Александър Дюма >> Граф Монте Кристо [ Том 2 ]

Цялата човешка мъдрост е обобщена в две думи - очакване и надежда. АД

   – Господин Бертучо – каза графът, – съобщавам ви, че в събота давам прием в Отьой.

   Бертучо леко трепна.
   – Добре, господине – отвърна той.
   – Разчитам на вас – продължи графът – всичко да бъде приготвено както трябва. Къщата е много хубава или поне може да стане много хубава.
   – За да стане това, трябва всичко да се смени, господин графе, защото тапетите са извехтели.
   – Сменете ги тогава с изключение на тия в спалнята с червената дамаска; нея ще оставите точно така, както е сега.
   Бертучо се поклони.
   – Няма да променяте нищо и в градината; но с двора правете каквото искате; ще ми бъде дори приятно, ако не могат да го познаят.
   – Ще направя всичко по силите ми, за да задоволя господин графа; но бих бил все пак по-спокоен, ако господин графът ми кажеше намеренията си за вечерята.
   – Вие наистина се чувствате съвсем объркан и наплашен, откакто дойдохме в Париж, драги господин Бертучо, не ме ли познавате вече?

   – Ваше превъзходителство би могъл да ми каже поне кои са поканените!
   – Сам не зная още, а на вас не ви е потребно да знаете. Лукул ще вечеря с Лукул, нищо повече.
   Бертучо се поклони и излезе...

Преводач Невяна Розева
Художник Петър Станимиров
Издателство Изток-Запад

Граф Монте Кристо [ Том 2 ] в Pimodo

Ромен Гари >> Животът и смъртта на Емил Ажар

Добре се позабавлявах. Благодаря и сбогом. РГ

През 1973 г. Ромен Гари е написал деветнадесет романа и изпитва усещането, че вече не удивлява никого. Тогава започва приключението Емил Ажар. Голям гальовник, една притча за самотата, в която някакъв статистик бива обладан от един питон, Гари подписва като Емил Ажар и я изпраща в издателство „Галимар“, откъдето отхвърлят ръкописа. Без да се разкрива, той я предлага на Симон Галимар, в издателство „Меркюр дьо Франс“, което веднага взема решение да я издаде. Книгата е много добре приета от критиката, но твърде скоро се прокрадва съмнение относно истинския ѝ автор. За такъв се спрягат имената дори на Реймон Кьоно и Луи Арагон. През 1975 г., за да отреже пътя на съмненията, Гари решава да придаде плът и кръв на своя псевдоним. Сценарият се осъществява по повод публикуването на един текст, преди да се появи под заглавие „Животът пред теб“. Да въплъти личността на Ажар Гари избира своя млад братовчед Пол Павлович, един доста надарен всезнайко. „Емил Ажар“ получава наградата „Гонкур“ през ноември. Тъй като тя може да бъде присъдена само по веднъж на автор, по съвета на адвокатката Жизел Алими Гари се опитва да разубеди братовчед си да я приеме, но той вече е започнал собствена игра. Пол Павлович, бързо разкрит като племенник на Гари, започва да твърди, че няма нищо общо с текста, което не повлиява на триумфалния успех на романа, който се продава в повече от един милион екземпляри и ще бъде преведен на двадесет и три езика. През 1979 г. се появява една последна книга под името Емил Ажар, „Тревогите на цар Соломон“. Гари се самоубива на 2 декември 1980 г.

На 30 юни 1981 г. комюнике на Ажанс Франс Прес оповестява истинската самоличност на Емил Ажар.

Превод Зорница Китинска

Издателство Леге Артис

Животът и смъртта на Емил Ажар в Pimodo

>> Червеното и синьото ветрило

Корейски народни приказки

– Съкровището на монаха

– Майчина любов

– Умният наследник

– Хон Килдон – защитник на бедните

– Заекът и костенурката

– Хората, които яли супа от свещи

– Погребението Корьо

– Кьону и Чингньо

– Глупакът, който продал коприна

– Червеното и синьото ветрило

– Шапката на таласъма и др.

Преводач Со Йънг Ким

Издателство СемаРШ

Червеното и синьото ветрило в Pimodo

Емилия Пернишка, Стефка Василева >> Речник на антонимите в българския език

Антонимите се употребяват във всички видове езикови съобщения. Основната им функция е да изразяват противоположност, която не зависи от контекста. Тази им функция може да бъде използвана за различни цели: като информация за посочване на предел в проява на качества, действия, отношения, за усилване образа и впечатлението. В речта антонимите се употребяват по два начина – като се противопоставят или като се съчетават, в научни съчинения – за създаване на терминологични противопоставяния, в художествени текстове са важни изразителни средства в различни стилистични средства.

Издателство Наука и изкуство

Речник на антонимите в българския език в Pimodo

Софи Оксанен >> Когато гълъбите изчезнаха

Велики дела на героизъм и измама се сблъскват в тази история за следене, страст и предателство

През 1941 г. в управляваната от комунистите и разкъсана от войната Естония двама мъже дезертират от Червената армия – националистът Роланд, яростно принципен борец за свобода, и неговият братовчед Едгар, човек с хлъзгави убеждения и характер. Когато идват немците, Роланд се скрива, а Едгар напуска нещастната си жена Юдит и приема нова самоличност, като лоялен привърженик на нацисткия режим.

През 1963 г. Естония е отново под комунистическия контрол. Едгар сега е съветски апаратчик и отчаяно се опитва да скрие тайните от миналото си и да стои близо до силните на деня. Но съдбата му остава свързана заедно с тези на Роланд и Юдит, която държи ключа към разкриването на тайните му.

Издателство Персей

 Когато гълъбите изчезнаха в Pimodo

Блага Димитрова >> Лавина

Вселена от дълбоки чувства и силни усещания, които се изсипват над нас като лавина

   Прелиствам белите страници на снега.
   Зная, че тъкмо там е написано това, което търся. Никъде другаде. Само че не разбирам снежната азбука.
   При корабокрушение дневникът остава – за да разкаже на живите как се умира и може би да им загатне как да живеят.
   При потъването под лавина случаят е по-особен. Затова и бордовият дневник има по-друг вид. В полусвяст издъхващият го е вписал по белите листа на снега с дъх, с пръсти, с конвулсии. Трябва да се опитам да разчета този шифър.
   Снегът е изплъзваща се, променлива, но по-трайна книга от всяка друга. Като се стопи напролет, ще се превърне в потоци, в подземни сокове, в мъзга по дърветата, в облаци, в дъжд, в атмосфера, която ни обгръща. И азбуката му ще се промени. Знаците, вдълбани в снега, ще се озвучат като магнитофонен запис. Викай вятъра на помощ!
   Гласът, заровен в преспите, многократно ще повтори ехото си: ще се стопи, изпари и разсее в пространството, за да се върне пак в снега.
   Гадая по празните страници. Трябва да разчета тайното писмо, лаконично надраскано, и да го предам някому. За да го напише в последния си миг, когато дъхът му се е свършил, човекът е имал нещо важно да съобщи. Нещо, което му е проблеснало в самия край.
   Пипнешком, наслуки, като азбука за слепи, разчитам впечатаното в снега. Релефни думи, мисли, въздишки, изтриващи се при докосване. Сякаш възстановявам йероглифи, а ключът е загубен.
   Чувствувам се неука майка, получила от сина си последното му писмо от фронта. Няма кой да ѝ го прочете. Цялото село е неграмотно. Сричам непознатите букви с догадки.
   Мъртвите говорят с мълчание, записано на бялата лента на снега. Опитвам се да озвуча лентата и тръпна от боязън, че всяко надникване може да изтрие записа завинаги.
   Превръщенията на снега от ръка на ръка, от лед на вода, от вода на въздух предават тайнописа.
   Слепешком тръгвам в бяла тъмнина...

Издателство Хермес

Лавина в Pimodo

Уилям Голдмън >> Златният храм

За пътя на съзряването...

Път, белязан със смях и сълзи, трагедии и победи, пъстър и смайващ като самия живот...

Преследван от угризения за смъртта на най-добрия си приятел, Реймънд Тревит трябва не само да се научи да живее с тази вина, но и да открие кой е и какъв иска да стане. Търсенето ще бъде дълго и трудно, но преживяванията, които го очакват – първо в училище, после в армията, колежа и накрая като семеен мъж, – ще оставят трайни следи и ще го научат на важни уроци.

Издателство Фама

Златният храм в Pimodo

Чарлз Дикенс >> Коледна песен

Приказка за призраци

   Марли беше мъртъв, това като начало. Няма абсолютно никакво съмнение. Документът за регистриране на погребението му беше подписан от пастора, чиновника, собственика на погребалното бюро и главния опечален. Подписа го Скрудж. А името на Скрудж се уважаваше в търговския свят – под каквото и да се подпишеше той.

   Старият Марли беше мъртъв като гвоздей на врата, както казват по нас. Забележете! Не искам да кажа, че знам от собствен опит какво
точно му е мъртвото на един гвоздей на врата. Лично аз съм склонен да приема, че един гвоздей на ковчег е най-мъртвото нещо в железарския бранш. Но в това сравнение е отразена мъдростта на предците ни; и недостойните ми ръце няма да я осквернят, иначе със страната ни е свършено. Следователно ще ми позволите да повторя настойчиво: Марли беше мъртъв като гвоздей на врата.
   Знаеше ли Скрудж, че той е мъртъв? Разбира се, че знаеше... Как би могло да е иначе? Скрудж и той бяха съдружници от не знам си колко години. Скрудж беше едничкият изпълнител на завещанието му, едничкият управител на имотите му, едничкият му правоприемник, едничкият наследник на имуществото му, едничкият му приятел и едничкият опечален. Но дори и Скрудж не беше дотолкова сломен от скръбното събитие, та да не се прояви като превъзходен делови човек в самия ден на погребението, ознаменувайки го с една сполучлива сделка.
   Като споменавам за погребението на Марли, аз се връщам на точката, от която започнах. Няма съмнение, че Марли беше мъртъв. Това трябва ясно да се разбере, иначе нищо удивляващо няма да излезе от историята, която ще разкажа. Ако не бяхме напълно убедени, че Хамлетовият баща е бил умрял преди започването на пиесата, не би имало нищо по-забележително в това, че при източен вятър е тръгнал да се разхожда нощем по собствения си крепостен вал, отколкото ако някой друг джентълмен на средна възраст безразсъдно би се запътил след смрачаване към ветровито място – да речем, гробището „Св. Павел“, – за да смути в най-буквален смисъл колебливия дух на сина си.
   Скрудж изобщо не заличи името на стария Марли. Стоеше си то там, години подир това, над вратата на магазията: „Скрудж и Марли“. Фирмата беше позната като „Скрудж и Марли“. Понякога хора, които отскоро бяха стъпили в търговията, наричаха Скрудж „Скрудж“, а понякога „Марли“, но той отговаряше и на двете имена. Беше му все едно.
   Ох, пък какъв стиснат душевадец беше този Скрудж! Изедник, мъчител, алчен, на стотинката трепереше, от ръка нищо не изпускаше, ненаситният му стар грешник! Твърд и остър като кремък, от който никаква стомана не бе изтръгнала благодатен огън; потаен и необщителен, и самотен като бухал. Скритата в него студенина смразяваше старческите му черти, щипеше заострения му нос, сбръчкваше бузите му, схващаше краката му, зачервяваше очите му, правеше тънките му устни сини и се изливаше в дращещ глас и злобни думи. Леден скреж покриваше главата му и веждите му, и твърдата му остра брадичка. Ниската си температура той носеше навред със себе си; през горещниците вледеняваше кантората си; а по Коледа не я стопляше нито с един градус.
   Външната горещина и студ малко влияеха на Скрудж. Никаква топлина не можеше да го стопли, никаква зима не можеше да го изстуди. Нямаше вятър, по-остър от него, нямаше сняг, който да следва по-упорито целта си, нямаше пороен дъжд, който да е по-безмилостен. Отвратителното време не беше нищо за него. Най-силният дъжд и сняг, и градушка, и поледица можеха да се похвалят само с едно предимство над него. Те често стихваха благодушно, а Скрудж – никога.
   Никакъв човек не го спираше на улицата да му каже приветливо: „Скъпи Скрудж, как сте? Кога ще дойдете да се видим?“ Никой просяк не го молеше и за най-дребната монета. Никакви деца не го питаха колко е часът; ни мъж, ни жена бяха поискали някога от Скрудж да ги упъти за това или онова място. Дори кучетата на слепците, изглежда, го познаваха и когато го виждаха да се приближава, повличаха господарите си към входове и тесни улички; а сетне помахваха с опашка, сякаш искаха да кажат: „По-добре да нямаш никакви очи, отколкото зли, слепи ми господарю!“
   Но Скрудж пет пари не даваше! Та тъкмо това му се нравеше. Да се промъква по изпълнените с хора пътища на живота и да отблъсква всякаква човешка симпатия, поради което схватливите и наблюдателните го наричаха „побъркан“...

Преводач Нели Доспевска

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Коледна песен в Pimodo

Хавиер Мариас >> Влюбванията

Всяка сутрин Мария закусва в едно и също кафене, където наблюдава монотонния ритуал на двама съпрузи...

   Любовта и влюбването се ползват с много добра репутация. Понякога това е така, но понякога се случва точно обратното. Виждал съм много широко скроени, отзивчиви и благородни души да вършат много лоши неща, когато се влюбят. Освен това не бива да забравяме и усещането за съдбовност. Хората помнят обстоятелствата около първата си среща и как са се питали какво ли щеше да стане,ако не бяха отишли в онзи ресторант или на онази вечеря. Но в действителност ние сме твърде ограничени в своя избор на партньор от фактори като местонахождение, класова принадлежност, историческо минало, а също и това кой би бил склонен да отвърне на нашето желание за близост. Помислете колко често се случва да не сме първият избор на човека отсреща? Нито дори вторият или третият? Хавиер Мариас

Преводач Теодора Цанкова

Издателство Алтера

Влюбванията в Pimodo

Гюстав Доре >> Изгубеният рай

50 гравюри на Гюстав Доре, представени в хронологична последователност според поемата на Джон Милтън

Гравюрите на Доре пресъздават опи­саните от Милтън мрачни събития в Ада, както и пасторални идилични изображения на Райската градина. Мащабните битки между ангели и демони, както и библейските събития, от грехопадението до получаването на Скрижалите от Моисей, са отразени с преливане на светлина и сянка, изобразяващи създадената от Милтън вселена.
На Гюстав Доре е поставена много трудна задача. Първо, епичното произведение, чиято цел, според думите на самия Милтън, е „да изясни на човека действията на Бога“, е много сложна творба. Второ, поемата е изключително трудна за разбиране, изпълнена с разсъждения относно природата на религиозните убеждения.

По този начин, илюстраторът на „Изгубеният Рай“ трябва не само да бъде запознат с абстрактните препратки на Джон Милтън, но също така да бъде в състояние да улови широкообхватните интелектуални аспекти на творбата.

Издателство Мария Арабаджиева

Гюстав Доре. Изгубеният рай в Pimodo

Джеси Бъртън >> Миниатюристът

Кукленият дом като метафора на живота

   Очакваше се да бъде спокойно погребение, защото покойната нямаше приятели. Но думите в Амстердам са като водата – те проникват през ушите и размътват главите – и затова източната част на църквата беше претъпкана с хора. Скрита безопасно в мястото за църковния хор, тя наблюдаваше как сцената се разгръща пред очите ѝ, докато членовете на гилдиите и техните съпруги се насочиха към зейналия гроб като черни мравки към мед. Скоро към тях се присъединиха и чиновниците от Нидерландската източноиндийска компания (ВОК), капитани на кораби, жени на управители, сладкари и той – все още с онази широкопола шапка. Тя се опитваше да го съжали. Чувството на жал, за разлика от омразата, можеше да бъде потиснато и оставено настрана.
   Изрисуваният таван на църквата – единственото, което реформаторите не сринаха – се извисяваше над тях като корпус на великолепен, прекатурен наопаки кораб, огледало на душата на града. Запечатан върху древните греди на църквата, Иисус Христос Съдник държеше своите меч и лилия, златен кораб пореше вълните, Дева Мария си почиваше върху месечина. Жената повдигна седалката на дървения стол и пръстите ѝ попаднаха върху издялана в дървото притча. Беше релеф на мъж, който изхожда кесия с пари с болезнена усмивка, изписана върху порочното му лице. Какво ли се е променило?, мислеше си тя.
   И все пак.
   Дори и мъртъвците присъстваха на службата днес, надгробните плочи криеха тела, положени едно връз друго, кости, станали на прах, струпани под краката на опечалените. Под този под се намираха челюсти на жени, тазове на търговци, кухи ребра на затлъстели големци. Имаше и малки трупове някъде там долу, не по-големи от самун хляб. Тя забеляза как хората отвръщат погледа си от тази концентрирана мъка, как се отдръпват настрана от малките надгробни плочи и не можеше да ги вини за това.
   В центъра на тълпата жената видя това, заради което беше дошла. Момичето, застанало до дупката в пода, изглеждаше изтощено, а скръбта беше отпечатана на лицето ѝ. Тя почти не забелязваше хората, дошли да зяпат. Носачите минаха през преддверието на църквата с ковчега на рамене, подпрян като калъф на лютня. От израженията по лицата на хората можеше да се съди, че някои от присъстващите са малко скептични относно това погребение. Това е дело на Пеликорне, допусна тя. Същата стара отрова, която налива в главите им.
   Обикновено подобни процесии се провеждаха в точно определен ред – бургмайстерите най-отпред, а простолюдието по-назад, но днес никой не си беше направил труда да го спази. Жената допусна, че досега едва ли е имало мъртво тяло като това в който и да било божи дом в този град. Тя харесваше странната непокорност на града. Изграден с много рискове, Амстердам сега копнееше за сигурност, за нов етап от живота си, да запази удобството на натрупаното богатство чрез сляпо послушание. Трябваше да си тръгна преди този ден, помисли си тя. Смъртта се приближава твърде много.
   Кръгът от хора се разкъса, когато носачите разбутаха тълпата, за да минат. Докато спускаха ковчега в зейналата яма без церемониалност, момичето се доближи до ръба. Тя хвърли китка цветя долу в мрака, а един скорец изпърха с криле и се блъсна в белосаната стена на църквата. Присъстващите обърнаха погледите си натам, разсеяни от птичката, а момичето дори не трепна; нито пък жената, скрита на мястото за църковния хор – и двете наблюдаваха арките от цветя, докато Пеликорне четеше последната молитва.
   Когато носачите поставиха новата надгробна плоча на мястото ѝ, една прислужница коленичи до гроба. Тя започна да хлипа, а когато изтощеното момиче не направи нищо, за да спре надигащия се плач, тази липса на всякакво достойнство и порядки беше отбелязана с неодобрителен шум сред събралите се. Две жени, облечени в коприна, стояха наблизо и си шепнеха:
   – В края на краищата именно заради такъв тип поведение сме дошли тук – измърмори едната.
   – Ако са такива на обществени места, сигурно вкъщи се държат като диви животни – отвърна приятелката ѝ.
   – Със сигурност. Какво ли не бих дала, за да надзърна зад стените на една такава къща.
   Те приглушиха хихикането си, а жената забеляза как кокалчетата на юмрука ѝ побеляха от стискане.
   Когато подът на църквата отново бе запечатан, кръгът от посетители се разпръсна – мъртвите бяха оставени в покой.
   Момичето, като нарисувана светица, паднала от някой от витражите на църковните прозорци, изказа благодарности на неканените лицемери. Хората започнаха да бъбрят оживено, докато се разотиваха по криволичещите улички на града, а накрая си тръгна и момичето с прислужницата. С безшумни стъпки, хванати подръка, те прекосиха кораба на църквата и излязоха навън. Повечето мъже щяха да се върнат по своите бюра и тезгяси, защото механизмът на Амстердам тиктака, задвижван единствено от безспирен труд. Усилената работа ни е извела на бляскавата повърхност на славата, говореха хората, но леността ще ни потопи и удави. А напоследък прииждащите води са все по-близо.
   Щом църквата се опразни, жената излезе от скривалището си. Тя бързаше – не искаше да я видят. Нещата могат да се променят, каза си тя, а гласът ѝ отекна в стените на църквата. Когато откри току-що положената плоча, тя забеляза колко набързо е направено всичко, гранитът – все още топъл в сравнение с този на другите гробове, изсечените думи – все още прашни. Невероятно е, че всички тези събития наистина се бяха случили.
   Тя коленичи и бръкна в джоба си, за да довърши това, което беше започнала. Това е нейната молитва – миниатюрна къщичка, толкова малка, че може да се побере на отворена човешка длан, девет стаи и пет човешки фигури, изваяни вътре, толкова изящно изработени, извън времето. Жената внимателно постави своя дар на мястото, за което бе предназначен, и благослови хладния гранит със загрубелите си пръсти.
   Когато отвори вратата на църквата, тя инстинктивно се огледа за широкополата шапка, за наметалото на Пеликорне, за жените, облечени в коприна. Всички бяха изчезнали и тя щеше да бъде единствената жива душа в църквата, ако не бе пърхането на скореца. Беше време да си тръгне, но за момент жената задържа вратата отворена заради птичката. Но скорецът, вместо да излети навън, изплашен се скри зад амвона.
   Жената затвори вратата, остави студената атмосфера на църквата зад гърба си и обърна поглед към слънцето. Насочи се покрай каналите към морето. Скорче, мислеше си тя, щом вярваш, че в тази сграда си на по-безопасно място, то няма да съм аз тази, която ще те пусне на свобода...

Преводач Ана Лулчева

Издателство Сиела

Миниатюристът в Pimodo

Курт Ауст >> Алхимия на отмъщението

Кодът на Нютон

XVII в.

Исак Нютон става член на тайно братство и се заклева да споделя откритията и езотеричните си познания с членовете му, но години по-късно, с риск за живота си, напуска братството и се опитва да запази в тайна изследванията си, като ги кодира.

XXI в.

Изключителният математик Евен Вик, сътрудничещ на специалните служби в разбиването на всякакви шифри, е принуден от тайна всесилна организация да дешифрира кода, с който Исак Нютон е скрил езотеричните си, алхимични и окултни открития.
В противен случай ще пострадат близките му.

Заедно с един ирански алхимик и вдовицата на писател, убит от същата тайна организация, Евен Вик минава в настъпление, за да се добере до истинската самоличност на хората, считащи себе си за невидими и всемогъщи.

Издателство Персей

Алхимия на отмъщението в Pimodo

Стефан Пастис >> Тими Провала: Видя ли сега какво направи [ Книга 2 ]

Родих се. Показах какво е величие. Създадох империя.

Глава 1

Лоша работа е да си без глава

   Карл Кобалински не е най-умният човек на света.
   Само че хайде да ви видя как ще обясните тази работа на жената в карираното сако.
   – Музей „Мори“ на световните исторически паметници вече е затворен – заявява тя. – А ти трябва да се прибираш.
   – Ама погледнете само това чудо – опитвам се да ѝ набия ум в главата. – Възмутително е.
   – Кое? – пита тя.
   – Това – соча аз статуята.

   Карл Кобалински
   Най-умният човек на света

   – Малкият, плащат ми осем долара на час, за да обикалям музея и да следя никой да не чупи. Ако имаш проблем с това кой е в музея, кажи на друг.
   – Имам проблем и още как. Лъжи, лъжи и само лъжи. Всички знаят кой е най-умният човек на света.
   – Чудесно – мърмори тя и потрива слепоочия.
   – Аз съм – натъртвам аз.
   – Браво – провлачва тя и ме побутва към изхода с една ръка. – Позволи ми сега да покажа на най-умния човек на света как се действа с вратата.
   Неочаквано ми се приисква да тропна с крак и да ѝ покажа кой съм.
   Ще ѝ покажа аз на нея кой съм аз:

   Тими Провала
   Отличителен шал

   Името е толкова добре познато, че тя би трябвало на секундата да се сети, че става въпрос за създателя, президента и главния изпълнителен директор на най-великата детективска агенция в града, може би дори в щата. Дори в страната.
   Само че аз не си придавам важност. Правя нещо много по-хитроумно.
   Изкатервам се по Карл Кобалински и се опитвам да смъкна надписа.

   Най-умният човек на света

   – Какви ги вършиш? – писва жената от музея.
   – Спасявам институцията ви от лъжа и измама! – тросвам се аз.
   Само че не се получава.
   Няма как да се добера до надписа, без да подскоча. А се намирам на два метра и седемдесет от пода.
   Затова правя онова, което би направил най-умният човек на света.
   Скачам.
   Едва тогава разбирам, че Карл може и да е имал як мозък, но статуята му не е с як врат.
   Тъкмо когато подскачам, тя се пречупва, при което и аз, и прехвалената глава на Карл се търкулваме.

   Аз
   Прехвалената глава на Карл

   Озоваваме се право на пода на музея.
   Оттам се разнася ново пропукване.
   Този път идва откъм крака ми.
   Обръщам се към приведената над мен жена от музея и изричам единствените логични думи.
   – Видя ли сега какво направи?

Преводач Цветана Генчева

Издателство Сиела

Тими Провала: Видя ли сега какво направи [ Книга 2 ] в Pimodo

Федерико Гарсия Лорка >> Вълнения

Избрана проза

   От всички личности, които се разхождат из тези непретенциозни страници, някои вероятно вече са починали, други са се променили, а и селото е друго, съвсем различно...

   Чудовището на политиката му отне невинността и светлината. В това село се зароди първата ми мечта по необозримото. В това село ще се превърна в пръст и цветя...

   Неговите улици, хора, обичаи, неговата поезия и лошотия ще станат скелето, където да свият гнездо детските ми представи, претопени в изпитанията на юношеството. Слушайте...

Преводач Мария Пачкова

Издателство Гутенберг

Вълнения в Pimodo

Уди Алън >> Пълна анархия

Човекът е единственото същество, което прибягва до услугите на сервитьор. УА

   Откриването на неизвестно произведение на голям мислител винаги причинява брожение сред интелектуалната общност и кара академиците да започнат да го оглеждат обстойно като под микроскоп. При последното си пътуване до Хайделберг ми се случи да попадна именно на подобно съкровище. Кой би си помислил, че Фридрих Ницше е написал „Книга за диетично хранене?“ Разбира се, първоначално автентичността ѝ оспорваха разни заклети скептици, ала мнозинството от онези, които проучиха по-обстойно произведението, единодушно обявиха, че никой друг западен мислител не е установявал толкова много общи точки между възгледите на Платон и на Притикин. По-долу привеждам резюме на същината му с леки намеси от моя страна.

   Мазнината сама по себе си е вещество, или по-скоро – есенцията на веществото, а в краен случай – вариант на тази есенция. Големият проблем възниква, когато тя започне да се натрупва около талията ви. Зенон от предшествениците на Сократ поддържа тезата, че теглото е илюзорно и че независимо колко яде човек, винаги ще бъде два пъти по-слаб от човек, който никога не прави лицеви опори. Стремежът към идеално тяло винаги е бил характерен за елините и се знае, че в една от недостигналите до наши дни пиеси на Есхил Клитемнестра нарушава клетвата си да не похапва под път и над път, а после пролива горчиви сълзи за това, че вече не се побира в хитона си.

   На Аристотел му хрумва да постави проблема с телесното тегло в научни рамки и в един от по-ранните фрагменти на своята „Етика“ той установява правилото, че обиколката на всеки човек се равнява на дължината на колана му, умножена по числото пи. Това положение на нещата е останало до Средните векове, когато Тома Авински превежда от латински множество рецепти за всякакви кулинарни изкушения, което дава тласък за отварянето на първите барове за стриди въпреки негодуванието на църквата, която по онова време все още смятала чревоугодничеството за смъртен грях. Всъщност по каноните на онова време сандвичите въплъщавали върха на разпътството. Затова папата препоръчвал хората да не посягат към тях поне до началото на Реформацията. Религиозната живопис през четиринайсети век изобилства от образи на прокълнати и осъдени на мъки адови дебелаци, които в пъкъла се гърчат пред панички с кисело мляко или зелена салатка. Като особено жестоки и изобретателни в това отношение се проявяват испанците и ако хванели някой нещастник да се тъпче безразборно, той рискувал да си има сериозни недоразумения с Инквизицията.

   Нито един философ не успява да разреши проблема с разнобоя между чувството за грях и вина, от една страна, и телесното тегло, от друга, докато Декарт не поставя разграничение между духа и тялото, с което дава възможност на тялото да се тъпче с каквото му попадне, докато духът си казва: „Какво ли общо имам аз с това?“ Големият въпрос на философията си остава следният: ако животът е безсмислен, тогава как въобще може да бъде вкаран в научни рамки? Пръв Лайбниц лансира тезата, че тлъстината се състои от монади. Той се подлагал на какви ли не диети и упражнения, но никога не се отървал от монадите си, поне не и от онези, които се били натрупали по бедрата му. Що се отнася до Спиноза, той се хранел оскъдно, защото вярвал, че Господ е във всяко нещо и при това положение как можел да сложи спокойно горчица в хотдога си и да го заръфа, след като знаел, че в него е частица от Всевишния?

   Има ли взаимовръзка между здравословния хранителен режим и творческия гений? Достатъчно е да погледнем какво е нагъвал композиторът Ричард Вагнер – печени пилета, пържени картофи, топено сирене и по някоя и друга пица. И колкото по-лаком бил, толкова по-наситена ставала музиката му. Съпругата му Козима също си я е бивало по отношение на яденето, но поне е правела джогинг ежедневно. В една сцена от „Пръстена на нибелунгите“ Зигфрид сяда на трапезата на рейнските девици и по героичен начин поглъща цял вол, двайсет пилета и седем-осем пити кашкавал и ги полива с петнайсет бъчонки бира. Да, но ако някой от нас се опита да направи поне приблизително същото, как ще плати сметката, а? Поради тази причина, а и поради стремежа да удължим поне с малко земния си път ние се храним далеч по-скромно. Дори когато след леката вечеря с нискокалорична салата изведнъж ни се отвори апетит за нещо по-съществено, пак нямаме шанс да преядем, защото кухните на повечето ресторанти, кой знае защо, приключват работа в десет.

   За Шопенхауер екзистенциалната катастрофа се състои не толкова в яденето, колкото в дъвченето. Той се обявява против безцелното похапване на фъстъци или чипс, докато се занимавате с друга дейност. Това води, твърди той, до лошо храносмилане, а и до посипване на трохи къде ли не като воля и проявление. Кант подхвърля тезата, че ако всички ядем едно и също, ще бъдем в унисон със световния морален императив. В този дух един мой познат, който, като е някъде на гости и го попитат какво иска да яде, неизменно отговаря: „Онова, от което има най-много“. „Поръчвай така, сякаш поръчваш за всички хора по света“, съветва Кант. Добре, но ако съседът по трапеза не обича гуакамоле? Така или иначе, няма морални или неморални храни, като изключим, разбира се, рохко сварените яйца!

* * *

   Нека обобщим: като оставим настрана ценностните гастрономически приноси на книгите „Отвъд доброто и злото“ и „Волята за власт“, трябва да признаем, че пръв насища хранителните остатъци с разностранни политически внушения Хегел. Особена роля в това отношение играе тезата му за абсорбцията на отрицанието – поглъщай онова, което отричаш. Някои кулинарни препоръки на Спиноза може да бъдат използвани и от атеисти, и от агностици, докато една малко известна рецепта на Хобс за печени ребърца си остава интелектуален ребус поради наличието на голяма доза релативизъм у нея. Основното в „Книга за диетичното хранене” на Ницше е заключението му, че човек е това, което яде. Явно е заимстването от източната философия, което въобще не може да се каже за „Трактат за скорбялата“ на Кант, който се движи строго в руслото на западната мисъл. 

   Закуска

   Портокалов сок

   2 резенчета бекон

   Шепа печени миди

   Тост

   Билков чай 

   Тук с бекона и мидите Ницше явно прави умишлен интелектуален реверанс към не-вегетарианците, които обикновено при самата мисъл да погълнат нещо, несъдържащо белтъчини, изпадат в когнитивен шок и метафизична тревожност. А най-вече след обявяването на смъртта на Бог те са вече готови да ядат всичко, дори и крила от биволи.

   Обяд

   Чиния спагети с домати и босилек

   Бял хляб

   Картофено пюре

   Торта

   Волевите хора винаги се стремят към силни храни с много подправки и тежки сосове, докато слабоволевите се залъгват с разни кълнове и зеленяци, убедени, че страданията им ще бъдат възнаградени в отвъдния живот, където лъчезарни ангели ще ги замерват с пържоли още от райските двери. Ала по този начин те придават неоправдано аксиоматичен характер на една слабо вероятна хипотеза.

   Вечеря

   Стек или наденици

   Мусака

   Стриди

   Торта гараш или парфе, а може и двете

   Това е вече храната на въжделения от Ницше Свръхчовек. Нека онези, които живеят непрекъснато загрижени за нивото на холестерола в кръвта си, да продължават да пасат растителностите, препоръчвани им от диетолога или от пастора. Затова пък Свръхчовекът знае, че силното месо, за препоръчване по-тлъстичко – било то готвено, печено, или пържено, и за десерт многоетажна сметанова торта са храната, която и самият Дионисий би ял, ако не страдаше от рефлукс... Тъй ядеше Заратустра

Преводачи Г. Шарабов, Т. Михайлов, Б. Дамянов

Издателство Труд

Пълна анархия в Pimodo

Дейвид Хосп >> Адвокат за милиони

Скот Фин се съгласява да помогне на арестуван дребен крадец – твърде необмислено...

   Лиъм Килбраниш погледна свилия се на кълбо върху циментовия под човек. Пулсът му беше спокоен и равен, движенията му – пестеливи.

   – Пак ли не знаеш? – попита той.
   Човекът изстена. Лиъм знаеше, че е безсмислено, но щеше да продължи.
   Спомняше си как всичко беше започнало. Или свършило. Въпрос на гледна точка. Откъдето и да го погледнеше обаче, споменът беше дълбоко запечатан в съзнанието му – реален и осезаем като пистолета в ръката му. Сякаш се беше случило вчера. Но онази далечна вечер нямаше нищо общо с изминалите след това три и половина десетилетия. Именно това го движеше, това беше неговата истинска същност, за добро или лошо.
   Бяха четирима. Облечени в черно, с качулки с прорези за очите, с автомати. действаха и се движеха из къщата с военна дисциплина. Лиъм се беше скрил в гардероба и гледаше през процепа на вратата. Пред очите му се разигра ужасна сцена. Най-високият от нападателите пристъпи напред и се обърна към баща му:
   – Гавин Килбраниш – каза той с тон, сякаш произнасяше присъда – Знаеш ли кой съм аз?
   Баща му кимна, но изражението му остана непроменено.
   – Тогава знаеш и защо сме дошли.
   Гавин отново кимна.
   Мъжът направи крачка назад и се обърна към един от другите маскирани:
   – Твой е, синко.
   Другият се приближи до баща му, свали от рамото си автомата и го удари с приклада в корема. Гавин се преви надве. После непознатият го удари в брадичката, при което баща му се свлече на колене и изплю кръв. За първи път Лиъм виждаше баща си унижен, зависещ от милостта на друг човек.
   Онзи коленичи пред него и извади малък албум с фотографии. Отвори го и измъкна снимка на пребит мъж на средна възраст.
   – Татко – каза той и удари с юмрук Гавин по носа.
   Звукът на счупения хрущял беше силен и на Лиъм му се догади. Мъжът извади нова снимка, този път на по-млад човек, който приличаше в лицето на предишния.
   – Брат ми Уилям – продължи мъжът.
   Думите още не бяха излезли от устата му, когато той удари с оръжието Гавин по главата. Кожата на скалпа се разцепи и кръвта потече по лицето на баща му.
   Разлисти се нова страница, снимка на млада жена.
   – Жена ми Ана.
   Мъжът отстъпи назад и извади последната снимка, на която се виждаше момиченце с ангелско личице. Нападателят извади изпод палтото си черен пистолет и го насочи в лицето на Гавин. Гавин се изправи на колене и погледна мъжа в лицето. В погледа му нямаше нито паника, нито страх. Само омраза и презрение.
   – Дъщеря ми Катрин! – каза човекът в черно. И натисна спусъка.
   Пищенето продължи само миг, потопено в последвалите огнестрелни гърмежи. Настъпи тишина.
   Лиъм остана в гардероба, докато пристигнаха военните. Разпитаха го, но той не каза нищо. Не промълви нищо и през следващите шест месеца. Всички си мислеха, че е пострадал непоправимо от психическата травма. В известен смисъл така си беше, но не точно както хората си мислеха.
   Сега, трийсет и пет години по-късно, той съзнаваше, че водачът на наказателния отряд е бил прав. Още нищо не беше свършило, макар и политиците да се бяха заклели в мир и да се усмихваха угоднически от двете страни на махагоновите конферентни маси. Никога нямаше да свърши, не и докато последният от тях още дишаше...

Преводач Петър Нинов

Издателство Плеяда

Адвокат за милиони в Pimodo

Марк Твен >> Писма от земята

За религиозния морал и деградацията на обществото

   Сатаната се възхищаваше гласно от някои бляскави дела на Твореца – възхищение, зад което не бе трудна да се забележи ирония. Той правеше тези изказвания поверително, пред своите верни приятели – другите архангели, но някои от обикновените ангели го подслушаха и го обадиха на Ръководството.
   Тогава Сатаната биде изгонен от небесните селения за един ден – един небесен ден. Той отдавна беше свикнал с подобни наказания, които го сполетяваха поради прекалено острия му език. Преди го напъждаха в Пространството, понеже нямаше къде другаде да го пратят, и той хвъркаше унило там сред вечната нощ и арктическия мраз; но сега той реши да намери Земята и да види как върви експериментът с Човешкия Род.
   След известно време Сатаната писа – съвсем поверително – на свети Михаил и свети Гавраил какво е видял там.

   Това е много странно място, необичайно и крайно интересно. Всички хора са луди, всички останали животни са луди, Земята е луда, а и самата Природа е луда. Човекът е едно малко чудо. В най-добрия си вид той напомня никелиран ангел от най-ниска категория, а в най-лошия си вид е нещо неизразимо, невъобразимо; и винаги, и навсякъде, и във всичко той е пародия. Но въпреки това съвсем невъзмутимо и искрено той нарича себе си „най-благородното Божие творение“. Говоря ви самата истина! И да не мислите, че тази идея му е хрумнала напоследък – той я изповядва векове наред и вярва в нея. Вярва в нея и никой от Човешкия Род не е забелязал досега колко смешна е тя.
   Освен това – гледайте да не припаднете! – човекът се смята за любимец на Твореца. Той вярва, че Твореца се гордее с него, той дори вярва, че Твореца го обича, че има слабост към него, че не спи нощем, за да му се възхищава, да, да, и че бди над него и го предпазва от беди. Човекът се моли на Бога и си мисли, че той го слуша. Колко мило, нали? При това молитвите му са пълни с най-груби, нахални, безсрамни ласкателства и той си въобразява, че Твореца мърка от удоволствие, като слуша тези славословия. Всеки ден човекът се моли за помощ, милост и закрила, моли се с надежда и упование, въпреки че всичките му молитви остават без отговор. Но този всекидневен афронт, този всекидневен провал не го обезсърчават и той продължава да се моли най-невъзмутимо. Има нещо почти хубаво в това упорство. Сега пак гледайте да не припаднете: той си мисли, че ще отиде на небето.
   Има платени учители, които го убеждават в това. Те го учат също, че има ад, където гори вечен огън, и че той ще отиде там, ако не спазва Заповедите. А какво са Заповедите? Много смешна работа. Ще ви разкажа и за тях по-нататък...

(Откъсът е по превода на Тодор Вълчев, 1982)

Издателство Захарий Стоянов

Писма от земята в Pimodo

Джонатан Суифт >> Пътешествията на Гъливер

Ново издание, по Travels Into Several Remote Nations Of The World by Lemuel Gulliver, First a Surgeon, and then a Captain of Several Ships

   Баща ми имаше малко имение в Нотингъмшиър; аз бях третият от петима сина. На четиринадесетгодишна възраст той ме изпрати в колежа „Еманюел“ в Кеймбридж, където прекарах три години, като се занимавах с учението си, но понеже разноските по издръжката ми бяха прекалено тежко бреме за скромното състояние на баща ми (макар че той ми отделяше съвсем оскъдна сума), постъпих като ученик при видния холандски хирург г-н Джеймз Бейтс, при когото изкарах четири години, а дребните суми, които баща ми изпращаше от време на време, разходвах, за да уча навигация и други раздели на математиката, от полза за онези, които възнамеряват да пътешестват, защото винаги съм вярвал, че рано или късно ще имам щастието да пътувам по света. Когато напуснах г-н Бейтс, отидох при баща си и получих от него, от вуйчо си Джон и от някои други роднини помощ от четиридесет лири и обещание да ми пращат по тридесет лири за издръжката ми в Лайден; там учих медицина две години и седем месеца, тъй като знаех, че това ще ми бъде от полза при дълги морски пътувания.
   Скоро след като се завърнах от Лайден, моят уважаван учител г-н Бейтс ме препоръча за корабен лекар на „Суолоу“, чийто капитан беше Ейбръхъм Панел; на тази служба прекарах три години и половина, като направих две-три пътувания до Близкия изток и някои други страни. Когато се завърнах, реших да се установя в Лондон. Моят учител г-н Бейтс ме поощри и ме препоръча на мнозина пациенти. Наех част от една малка къща на улица „Оулд Джуъри“ и тъй като ме посъветваха да се задомя, ожених се за г-жа Мери Бъртън, втора дъщеря на г-н Едмънд Бъртън, търговец на чорапи и плетива на улица Нюгейт, от когото получих четиристотин лири като зестра.
   Но тъй като моят уважаван учител Бейтс се помина след две години, а приятели имах малко, работата ми започна да запада; защото съвестта ми не ми позволяваше да тръгна по кривия път като мнозина от моите събратя. Затова, след като се посъветвах с жена си и с някои мои познати, реших отново да тръгна по море. Бях последователно лекар на два кораба и в течение на шест години направих няколко пътувания до Източна и Западна Индия; така увеличих състоянието си. През свободните си часове четях най-добрите автори, както стари, така и съвременни, тъй като винаги се запасявах с голям брой книги; а когато бях на суша, наблюдавах обичаите и нравите на местните хора и изучавах езика им, и то с голяма леснина, тъй като имам доста силна памет.
   Понеже последното ми пътуване не излезе много благополучно, морето ми омръзна и аз реших да си остана у дома при жена си и децата си. Преместих се от улица Оулд Джуъри на Фетър Лейн и оттам в квартала Уапинг, където се надявах да намеря клиентела между моряците; но и там не успях. След като три години чаках работата ми да потръгне, приех едно изгодно предложение от капитан Уилиам Причард, собственик на кораба „Антилопа“, който заминаваше за Южните морета. Отпътувахме на 4 май 1699 г. от Бристол и отначало пътуването ни бе напълно благополучно.
   По известни съображения неуместно би било да занимавам читателя с подробности за приключенията ни в тези морета. Достатъчно ще бъде да му кажа, че когато минавахме оттам на път към Източна Индия, бяхме отнесени от силна буря на югозапад от остров Ван Димен. След като направихме измервания, открихме, че се намираме на 30 градуса и 2 минути южна ширина. Дванадесет души от екипажа бяха умрели от преумора и лошата храна; останалите бяха крайно изтощени. На 5 ноември – тогава започва лятото в тази част на света и времето беше доста мъгливо – дежурният забеляза скала на половин кабелт от кораба; но вятърът беше толкова силен, че ни тласна право върху нея и корабът се разби. Шестима души от екипажа, между които бях и аз, спуснахме спасителната лодка и успяхме да се отдалечим от кораба и скалата. След като по мои пресмятания бяхме изминали около три левги, не бяхме повече в състояние да гребем, тъй като още преди да напуснем кораба, бяхме вече капнали от умора; затова се оставихме на милостта на вълните. След половин час една внезапна вихрушка от север преобърна лодката ни. Какво е станало с другарите ми от лодката, както и с онези, които се спасиха на скалата или останаха на кораба, не мога да кажа; смятам, че всички са загинали. Колкото до мен, аз плувах, както ме насочваше съдбата, носен от вятъра и прилива. Често спущах крака, ала не достигах дъно; но когато почти съвсем отпаднах и не можех повече да се боря с вълните, открих, че водата не е по-дълбока от ръста ми; по това време бурята беше постихнала. Дъното беше тъй слабо наклонено, че вървях близо цяла миля, докато стигна до брега; предполагам, че съм стъпил на твърда земя към осем часа вечерта. Навлязох в сушата почти на половин миля, но не можех да открия ни къщи, ни хора; или поне съм бил толкова изтощен, че не съм ги забелязал. Бях крайно уморен, а от горещото време и от почти четвъртината литър ракия, която бях изпил, преди да напусна кораба, много ми се спеше. Легнах на тревата, която беше много ниска и мека; спах така дълбоко, както не си спомням да съм спал в живота си; смятам, че съм спал повече от девет часа, защото, когато се събудих, тъкмо се развиделяваше. Опитах се да стана, но не можах да мръдна; открих, че както бях легнал по гръб, ръцете и краката ми са били здраво завързани за колчета, забити в земята; косата ми, която беше дълга и гъста, беше стегната по същия начин. Усещах също, че няколко тънки връвчици стягат тялото ми от мишниците до бедрата, Можех да гледам само нагоре; слънцето започна да припича и светлината мъчително пареше очите ми. Чух някакъв неясен шум наоколо си, но в положението, в което лежах, не можех да видя друго освен небето. След малко почувствах, че по левия ми крак се движи нещо живо, което, минавайки внимателно по гърдите ми, дойде почти до брадичката ми. Сведох колкото мога по-надолу очи и видях, че това нещо беше човешко същество, не по-високо от шест инча, с лък и стрела в ръце и колчан на гърба. Междувременно усетих, че най-малко още четиридесет подобни същества (както предположих) следваха първото. Бях крайно смаян и изкрещях тъй силно, че те побягнаха назад ужасени; а някои, както по-късно научих, пострадали, когато паднали на земята, скачайки от хълбоците ми. Във всеки случай те скоро се завърнаха и един от тях се осмели да дойде толкова близо, че да може да види цялото ми лице. От възхищение човечето вдигна очи към небето, разпери ръце и извика с писклив, но ясен глас:
   „Хекина дегул!“...

Преводачи Теодора Атанасова, Боян Атанасов

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Пътешествията на Гъливер в Pimodo