събота, 25 октомври 2014 г.

Вивиан Шотуел >> Виенско ноктюрно

Ана и Волфганг

Родена в семейството на италиански музикант, преселил се преди двадесет години в Лондон, Ана има шанса да учи оперно пеене при известен педагог. Печели си славата на дете-чудо, след което прави главозамайваща кариера в музикалните столици на Европа през 18 век – Флоренция, Милано и Виена.
Светът є се преобръща, когато се запознава с Моцарт и между двамата пламва любов, която ще скандализира музикалния свят на Виена.


Издателство Сиела


Даян Кийтън >> Някога пак

Дневник на обикновена жена, която ненадейно е станала кинозвезда

   Мама обичаше сентенции, цитати, девизи. На стената на кухнята винаги имаше залепени бележчици. Например думата МИСЛЍ. Намерих МИСЛЍ забодена с кабарче на коркова дъска в тъмната ѝ стаичка. Видях я залепена с тиксо на кутия за моливи, която беше украсила с колаж. Открих дори текст, озаглавен МИСЛЍ, на нощната ѝ масичка. Мама обичаше да МИСЛИ. В една тетрадка беше написала: Чета книгата на Том Робинс „Дори каубойките плачат“. Пасажът за брака е свързан с борбата на жените за реализация. Записвам си това, за да МИСЛЯ върху него... Следваше цитат от Робинс: „... за повечето нещастни тъпи женици с промити мозъци по-върховно преживяване от брака няма. За мъжа бракът е въпрос на чиста логика: яденето, спането, прането, телевизорът (...) поколението и всякакви удобства – всичко му е под един покрив. (...) Но за жената бракът означава тя да се предаде. Бракът означава момичето да се откаже от борбата (...) и оттам нататък да остави наистина важните и интересни неща на мъжа си, с когото се е спазарила да „се грижи“ за нея. (...) Жените живеят по-дълго от мъжете, защото всъщност не са живели“. Мама обичаше да МИСЛИ за живота, особено за преживяването да си жена. Обичаше и да пише за това.
   В средата на 70-те години, при едно прибиране у дома, проявявах в тъмната стаичка на Майка снимки, които бях направила в Атлантик Сити, когато открих нещо, което не бях виждала никога. Беше нещо като – не знам – скицник. На корицата имаше колаж, който тя беше направила от семейни снимки, и думите Важно е пътуването, не пристигането. Взех го и го разлистих. Макар че съдържаше няколко колажа от снимки и изрезки от списания, беше пълен с изписани страници.
   Днес имах ползотворен ден в книжарницата „Хънтърс Букстор“. Пренаредихме секцията за изкуство и открихме множество интересни книги, останали скрити. Минаха две седмици, откакто ме наеха. Изкарвам по три долара и трийсет и пет цента на час. Днес ми платиха общо осемдесет и девет долара.
   Това не беше някой от типичните албуми на Мама с обичайните салфетки от „Клифтънс Кафетерия“, стари черно-бели снимки и немного радостните свидетелства с успеха ми. Това беше дневник.
   Един текст с дата 2 август 1976 г. гласеше: ВНИМАВАЙ НА ТАЗИ СТРАНИЦА. Ти, потенциалният бъдещ читател, знай, че за това е нужна смелост. Говоря за това, което мисля. Ядосана съм. Мишената – Джак – обидни думи, тези, които той изсипа срещу мен – НЕ са забравени и несъмнено това е проблемът – „Проклето копеле“ – всичко изречено – всичко почувствано. Боже, за какъв, по дяволите, се мисли той?
   Това ми стигаше. Беше болезнено, твърде болезнено. Не исках да знам нищо за страна от живота на Майка и Татко, която можеше да смаже представата ми за тяхната любов. Върнах го на мястото му, излязох от тъмната стаичка и не отворих друг от осемдесет и петте ѝ дневника, докато тя не почина трийсетина години по-късно. Но разбира се, колкото и да се опитвах да отричам присъствието им, ги виждах оставени по лавиците или сложени под телефона, или дори зяпащи ме от някое кухненско чекмедже. Веднъж взех да разглеждам новия албум на Мама „Сто цветя“ на Джорджия О’Кийфи върху масичката за кафе и под него открих дневник, озаглавен „Кой казва, че не си имала шанс?“. Все едно заговорничеха: „Вземи ни, Даян. Вземи ни“. И дума да не става. Нямаше да си причиня това отново. Но бях впечатлена от упоритостта на Мама. Как можеше да продължава да пише без публика, дори в лицето на собственото си семейство? Просто го правеше.
   Писала е за връщането си в училище на четиресет години. Писала е за това какво е да си учител. Писала е за всяка бездомна котка, която е спасила. Когато сестра ѝ Марти се разболя от рак на кожата и изгуби по-голямата част от носа си, тя е писала и за това. Писала е за трудностите на остаряването. Когато Татко се разболя през 1990 г., дневникът ѝ се е разбеснял срещу несправедливостта на рака, атакувал мозъка му. Документирането на смъртта му се оказа един от най-нежните репортажи на Мама. Сякаш грижите за Джак са я карали да го обича по начин, помагащ ѝ да се превърне в човека, който винаги е искала да бъде.
   Днес се опитвах да накарам Джак да хапне. Но той не можа. След известно време си свалих очилата. Доближих глава до неговата и му казах, прошепнах му, че ми липсва. Разплаках се. Не исках да вижда, затова извърнах глава. А Джак, с малкото сили, които бяха останали в проклетото му тяло, взе една салфетка от джоба ми и бавно, както правеше всичко, бавно, съвсем бавно, ме погледна с пронизващите си сини очи и изтри сълзите от лицето ми. „Ще преживеем това, Дороти.“
   Той не го преживя. Накрая Мама се грижеше за Татко, както се беше грижила за Ранди, Робин, Дори и за мен – през целия ни живот. Но кой е бил до нея, когато е написала с трепереща ръка: Юни 1993 г. Днес е денят, в който научих, че имам наченки на болестта на Алцхаймер. Страшно? Така е започнала петнайсетгодишна битка срещу загубата на паметта.
   Продължила е да пише. Когато вече не е можела да пише абзаци, е пишела изречения, като: Дали щяхме да се нараняваме по-малко, ако се докосвахме повече? и Почитай себе си. И кратки въпроси и подкани, като: Бързо. Коя е днешната дата? Или странни неща, като: Главата ми се завърта. Когато не е можела да пише изречения, е пишела думи: НАЕМ. ОБАДИ СЕ. ЦВЕТЯ. КОЛА. И дори любимата си дума: МИСЛЍ. Когато думите ѝ са се изчерпали, е започнала да пише цифри, докато в един момент вече не е можела да пише...

Преводач Теменуга Трифонова

Издателство Колибри


Умберто Еко >> Шест разходки в горите на измислицата

Из дебрите на разказвачеството

Умберто Еко ни повежда в поход през завоите на художествените лесове, през тънкостите на езиковата форма и метод. От детските приказки до Флобер, По и Мики Спилейн, Еко ни разкрива техниките на разказвача и ни прави съпричастни в създаването на нов текст, в изследването на някои от най-основните механизми в литературата.
Как един текст разкрива към какъв читател се стреми? Как разиграва тази постановка пред нас, чрез стила и гласа си? Какъв модел за автор създава? Какво е отношението между „читателя-модел“ и „автора-модел“?

Преводач Ангел Игов

Издателство Сиела