сряда, 22 октомври 2014 г.

Евгений Тодоров >> Запомнете Пловдив [ Книга 2 ]

212 махленски истории – от Джумаята до Кършияка

Разходката ни продължава – от Джумаята до Аптека Марица, после през Хаджи Хасан махала до Столипиново, след което минаваме отвъд Марица, за да се върнем към миналото на Кършияка и да разкажем по-подробно за Панаира.
Ако сте живели в тези махали, няма как да не си купите тази книга.
Ако пък сте от Понеделник пазара, Кючука или Мараша, трябва да почакате написването на следващите два тома. Пък може и да потърсите автора, за да му разкажете своите истории.

Издателство Хермес


Робърт Галбрейт* >> Копринената буба

Романът е отчасти твърд, донякъде сатиричен, малко язвителен... Останалото е романтика. Уолстрийт Джърнал

   Движението по Чаринг Крос Роуд вече бе станало натоварено, когато Страйк излезе от метрото. Настъпваше ноемврийското утро, сиво и унило, пълно с блуждаещи сенки. Зави по Денмарк Стрийт напълно изцеден и грохнал, с надеждата за кратка дрямка преди появата на следващия му клиент в девет и половина. Помаха на момичето от магазина за китари, с което често изпушваха заедно по цигара на улицата, и си отвори черната входна врата до „Бар кафе 12“, след което заизкачва металното стълбище, виещо се около клетката на повредения асансьор. Мина покрай вратата на графичния дизайнер на първия етаж, покрай стъклената врата на собствения си офис на втория етаж и стигна до третия с най-малката площадка, където сега бе домът му.
   Предишният обитател, управител на бара долу, се бе преместил в по-здравословно жилище и Страйк, който бе спал в офиса си в продължение на няколко месеца, бе подскочил при възможността да наеме апартаментчето, благодарен, че проблемът с неговата бездомност бе намерил тъй лесно решение. Пространството под стрехите беше малко по които и да било стандарти, а още повече за мъж с ръст сто и деветдесет сантиметра и половина. Едва имаше място да се обърне под душа; кухнята и дневната бяха неудобно свързани, а спалнята бе почти изцяло запълнена от двойното легло. Част от вещите на Страйк още си бяха по кашони на площадката въпреки протестите на хазаина. Малките прозорци гледаха над покриви, а Денмарк Стрийт бе далеч долу. Постоянното вибриране на басите от бара на партера бе приглушено и собствената музика на Страйк често напълно го удавяше.
   Вроденото чувство на Страйк за ред си проличаваше навсякъде: леглото беше оправено, съдовете чисти, всичко бе на мястото си. Имаше нужда от бръснене и душ, но това можеше да почака; след като окачи палтото си и нагласи алармата за девет и двайсет, опъна се на леглото, както си беше с дрехите.
   Заспа за секунди, а след още няколко – или така му се стори поне – беше отново буден.    Някой чукаше на вратата му.
   – Прощавай, Корморан, много съжалявам...
   Сътрудничката му, висока, млада жена с дълга червеникаворуса коса, го погледна с молба за извинение, но при вида му изражението ѝ премина в ужасено.
   – Добре ли си?
   – Заспал бях. Не съм мигвал цяла нощ... две нощи.
   – Ужасно съжалявам – повтори Робин, – ала е девет и четирийсет, Уилям Бейкър вече е тук и започва да става...
   – По дяволите – измърмори Страйк. – Явно не съм нагласил алармата както трябва. Дай ми пет минути...
   – И това не е всичко – додаде Робин. – Дошла е и една жена. Казва, че няма назначена среща. Обясних ѝ, че не разполагаш със свободно време за друг клиент, но тя отказва да си тръгне.
   Страйк се прозя и потърка очи.
   – Пет минути. Виж там, поднеси им чай.
   След шест минути с чиста риза и миришещ на паста за зъби и дезодорант, но все така небръснат, Страйк влезе в предния кабинет, където завари Робин седнала пред компютъра си.
   – Е, по-добре късно, отколкото никога – подхвърли Уилям Бейкър със суха усмивка. – Късмет имате с тази хубавичка секретарка, иначе щях да се отегча и да си тръгна.
   Страйк видя как Робин пламна от гняв, след което се извърна и преднамерено задълбочено се зае да сортира пощата.
   Имаше нещо обидно в начина, по който Бейкър бе произнесъл думата „секретарка“. Безупречен в костюма си на тънко райе, директорът на компания бе наел Страйк да разследва двама от членовете на борда ѝ.
   – Добро утро, Уилям – каза Страйк.
   – А извинение няма ли? – избъбри Бейкър с очи, вперени към тавана.
   – Здравейте, коя сте вие? – попита Страйк, като го игнорира и се обърна към слабичката жена на средна възраст в старо кафяво палто, която седеше на канапето.
   – Лионора Куин – отвърна тя с изговор, който прозвуча в тренираното ухо на Страйк като от западните райони.
   – Предстои ми много натоварен предобед, Страйк – обади се Бейкър.
   Без покана, той премина във вътрешния кабинет. Когато Страйк не го последва, част от привидната му приветливост се стопи.
   – Надали ви се е разминавало при закъснения в армията, господин Страйк. Идвайте, ако обичате.
   Страйк сякаш изобщо не го чу.
   – Какво точно искате от мен да направя за вас, госпожо Куин? – попита той неугледно облечената жена на канапето.
   – Става дума за съпруга ми...
   – Господин Страйк, имам среща след малко повече от час – заяви Уилям Бейкър вече по-високо.
   – ... вашата секретарка каза, че нямате свободни часове за срещи, но аз ѝ отговорих, че ще почакам.
   – Страйк! – изръмжа Уилям Бейкър, сякаш викаше куче.
   – Робин – простена изтощеният Страйк, най-после изпуснал нервите си. – Приготви сметката на господин Бейкър и му дай досието по случая, приготвено е.
   – Какво? – заекна стъписан Уилям Бейкър.
   Отново се върна в предния кабинет.
   – Отпраща ви – уведоми го със задоволство Лионора Куин.
   – Но вие не сте довършили работата – подхвана Бейкър. – Казахте, че има още...
   – Работата може да ви я довърши друг. Някой, който не възразява срещу неприятни клиенти.
Атмосферата в офиса стана ледена. С каменно лице, Робин извади папката на Бейкър от кантонерката и я подаде на Страйк.
   – Как смеете...
   – В това досие има достатъчно факти, които ще издържат в съда – съобщи Страйк и го връчи на директора. – Струва си парите.
   – Не сте приключили...
   – С вас обаче приключи – намеси се Лионора Куин.
   – Ще млъкнеш ли, глупава жено... – подзе Уилям Бейкър, после внезапно отстъпи назад в мига, когато Страйк направи крачка напред.
   Никой не казваше нищо. Бившият армейски офицер сякаш изведнъж заемаше два пъти повече пространство, отколкото няколко секунди по-рано.
   – Идете да седнете в моя кабинет, госпожо Куин – тихо каза Страйк.
   Тя стори каквото ѝ поръча.
   – Мислите ли, че ѝ е по джоба да ви плати? – изрече подигравателно оттеглящият се Уилям Бейкър, вече с ръка на дръжката на вратата.
   – Хонорарът ми подлежи на договаряне – поясни Страйк и допълни: – Ако харесам клиента.
Той последва Лионора Куин в кабинета си и тръшна вратата зад себе си.
   – Той е с десни убеждения, нали? – коментира Лионора, когато се настани на стола пред бюрото на Страйк.
   – Да – потвърди Страйк и се отпусна тежко насреща ѝ. – Така е.
   Въпреки почти лишеното ѝ от бръчки с хубав тен лице и бистри бледосини очи, тя изглеждаше около петдесетгодишна. Тънката ѝ прошарена коса беше прибрана с две пластмасови гребенчета и тя примигваше към него през старомодни очила с прекалено големи пластмасови рамки. Палтото ѝ, макар и чисто, трябва да бе купено през осемдесетте години. Беше с подплънки и големи пластмасови копчета.
   – Значи, сте тук по повод съпруга си, госпожо Куин?
   – Да – потвърди Лионора. – Той изчезна.
   – От колко време го няма? – попита Страйк и механично се пресегна за бележник.
   – От десет дни – отвърна Лионора.
   – Бяхте ли в полицията?
   – Не ми трябва полицията – отвърна нетърпеливо, сякаш ѝ беше дошло до гуша да го обяснява на хората. – Веднъж преди им се обадих и всички ми бяха ядосани, защото той бил у приятел. Оуен просто се отплесва понякога. Той е писател – добави, сякаш това обясняваше всичко.
   – И преди ли е изчезвал?
   – Емоционален е – каза тя с унило изражение. – Вечно зачезва, но все пак минаха десет дни. Знам, че е разстроен, ала имам нужда от него у дома. И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...
   – Орландо? – повтори Страйк и умореното му съзнание се насочи към курортния град във Флорида.
   Не разполагаше с време да пътува до Америка, а и Лионора Куин с античното ѝ палто нямаше вид да може да му купи билет до там.
   – Орландо, дъщеря ни – поясни Лионора. – Нужно е някой да я наглежда. Оставих една съседка при нея, докато съм тук.
   На вратата се почука и се показа яркозлатистата глава на Робин.
   – Желаете ли кафе, господин Страйк? А вие, госпожо Куин?
   След като дадоха поръчките си на Робин и тя се оттегли, Лионора каза:
   – Няма да ви отнеме много време, защото мисля, че знам къде е, само не мога да се сдобия с адреса, а никой не отговаря на обажданията ми. Минаха десет дни – повтори тя – и той ни е нужен у дома.
   На Страйк му се видя голямо разточителство да се прибягва до частен детектив при такива обстоятелства, особено с оглед на бедността им, която външността ѝ подсказваше.
   – Ако опира до едно телефонно обаждане – внимателно рече той, – нямате ли приятелка, или...
   – Една не може да свърши това – отсече тя и той се усети някак прекомерно разчувстван (изтощението понякога го правеше уязвим емоционално) от косвеното ѝ признание, че има едничка приятелка на света. – Оуен им е поръчал да не казват къде е. Нужен ми е мъж да го свърши – изрече простичко. – Да ги накара да кажат.
   – Името на съпруга ви е Оуен, така ли?
   – Да – отвърна тя. – Оуен Куин. Авторът на „Грехът на Хобарт“.
   Нито името, нито заглавието говореха нещо на Страйк.
   – И мислите, че знаете къде е той?
   – Да. Бяхме на една забава с много издатели и хора от тези среди. Той не искаше да ме води, но му казах: „Намерила съм детегледачка. Идвам и толкоз“. Там чух Крисчън Фишър да разправя на Оуен за това място, където писателите отивали за отдих. После попитах Оуен: „Какво е това място, за което ти говореше?“. А Оуен отвърна: „Няма да ти кажа, нали тъкмо в това е смисълът, да се откъснеш от жена и деца“.
   Тя едва ли не подканваше Страйк да се присъедини към съпруга ѝ в присмеха над нея, горда, каквито биваха понякога майките, с наглостта на детето си.
   – Кой е Крисчън Фишър? – осведоми се Страйк, като правеше усилия да се съсредоточи.
   – Издател. Млад, модерен мъж.
   – Не се ли опитахте да позвъните на Фишър и да го попитате за адреса на мястото за писателски отдих?
   – Да, опитах се. Обаждах му се всеки ден в продължение на цяла седмица. Твърдяха, че му предали съобщението ми и щял да ми се обади, но не го направи. Според мен Оуен му е поръчал да не казва къде е. Но вие ще успеете да получите адреса от Фишър. Знам, че си разбирате от работата – каза тя. – Вие разрешихте случая с Лула Ландри, а полицията никога нямаше да се справи.
   Само осем месеца по-рано Страйк бе имал един-единствен клиент, бизнесът му не вървеше и перспективите му бяха отчайващи. И тогава бе доказал удовлетворително за Кралската прокуратура, че млада жена, ползваща се с голяма известност, не се е самоубила, а е била блъсната от балкона си на четвъртия етаж, което бе довело до смъртта ѝ. Последвалата публичност му доведе поток от клиенти; в продължение на няколко седмици той беше най-прочутият частен детектив в метрополиса. Джони Рокъби се беше смалил до бележка под линия в личната му история; самият Страйк на свой ред си беше спечелил име в обществото, впрочем име, което повечето хора бъркаха...
   – Аз ви прекъснах – заговори той, като се мъчеше с всички сили да се залови за нишката на мислите си.
   – Така ли?
   – Да – потвърди Страйк. – Казахте: „И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...“.
   – О, да – кимна тя. – Случва се нещо странно, откакто го няма...

Преводач Надя Баева

Издателство Колибри


_______
* Дж. К. Роулинг

Дорис Лесинг >> Златната тетрадка

Златната тетрадка е най-точното отражение на женското съзнание. Илейн Рапинг

Златната тетрадка установява приемственост с утвърдените реалистични традиции в английската литература и същевременно е смело новаторска по дух. Сбито са предадени всички най-важни исторически събития в глобален план, всички катаклизми, разтърсили света през миналия век. Творбата маркира двете световни войни, улавя във фокуса си сталинските чистки, издигането на Желязната завеса, създаването на атомната бомба, периода на маккартизма в САЩ, идеологическата поляризация по време на Студената война и т.н. Романът има и пророчески характер, защото от позицията на лявоориентирания интелектуалец героинята предрича краха на социализма. Нещо повече, в пророчески сън тя вижда обединението на Европа цели три десетилетия преди епохалните събития през 1989 г.
Най-характерната особеност на Златната тетрадка е подчертаната фрагментарност на тематично и структурно ниво. За да запази своя разсъдък в изпълнения с трусове съвременен свят, героинята Анна Улф, писателка и общественичка, пише за различни страни от живота си в четири разноцветни тетрадки. В черната описва преживяванията си в Африка по време на Втората световна война. В червената представя разочарованията си от комунистическото движение след разкритията за зверствата на Сталин. В жълтата пише роман, който отразява интимния ѝ живот, а синята е неин дневник. Накрая тя обединява разпокъсаната си същност в златната тетрадка. Общата картина се откроява едва когато отделните елементи се сглобят подобно мозайка. За рамка на цялата картина служи традиционният роман Свободни жени. Поради изключителната многопластовост на творбата е трудно да се определи какъв точно роман е Златната тетрадка – той е едновременно политически, социален, философски, психологически, а също и феминистичен. И не на последно място е и Kunstlerroman, защото очертава трудния път на съвременния творец.

Издателство Летера