събота, 3 януари 2015 г.

Хенри Милър >> Тропик на Козирога

Да съзрееш и възмъжееш в Америка на 20-те...

Хенри Милър разказва за живота си в Бруклин, за работата си в „Космодемоничната телеграфна компания“, за първите си любови и необуздан секс.

Великолепно представление изпълнено с жалби, неочаквани поетични изблици и внезапни набези към духовната същност на живота... Ню Йорк Таймс Бук Ревю, 1962 г.
Безспорно най-добрата комична халюцинация, създадена от писател, който още е между живите... Нюзуийк
Най-бурни и непредсказуеми са сексуалните изригвания. Милър веднъж завинаги взриви самите устои на човешкото лицемерие – морално, социално, политическо. Дъ Нейшън


Издателство Фама


Георги Тошев >> ABBA

Любов, триумф, раздели

   Системата на гласуване през 1974 година не допуска големи числа – журитата присъждат от една до пет точки максимум. АББА започват с петте точки на финландското жури, но следва леден душ – англичаните не дават нито една точка, а от тях се очаква най-много. Обаче точка по точка става ясно, че Швеция, която никога дотогава не е побеждавала, оставя зад себе си най-големите си съперници – Италия, Холандия и Великобритания. Трудно е човек да си представи вълнението, обзело бъдещата славна четворка. Те идват от страна, почти невидима дотогава на международната поп сцена. Макар да били сигурни в себе си, наложеното ниско самочувствие не позволява на Агнета, Бени, Бьорн и Фрида да се надяват на голям успех. До края на гласуването остават три страни. Швейцария им дава пет точки и само след няколко секунди трескаво събиране и пресмятане става ясно, че никой не може да ги настигне – победата е за АББА! В онези мигове на почти нереален триумф, докато те се прегръщат и скачат от радост, се освобождава онази енергия, която завинаги ще промени живота им. Това е събитието, очертало пътя, по който ще поемат Агнета, Фрида, Бени и Бьорн. Хлабаво сглобеният квартет, създаден от привличането на две влюбени двойки, вече преситени от светлините на шведската сцена, свободни всеки момент да откажат участията си и да се отдадат на семеен живот, в миг се превръща в нещо, за което дори не можели да мечтаят... И докато Стиг намира пътя до сцената, където леко зашеметената водеща Кейти Бойл му честити за стиховете, останалите двама автори на „Waterloo“, за които се очаква да вземат наградата за композиция, не могат да си пробият път. Причината: охраната не пуска Бени и Бьорн да се качат на сцената – получила е нареждане да позволи преминаването на композиторите, но не и на изпълнителите. Най-вероятно гардовете очакват мъже в строги костюми с очила, а пред тях стоят двама рошави „астронавти“ в сребърни ботуши и пайети. Накрая Бени успява да се пребори с охраната и се добира до сцената, но Бьорн, облечен във впитите панталони, не може да помръдне. Затова се отказва от опитите да стигне до сцената. След повторното изпълнение на песента –победителка, празненството продължава в бекстейджа, където Бени и Бьорн, според по-късното им признание, очакват със свито сърце някой да съобщи по високоговорителя, че е станала грешка в събирането на точките. Установяват връзка със Стокхолм. Сред общото веселие в дома на Стиг, в който са се събрали колеги от Полар мюзик, съпругата му Гудрун остава без думи. Не заради победата, а заради шокиращата гледка на своя съпруг, появил се в погрешната риза при получаването на наградата. Бьорн си спомня за тези мигове:
   – Цареше всеобща еуфория, губехме почвата под краката си, бяхме гледали по телевизията какво се е случвало на предишните победители на Евровизия, но да преживееш всичко това... да те заведат с лимузина директно до сцената на Топ оф дъ попс,да се появиш на мястото, където са стояли Бийтълс и други банди, на които сме се възхищавали... Това е нещо неописуемо.
   А Бени допълва:
   – В една нощ постигнахме нещо, за което бяхме работили години наред – да чуят за нас и други страни, да научи светът, че в Швеция има група, която пише песни на английски и прави добра поп музика...

Издателство Сиела

ABBA в Pimodo

Дж. Р. Р. Толкин >> Опасното кралство

Страната на вълшебствата е страховито място, осеяно с капани за непредпазливия и зандани за самонадеяния... ДРРТ

   Имаше някога – не много отдавна за хората с дълга памет, и не много далеч за онези с дълги крака – едно село. Казваха му Голямо Омайно, понеже беше къде-къде по-голямо от скътаното дълбоко в пазвите на гората Малко Омайно. От друга страна, не беше чак толкова голямо, макар по онова време да бе в разцвета си и в него да живееха доста хора – и добри, и лоши, и всякакви, като си му е редът.
   Селото си имаше своята забележителност – славеше се надлъж и нашир с умелите си майстори в различни занаяти, най-вече в готварския. Разполагаше с огромна Кухня, собственост на Селския съвет, а майстор-готвачът се считаше за важна клечка. Неговата къща ведно с Кухнята се намираха на гърба на Банкетната палата – най-просторната и най-стара сграда в селото, а също и най-прекрасната, построена изцяло от солиден камък и дъбов масив, пък и прилично поддържана (макар вече никой да не я боядисваше и позлатяваше като в добрите стари времена). В тази Палата се провеждаха всички събирания и заседания. Тук се честваха общоселските празненства, а също и семейните тържества. С други думи, майстор-готвачът не можеше да се оплаче от липса на работа, понеже всяко от тези събития биваше предшествано от приготвяне на подобаваща храна. А за такава на селските панаири – каквито през годината се провеждаха достатъчно – се считаше разнообразната и изобилната.
   Един от тези панаири цялото село очакваше с огромно нетърпение – понеже само той се падаше през зимата. Продължаваше цяла седмица, а в последния ден по залез-слънце се организираше тържество, наречено Празник на добрите деца. На малцина се усмихваше щастието да присъстват на него. Несъмнено някои от заслужаващите покана оставаха пренебрегнати за сметка на други, не дотам заслужили, които биваха избирани погрешка. Но винаги се получаваше така – колкото и да се стараеха и да внимаваха организаторите на подобни мероприятия. Както и да е, присъстващите на Празника на двайсет и четирите се определяха най-вече според годината на раждане – понеже празникът се провеждаше веднъж на двайсет и четири години и на него присъстваха само двайсет и четири деца. Специално за случая от майстор-готвача се очакваше да даде най-доброто от себе си и наред с многото традиционни лакомства да приготви Голямата торта. От нейната прелест (или липсата на такава) зависеше с какво име ще бъде запомнен съответният готвач – понеже не се случваше често един майстор-готвач да се задържи на поста си достатъчно дълго, та да има време да направи втора Голяма торта.

   Един ден майстор-готвачът внезапно обяви – за всеобща изненада, понеже не се бе случвало друг път, – че излиза в отпуск. И замина неизвестно накъде. Когато се върна няколко месеца по-късно, изглеждаше доста променен. По природа беше сериозен и неразговорлив, но в същото време мил и внимателен – човек, за когото е удоволствие да доставя радост на другите. След завръщането си определено беше придобил по-лъчезарен вид и започна да измисля какви ли не смехории. А по време на празненствата лично да пее весели песни – действие някак неподобаващо на един майстор-готвач. Като капак на всичко се върна с чирак и този факт хвърли в смут и изумление цялото село.
   Не че имаше нещо странно в това един майстор-готвач да си има чирак. Напротив, беше си съвсем в реда на нещата. В даден момент всеки майстор-готвач си избираше помощник, комуто постепенно предаваше целия си опит и всичките си умения. Така с течение на времето все повече от важните задачи лягаха на плещите на чирака, та да може, когато дойде време, майстор-готвачът да се пенсионира или да си отиде от този свят, да има кой да поеме задълженията му и на свой ред да бъде наречен майстор. Но допреди заминаването си въпросният готвач не си бе харесал помощник. Все повтаряше „има време“ и „отварям си очите на четири и когато попадна на подходящия човек, ще го избера“. А сега се върна с чирак – почти момче, при това не от местните. Беше по-работлив от селските малчугани на неговата възраст и доста по-пъргав. Говореше благо и с учтив тон. Но за чирак си беше, направо казано, неподходящ – като го гледа човек, на не повече от шестнайсетина години. Въпреки всичко изборът на чирак си беше работа само и единствено на майстор-готвача и никой нямаше право да му се бърка. Е, момчето остана да живее при него, докато порасне достатъчно, че да може да се грижи за собствен дом. Постепенно хората свикнаха с присъствието му, някои дори се сближиха с него. Приятелите му и готвачът го наричаха Алф, за останалите беше просто Чирака.

   Следващата изненада връхлетя селото само три години по-късно. Една пролетна утрин майстор-готвачът смъкна от главата си високата бяла шапка, сгъна чистата си готварска престилка, окачи бялата манта на мястото ѝ, избра си от огнището здрава тояжка, метна на гръб малка торба и замина. Взе си сбогом с Чирака. Бяха само двамата.
   – Довиждане засега, Алф – рече майсторът. – Оставям те да се оправяш с нещата, колкото ти стигат силите и способностите – в които вече съм се убедил. Надявам се да нямаш проблеми. Ако някога се срещнем отново, ще се радвам да ми разкажеш всичко. А на другите предай, че пак съм излязъл в отпуск, но този път няма да се върна.
   Когато Чирака предаде съобщението на хората, дошли първи в кухнята, настъпи истински смут.
   – Каква е тая работа – завайкаха се те един през друг, – да тръгне, без да се сбогува с никой! Какво ще правим без майстор-готвач? Та той не каза кой ще го замести!
   На никой и през ум не му мина, че Чирака може да стане Майстор-готвач. Вярно, беше се поизточил, но все още си беше момче. Пък и бе чиракувал едва три години.
   Накрая, поради липса на по-добър избор, назначиха за майстор-готвач един от местните, който криво-ляво се оправяше с готвенето – макар и погледнато от определен ъгъл. Като млад бе помагал в кухнята в по-натоварени моменти, но майстор-готвачът така и не го бе избрал за чирак. Вече бе зрял мъж, имаше жена и деца и се бе научил да се отнася към парите с необходимото уважение.
   – Колкото и да е, за него поне сме сигурни, че няма да си тръгне без предупреждение – успокояваха се хората, – пък и по-добре да има, кой да готви лошо, отколкото никак. Има още седем години до следващата Голяма торта. За толкова време дано научи достатъчно, та да се справи.
   Ноукс, така се казваше човекът, бе много доволен от обрата на нещата. Той винаги си бе мечтал да стане майстор-готвач и никога не се бе съмнявал, че ще се справи с работата. Дори от време на време, когато се случеше да остане сам в кухнята, си бе слагал високата шапка, бе се оглеждал в добре излъскан тиган и си бе казвал: „Добър ден, майсторе. Шапката ви стои чудесно, като че ви е правена по поръчка. Надявам се, сте добре.“

   Както и да е, нещата потръгнаха. Отначало Ноукс се стараеше много, а и Чирака бе до него и му помагаше. Работата е там, че майсторът научи много от своя чирак, като тайничко следеше с поглед всичките му действия – макар и никога да не си го призна. Годинките се търкаляха една след друга, наближаваше зимата на Празника на двайсет и четирите, а следователно бе време Ноукс да се замисли за своята Голяма торта. Вътрешно му беше притеснено, понеже – въпреки седемте години, през които се бе научил да прави поносими торти и сладкиши за обикновените празненства – знаеше, че Голямата торта се очаква с огромен интерес от всички и че за нея ще бъде подложен на жестоки критики. Не само от страна на децата. По традиция майстор-готвачът приготвяше за своите помощници в организирането на Празненството макет на Голямата торта, забъркан от същите съставки и по същата технология. Освен това в оригинала се очакваше да има някаква изненада, а не да бъде просто копие на предишната Голяма торта.
   Най-важното според Ноукс беше да направи Тортата много сладка и с богата украса – затова реши да я залее със захарна глазура (в приготвянето на която Чирака бе голям майстор). „Така ще изглежда красива и вълшебна“, мислеше си Ноукс. А вълшебствата и сладкишите бяха две от наистина малкото неща, които знаеше за детския вкус. Според него човек рано или късно надраства привързаността си към вълшебствата, но сладкишите... сладкиши всеки обича. „Аха! Вълшебна, рече си той, това ме навежда на една мисъл.“ И така му хрумна в средата на Тортата, върху куличка, да постави малка бяла фигурка, в чиято ръчица да има миниатюрна вълшебна пръчица с бляскава звездичка на върха, а около крачетата ѝ да пише с розова глазура „Кралицата на вълшебствата“.
   Но когато започна да приготвя съставките, установи, че има много смътни спомени за това какво би трябвало да съдържа една Голяма торта. Та затова отгърна старите тефтери с рецепти, останали от предишните майстори-готвачи. От написаното вътре съвсем се обърка, макар да разчиташе почерка. Споменаваха се вещества, каквито или изобщо не бе чувал, или бе изтрил от паметта си, а и вече нямаше време да върви да ги търси. Една-две от тях обаче си помисли, че ще може да си набави. Почеса се по главата и се сети за една стара черна кутия с няколко отделения, в която последният майстор-готвач бе държал подправки и други неща за специалните си торти. Откакто бе заел длъжността, Ноукс не бе надзъртал там и след известно ровене я откри на една висока лавица в склада.
   Свали я от мястото ѝ и издуха праха от капака. Но когато я отвори, установи, че вътре е останало много малко от онова, което се надяваше да намери. При това в спаружен и мухлясал вид. В едно от отделенията в ъгъла обаче откри мъничка звездичка – по-миниатюрна дори от днешна стотинка, – като че ли сребърна, но потъмняла с времето.
   – Колко е странна! – възкликна той на глас и я вдигна към светлината.
   – Ни най-малко! – чу се глас зад него – тъй неочакван, че Ноукс подскочи.
   Беше Чирака, който никога не се бе обръщал към майстор-готвача с такъв тон. Всъщност момчето така или иначе рядко разговаряше с Ноукс – само в случаите, когато биваше заговорен. Както и подобаваше на един младеж. Вярно, с глазурите се справяше прилично, но имаше да учи още много – поне според Ноукс.
   – Какво искаш да кажеш, млади момко? – рече той, явно не особено доволен от прекъсването. – Щом не е странна, каква е тогава?
   – Вълшебна – отвърна Чирака. – Идва от Страната на вълшебствата.
   И тогава готвачът избухна в смях.
   – Да, да, добре – рече той. – Което е горе-долу същото. Но наречи я така, щом искаш. Някой ден и ти ще пораснеш. А сега можеш да се заемеш със стафидите. И ако забележиш в тях някакви по-особени вълшебни семки, бъди добър да ме уведомиш.
   – Какво ще правите със звездата, майсторе? – попита Чирака.
   – Много ясно, ще я сложа в Тортата – отвърна готвачът. – Щом твърдиш, че е вълшебна, значи е точно каквото търся – изкикоти се той. – Сигурно ти самият си присъствал съвсем доскоро на подобни празненства, където в сладкишите се забъркват разни такива дрънкулки, парички и какво ли не. Е, в нашето село постъпваме по същия начин – децата се радват.
   – Но това не е дрънкулка, майсторе, а вълшебна звезда – отвърна Чирака.
   – Да, да, вече ми го каза – рече с раздразнение готвачът. – Е, още по-добре, ще го кажа на децата. Това ще ги развесели.
   – Едва ли, майсторе – възрази Чирака. – Но именно така трябва да постъпите, точно така.
   – Ти с кого си въобразяваш, че разговаряш? – възмути се Ноукс.
   Тортата най-сетне бе завършена: изпечена и залята с глазура – предимно от Чирака.
   – Щом толкова разбираш от вълшебства, ще ти позволя да направиш Кралицата на вълшебствата – рече му Ноукс.
   – Чудесно, майсторе – отвърна момчето. – След като сте толкова зает, ще се заема. Но да знаете, че идеята е ваша, не моя.
   – Че нали това ми е работата – да давам идеи. За разлика от твоята – тросна му се онзи...

Преводач Невена Кръстева
Издателство Прозорец


петък, 2 януари 2015 г.

Анджела Картър >> Кървавата шапчица

Модерна митология

Тя се намира и се движи в рамките на невидимия пентаграм на собствената си девственост. Тя е непокътнато яйце; тя е запечатан съд; в себе си тя носи магическо пространство, входът към което е здраво затворен с мембрана; тя е затворена система; не знае как да трепери. Има си нож и не се страхува от нищо.

Баща ѝ навярно щеше да ѝ забрани да тръгне, ако си беше вкъщи, но той е далеч в гората – събира дърва, а майка ѝ не може да ѝ откаже.

Гората се затвори над нея като челюсти...

Преводач Ирина Цанова
Издателство Сиела


Лорън Оливър >> Реквием

Краят на историята...

   Отново започнах да сънувам Портланд.
   Алекс се появи, възкръснал от мъртвите, но някак изроден, преобразен в чудовище, като онези от историите за призраци, които си разказвахме като деца, и миналото се завърна. При най-малко невнимание от моя страна то подава главата си през пукнатините на съзнанието ми и протяга хищни пръсти към мен.
   През целия ми съзнателен живот са ме предупреждавали за това: за тежестта в гърдите, за кошмарните сънища, които те следват дори и когато не спиш, ако не се излекуваш.
   “Предупреждавах те”, казва леля Каръл в главата ми.
   “Казвахме ти”, поклаща глава Рейчъл.
   “Трябваше да останеш.” Това е Хана, гласът є достига до мен през времето, през плътните слоеве на паметта ми и протяга безплътна ръка към сърцето ми, докато потъвам бавно в тъмните води на подсъзнанието си.
   След прехода от Ню Йорк Сити до северните части на страната от нас оцеляха около двайсетина души: Рейвън, Так, Джулиан, Дани, Гордо и Пайк, плюс петнайсет други, готови да си мълчат и да изпълняват командите на първите.

   И Алекс. Но не моят, а друг, непознат Алекс, Алекс, който никога не се усмихва, не се шегува, дори не говори.
   Останалите, онези, които използваха склада до Уайт Плейнс за база, се разпиляха на юг и на запад. Складът беше опразнен и изоставен. Сега вече никъде не е безопасно за нас. Не и след спасяването на Джулиан. Джулиан Файнман е символ на свободния от делириум свят, затова е много важен за тях. Зомбитата ще го преследват, докато го хванат. Искат да му източат кръвта, за да дадат урок на останалите.
   Затова трябва да си отваряме очите на четири, да не се отпускаме нито за миг.
   Групата знае, че Ловеца, Брам, Лу и още няколко души от старата база в Рочестър ще ни чакат малко пљ на юг от Покипси, ето защо бързаме натам. Отнема ни почти три дни да покрием разстоянието, защото се налага да заобикаляме пет-шест града на валидните.
   Но ето че гората неочаквано свършва и ние се оказваме на ръба на огромно бетонно пространство, насечено от дебели пукнатини, по което все още личат призрачно бледите линии на отделните паркоместа, и това му придава вид на бяла паяжина. По него все още могат да се видят ръждясали коли, лишени от различни неща – гуми, врати и други метални части. От това разстояние ми изглеждат дребни, дори смешни, като захвърлени детски играчки.
   Паркингът несъмнено е стар, бетонната му основа се лее като сива вода във всички посоки, опирайки в голяма конструкция от стомана и стъкло – очевидно някогашен търговски център, пред който има нацвъкан от птиците знак. На него пише със силно наклонени букви: МОЛ ЕМПАЙЪР СТЕЙТ ПЛАЗА.
   Щом зърваме нашите, аз, Так и Рейвън хукваме към тях, полудели от радост. Брам и Ловеца също се затичват към нас и ни пресрещат по средата на паркинга.
   Скачам в прегръдките на Ловеца и започвам да се смея, да пищя от радост. Той ме вдига във въздуха и ме завърта в прегръдките си. Всички се смеем като луди, викаме, крещим и говорим възбудено един през друг.
   Ловеца ме пуска на земята, но аз оставям едната си ръка на врата му, да не би да ми изчезне пак. Другата ми ръка се протяга и прегръща Брам, който в този момент стиска ръката на Так, и не знам как става, но в един миг всички се накачулваме един върху друг и се завъртаме с преплетени на слънцето тела.
   – Брей, брей, брей! Я виж какво ни донесе котаракът! – чуваме някой да казва...

Преводач Маргарита Терзиева
Издателство Enthusiast

Реквием в Pimodo

Блага Димитрова >> Страшния съд

Заслужава си да пропътуваш от единия край на небето, чак до другия, за да срещнеш усмивката. БД

   В тъмнините дебне катастрофа, предизвикана от човек. Можеш ли да хванеш ръката му?
   Октомври с дъх на юлски горещници. Бамбукова колиба в провинция Тань-Хоа. Мигавица на звезди. Отвън изтихом сноват стъпки. Слабичък човек, свит в собствената си сянка. Взрян в зиналото небе. Той будува, за да чуе отдалече реактивното бучене и да ме предупреди. Това ми създава още една уязвимост.
Бомба ли избухна, или сърцето се взриви? От съня – скок право в грохота. Страхувам се от страха си. След експлозията – тишина като внезапно оглушаване. Закъсняла сирена надава вой на единак към звездите. Очакване на следващият взрив. Внимателно почукване на вратичката.
   – В скривалището! – Гласът е така тих и успокояващ, че тръпки ме побиват.
   Под леглото – черна дупка. Все едно жив да скочиш в гроб. Отново самолетен бумтеж пронизва слуха с бормашина...

Издателство ТИХ-ИВЕЛ


сряда, 31 декември 2014 г.

Братя Мормареви >> Дядо Коледа и седемте разбойници

За вярващи и невярващи

   Още щом включих компютъра, на монитора ми се появи Дядо Коледа, истинският – с весели и благи очи, с дълга бяла брада, с виещи се покрай устните мустаци и с вежди, надвиснали над очите. Само дето беше по бански гащета.
   – Вече знаеш кое е най-важното, нали? – попита ме той.
   От удивление успях само да кимна с глава.
   Дядо Коледа се усмихна, намигна ми, екранът помръкна, избледня и угасна. Включих отново компютъра. Прерових целия интернет, но Дядо Коледа не открих в нито един файл. Какво можеше да означава изненадващото му появяване? И безследното му изчезване в неизвестното?! Сигурно бе сигнал, че трябва да направя достояние историята, която научих от Боби. На някои тя може да се стори смешна, но усмивката им ще замръзне, когато станат свидетели на описаните необикновени, невероятни, направо казано фантастични случки, събития и преживелици. Разните му там екшъни-мекшъни, със стотици превърнати в ламаринена пихтия лимузини и с почервенели от човешка кръв реки, в които плават повече трупове, отколкото риби, бледнеят пред трагедията на огорчения, ограбен от разбойници и доведен до просешка тояга Дядо Коледа.
   Други ще рекат, че братя Мормареви им разказват една измислена история. И аз си мислих, че е измислена, докато ми я разказваше Боби. Дори му завидях на фантазията. Когато обаче се срещнах с всички споменати от него лица и с родителите му, и с родителите на Добри, и с майор Козаров в това число, съмненията ми взеха да се разсейват. С Точилката и Ангел Нервозния разговарях в затвора. Не знаеха още по колко години им остава да лежат, а и нямаше откъде да знаят – излежаваха доживотна присъдата без право на помилване. Впрочем, от цялата банда само Глупака намерих на свобода. Нямало да прости на лекарите, дето го изкарали луд. И с кого ли още не се срещнах. Боби, изглежда, наистина не фантазира, колкото и трудно да ми е да повярвам във всичко, за което, ако имате търпение, ще прочетете. Не ви карам и вас да повярвате. Достатъчно е да разберете, че най-важното в този живот е...
   На това място се намеси Мориц. Нека, каза ми той, оставим читателя сам да реши кое е най-важното. Така и той ще разбере как аз, уж мъртвият, и ти, все още живият, продължаваме да пишем заедно.
   Небето се смръщи, откъм север повя вятър, към Земята затанцуваха бели, пухкави снежинки и уморени се стелеха една връз друга, докато наоколо всичко побеля. Боби ги гледаше през прозорчето на мансардната си стая и им се радваше. Дано дълго, дълго продължат да се трупат, дано достигнат педя, две, три, цял метър нека станат и нека се задържат все така пухкави и бели, за да бъде идващата Коледа наистина една бяла Коледа, за каквато хората по целия свят мечтаят, дори и в най-най-топлите страни, в които нито едно дете никога не е виждало как от небето, люлеейки се насам-натам, плавно падат бели звездички и покриват черната земя със снежна пелерина.
   Уличните лампи отдавна светеха. Врабчетата дремеха свити под стрехите. Отиваше си още един ден. С още един ден приближаваха празниците. Време за бавене нямаше. Боби реши още утре да обиколи магазините. Трябва най-сетне да намисли какъв подарък да заръча на Дядо Коледа. Не че не знаеше. Отдавна мечтаеше да му купят велосипед. Майка му не даваше и дума да се изрече. Баща му каза, че трябва да порасне още малко, защото сега уличните разбойници не само ще му го откраднат, а и ще го набият. Какво друго да си поиска? Нищо друго не му трябва. Има си прекрасни ски, има и скиорски обувки мечта, има и компютър с... Впрочем по-лесно е да се каже какво няма. Няма папагал какаду, и игуана няма, и куче, и котка! Да не говорим за велосипеда, за него вече казахме. Но за нови животни в къщата, родителите му и дума не даваха да се продума. Стигал му аквариумът с рибки и двете папагалчета, от които едното от месеци лежеше погребано в двора. Какво друго да си поиска за Коледа, когато родителите му отказват да му купят това, от което действително има нужда.
   Боби не вярваше в Дядо Коледа, но родителите му настояваха да си избере подарък, за да му пишат писмо. Трябваше да го направят заради сестричките му Елена и Калина. Те не само вярваха в съществуването на Дядо Коледа, но се и вълнуваха от предстоящото му идване. Принуждаваха Боби да се прави на луд заради тях. Като малък обаче и Боби вярваше. Дядо Коледа идваше винаги в началото на тържествената коледна вечеря. Баща му тъкмо е прочел молитвата, прекадил е с димящия в чинийка тамян богато отрупаната с постни ястия трапеза и на прозореца се почукваше. Чукаше Дядо Коледа с дървената си тояжка. Боби замръзваше на място, езика си глътваше. Веднъж дори се напика от страх. Дали Дядо Коледа знае за лудориите, които е правил? Ако знае, никакъв подарък няма да му донесе. Дядо Коледа знаеше всичко, но само го смъмряше и го караше да обещае, че повече така няма да прави. Сетне Боби изпяваше пред елхата една специално заучена за целта песничка и Дядо Коледа му даваше подаръка – точно такъв, какъвто искаше. Баща му пишеше писмата, а Дядо Коледа изпълняваше безупречно поръчките. След като Дядо Коледа си отидеше, родителите му го оставяха да се порадва на подаръка. След десетина минути на вратата се звънваше. Изненадани, родителите му посрещаха чичо Съби: „Ама как тъй се сети? Ще останеш на вечеря, не-не, непременно!“ и прочие фалшиви възклицания. Докато един ден чичо му Съби се появи преоблечен като Дядо Коледа, но с докторски слушалки на врата.
   Снегът продължаваше да вали. Снежинките се топяха при всеки допир до прозореца. Малките капчици се свиваха от студа и се превръщаха в чудновати фигурки, които покриваха постепенно цялото стъкло.
   Боби реши, че на следващия ден ще обиколи магазините, пък дано си намери някакъв подарък. Може и да открие нещо. Ще каже вкъщи, че са ги задържали след училище и затова се е забавил. Не го пускаха сам да се скитосва из града, въпреки че му оставаха само три месеца, за да навърши дванадесет години. Плашеха го с лошите хора, много лоши хора имало! На Боби му пукаше от лошите хора. Той беше мъжко момче. Но виж, към баща си изпитваше почитание, което може да се нарече и страх...

Издателство Сиела


Филипа Грегъри >> Проклятието на краля

Проклятие, което започва да се сбъдва...

Маргарет Поул, родена като една от престолонаследниците на Плантагенетите, през целия си живот трябва да крие името си и принадлежността си към една велика династия.
Брат ѝ е обезглавен на Тауър Хил, още почти дете; нейни роднини, близки и единомишленици, един след друг извървяват пътя към ешафода.
Трудно е да запазиш живота на близките си в един кралски двор, изпълнен със страх и коварство, под мнителния поглед на един крал, затъващ в безумно самолюбие и мания за преследване.
Вярна придворна дама на Катерина Арагонска, вярна привърженица на католическата църква, Маргарет се лута между стария и новия свят, укривайки спомена за проклятието, което една скърбяща майка отправя към Тюдорите...

Издателство Еднорог


Ендре Люн Ериксен >> Питбул-Терие в беда

По училищните коридори крачат побойници, хулигани, надувки, фукли...

Когато си дребен, слабичък и скромен като Им, а на всичкото отгоре и отличник, се налага през междучасията често-често да се шмугваш в библиотеката, че току-виж някой дангалак ти вдигнал мерника. „Но това да си добро момче си има и множество предимства – разсъждава философски нашият герой, – ставаш любимец на момичетата.“ Е, те понякога ти дотягат с разговорите си за дрехи и грим, но какво да се прави, когато доскорошният ти пръв приятел, добродушен дебеланко, който само се преструва на страшен, изведнъж хуква по купони и барове?
Питбул-Терие натворява купчина поразии и дори посяга на Им. Приятелството им е застрашено.
И Им решава да се отдаде на учение. Докато заляга упорито над учебниците в очакване на по-добри дни, не щеш ли, Терие се появява в училище със стихосбирка в ръка. Дали свирепият бабаит е станал любител на поезията, или за поведението му има съвсем, съвсем различна причина

Преводач Ева Кънева
Художник Борис Драголов
Издателство Емас


вторник, 30 декември 2014 г.

Боримир Дончев-Борей >> Самира II: Мисията

Самира поема дълъг, изпълнен с премеждия път из Европа в края на XVII век...

   Самира извика колкото силици ѝ бяха останали. Гласът ѝ, пълен със страдание, радост и облекчение, събрани накуп, се блъсна в стените на горската хижа, върна се обратно, излетя навън и лутайки се измежду дърветата, отекна в усоето. Вълчан, напрегнат и замислен, го чу, бързо вдигна глава и хукна нататък. Още преди да отвори вратата, отвътре се чу пронизителен детски плач. Лицето му, до този миг изопнато и тревожно, изведнъж просветна, разведри се и той начаса нахлу в хижата. Впери очи в Самира и поклати глава в ням въпрос. Тя, горката, потна и изтощена, намери сили само да се усмихне.
   – Момче е – обърна се към него извиканата да помага стара жена, опитвайки се да укроти малкото ревящо същество в ръцете си. Нямаше никаква емоция в думите ѝ, нито пък чувства – бе го правила десетки пъти.
   – Момче ли? – потри с ръка челото си щастливият баща и лицето му се озари в широка усмивка.
   Обърна се, измъкна двата пищова от пояса си и излетя през вратата навън.
   – Ей, момче е бе, брей! – викна с пълно гърло и гръмна два пъти във въздуха.
   Неколцина от най-верните му авери го наобиколиха и загърмяха с пушките на воля.
   – Ха, сполай ти, войводо!
   – Да ти е живо и здраво!
   – Майсторът си е майстор, знае как да го изколандиса!
   Тупаха го по рамото, весели и радостни, смееха се и коментираха.
   – А майката за нищо я нямате, така ли? – чу се глас зад тях.
   Обърнаха се и видяха Самира да стои в рамката на вратата.
   Имаше уморен и измъчен вид, ала лицето ѝ грееше.
   Вълчан се спусна към нея. Прегърна я, както само той си знаеше, бурно и неудържимо, аха да я събори. Двамата останаха така дълго време. Прегърнати един в друг, щастливи и успокоени, като да бяха смъкнали голям товар от плещите си. А то и така си беше. Мигар е проста работа девет месеца да носиш плода в утробата си и да мислиш добре ли му е там, как се чувства и освен това да внимаваш нещо да не объркаш. А и бащата, и той покрай майката, му се налагаше всичко да преживява и мислите му – все са там: при малкото...

Издателство Изток-Запад


Юрген Брюк >> Пътешествие в чудния свят на математиката

За деца и родители

   Народът, който живее без числа

   Дори днес учените могат да изследват как би
изглеждал животът без числа, при това без да правят експерименти в лаборатория. В тропическите гори на Бразилия има един малък народ, който все още живее без числа. Тези хора се наричат пираха и се препитават от лов и събиране на семена. Племето им е от около 300 души, но сами не биха могли да се преброят, тъй като не познават числата. Единствените определения за количество, които пираха използва, са „много“ и „малко“,
а те не са особено точни, нали?
   Учените се опитали да научат пираха да смятат, но въпреки че усвоили различни други сложни умения, дори след месеци обучение хората от племето така и не успели да се научат да броят от 1 до 10.
   Числата просто не били важни за тях. Защо за разлика от други общества пираха така и никога не са достигнали до идеята за числата, ще си остане тайна завинаги. С тяхна помощ обаче учените имат възможност да наблюдават на практика как е изглеждал животът без никакви числа.

   Племето пираха има още една особеност – за него е важно единствено настоящето, затова няма глаголни времена. В езика им няма имена и за
цветовете, нито пък сложни изречения. Те например не казват: „Когато се наям, ще ти дойда на гости”. Казват просто: „Аз ям. Идвам ти на гости”.

Издателство СофтПрес


Изабел Абеди >> Имаго

Тя никога не е виждала баща си...

Тя обича онзи миг в полунощ, когато четирите цифри на радиобудилника пропадат, за да се появят цифрите на новия ден.
Но една нощ в този момент за нея се променя не само датата.
Тя получава тайнствена покана за изложбата „Портрети на бащи“. И с нея ключ, който отваря вратата към друг свят: света на Имаго.

И тя ще научи тайната...


Издателство Дамян Яков

Имаго
в Pimodo

понеделник, 29 декември 2014 г.

Диас Каналес, Гуарнидо >> Блексед: Арктическа нация

Комикс

В един западнал квартал, където цветът на кожата на обитателите е постоянна причина за сблъсъци, отвличането на едно момиче ще подейства като детонатор и ще отприщи най-първични инстинкти.
Расизъм, насилие, отмъщение, интрига и мистерия са част от съставките на този нов трилър – една объркана главоблъсканица, която само частният детектив Джон Блексед може да разреши.

Издателство Студио Арт Лайн


Елин Пелин Ян >> Бибиян на Луната

– Научи французки, Ян Бибиян!
– Да, ще науча. Ще видиш, че ще науча.
– Ами ще ходим ли на Луната, Ян Бибиян?
– Ще ходим, Калчо. Бъди сигурен...

   Ян Бибиян се завърна в родния си град, може да се каже, вече възмъжал. Той бе навършил петнадесета година. Приключенията, които преживя, изпитанията, които превъзмогна, бяха го направили по-мъдър и по-сериозен.
   Той се прибра с неизказана радост под бащината си сиромашка стряха и обилните сълзи на майка му очистиха душата му.
   С плач Ян Бибиян поиска прошка от родителите си за мъките и страданията, които им е причинил, и даде клетва, че занапред ще стане най-добрият човек в тяхното градче.
   Той се облече в чисти прилични дрехи, почна да причесва гладко косата си и престана да ходи бос и гологлав, както по-рано.
   Още в първите дни след пристигането си той се зае да помага на стария си баща. Двамата ходеха с магарето в гората и носеха дърва, които продаваха на пазара. Трудът му се услади и работата му беше приятна.
   Всички от града, които познаваха Ян Бибиян като палаво и лошо момче, като го гледаха сега, не можеха да му се начудят. Никой не знаеше за неговите приключения. Всички мислеха, че той е бил в някой далечен град на работа, или пък в някое училище.
   Ян Бибиян беше станал весел, жизнерадостен, почиташе всички и се отнасяше много любезно както с познати, така и с непознати. Скоро всички жители на града го обикнаха и почнаха да го сочат за пример. Ян Бибиян спечели много приятели между връстниците си и им стана нещо като главатар.
   Най-добрият приятел на Ян Бибиян беше Калчо. Той също беше пораснал колкото Ян Бибиян и работеше в грънчарницата на баща си. Той не дружеше много с другите момчета. Дори ги избягваше. Затова пък много обичаше да излизат двама с Ян Бибиян там някъде в околностите на града, да седнат на някоя поляна под сянката на някое дърво и да си приказват. Там Ян Бибиян надълго и нашироко му разправяше за приключенията, които бе преживял.
   – Да, Калчо, много преживях и много научих, Станах друг. Сега съм тук, при родителите си. Жално ми е да ги гледам как бедно живеят. И като си помисля, че и моят живот може да бъде същият, ужасявам се. Вярвай ми, аз не бих могъл да живея като тях и не искам. А ето че не зная какво да правя. Какъв път да хвана...
   Калчо се взираше в дълбоките умни очи на приятеля си, които при тия думи ставаха тъжни, и не знаеше какво да му каже.
   – Не, аз трябва да науча нещо – казваше Ян Бибиян след дълго мълчание. – Трябва да науча някой занаят. Жално ми е, че не мога да следвам в училище. Но занаят мога да науча. Кажи ми, Калчо, какъв занаят да изуча?
   – Стани грънчар като мене – каза наивно Калчо. – Тогава двамата заедно ще си отворим работилница и никога няма да се делим.
   – Не ми харесва тоя занаят – рече искрено Ян Бибиян. – Нещо друго ме влече, какво – и аз не зная... Когато вечерно време легна да спя у нас на чардака, очите ми се отправят към звездното небе... Каква далечина, какъв простор!... Душата ми отива там. А когато изгрее Луната, пълна, закръглена, вижда ми се толкова близка и позната, като че ли там съм роден, и нещо ме тегли там да отида. И като се увлека в мисли, това нещо не ми се вижда невъзможно. И знаеш ли какво, Калчо? – Един ден аз ще отида там. Нещо ми казва, че ще отида.
   Калчо гледаше приятеля си, неговия замислен вид, неговата решителна мисъл, която даваше блясък на челото му, и се усмихваше блажено. Той му вярваше и затова му каза дружески:
   – Ян Бибиян, ако ти решиш да идеш на Луната, заведи и мене.
   – Би ли дошъл? – запита сериозно Ян Бибиян, като хвана ръката на приятеля си.
   – С тебе навсякъде, Ян Бибиян! – отговори Калчо и после попита: – А как мислиш да отидем там? Да намерим пак дяволчето Фют, то може би ще ни помогне.
   – Не искам вече да имам работа с дяволчета, Калчо. Аз мечтая да изобретя някаква особена хвърчаща машина, не балон, не самолет, а нещо друго, по-силно и по-бързо.
   – Как ще я направиш, Ян Бибиян? Ти би трябвало да бъдеш техник.
   – Да – каза Ян Бибиян, – бих желал да стана техник.
   Очите му светнаха. Ян Бибиян и Калчо до тъмно седяха на любимото си място и приказваха. По високия небесен свод наизскачваха звезди, замигваха, затрептяваха. Скоро на изток се подаваше лунният кръг и заливаше с мека синкава светлина цялата околност. Планината се изправяше като черно видение на някакво гигантско чудовище, а над нея почваше да се издига Луната. Наставаше чудна тишина.
   Ян Бибиян протягаше ръка нататък към небето и казваше:
   – Ето я, Калчо... Там ще те заведа. Там сигурно има живот и хора като на нашата Земя, която е родна сестра на Луната. Ще бъде интересно, нали!
   Калчо се притискаше до приятеля си и подплашен и удивен пред великата гледка на обсипаното със звезди небе, едвам продумваше:
   – Да...

Издателство Скорпио


Дерек Ланди >> Скълдъгъри Плезънт: Последната битка на Мъртъвците

Най-накрая войната започна

Но това не е война между добро и зло или между светлина и мрак – това е война между Убежища. Твърде дълго Ирландското убежище е подложено на поредица от атаки, които са на път да доведат света до неговия край, така че останалите Убежища искат да вземат нещата в свои ръце! Съюзници се превръщат във врагове, приятели в съперници, а Скълдъгъри Плезънт и Валкирия Каин трябва да се съюзят с Мъртъвците, ако искат да имат някакъв шанс да изравнят баланса в силите и да разкрият огромната конспирация, планирана с години.
Но докато тази война е едва започнала, една друга битка започва в самата Валкирия. Даркесата – нейната безумно силна тъмна страна – е на път да се покаже на повърхността. И ако Валкирия се подхлъзне дори за миг, Даркесата ще изпепели целия свят.

Никой не е в безопасност...

Издателство Артлайн Студиос


неделя, 28 декември 2014 г.

Джеймс Грейди >> Последните дни на Кондора

Бягаш, за да се спасиш...

   През онзи дъждовен понеделник екипът под прикритие го прихвана във Вашингтон, когато той тръгваше от официалната си работа – тъкмо вдигна качулката си и излезе от месинговата задна врата на сградата „Джон Адамс“ в Библиотеката на Конгреса.
   Бял автомобил.
   Първи признак, че бялата кола е на екип под прикритие: матирани предно и странични стъкла.
   Втори признак: Внезапно забръмчалият автомобилен двигател в мига, в който дъждовните капки се посипаха по качулката на синьото му алпинистко яке върху прошарената му глава.
   Мъжът забеляза неправилно паркиралата бяла кола на ъгъла на Трета и Ей Стрийт в Югоизточен Вашингтон – улица с къщи от двете страни, която започваше от моравата пред Конгреса и пресичаше жилищната част на Капитолия.
   Трети признак: Благодарение на захладняването след дъжда той забеляза тънките струйки изгорели газове зад бръмчащата бяла кола, която не се включи в уличното движение. Тя си стоеше с изключени чистачки, а небето ронеше сълзи върху матираното предно стъкло.
   Четвърти признак: Никой от околните къщи не пое забързано към белия автомобил. Нямаше и прибиращ се от работа мъж, който да зашляпа в дъжда към колата и очакващата го там съпружеска целувка.
   Пети признак: Той усещаше присъствието на екипа под прикритие. Китайските майстори на бойните изкуства говорят за тежките погледи на преследвачите, за осезаемия натиск на вражеската енергия чи. Кевин Пауъл, на когото прерязаха гърлото в амстердамски бордей в годината, когато подкрепяният от ЦРУ шах на Иран падна от власт и Съветският съюз нахлу в Афганистан, същият този Кевин твърдеше, че човек трябва да се вслушва в инстинктите си, в усещанията си. Иначе току-виж те наръгали на някоя уличка посред нощ. Или се събудиш в стая без прозорци и със стоманени стени. Онзи понеделник вечерта във Вашингтон мъжът с прошарената коса, застанал на твърдия цимент под студения пролетен дъжд, знаеше какво означават побилите го тръпки.
   Едно, две, три, четири, пет. Като пръстите на ръката – под ръка разбирай екип под прикритие...

Преводач Надежда Розова
Издателство Ера


Елин Пелин >> Приказки

Пълно издание

   Едни пътници вървели край една река, дето няколко моми белели платно.
   Един от пътниците рекъл шеговито на другарите си:
   – Кой от вас може да познае коя мома е луда?
   – Ха-ха-ха – изсмяла се високо една от момите, – ако те тресна с бухалката по главата, ще ти кажа коя мома е луда! Що си не вървиш по пътя!
   – Ето – казал един от пътниците на другаря си, – ти за лудото не питай, то само се обажда.


Издателство Скорпио


Герт Ланггут >> Ангела Меркел. Биография

Първият всестранен обзор, претендиращ за научност, и то с право. ФАЦ

Ангела Меркел е необикновена жена. Никой във федералната германска политика не е израснал от „политическото нищо“ толкова бързо и толкова високо. Само година след нейния първи истински политически ангажимент, по време на промяната, тя вече е депутат в Бундестага и федерален министър, по-късно става генерален секретар на ХДС и първата жена председател в историята на една германска народна партия. В качеството си на председател на ХДС тя е приемник на исторически личности и политически величия, от Конрад Аденауер до Лудвиг Ерхард, Курт Георг Кизингер, Райнер Барцел и Хелмут Кол... Герд Ланггут

Издателство СиВас консултинг