неделя, 19 април 2015 г.

Sarah Simblet >> Anatomy for the Artist

Inside the human frame

Using superb, specially commissioned photographs of male and female models, together with historical and contempory works of art and her own illustrations, Sarah shows us how to look inside the human frame to map its muscle groups, skeletal strength, balance, poise and grace. Selected drawings superimposed over photographs reveal fascinating relationships between external appearance and internal structure...

More than 250 specially commissioned photographs and 100 drawings are used to reveal and celebrate the body
 Drawings and photographs interact to illustrate the relationship between the surface appearance of the human form and the complexities of its underlying structure
 Practical drawing lessons explain how to visualise and draw each part of the body
 Ten masterpieces examine world-famous paintings, to explore each artist's attitude, knowledge and use of anatomy

Photographer John Davis
Publisher Dorling Kindersley

събота, 18 април 2015 г.

Дан Симънс >> Ендимион

Време е за разплата...

   Вие не четете това, което трябва.
   Ако го четете, за да разберете какво означава да се любиш с месия – с нашия месия, – не продължавайте, защото едва ли сте нещо повече от обикновен воайор.
   Ако го четете, защото сте почитатели на „Песните“ на стария поет и сте любопитни какво е станало по-нататък в живота на хиперионските поклонници, ще останете разочаровани. Аз не знам какво се е случило с повечето от тях. Те са живели и умрели почти три века преди да се родя.
   Ако го четете, защото се стремите към по-голямо проникновение в посланието на Онази, която учи, също ще се разочаровате. Признавам, че се интересувах от нея повече като от жена, отколкото като от учител или месия.
   И накрая, ако четете, за да откриете нейната съдба, или дори моята съдба, вие не четете верния документ. Аз не бях с нея, когато се решаваше нейната съдба, а докато пиша тези думи, моята собствена съдба все още очаква развръзката си.
   Ще се удивя, ако изобщо четете това. Но събитията не за пръв път ме удивяват. През последните няколко години се редуваха невероятност след невероятност, всяка следваща все по-чудата и като че ли по-неизбежна от предишната. Причината да пиша сега е, че искам да споделя тези спомени. Навярно мотивът ми дори не е да ги споделя – тъй като знам, че този документ почти сигурно няма да бъде открит, – а просто да изложа разказа за събитията, така че да мога да ги подредя в собствения си ум.
   „Как да разбера какво мисля, преди да съм видял какво ще кажа?“ – е написал някакъв дохеджирски автор. Съвършено точно. Трябва да видя тези неща, за да знам какво да мисля за тях. Трябва да видя събитията, превърнати в мастило и чувствата в букви, за да повярвам, че са били действителни и са се докоснали до мен.
   Ако четете по същата причина, поради която пиша аз – за да приведа в някаква система хаоса на последните години, да внеса някакъв ред в тази по принцип случайна поредица от събития, която властваше над живота ни през изминалите стандартни десетилетия – то в края на краищата, вие може би четете това, което трябва.
   Откъде да започна? От смъртната присъда, навярно. Но чия – моята смъртна присъда или нейната? Мога да избирам от няколко възможности. Сигурно последната е най-подходяща. Да започна от края.
   Пиша това в Шрьодингерова котешка кутия във висока орбита около поставения под карантина свят Армагаст. Котешката кутия не прилича на кутия, а по-скоро на овоид с гладък корпус с размери точно шест на три метра. Това ще е целият ми свят до края на моя живот. Светът ми представлява спартанска килия, състояща се от черната кутия на устройството за рециклиране на вода и отпадъци, мястото ми за спане, синтезатора на храна, маса и накрая тоалетната, мивката и душа, които са разположени зад фибропластмасов параван поради благоприлични причини, които ми убягват. Защото никой никога няма да дойде при мен.
   Имам текстова плоча и перо. Щом свърша поредната страница, аз я прехвърлям върху микропергамента, произведен от устройството за рециклиране. Бавното натрупване на тънките листове е единствената видима промяна в обстановката.
   Стъкленицата с отровния газ не се вижда. Тя е поставена в статично-динамичния корпус на котешката кутия и е свързана с устройството за филтриране на въздуха така, че цианидът да се задейства при всеки опит за докосването є, както и при всеки опит за разбиване на самия корпус. Радиационният детектор, броячът и изотопният му елемент също са разтворени в замръзналата енергия на корпуса. Не ми е известно кога случайностният брояч ще активира детектора. Не ми е известно кога случайностният му елемент ще отвори оловния щит към мъничкия изотоп. Не ми е известно кога изотопът ще произведе частица.
   Но ще разбера кога се активира детекторът в мига, в който изотопът произведе частица. Ще усетя мириса на горчиви бадеми в онези една-две секунди преди газът да ме убие.
   Надявам се, че ще са само една-две секунди.
   Според древната загадка на квантовата физика от техническа гледна точка сега аз не съм нито мъртъв, нито жив. Намирам се в междинното положение на застъпващи се вероятностни вълни, запазени някога за котката в теоретичния експеримент на Шрьодингер. Тъй като корпусът на котешката кутия едва ли е нещо повече от течна енергия, готова да експлодира при най-малкото смущение, никой никога няма да погледне вътре дали съм мъртъв, или жив. На теория никой не е пряко отговорен за моята екзекуция, тъй като неизменните закони на квантовата теория ме оправдават или осъждат с всяка поредна микросекунда. Наблюдатели няма.
   Освен мен.
   Ако четете това, вие почти със сигурност не четете каквото трябва. Но както с толкова много неща в живота ни, причината да правим нещо не е най-важното. Накрая остава самият факт на извършването му.
   Откъде да започна? С нея ли? Тя е онази, за която искате да прочетете, и единственият човек в живота ми, когото искам да си спомням над всичко и всички други. Но навярно би трябвало да започна със събитията, които ме отведоха при нея, а после и дотук по пътя из тази галактика и извън нея... 

Преводач Крум Бъчваров
Издателство Бард (2015)

Ендимион в Pimodo

петък, 17 април 2015 г.

Андерш де ла Моте >> Тръпката

Играта винаги ще го открие. Той е готов на всичко...

   Беше будна само от няколко секунди, когато осъзна, че мъжът се намираше зад нея. Че той трябва да бе стоял дълго време под изгарящото слънце, чакайки я да се свести.
   Беше сънувала Ал-Гураб – малък мършав пустинен гарван със сини блестящи пера, който стоеше точно до нея на пясъка. Птицата беше наклонила глава и я гледаше любопитно с очите си, подобни на зрънца пипер, сякаш се чудеше какво правеше тя тук съвсем сама.
   Всъщност не знаеше дали беше фантазия, или истински гарван беше решил да огледа по-отблизо безжизненото ѝ тяло.
   Но истинска или не, птицата вече я нямаше – може би се бе изплашила от присъствието на мъжа?
   Неговото завръщане можеше да означава само едно.
   Тя се разсъни на мига – пулсът ѝ запрепуска към тъпанчетата.
   Пое си дълбоко въздух, преди бавно да обърне глава по посока на мъжа.
   Слънцето се отрази в предмета в ръката му, заслепи я и я накара инстинктивно да вдигне ръка над изгорялото си чело.
   И в същия миг тя осъзна, че Играта беше приключила.

1 | Neverlands

   С два бързи скока се озова върху нея.
   Тя не успя дори да реагира, преди той да я изтръгне от стола. Гърбът ѝ беше опрян в стената, а едната му ръка стискаше гърлото ѝ в задушаваща хватка – толкова силно, че пръстите на краката ѝ се бяха отделили от мекия килим.
   Изплашени викове и дрънчене на порцелан откъм останалите гости – но на него не му пукаше. Салонът беше на шестия етаж и на охранителите в хотела щяха да са им необходими поне три минути, за да стигнат дотам. Три минути бяха повече от достатъчни, за да успее да направи това, което бе принуден.
   Тя се давеше, опитваше се трескаво да разхлаби хватката, но той стисна още по-силно и усети как съпротивата изтича от нея. Цветът на добре гримираното ѝ лице спадна от яркочервено до тебеширено бяло само за няколко секунди и внезапно се оказа в тон със светлото ѝ леко облекло.
   Blond businesswoman – my ass!
   Като че толкова проста маскировка можеше да го заблуди.
   Той отпусна достатъчно, за да позволи умерена доза въздух да стигне до мозъка ѝ, докато със свободната си ръка опипваше за предмета на масата. Изведнъж посредствен ритник, насочен към чатала му, го накара да подскочи, но обувката ѝ бе паднала и без „Джими Чу“ шутът не беше достатъчно твърд, че той да я изпусне. Отново стегна ръка и притисна лицето си плътно до нейното. Ужасът в очите ѝ беше странно задоволителен.
   – Как, по дяволите, ме намерихте? – изсъска той и вдигна мобилния пред погледа ѝ. Изчистен сребрист модел със стъклен сензорен екран.
   Внезапно телефонът се съживи. Той инстинктивно го отмести малко встрани и за свое учудване откри собственото си лице на дисплея. Вторачен поглед, изпъкнали очи и зачервен и потен фейс. Телефонът явно имаше камера отпред, защото, щом завъртя дланта си, нейното ужасено пребледняло лице също влезе в кадър. Beauty and the fucking beast в podcast!
   Напълно откачено!
   Какво, по дяволите, правеше той всъщност?!
   Трябваше да представлява супергерой, спасител на светове – но това тук? Да се нахвърли на някаква мацка?! Толкова ниско ли беше паднал?
   Срещна погледа ѝ, но този път страхът в очите ѝ го накара единствено да се почувства празен.
   Той не беше себе си.
   Не беше...

Преводач Любомир Гиздов
Художник Любомир Пенов
Издателство Сиела (2015)

Тръпката в Pimodo