20 юни 2013, четвъртък

Тодор Христов >> Свобода и суверенност в Априлското въстание

Критическо изследване на изкуствата да се говори за свобода

   Императивът на общността не е лесен за реализация – нито теоретично, нито практически. Нещо повече, често той е твърде опасен: идеологиите, есенциализиращи и хомогенизиращи общността – националистически, националсоциалистически и комунистически – вече са ни показвали чудовищния си образ. Затова Тодор Христов избира друга стратегия на поставяне на въпроса за общността. Този въпрос следва да бъде поставен отвъд есенциалистки схванатата „национална идентичност“ (както и отвъд всяка друга предпоставена идентичност – класова, расова и т.н.). Или, както казва Боян Манчев в първата книга от настоящата поредица, въпросът за съвместното съществуване следва да бъде издигнат „без компромис с консервативните фикции за хомогенни и чисти общности“. Този въпрос: възможна ли е и как антиесенциалистка, т.е. критическа общност? е сериозен залог на съвременността и в по-общ план: най-остро той бива артикулиран в ляворадикалната линия на съвременната критическа философия от автори като Нанси, Лакло, Рансиер и др. Без все още да имаме задоволителен – поне според мен– отговор, въпросът наистина е актуално важен и вече е ясно поставен. В това трасе на неговото поставяне сама себе си вписва и книгата на Тодор Христов – със собствен почерк, собствена генеалогия на проблема и със собствени методологически предложения... Из Предговор

Издателство Изток-Запад



Фани Флаг >> Пържени зелени домати

Късче от американския живот от времена, които са отдавна отминали, но никога няма да бъдат забравени...

По онова време Иджи беше на десет или единайсет години и бе облякла чисто нова бяла памучна рокля и всички я уверявахме, че изглежда прекрасно. Бяхме много весели и тъкмо начевахме боровинковия сладкиш, когато изведнъж, като гръм от ясно небе, Иджи стана и заяви: „До края на живота си повече няма да облека рокля!“ И при тези думи, скъпа, се качи на горния етаж и намъкна едни стари панталони и риза на Бъди. До ден днешен не мога да разбера какво я ядоса. Никой не разбра.
   Но Леона, която знаеше много добре, че Иджи винаги изпълнява заканите си, се разписка: „О, татко, Иджи ще провали сватбата ми. Знам си аз!“ Татко обаче отвърна: „Не е вярно, миличка. Ти ще си най-красивата булка в цяла Алабама“. Татко имаше големи засукани мустаци... Обърна се към нас: „Нали така, деца?“ и ние всички се заклехме, че сме съгласни, за да я успокоим и да я накараме да млъкне. Всички освен Бъди, който просто се изкиска. Иджи му беше любимката и каквото и да направеше, той винаги беше на нейна страна.
   Та Леона си дояждаше десерта и тъкмо си мислехме, че се е успокоила, когато тя изкрещя толкова силно, че Сипси, чернокожата прислужница, изпусна нещо в кухнята. „О, татко – проплака Леона, – какво ще стане, ако някой от нас умре?“ Какъв въпрос само, а? Ние погледнахме мама, която просто остави вилицата си на масата. „Деца, сигурна съм, че сестра ви ще отстъпи за дреболия като това да облече рокля, щом се налага. Може да е инат, но е умно дете“.
   След две седмици обаче чух как мама казва на Айда Симс, шивачката, че за сватбата ще й трябва зелен кадифен костюм с папийонка за Иджи. Айда изгледа мама озадачено и попита: „Костюм ли?“, а мама отвърна: „Знам, Айда, знам. Опитах всичко, за да я убедя да облече нещо по-подходящо за сватба, но детето е своенравно“...

Издателство Бард


Пържени зелени домати в Books.bg

19 юни 2013, сряда

>> Време за камъни: 19 журналисти – поети

Балчо Балчев, Венелин Митев, Венцислав Паскалев, Димитър Дженев, Евелина Гечева, Иглика Горанова, Иван Матанов, Кръстю Пастухов, Любен Лачански, Мариана Кирова, Михаил Григоров, Надя Попова, Оля Стоянова, Силвия Бимбалова*, Силвия Стефанова, Спасиана Кирилова, Татяна Атанасова, Татяна Явашева, Христо Христов

Сватба*

В тъмния тътен на тъпана тъпчем
земята.
Гриви от кърваво вино бъчвите
мятат.

Лудото слънце е медена пита
за щастие.
Птица-прокобница сякаш е скрита
в храстите.

Вие опашка на змей сред мегдана
хорото.
Почва внезапно със вик на камбана
животът ни.

Издателство Атеа Букс

Георги Манолов >> Въведение в политическата наука

Съвременната политология е интердисциплинарна, синкретична и проблемна...

Изданието проследява богатата гама политически идеи, теории и концепции от древността до наши дни – Аристотел, Т. Аквински, Н. Макиавели, Т. Хобс, Дж. Лок, Ш. Монтескьо, Ж.-Ж. Русо, Г. Ф. Хегел, Ал. Дьо Токвил, К. Маркс и др., включително и с такива като национализма и глобализма, на които някои днес гледат като на нови „религиозни постулати” в социалната мисъл; най-същественото в политическите схващания за властта като социалнополитически феномен, за политическата система, за политическите режими, за институциите на държавната власт, за политическите партии, за политическата култура, за лидерството в политиката и т.н.; обхваща разнообразна тематика от сферата на приложната политология, политическия маркетинг и политическата практика.

Издателство УИ Паисий Хилендарски



Богомил Райнов >> Магичен фенер

Човекът, неспособен за истинско духовно страдание, е в същото време неспособен и за истинска духовна наслада. Богомил Райнов

Внимателният зрител ще открие и в трагичното произведение източник за наслада в проявите на високо майсторство.
Но чувствителният зрител ще отиде по-нататък и ще почерпи наслада - наистина сложна, своеобразна и нерядко мъчителна - дори в драматичното звучене на картината.
Защото именно пред такива картини човек се чувства най-човечен.
Защото именно пред тях той усеща, че не само получава, а и дава нещо от сърцето си.
А човешкото сърце има странното качество да се обогатява толкова повече, колкото повече се раздава...


Издателство Захарий Стоянов; УИ Св. Климент Охридски

Магичен фенер в Хеликон


18 юни 2013, вторник

Борис Акунин >> Писателят и самоубийството

Признавам, че страхът е един от главните стимули за написването на тази книга. Но, както е казал Милорад Павич, „Ако се движиш в посоката, в която страхът ти расте, ти си на правилен път“. Борис Акунин

Заглавието на тази книга може да ви заблуди. На първо място стои „писателят“, а „самоубийството“ е на второ, но в действителност авторът се интересува преди всичко именно от самоубийството, „необяснимия феномен в света на нравственото“ (Карамзин), а по каква причина този феномен се разглежда през призмата на писателските съдби, ще бъде обяснено малко по-долу.

Хората с творчески професии се отнасят към тъй наречената група с висок суициден риск. Това се обяснява с оголените им нерви, с особената им емоционална незащитеност, и още – с опасната кощунственост на избрания от тях занаят. Човешкото творчество в известен смисъл е акт на светотатство; нали от гледна точка на повечето религии Творецът е само един, а земните творци са просто узурпатори, които си присвояват прерогативите на Висшата Сила. На първо място това се отнася именно до писателите, които създават собствен космос. Колкото по-талантлив е писателят, толкова по-правдоподобна и жизнеспособна е тази хартиена вселена. Но писателят не е бог, и товарът, който сам поема, понякога се оказва непосилен за него. Из Предговор

Издателство Еднорог



Силвия Томова >> Черни маслини и двама мъже

Разкази за това, което се случва отвъд видимото, зад маската на злободневното и далеч от модата на деня...

Обичам черните маслини. В огромния скъп магазин те са наредени до плодовете. Първи са дългите и жълти банани, след това зелените и кисели ябълки, сините сливи, потъмнялото грозде, авокадото, оранжевите портокали. Моите черни маслини са пакетирани в прозрачни опаковки. Твърди. Пълни с течност. Зелените маслини са нещастни. Без костилки. Присаждат им чесън, бадем или морков. Те нямат сърце. Черните маслини имат дълги, елипсовидни костилки. Остри от двете страни. По дължина. Затова черните маслини са истински. Те са чисти. Изящни. Като очите на жена от Средиземноморието. Огледални и дълбоки. Когато умра, ще поискам в ковчега ми да поставят маслини. Не искам нищо от това, което имам сега да ми липсва. Отвъд не искам да имам желания. Не искам и да се тревожа. Затова ще напиша завещание и ще наредя да ме заровят с маслини. Черни. Така ще мога да си представям, че до мен са поставени очите на хиляди жени. Извадени специално за мен. За да бдят и ме пазят. От посегателство. От поругаване с трупа ми. Зная, че ако поискам всичко това, то ще се изпълни. Като мое последно желание. Както зная, че не бих могла да се доверя на мъже. Затова ще поискам сама да избера маслините. За да приличат на очите на жени. И за да мога да им се доверя. Да съм единствената сред тях, която имам тяло. Ако поискам, ще мога да го разменя. Ще извадя собствените си сини очи и ще сложа на тяхното място маслини. Винаги съм искала да имам черни очи. Като очите на испанка. Или на гъркиня. Като погледа на туркиня, мернат случайно на ъгъла на някоя улица в Измир. Когато духа вятърът от Сахара...

Издателство Сиела