събота, 28 февруари 2015 г.

Дамян Дамянов >> Съкровения

Избрана лирика

Към себе си

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнее в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш!

Дизайнер Фиделия Косева
Издателство Enthusiast


Тайлор Диниш >> Повърхността на сянката

Тръгнал за приказка, а се озовал на погребение...

Побладо Ориентал и Пасу ду Кати са две градчета, разделени от булевард Интернационал, който служи за граница между Бразилия и Уругвай. Казват, че писмо, изпратено от едната страна на улицата за получател от другата страна ще се бави един месец, докато пристигне, защото първо трябва да иде до Рио де Жанейро или до Монтевидео и чак тогава да се върне.

До тази граница стига и Антонио, тръгнал от Порто Алегре, след една дълга нощ през пампасите, сред нощния пейзаж и обърканите си спомени за приятелката от младини Адел. Посреща го Бланка Лусия, в своята проядена от времето къща, с новината за смъртта на нейната майка. Тръгнал за приказка, а се озовал на погребение. Границата между светлината и сянката, между португалския и испанския, между разказвачи, които се редуват, между съмнения и истини, които не са конкретни като булевард Интернационал. Именно върху тях мисли да балансира Антонио, в един сюжет, който се случва в негово отсъствие и в който той участва, без да се усети. Когато се осъзнава, купува един нож и се включва в Нощта на маскираните – древен езически ритуал за викане на късмета. И наблюдава всичко, докато из улиците на двете страни върви шествието на Седемте вдовици от Улица Разочарование, които се молят за душите на безпомощните.

Преводач Антония Пеева
Издателство Весела Люцканова


Емилиян Станев >> Избрано [ Том 1 ]

Разкази и повести

   От своето място на брега, сврян в ракитака, мъжкият имаше вид, че спи.
   Тъмнозелената му глава с металически отливък на перата, която златисто блестеше под лъчите на топлото априлско слънце, беше скрита наполовина под крилото му. Но оттам малкото, черно като топче на карфица око внимателно оглеждаше навред.
   Той извиваше глава и погледът му се плъзгаше по светлото чисто небе, по което минаваха слънчевите лъчи и правеха малките облачета бели и леки, ту сваляше погледа си край брега, където патицата спокойно се гмуркаше в бистрите води на реката и над сребристата течаща повърхност оставаше само късата ѝ, остра, светлокафява опашка.
   Малките вълнички, изтикани към брега, отразяваха нежночервените отсенки на краката ѝ, а когато тя заплуваше, ритмичните поклащания на дългата ѝ шия се оглеждаха във водата, начупени от струйките. Тя изглеждаше спокойна, предадена изцяло на своята лакомия, защото знаеше, че мъжкият бди и за нея.
   Но това спокойствие беше привидно: яйцето, което тежеше в нейния сив плосък корем, ѝ напомняше, че трябва да се върне в гнездото си.
   Тя се опита да избяга от ревнивия си любовник, като си даваше вид, че усърдно е заета да се гмурка.
   Незабелязано се отдалечи надолу по течението, равнодушна към тихите му, пълни с нежност подвиквания: „Ква-а! Ква-а!...“ – и използвала минутата, в която той оглеждаше околността, влезе в гъстата тръстика край брега. Боязливо огледа влажната ливада, покрита с млада жълто-зелена трева, по която трябваше да премине, клатейки натежалото си тяло, димящата угар из гюлето, където орачите размахваха остени над белите грамади на воловете.
   Тя се вслушваше цяла, с целия си усет на дива птица, обзета от майчинство, за да запази тайната на своето гнездо от гнева на любовника си, който би изпочупил яйцата ѝ, ако ги открие.
   Трябваше да избяга надалеч, после тихо и полегато да литне над ракитака и така, скрита от будния му поглед, да се отправи към обраслото с гъста тръст островче.
   Там беше нейното гнездо, свито от сухи водорасли и пух, оскубан от гърдите ѝ, с който бе покрила четирите зеленикави яйца.
   Но преди да стигне средата на ливадата, мъжкият се показа след нея. Той крякаше сърдито, разтревожен от нейното отсъствие, докато тя се преструваше, че е дошла тук да попасе младата трева. Разбрал намеренията ѝ, мамен неведнъж, той се отдаде на ревнивия си гняв. Като я захапа за шията, яростно я тъпка и скуба перата ѝ. След това я поведе пред себе си, подобно на съпруг, подбрал виновната си жена. Ала гневът му скоро премина. Преди да скочи във водата, той ѝ направи няколко бързи поклона с глава, почувствувал в малкото си птиче сърце остра страст, събудена от ревността. Като крякаше тихичко, натисна я във водата и опиянен от любовта, плуваше върху гърба ѝ. Течението ги носеше надолу...
   След тоя изблик на страст последва втори, още по-буен – птицата едва бе успяла да оправи измачканите си пера.
   Те излязоха на брега. Слънцето ги обливаше с топлина. Пролетните води, слезли от планината, миришеха на здравец и на свежест. Струйките се плискаха в брега, а откъм полето се носеше миризмата на стоплената пръст. В синьо-зелените води на реката се оглеждаха разлистените клони на старите върби, белият корем на свраката, която виеше гнездото в тях, и разноцветните им тела.
   Мъжкият дремеше. Патицата размахваше криле, сякаш искаше да литне, и оправяше разрошените си пера. След неуспешния си опит тя зачака търпеливо удобния миг да поднови своето бягство. Щом успокоеният любовник легна на земята изнурен, патицата се приближи и с върха на бледорозовия си клюн леко защипа тъмнозеленикавата му глава. Тя прибягваше до тая хитра ласка, за да го накара да заспи доволен и спокоен, но той не се поддаде. Острият му слух и зрение бяха винаги нащрек. Той се вслушваше в провлечените викове на орачите, в далечното скърцане на железния плуг, в равномерните глухи бухтежи на тепавицата, над чийто почернял покрив се виеше тънък дим. През тихия рев на реката неговият слух умееше да различи и най-малкия опасен шум. Той познаваше късите, бързи чипкания на изплашения кос, предупреден от тях, че там има някаква опасност, стъпките на селянина Таке, който ги дебнеше вече два дни край брега – долавяйки ги по кънтежа на размекналата земя.
   Веднъж Таке ги издебна от насрещния ракитак. Мъжкият го забеляза и отчаяно позова своята другарка: „Ква-а-к, квак! – тихо подвикваше той. – Литвай! Литвай по-скоро!“
   Дулото на Такевата едноцевка бе отправено към него, но той предпочиташе да падне мъртъв, отколкото да избяга без нея. Тя се вдигна навреме – оловният дъжд се посипа във водата. Друг път ги нападна ястреб. Те се гмурнаха във водата. Упоритият хищник летеше над реката и се хвърляше върху тях, щом се покажеха на повърхността. Само когато се измори от свирепия си устрем, той ги остави, но продължаваше да ги дебне от върха на един висок бряст.
   Все по-нежни и усърдни ставаха ласките на патицата. От удоволствие патокът притваряше очи и клатеше острата си опашка. Изведнъж се чу свисък на криле. Мъжкият се изправи, тревожно изопна шия и изви главата си към небето. Едър паток се виеше над тях. Ясно се чуваше във въздуха скърцането на крилните му пера. Това беше вдовец или напуснат мъжкар, който искаше да отнеме другарката му.
   Патокът отговори на неговите намерения със заплашителни крякания, след което литна, изви се над реката и се хвърли към съперника си. Те се издигнаха високо в синьото топло небе, огласявайки околността с неспирния си крясък. Крилете им режеха със свисък въздуха. Всеки се стремеше да се издигне над врага си. Няколко орачи с ръка пред очите следяха борбата им.
   Твърде високо патоците се счепкаха, захапаха вратовете си и започнаха да си нанасят удари с криле. Ново, задавено крякане съпровождаше борбата. Пера и пух се разлетяха по небето. Те падаха бавно към земята, словени в едно безформено кълбо, близо до един орач, който хвърли безуспешно остена си по тях. Нападателят, победен, се отдели и удари на бягство, подгонен от другия със сърдити крясъци.
   Когато неканеният гост бе прогонен надалеч, победителят гордо се спусна към мястото, откъдето излетя, но патицата не се виждаше там. Брегът беше пуст. Той я зовеше страстно. Неспокойно тичаше из ракитака, плуваше бързо, като описваше по водата широки кръгове, забравил всяка предпазливост. После премина на отсрещния бряг, между тръстиката на разлива, да претърси и там. От време на време се спираше и слушаше. Няма ли да се обади тя отнякъде? Не плува ли към бързея? Или мълчаливо се таи на припек? Още веднъж преплува реката и се спря на мястото, където беше я оставил. Страхуваше се да напусне брега и след дълго тичане наоколо литна, за да огледа отгоре. Той се издигна високо. Под него остана кафявото разорано поле със зелените порасли ниви. Видя синята далечна верига на планината, бялата камбанария на селската църква и друма, който прескачаше хоризонта, но от патицата нямаше следа. Отчаян, се спусна във водата и бавно заплува. Внезапно тя пристигна, сякаш падна отгоре като камък, с увиснали криле. С радостно крякане патокът се хвърли върху нея, отново обзет от пристъп на страст...
   Надвечер, щастливи и спокойни, те литнаха надолу по реката, за да прекарат нощта в един стар, разбит воденичен яз... Пролетни стремежи

Издателство Абагар


петък, 27 февруари 2015 г.

Кристъфър Гортнър >> Интригите на Тюдорите

Най-голямата опасност идва от този, който се крие в сенките...

Англия, 1553 година.
Мери, дъщерята на Хенри Осми и злочестата му съпруга Катерина Арагонска, седи на трона на Тюдорите. Но само няколко месеца след коронацията ѝ всеобщият възторг се превръща във враждебност. Протестантите в Англия посрещат с ужас слуховете, че Мери възнамерява да се омъжи за Филип, католическия крал на Испания. Разнася се настойчива мълва за заговор, който цели да свали кралицата и да я замени с жената, в чието лице мнозина виждат единствената надежда на Англия – нейната полусестра, принцеса Елизабет.
Измъчван от миналото си, Брендън Прескът е намерил спокойствие в провинциалния дом на Елизабет. Но новината, че тя е пленница в кралския двор и прицел на враждебността на Мери, както и на влиятелния испански посланик, го подтиква да се отправи към Лондон. Там обаче среща силни врагове, решени на всичко, за да унищожат принцесата. И докато някои от тях не крият намеренията си, най-голямата опасност идва от този, който се крие в сенките... както и от жената, която Брендън отчаяно се мъчи да спаси.

Преводач Мариана Христова
Дизайнер Виктор Паунов
Издателство Enthusiast


Димитър Т. Страшимиров >> Васил Левски – живот, дела, извори. Том II: Извори

Писма до Левски, кореспонденция между негови съвременници, мемоари и бележки за Апостола от съвременници, сведения, събрани от автора (1923-1927)

Филип Тотю до Левски

Писмото им получил, приема поканата да води народна кореспонденция с тях, но само ако нямат нищо общо с букурещките българи, било стари, било млади. Панайот Хитов гледал европейските политики и конференции. В Сърбия искал да стреля Дякона, сега Дякона се издигнал да го не стига.

20 февруари, 1871, Одеса

Приятелю!
   Писмото Ви получих на 2 февруари наст. год. и писаното ви разумях. Премного се зарадвах, като в писмото си ме питате и разпитвате за някои любопитни работи, за да ви обадя. Действително аз помня да имам с вас народна кореспонденция, ако вие престанете да се придържате с букурещките вагабонти, било млади, било стари, които всеки един от тях искат да бъдат царе, князе и подобни титли. Тяхното властолюбие, користолюбие и пусти мечти накарват ги до безумие да лудеят. Те чакат само някой българин да завещае нещо и да го глътнат като ненаситни орли.
   Ка[к]то ви е известно, на букурещките българи делата и скверните им постъпки можем ли ние равнодушно да си изказваме чувствата на тях?
   Що се касае за Панайот, той вече е станал български дипломат, с когото като нас хора не са приети от негова светлост. Панайот, брате, е човек висок, следва за европейските политики и за конференциите. Гордост в него до уши...
   Аз желаех да открия някои потайности, но ме е страх, брате, че ваша милост, като имате малко сношения с букурещките вагабонти, ще им пооткриете всичко и тогава работата ще излезе наместо добра, зла. Ако можеш да знаеш всичко какво върша, откажи се от букурещките българи, защото те не желаят доброто на Отечеството си, според като видим делата им. Впрочем вие твърде добре ги знаете що са и какви са.
   За отсрещните българи обади ми истината тъй ли е, доколкото ги аз зная, със всичките им подробности.
   Кой казва, че емигрантите се гордеят и не искат да имат споразумения с тях, това е чиста измислица, лъжа, защото ти сам барем си в Балкана бил, до колко хиляди дойдоха да ни помагат и ние не ги приехме?
   За Левски напишете ми точни известия: за неговите дела, доколко е успял в предприятието си, според както се научаваш от доволно верни кореспонденции към къде Левски повече действа. За всичко гореказано извести ми истината.
   С друго писмо ще се споразумеем братски.
Филип Тотю войвода

   P. S. Гордостта на Панайота е тази, че той в Сърбия искаше да стреля Дякона, а днес Дякона доказа и се старай повече да докаже вредността си [умение да сложи нещата в ред], а сега Панайот не е достоен и цървула му да обърне наопаки, защото горделиво крачи подир политиката и конференциите. Олеле мале, и той има очи да се нарича първостепенен български предводител. Сърдете се, сърдете, светът го знае колко той струва, и – Дякона.
Същия

   Тук се получи едно писмо от букурещките българи и хората спориха да се смеят с техните властолюбиви мечти. Как те искат да бъдат министри, префекти и такива много глупави мисли.
Същия

Издателство Изток-Запад


Джон Стайнбек >> В неравна борба

Портрет на едно съзряване...

В неравна борба е роман за стачката на 900 берачи на ябълки в Калифорния.
Една обречена борба срещу несправедливостта и неравенството логично стига до своя трагичен край.

   Днес ние притежаваме могъщество, каквото някога приписвахме на Бога! Но,ето че най-сетне рискът, славата и изборът са в ръцете на човека! И не е трудно да докажем, че той е съвършен! В човека е най-голямата ни надежда!...

И разочарование...

Преводач Н. Антов
Издателство Димант


четвъртък, 26 февруари 2015 г.

Мария Грипе >> Сянката над каменната пейка

Една стара семейна снимка...

Всичко започва, когато в дома на четиринайсетгодишната Берта постъпва млада прислужница на име Каролин. И когато Каролин открива стара семейна снимка, на която тайнствена сянка пада върху каменната пейка в парка.
Прислужницата внася нов живот в скучното всекидневие на заможното семейство. Децата я боготворят, родителите са удивени от трудолюбието ѝ, само възрастната икономка Свеа таи озлобление.
Между Берта и Каролин се заражда много силна връзка. Но защо Каролин се рови в семейството ѝ и не пропуска възможност да я уязви, изтъквайки недостатъците и грешките на нейните най-близки хора? И откъде иде тази нейна непримиримост, която само чака повод да избухне и да помете всичко със себе си? И най-сетне – чия е сянката над каменната пейка и каква тайна я свързва с Каролин?

Преводач Ева Кънева
Художник Борис Драголов
Издателство Емас


Юхани Ахо >> Юха

Вечният любовен триъгълник...

Възрастният Юха полага неимоверни усилия да си съгради семейно щастие, но много по-младата му съпруга Маря е омаяна от привлекателния младеж Шемейка, който не се спира пред нищо в стремежа си да покорява и притежава. От тази трагична битка за любов, доверие и оцеляване трудно някой може да излезе като победител...

Юхани Ахо (1861-1921) е първият професионален писател, творил на фински език. В творчеството му е вплетен преходът от социалния национален реализъм към западноевропейския модернизъм, появил се във Франция в края на 19. век. Произведенията му са удивително модерни и днес, като най-известният финландски режисьор – Аки Каурисмаки, носител на Голямата награда на журито в Кан, прави един от най-забележителните си филми по роман на Ахо („Юха”).

Издателство Персей

Юха
в Pimodo

Мишел Уелбек >> Карта и територия

Фойерверк от хумор, сарказъм и меланхолия...

С неизчерпаемата смяна на перспективите, с богатството на детайли, със своята сила и болка тази книга напомня „Портите на ада“ на Роден.
Нейният замисъл, патосът, абсолютната ѝ безкомпромисност и поетичност напълно съответстват на отговора, който Маларме дава на анкетата на Жюл Юре: „Според мен участта на един поет в това общество, което не му позволява да живее, е да се усамоти, за да извае собствения си надгробен паметник“.
„Льо Поен“

Преводач Красимир Петров
Художник Яна Левиева
Издателство Факел Експрес


сряда, 25 февруари 2015 г.

Дино Будзати >> Чутовното нашествие на мечките в Сицилия

Разни забавни и интересни работи – чудесно място за подскачане, размисъл или дрямка след усилна забава...

А мечките безгрижно под тези върхове
похапвали и трюфели, и горски плодове,
и лапад даже лапали, и лишеи, и гъби...
И дъвчели, и дъвчели, дордето имат зъби...

Какво се случва, ако събереш в една история машинариите на медун Франджипане, храбрия мецан Бабанко, един странен магьосник, наречен Де Амброзис, прибавиш търсенето на изчезнал принц и детектив с име Жасмин (разбира се – мечок), легендарния Котурунгел и-иии... (да беше само това)?

Илюстрации Дино Будзати
Преводачи Нева Мичева и Виктор Самуилов
Художник Кирил Златков
Издателство Точица


Стефан Стамболов >> Ей, народ поробен, що си тъй заспал?

Една циганка му предсказва, че ще стане „голям човек“, но ще умре „на улицата“

Под знака на това фатално предсказание минава животът на Стефан Стамболов.
Роден е в Търново, учи в Духовната семинария в Одеса, но след завръщането си попада сред българските революционери. Става апостол на Търновския революционен окръг, организатор на Българското опълчение, а по-късно - и на Кресненско-Разложкото въстание. Като политик стига до най-високите постове в държавата. Под управлението му България изживява невероятен икономически подем, но той пада главоломно от върха и година по-късно е брутално убит в центъра на столицата.
Името му остава не само в аналите на историята, но и на литературата.
В годините на националноосвободителните ни борби стиховете му възпламеняват сърцата и душите на българите, знаят се наизуст, пеят се и се разпространяват от уста на уста.
Той е „съавтор“ не на кого да е, а на гениалния Ботев. Общата им книга „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“ има особено силно влияние и въздействие върху българите в онази епоха.
Стамболов има своя талант – да бъде ясен, директен и окриляващ със стиховете си.
И те влизат в сърцата на българите, думите му стават думи за всеки родолюбец.

Издателство Изида


Карл Май >> Винету [ III ]

Никой не притежаваше неговото необикновено величие... Никой ли?

   Индианците се приближаваха, яздейки все така един подир друг. Почти бяха достигнали мястото, където следата на дребното човече се сливаше с моята, когато първият от тях спря коня си и се обърна назад. Изглежда, все пак бяха смутени от факта, че преследваният от тях бял вече не се виждаше. Скупчили се близо един до друг, те направиха кратко съвещание. В случай на нужда куршумът на моя мечкоубиец вече можеше да ги достигне. Но това не беше необходимо, защото в този миг изтрещя изстрел, а в следващата секунда и още един. Двама от индианците паднаха на земята и в същото време се разнесе силен триумфиращ вик:
   – О – хи-и-иии! – проехтяха онези звуци, познати като бойния вик на индианците.
   Обаче те не излизаха от гърлото на индианец, а от устата на дребния ловец, който изскочи от една близка падина. Той беше изпълнил намерението си – бе изчезнал зад гърба ми, а сега отново се беше появил пред мен. Престори се, сякаш след двата си изстрела се кани да избяга. Кобилата му като че изведнъж се бе превърнала в някакво съвсем друго същество. Енергично отхвърляше крака, главата ѝ с наострени, непрекъснато движещи се уши бе дръпната силно назад и сякаш всяко сухожилие, всяка фибра от тялото ѝ бе изпъната до крайност. Ездачът и конят изглеждаха слети ведно. Човекът размаха пушката си и галопирайки, започна да я пълни с такава увереност, от която можеше да се заключи, че не за пръв път се намира в подобно положение.
   Зад него се разнесоха два изстрела. Двамата оцелели индианци стреляха по него, обаче нито един от куршумите не го улучи. Червенокожите нададоха гневен рев, грабнаха томахоките си и препуснаха по петите му. До този момент той изобщо не се бе огледал. Но ето че вече бе готов със зареждането и рязко извъртя коня си. Имах чувството, сякаш животното мисли едновременно със своя господар. То се спря, разкрачи крака и застана неподвижно като магаре за рязане на дърва. Ездачът вдигна пушката и се прицели набързо. В следващия миг от оръжието му проблеснаха две пламъчета, без кобилата да потрепне и... очевидно двамата индианци бяха улучени в главите.
   До този момент бях лежал готов за стрелба, но не натиснах спусъка, защото дребосъкът не се нуждаеше от помощта ми. Той слезе от коня си, за да огледа убитите, а аз се приближих до него.
   – Е, сър, знаеш ли вече например как се излиза в гръб на тези червенокожи негодници, а? – попита ме той.
   – Благодаря, сър! Виждам, че човек би могъл да научи нещичко от тебе!
   Сигурно усмивката ми му се бе сторила малко двусмислена. Той ме изгледа остро и после запита:
   – Или и на теб щеше да ти хрумне подобна мисъл?
   – Дъгата не беше чак толкова необходима – заявих аз. – При този терен, където човек може да изчезне из всяка една от падините, е достатъчно да вземеш по-голяма преднина пред неприятеля, да му се покажеш, а после чисто и просто да се върнеш с коня си по собствените си следи. Описването на дъга е далеч по-подходящо, когато се намираш в равна и открита прерия.
   – Я виж, откъде ли пък си ги научил тия неща! Ами кой си ти всъщност, а?
   – Пиша книги.
   – Ти... пишеш... книги? – Той отстъпи смаяно крачка назад и лицето му придоби полуневярващо и полусъжалително изражение. – Да не си болен, сър?
   При тези думи безухият ездач посочи към челото си, тъй че не остана място за съмнение коя болест имаше предвид.
   – Не съм! – отвърнах аз.
   – Не си ли? Тогава нека дяволът те разбере, аз не мога! Аз убивам бизона, понеже трябва да ям. Ами ти от какъв зор пишеш твоите книги?
   – За да ги четат хората.
   – Сър, не ми се сърди, ама по-голяма глупост от тая не мога да си представя! Който иска да чете книги, нека си ги напише сам, това например ще проумее всяко дете. Нали и аз не стрелям по животни, за да ги ядат другите! Значи, хмм, ти скалъпваш книги? Ами защо си дошъл в саваната, а? Да не би да искаш например тук да пишеш книги?
   – Това го върша едва когато се прибера у дома. Разказвам всичко, каквото съм видял и преживял, а стотици хиляди хора го четат и после знаят как изглежда животът в прериите, без да е необходимо самите те да ги посещават.
   – В такъв случай навярно ще разкажеш и за мен, а?
   – Разбира се!
   Той отстъпи още една крачка назад. После се приближи плътно до мен, десницата му хвана дръжката на ловджийския му нож, а лявата му ръка – моята ръка.
   – Сър, ей там е конят ти! Настанявай се върху него и изчезвай, ако не искаш да усетиш как между ребрата ти се провира една педя студено, добре заострено желязо! Край теб човек не би могъл да каже нито една дума, нито пък да си помръдне пръстче, без да го научи цял свят. Мътните те взели! Незабавно се омитай оттук!
   Дребосъкът ми достигаше точно до рамото, но въпреки всичко заканата му бе съвсем сериозна. Това ме развесели, обаче външно не го показах.
   – Обещавам ти да пиша само хубави неща за теб – рекох аз примирително.
   – Махай се! Вече ти казах и нищо няма да промени решението ми.
   – Тогава ти давам дума, че изобщо няма да пиша за теб.
   – Никакви такива! Който се захваща да пише книги за други хора, той е побъркан, а побърканият човек никога не спазва дадената дума. И тъй, тръгвай, човече, иначе ще ме засърбят например пръстите и ще направя нещо, което няма да ти е много приятно!
   – Какво ли пък ще е то?
   – Веднага ще разбереш!
   Погледнах го усмихнато право в искрящите от гняв очи.
   – Е, хайде да видим!
   – Ето погледни! Харесва ли ти това острие?
   – Не е лошо. Ще ти го докажа!
   Мигновено сграбчих дребосъка, извих му ръцете назад, проврях между тях и гърба му лявата си ръка, притиснах ги здраво към мен, а после с десницата си стиснах китката му толкова силно, че той извика от болка и изпусна ножа. Неочакваното ми нападение толкова го изненада, че преди да успее да окаже каквато и да било съпротива, ремъкът от торбичката му за куршуми беше вече стегнал ръцете му отзад на гърба.
   – Damn it! – извика той. – Какво те прихваща! Какво мислиш да правиш например собствено с мен?
   – Хей, сър, внимавай с гласа си и не реви тъй силно! – отвърнах му аз с неговите думи. – Човек никога не знае дали нейде по тази хубава ливада няма нечии уши, които не е необходимо да ни чуят!
   Пуснах го и после с бързо движение грабнах ножа и карабината му, която преди това бе оставил на земята, за да огледа мъртъвците. Той се опита да скъса ремъка. Кръвта нахлу в лицето му от напрежение, ала всичко бе напразно. Ремъкът бе твърде здрав.
   – Търпение, сър! Няма да бъдеш свободен, преди аз да го пожелая! – посъветвах го. – Искам само да ти докажа, че един „скалъпвач на книги“ е свикнал да разговаря с хората така, както и те му говорят. Ти извади нож срещу мене, без да те бях обидил и без да ти бях причинил нищо лошо, и според закона на саваната животът ти е в моите ръце. Мога да правя с теб каквото пожелая. Никой не би ми възразил, ако сега постъпя така, че това студено, добре заострено желязо се провре между твоите ребра вместо между моите, както ти сам се изрази преди малко.
   – Забий го! – отвърна мрачно той. – Пада ми се, ако ме очистиш, защото Sans-ear не може да преживее позора да бъде победен и вързан от един-единствен противник посред бял ден, застанал очи в очи с него, и то без да е в състояние да му стори каквото и да било.
   – Безухия? Значи ти си Безухия? –– възкликнах аз.
   Много бях чувал да се говори за този прочут уестман, когото рядко можеше да срещнеш в компанията на някой друг, защото имаше съвсем малко хора, които той считаше за достойни да се присъединят към него. Преди дълги години беше оставил ушите си при навахите и оттогава носеше името си, съставено по странен начин от два езика, под което бе станал известен из цялата савана, а и извън пределите ѝ.
   Безухия не отговори на въпроса ми и едва когато го повторих, той каза:
   – Моето име не те засяга! Ако е лошо, не си струва да бъде споменавано, а ако е добро, тогава заслужава да бъде пощадено от позора на този миг.
   Пристъпих към него и развързах ремъка.
   – Ето ти ножа и карабината. Свободен си! Тръгни накъдето пожелаеш!
   – Я стига глупави шеги! – изръмжа той. – Мога ли ей тъй да си оставя тук позора, че съм бил победен от някакъв си грийнхорн? Да беше някой истински мъж като червенокожия Винету или пък от следотърсачи като Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд, тогава...
   Стана ми жал за този човечец. Моят номер действително го беше съкрушил силно и сега се радвах, че бях в състояние да го утеша, понеже току-що бе споменал името, под което бях станал известен край лагерните огньове на белите и във вигвамите на индианците.
   – Грийнхорн ли? – попитах аз. – Наистина ли мислиш, че някой новак е в състояние да погоди такъв номер на смелчага като Безухия?
   – Ами какво си, ако не грийнхорн. Изглеждаш тъй, сякаш току-що излизаш от някой шивашки салон, а оръжията ти са излъскани така добре, като че ли си ги приготвил за бал с маски.
   – Обаче си ги бива. Ей сега ще видиш. Внимавай!
   Взех от земята един камък, двойно по-голям от еднодоларова монета, хвърлих го нагоре във въздуха, бързо се прицелих и в мига, когато достигна най-високата си точка и изглеждаше като замрял от изравняването на силата на хвърлянето и силата на земното притегляне, куршумът ми го улучи и го запрати още по-нависоко.
   По-рано упражнявах този изстрел безброй много пъти, преди да ми се удаде. Той представлява такъв майсторски номер, че направо слисва зрителите. И дребосъкът ме зяпна сега с очи, в които се четеше смайването му.
   – Heavens, ама че изстрел! Винаги ли ти се удава?
   – От двадесет изстрела улучвам деветнадесет пъти.
   – В такъв случай трудно ще се намери някой, който да се мери с теб! Ами как ти е например името?
   – Олд Шетърхенд.
   – Невъзможно! Олд Шетърхенд трябва да е много по-възрастен от теб, иначе не биха го наричали „Старата Поразяваща ръка“.
   – Забравяш, че думата „олд“ често се употребява в значение, което няма нищо общо с означаването на възрастта.
   – Вярно! Но, хмм, не ми се сърди, сър – Поразяващата ръка е бил ранен от Винету с нож във врата и...
   – Погледни, ето го белега!
   – Действително! Ето го!... Ами... казват, че Поразяващата ръка винаги носел две пушки – един мечкоубиец и къса карабина.
   – Ето ги.
   –– Behold, значи все пак си Олд Шетърхенд! Хмм, ще ти кажа – ще ми повярваш ли, че аз съм например един невъзможен глупак?
   – Не, не го вярвам. Ти само извърши грешката да ме вземеш за грийнхорн. И това е всичко. Не можеше да очакваш подобно нападение от един новак. Безухия е възможно да се победи само чрез изненада.
   – Ами! Както изглежда, на теб не ти е необходима изненада. Навярно малцина са онези, които притежават твоята биволска сила. Да бъдеш изненадан и победен от човек като тебе, не е позор. И така, нека станем приятели! Истинското ми име е Марк Джорокс и ако искаш да ми доставиш удоволствие, наричай ме Марк.
   – А ти ми викай Чарли като всички мои приятели. Ето ти ръката ми!
   – Дадено, тъй да бъде, сър! Старият Марк не е човек, който веднага би стиснал коя да е лапа. Но в случая не се колебая нито секунда. Обаче ще те помоля да бъдеш милостив и да не ми направиш ръката на кайма! Ще ми трябва и за в бъдеще.
   – Не бой се, Марк! Твоята ръка ще има да ми прави още не една услуга, тъй както и моята е готова винаги да ти помогне. А сега може би ще ми разрешиш да повторя първия си въпрос: откъде идваш и накъде си тръгнал?
   – Бях в Канада, където правих компания на тамошните „lumberjacks“ и искам да се спусна на юг например до Тексас и Мексико, дето, както чувам, имало толкоз много негодници, че просто на човек му става драго, като си помисли какво ръгане с ножове и каква стрелба може да се очаква.
   – Та и аз съм в същата посока! И аз искам да отида до Тексас и Калифорния и ми е все едно дали ще се поотбия малко настрани, за да мина през Мексико, или не. Ще ми разрешиш ли да дойда с теб?
   – Дали ще ти разреша? И още как! Ти си бил вече на юг, както разбрах, тъй че си тъкмо човекът, от когото се нуждая. Но я ми кажи сериозно: наистина ли пишеш книги?
   – Да.
   – Хмм. Щом го казва Поразяващата ръка, значи е нещо по-друго, а не както си го представям аз. Но те уверявам, че бих предпочел ненадейно да се строполясам презглава в бърлогата на мечка, отколкото да пъхна перо в мастилницата. До края на живота си не бих написал и две думи. Но я сега ми обясни откъде са се взели индианците в тази местност! Оглаласи са и човек трябва да се пази от тях. Обикновено тези нехранимайковците срещат далеч по на север...

Преводач Веселин Радков
Издателство Труд


вторник, 24 февруари 2015 г.

Майкъл Крайтън >> Джурасик парк

Както обикновено, нещо дребно се обърква...

   Освен ако биологичният ви вид не е еволюирал някъде след 1993 г., когато Джурасик парк превзе кината, то вие без съмнение сте запознати с тази „динозаври-които-ядат-хора“ история, развиваща се в увеселителен парк на отдалечен остров.
   Но ако разказът на Спилбърг е събудил любопитството ви за повече информация или... развитие на характерите, то тогава прочетете оригинала на Майкъл Крайтън. Макар и да я нареждаме след класиката Щамът Андромеда, то Джурасик парк запазва типичния за Крайтън съспенс и екшън, като заедно с това ни дава много допълнителни сцени, диалози и научни обяснения, допълвайки филма.

   Както винаги, книгата е по-добра от филма.
Пол Хюджис

Издателство ProBook


Lonely Planet >> Най-добрата улична храна

Пътеводител със сто рецепти от цял свят

   Първият път никога не се забравя

   За мен той беше преди двайсетина години в една мръсна затънтена уличка в Патпонг, увеселителен квартал в Банкок. Беше кратко и доста безславно преживяване, което обаче остана завинаги запечатано в сърцето ми.
   И всичко започна с едно ястие. Щандът беше малко по-голям от ръчна количка и имаше яркожълт навес. От едната му страна висеше разпокъсана реклама на мляко. Собственичката – дребна жена с шапка на „Кока-кола“, бъбреше безспир със своя приятелка, която се беше настанила на разклатено пластмасово столче. На плота огромният дървен хаван и пестикът стояха разделени, а между тях имаше съвсем малко работно пространство. Около хавана, подобно на спътници около голяма планета, бяха грижливо подредени метални купички, пълни с най-различни по цвят подправки.
   За пръв път се хранех на крак, затова не знаех откъде да започна. Един мой приятел с повече опит ми беше разказал за сом там. „Потърси сергията със сочните, блестящи зелени плодове и продавачката, която блъска хавана като луда.“ И така, посочих едрата папая, като се усмихвах нервно. Жената прекъсна разговора си и също ми се усмихна.
   – Европейско люто или тайландско люто? – с тези думи тя хвърли шепа зелен фасул в тъмните недра на дървения съд.
   – Хм... Тайландско люто – промърморих и изпъчих гърди.
   – Добре – отвърна жената и добави убийствена доза люти чушки и няколко скилидки чесън. Кълцаше и разбъркваше подправките с вещина, придобита от дългата практика.
   Гледах я като хипнотизиран. В хавана влязоха сушени скариди и фъстъци. Продавачката не спираше да кълца и разбърква. После добави палмова захар и домати. Отново скълца и разбърка. Дойде ред на сока от зелен лимон и рибния сос. И отново кълцане и разбъркване. След това зелена папая, нарязана на съвсем тънки ивички. Последно разбъркване, след което продавачката постави храната върху пластмасов поднос и ми го подаде.
   Взех си малко. Отначало устата ми се изпълни със свеж и пикантен вкус, после усетих солта от сушените скариди. След това дойде сладостта, която подчерта и смекчи всички нехармонични нотки. Доматите танцуваха в устата ми заедно с фъстъците и хрупкавия зелен фасул. По лицето ми се разля спонтанна усмивка. Никога преди не бях опитвал подобна храна – плътна, с интензивен вкус, прекрасно балансирана, храна, която ти връща вярата в живота, любовта и вселената... И тогава усетих лютивината. Беше страшна. Толкова страшна, че очите ми плувнаха в сълзи, езикът ми сякаш се поду и аз не можех да обеля и дума. Беше ми трудно дори да мисля. Изминаха цели пет минути, преди болката да се разнесе и да отстъпи пред упоителната топлина на ендорфина, чрез която тялото ми се бореше със страданието. Вдигнах поглед. Двете жени зад щанда плачеха, но не от мъка, а от смях.
   – Харесва? – попита едната между два пристъпа на истеричен кикот.
   – Да – успях да промърморя. – И още как.
   Оттогава съм вманиачен на тема хранене на крак. Някои хора пътуват заради евтиния алкохол, други – за да се пекат на слънце. Аз пътувам, за да ям, и то преди всичко на улицата. Защото именно тук, сред павилионите за тако и спагети и кошниците с подправки се крие истинският дух на кухнята. Ресторантите от каталога на Мишлен не ме интересуват, с много малки изключения. Заведенията за туристи ме потискат със своите спретнати, анемични менюта, съобразени с всички изисквания на хигиената. Не, моята първа спирка винаги е улицата с миризмата ѝ на дървени въглища и сгорещена мазнина, с блясъка на електрическите светлини, с неподправената глъч и оживлението, с веселата врява. Тук няма мусове и пастети, нито чинии със странни форми. Няма самовлюбени готвачи, надменни сомелиери и салони, чиято атмосфера напомня морга. Има само храна, която кара вкусовите луковици да пеят.
   Едни от най-вкусните ястия в живота си съм изял на крак или седейки до някоя клатеща се маса край пътя, насред дизелови пари, цигарен дим и шумотевица. Спомням си супата от спагети в Луанпрабан, Северен Лаос, и мога само да си мечтая да приготвя бульон от биволско месо като онзи, който приличаше на разтопен кехлибар. Спомням си също онези такос ал пастор в Мексико Сити – тънки късчета свинско, изпечени като за дюнер, смесени с лют сос, прясна салца и зелен лимон и увити в гореща палачинка. През една мразовита вечер в Токио пък ядох такояки – тестени топчета с плънка от октопод, хрупкави отвън и приятно меки отвътре. Помня също баодзъ – китайските бухтички, сготвени на пара, които ядох в Шанхай, питките със стриди в Банкок и панеле – солените пържени хлебчета от нахут, които хем са меки, хем хрупкави и които се продават по улиците на Палермо. Мога да изброявам до безкрай. Улицата е най-демократичното място на света. Тук политиците хапват на крак редом със селяните, а ароматите са просто безсрамно смели. Харесва ми сериозното отношение, което имат към храненето на улицата в Мексико, Тайланд, Китай, Малайзия и Виетнам – страни със силни традиции в тази област. Там всеки има свое виждане относно приготвянето на тамале, самоса, миризливо тофу, лакса и пролетни рулца.
   Не казвам, че всяка хапка на улицата е деликатес. Далеч съм от тази мисъл. По улиците се продава и много лоша храна, застояла, мазна и зле приготвена. С помощта на тази книга обаче ще избегнете ниското качество. Местните заведения, които препоръчвам, струват теглото си в подправки. Един съвет от мен: търсете опашките. Големият оборот е знак не само, че готвачите си знаят работата, но и че храната е прясна, тъй като няма време да залежи. Няма значение, че не говорите местния език – езикът на удоволствието и възхищението е разбираем за всички. Усмихнете се или енергично се потъркайте по корема. Уокът и жаравата на дървените въглища ще ви разкажат за чуждата култура много повече, отколкото всички туристически справочници на света. Изберете си някоя сергия, около която се тълпи народ, вижте какво си поръчват местните и когато дойде вашият ред, просто се усмихнете и посочете с пръст. Единствената дума, която трябва да знаете, е „благодаря“. Не се страхувайте. Повечето улични продавачи на храна ще са очаровани, че един чужденец оценява уменията им.
   Тази книга е посветена на едни от най-хубавите ястия от световната кухня. Така че вземете я и излезте на улицата. Очаква ви истинско кулинарно блаженство... Въведение. Том Паркър Боулс

Преводач Цветелина Лакова
Издателство Вакон


Антология >> Българска поезия [ XXI век ]

258 поети

Валери Петров, Блага Димитрова, Радой Ралин, Георги Мицков, Владимир Голев, Павел Матев, Вътьо Раковски, Станка Пенчева, Христо Фотев, Николай Кънчев, Найден Вълчев, Лиляна Стефанова, Иван Теофилов, Иван Динков, Евтим Евтимов, Любомир Левчев, Никола Инджов, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Калин Донков, Георги Константинов, Тодор Чонов, Борис Христов, Ивайло Балабанов, Васил Сотиров, Николай Искъров, Валентина Радинска, Добромир Тонев, Александър Шурбанов, Екатерина Йосифова, Светлозар Игов, Георги Белев, Цочо Бояджиев, Иван Гранитски, Георги Рупчев, Божана Апостолова, Федя Филкова, Димитър Милов, Елка Няголова, Маргарита Петкова, Едвин Сугарев, Любомир Николов, Миглена Николчина, Владимир Левчев, Иван Сухиванов, Борис Роканов, Пламен Антов, Георги Господинов, Иван Христов, Христо Стоянов, Никита Нанков, Христина Панджаридис, Елин Рахнев, Ясен Василев, Николай Милчев, Атанас Капралов, Силвия Чолева, Бойко Ламбовски, Мирела Иванова, Аксиния Михайлова, Пламен Дойнов, Добромир Банев, Калин Терзийски, Марин Бодаков, Мартин Спасов, Елена Денева, Иван Ланджев, Стефан Иванов, Иван Брегов...

Редактор Анжела Димчева
Художник Борис Драголов
Отговорен директор Георги Гълов
Издателство Световете

Антология. Българска поезия [ XXI век ] в Pimodo



понеделник, 23 февруари 2015 г.

Ан Ма >> Една година в Париж

За френската кухня от първа ръка, за Франция и всичко френско

   Преди да се преместим в Париж през лятото на 2008 година, със съпруга ми Калвин често скитахме из атласа на Франция. Приготвях вечеря в кухнята, а той се облягаше на плота, допълваше чашата ми с вино и прелистваше широките страници на атласа. Четеше на глас имената на регионите – Елзас, Бретан, Шампан, Прованс, Нормандия. Мечтаехме си да вземем кола под наем, да обиколим страната, да пътуваме из регионите и да опитваме тяхната храна. Разбира се, понеже ставаше дума за Франция, списъкът с желания я обхващаше почти цялата.
   Говорехме много за това пътуване, докато хрупахме препечени филии в неделните сутрини. Слушахме песента на Шарл Трене „Route Nationale 7“ („Национален път номер 7“) и бленувахме за ваканционните пътища, за магистралата... Четяхме книги за планинските села в Прованс и за забележителните апартаменти на Левия бряг.
Струва ми се, че никой от нас не мислеше сериозно как ще осъществим въпросното пътуване. Тогава живеехме в Ню Йорк, после в Пекин, след това във Вашингтон, преселвахме се на всеки три години, местени насам-натам от дипломатическата работа на Калвин. „Може би, когато се пенсионираме – казвахме си, – ще вземем кола под наем и ще изръшкаме цяла Франция...“ И така фантазията започваше отново. До пенсионирането ни обаче оставаха десетки години.
   През есента на 2007 година Париж беше невероятно далеч от мислите ни. Тъкмо се бяхме преместили във Вашингтон след четири години в Китай. Почти две седмици от всеки месец Калвин беше по работа в Азия. А аз, на 32 години, се мъчех да градя кариера като гурме писателка на свободна практика – в град, чието любимо ястие е властта. Но чудесното, страхотното на работата в чужбина, е, че непрестанно се местиш. Мисията във Вашингтон беше само за една година и към октомври Калвин вече обмисляше за кое място да кандидатства. Сложи Париж в списъка с много надежда, но с твърде малки очаквания. Въпреки всичко обаче някак си се озовахме на път за Париж.
   В месеците преди преместването почти не можех да говоря за това. Бях си втълпила, че всякакви разговори, всякакво изразяване на радост, всякакви размисли за супермаркетите или за спирките на метрото ще осуетят всичко. Просто изглеждаше прекалено хубаво, за да е вярно – тригодишен престой в Париж с любимия ми човек; възможност да опитам 246-те вида сирене, за които се е шегувал Дьо Гол; удобен случай да открия кухнята на la belle France, красивата Франция; да вкуся неща, за които бях чела – и мечтала, половин живот. И туш! Фанфари! Трюфели на филийки! Най-накрая ще осъществим желаното пътуване. Затова затаявах дъх, докато опаковахме кашони, купувахме кърпи и чаршафи и отброявахме дните един по един. Затаявах го през седемте седмици на потапяне във френския дух в едно езиково училище в провинциален Върмонт. Затаявах го и когато се качих на самолета във Вашингтон и слязох на летище „Роаси“, и във влака на RER – по целия път до Левия бряг. И там, в новия ни апартамент, с глава, замаяна от презокеанския полет и от щастие, легнах на голия паркет, загледана в орнаментите на тавана, и въздъхнах.
   Май бях въздъхнала твърде прибързано. Едва бяхме разопаковали кашоните и избрали любима местна пекарна, когато отзоваха Калвин, за да го изпратят в Багдад. За една година. Останах в Париж, защото Ирак е от малкото места в света, където не можехме да бъдем заедно. Вместо споделеното приключение, което предвкусвах, трябваше сама да опознавам нова страна, език и култура, в опит да отблъсквам тревогите и самотата. Париж си е Париж – елегантен, позлатен, блестящ, финтифлюшчест, съкрушително красив отблизо, както съм го сънувала отдалече, – но мечтата ми да живея там се бе променила.
   Отначало не бях сигурна как да маневрирам съвсем сама. Моят съпруг ми липсваше като вътрешен орган, а градът, който изглеждаше толкова странно официален, когато бяхме заедно – с неговите bonjour, „добър ден“, и bonsoir, „добър вечер“, с четиристепенното меню на официалните вечери и целувките по бузите вместо прегръдки, – беше малко студен сега, когато бях сама. Разхождах се неспокойна, осъзнавах американския си акцент и азиатските си черти, без да знам дали употребявам правилно френските глаголи. Как да намеря място в този град, който е толкова изящен и така враждебен! Усещах го като херкулесовско предизвикателство, което осъзнавах отново всеки път, когато купувах зеленчуци на пазара и продавачът поправяше моя френски. (Аз: „Un botte de carrotes, s’il vous plait. Един връзка моркови, моля“. Той: „UNE botte. UNE! UNE! Една връзка. ЕДНА! ЕДНА!“)
   И тогава, докато проучвах нови пазари и запомнях нови думи, се сетих за съпругата на друг американски дипломат, живяла тук преди шейсет години, още една „ходеща опашка“, на която ѝ е бил необходим тласък, за да намери пътя си – Джулия Чайлд...

Преводач Славянка Мундрова-Неделчева
Художник Кремена Петрова
Издателство Слънце


Андерш де ла Моте >> Играта

Към всички пристрастени към мобилните си телефони

   Казват, че мигването е най-бързото движение, на което е способно човешкото тяло.
   И все пак то не може да се сравнява с електрическите синапси на мозъка.
   „Не сега!“ беше мисълта, коя­то профуча през главата му, когато светлината блесна срещу него.
   И от негова гледна точка бе съвсем прав. Трябваше да има още време, предоста­тъч­но – бяха му го обещали. Все пак бе следвал стриктно инструкциите – беше направил точно това, което му бяха казали да направи.
   Така че това не трябваше да се случва.
   Не сега!
   Определено не!
   Учудването му беше на­пъл­но разбираемо, да не кажем логично.
   Това беше последното възприятие в живота му.
   Милисекунда по-късно експлозията го превърна в изпепелен пъзел, кой­то полицейските техници щяха да подреждат повече от седмица. Парче по парче, като зловеща салонна игра, докато накрая що-годе възстановят тялото му.
   Но дотогава Играта отдавна щеше да е приключила...

Преводач Любомир Гиздов
Художник Любомир Пенов
Издателство Сиела

 Играта в Pimodo

Ерих Кестнер >> Малкия мъж

Приключенията на петсантиметровия цирков артист


   Една градина може много бързо да подивее. Нищо че дивата градина си има своя хубост. Управниците на градината са на друго мнение. Дори напоследък имаше в бюрото на директора основателно безпокойство. Докато в Барселона един духовен сановник прочиташе посланието на папата до Евхаристкия конгрес, една испанска ескадрила изтребители изписа на небето с бели следи думите: „Царство Христово“. И ето, един лекомислен помощник градинар посади в една полезна леха въпроса: „Дали думите на папата и на испанските въздушни сили се отнасят за едно и също небе?“
   За щастие тази грешна стъпка бе открита от един надзорник. И успяха да изскубнат отговора, преди да е пуснал корени. А помощник-градинарят бе преместен за наказание в парниците.
   Особено опасни са също въпросите, произлизащи от безразсъдството на децата. Така например преди известно време пред управата на градината се яви една майка и пожела да посадят в някоя саксия въпроса на малкия си син: „Протестант ли е Дядо Господ или католик?“ Наредиха ѝ да остави въпроса и вместо него ѝ дадоха стрък шибой за детето. А въпросът за вероизповеданието на Дядо Господ заедно с други семена от бурени бе изгорен. Ерих Кестнер

Издателство Емас