да задържи удоволствието. Когато изпразни чашата, тя я изцеди капка по капка и заяви:
   – Наистина чудесна!
   Не беше още спряла да говори и Шико ѝ наливаше втора чашка. Тя се накани да откаже, но беше вече късно и започна да пие бавно, както първата чашка.
   Той пожела да ѝ налее трета, но тя се възпротиви. Той настоя:
   – Като млечице, майко, виж; аз си гълтам по десетина-дванадесет, без вреда. Като захар ти тече в гърлото. Нищо ти няма на главата, нищо и на корема. На езика ти се изпарява. По-добро нещо за здравето няма да намериш.
   Понеже ракията ѝ хареса, тя отстъпи, но изпи само половин чашка.
   Тогава Шико се провикна в порив на великодушие:
   – Хм, щом ти харесва, майко, ще ти дам едно малко буренце. Искам да ти докажа, че сме добри приятели.
   Добрата женица не се противопостави и се прибра малко пияна.
   На другия ден кръчмарят влезе в двора на баба Маглоар и измъкна от дъното на колата малка бъчвичка, обкована с железни обръчи.
   Сетне накара старата жена да опита съдържанието ѝ, за да покаже, че беше същата тънка ракийка. И когато изпиха по три чашки, тръгвайки си, той заяви:
   – Щом се свърши, нали знаеш, майчице, има още. Не се стеснявай никак. Не съм стиснат човек. Колкото по-скоро я свършиш, толкова по-добре.
   И се качи в кабриолета.
   Върна се четири дни по-късно. Старата беше на вратата и тъкмо си режеше хляб за супата.
   Той се приближи, каза добър ден и заговори близо до лицето ѝ, за да помирише дъха ѝ. Лъхна го на алкохол. Лицето му се озари.
   – Я дай по една чашка от онова – каза той.
   Чукнаха се два-три пъти.
   Скоро се разнесе мълвата, че баба Маглоар се напива сама в къщи. Вдигаха я ту в кухнята, ту на двора или по пътищата из околността и трябваше да я пренасят в къщи безжизнена като труп.
   Шико не я посещаваше вече и когато пред него ставаше дума за селянката, той мърмореше с натъжено лице:
   – Какво нещастие човек да придобие на нейната възраст такъв навик! Когато остареем, нямаме сили да се съпротивяваме. Ще видите, че това ще ѝ скрои някой номер.
   И наистина това ѝ скрои номер. Тя умря на другата година през зимата, срещу Коледа, паднала пияна в снега.
   Майстор Шико наследи чифлика, като заяви:
   – Ако не беше се пропила, тая чифликчийка щеше да откара още десетина години.

Издателство Фама

Крадецът в Хеликон

Крадецът в Books.bg