събота, 1 август 2015 г.

Антология >> Разбойници

21 истории от Джордж Мартин, Джилиан Флин, Джо Абъркромби, Нийл Геймън, Кери Вон, Патрик Ротфус, Скот Линч, Чери Прийст, Гарт Никс, Кони Уилис...

   Всички обичат разбойниците
... макар че понякога съжаляваме за това.

   Мошеници, измамници и негодяи. Нехранимайковци, крадци, изменници и вагабонти. Лоши момчета и момичета. Хитреци, съблазнители, изкусители, използвачи, фалшификатори, позьори, авантюристи, негодници... те са познати с много имена и се появяват отново и отново във всякакви истории, във всички жанрове на земята, в митовете и легендите... както и в историята на човечеството, разбира се. Те са децата на Локи от скандинавските саги и братята на Койота от индианските митове. Понякога са герои. Друг път са злодеи. Но най-често са нещо по средата, в различни нюанси на сивото... а сивото отдавна е любимият ми цвят. Защото е много по-интересно от черното или бялото.
   Предполагам, че винаги съм си падал по разбойниците. Когато бях малко момче през петдесетте, понякога ми се струваше, че половината предавания по телевизията са семейни комедии, а другата половина – уестърни. Баща ми обожаваше уестърни, така че съм ги гледал всичките – безкраен парад от пазители на закона и шерифи от Дивия запад, до един с квадратни челюсти, един от друг по-героични. Шериф Дилън беше като канара, Уайът Ърп беше смел, дързък и безстрашен (буквално – точно това беше текстът на песента по време на началните надписи), а колкото до Самотния рейнджър, Хопалонг Касиди, Джин Отри и Рой Роджърс, те бяха истински герои – благородни, достопочтени, идеални модели за подражание на всяко подрастващо момче... но някак си нито един от тях не ми се струваше истински. Любимите ми герои от уестърните бяха двамата, които разчупваха този калъп: Паладин, който се обличаше в черно (като злодей), когато беше на мисия в прерията, и като женствено конте, когато беше в Сан Франциско, „запознаваше се“ (на това място следва многозначително прокашляне) с различна красива жена всяка седмица и предлагаше услугите си за пари
   (а истинските герои не се интересуваха от пари); и братята Маверик (особено Брет), които бяха очарователни мошеници и предпочитаха комарджийската униформа от черен костюм, тънка вратовръзка и луксозна жилетка пред традиционното шерифско елече, значка и бяла шапка, а освен това беше много по-вероятно да ги видиш на масата за покер, отколкото като участници в престрелка.
   И знаете ли какво, от дистанцията на времето сериалите „Маверик“ и „Револвер под наем“ изглеждат много по-адекватно от повечето традиционни уестърни, създадени по същото време. Може да възразите, че са имали по-добри сценарии, по-добри актьори и по-добри режисьори от повечето останали „конни опери“ в конюшнята на телевизията, и няма да сгрешите... но аз си мисля, че и факторът „разбойници“ има нещо общо с това.
   Но не само почитателите на старите телевизионни уестърни могат да оценят един добър разбойник. Истината е, че разбойникът е архетипен герой, който прекосява границите на всякакви медии и жанрове... Въведение, ДРРМ

Съставители Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа

Преводач Богдан Русев
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела (2015)


петък, 31 юли 2015 г.

Веселина Седларска >> Пасажерите на Ной

Не се чувствай абсолютно отговорен за абсолютно всичко през цялото време. Все пак това е моя работа. Бог

   Беше нощ без прилагателни. Майка ми умираше. Какво значение имаше, че навън студът беше кучешки, а болницата мизерна, какво значение имат прилагателните, когато глаголът е „умира“?
   Бяхме я довели в болницата с дълъг списък лекарства, игли, спринцовки, банки, чаршафи – както го правят всички. Последното, което поиска, беше хапче бусколизин за болки в корема. Точно бусколизин в дългия списък от лекарства нямаше, болестта ѝ беше белодробна. Беше след полунощ, подавах кислород да облекча последните ѝ вдишвания и всичко, за което се молех, беше едно хапче бусколизин. Няма, каза сестрата. В цялото вътрешно отделение на областната болница нямаше едно хапче бусколизин. Два пъти проверих, каза сестрата. Не може, мислех си, не може един човек, който е работил всеки час от живота си, да си отиде с болката и унижението, че няма едно малко хапче.
   Отиде си.
   Това е, каза сестрата. Това е – какво? – животът или смъртта? Защо не плачех, защо стоях вцепенена, от колко време стоях? Мина доста време, каза сестрата, трябва да се обадите на близките си. Моля ви, каза жената от съседното легло, знам, че не ви е до това сега, но моля ви да ми подарите палтото на майка си, сутринта трябва да отида на рентген в съседната сграда, а нямам палто, така и никога не ми стигнаха парите за... Жената приличаше на майка ми отпреди десетина години и имаше същата болест. Сигурно си мислеше, че наблюдава собствената си бъдеща смърт след десетина години. И тя изглеждаше като човек, който е работил всеки ден, а сега стискаше палтото на майка ми и се чудеше дали да благодари, как да благодари. Боже, какъв грях сторих, та ме наказа да не мога да дам едно хапче на умиращ човек, проплака сестрата.
   И тогава ми се стори, че майка ми, медицинската сестра, жената от съседното легло, аз се носехме в тази най-студена нощ на двехилядната година след Христос над някаква дълбока, тъмна, ледена вода. Миналото ни беше потънало, а бряг отсреща не се виждаше. Плавахме си така вече година, две, пет, десет, като след някакъв потоп, който беше залял всичко, всичко освен върха на отсрещното вледенено дърво. Чувствах как корабът се клатушка под краката ми и няма бряг, няма бряг. Мъртвата ми майка, бавно умиращата жена от съседното легло, безпомощната медицинска сестра, вцепенената аз бяхме пасажери на библейския Ной. И санитарката в коридора, и портиерът долу, и целият заспал град, и съседните градове, всички бяхме в кораба, който трябваше да ни пренесе от един удавен под потопа свят до друг живот. Иска ми се да ви кажа нещо успокоително, каза сестрата, майка ви имаше късмет, че прекара последните си дни в това отделение, защото в другото спряха парното. Плавахме, плавахме...

   Тази книга е албум. В него има снимки на случки и портрети на хора. Моите съпасажери от кораба на Ной. Снимките са бързи и нережисирани, щракнати са с едно мигване. Не претендират за художествена фотография. Понякога не са съвсем на фокус, друг път не е улучена отсечката или ракурсът – не че искам да се оправдавам, но нали вече ви казах, корабът ужасно се клатеше...

Издателство Труд

четвъртък, 30 юли 2015 г.

Карън Мак, Дженифър Кауфман >> Любовницата на Фройд

Мина, по-малката сестра

   Мина стоеше на заледения мръсен тротоар и трепереше в палтото си. Пръстите ѝ пареха от студ, когато помаха да спре наемния кабриолет, но духът ѝ бе приповдигнат от мисълта, че има къде да се установи.
   – Ела веднага у дома, скъпа моя Мина – настоятелно я бе поканила сестра ѝ. – Децата ужасно са се затъжили за теб. Ще те очакваме за обяд.
   В небето бяха надвиснали облаци, откъм реката духаше вятър и ноемврийската сутрин бе смразяващо студена, когато Мина пое към срещата със сестра си.
   Върлинестият кочияш отначало бе любезен, но я изгледа остро, когато тя отстъпи настрана и му показа струпания си на тротоара багаж като на някоя насилствено изхвърлена от дома ѝ. С мърморене качи чантите ѝ в багажното отделение на файтона и сега, докато се возеха по празните улици, той цъкаше с език почти толкова шумно, колкото тропаха копитата на конете.
   – Колко още остава? – беше попитала.
   Той очевидно бе избрал „панорамния маршрут“ около Ринга и при отминаване на всяка сграда, образец на неокласицизъм, ренесанс и барок, изтъкваше отличителните ѝ качества.
   – Хофбургтеатер е основан от императора през 1874 година... Хофопер е открита от Негово Величество скоро след това, а Хофмузеум...
   Може би се домогва към по‑голям бакшиш, реши тя, докато наблюдаваше контура на Виена, подобен на сватбена торта със заснежените заострени кулички и готически орнаменти.
   Вярно, думите на Марта бяха окуражителни, но Мина вече осъзнаваше неприятния факт, че това е спасителна операция, а не покана. Не по своя воля се натрапваше на сестра си, която нямаше как да ѝ откаже. Колко обезсърчително бе да е в подобна позиция на този етап от живота си. От друга страна, за момента този дом бе убежище за падналия ѝ дух.
   Мина притеснено погледна златния часовник, висящ от майчината ѝ брошка. Знаеше как сестра ѝ приема закъсненията. Обядът (супа, месо, зеленчуци и десерт) винаги бе сервиран точно в един и нито минута по‑късно. В трапезарията на Марта хората не влизаха и излизаха, когато им скимнеше. Всички домашни задължения бяха изпълнявани с военна прецизност. По правилата на Марта. Тя щеше да живее по правилата на Марта. Така бе и редно. Това бе домът на Марта. Съпругът на Марта. Децата на Марта.
   Семейство Фройд живееха в Девети район на стръмна непривлекателна улица. Единият ѝ край опираше в изискан жилищен квартал, а ниският граничеше с безпорядъка на пазара Танделмаркт, сгушен край канал на Дунав.
   Кочияшът дръпна юздите на конете и на езика си и файтонът намали ход. Още едно описание на Хоф двореца, Хоф театъра или Хоф каквото ще, и Мина щеше да го стисне за Хоф врата. Когато най‑после спря пред Берггасе, тя му плати и му даде щедър бакшиш – човекът мръзнеше здраво на капрата – с последните пари от спестяванията си. Пристигна в дома на сестра си без средства и без план.
   Винаги бе намирала фасадата на сградата, в която живееше сестра ѝ, много достолепна – високи орнаментирани прозорци, барокова и класическа украса и като цяло с величествено излъчване, стига човек да не поглеждаше към магазините на партера. Вляво от входа имаше еврейска месарница, а вдясно – кооперативна бакалница. Децата на Фройд, облечени в палта, се бяха скупчили на предните стълби в очакване да я посрещнат.
   – Колко дълго ще оштанеш при наш, лельо Мина? – попита четиригодишната Софи, розовобузо и къдраво херувимче, което фъфлеше и никога не се усмихваше. Останалите деца наобиколиха Мина, когато слезе от файтона, като някои подсмърчаха и триеха очи. Преди Мина да успее да отговори, чу как седемгодишният Оливер се провикна към майка си:
   – Мамо, къде ще спи тя? Нали татко каза, че нямаме място?
   Марта се показа на входа и разпъди децата като гълъби.
   – Скъпата ми Мина. Ето те и теб – каза Марта, повдигна се на пръсти и целуна сестра си по двете бузи.
   – Марта, не знам как да ти...
   – Спри. Нито дума повече, мила моя. Ние сме щастливците.
   Мина прегърна сестра си, а после се отдръпна и я огледа. Не беше виждала Марта от раждането на Ана и беше малко смутена от вида ѝ. Безжизнената ѝ коса бе разделена на път по средата и опъната назад в строг кок, а изражението ѝ беше напрегнато и нервно. Изглеждаше като човек, току-що измъкнал се от скривалище – подпухнали зачервени очи с лилави торбички под тях, обикновено безупречното ѝ облекло – смачкано и застанало някак накриво. Марта открай време беше „хубавичката сестра“, благословена с нежен овал на бледото лице и извита като лъка на Купидон горна устна, която й придаваше тъкмо нужната степен на съблазнителност. Ала сега, след шест бременности, изглеждаше подпухнала и обезформена, а общото впечатление, което създаваше, беше за умора.
   – Толкова се тревожех за теб – каза Марта, като хвана здраво ръката на Мина и я поведе в апартамента...

Преводач Надя Баева
Издателство Колибри (2015)