събота, 2 август 2014 г.

Алая Доун Джонсън >> Летният принц

Земята след... е Земя на жените...

Земята е сполетяна от бедствия и разруха.
Оцелелите в Бразилия построяват града пирамида Палмареш Треш, в който жените управляват и периодично се избира Крал само за една година. Той трябва да посочи следващата Кралица, преди да бъде принесен в жертва. Непокорната и талантлива Джун Коста е запленена от последните избори и с всички средства подкрепя Анки, красиво момче от най-долното ниво на града. След като той печели, Джун и най-добрият ѝ приятел Жил попадат в света на новия Крал. Анки е ярка и бързо изгряваща звезда, чиято светлина отваря очите на Джун за сериозните проблеми на Палмареш Треш. Двамата създават произведения на изкуството, които градът никога няма да забрави, и разпалват искрата на недоволството срещу властта.
Под звуците на самба всички се впускат в танц на живот и смърт, в който залогът е бъдещето.

Преводач Богдан Русев

Издателство Прозорец


Исабел Алиенде >> Приказки на Ева Луна

Двайсет и три магически истории

Преплитаща реалното и магическото, Ева Луна отново изследва любовта, отмъщението и състраданието на силните жени, създавайки един свят, който едновременно е до болка познат и интригуващо нов.

Всеки разказ е самостоятелен брилянт в скъпоценната огърлицата на ненадминатата чилийка. Героите на Алиенде са пълнокръвни, самобитни и незабравими, а неуморното ѝ въображение изследва всички кътчета на изпълнения им с критични моменти живот.

Издателство Колибри


петък, 1 август 2014 г.

Александър Дюма >> Мария-Антоанета: Жозеф Балзамо – бунтът на масоните [ II част ]

Русо и Марат и тайнствените планове на Великия копт за световна мощ

   Русо забеляза, че разговорите между присъстващите бяха сдържани и дискретни. Мнозина от тях мълчаха.
   Не след дълго се чу звънец. Един от мъжете стана от мястото, на което беше седял до този момент, и се качи на подиума.
   Русо нямаше представа кой е този човек. Той беше облечен като богат занаятчия и под тази външност се криеше самообладание, съчетано с красноречие на добър оратор. Речта му бе кратка и ясна. Той просто обясни, че членовете на масонската ложа са се събрали, за да приемат в нея нов събрат.
   – Не се учудвайте – каза той, – че сме се събрали на място, където не е възможно да се извършат обичайните изпитания. Според ръководството те са излишни в този случай. Събратът, когото ще приемем, е едно от светилата на съвременната философия. Неговият невероятен ум ще ни бъде верен по убеждение, а не от страх.
   Ораторът направи предложението и се огледа, за да прецени въздействието на думите си.
   Върху Русо те оказаха магически ефект. Гражданинът на Женева познаваше подготвителните изпитания за влизане в масонското тайнство. Той ги смяташе за отблъскващи и неприемливи като всеки просветен човек. Процедурата, на която се подлагаха новопосветените, беше абсурдна и излишна, тъй като те трябваше да се преструват на уплашени, а нямаше от какво. Русо виждаше в това върха на детинщината и предразсъдъците.
   Беше безкрайно удовлетворен, че го освобождаваха от това, още повече че добре познаваше строгостта на масонските принципи относно равенството на всички масони пред тях. Така че едно изключение в негова полза си бе направо победа. Русо се канеше да отговори с няколко думи на любезността на председателя, но от пейките, където седяха членовете на братството, се чу глас.
   – Щом като – извика острият и треперещ глас – вие се смятате за задължен да се отнесете като към принц към един човек, който е като всички нас; щом го освобождавате от физическите болки, сякаш те не са израз на нашето верую да търсим свободата в страданията на тялото, поне се надяваме, че няма да удостоите със святото звание един непознат, без да сте го разпитали според ритуала и без да е приел вярата.
   Русо се извърна, за да види по-добре лицето на този нападателен човек, който така жестоко се опитваше да осуети победата му. С огромна изненада той разпозна в него младия хирург, с когото се бе срещнал същата сутрин на Ке-о-Фльор.
   – Чухте ли? – попита председателят, като се обърна към нашия герой.
   – Да, чух – отвърна Русо. – Учудвам се на това възражение, особено като знам от кого е отправено. Как може един човек, който е призван да се бори с физическата болка и да помага на ближните си, както масони, така и обикновени хора... Как може!
   – Тук става въпрос за принцип – живо възрази младият човек. – Аз не познавам новия член на братството и той не ме познава. Разсъждавам логично и смятам, че достопочитаемият председател греши, като приема така хората. Не ме интересува – и той посочи към Русо, – че господинът е философ, както и господинът би трябвало да забрави, че съм лекар. Повтарям, че ако сте счели за свое право да спестите на новия ни брат изпитанията, поне трябва да му се зададат въпросите.
   Русо не отговори нищо. Председателят прочете по лицето на философа, че спорът му е неприятен и че съжалява, че се е заел с това начинание.
   – Братко – обърна се властно председателят към младежа, – по-добре би било да мълчите, щом говори водачът ви, и да не си позволявате да осъждате неговите деяния, тъй като те са висши.
   – Имам право да питам – възрази малко по-меко младежът.
   – Да питате – да, но не и да ме съдите. Братът, който ще стане член на нашето тайнство, е достатъчно известен, за да налагаме в нашите отношения смешни и излишни ритуали. Всички тук присъстващи братя знаят името му и то е гаранция за нас. Но тъй като съм убеден, че той държи на равенството, все пак го моля да отговори на въпроса, който ще му задам само формално – защо идвате в нашата организация?
   Русо направи две крачки встрани, отдръпвайки се от присъстващите, като ги огледа тъжно и замислено.
   – Дойдох за нещо, което не намирам – започна той. – Очаквах истини, а не софистика. Аз познавам човешките възможности. Познавам собствената си сила. Ако възнамерявате да я сломите, защо ме избирате за ваш събрат! Мъртъв аз няма да съм ви полезен – ето защо вие не би трябвало да ме убивате или наранявате. Аз приех да се присъединя към вас, а и за това ме помолиха – и Русо наблегна върху последните думи, – мислех, че мога да бъда полезен. Така че аз давам, а не получавам. Уви!
   – Лъжете се, знаменити братко – обади се един приятен проникващ глас, който прозвуча благо в ушите на Русо. – В нашата организация има нещо повече от това, което си мислите, тъй като в нейни ръце е бъдещето на целия свят, а вие знаете, че бъдещето – това са надеждата, науката, това е самият Бог, който ще даде светлина на хората, тъй като им е обещал тази светлина. А Бог не би могъл да излъже...
   Русо бе изненадан от този изискан начин на изразяване. Той погледна говорещия и позна младия човек, който му беше определил тазвечерната среща по време на заседанието на Съда.
   Мъжът носеше черни дрехи, подбрани с вкус и твърде голяма изисканост. Той се беше облегнал отстрани на подиума. Леко осветеното му лице беше неимоверно красиво.
   – Ах! – въздъхна Русо. – Науката е бездънно море от знания! Вие ми говорите за наука, утеха, бъдеще, обещания, друг ми говори за материя, суровост и жестокост. На кого да вярвам? Вълчите закони, които управляват света, и тук ли са в сила! Вълци и овце! Чуйте каква е моята вяра, след като не сте я открили в моите книги!
   – Вашите книги ли? – провикна се Марат. – Те са превъзходни, съгласен съм, но съдържат утопии.
   – Нима не смятате – попита философът, като се намръщи, – че големите сътресения в природата стават внезапно? Виждали ли сте как се ражда човекът, този естествен, но върховен акт? Възможно ли е той да се извърши, без девет месеца животът и материята да са се създавали в утробата на майката? Вие искате аз да възродя света с действия... Светът няма нужда от възраждане, а от революция!
   – Е, тогава вие не искате нито свобода, нито независимост – отговори дръзко младият хирург.
   – Напротив – заяви Русо, – независимостта е моят идол, а свободата – богинята, която най-много почитам. Само че аз се стремя към една нежна, блага свобода, която да огрява като слънце, да топли сърцата и да съживява духовете. Искам равенство на хората, основано не на страха, а на братството.
   По устните на Марат пробягна презрителна усмивка.
   Председателят стана.
   – Чухте ли всичко? – обърна се той към останалите.
   – Да – отговориха присъстващите.
   – Достоен ли е новият ни брат да бъде приет в организацията? Разбира ли той нейните задължения?
   – Да – отвърнаха събралите се, но в сдържаността им личеше липсата на пълно единодушие по въпроса.
   – Закълнете се – обърна се председателят към Русо.
   – Би ми било неприятно – изрече философът с известна гордост, – ако не се понравя на някои от членовете на това братство. Ето защо ще повторя думите си отпреди малко, те са израз на моите убеждения. Ако бях оратор, щях да произнеса вълнуваща реч. Бих искал да ви кажа, че ще допринеса повече и за света, и за самите вас, ако съм далеч от тази организация и не следвам вашите обичаи. Така че оставете ме с моите трудове, с моите слабости, с моето уединение – аз съм се запътил към гроба, натам ме водят мъки, болести и бедност. Не съм създаден да вървя с всички, аз мразя хората и ги отбягвам, но все пак им служа, тъй като и аз съм човек. Сега вие знаете какво мисля и няма да изрека повече нито дума.
   – Значи вие отказвате да положите клетвата? – попита Марат с известно вълнение.
   – Отказвам, да, тъй като не искам да вляза в организацията.
   – Братко – обади се помирителният глас на непознатия мъж, – позволете ми да ви нарека така, понеже всички сме братя и без да членуваме в нещо, не се поддавайте на гнева, пожертвайте малко от вашата гордост, направете за нас това, което не приемате. Та вашите съвети, вашите идеи, вашето присъствие ни носят светлина! Не ни оставяйте в мрак, не ни напускайте.
   – Заблуждавате се – отвърна Русо, – аз не ви отнемам нищо, понеже не ще ви дам нищо повече от това, което давам на другите. Ако ви е нужен Русо и неговите идеи...
   – Нужни са ни! – обадиха се любезно много гласове.
   – Щом е така, вземете моите съчинения и ги поставете върху писалището на вашия председател... и когато стигнете до разисквания, отворете ги и ще откриете какво е мнението ми.
   Като каза това, Русо направи крачка към вратата.
   – Един момент – обади се хирургът, – човешката воля е свободна, свободна е и волята на философа. Не би било редно обаче да допуснем в нашето светилище човек, който дори мълчаливо да не се е обвързал с нас... Той може и да е честен и почтен и въпреки всичко да издаде нашите тайни!
   Русо му отправи съчувствена усмивка.
   – Значи искате от мен клетва за мълчание? – попита той.
   – Вие сам го казахте.
   – Готов съм да я произнеса.
   – Прочетете текста на клетвата, дълбокоуважаеми преподобни брате.
   Председателят прочете следното:
   – Кълна се пред вечния Исус, Господ Бог, твореца на света, кълна се пред моите водачи и пред почитаемото събрание, че никога няма да разкрия нито устно, нито писмено нищо от онова, което стана пред очите ми. Осъждам сам себе си в случай на непредпазливост да бъда наказан по законите на великия създател на масонството и водачите му; нека върху мен се излее гневът на прадедите ми.
   Русо вече протягаше ръката си, когато непознатият, който досега беше слушал разговора, се приближи до председателя и авторитетно му каза няколко думи на ухото.
   – Това е така – отговори му председателят.
   А после добави:
   – Вие сте човек, а не наш брат. Вие сте за нас почетен гост поради сходството във възгледите ни. Така че ние се отказваме от правото си да искаме от вас клетва и ви молим само да дадете честната си дума, че ще забравите всичко, което се случи!
   – Кълна се в честта си, че ще забравя всичко, както се забравят сънищата на сутринта.
   След тези думи Русо излезе. Последваха го много от събралите се...

Издателство Труд


Хърман Мелвил >> Били Бъд, морякът. Бартълби, писарят

О, Бартълби! О, човечество!

  
Ю.: Не са ли и „Бартълби, писарят”, и „Били Бъд, морякът” две „мълчаливо” революционни произведения, що се отнася до невъзможността да се приеме подобна „жертва”, или всяко общество продължава да се нуждае от нея?
Т.: Не мисля, че според Мелвил обществото се нуждае от тази жертва. Нуждата е такива жертви да не се дават. Дали Били Бъд и Бартълби са революционери и на какво равнище?
„Бих предпочел да не...” на Бартълби не е евфемистичен израз на бунт и неподчинение (не е една по-учтива форма на „Няма пък!” и „Майната ви!”), не е опит да командва и манипулира околните от някаква социална позиция (по схемата „Молбата на кралицата е заповед”). Той действа на нивото на самите условия за възможност на социалните позиции и неприемането е в тази условна форма именно затова, а не от добро възпитание.
Сред действията вътре в рамките, зададени от тези условия, няма такава опция. Бартълби не е нито бунтар, нито престъпник, а е съвсем порядъчен човек – и всъщност може би по-порядъчен, отколкото се очаква. А изпълнителният Били Бъд е толкова далече от бунта, колкото човек може да си представи, невинно и неграмотно същество, чието насилствено действие е спонтанна самозащита, довела до фатална случка („Самопознанието у него отсъстваше или беше най-много толкова, колкото бихме имали основание да припишем на едно санбернарско куче”). Жертвен агнец, но пожертван напълно безсмислено – и все пак закономерно. И затова книгата, разбира се, е заклеймяваща спрямо всичко, което е довело до тази жертва.
А.: Питането над „условие за възможност” е добра опорна точка за преместване на Земята, или поне за промяна на целия социален свят. Така че може би, точно в този смисъл, и Били, и Бартълби, и Хърман са революционери.

(Юлиан Жилиев, Тодор Петков и Антоанета Колева; Литературен вестник)

Преводач Тодор Петков

Издателство Критика и хуманизъм


четвъртък, 31 юли 2014 г.

Дашиъл Хамет >> Малтийският сокол

Навярно най-добрият детективски роман, писан някога. The Times Literary Supplement

   Челюстта на Самюъл Спейд беше издължена и кокалеста, а брадичката му представляваше издадено напред „V“ под по-гъвкавото „V“ на устата му. Жълтеникавосивите очи бяха разположени хоризонтално, „V“-мотивът се подемаше отново от гъстите вежди, чиито косми стърчаха напред от две еднакви гънки над орловия нос, а светлокестенявата коса се спускаше от високи полегати слепоочия към челото и там образуваше още едно „V“. Общо взето, видът му беше приятен – като на русоляв сатана.
   – Кажи, съкровище – обърна се той към Ефи Перин.
   Ефи беше върлинесто, загоряло момиче, чиято бежова рокля от тънък вълнен плат висеше на тялото отпуснато, като мокра. Имаше закачливи кафяви очи, които грееха на хлапашкото ѝ лице. Затвори вратата, облегна се на рамката и рече:
   – Търси те едно момиче – името му е Уъндърли.
   – Клиентка ли е?
   – Сигурно. Но така или иначе, ще я приемеш –– страхотна е.
   – Вкарай я тогава, ангеле мой, вкарай я.
   Ефи отвори пак вратата – този път широко и гостоприемно – и каза:
   – Заповядайте, мис Уъндърли.
   – Благодаря – изрече друг глас, толкова тих, че ако не беше безупречната артикулация, нищо нямаше да се чуе.
   И в кабинета на Спейд влезе млада жена. Бавно се приближи, с нерешителна стъпка, и изгледа детектива с кобалтовосините си очи – едновременно плахо и изпитателно.
   Беше висока, гъвкава и стройна, със заоблени форми, изправена фигура, стегнат бюст, дълги крака, тесни ръце и ходила. Облеклото ѝ бе издържано в два оттенъка на синьото, подбрани в тон с очите. Косата, струяща на вълни изпод синята шапка, бе тъмночервеникава, а сочните ѝ устни – по-ярко червени. Белите зъби блеснаха в полумесеца, образуван от стеснителната ѝ усмивка.
   Спейд се изправи с поклон и посочи с дебелите пръсти на ръката си дъбовия стол пред бюрото. Беше висок метър и осемдесет. Полегатите му закръглени рамене правеха тялото му почти цилиндрично – колкото широко, толкова и пълно – и пречеха на току-що изгладеното сако да лежи добре.
   – Благодаря – тихо продума мис Уъндърли и седна на ръба на дървения стол.
   Спейд се отпусна в своя, извърна се леко, за да бъде с лице към нея, и се усмихна вежливо. Усмихваше се, без да разтваря устни. Всички „V“-та на лицето му се издължиха.
   През затворената врата долитаха тракането, тихото звънче и приглушеното бръмчене на пишещата машина на Ефи. Някъде в съседна кантора глухо бръмчеше електромотор. В пиринчения, пълен с угарки пепелник върху бюрото на Спейд димеше мека цигара. Сиви парцалчета пепел осейваха жълтата повърхност на бюрото, зелената попивателна преса и листовете хартия. През прозореца с жълтеникавите завеси, открехнат двайсетина сантиметра, откъм вътрешния двор проникваше намирисващ на амоняк въздух. Парцалчетата пепел потръпваха и се гърчеха от въздушното течение.
   Мис Уъндърли ги наблюдаваше как трепкат и се извиват. Очите ѝ бяха неспокойни. Бе седнала на самия ръб на стола, стъпила здраво на пода, сякаш всеки момент щеше да стане. Ръцете ѝ в тъмни ръкавици стискаха плоска тъмна чанта. Спейд се облегна в стола си и попита:
   – Е, с какво мога да ви услужа, мис Уъндърли?
   Тя си пое рязко въздух и го погледна. Сетне преглътна и изрече забързано:
   – Бихте ли?... Помислих си, че... Впрочем...
   Взе да хапе долната си устна с лъскави зъби и замълча. Сега говореха само очите ѝ – тъмни, умоляващи.
   Спейд се усмихна и кимна, сякаш я разбираше, но така ведро, като че ли не ставаше дума за нищо сериозно.
   – Най-добре ми разкажете всичко от самото начало, а носле ще решим какво да правим – предложи той. – Започнете откъдето си спомняте.
   – Значи от Ню Йорк.
   – Добре.
   – Не знам къде се е запознала с него. Искам да кажа, къде в Ню Йорк. Тя е с пет години по-млада от мен – само седемнайсетгодишна – и се движим в различни компании. Всъщност за сестри не сме много близки. Мама и татко са в Европа. Ако научат, това ще ги съсипе. Трябва да я върна у дома, преди да са се прибрали.
   – Да – рече той.
   – Пристигат на първи другия месец.
   Погледът на Спейд светна.
   – Значи имаме цели две седмици.
   – Нямах представа какво бе направила, докато не получих писмото ѝ. Направо обезумях. – Устните ѝ потрепераха. Ръцете ѝ замачкаха тъмната чанта. – Боях се да се обърна към полицията, след като бе направила такова нещо, но от друга страна, страхът, че може да е в опасност, ме тласкаше към участъка. Нямаше от кого да поискам съвет. Не знаех как да постъпя. Какво можех да направя?
   – Нищо, разбира се. И така, значи получихте писмото ѝ?
   – Да, след което ѝ изпратих телеграма да се върне у дома. Изпратих я до тукашната поща – „До поискване“. Това бе единственият адрес, който ми беше дала. Чаках цяла седмица, но не получих отговор, тя изобщо не се обади. А завръщането на мама и татко все повече наближава. Затова дойдох в Сан Франциско, да я върна у дома. Писах ѝ, че пристигам. Може би не трябваше, как мислите?
   – Може би не е трябвало. Човек трудно преценява как трябва да постъпи. Не я ли открихте?
   – Не. Писах ѝ, че ще отседна в „Сейнт Марк“, и я молех да дойде там да поговорим, дори ако не желае да се върне у дома. Но не дойде. Три дни чаках, а тя дори не се обади.
   Спейд кимна с главата си, намръщи се съчувствено и сви устни.
   – Беше ужасно – продължи момичето, като се опита да се усмихне. – Не можех да стоя и да чакам, без да знам какво ѝ се е случило, какво ѝ се случва в момента. – Прекрати опитите си да се усмихне и вместо това потрепера. – Единственият адрес, с който разполагах, беше „До поискване“. Писах ѝ още едно писмо, а вчера следобед отидох до пощата. Останах там, докато мръкна, но не я видях. Тази сутрин пак отидох там. Не видях Корин, но затова пък зърнах Флойд Тързби.
   Спейд кимна отново. Престана да се мръщи. Вместо това погледът му придоби израз на будна съсредоточеност.
   – Отказа да ми съобщи къде е Корин – продължи тя някак си отчаяно. – Изобщо отказа да ми каже каквото и да било, освен че била добре и щастлива. Само, че как да му вярвам? Той във всички случаи би ми казал това, нали?
   – Така е – съгласи се Спейд. – Но може и да е вярно.
   – Дано. Така се надявам – възкликна момичето. – Но не мога да се прибера у дома с празни ръце, без да съм я видяла или поне да сме говорили по телефона. Отказа да ме заведе при нея. Не искала да ме види – така ми каза. Не му вярвам. Обеща да ѝ предаде, че ме е срещнал, и да я доведе тази вечер в хотела ако тя се съгласи. Обаче бил сигурен, че няма да поиска. Обеща той самият да дойде, ако тя не се съгласи. Той... – Момичето млъкна и стреснато вдигна ръка към устата си. Вратата се отваряше.

   Мъжът, който я отвори, влезе поривисто, каза „О, извинете!“, свали с бързо движение кафявата шапка от главата си и излезе заднишком.
   – Няма нищо, Майлс – обади се Спейд. – Влез, Мис Уъндърли, това е мистър Арчър, моят партньор.
   Майлс Арчър отново влезе в кабинета, затвори вратата, сви глава между раменете си, усмихна се на девойката и учтиво махна с шапка в ръка. Беше среден на ръст, набит, с широки рамене, дебел врат, жизнерадостно румено лице с тежки челюсти и прошарена, ниско подстригана коса. Очевидно беше прескочил четирийсетте с толкова години, с колкото Спейд – трийсетте.
   – Сестрата на мис Уъндърли избягала от Ню Йорк с някой си Флойд Тързби. Намират се тук. Мис Уъндърли срещнала Тързби и довечера пак има среща с него. Може би ще доведе сестра ѝ. По-вероятно е да не я доведе. Мис Уъндърли иска да я открием, да я откъснем от него и да я върнем у дома. – Той се обърна към нея. – Така ли е?
   – Да – едва чуто отрони тя. Смущението, което Спейд постепенно бе прогонил с любезни усмивки, кимания и съгласявания с всяка нейна дума, отново сбърчи лицето ѝ. Впери поглед в чантичката и взе нервно да я бучка с облечен в ръкавица пръст.
   Спейд намигна на партньора си.
   Майлс Арчър пристъпи напред и застана до бюрото. Девойката гледаше чантичката си, той гледаше нея. Кафявите му очички дръзко и одобрително я обхващаха от наведената глава до краката и пак се връщаха към лицето ѝ. Сетне прехвърли поглед към Спейд и беззвучно изсвири с уста, за да изрази възхищението си.
   Спейд вдигна предупредително два пръста от страничната облегалка на креслото си и каза:
   – Няма да се затрудним кой знае колко. Чисто и просто наш човек ще го чака довечера в хотела и ще го проследи, щом си тръгне, а той ще ни отведе при сестра ви. Ако тя дойде с него и я убедите да заминете оттук заедно, толкоз по-добре. В противен случай – ако не пожелае да го напусне, след като я открием, – е, ще трябва да измислим нещо.
   – Да – додаде Арчър с натежал, дрезгав глас.
   Мис Уъндърли вдигна поглед и бързо стрелна Спейд, смръщила чело.
   – Само че трябва много да внимавате! – Гласът леко потрепера, устните изговориха думите с нервна тръпка. – Изпитвам смъртен ужас от него, страх ме е да си помисля какво може да направи. Тя е толкова млада, а това, дето я е довел тук чак от Ню Йорк, е такава сериозна... да не би... да не би да ѝ... да ѝ стори нещо...
   Спейд се усмихна и потупа страничната облегалка на стола си.
   – Оставете тази работа на нас. Знаем как да се справяме с такива като него... (Откъсът е по превода на Жечка Георгиева)

Издателство Фама


Артър Конан Дойл >> Палецът на инженера

Разкази за Ш. Х.

   – Вече никому няма да навреди – отвърна Шерлок Холмс на подновената ми молба да позволи да опиша настоящия случай.
   През годините десетки пъти го бях увещавал и ето че най-после получих съгласието му да разкажа за този – в известен смисъл върховен – момент от кариерата на моя приятел.
   И двамата с Холмс обичахме да посещаваме турската баня. Тъкмо в приятните мигове на отмора, сред изпаренията в стаята за съхнене, той се отпускаше и ставаше по-разговорлив. В банята на булевард „Нортъмбърланд“ на втория етаж в най-усамотения ъгъл има две кушетки, разположени една до друга. Точно там лежахме с него на 3 септември 1902 година, в началото на историята, за която сега ще разкажа. Бях го попитал има ли нещо ново, и в отговор дългата му тънка жилава ръка бързо отметна чаршафа, в който бе увит, и се стрелна към вътрешния джоб на окаченото до него палто. Измъкна от там плик с писмо и ми го подаде:
   – Може да е от някой превзет самолюбив глупак, но пък може и да е въпрос на живот и смърт – каза той. – Засега не знам нищо повече от онова, което пише тук.
   Бележката беше с клеймо от Карлтън клуб и дата от предната вечер. Ето какво прочетох:

   Сър Джеймс Деймъри изказва почитанията си на господин Шерлок Холмс и се надява да го посети утре в 4:30 часа. Сър Джеймс се осмелява да твърди, че проблемът, за който би искал да се посъветва с господин Холмс, е особено важен и изключително деликатен. Затова вярва, че господин Холмс ще бъде така любезен да се съгласи на исканата среща и предварително ще потвърди уговорката на телефоните на Карлтън клуб.

   – Едва ли е нужно да уточнявам, Уотсън, че вече дадох съгласието си за среща – каза Холмс, когато му върнах бележката. – Знаеш ли нещо за този Деймъри?
   – Само това, че името му е добре известно във висшето общество.
   – Е, аз пък мога да ти кажа още нещо. Прочут е със способността си да решава онези деликатни проблеми, които в никакъв случай не бива да стигат до ушите на пресата. Сигурно си спомняш преговорите му със сър Джордж Луис по делото „Хамърфорд Уил“. Деймъри е световна личност с естествен дипломатически усет. Затова съм длъжен да вярвам, че бележката не е фалшива и че той наистина има нужда от нашата помощ…
   – „Нашата“?
   – Да, ако бъдеш така добър...
   – За мен е чест!
   – Тогава – знаеш уговорката. Четири и половина. А дотогава, да не мислим за това.
   По това време живеех в мое жилище на улица „Кралица Ан“, но пристигнах на улица „Бейкър“ доста преди уречения час. Полковник сър Джеймс Деймъри се появи точно на секундата. Едва ли е нужно да го описвам, мнозина сигурно помнят едрата изсечена фигура на тази почтена личност, широкото гладко избръснато лице и преди всичко приятния топъл глас. От сивите му ирландски очи струеше откровеност, а върху гъвкавите му устни играеше добродушна усмивка. Изящната му шапка, черният редингот, както и всеки детайл по него – от перлената игла на коприненото шалче до бледолилавите гети над лъснатите обувки – потвърждаваха педантизма в облеклото му, с който бе така известен. Високопоставеният властен аристократ изпълни с присъствието си малката стая.
   – Разбира се, очаквах да видя и доктор Уотсън – отбеляза той с любезен поклон. – Съдействието му може да се окаже много необходимо, защото в този случай, господин Холмс, имаме работа с мъж, за когото са дълбоко присъщи насилието и жестокостта, който не се спира пред нищо. Мога да кажа, че в цяла Европа няма по-опасен човек от него.
   – Имал съм няколко противници, които бяха наричани със същите ласкателни думи – отвърна усмихнат Холмс. – Пушите ли? Не? Тогава моля да ме извините, че ще запаля лулата си. Ако вашият човек е по-опасен от покойния професор Мориарти или от все още живия полковник Себастиан Моран, значи си заслужава да се срещнем. Може ли да узная името му?
   – Чували ли сте за барон Грюнер?
   – Имате предвид австрийския убиец?... Знатният клиент

Преводачи Илия Азанов и Милена Трандева

Издателство Милениум


Джон Брейн >> Път към висшето общество*

Аз бях по-красивият труп; още дълго време не беше нужно да ме погребват

   Беше стара постройка с лъх на влажна мазилка и прашен плюш; входната врата водеше направо в бара на кръчмата. Когато я отворих, шумът и светлината от улицата изчезнаха. На бара имаше много хора, които говореха тихо. Поръчах си ром и халба „битър“ и застанах на бара. Взирах се в картините, накачени по стените и по стълбището, което водеше към дамската тоалетна; всичките бяха бойни сцени, приятни цветни репродукции с енергични марионетки, които размахваха саби с червена боя на върха, стреляха с мушкети и от мушкетите излизаше малко, кръгло, бяло облаче дим, забиваха знамената си върху конусообразните хълмчета над съвсем плоските бойни полета, напредваха неуморимо в параден строй, а понякога умираха вдървено, притискаха лявата си ръка към гърдите и с дясната подканяха другарите си да продължат напред към победата. След рома бирата имаше вкус на вода и за миг ми се повдигна, не можех и да помисля за още пиене. После почувствувах първото затопляне в стомаха и поръчах втора чаша; затоплянето продължи, след четвъртата или петата ме обгърна щастието на забравата — имах осемстотин лири в банката, щях да стана висш чиновник със сметка за служебни разходи, щях да се оженя за дъщерята на шефа, бях умен, мъжествен и красив, „Чаровният принц“ от Дафтън, всички пречки по пътя ми бяха отстранени по магически начин...
   Всички пречки ли? Това значеше Алис. Тука нямаше нищо магическо. Колко ли е пълзяла сред собствената си кръв в тъмнината? Къде се намирах? Ето го Дафтън, ето го Кардингтъп, Фринтън Басет, Кьолн, Хамбург и Есен, видени от въздуха, ето я Бавария с лозята, ето го Берлин, бледите ученички и майките им. Пет цигари за майката, десет за дъщерята. Отново Дафтън, после Уорли от преди една година. Трябваше да си седя в родното място и сега Алис щеше да се разхожда из Уорли, а косата й щеше да блести на слънцето или щеше да лежи на канапето в къщи и да чете някаква пиеса за репертоарния комитет, или щеше да яде пиле със салата, ако беше сезонът на салатите. Хванах главата си с ръка.
   – Болен ли си? – попита кръчмарят. Лицето му беше бледо, безизразно, а гласът – дрезгав и мрачен. До този миг говореше с няколко свои приятели за футбол. Сега колелата на съзнанието му или онова, което заменяше съзнанието му, заскърцаха и той се обърна към мен. Аз свалих ръката си и поръчах чаша бренди. Той не се помръдна да ми сервира.
   – Казах дали–не–сте–болен?
   – А?
   – Болен ли сте?
   – Не, разбира се. – Поисках чаша бренди.
   Всички спряха да говорят и ме поглъщаха с блесналите си погледи, надяваха се, че ще стане сбиване и ще ми смачкат фасона. В това нямаше нищо лично, във всеки миг мнозинството от хората просто умират от скука. Огледах залата и видях, че това не е обикновена кръчма; а някакво педерастко заведение (трима подобни екземпляра седяха до мене и сред заобикалящите ги здравеняци изпъкваха като развалени зъби).
   – Достатъчно сте пили – повтори кръчмарят. Аз му се озъбих. Нямаше причини да остана, но краката ми сякаш бяха завинтени за пода.
   – Ще ви почерпя аз, драги – предложи един от педерастите. Косата му бе боядисана в метално жълт цвят и целият миришеше на мушкато. – Ти си ужасно лош, Рони. – Усмихна ми се и ми показа пълна уста с ослепително бели изкуствени зъби. – Не правите нищо нередно, нали, драги?
   – Търсите си белята – предупреди го кръчмарят.
   – Да, моля – каза педерастът и всички се изсмяха. Позволих му да ме почерпи едно двойно бренди и го попитах какво ще пие. Поръча си лимонов сок с тоник.
   – Казвам се Джордж – рече той. – А ти, красавецо?
   Казах му името на методисткия свещеник в Уорли, който в последния брой на „Клариън“ беше повел „безстрашна война против неморалността“ (под това той разбираше сексуалния проблем).
   – Ланселот повтори той. – Ще ти викам Ланс. Подхожда ти. Не е ли смешно, че можеш да разбереш какво представлява един момък още по малкото му име? Ще пиеш ли второ бренди, Ланс?
   Пих за негова сметка до три без пет, после се измъкнах, като се престорих, че отивам до клозета. Купих си ментови бонбони от една аптека и проседях до пет и половина в едно кино за късометражни филми. Джоузеф Лемптън постъпваше разумно, той се вардеше от неприятности, докато ромът и бирата престанат да му действуват; Джоузеф Лемптън издигаше също преграда от топлина, тъмнина и цветни сенки между себе си и болката. Излязох на острата дневна светлина. Главата ме болеше както винаги при дневно пиене, но бях престанал да мисля за Алис и вървях, без да залитам.
   Влязох в едно ресторантче и се наядох с риба, пържени картофи, хляб с масло, две пасти с особен вкус (по онова време сладкарите употребяваха кръвна плазма и течен парафин) и ягодов сладолед. След това изпих цял чайник индийски чай с цвят на махагон. Когато изпуших третата си цигара и в чайника не беше останала нито капка чай, погледнах часовника си и видях, че е шест и половина. Платих сметката и излязох на улицата; до това време бях си възвърнал достатъчно самообладанието и ми стана ясно, че безпаметното ми напиване няма никому да помогне, най-малко на Алис. Ще се прибера у дома – защото Уорли, въпреки всичко, беше мой дом, аз сам си го бях избрал – и ще си легна в леглото с бутилка топла вода и два аспирина. Не съм бил настойник на Алис; нека Джордж поеме вината. Точно тогава видях Елспет.
   Беше застанала на пътя ми, стара жена, пристегната в корсет, с къносана коса. Тя се поклащаше леко на осемсантиметровите си токове. Никога не бях я виждал да изглежда така разсипана: лицето ѝ беше нацапано с пудра, руж и червило в най-театрални окраски, само зачервените ѝ очи бяха човешки.
   – Ти, мръсна свиня – викна тя. – Ти мръсен, долнопробен сводник! Ти, мръсен, жалък – тя ме изгледа свирепо – сутеньор! Щастлив ли си сега, копеле? Добре се отърва от нея, нали?
   – Пусни ме – дръпнах се аз. – Не исках да умре.
   Тя се изплю в лицето ми.
   – Не можеш да ме накажеш повече – казах аз. – Аз сам се наказвам достатъчно. А сега, за бога, остави ме сам. Остави ни двамата сами.
   Изразът на лицето ѝ се промени; сълзи набраздиха грима. Тя сложи костеливата си ръка върху моята – беше суха и гореща.
   – Телефонирах тази сутрин и ми казаха – рече тя. – Знаех какво се е случило. О, Джо, как можа да го направиш? Тя толкова те обичаше, Джо, как можа да го направиш?
   Освободих се от ръката ѝ и бързо се отдалечих. Тя не се опита да ме последва, а застана и ме гледаше тъжно също като млада съпруга, която наблюдава отплуващия параход с войници. Почти тичах из плетеницата от странични улици, които тръгват от центъра, и се запътих към работническия квартал около шосето за Бирмингам. Ако продължите по това шосе все напред, сто и петдесет мили, накрая ще стигнете до Бирмингам; това беше другата причина, поради която исках да се напия здравата. Всички пътувания на сърцето завършват в непознат град, там всички кръчми и магазини са затворени, в джоба ви няма нито стотинка, обратният влак за в къщи е отменен без предупреждение, отменен от милиони години... „Остави ни сами“, бях казал на Елспет; но кои бяхме ние? Аз и един труп, един труп, който скоро ще попадне в ръцете на погребалния предприемач – малко руж, малко восък, грижливо подшиване, бели копринени превръзки на местата, които не могат да се оправят, и няма да ни е срам да се покажем пред хората...

Преводачи Цветан Стоянов, Александър Хрусанов

Издателство Сиела


–––––––
* Най-сетне

сряда, 30 юли 2014 г.

Чък Паланюк >> Ненагледна моя

Целта му е световно господство като пристрасти жените към еротиката...

„Милиарди съпрузи ще станат излишни“

   Нападнаха Пени, но съдията не реагира. Съдебните заседатели застинаха. Журналистите се свиха страхливо в галерията. Никой в залата не ѝ се притече на помощ. Стенографът продължи да трака надлежно по клавиатурата, записвайки думите на Пени: „Спрете го! Боли ме!“ Сръчните пръсти написаха: „Не!“. Напечатаха дълго фонетично стенание, охкане, писък. После поредица от молби: „Помощ!“, „Стига!“.
   Друго щеше да е, ако в съдебната зала имаше жени. Ала нямаше. През последните месеци жените бяха потънали вдън земя. Не се мяркаха на обществени места. Всички свидетели на борбата на Пени – съдията, съдебните заседатели, зрителите – до един бяха мъже. Този свят бе мъжки.
   Стенографът написа: „Моля ви!“. Написа: „Моля ви, не! Не тук!“
   Всички освен Пени бяха замръзнали. Панталоните ѝ бяха усукани около глезените, разкъсаното ѝ бельо я излагаше на показ пред всеки, дръзнал да гледа. Тя се бореше с лакти и колене да се освободи. Художниците на предните редове щрихираха припряно, за да уловят битката, разкъсаните ѝ дрехи, разрошените ѝ коси. Неколцина зрители размърдаха плахо ръце, скриха в длани мобилните си телефони и заснеха крадешком снимка или кратко видео. Виковете ѝ сякаш вкаменяваха всички други присъстващи, одрезгавелият ѝ глас отекваше в безмълвното пространство. Не изнасилваха само една жена – трептящото ехо създаваше впечатление, че са нападнали десет жени. Сто жени. Целият свят пищеше.
   Тя се бореше на свидетелското място. Мъчеше се да събере крака и да отблъсне болката. Вдигна глава и се опи­та да улови нечий поглед. Един мъж закри уши с длани и стисна очи, зачервен като уплашено момченце. Пени се обърна към съдията, който въздъхна съчувствено, ала не удари с чукчето да въдвори ред. Приставът сведе глава и прошепна нещо в микрофона, прикрепен върху гърдите му. Не понечи да извади оръжието си от кобура. Запристъпва нервно от крак на крак, кривейки лице при всеки неин писък.
   Явно смутени, други се взираха благопристойно в часовниците или в екраните на телефоните си. Сякаш е проява на лош вкус да крещи и да кърви на обществено място. Сякаш тя е виновна, че са я нападнали и ѝ причиняват страдание.
   Адвокатите се спотаиха като охлюви в скъпите си раирани костюми. Съсредоточено запрелистваха документи. Не се намеси дори любовникът ѝ. Зяпнал, той продължи да наблюдава смаяно жестокото посегателство. Очевидно някой бе повикал линейка, защото в залата се втурнаха парамедици.
   Разплакана, размахала ръце да се защити, Пени се мъчеше да остане в съзнание. Станеше ли, измъкнеше ли се от свидетелското място, щеше да побегне, да избяга. Съдебната зала бе претъпкана като градски автобус в пиков час, ала никой не се опита да спре нападателя ѝ. Правостоящите отстъпиха крачка-две назад. Всички зяпачи се скупчиха плътно край стените и около Пени и изнасилвача се образува растяща празнота.
   Двамата парамедици разблъскаха тълпата. Когато се добраха до нея, Пени закрещя задъхано и продължи да се мята, но те я успокоиха. Казаха ѝ да се отпусне, казаха ѝ, че е в безопасност. Най-лошото бе отминало, оставяйки я вкочанена от студ, подгизнала от пот и разтреперана от страх. От всички страни стени от лица търсеха празни пространства, където очите им няма да срещнат други очи, изпълнени със срам.
   Парамедиците я вдигнаха на носилка. Единият покри с одеяло разтрепераното ѝ тяло, а вторият закопча ремъците. Най-сетне съдията удари с чукчето и обяви прекъсване на заседанието.
   Парамедикът, който закопчаваше ремъците, я попита:
   – Коя година е?
   Гърлото на Пени гореше, раздрано от крясъците. Гласът ѝ излизаше на пресекулки, ала отговори правилно.
   – Кой е президент? – попита парамедикът.
   Пени понечи да каже „Клариса Хайнд“, но замлъкна. Президент Хайнд бе мъртва. Първата и единствена жена президент бе мъртва.
   – Как се казвате?
   И двамата парамедици, разбира се, бяха мъже.
   – Пени. Пени Харигън.
   Двамата мъже, надвесени над нея, ахнаха. Разбраха.
   Професионалните им маски се смъкнаха за миг и на лицата им се разляха доволни усмивки.
   – Сторихте ми се позната – отбеляза ведро единият.
   Другият щракна с пръсти, ядосан на убягващите му думи.
   – Вие сте... ммм... онази от „Нешънъл Инкуайърър“.
   Първият насочи показалец към Пени, завързана и безпомощна под втренчените мъжки погледи.
   – Пени Харигън – извика той, сякаш я обвинява. – Пепеляшката на Гения.
   Двамата мъже вдигнаха носилката. Тълпата се раздели да им направи път до изхода.
   Вторият медик кимна. Сетил се беше.
   – Отблъсна... ммм... най-богатия мъж на света, нали?
   – Максуел – обяви първият. – Казва се Линъс Максуел.
   Поклати невярващо глава. Бяха я изнасилили в пълна съдебна зала и никой не бе вдигнал пръст да спре нападателя, а на всичкото отгоре парамедиците я смятаха за идиот.
   – Защо не се омъжи за него? – удиви се първият по пътя към линейката. – Щеше да си по-богата от Бог...
   Корнелиъс Линъс Максуел. К. Линъс Максуел. Заради репутацията му на плейбой таблоидите често го наричаха „Климаксуел“. Най-богатият милиардер на света.
   Същите таблоиди я наричаха „Пепеляшката на Гения“. Пени Харигън и Корни Максуел. Срещнаха се преди година. Струваше ѝ се преди цял живот. В съвсем различен свят.
   По-добър свят.
   В човешката история никога не е имало по-подходящо време да бъдеш жена. Пени го знаеше.
   Растейки, повтаряше факта като мантра: „В човешката история няма по-подходящо време да бъдеш жена.“
   Светът ѝ бе съвършен – в общи линии...

Преводач Емилия Карастойчева

Издателство Ера


Юси Адлер-Улсен >> Жената в капан

Едно мазе, комисар Мьорк и купчина стари папки...

   – Честит рожден ден, Мереде Люнгор. Днес навършваш трийсет и две години. Тук вече си прекарала сто двайсет и шест дни. Като подарък за теб решихме през следващата година да не изгасяме осветлението.
   – О, божичко, не! Не го правете! – простена тя. – Защо ми причинявате всичко това?
   – Успокой се, Мереде – нареди жената с хладен глас, по-дълбок от последния път. – Няма да те изтезаваме. Отговори ми на един много важен въпрос: защо сме те затворили в тази клетка като звяр?...

Преводач Ева Кънева

Художник Борис Драголов

Издателство Емас


Александър Вутимски >> Скитникът и враните

Поетът с ангелско очарование и демонски нрав

Разпиляни
листа.
Есента.
Врани –
понесени
с крясъци
черни ята.

Над къщя,
над градини
и улици,
над дървета,
обрулени –
с вятъра
те летят
и летят,
и летят.
Над дървета
обрулени –
врани.

Аз ги гледам
от пустата улица.
Над тях
небето
е бледо
и ледено.
И те мръзнат –
бездомни,
настръхнали,
сиви...

Врани,
неспокойни
прегракнали птици,
разпиляни
по жици
и клони.
Като вас
в тоя час
без подслон
аз се лутам в студа
из града
с вледенени ръце.
Като вас
с леден глас
и с тревожно сърце
– прегракнали –
врани –
чакам
леда
и зловещото,
тежко
мълчание
на суровата зима.

... Вятърът брули
жестоко,
до болка
очите ми.
До сълзи ми тежи есента.

Измръзнали улици.
Разпиляни
листа.
На черни ята
врани
в осланената есен
със крясъци
все летят
и летят, и летят.

Издателство Захарий Стоянов


вторник, 29 юли 2014 г.

Робърт Липаруло >> Тринайстото племе

От древни библейски времена до днес...

Дванайсетте израилски племена, уморени да чакат завръщането на Мойсей в планината Синай, започват да се кланят на Златния телец. Заради прегрешението си много от хората са поразени от незабавна смърт, но четирисет сред тях получават още по-жестоко наказание – вечен живот на земята. Прогонени от своя народ, те създават свое племе – Тринайстото племе.

Днес, три хилядолетия и половина по-късно, останалите членове на Племето продължават да търсят изкупление на греха си чрез собствено правосъдие – като убиват ненаказани грешници, надявайки се, че така ще си спечелят изгубеното място в Рая. Те са гениални стратези, безпогрешни убийци и разполагат с най-напреднала технология, за да изпълняват своите мисии. Гневът им е двигател, който не може да бъде спрян...

Издателство AMG Publishing


Алекс Капю >> Леон и Луизе

За чудото на любовта

Една прекрасна история за двама влюбени, разделени от случаен бомбен взрив, но останали верни на чувствата си цели шейсет и осем години. Двете основни действащи лица, Леон и Луизе, водят борба – нерядко съпроводена от своенравни приумици и невероятен комизъм – с всевъзможни предразсъдъци и остават в съзнанието като една от запомнящите се любовни двойки в литературата, като съвременни Ромео и Жулиета.

Преводач Ива Иванова

Издателство Атлантис – КЛ


Маргьорит Дюрас >> Очи сини коси черни

Любовта съществува само няколко мига. След това се разпилява в невъзможността да промениш хода на нечий живот. М. Д.

   Тя го знае: даже когато настъпи последната нощ, едва ли ще си струва да се отбележи, защото това ще бъде началото на една друга история, историята на тяхната раздяла.
   Той не разбира много-много какво казва тя, неговите истории винаги са били много кратки, обречени. Историята с младия странник с очи сини коси черни е най-дългата, колкото повече време минава, но това е заради нея, която я пази. Тя смята, че той се заблуждава, че историите се изживяват и без да се знае за това. Че те се простират вече до края на света, там, където съдбите се заличават, където те вече не минават за лични, ни може би дори за човешки. Любов на общности, казва тя. Това сигурно се дължи на храната и на еднообразието на света.
   Те се смеят. Да се виждат как се смеят, ги прави луди от щастие...

Преводач Мария Георгиева

Издателство Прозорец


понеделник, 28 юли 2014 г.

Хауард Фаст >> Спартак

Един човек срещу най-могъщата империя на древността

71 преди новата ера.
Под ръководството на тракиеца Спартак избухва най-голямото робско въстание в античността.
Коя е тази сила, дала смелостта на тракиеца-гладиатор, да се изправи срещу непобедимите легиони?
Стремежът към Свободата. Това е отговорът.
Спартак се превръща в един от най-великите нейни символи в световен мащаб – той е човекът, превърнал мечтата на стотици хиляди роби в реалност.
Романът на Хауард Фаст е в основата на сценария на филма „Спартак“, признат за един от 100-те най-велики филми на всички времена. Негов режисьор е Стенли Кубрик, а в актьорския му състав греят звезди като Кърк Дъглас, Питър Устинов и сър Лорънс Оливие.

Издателство ИК Нике НТ 89, НСМ Медиа

Спартак в Pimodo

Ма Дзиен >> Изплези си езика

За Тибет

   Абсурдът дотолкова е проникнал в живота на китайците, че може направо да се каже, че се е превърнал в техен начин на живот. Всъщност реалността е далеч по-абсурдна от разказите ми... Да пътуваш сред океан от безсърдечни хора е приключение, по-трудно от изкачване на снежен връх. Ма Дзиен

   Ма пише блестящо за дълбоката самота на тибетските пустоши и за високопланинските плата, но е еднакво умел и в щекотливите или рисковани вътрешни пейзажи... Ефектът: далечни антропологически събития стават толкова вихрено реални за читателя, че го карат да се задъхва. The Independent


Преводач Стефан Русинов

Илюстрации Люба Халева

Издателство Жанет 45


Джереми Кларксън >> Светът според Кларксън

За нелепото, смешното, абсурдното и откровено глупавото около нас

   Като всеки мъж и аз не обичам да спирам колата и да питам разни хора за посоката, защото това би означавало, че тези хора са по-умни от мен. А явно не са, щом аз си седя на топло в колата, а те вървят пеша.
   Понякога обаче, особено когато се намирам в град, в който общинският съвет е оставил група 14-годишни хлапета от помощното училище да съставят плана за уличното движение, аз се предавам, предавам и пола, към който принадлежа, и моля някой минувач за помощ.
   Каква пълна загуба на време. Ако минувачът започне с „Ъъъ“, значи не знае пътя и ще се чуди в продължение на часове дали трябва да завия наляво, или надясно след ателието за химическо чистене. Затова – един съвет от мен − ако попитате някого за пътя и той се поколебае или покаже съмнение дори за миг, не си губете времето с него.
   Разбира се, някои хора веднага ще ви засипят с фелдфебелски указания, придружени с ясни и отмерени жестове и описания на дървета с гъсти корони.
   Това обаче също няма да ви помогне, защото вие няма да слушате. От време оно мъжете чуват първата дума, след което престават да слушат – това е всеизвестен медицински факт.
   Когато римляните завладели Англия, те се прибрали у дома да празнуват и не се върнали цели 80 години. Защо? Защото не са могли да намерят обратния път за Англия, а когато са молили за помощ във Франция, не са слушали.
   В края на XIII век Едуард I назначавал жени да превеждат войските през непознатите земи, защото жените, за разлика от мъжете, умеят да слушат и да запомнят указания. Всъщност това току-що си го измислих. Сигурно има обаче зрънце истина в предположението ми, защото ако се беше осланял на рицарите си, Едуард щеше да се озове във Фолмът, а не във Фолкърк.
   Аз определено не слушах напътствията миналата седмица, когато не можах да открия търсения от мен магазин, а магнитът за хора, наречен булевард „Тотнъм Корт“, ме повлече неудържимо към един от храмовете на езическия свят, в който властват безсмислените клаксони и странните надписи.
   Не се вслушах във вътрешните гласове, които ми казваха да се махна оттам. Не слушах и когато някакъв мъж започна да ми разказва с подробности за новия лаптоп „Сони“, в чието име има толкова много гласни, че е просто непроизносимо. Името започва с „В“, а след него трябва да произнесете звука, който вашата котка би издала, ако се опитате да я поставите в гладачна преса.
   Не се безпокойте, в тази статия няма да ви разказвам как не се справям с компютрите и как мечтая да се върна във времето, когато работех в „Родъръм Адвъртайзър“ и зареждах високата пишеща машина „Ремингтън“ с рула хартия.
   Много обичам компютрите и знам за тях достатъчно, че да мога да пиша, да изпращам имейли и да издирвам тайландски травестити. За съжаление обаче не знам за компютрите толкова, колкото знаят хората от компютърните магазини – продавачи и постоянни клиенти, а това означава, че мозъкът ми постъпва по мъжки и спира да работи.
   Така например, ако ви предложат да избирате между „Уиндоус 2000“ и „Уиндоус 98“, ще изберете по-новата версия. Мъжът в магазина обаче ме посъветва да купя „Уиндоус 98“, който е по-евтин, а когато го попитах защо, той започна да говори някакви непонятни неща. Не чух и дума от това, което каза.
   Единственото, което ме интересуваше, беше да мога да изпращам имейли през мобилния си телефон, затова попитах: „Мога ли да свържа компютъра с мобилния си телефон?“. На което продавачът отговори... честно, със същия успех можеше да ми разкаже колко е трудно да приготвиш хубав сос от печено, докато се криеш в някое планинско укрепление в Непал.
   И така, купих си компютъра... а сега мисля, че е повреден. Угасва всеки път, щом изляза от интернет, а написаното през деня отлита в силициевото небитие.
   Най-лесно би било да занеса компютъра в магазина, но тогава служителите ще видят, че съм разглеждал снимки на травестити, и ще се получи неловко. Освен това не мога да си спомня къде беше магазинът и за нищо на света няма да попитам никого.
   Бих могъл да се обадя на приятел, но това би било загуба на време – като всеки мъж и аз съм его, обвито в човешка кожа, и ако приятелят ми успее да разреши проблема ми, това ще нарани гордостта ми. Ето защо няма да го слушам. Ако пък не може да отговори на въпросите ми, значи и без това няма смисъл да го слушам.
   Ако бях жена, в подобна ситуация щях да отворя упътването. Това обаче е най-голямата разлика между половете. Забравете за гушкането след секс. Забравете пространственото мислене и неясната логика. И най-коравата жена на света, дори самата г-жа Тачър, би лежала с часове по корем с упътването към новото видео, за да е сигурна, че докато вечеря, ще запише на касета програмата на правилния канал в правилното време.
   Колко тъпо. Какво правя аз ли? Просто натискам различни бутони и се успокоявам с мисълта, че следващия вторник мога да запиша на другата страна нещо много по-интересно.
   Този подход определено помага при т. нар. семейни игри. Тъй като никога не съм чел правилата на играта „Монополи“, се придвижвам по таблото в посоката, която ми изнася, и ако някой ми каже, че трябва да местя пионката си по часовниковата стрелка, му отвръщам с изненадан и разсеян поглед.
   Номерът винаги минава и аз винаги печеля. Мъжете сме бита карта и се гордеем с това

Преводач Цветелина Лакова

Издателство Вакон




неделя, 27 юли 2014 г.

Чък Паланюк >> Боен клуб

В неговия живот няма правила, граници, спирачки...

   Тайлър ми намира работа като келнер, после Тайлър набутва пистолет в устата ми и казва – първата стъпка към вечния живот е смъртта. Въпреки това ние с Тайлър дълго време бяхме
най-добрите приятели. Хората все ме питат знаел ли съм за Тайлър Дърдън.
   Заврял дулото на пистолета в гърлото ми, Тайлър казва:
   – Ние всъщност няма да умрем.
   Напипвам с език дупките на заглушителя, които пробихме в дулото. Шумът при изстрел се предизвиква най-вече от разширяващите се газове и мъничкият звуков бум на куршума се дължи на високата му скорост. За да направиш заглушител, просто пробиваш дупки в дулото на пистолета. Много дупки. Газовете излизат през тях и скоростта на куршума пада под тази на звука.
   Ако пробиеш дупките кофти, пистолетът ще ти отнесе ръката.
   – Това не е истинска смърт – казва Тайлър. – Ние ще се превърнем в легенда. Никога няма да остареем.
   Избутвам с език дулото към бузата си и му казвам:
   – Тайлър, мислиш ни за вампири.
   Сградата, върху която се намираме, след десет минути няма да я има. Вземате деветдесет и осем процентов концентрат на димяща азотна киселина и го смесвате с три пъти същото количество сярна киселина. Правите това в ледена баня. После добавяте глицерин капка по капка с пипета. Получавате нитроглицерин.
   Знам го, защото Тайлър го знае.
   Смесвате нитроглицерина с талаш и получавате хубав пластичен експлозив. Много хора го смесват с памук и добавят английска сол за сулфат. И така става. Някои използват парафин в комбинация с нитроглицерина. За мен парафинът никога, ама никога не е вършил работа.
   И така, двамата с Тайлър сме на върха на Паркър Морис Билдинг, дулото е в устата ми и чуваме трошене на стъкла. Поглеждам през ръба. Денят е облачен – дори и на тази височина. Това е най-високата сграда в света – на тази височина вятърът е винаги студен. Тук, на високото, е толкова тихо, че започваш да се чувстваш така, сякаш си някоя от онези маймуни в Космоса. Вършиш си дребната задачка, за която си обучен.
   Дърпаш лост.
   Натискаш копче.
   Нищичко не разбираш от това, а после просто умираш...

Преводач Светлана Комогорова

Издателство Ера


Дончо Цончев >> Хари Джеймс

Дълбоко вярвам, че красивите версии измерват високото в човешкия дух. Д. Ц.

   Надали имаше по-проста работа от това: нарамваш чантата, тръгваш по улиците, отбиваш се във всеки вход и пускаш в кутиите вестниците и писмата. Много от хората, които познаваха раздавача Методи, вече години се учудваха на неизменно бодрото му лице. Това го развеселяваше още, той поздравяваше всички и се закачаше с децата, ухилен до уши. Крачките му отекваха по тротоара – нещо, без което кварталът би опустял.
   Те не отделяха време да си помислят – тези хора – какво се таи в една пощенска чанта. На тях им стигаше онова от собствената кутия. Ако се случеше понякога да обърнат очи и към другите, в погледите им нямаше капчица интерес. Всеки бе свързан с пощенската кутия, на която е изписано името му. Само Методи бе свързан естествено с всички. И всеки божи ден обикаляше да ги докосне, с кроткото мълчаливо участие-неучастие на съдбата.
   Записи за студенти, вести от съда, телеграми за смърт и за раждане, съобщения за успех, за провал, знаци за омраза и за любов, за отчаяние и надежда, вопъл за помощ, ръка, която се протяга да те спаси – ето с какво беше претъпкана старата чанта на този човек. Той знаеше отлично това, вършеше работата си с радост и тъй нищо забележително нямаше да се случи в неговия живот, ако не беше се появило момичето зад отворения прозорец.
   Но една прекрасна сутрин то се появи на улица „Чехов“ на партера и раздавачът спря, щом го видя.
   Най-простото, което можеше да се направи, беше човек да се зазяпа в тези очи. Методи спря и се зазяпа. Като дете, с отворена уста. Разбира се – дете на трийсет години, високо един и осемдесет.
   Бузите на момичето порозовяха и – седнало зад прозореца – то се наведе над книгата, която четеше.
   – Добър ден – каза Методи. – Вие ли сте Марина Иванова?
   Момичето го погледна и кимна. Той бръкна в чантата и извади писмо.
   – Познавам всички тука. Затова предположих.
   Бяла и гъвкава като шия на птица, ръката на момичето се протегна през прозореца и взе писмото.
   – Благодаря.
   – Всичко хубаво ви желая. И всеки ден да получавате писма.
   Той се зазяпа в очите ѝ още веднъж, после намести ремъка на чантата си и продължи.
   На другата сутрин още от ъгъла на „Люлякова градина“ раздавачът жадно погледна в прозореца на улица „Чехов“. Беше отворен. Зад него Марина четеше своята книга.
   – Добър ден – каза той, когато се изравни с прозореца и спря.
   Марина Иванова го погледна и кимна.
   – Няма – каза Методи. – Днес няма за вас. Тя сви рамене и като че ли се усмихна.
   На третия ден раздавачът спря до прозореца и преди да поздрави, бръкна в чантата си. Извади внимателно един карамфил и го поднесе мълчаливо. Момичето се поколеба (бузите отново се изчервиха), после ръката – шия на птица, се протегна и взе карамфила.
   – Благодаря много.
   – Аз – тихо каза Методи. – Аз трябва да благодаря.
   Заредиха се дни на писма и карамфили. От едноминутните разговори под прозореца раздавачът вече знаеше, че Марина ще изкара тук цялото лято, при леля си, а после ще се върне в Свищов и ще продължи там своята икономика.
   – Хубав град – каза той. – Аз го познавам. Но и София не е лоша, нали? Не съм ви виждал да излизате. Искате ли някога... да ви поканя?
   Марина сведе очи и зачопли пред себе си с пръст. Раздавачът сви рамене, усмихна се и каза, че с много голямо удоволствие би ѝ показал хубостите на София, стига тя да поиска това. Добави:
   – Човек не може да живее само с писма, нали?
   – Може – каза момичето, като го погледна в очите. – Аз мога.
   Той не успяваше дълго да издържи очите ѝ срещу своите. Мислеше, че ще припадне. Или поне ще извика като дивак. Или пък просто ще се пресегне през прозореца и ще я погали по косата, по бузата... Каза унесено:
   – И то писма от приятелка.
   – Откъде знаете, че не са от приятел?
   – Професията ми е никаква, но ме научи да разбирам от почерци поне.
   – Професията ви е много хубава – каза Марина. – Аз даже малко ви завиждам. Вие свързвате хората. Толкова неща им носите.
   – Сега наистина е страхотно хубава – засмя се той.
   – Как сега?
   – Сега, когато си тук и аз всеки ден те виждам. Така сега. Това значи сега. Чао, Марина.
   Той се обърна бързо и си замина.
   На другия ден момичето беше по-хубаво от всякога. Още от ъгъла раздавачът се упъти решително към прозореца. С професионалния си жест той подаде плик, каза довиждане и веднага си продължи.
   Почеркът беше мъжки, на плика нямаше марка. Момичето го отвори и зачете:
   „Слушай, Марина, не че се притеснявам да ти кажа всичко това, но просто ми е неудобно да вися с чантата под прозореца ти. Аз съм на работа, знаеш. Не искаш да излезеш с мене, значи единственият начин да ти кажа каквото трябва, е този. Аз се поболях с тебе, Марина. Сам съм, нищо нямам освен стаичката, в която живея, май никога не съм и имал кой знае какво. Хубавите неща за мен са нещо като онова, което нося всеки ден в чантата – пипам ги, между тях съм, а те са затворени, предназначени за други. Имам един хубав чайник само, бях на екскурзия в чужбина и си го купих. А това с мене сега, откакто те видях, е сигурно както с лалетата пролет, с цветовете по ябълките и крушите, после с гроздето, дините и пъпешите. А, да – точно както при пъпешите, просто идва един миг, в който са толкова узрели, че се пукват, нали разбираш. Ще се пукна, това е. Със събуждането си сутрин мисля как ще те видя в прозореца. Веднага след като отмина край тебе, започвам да чакам другата сутрин. Виж сега – от сутринта да чакащ другата сутрин, това не е ли болест? Понякога даже ми кипва, като си мисля за тебе. Живеех си толкова спокойно преди. Не те навивам, щом не искаш, но нищо не ми пречи да ти кажа какво става с мене. То си е мое човешко право. По същия начин твое е правото да откажеш и въобще да постъпиш, както ти искаш. Накрая една малка молба. Щом не искаш приятелство с мен, затвори този прозорец, когато минавам. Или пък се скрий за десетина минути, знаеш, че минавам по едно и също време. Това може да ме оправи. Покланям ти се и не се сърдя за нищо, разбира се. Твой Методи.“
   На другата сутрин прозорецът беше затворен. Раздавачът се поколеба на тротоара за миг, след което отиде до него и почука с пръст по стъклото.
   – Отвори, отвори – каза той, като я видя в обичайното положение пред книгата.
   Момичето се изправи полека и отвори прозореца.
   – Гледай какъв хубав ден, а ти си се затворила вътре.
   – Нали... Нали ти...
   – Сбърках, Марина. Много глупаво сбърках. Всичко е вярно от това, което ти писах, без тази идиотщина с прозореца. Не го затваряй, моля ти се. Лошо ми стана, като не те видях още от ъгъла.
   Тя го гледаше право в очите и изглеждаше натъжена, но изведнъж се засмя. Каза:
   – Много те бива да говориш. И да пишеш, даже.
   – Защо? Казвам каквото мисля. Това е толкова просто!
   – Хич не ми се струва, че е просто. Много малко хора познавам, които правят така. Може би... никой друг освен тебе не съм срещала да прави така.
   – Как?
   – Ами да говори, каквото мисли.
   – Слушай, Марина – той се присегна през прозореца, хвана ръката и я стисна. – Слушай... аз пък не съм виждал такова хубаво вещо като тебе. Честна дума. Сега ще навърша трийсет години, не съм си и представял такова нещо че съществува. – Придърпа ръката и я целуна. Прошепна: – Ти си ненормално хубава, честна дума.
   Тя издърпа ръката си полека и много силно се изчерви.
   – Не затваряй прозореца никога, чуваш ли. И никога не си отивай!
   В това време лелята отвори вратата на стаята и той веднага си тръгна, след като изрече на един дъх: „Добър ден, госпожо.“
   Цели три дни след това прозорецът беше затворен и Марина не беше зад него. Тогава раздавачът отиде следобед без чантата си и позвъня на вратата. Отвори му лелята.
   – Добър ден, госпожо – каза той, много сериозен.
   – Добър ден... господине – с нескрита насмешка каза жената.
   – Марина тука ли е?
   – Не – каза жената. – Тя си замина.
   – О... извинете... Извинявайте.
   Вратата се хлопна и Методи раздавачът изпита чувството, че половината от земното кълбо се е откъснало – подобно срязана на две диня. Една крачка да направиш и – в бездната.
   Постоя на стълбището, земното кълбо си беше цяло, разбира се – и тръгна. Проклинаше се. Мразеше се. Вечерта се напи. Сам – в ъгъла на кварталната кръчма. Сутринта закъсня за работа (за пръв път от години) и когато мина край отворения прозорец, Марина се решеше права зад него.
   В първия миг раздавачът Методи не искаше да повярва на очите си, след това се затича и застана с отворена уста до прозореца.
   – Какво... значи това?
   – Кое? – спокойно попита Марина.
   – Леля ти каза, че си заминала.
   – Аз наистина заминавам.
   – Кога?
   – Днес. Или утре.
   – Но това не е вчера!
   Марина спря да се реши и млъкна. Прекара нокътя си по зъбите на гребена.
   – Защо ме излъга?
   – Аз не съм те лъгала, Методи.
   – Защо се скри тогава?
   Тя не отговори.
   – То е същото. Същото е. Едната лъже, а другата се крие зад лъжата. Как да не е същото?
   Марина остави гребена на масата и сложи ръката си на бузата, която почервеняваше силно. Беше неописуемо хубава.
   – Не си хубава – каза Методи. – Аз съм се лъгал. Отвътре не си хубава. Какво ти направих, за да ме лъжеш?
   Тя го погледна нежно и каза грубо:
   – Не съм те лъгала, Методи.
   – Скри се, все същото е! Аз съм за тебе... муха. Досадник под прозореца ти. Раздавачът, който се за-плесва по прозорците. Аз не съм човек като човек. Не мога и да бъда според тебе, така ли? Може би нямам право да гледам, да мисля, да сънувам, да говоря, каквото си мисля. А на тебе какво ти е хубавото, след като не ми каза това още в началото? Защо ме остави да… Забавно ти беше, така ли? Сигурно. Само че аз сега няма да се обеся заради тебе. За какво да се обеся? За какво да ми е мъчно? За майтапа, който си правиш с мене? Може да ми е било мъчно, но вчера. Снощи. Ужасно може да ми е било, но сега – не. И просто си отивам, това е.
   Той я гледаше в очите така, като че ли искаше да влезе вътре в тях и там да се скрие от себе си. Повтори:
   – Отивам си, ето. Не съм чак толкова идиот.
   – Недей ти да си отиваш, Методи – тихо каза Марина. – Ти си беше тук. Аз дойдох и аз трябва да си отида.
   – Кога? – чу се да казва той бързо, без да го бе искал.
   – Сега – каза тя и опита да се усмихне. – Ти, разбира се, имаш твоето човешко право да се закачаш с момичетата. Пък и работата ти е наистина много хубава в това отношение. Леля ми каза. Но аз никога не съм ти казала, че си лош човек, нали? Довиждане, Методи. Сбогом.
   Марина затвори прозореца, обърна се и тръгна в стаята към вратата. Полека, като повдигаше левия си крак несръчно и се кривеше неестествено.
   Тя беше куца.
   Методи сложи ръце на стъклата и се вторачи подире ѝ. Гледа я с детски отворената си уста, докато тя стигна до вратата и потъна навътре в къщата.
   След това той се затича към входа, с три стъпки взе десетте стъпала и натисна звънеца. Държа го така, докато тя му отвори. Влезе веднага, затвори вратата с гърба си и хвана Марина за раменете. Каза:
   – Слушай... ти никъде няма да заминаваш. И никога. Или пък аз, навсякъде има пощенски кутии. Навсякъде хората получават писма. Само ми кажи едно нещо. Искаш ли да се ожениш за мене? Да се омъжиш, както е думата там точно. Искаш ли? Кажи. Ама сега го кажи, веднага?
   – Методи... леля ми...
   – Тя вече ми е роднина и на мене, не бой се. Остави я на мене. Само кажи. Хайде де, една думица трябва да кажеш. Едната от двете. Да или не? Виж колко е просто.
   Момичето скри лицето си на гърдите му, после рязко го вдигна и се загледа в очите му. Така, като че ли искаше да влезе вътре в тях и там цялата да се скрие от себе си.
   Надали имаше по-проста работа от това: целуваш момичето по едното око, после по другото, после по челото, по носа и устата, обвиваш го много яко в ръцете си и вече не го пускаш наникъде. Рицарят на простите неща, 1983

Издателство Захарий Стоянов