петък, 20 септември 2013 г.

Атанас Шопов >> Из живота и положението на българите във вилаетите

Дедеагачко и Гюмюрджинско, Кавалско и Драмско, Неврокопско, Мелнишко, Солунско, Воденско, Кайлярско, Костурско, Битолско, Охридско, Прилепско, Велешко

... Почтеният притежател на „хотела“ още спеше; моето пристигане го събуди и той излезе, облечен в дълг кожух, полубос и с голи гърди, за да ми предложи кафе с мляко. Правеше с гордост това любезно предложение, защото бе осъзнал, че щом може един „хотел“ да прави кафе с мляко, значи е вкусил вече от цивилизацията на века и стои по-високо от обикновените механи. Но вместо да се съглася да ми поднесат каквото и да било питие, предпочетох да поведа разговор с разгърдения, облечен в тежък кожух хазяин на кулелибургаския хотел. И защото ми говореше на гръцки, прибегнах до същия език, за да се разберем.
   – Какво название носи вашият хубав хотел? – го попитах.
   – Той се нарича хотел, както и всичките други хотели по станциите – ми отговори.
   – Защо не сте го нарекли хан?
   – Защото ханищата дават прибежище също на коне и на волове, а тук дохождат само хора; хотелите са направени само за хора, докато в ханищата има и обори.
   – Имате ли други гости освен мен?
   – Имаме само един базиргянин (търговец), който ходи по селата и продава на селяните срещу яйца, вълна и жито разни бакалски стоки – сол, сапун, игли, конци и др.
   Върху тезгяха в един ъгъл на кафененцето лежеше на торбичката си за възглавница бос евреин. Той беше другият гост на хотела освен мене. А навън край вратата дремеше вързано магаренце, което бе нещастно, че за него няма пригодени покои; защото хотелът не беше хан, следователно имаше хляб за гостите, но не и сено за животните. Това беше хайванчето на търговеца, с което той разнасяше бакалската си стока по селата.
   – А имате ли нещо за ядене? – попитах.
   – Имаме сирене и яйца, имаме и прясна риба – сом, уловен вчера в Марица.
   – В такъв случай да ми изпържиш малко от прясната риба, но с хубаво масло.
   Хотелджията се зае да приготвя закуската. Маслото му беше действително хубаво, селско. Това се позна от самото начало на пърженето, защото по цялото кафененце се пръсна приятна миризма. След малко пресният пържен сом ми се поднесе и настървено седнах да закуся. Но още първият залък ми показа, че това не беше прясна, а направо горчива от сол риба.
   – Абе, бае, това не може да се яде от сол.
   – Прясна е, прясна риба, малко е по-солена.
   – Как малко, дори горчи от сол.
   Впоследствие разбрах, че рибата действително била прясна, вчерашна, но като я уловили, нарязали я и вместо да я посолят, я хвърлили право в тагарчето със солта. При пърженето хазаинът не намерил за нужно да я поизчисти и поизмие, а от тагарчето я хвърлил в тигана. Така се задоволих да хапна само сиренце.
   – Позволи ми сега, след като похапнах, да те попитам от кое си село? – казах на хотелджията.
   – Аз не съм тукашен – ми отговори, – аз съм от горе, от Пловдивско, от с. Синджирлий. Задомен съм тука, в Димотишките села; имам си деца, имам си от жената къщица, лозе; направих си и това хотелче и си поминуваме, слава Богу.
   – Значи ти си българин. А защо не ми говориш на езика си?
   – А белки ти знаеш български?
   – Знам зер.
   – А де си се научил? Българският език се мъчно учи от чужденци.
   – Научила ме е майка ми.
   – Майка ти е българка?
   – И майка ми, и баща ми.
   – Значи ти си българин.
   – Българин.
   – Чудно, а аз те помислих за грък. Затова си такъв сладък и разговорлив.
   – Ами децата ти знаят ли български?
   – Не знаят, майка им говори гръцки, защото е гъркиня, но дъщеря си ожених за българин и внучетата ми сега говорят български; зетят излезе по-корав от мен...

Кирил Божилов >> Забравени истории на София – първи българки в обществения живот

Писателки, художнички, лекарки, акушерки, аптекарки, фотографки, артистки, търговки, адвокатки, спортистки, пътешественички...

Първият богато илюстриран том от поредицата за София „избърсва праха“ от забравените истории на столицата и представя първите българки в обществения ни живот.

Книгата разказва и за любопитни събития на столичния живот: първият бал, първите „плъзгачи“ (кънкьори) на лед, първа „Мис София“, „Мис България“, първа студентка в Софийския университет, първи одумвани връзки, първи оригинални сватби, първи момичешки дневник, първо кино на името на българка, първа „премиерша“, първа българка в ООН и др...

Издателство Тара Пъблишинг



Таркуин Хол >> Случаят с изчезналата прислужница

Сипете си чаша чай и си дръпнете удобен стол... Страхотно забавление... Kate Saunders, Times, UK

В горещия и прашен град Делхи, където кол центровете и моловете променят древния пейзаж на индийския живот, по-голямата част от работата на Виш Пури, „най-частния детектив“ на Индия, се състои в това да проучва бъдещи брачни партньори, дейност, която преди е била запазена за възрастните госпожи и семейните свещеници. Но когато почтен адвокат, защитник на обществените интереси, е обвинен в убийството на домашната си прислужница, Пури се впуска в разследването с пълни сили, заедно с екипа си от агенти под прикритие – Луминесцентния, Казанчето и Крема...

Издателство Вакон



четвъртък, 19 септември 2013 г.

Хауард Саунс >> Боб Дилън. По магистралата на живота

Дилън се движи по магистралата на живота си самотен и горд, непредвидим и гениален. И го прави с такова умение, остроумие и плам, че вдъхновява и други да тръгнат по същия път, а милиони да чуят най-съкровените си мисли и чувства, изразени в песните му...

Музикант, който променя самата същност на популярната музика, поет, предложен за номинация за Нобелова награда, "говорителят на своето поколение", който не се страхува да казва сериозни неща в среда, която никога не е била възприемана особено сериозно, културна икона, станала част от кодовете на съвремието ни - Боб Дилън е всичко това и още много. Цитиран от Папата и награждаван от президенти, творчеството му е толкова различно като тематика и толкова богато като образност, че му придава статута на философ, мъдрец и пророк...

Издателство Махалото




>> 100 класически приказки

От Андерсен, братя Грим, Шарл Перо, Езоп, до класическите приказки за великани, вещици, магии, кралски приключения, предания и легенди от Европа, Африка, Америка и Азия...

Снежанка * Белоснежка и Червенорозка * Трите прасенца * Червената шапчица * Жабокът принц * Пепеляшка * Рапунцел * Хензел и Гретел *  Принцесата и граховото зърно * Тролът и трите козленца * Дедал и Икар * Малката Русалка * Новите дрехи на краля *Аладин и вълшебната лампа * Заекът и костенурката * Смъртта на Балдур * Малкото слонче * Луната в езерото * Последният дракон... и още много приказки в превод на Любомир Николов

Една древна тайландска приказка разказва:

Най-вълшебният дар

   Много, много отдавна премъдрият Буда бродел по света и веднъж на един кръстопът срещнал трима дрипави просяци. Съжалил ги и рекъл:
   – Кажете ми по едно свое желание. Обещавам да го изпълня.
   Първият просяк отвърнал:
   – О, Буда, гладът е най-страшното нещо на този свят. Искам да ми дадеш огромен хамбар с ориз – толкова много, че до края на живота си вече да не позная глада.
   Буда изпълнил молбата му. Ала скоро дошъл дъждовният сезон. Налетял страшен тайфун, разрушил хамбара и разпилял половината зърно. А каквото останало, било нападнато от скакалци, плъхове и червеи. Преди да мине и половин година, гладният просяк отново стоял на кръстопътя с празна паничка в ръцете.
   Вторият просяк помолил:
   – Дай ми сандък със злато, повелителю. Богатството спасява и от глад, и от всички други беди.
   Буда изпълнил и неговата молба. Просякът си купил нови дрехи, голяма къща и заживял честито. Но в една тъмна нощ разбойници нахлули в дома му, пребили го почти до смърт и отнесли златото. Скоро и този просяк застанал на кръстопътя до своя събрат с празна паничка в ръцете.
   Третият просяк казал:
   – О, премъдри, моля те за едно: дай ми храна за душата и богатство за душата.
   Тогава Буда му подарил приказките.
   Просякът продължил да живее все тъй бедно, ала приказките го утешавали, когато бил гладен, топлели го в студените нощи и го учели да вярва, че утрешният ден ще е по-добър от днешния. Захвърлил паничката някогашният просяк, хванал се на работа и с усърден труд малко по малко се сдобил с хамбар с ориз – не огромен, но достатъчен за него и неговото семейство. А в дома му се появило и скромно ковчеже с малко злато за черни дни.
   Но не ковчежето било най-скъпото наследство, което оставил на децата си, когато напуснал този свят, а дарът на Буда – приказките. Те и до ден днешен помагат на хората, утешават ги в тежък час и ги веселят в слънчеви дни.

   Скъпи деца и родители,

   Приемете тази сто и първа приказка като подарък. А сега разгърнете страниците на тази малка съкровищница. В нея ще намерите и любими, познати приказки, и такива, които срещате за пръв път. Общото между тях е едно – всички те крият мъдрост, радост и вяра в доброто.
   Дано сред тях откриете и пътеводната звезда на своя живот.
Любомир Николов

Издателство СофтПрес



Стоян Райчевски >> Странджа. Етноложки изследвания

Странджа е загадъчна планина, разположена между две морета – на главния път, свързващ Европа с Мала Азия, по който хилядолетия наред се е осъществявал духовен и стопански обмен между различни цивилизации и култури...

   Първата част на книгата съдържа изследвания и материали за мирогледа и духовното наследство на населението в Странджа. Те разкриват различни аспекти от проявата на античната традиция в народната култура на този планински край. В народните обичаи с маскирани изпълнители на Кукеровден се откриват съхранени през хилядолетията следи от древния култ към тракийския бог Дионис, а в обредното заораване при основаване на ново селище – аналогична антична традиция, практикувана и в древния Рим. Също толкова стари са и обредните практики с водата, използвани и като средство за психотерапия. Показани са отделни етнографски групи на странджанското население с техните специфични отлики и характеристики, като регионални прояви на българската народна култура...
   Вторият раздел на книгата представя традиционната икономика на населението на Странджа с всички нейни отрасли: земеделие, животновъдство, занаяти и допълнителни поминъци.
   Третият раздел проследява сложните етнографски процеси, които протичат в Странджанския край през периода на ХV в. до Руско-турската война през 1877-1878 г. Отделно е разгледан въпросът с пристигането и настаняването на бежанците в Малкотърновско и Царевско след злополучната за България Междусъюзническа война от 1913 г., когато стотици хиляди българи са прогонени от родните им места в Тракия, Мала Азия и Македония. В този раздел се обнародват и архивни материали за изселване на българи от Странджа в Бесарабия и Русия през един по-ранен период – след края на Руско-турската война от 1828-1829 г.

Издателство Захарий Стоянов



сряда, 18 септември 2013 г.

Пер Петершон >> Отказвам

Красив, тъжен, благороден и безпощаден текст. Трюгве Рийсер Гюнершен

   Джим лови риба на моста, а Томи минава с новия си Мерцедес. Не е ли странно, казва той, че нещата могат да се обърнат така?
   Случайна среща в едно ранно утро на моста до остров Юлвьойа в Осло. Томи и Джим. Не са се виждали от тридесет и пет години, но някога са стояли рамо до рамо в приятелство, естествено като дишането. Но какво става, когато единият внезапно решава, че приятелството трябва да се заслужи?

   Миналото среща настоящето през денонощието, в което ги следим, през ранния септември на 2006 година.

Издателство Делакорт

Отказвам в Хеликон

Отказвам в Books.bg

Ларш Собю Кристенсен >> Бийтълс. Роман

Там, където се раждат надежди и мотивациите за личния бунт, свързан не само с личността, но и насочен срещу една национална политика, оказала се ужасяващо корумпирана...

Четири 14 годишни момчета от 7 б клас в училище Ураниеборг през 1965 година, Гюнар, Ола, Себастиян и главният разказващ – Ким. Или Джон, Пол, Джордж и Ринго, както самите се наричат, трескаво заети с плановете си за бъдещето.
И техният живот през годините на средното училище и гимназията, през излети и футболни мачове, купони и напивания, влюбвания и разочарования, политическо съзряване и пълно изолиране, стимулиращи духовни експерименти, бунтове и семейни проблеми.
Докато всичко свърши през 1972 година с отказа за присъединяването на страната към ЕС...
Четирима стари приятели с доста различни съдби, представители на житейски алтернативи, един баща, обществен деятел, последовател на Христос и главният разказвач, аутсайдер, който дълбоките духовни тревоги от сгромолясването на идеята за златната следвоенна епоха са довели до тежка депресия.

Издателство Весела Люцканова

Бийтълс. Роман в Хеликон


Яна Язова >> Ана Дюлгерова

Когато народът е толкова уморен, че няма сила да направи решителната крачка, пада в краката на всеки нов измамник, представящ се за Месия...

   Романът е дръзка, творчески подплатена реплика на класически образци като Ана Каренина (1877) и Мадам Бовари (1875) и е необичайно явление за нашата литература от 30-те години на ХХ век, затисната от възкисел котловинен мирис, селски драми и идилии, снахи, татули, песни на щурците, царе и възрожденски революционери.
   Ако и да ситуира действието в Пловдив (съзнателно между впрочем, за да подсили непоносимата провинциалност на битието дори във втория по големина български град), Язова експонира една универсална житейска драма (Ана Дюлгерова – Богумил Дионисов с прототипи проф. Балабанов и ломският адвокат Страхил Каменов), в която впечатлява желанието на героинята да се откъсне от убогата действителност, да последва музикалното светило Дионисов в столицата и по света и да учи в Художествената академия.
   Еманципиращият порив на алтер егото на Язова – Ана Дюлгерова респектира и днес, а впечатляващото дисектиране на чувствителната ѝ натура и душевност, приемаща дори смъртта, ме подтиква да лансирам дръзката теза, че с Ана Дюлгерова Яна Язова слага началото на екзистенциализма в българската литература.
   Което пък си е безспорна заслуга за нейната европеизация. Борислав Гърдев

Издателство Хермес

Ана Дюлгерова в Хеликон


вторник, 17 септември 2013 г.

Едуардо Мендоса >> Със зъби и нокти. Мадрид 1936

Англичанин, експерт по стара испанска живопис; Мадрид, 1936, преди Гражданската война; увлечения, шеметни любовни приключения с жени от различни социални прослойки; гъмжило от преследвачи: полицаи, дипломати, видни политици и дори тайни агенти на Британските разузнавателни служби и на НКВД...

   – Инглис?
   Въпросът го стресна. Погълнат от съчиняването на писмото, той почти бе забравил за присъствието на други пътници в купето. От Кале нататък бе пътувал само в компанията на неразговорливия французин, на когото бе казал добър ден в началото на пътуването и довиждане накрая в Билбао. Останалото време французинът бе прекарал в дълбок сън, а когато той слезе, англичанинът бе последвал примера му. Новите спътници се бяха качили един по един на различни междинни гари. Освен Антъни сега в купето седяха, досущ като трупа пътуващи артисти, възрастен селски свещеник, грубовата млада селянка и мъжът, който го бе заговорил – човек с неопределена възраст и положение, с обръсната глава и широк републикански мустак. Отчето пътуваше със средно голям дървен куфар, селянката – с издута бохча, а третият – с два обемисти куфара от черна кожа.
   – Аз, да ви призная, не говоря английски – продължи той, след като англичанинът отговори, естествено, положително на първия му въпрос. – Аз не инглис. Аз еспанис. Вие инглис, аз еспанис. Спейн много различна от Англия. Диферент. Испания – слънце, бикове, китари, вино. Еверибоди оле. Англия – ни слънце, ни бикове, ни радост. Еверибоди капут.
   Той замълча, за да даде време на англичанина да вникне в социологическата му теория, и добави:
   – В Англия има крал. В Испания няма. Преди имаше. Алфонсо. Сега вече никакъв крал. Край. Република. Президент Нисето Алкала Самора. Избори. Първо начело беше Леру, сега е Асаня. Политически партии – с лопата да ги ринеш, но ни една свястна. Политици безсрамници. Мошеници. Еверибоди.
   Англичанинът свали очилата си, избърса ги с кърпичката, която се подаваше от горното джобче на сакото му, и използва паузата, за да погледне през прозореца. По кафеникавите поля, ширнали се докъдето очите стигаха, не се виждаше нито едно дърво. В далечината зърна муле, възседнато по женски от селянин с наметало и широкопола шапка. Един господ знае откъде идва и накъде се е запътил, мина му през ума, преди да отвърне на своя събеседник със строго изражение, за да покаже, че не е предразположен към разговори.
   – Осведомен съм за обратите в испанската политика – рече хладно той, – но понеже съм чужденец, не мисля, че е редно да се меся във вътрешните работи на страната ви, нито да изказвам мнения по въпроса.
   – Тук никой не се бърка на никого, господине – отвърна словоохотливият му спътник, леко разочарован от отличния испански на англичанина, – има си хас! Казах го, за да ви осветля по въпроса. Дори да минава само транзит оттук, добре е човек да знае с кого ще си има работа, ако му се наложи. Да предположим, че по една или друга причина аз попадна в Англия и ми хрумне да наругая краля. Какво ще се случи? Ще ме тикнат в дранголника. Нормално. И тук е така, но наопаки. С което искам да кажа, че от известно време насам нещата са се променили.
„Не си личи“, помисли си англичанинът. Но не го каза – единственото му желание бе да прекрати баналния диалог. Той умело плъзна поглед към свещеника, който следеше тирадата на републиканеца със снизхождение, примесено с неодобрение. Маневрата постигна желания резултат. Републиканецът посочи с пръст божия служител и заяви:
   – Ето, дори тук сред нас има пример за това, което ви казвам. До съвсем скоро тия като него си разиграваха коня както им скимне. Днес живеят от подаяния, но вирнат ли глава, ще ги насметем. Нали така, отче?
   Свещеникът скръсти ръце в скута си и го измери с поглед от главата до петите.
   – Най-добре се смее този, който се смее последен – отвърна той безстрашно.
   Англичанинът ги остави увлечени в настървена размяна на поговорки и пословици. Бавно и еднообразно влакът продължаваше пътя си през безутешната равнина, а зад него в кристалночистия въздух на кастилската зима оставаше да се носи дебел стълб дим. Преди отново да се унесе в дрямка, англичанинът се заслуша в доводите на републиканеца:
   – Слушай бе, отче, хората не палят черкви и манастири току-така. Не е подпалена ни една кръчма, болница или бикоборска арена. Щом народът в цяла Испания е тръгнал да пали черкви, което си е трудна работа, явно има защо.
   Събуди се от силен тласък. Влакът беше спрял на важна гара. По перона забързано куцукаше железничар с пелерина, шал и фуражка. В ръката му с ръкавица се полюшваше загасен месингов фенер.
   – Вента де Баньос! Смяна на влака за пътниците за Мадрид! Експресът – след двайсет минути!
   Англичанинът свали куфара си от мрежичката, сбогува се с останалите пътници и излезе в коридора. Краката му се огънаха, вцепенени от дългите часове неподвижност. Въпреки това той скочи на перона, където го посрещна леденият полъх на вятъра, от който дъхът му секна. Огледа се за железничаря. Напразно – изпълнил дълга си, човекът бе побързал да се прибере на топло. Часовникът на гарата беше спрял и показваше невъзможен час. На един прът висеше парцалив трибагреник. Англичанинът се замисли дали не е по-добре да потърси подслон в експреса, но вместо това тръгна напряко през гарата по посока на изхода. Спря пред някаква врата със замъглено от скрежта и саждите стъкло, на която пишеше „Бюфет“. Печката вътре не излъчваше много топлина, затова пък правеше въздуха по-тежък. Англичанинът свали запотените си очила и ги избърса с вратовръзката си. В заведението имаше само един посетител, облакътен на тезгяха, който пиеше нещо белезникаво и пушеше пура. Младият келнер го гледаше втренчено с бутилка мастика в ръка. Англичанинът се обърна към келнера.
   – Добър ден. Трябва да изпратя едно писмо. Разполагате ли с пощенски марки? Ако не разполагате, кажете ми, ако обичате, има ли на гарата спедиторска служба.
   Келнерът го зяпна с отворена уста. После прошепна.
   – Не знам какво да ви река.
   Самотният клиент се намеси, без да вдига очи от чашата с мастика.
   – Не се дръж като малоумен, мама му стара! С какво впечатление ще остане от нас господинът? – А после каза на англичанина: – Извинете го. Той не разбра и дума от това, което му казахте. Във фоайето на гарата има павилион за марки и пощенска кутия. Но преди това пийнете чашка мастика.
   – Не, благодаря.
   – Не ми отказвайте, аз черпя. Като ви гледам, имате нужда от нещо загряващо.
   – Не предполагах, че е толкова студено. Като видях слънцето...
   – Това не ви е Малага, господине. Това тук е Вента де Баньос, провинция Паленсия. Свие ли студът, трудно отстъпва. Личи, че не сте тукашен.
   Келнерът сипа чаша мастика и англичанинът я обърна на един дъх. Както не бе слагал залък в уста, питието изгори трахеята и обжари стомаха му, но по цялото му тяло се разля приятна топлина...

Издателство Колибри



Мирон Цовнир >> Паразити на безсилието

В сравнение с Буковски Цовнир е пънкар. Той си забива безопасни игли през потрепващите от наркотика вежди, докато Буковски само пада пиян от стола. Vice Magazine

   Всяка от включените в изданието кратки истории съдържа по един кошмар и фучи като нощен експрес към преддверието на ада, „към последната спирка преди входа към безумието”.
   Екзекуции в следобедната програма на телевизията, стрелбища за изморените от живота, заменяеми полови органи за всички, които могат да си го позволят...
   Виртуални герои и реални неудачници, смазани изроди, самоубийци, избягали луди – Цовнир открива достатъчно представители на цял един объркан свят и довежда в своите истории абсурда, перверзията и безумните визии за бъдещето до болезнени върхове.
   По-черни от черното биха били текстовете му по стил и дух, ако лирика и проза в тях не се преплитаха без някакви правила. В своите картинни стихотворения за загубата и безумието, самобичуването и самотата, преситеността от живота и страха от смъртта Цовнир взривява като с бомба всяко табу и разнищва, изпълнен със сарказъм и самоирония, безмилостно обречения „фатализъм на непоправимите”.

Издателство Black Flamingo



Христо Смирненски >> Да бъде ден!

Стихотворения, хумор и сатира, проза, редове от биографията и статии за творчеството на Смирненски

Епидемия от конференции

   Конференции, конференции и пак конференции!… Още преди войната тази епидемия беше се вмъкнала в главите на богопомазаните избраници, но след нея тя взе такива страшни размери, че съвсем разслаби мозъците и челюстите на старите и почтени дипломати.
   Затракат телеграфите, зашушнат телефоните, заредят се пламенни статии из вестниците и „великите държавници“ намъкват официалните си облекла с отегчението на артист, който хиляди пъти е играл една и съща скучна роля.
   И ето политическите бабички се събират на клюки, лъжи и мъдрувания – на конференция. В ослепително светлите зали гладко обръснатите физиономии си придават мъдро и достолепно изражение, позата е строго изискана, жестовете тежки – по-тежки от престъпленията, които се комбинират край зелените маси.
   „Нашият народ…“ – започва всеки, „нашите народи“ – завършват всички. За сметка и от името на този „наш народ“, който при различни случаи се състои от англичани, ирландци, индуси, египтяни, австралийци и пр., и пр., се кроят, подписват и развалят хиляди договори и решения. Тези, които никога не отиват на война, защитени от златната броня на своето привилегировано положение, заплашват със силата на своя меч; тези, които не са посели нито едно житно зърно, плачат за разорените поля; тези, които слизат в черните подземия на рудниците и минните само когато кинематографическият апарат има да снеме „великия държавник сред народа“ — те чертаят картата и не позволяват да се отнемат техните мини. Но покрай чисто търговските сделки на конференциите те разглеждат н морални, благородни договори. В Хага се събират, за да определят кои средства за убиване са хуманни и съгласно кой параграф може да бъде отрязана една човешка ръка, без да се наруши моралът. На зелените маси във Версайл се слага великодушно въпросът: колко кубически метра въздух може да се даде на победените, за да не се задушат изведнаж. А във Вашингтон – във Вашингтон дипломатическите свекърви решиха, че нищо не могат да решат…
   „Думите за дипломатите не са средство за изказване, а за прикриване на мислите“ – беше казал един държавник. А друг прибави: „Ние, дипломатите, когато се съберем, така явно и нагло се лъжем, че всички бихме прихнали от смях, ако не бяхме възпитани хора!…“
   Наистина, възпитани хора. Добре облечени, добре нахранени, парфюмирани, пригладени – седят край зелените маси, размотават безкрайните кълба на празните си речи и поклащат тежко леките си глави в това време, когато в Англия и Америка милиони маси безработни скитат с ръце в джобовете, в Русия умират цели области от глад, в Австрия се огъват от нищета…
   Ето ги, събрани днес в Кан, а утре, тръгнали за Генуа. Горещи пориви на ледени сърца, благородни обещания от фарисейски уста, велики намерения на малки душици. Водопади от мастило, планини от книжа, океан от празни думи и над всичко това отгоре една обикновена кръгла нула.
   Конференции, конференции и пак конференции! През океани и планини идат дипломатическите влъхви, през планини и океани се завръщат, без да са извършили каквато и да е полезна работа. Връщайки се, те се запитват: „Защо дойдохме, когато знаехме безплодието си?“ И всички тия конференции напомнят един анекдот. Някой дава обявление, че му трябва слуга, който да знае френски и да може да гледа коне. Запътва се един, пътува няколко дни и стига в чифлика.
   – Знаете ли френски?
   – Не, не зная.
   – Ами можете ли поне да гледате коне?
   – Не, и това не мога!
   – Че защо сте дошли тогава?
   – Дойдох да ви кажа, че не мога да върша вашата работа!
   Така отговарят на крещящите нужди на днешния живот обърканите дипломати на капиталистическото общество…

Издателство Захарий Стоянов

Да бъде ден! в Хеликон


понеделник, 16 септември 2013 г.

Валери Петров >> Сценарии

На малкия остров, Първи урок, Слънцето и сянката, Рицар без броня, С любов и нежност, Васката, Един снимачен ден, Откъде се знаем?, Йохохо! и Всичко от нулата

   ... Има и друг случай, който често съм разказвал, защото е много смешен. Това беше във филма „Рицар без броня“. Този филм беше намислен във време, когато нямах сериозна идея за дългометражен филм. А пък не трябваше да изпускаме това лято. Тогава аз взех няколко спомена и направих четири новелки с отделни главни геройчета деца. Започнахме да избираме децата по училища и т. н. Вече почти бяхме избрали на добро равнище деца, когато се появи едно момче, син на известния наш документалист Христо Ковачев – Олег Ковачев. Едно чипоносо такова, което така игнорираше камерата, имаше такава свобода... – о, то за тази новелка ще бъде много добре. Ама след малко, въпреки че бяхме доволни от другите, изведнъж усетихме, че ако това чудо е едно от децата – ами... то ще похлупи всичките и ще разкрие неистината в тяхната игра. И ще се усети – ах, колко това е хубаво, а всичкото друго ще потъне. Още повече, че има в зрителската психология такова нещо – при първите кадри, ако играта не е най-добра, човек го усеща. След още една, две, три минути започва да привиква и между него и неистината се сключва нещо като, англичаните имат една дума, „джентълменско споразумение“. И полека-лека не усещаш тази дистанция от истинската правда. А ако едно такова хлапе те „хвърли“ към нея, веднага ще разбереш. И си казахме: „Така не може.“ Трябват промени, трябва то до бъде геройче на целия филм и трите от четирите новелки да се превърнат в епизоди от неговия живот. Трябваше сценарият отново да се преработва, за да стане това, което стана, и беше един от сравнително добрите филми по онова време.
   Затова е хубаво сценаристът да бъде на място, да поправя себе си. Ето защо ви разказвам и този почти анекдотичен случай от същия филм със същия Олег. Има сцена в една печатница. Избран е Полиграфическият комбинат, знаете голямата сграда, където никой няма да каже, че... Това пък са други проблеми – за нашата архитектура. Може ли един завод за книги да изглежда така отвънка, да прилича на древногръцки храм? Това са били нашите глупости от онова време. Стълбищата в тази печатница са също така, доста луксозни – с дървени перила и върху тях през метър и половина по една декоративна топка, отгоре завинтена. Ние се качваме и нищо не забелязваме. Качва се този Олег и казва на Шаралиев: „Виж, виж, чичо Шаро, как са сложили топки, за да не се пързалят журналистите.“ Кога ще го измислиш ти такова нещо! Ние веднага го бутнахме, разбира се, във филма си. Та за тази цел, за да мога да променям сценария, аз си позволявам да се пречкам на режисьора и на другите... Валери Петров

Издателство Захарий Стоянов; УИ Св. Климент Охридски



Астрид Линдгрен >> Малките детективи и гълтачът на мечове

Пиша, за да забавлявам детето в мен, но желанието ми е историите ми да развличат по същия начин и другите деца. Астрид Линдгрен

   Беше чуден този панаир на Пазара на въшките. Стори им се, като че ли някоя приказка се е превърнала в действителност пред очите им, още когато видяха светещите надписи над входа и рая от светлини и отблясъци зад него. Целият площад сияеше, по всички стари люлякови храсти на Пазара на въшките висяха червени и жълти фенери, които озаряваха мрака, така че всичко изглеждаше магическо, неправдоподобно и празнично и съвсем различно от всеки друг път. Въртележката описваше своите кръгове и самата тя беше едно чудо със своите гирлянди от малки трепкащи светлинки. Всеки отделен павилион бе обгърнат от червени, тайнствени отблясъци, които те примамваха, все едно дали го искаш или не. В павилионите стояха великолепно облечени дами, които вежливо подканяха всеки да опита късмета си. Имаше най-различни възможности: да се хвърлят стрели или да се стреля в мишена, или да се мята топка в лицето на комично изрисувани мъже от дърво. Навсякъде беше пълно с хора, кипеж, който сам по себе си беше вълнуващ. Те се блъскаха, смееха се и опитваха късмета си и всичко можеше да се чуе отдалеч и надалеч. А където и да отидеше човек, навсякъде го настигаше музиката на въртележката, която обещаваше толкова много радост. Да, майската вечер беше пълна с музика и светлина, и смях, и ухания, така че непременно трябваше да е изпълнена със страстни и весели приключения.
   Там, докъдето светлините на панаира не достигаха, съвсем накрая на площада, стояха невзрачните малки къщички, тихи и изоставени в пролетния здрач. Само възрастни хора, които вече бяха престанали да разбират какво удоволствие е да бъдеш на панаира, стояха на стълбите в бледата светлина и слушаха музиката, пиеха по глътка кафе и вдишваха аромата на своя люляков храст. Те също бяха много доволни, макар и да не можеха вече да се качат на въртележките или да зърнат световноизвестния гълтач на мечове Алфредо.
   Но Расмус и Понтус, които бяха единайсетгодишни и имаха по-големи изисквания към живота, щъкаха навсякъде из площада, пъргави като катерички и твърдо решени да изпитат толкова наслади, колкото могат да се изтръгнат от трите крони. По-голяма част от удоволствията впрочем вече беше зад гърба им. Трите крони неусетно почти се бяха стопили, додето се возеха на въртележките и на няколко пъти опитваха късмета си. Но кулминацията на вечерта им предстоеше – световноизвестният гълтач на мечове Алфредо.
   – Не се блъскайте! – Не се блъскайте! Има място за всички. Следващото представление започва само след няколко минути!
   Пред палатката на гълтача на мечове Алфредо стоеше засукана дама в червена рокля от коприна и крещеше с пълно гърло.
   – Не се блъскайте! – викаше тя, колкото ѝ глас държи, макар че нито един човек не правеше и опит да свърне към палатката. Но сега Алфредо сам излезе навън, стъпи върху малък подиум и веднага около него се събра доста народ. Хората протягаха шии и зяпаха гълтача на мечове, който беше изнасял представленията си във всички европейски столици – поне така твърдеше засуканата дама.
   Гълтачът на мечове бе истински бабанко. Стоеше там, с разкрачени нозе и космати гърди, и създаваше впечатлението, че през целия си живот не е хапвали нищо, което да е съдържало нещо по-малко от един меч. Имаше черни мустаци и къдрава, черна, изключително буйна коса, което му придаваше чуждоземен и авантюристичен вид. Беше с червендалесто лице и се оглеждаше наоколо си с физиономия, която изразяваше самоувереното му и весело снизхождение, като по този начин искаше да подчертае колко смешно му се струва, че един мъж, който е триумфирал във всички европейски столици, сега стои тук, във Вестанвик.
   – Представи си само ако някой меч му влезе в кривото гърло – каза Расмус.
   В този миг Понтус направи ужасяващото разкритие, че от целия им капитал са останали не повече от петдесет йоре, точно половината от парите, които са им нужни, ако искат да гледат представлението на Алфредо.
   Понтус постави монетата в дланта си, втренчи се удивено в нея и забърчи чело.
   – За мен това е загадка. Все пак имахме цяла една крона.
   – Имахме все пак три крони – философски заключи Расмус. – Но на това място парите се стопяват до шушка, още преди да си се обърнал.
   – Какво ще стане с Алфредо? – загрижен се завайка Понтус.
   Расму поразмисли, погледна Понтус отстрани и дяволито му предложи:
   – Ако само аз вляза и внимателно наблюдавам, след това бих могъл да ти покажа как го прави.
   Понтус не бе очарован от това предложение.
   – Не може ли да отидем и да разговаряме с него? Навярно ще бъде дружелюбно настроен и ще ни пусне двамата срещу петдесет йоре.
   – Винаги можем да опитаме – отвърна Расмус. Те се промушиха до платформата, на която стоеше Алфредо.
   – Ах, господин Алфредо... – подхвана Расмус.
   Но засуканата дама говореше непрестанно и Алфредо, изглежда, не ги чу.
   Тогава Понтус събра цялата си смелост и бодна с изопнат показалец канарата, изпружи врат, усмихна се насилено и каза шеговито:
   – Ей, чичо, можем ли да влезем за половин цена, ако обещаем, че всеки от нас двамата ще гледа с по едно око?
   Тога го беше прочел в някаква книга и му се стори изключително подходящо да употреби израза точно в този момент. По време на своя единайсетгодишен живот беше научил, че определен вид тъпи дързости вършат страхотна работа в общуването с по-възрастните персони. Но Алфредо, изглежда, нямаше никакво чувство за хумор. Той стрелна Понтус с равнодушен поглед и нищо не отговори.
   – Навярно не знае шведски – предположи тихичко Расмус.
   Това предизвика гълтача на мечове да изръмжи.
   – Той знае много добре шведски – рече Алфредо. – И разбира, че вие двамата сте хъшлаци.
   Понтус беше поставен на място. Той приемаше за чиста монета повечето от онова, което хората казваха за него. Щом някой казваше, че е хъшлак, той го вярваше и се срамуваше от това. Но Расмус притежаваше безгранична самоувереност. Той не се смяташе за хъшлак, макар на два пъти в един и същи ден да беше наречен така, първо от своя любим учител по математика и сега от този гълтач на мечове. Наистина гълтачът на мечове говореше на развален шведски, но смисълът не можеше да бъде криво разбран.
   – Това са лъжи – отсече той без колебание, ядосан на гълтача на мечове.
   – Не – каза гълтачът на мечове и кимна настойчиво. – Не, двама малки хъшлаци, които искат да влязат на половин цена.
   – Не е нужно да си хъшлак, само защото си беден – поясни Расмус. – Имаме само петдесет йоре.
   Алфредо кимна повторно.
   – Двама малки бедни хъшлаци, да, да!
   Каза го с такъв глас като че ли тяхната бедност поне мъничко го трогва и Расмус имаше чувството , че той ще омекне.
   – Трудно ли е да се гълтат мечове? – попита той доверчиво. – Как всъщност се учи това?
   Алфредо го огледа от главата до петите, подръпна мустака си и се разтресе от смях.
   – Хм, трябва да се започне, още когато си малък, и трябва да се гълтат карфици. Как мислиш, това ли трябва да се прави?...

Издателство Пан



Ерих Кестнер >> Това се случи на 35 май

Ерих Кестнер е магьосник. Добър магьосник. Владеещ основен похват на магьосническия занаят: да те хване за носа и да те води след себе си където си поиска. Владимир Колев

   Беше 35 май. Разбира се, никак не е чудно, тъй като чичо Рингелхут изобщо не се учудваше на нищо. И ако това, което трябваше да стане днес, му се беше случило само седмица по-рано, той, без съмнение, щеше да помисли, че в главата му или в земното кълбо са мръднали два или три винта. Но на 35 май човек трябва да бъде готов и за най-големи изненади.
   Освен това беше четвъртък. Чичо Рингелхут беше взел племенника си Конрад от училище, и сега двамата вървяха по улицата. Конрад изглеждаше доста загрижен. Но чичо му съвсем не забелязваше това, а с радост предвкусваше хубавия обед.
   Преди обаче да продължа разказа, трябва да дам обяснение за семейство Рингелхут. И тъй: чичо Рингелхут беше брат на Конрадовия баща. И понеже чичото още не беше женен и живееше сам, разрешаваха му всеки четвъртък да взема племенника си от училище и да го завежда у дома си. Този ден обядваха заедно, разговаряха, пиеха кафе и чак привечер момчето се връщаше при родителите си. Тези четвъртъци бяха много смешни, тъй като чичо Рингелхут нямаше жена, която да сготви обеда. А освен това нямаше и прислужница. Затова той и Конрад ядяха най-невъзможните ястия. Често шунка с бит каймак, или солени гевречета с червени боровинки. Или пък черешова торта с английска горчица. Предпочитаха английската горчица пред немската, защото тя беше толкова лютива, че хапеше като със зъби. Ако след това им прилошееше, те заставаха на прозореца и се смееха така, че съседите си мислеха: „Аптекарят Рингелхут и племенникът му сигурно са се побъркали. Колко жалко!“
   И тъй, както вървяха по улицата, чичото каза:
   – Какво става с теб?
   В този миг някой го дръпна за ръкава. И когато двамата се обърнаха, видяха пред себе си голям черен кон, който ги запита най-учтиво:
   – Може би, случайно носите бучка захар със себе си!
   Конрад и чичо му поклатиха отрицателно глави.
   – Тогава, моля извинете за безпокойството! – каза големият кон, свали сламената си шапка и понечи да си тръгне.
   Чичо Рингелхут бръкна в джоба си и запита:
   – Мога ли да ви услужа с цигара?
   – Не, благодаря – каза конят тъжно, – аз не пуша.
   След това се поклони, спусна се в тръс към площада и спря провесил език, пред един деликатесен магазин.
   – Трябваше да го поканим на обед – рече чичото. – Сигурно е гладен. – И като погледна племенника си, добави:
   – Накъде си се разбързал, Конрад? Ти не чуваш какво ти говоря!
   – Ах, аз имам да пиша съчинение за Южните страни, – отговори момчето.
   – За Южните страни ли? – извика чичо му. – Но това е ужасно!
   – Страшно – каза Конрад. – Всички, които сме добре в смятането, имаме да пишем за Южните страни. Защото сме нямали фантазия! Останалите трябва да опишат строежа на четириетажна къща. Това, разбира се, е играчка – работа в сравнение с нашето. Но такава е ползата, задето умеем да смятаме добре.
   – Ти наистина нямаш фантазия, мили мой – каза чичо Рингелхут, – но тъй като аз съм ти чичо, все едно е, че имаш. Ние ще представим славно съчинение на учителя ти!
   След това той стъпи с единия си крак на платното, а с другия продължи да върви по бордюра и така се движеше, куцукайки покрай племенника си. Конрад си беше момче. И се развесели.
   Веднага щом стигнаха в дома на чичото, двамата седнаха да обядват. Имаше сладки от кълцана сланина и малко салата от месо с малинов сироп.
   – Спартанците са яли и супа от кръв, без дори да им трепне окото – рече чичото. – Вкусно ли ти е това, млади приятелю?
   – Страшно – отговори Конрад.
   – Трябва да се каляваш – забеляза чичо му. – Като войници ни даваха фиде с херинги, а като студенти – ориз със захарин. Кой знае какво ще ви дават, когато пораснете. Затова яж, момчето ми, докато стомахът ти хване мазоли!
   И му сипа още една лъжица малинов сироп върху салатата от месо.
   След като се нахраниха, те позяпаха четвърт час от прозореца, в очакване да им прилошее. Обаче нищо не им стана. След това правиха гимнастика. Чичото покачи племенника си върху големия шкаф за книги и там Конрад направи стойка на ръце.
   – Един момент! – извика чичо му. – Остани за малко така, с главата надолу.
   И той изтича до спалнята, довлече оттам пухената си завивка и я просна пред шкафа за книги. След това извика: – „Хоп!“ и Конрад, както бе приклекнал, скочи върху мекия пух.
   – Великолепно! – извика чичо му и като се засили, прескочи масата. В долния етаж се чу глух трясък и звънтене.
   – Това беше полилеят на Мюлбергови, – каза Рингелхут разтревожен.
   Почакаха няколко минути, но никой не почука, нито пък позвъни.
   – Навярно Мюлбергови не са в къщи – каза Конрад.
   И все пак, се позвъни! Момчето изтича навън, отвори и се върна побледняло.
   – Вън стои черният кон – прошепна то.
   – Да влезе, – заповяда чичо Рингелхут.
   Племенникът пусна коня. Той свали сламената си шапка и запита:
   – Преча ли ви?
   – Съвсем не! – отвърна чичото. – Моля, седнете!
   – Предпочитам да стоя прав – каза конят. – Не взимайте това за неучтивост, но ние, конете, сме навикнали да стоим.
   – Както обичате – рече чичото. – Мога ли да ви запитам на какво дължим честта да бъдем удостоени с вашето посещение?
   Конят погледна сериозно и двамата с големите си черни очи.
   – Вие ми станахте много симпатични още от самото начало – каза гой.
   – А също и вие на нас – отвърна Конрад и се поклони. – Яде ли ви се още захар на бучки?
   Без да дочака отговор, той изтича в кухнята и донесе кутията със захарта. След това започна да слага една след друга бучките на дланта си. Конят изяде без прекъсване около четвърт кило. После въздъхна с облекчение и каза:
   – Дявол да го вземе, крайно време беше да хапна нещо! Благодаря ви, господа! Позволете да ви се представя. Казвам се Негро Кабало. До края на месец април бях в цирка „Саразани“, където изпълнявах номер – пързаляне с летни кънки. Но след това ме уволниха и оттогава не съм припечелил нищо.
   – Да, да – каза чичо Рингелхут, – и с конете се случва както с хората.
   – Ах, тези проклети автомобили! – продължи Негро Кабало. Нас, тия машини ще ни опропастят съвсем. Представете си, аз дори бях готов да се цаня като файтонджийски кон, макар да имам гимназиално образование. Но даже и генералният секретар на Съюза на файтонджийските коне не може да ме назначи. При това той е наистина влиятелен кон. Впрочем самият този носорог се вози на автомобил.
   – При тези обстоятелства не бива да се учудваме на нищо – прибави чичо Рингелхут, като поклати глава...

Издателство Пан



неделя, 15 септември 2013 г.

Николай Хайтов >> Диви разкази

Крила имат само тия, на които сърцето им иска да лети. Николай Хайтов


Изпит

   За едно кацарство аз съм се трепал шест години! Две години ходих из гората, докато науча от кои дървета стават хубави дъски; една година се учих само да цепя, една година – само да дялам, две години – да рендосвам и сглобявам, и тогава, за да те признаят за майстор — даваха ти да направиш каца с вързани очи. Дванайсет майстори кацари, а ти в средата, каца работиш с вързани очи! Като я направиш – пълнят я с вода. Капне ли капка – оставаш си чирак, не капне ли – опасват ти майсторски пояс и си готов майстор.
   Тоя изпит беше тежък, на какъвто изпит сетне ми се случи, няма да го забравя никога!
   Шест месеца имаше, откакто майсторския пояс бях завързал, ала работата не вървеше. За шест месеца бех направил пет ведра и това се беше алъш-веришът, ако се не смятат три-четири копани, платени с извара. Ако не беше майка ми гъби да бере и да вари – нямаше какво да се яде. Баща ми – стар и болен – работа не можеше да върши. А пък съм и ерген. Идва ми време да се женя.
   Не щеш ли, тъкмо в това време един ден идва Кара Сулю Бялковски от Хамбардере и ми казва: „Да ми направиш една каца да събира триста оки извара, само че да мога да я огребвам, като се наведа, с пръсти. Можеш ли?“
   – Мога! Защо да не мога?
   – Триста оки и да се огребва?
   – Триста оки и да се огребва!
   – Започвай – заръча ми Сулю. – На Костадиновден я искам вкъщи!
   За пари не отвори и дума. Качи се на коня, отиде си и чак тогава ми мина през ума, че в неговата заръка има нещо не в ред: каква ще е тая каца, хем триста оки до събира, хем като се наведеш – да стигаш дъното й с ръка? Да се стига дъното, трябва да е плитка, а за да може плитката каца да събира триста оки – трябва да е горе-долу колкото висока, толкова и широка.
   Отивам при баща си и го питам:
   – Тъй и тъй, заръчаха ми такава каца, какво да правя?
   – Ако си майстор – вика баща ми, – ще я направиш! Не я ли направиш, ще ти излезе лошо име, а името на майстора е главното!
   Започнах аз да правя кацата. Труд не жалих, направих я каца и половина, като ти кажат – точно! Колкото широка, толкоз и висока – чамова каца с бели като сирене дъски! Сто пъти премерих може ли дъното ѝ да се огребва с ръка – може! Разглобих я на дъски, натоварих я на мулето и леви-десни – право в Хамбердере. Сглобих кацата в двора на Суля и тъкмо я стегнах в обръчите – ето ти стопанина. Като видя кацата – зарадва се, но като я пипна и напипа дървените обръчи, загуби му се кефа и се намръщи.
   – Майсторе, кацата е хубава, ала обръчите ѝ не струват!… Може ли такава голяма каца, дето ще събира триста оки, с лескови обръчи да се крепи? Свършило ли се е желязото на тоя свят?
   – Като слезеш в града – викам на Сулю, – купи си обръчи и ме викай да ги сложа, а сега – карай с дървените! Дървените са по-яки от железните!
   – Яки-слаби, искам я с железни, инак хората ще кажат, че Кара Сулю немал пари да си направи каца с железни обръчи, та я направил с лескови.
   Докато се разправяме ние със Суля, насъбраха се в двора и жените, и децата му, и комшиите му, и ходжата. Дива махала, не видели каца триста оки да събира – събраха се да видят. Въздимиха чибуците около нас, загладиха брадите и зацъкаха!
   – Бре-ей, каква каца! Ама, че кацище! Ако беха обръчите железни – еша си нямаше да има!
   Пита Кара Сулю ходжата какво ще каже.
   – Тия лескови обърчета – вика му ходжата, – ако държат кацата, докато я търкулнеш в зимника – пак добре!
   Обяснявам на ходжата, че ако лесковите обръчи са от припек сечени, ако са в мъзга цепени и са в дъждовна вода киснати, те са много жилави и яки.
   – Като ни гледаш помаци – вика ми ходжата, – да не мислиш, че сме и ахмаци? Изтъркаляй кацата на двора, ако обръчите ѝ останат здрави, аз брадата си ще обръсна ей сегичка!
   Хванаха ме дяволите:
   – Ходжа, аз ще търколя кацата, ала дворът ми се вижда малко! Ще я пусна да се търкаля оттука надолу към дерето! Ако се пукнат обръчите – халал да ви джумбуша, ако ли останат здрави – хубаво да знаеш: ще те обръсна!
   – Обръсни ме! – каза ходжата.
   Видяха агаларите, че работата се затяга, сбутаха ходжата в ребрата, но той ги сряза:
   – Оттук надолу камък ако се претърколи, става на парчета – камо ли каца. От кацата му няма да остане – вика – и треска!
   – Добре – казвам. – Дайте ми вода!
   Донесоха ми едно ведро, плиснах ведрото да се хубаво намокрят обръчите, а след туй станах и претърколих кацата до ръба на пропастта. Като погледнах, брате, надолу към Хамбардере, като видях оня увес и ония камънаци, щръкнали по него, и реката, дето се мяташе и млатеше долу в дерето, рекох си: „Бог да прости хубавата каца!“ Ала не дадох вид. Изправих се, бутнах кацата и се обърнах да не гледам. Чу се едно „бу-ум!“ и пак тишина. Летяла кацата, докато да падне втория път, и тогава почна едно тропане и търкаляне, заехтя онова Хамбардере, като че ли планината се събаря.
   Кози имаше отсреща, подплашиха се. Звъннаха чанове и тюмбелеци, кучета се разлаяха, хора почнаха да викат от отсрещните махали: „Кацата отиде, каца-та-а-а-а!“ „Цяла, значи, е кацата“ – мина ми през ума, обърнах се и видех как плясна в реката кацата, изгуби се, след туй изрипна цяла-целеничка, бяла, хубава каца, и започна да кръжи с водовъртежа, да се блъска в камъните на брега и да гърми. Удари се в единия бряг: „ба-а-ам!“ Подрипне към отсрещния: „бу-ум!“ Засуче я водата към скалата: „дум-дум“ – топове сякаш стрелят и гърмят. Ходжата пребеля като платно. Агаларите гледат в земята, а на Сулю – пара започна да излиза от главата – шапката си бе свалил и главата му димеше като вжежено торище.
   – Лягай да те бръсна! – викам на ходжата.
   – Не барай ходжовата брада! – замоли се Кара Сулю. – Двойно ще ти платя! Няма ли брада – няма ходжа!
   – Да е мислил ходжата одеве! Дайте бръснач!
   Нямало бръснач.
   – Донесете ми ножица!
   Обадиха се агаларите:
   – Тройно ще ти платим кацата! Недей!
   – И петорно да ми я платите – от брадата на ходжата се не отказвам.
   Хванаха се двама-трима за ножовете:
   – Назад!
   Писнаха жените и децата – ройнаха се, а пък аз се улових за брадвата.
   – На трески ще ви нацепя!
   Сега като приказвам – става ми страшно, ала с тогавашната шашава глава – пет пари не давах за нищо. А и право имах: езика си дето не прехапах от зор, докато изчукам тая каца, а те, маскарите, да ми я връщат и на това отгоре да се подиграват с майсторията ми и с труда ми!
   – Сядай, ходжа! С брадвата ще те обръсна, но ще те бръсна!
   Свалих на мулето семера, накарах ходжата да седне, донесе ми Карасулювица ножицата и започнах. Косъм по косъм съм го стригал! Вади пот текнаха зад ушите на ходжата, ала не спрях. А докато стрижех, долу кацата гърмеше ли, гърмеше: „ба-ам, бу-ум, бу-ум, ба-ам!“ Хората – накачили се на дуварите и покривите – гледат. Агаларите, забили очи в земята, не смеят да ги повдигнат, а Карата само ме гледа в ръцете.
   – Майсторе, стига бе!
   А като видя, че дялнах и последните косми – хвана си лицето в ръцете и – заплака:
   – Немате си вече ходжа! Немаме си ходжа!
   Качих се на мулето и тръгнах:
   – Сбогом, агалари! Да запомните кой е майстор Лию и кога сте го взимали за подигравка!
   Никой не рече нито „сбогом“, нито „със здраве“.
   Начесах арнаутската си краста и си тръгнах с радост на душата, че майсторското име не посрамих. За пари ми дойде ума чак като наближих село. Баща ми – стар и задух имаше, като се закашляше, търсеше къде да се подпре, но беше ме страх от него. Защо? За какво? – не мога да ти кажа, ала щом в очите ме погледнеше, ставах кротък като агне.
   Нейсе, дойдох си вкъщи. Щом вратата хлопна, и баща ми излезе да ме срещне. Няма „добре дошъл“, „добре заварил“.
   – Продаде ли кацата?
   – Не!
   – Защо?
   Разправих му каква е работата. Нищо не сбърках и не скрих.
   – Лягай на земята! – вика баща ми. – Тръндафило! (Тръндафила се казваше майка ми.) Донес ми, казва, палицата, дето чукаш гръстниците!
   Донесе палицата майка ми, затвориха пътната врата, а баща ми зхавана да ме чука с палицата по дебелото отзад. Удари пет-шест пъти, но се задъха, даде я на майка ми да бие и започна да брои, докато наброи до десет.
   – Ставай – казва, – главанако, да те прегърна! За щуротията вече си получи пая, но затова, че си остригал брадата на ходжата – аферим! – И ме целуна. – Мъж си! Тая есен – казва – ще те годим!
   – А пари? – вика мама.
   – Има ли майсторлък – вика баща ми, – парите сами ще дойдат.
   Както баща ми каза, така и стана. Не беха минали два дена от стригането на ходжата и дойдоха от Хамбардере на Голем Мехметя средното момче и крив Салих.
   – Ела в селото да си хванеш кацата! Агаларите ще я платят, само да си я изтеглиш от вира!
   Преди още да наближа Хамбардере – чувам: „ба-ам, бу-ум!“ – бие кацата в бреговете като тъпан. Агаларите ме чакат.
   – Ето ти парите за три каци, ала махни я от реката да не гърми! Децата се плашат, а ние трета нощ не можем мигнем.
   Хвани я, но как? Хамбардере – девет боя врязано в камънаците, пени се, грухти, фучи и от пяна не може да се види кое камък, кое вода! А пък водовърта, дето кацата влетя в него, тъй рендосал бреговете, че не може да се припари: увес и отляво, и отдясно, гущер не може да се закрепи, камо ли човек!
   – Давайте – казвам – въже!
   Развиха от едно магаре фортумата и донесоха въже. Вързаха ме с единия му край за кръста, а другия го хвърлих в ръцете на мъжете. Казах им лека-полека да спущат, а като вържа кацата, да ме изтеглят заедно с кацата.
   За спускането – спуснаха ме. Намерих се в котела до коленете във вода и тогава, да ти кажа, се уплаших: кипнала водата като жива, хем фучи, хем ври, хем като бясна се върти. Синьозелена, господ я знае има ли дъно, няма ли! А пък аз във вода не съм се топил от кръщение и не зная нито да шавам, нито да плавам! Викнах да спуснат въжето, за да видя има ли дъно. Натопиха ме до гуша – няма дъно! Викнах да ме изтеглят – не чуват! Бучи водата, но и те като че ли се правеха на глухи. Стана ми ясно: ще им се да ме удавят. Има двама Лиювци в мене. Единият вика: „Лию, връщай се, тия зян ще те направят!“ Другият ми шушне: „По-добре смърт, отколкото срам!“ Рекох: „Втория ще слушам“, и викнах на въжарите здраво да стискат, а пък аз пуснах краката си да плуват във водата, та като мине покрай мене кацата, да я вкопча с краката.
   Кацата кръжи с водата и аха-а – вече наближава. Дигнах тогава двата си крака да я вкопча, ала потурите ми хубаво се напоили и вместо краката нагоре да се дигат, падат надолу. Мина кацата – замина. Бре! Ами сега? Потурите ще се свалят, инак работата лоша. Смъкнах потурите, а отгоре писнаха жените – имало зад мъжете и жени. Разлетяха се една насам, друга нататък и се не видяха една с една. Зачаках кацата отново, дочаках я и наистина я хванах. Попритеглих я с ръцете си и завиках да ме вадят.
   Почнаха ония да изтеглят въжето, но сещам аз, че колкото повече теглят, по-тежко става. Кацата – напила се с вода – станала пет пъти по-тежка отпреди. Вдигнаха ни на два пръста над водата и въжето спря.
   – Теглете бре!
   – Не можем! – чува се отгоре. – Тежко!
   Потеглиха още педя и половина и спряха. Събраха сили и потеглиха отново, но на две-три педи от водата пак спряха. Погледнах нагоре да видя какво става и тогава забелязах, че въжето, както се е трило на козирката на скалата, до половината се протрило. Пукат вървите, вися, дето се вика, на косъм. „Айде, Лию, да те видиме сега какво ще правиш? Ако пуснеш кацата, ония могат да те вдигнат и тогава ще е добре, но ако въжето се скъса и паднеш във водата сам, без каца?… Ако пък висиш с каца, тогава пък е сигурно, че въжето ще се скъса и ти ще се намериш във водата.“
   „С кацата или без нея? Решавай! Решавай, че вървите се късат!“ Реших: „Ще се държа за кацата.“ И се развиках:
   – Донесете друго въже, че това се е протрило! Бързайте, че отидох!
   Разшаваха се горе и един тръгна към село за въже. Ала да знаеш само как вървеше? Ба-ав-но, като буболечка, а пред очите ми на метър и нещо вървите пукаха една след друга. Докато да извикам, че падам – намерих се във водата. Натопи ми се главата, плясна пяна в очите ми, ала кацата не пуснах. Горе взеха да викат:
   – Удави се, удави се!
   Но видяла, че изплавах заедно с кацата, и завикаха отново:
   – Жив е, жив е! Тичайте за въже!
   Докато да дойдат с въжето, каквото се е преживяло във водовърта, да се не случва нито на приятел, нито на враг! Кацата мазна, държа я едвам, на това отгоре, разиграла я водата, та се мята като бесна! Хакне се в единия бряг, а че литне към обратния и не гледа дали няма ръцете ми да се пречукат. А удари ли ме в ръцете – водовърта ще ме лапне на една глътка: усещам я водната бургия как в джендема ѝ се ще да ме забие. По едно време дойде ми на ум да възседна кацата, за да мога да я управлявам. Сетни сили дето имах, криво-ляво ги събрах, възседнах я и се понесох върху тая бесна каца, на това отгоре и без гащи.
   Гракнаха сто гърла: „Аферим!“ и „Ашколсун!“, и тогава чак видях, че по двата бряга на реката сума свят се е събрал. Едно ме тровеше, докато стисках с краката разигралата се каца: дали обръчите ще остискат? Дали няма да се скъсат баш когато е най-страшното? „Чумберчета мили, баюви – замолих се, – дръжте се и ма спасявайте!“
   Хем се молех, хем и стисках, и работех с краката. Фукне ли кацата към брега, аз протягам краката и вместо да се блъснат кацата с камъка, блъснат се камъка и мойте крака се връщат във водата. Най-сетне донесоха въжете и ги спуснаха. Вързах с едното кацата, а с другото и себе си – как ги вързах, аз си зная – и тогава се провикнах:
   –– Тегли-и!
   Изтеглих кацата. След нея – и мене. Ходилата ми – в кръв. Кожата по коленете ми – обелена. Дадоха ми гащи, качих се на един катър и – хайде в Хамбардере. Един ми води мулето за оглавника, като на хаджия, а зад мене текнала върволица от стари и млади – краят ѝ не може да си види. Влачат и кацата. Настаниха я агаларите в двора на джамията и обявиха:
   – Селска ще бъде, тука ще седи!
   Питат ме дали съм съгласен.
   – Съгласен съм при едно условие: да се покачи на кацата Кара Сулю и три пъти пред събралите се хора да извика, че дървените обръчи са по-добри.
   Качи се Кара Сулю и не само извика, ами и от него си притури:
   – Селяни, млади и стари, ако майстор ги направи, дървените обръчи са най-добри! Дървените обръчи са най-добри!
   Платиха ми кацата, на това отгоре дадоха ми вълна, мед и восък, та се събраха три товара за една нищо и никаква дънеста каца. Като ме видя баща ми с товара и му разправих защо съм в чужди гащи, очите ми ей такива се опулиха.
   След това тръгнаха мераклиите един след друг каци да им правя, разви се алъш-веришът, аман казах от мющерии и от пари. Стари майстори хората прекрачваха и при мене идваха, ако че имаше тогава майстори в тоя край повече над сто и двайсет!
   Сто и двайсет, ала никой не беше яздил бесна каца в Хамбардере и беше стригал ходжа.

Издателство Захарий Стоянов

Диви разкази в Хеликон