събота, 7 декември 2013 г.

Димитър Димов >> Осъдени души

Фанатична вяра и невъзможна любов. Война.

   ... Да, това бе упорита и жестока мисъл, която пропълзя в съзнанието ѝ неусетно през самотната неврастения на една от тия задушни кастилски нощи, които тя прекарваше в палатката си с отворени очи въпреки силните дози приспивателно. Тази мисъл я напрегна до лудост и накара да стане веднага. Кармен спеше дълбоко. Равномерното ѝ дишане се сливаше с шумоленето на маслиновото дърво, а чакалите, както всяка нощ, тъжно и пискливо виеха в степта. Запали цигара. Тютюневият дим, който погълна дълбоко, издраска гърдите ѝ. Докато правеше усилие да задуши кашлицата си (не искаше да събужда Кармен), съзна парливото усещане, че постепенно бе стигнала съвсем близо до осъществяването на целта си. Това усещане бе тъй остро и сигурно, щото внезапно усети почти физическа възбуда. Още преди да състави какъвто и да било план за действие, мисълта ѝ потече изведнъж всред сладостните образи на онова, което бе вече тъй близо, тъй достижимо, че просто трябваше само да протегне ръката си, за да го улови. И дори несъзнателно направи движение с ръка, защото в тоя миг пред нея изпъкна седефеното тяло на монаха такова, каквото го видя в часа по гимнастика с момчетата от колежа „Ареналес“. Всичко, което бе изпитвала досега към Ередиа – тая сложност от противоречиви чувства на гняв и възхищение, на метафизичен страх и обожание, на способност да се пожертвува за него и да разкъса лицето му с нокти, – всичко това ѝ се стори някаква самоизмама, която най-сетне бе разбрала и която се свеждаше към простото физическо притежание на тялото му. Не ѝ трябваше повече. На нея от дълги години не ѝ бе трябвало нещо повече.
   Връзките ѝ с почти всички мъже, които бе мислила, че обича, се свеждаха именно към това притежание. Духовният елемент у тия мъже бе само формата, която внасяше необходимото разнообразие в един и същ мотив на удоволствието. Някога я привличаше Мюрие със своя цинизъм, със своята духовитост, с изкуството си да прелъстява жени. Сега я привличаше Ередиа с абсурдната вяра в своя бог, с фанатичното си целомъдрие, а може би с това, че бе испански монах, че в личността му трептяха страстните багри на екзотичното. От Ередиа тя искаше да вземе само това, което бе взела вече от Мюрие – само няколко седмици, няколко дни или дори няколко часа от най-дивото опиянение на духа, от най-острите спазми на плътта, а след това да си замине и да му отправи за сбогом отегчената и меланхолична усмивка, която туристите отправяха към червените кули на Алхамбра, когато напускаха Гранада. Как се бе самоизмамвала досега! Как си бе въобразявала, че го обича, че не можеше да живее без него! Разсмя се вътрешно, когато си спомни, че имаше моменти, когато го мислеше за полубог, за свръхестествено същество, докато той бе всъщност само един луд, един луд!... Най-сетне тя виждаше Ередиа под ясната светлина на разума си той бе йезуит, мрачен, побъркан йезуит! Заради Христа, заради миража на католическата империя, заради ордена той би продал народа си, майка си, себе си!... Да, дори себе си! Е добре! Тъкмо него желаеше да купи и Фани!
   Ала с колко висока цена, с какви мъки, с какъв риск и излагане на смъртна опасност щеше да го купи!...

Издателство Сиела

Осъдени души в Хеликон


Джеф Гуин >> Автобиографията на Дядо Коледа

Един много скъп приятел

О, знам, че понякога е трудно. Все ще се намери някой да ви каже, че няма Дядо Коледа, че аз съм най-обикновена приказка, измислена преди много години, която се разправя всяка година около Коледа. Предполагам, че трябва да се ядосвам на тези хора, но аз ги съжалявам. Забелязали ли сте, че нещастните хора все нападат това, в което вярват щастливите?

Поне такова е моето наблюдение, а аз отдавна съм на тази земя и би трябвало да ги познавам...

Издателство Рой Комюникейшън



Никола Вапцаров >> Вълната, която бучи

Елена. Какво е това?
Лилия. Защо свирят, татко?
Попов. Кажи ми ти защо свирят.

   Голяма стая в къщата на Попови. В средата маса с албуми и вази. Във всеки ъгъл – високи масички и върху тях статуи от различни големини. Стените са украсени с много картини, подредени с вкус. Мебели богати и нови. Вляво на сцената – врата. В дъното – широка двукрила врата. Тя е отворена и през пея се вижда веранда. Встрани – отляво – статуя, изобразяваща старец с приведена глава, превит, смазан, той носи на гърба си тежко бреме. Вдясно – картина, която представлява бурно море. Още по-встрани – големи прозорци, чиито пердета са вдигнати. През тях се вижда градина с цъфнали дървета. На около триста метра – висок бетонен фабричен комин. В стаята е светло пролетно утро. На сцената е Лилия, облечена в бяла рокля. Тя е измокрена от утринната роса до глезените и унесено подрежда цветя. Веднага след вдигането на завесата влиза Елена Попова в утринна рокля, малко неподходяща за годините ѝ.

Елена. Лили, тука ли си?
Лилия. Да, майко.
Елена. Андрей още ли не е станал?
Лилия. Още е рано.
Елена. Някакъв файтонджия го търси.
Лилия. Файтонджия ли? Защо пък файтонджия?
Елена. Не зная. Дошъл бил още преди един час.
Лилия. Интересно. (Подрежда бели цветя, които е оставила за себе си.)
Елена (вижда измокрените крака на Лилия). Ах, боже мой, какво е това, Лили? Защо все искаш да ме сърдиш?
Лилия. О, майко, аз днес съм настроена като пролетна чучулига. Искам да хвъркна горе във висините и... да пея... да пея. А ти какво мислиш, искам да те сърдя ли? Защо? Защо се сърдиш, майко? Нима това светло небе не те кара п тебе да пееш? И после... другото... Нима именно днес ти можеш да се сърдиш? Нали той е тука, той – блудния син, твоя син, майко...

Издателство Български писател



петък, 6 декември 2013 г.

Ивлин Уо >> Сензационни новини

Най-смешната и забавна книга, писана някога за журналистиката... Вихрена комедия от грешки. Observer

С тази книга най-остроумният английски автор поставя нови стандарти в областта на ексцентричната сатира. The New York Times

След поредица от недоразумения, грешки и комични ситуации, Бут е назначен за военен кореспондент на вестника във въображаемата африканска страна Ишмилия, където се носят слухове за предстояща революция. Въпреки че няма и най-малка представа за какво е изпратен и какво очакват от него шефовете в Лондон, Бут произвежда сензационни новини и сам се превръща в сензация...

Издателство Фама



Михаел Бар-Зоар и Нисим Мишал >> Мосад

Мисиите...

   Най-знаковите и най-опасните операции в над шейсетгодишната история на израелското разузнаване.
   Сред тези мисии са залавянето на Адолф Айхман, противоборството срещу „Черен септември“, унищожаването на сирийския ядрен реактор и наважни учени, свързани с развитието на ядрената програма на Иран...
   В резултат на задълбочени проучвания и специални интервюта с израелски лидери и агенти на Мосад, авторите Михаел Бар-Зоар и Нисим Мишал възсъздават тези мисии с приковаващи вниманието подробности.В това вълнуващо четиво оживяват агенти, които героично се изправят пред невъобразими опасности, рискувайки всичко.

Издателство Enthusiast

Мосад в Хеликон

Мосад в Books.bg

Сесар Видал >> Заветът на рибаря

Петър, Нерон, Марко и християнството...

Постепенно аз разбирах, че всеки епизод, колкото и простичко да беше разказан, отразяваше спомените на очевидец, на човек, който помни каква е била тревата в деня, когато Исус умножил хлябовете и рибите, или къде точно бил опрял главата си, когато се разразила бурята и за малко да потопи лодката, в която той пътувал с учениците си. Така, четейки увличащия разказ на един стар рибар, стигнах до мястото, което ми беше посочил Марко...

Издателство Рива



четвъртък, 5 декември 2013 г.

Кармен Райнхарт, Кенет Рогоф >> Този път е различно. Осем века финансови безумия

Хронология на финансовите кризи

   В тази книга ще разгледаме различни видове финансови кризи. Някои от тях включват неизпълнение на задължения от страна на държави, неуспели да посрещнат плащанията си по външен, вътрешен дълг или и по двата. Други са от рода на тези, които светът изпита в изобилие в началото на XXI век. При тях обикновено една нация открива, че значителна част от банковия ѝ сектор е станала несъстоятелна в следствие на загуби от инвестиции, финансова паника или и от двете.
   Друга важна категория кризи са предизвикани от валутните курсове – подобни сътресения поразиха държави от Азия, Европа и Латинска Америка през 90-те години. По своята същност те представляват стремителна обезценка на валутата на дадена страна, обикновено въпреки „гаранциите“ на правителството, че при никакви обстоятелства няма да допусне това да се случи. Следва да споменем също така кризите, предизвикани от периоди на свръхинфлация. Както се разбира от самосебе си, неочакваните и резки инфлационни изменения дефакто са равносилни на неизпълнение по ангажиментите, тъй като позволяват на всички длъжници (в това число и на правителствата) да погасяват задълженията си с парично средство, което има много по-малка покупателна сила, отколкото е имало в момента на сключване на договорите. В голяма част от книгата ще разглеждаме тези кризи поотделно.

   Но те често се случват и едновременно...

Издателство Сиела



Астрид Линдгрен >> Три повести за Карлсон

отНово издание, с цветни илюстрации, за неОбикновените приклюПакости на Дребосъчето и перконосия Шишко от Покрива

   В град Стокхолм, на една съвсем обикновена улица, в една съвсем обикновена къща живее най-обикновено шведско семейство с фамилното име Свантесон. Това семейство се състои от един най-обикновен баща, от една най-обикновена майка и от три най-обикновени деца – Босе, Бетан и Дребосъчето.
   – Аз съвсем не съм най-обикновено момче – казва Дребосъчето.
   Но това, разбира се, не е истина. На света има толкова много момчета, които са на седем години, които имат сини очи и чипо носле, и немити уши, и скъсани на коленете панталонки, та не трябва ни най-малко да се съмняваме: Дребосъчето е най-обикновено момченце.
   Босе е на петнайсет години и стои с по-голямо желание пред футболната врата, отколкото пред черната дъска. Значи и той е най-обикновено момченце.
   Бетан е на четиринайсет години и нейните коси са досущ като на другите най-обикновени момичета.
   И в цялата къща има само едно необикновено същество – това е Карлсон от покрива. Да, той живее на покрива и това само по себе си е вече необикновено. Може би в другите градове да не е така, но в Стокхолм почти никога не се е случвало някой да живее на покрива, и то в отделна малка къщичка. А, представете си, Карлсон живее тъкмо там.
   Карлсон е малко, дебеличко, самоуверено човече. При това умее да лети. Всеки умее да лети със самолет и вертолет, но едничък Карлсон умее да лети самичък. Достатъчно е да натисне копчето на корема си и тозчас едно малко чудновато моторче забръмчава на гърба му. Докато перката се завърти както трябва, Карлсон стои една минута неподвижен. Но щом моторът заработи с пълна сила, Карлсон се издига, полетява с леко поклащане и си дава такъв важен и достолепен вид, сякаш е някой директор – разбира се, ако можете да си представите директор с перка на гърба.
   Карлсон си живее прекрасно в своята малка къщичка на покрива. Вечер сяда на стълбата пред входа, пуши с луличка и гледа звездите. Разбира се, от покрив звездите се виждат по-добре, отколкото от прозорец, и затова може само да се учудваме, че толкова малко хора живеят по покривите.
   Изглежда, че обитателите на къщата просто не се досещат да се заселят на покрива. Те не знаят, че Карлсон си има там къщичка, защото тя е скътана зад големия комин. Пък и щяха ли възрастните да обърнат внимание на някаква си там къщурка, дори и да се спънеха в нея?
   Веднъж един коминочистач съгледа неочаквано Карлсоновата къщичка. Той се учуди и си рече: „Я гледай!... Къщичка?... Не може да бъде! Кой ще построи къщичка на покрива?... Отде ли се е взела тука?“.
   После коминочистачът се зае с комина, забрави за къщичката и никога вече не си спомни за нея.
   Дребосъчето се радваше много, че се запозна с Карлсон. Щом Карлсон долетеше при него, започваха необикновени приключения. Изглежда, и на Карлсон беше приятно да се запознае с Дребосъчето. Защото, каквото и да се приказва, не е много приятно да живееш сам-самичък в малка къщичка, и то такава, за която никой нищо не е чувал. Тъжно е, ако няма кой да ти извика: „Здравей, Карлсон!“, когато прелиташ наблизо...

Издателство Пан



Джейми Оливър >> Министерство на храната

Предай нататък

Какъв е планът?

В книгата „Министерство на храната“ Джейми Оливър посочва, че иска всеки от нас да се ангажира лично с инициативата Предай нататък, като обещае да научи по една рецепта от всеки раздел. Той препоръчва да ги усъвършенстваме у дома, а след това да ги предадем нататък, като научим още поне двама човека (за предпочитане дори четирима) да ги приготвят. За успеха на тази инициатива е необходимо да накараме хората да обещаят, че те на свой ред ще предадат нататък наученото.

Защо е необходимо да предадем нататък?

Истината е, че в момента върлува една от най-сериозните епидемии, свързани с храненето. Но този път тя не е свързана с недостига на храна, а с прекомерната консумация на вредни храни. Важно е да се вземат спешни мерки!
Качествената храна и добрите хранителни навици не са белег за изтънченост, всеки може да се храни добре, независимо от бюджета, с който разполага, но само ако умее да готви.

Издателство Хермес



сряда, 4 декември 2013 г.

Роберт Менасе >> Залезът на Европа

Демокрацията предполага просветения гражданин. Когато той се изгуби сред подстрекаваната от медиите тълпа, демокрацията става опасна за обществото. РМ

   Идеологически ЕС се легитимира като „свободен проект“, в който отделните страни се обвързват помежду си все по-тясно и се развиват заедно. Когато обаче в този съюз се институционализират противоречиви интереси и станевъзможно за кратко една страна-членка да се настрои срещу друга, тогава под идеологическия балдахин започва да прозира една общност от вълци.

   Германските претенции за лидерство в ЕС представляват проблем за демокрацията. Госпожа Меркел не е избрана,не би могла да бъде избрана и не би била избрана в 26 от 27-те страни-членки.

   Поколението на Меркел обаче иска да направи от Европа на помирените нации, от солидарната, наднационална Европа без граници, предвестник на нова Велика Германия.

   Разбира се, не бива да свеждаме настоящата криза на европейския проект единствено до човешкия фактор, до социалните условия и въздействията, на които е бил подложен днешният политически елит.

   Недостатък в Съюза е, че националните държави, чиято власт трябва да бъде ограничена, са овластени институционално, защото тъкмо представителите на националните държави трябва да работят за тяхното преодоляване.

   Европейският съвет по самата си същност не може да бъде друго, освен бастион на националните интереси. А все още има национални интереси, които противоречат на общоевропейските концепции, изработвани от Комисията и одобрявани от Европейския парламент.

   Съветът, създаден за да поощрява и стъпка по стъпка да провежда обединението на Европа, докато сам стане излишен, се е превърнал в крепост, с чиято помощ шефовете на националните правителства блокират пътя към това обединение...

Издателство Леге Артис



Красимир Бачков | Анна Койчева >> Българчето. Добруджански разкази. Кентърбърийски ябълки

Добруджа, България и Англия, в една приключенска новела и весели и невесели разкази и дописки...

   Колата спря някъде под Аспаруховия мост. През затъмнените стъкла на колата се виждаха огромните циментови подпори и лентата на пътя горе.
   – Кой се обажда? – бе първия въпрос на бандита до мен.
   – Една моя съученичка. Кани ме довечера на концерт.
   – Чухме! – потърка космите по брадата си с дулото на пистолета бандита и бавно го прибра под мишницата си. – Какво правеше в трансформатора? Подслушваше ли ни?
   – Не!
   – Лъже! – обади се другия.
   – Да! – съгласи се този до мен – Вероятно е чул, какво си говорихме!
   – Нищо не съм чул!
   – Ясно, чул е! Кажи сега, защо се бе скрил там? Кой те накара?
   – Никой не ме е карал... чичко! Сам се скрих.
   – И защо по дяволите, хлапе като теб, ще се крие в трансформатора на пристанището, рано сутринта? Сега така ли си играете на криеница?
   – Не, разбира се! Скрих се, за да изчакам удобен момент, да се кача на кораба.
   – Хм! Защо точно на този кораб? И къде щеше да ходиш, като се качиш?
   – В Англия, при тате! Той работи там.
   – Откъде знаеш, че точно този кораб заминава за Англия?
   – Преди два дни спрях да си купя кока-кола на павилиончето, встрани от пристанището. Докато я пиех, чух как двама работници си говореха за този кораб. Ядяха кебапчета и си говореха, че голям контейнеровоз щял да ходи до Бристол днес.
   – И ти веднага реши, че това е твоя кораб?
   – Аз отдавна искам да ида при тате, но сега случайността просто ми помогна!
   – А майка ти? Знае ли, за намеренията ти?
   – Майка ми почина, като бях тригодишен! – набързо погребах мама, с цел да умилостивя малко бандитите.
   – Кой те гледа?
   – С дядо се гледаме двамата.
   – Той знае ли, че искаш да бягаш?
   – Естествено не! Той е тежко болен! – подредих набързо и него -Много се мъчи, горкият! Не ми казва, но мисля, че е болен от рак!
   – Кой знае, за намеренията ти да се качиш днес на кораба?
   – Ами-и-и... започнах да изброявам тихо на глас – Митко, Вальо Петков, Вальо Янков, Радо, Алекс, Жижо, Пъндела, Крис и Вени. Всичките момчета от нашата банда! (Разбира се, никой освен Тони в действителност не бе в час с намеренията ми, но трябваше да излъжа бандитите, че много хора са информирани, за да не ми сторят нещо лошо.)
   – Айде, бе! Че то целият град е информиран за бягството ти, бе зайо?!
   Неволно се свих. Щом и мен наричаха заек, нищо добро не можех да чакам от тях.
   – Само приятелите ми знаят. Никой друг!
   – Я да видим, какво носиш в раницата! – извади изпод краката си раницата ми бандита и надникна вътре. Порови малко и явно се увери, че казвам истината. Въздъхна, поглади си космите на брадата с шепа и нареди на този, зад кормилото:
   – Излез и обясни на шефа в какво сме се забъркали! Да каже, как да действаме!
   – Сто процента ще ни резнат заради това помиярче! – изпъшка другият, отвори вратата и излезе навън да говори по телефона. Позабави се, а когато влезе, погледна към мен, присви очи и каза:
   – В торбата, при другите зайчета! Няма как! После ще видим кое как!
   Прималя ми. Бандита,който ме държеше ми запуши устата и натисна главата ми към седалката. Другият се извъртя и почувствах убождане от спринцовка. Много бързо започна да ми призлява, зави ми се свят и май тръгнах на среща с Джо Блек... Българчето

Издателство Сиела



Райнер Мария Рилке >> Драми

Виновен е страхът от новите и непревидими преживявания, с които не вярваме, че ще се справим. Райнер Мария Рилке

Умрели, наслаждавайки се на щастието! Каква красота само има в това! Вярваш ли, че и други са го преживели вече? По този начин човек би могъл да има много животи. Разбираш ли?... Това би било изкуството на модерния човек. Или задачата. Да намери за всяко преживяване съответния такт. Тогава всяко преживяване би било едно цяло, един живот. И човекът щеше да живее хиляди животи. И да умира хиляди пъти... Което обаче винаги би преодолял... РМР

Издателство Рива

Драми в Хеликон

Драми в Books.bg

вторник, 3 декември 2013 г.

Христо Пимпирев >> Антарктически дневници

Дневник на 21 български експедиции, писан 25 години

   – Започнахме аматьорски като зад себе си имахме институция като Софийския университет, който тогава празнуваше 100-годишнината си. След това имаше пет години затишие в антарктическите ми планове. Втората експедиция осъществихме с помощта на испанци. С тях сложихме две малки наши къщички на остров Ливингстън. Заминахме с ограничени средства само от спонсори. Държавата не стоеше зад нас. Единствено тогавашният президент Желю Желев ни даде българско знаме, което да развеем там. На тази втора експедиция продължих да си водя дневник. Пишех вечер, след като свършим работа. Понякога цяла седмица навън бушува буря и не можеш да правиш нищо, освен да осмисляш впечатленията си. По това време построихме българската полярна база Св. Климент Охридски. Постепенно България взе да се намесва в усвояването на този континент. През 1998 г. ни приеха за постоянен консултативен член на Антарктическия договор, тоест ние започнахме да управляваме този континент.
   Първите две експедиции са отразени най-силно в дневниците ми. Описвам и преживяванията си на Южния полюс през януари тази година. Има и богат снимков материал. По-нататък пътуванията ми станаха рутина, бил съм на всичките 21 български антарктически експедиции... Професор Христо Пимпирев пред Труд

Издателство УИ Св. Климент Охридски



Лора Джо Роуланд >> Японски загадки. Отоме

Кой ще съобщи на шогуна, че дъщеря му е мъртва?

   Земетресението не бе пощадило и Сано. На четиридесет и шест годишна възраст, той се чувстваше два пъти по-стар. Всяка сутрин, когато се погледнеше в огледалото, виждаше още сиви нишки в черните си коси, а бръснатото му теме блестеше в сребрист оттенък. Бе работил ден и нощ, в продължение на цели пет месеца, за да възстанови града и обширните отдалечени райони, разрушени от земетресението.
   – Заместник-главнокомандващият на шогуна е в същото информационно затъмнение както и всеки друг, а? – каза Огами. – Това е лош знак.
   Процесията тръгна нагоре по стъпалата към двореца, мина покрай часовите и влезе в приемната зала. Сладката миризма на свежо дърво и нови татами облагородяваше въздуха. Нова фреска украсяваше стената зад подиума – пурпурни ириси, цъфтящи покрай синьо-сребриста река на златист фон. Покрай стените бяха подредени повече войници от обичайното. Генерал Исогай, командирът на армията на Токугава, бе до подиума. Тялото му бе все така яко и мускулесто, кръглата му глава изпъкваше над дебелия му врат, но цветът му беше прекалено червен.
   Докато мъжете коленичеха на местата, определени от ранга им, се надигна ропот.
   – Защо са всички тези допълнителни войници? Да не би шогунът да очаква да се стигне до някакви насилнически действия?
   – Може, ако става дума за нова серия повишения и понижения.
   – Странни времена настанаха. Дори ако си се представял великолепно на поста си в продължение на години, пак има възможност да бъдеш понижен, за сметка на някой, който може да достави провизии от провинциите или да внесе допълнителни данъци в хазната на правителството.
   – Колко още подобни катаклизми може да понесе всеки?
   Земетресението бе разрушило повече кариери, отколкото Сано си бе дал труд да запомни. Той седеше на издигнатата секция на пода непосредствено под подиума. Огами и другите четирима възрастни мъже от Съвета на старейшините седяха в редица от дясната му страна. Генерал Исогай дойде и тромаво се стовари на колене от лявата страна на Сано. Изхриптя и се хвана за гърдите. Въздухът се изпълни с телесна топлина и с мирис на пот. Нервите на Сано вибрираха от напрежението, което се бе натрупало в атмосферата след земетресението. Непрестанната работа бе подложила на изпитание издръжливостта на колегите му и на него самия, и бе изчерпала физическите и умствените им резерви. Той също не знаеше колко още ще могат да понесат те...

Издателство Труд



Милета Проданович >> Градина във Венеция

Роман за ентропията, разпиляването, за отричането от себе си, от изградените норми за изкуство, морал, любов и приятелство...

   И тогава първият сокол се откъсна. Тъй като галерията не беше като простора над склоновете на Мендеб, синьоглавите соколи не можеха да се реят в големи кръгове. Впрочем не се и налагаше – плячката беше тук, на един клюн разстояние. Маневрираха удивително умело въпреки ограниченото пространство, от време на време някой докосваше с крака земята, сякаш да подскочи и да се оттласне от нея, винаги с разперени криле.

   Роговото острие, скрито във вътрешността на клюна, безпогрешно намираше точката на врата на гълъбите, която прекъсваше жизнената им енергия, независимо дали соколите ги докопваха във въздуха или ги приклещваха в някой от ъглите на ринга. Нямаше много кръв, само тук-там, но затова пък пера и особено перушина хвърчеше на всички страни. Опитите на обезумелите гълъби да се скрият между кутиите и отломките от мебели бяха напълно безуспешни, откриваха ги и ги застигаха навсякъде – чуваше се само удар на крила, малки, големи, на два-три пъти соколите в устрема си се блъскаха с цялата си тежест в прозрачните решетки, публиката се отдръпваше инстинктивно, чуваше се по някой кратък писък, май един от соколите се нарани, падна, поотърси се малко и се върна във водовъртежа от пера.

   Почти всеки от публиката имаше фотоапарат: неравномерният ритъм на светкавиците не намаляваше своята интензивност.

   И макар че целият пърформанс въздействаше като проста, дори банална метафора, докато течеше, изчезна всяка мисъл за метафора, за символи. Гълъбите, тези летящи плъхове, замърсители и преносители на болести, в съзнанието на хората не фигурират като вредители. За тях не се мисли даже като за обикновени птици – те винаги са нещо различно: мир, вярност, дори самият Свети дух. Соколите – необременени с тежката символика, натрупана още от времето на нашия праотец Ной, та чак до наши дни – ги унищожаваха с неподозирана бързина, разкъсваха ги брутално...

Издателство Ерго



понеделник, 2 декември 2013 г.

Джема Мали >> Смъртниците

Изглежда, че този Град е истински рай. Изненадващо, но не всичко е наред в рая...

   Пръст, прах и мръсотия в очите ѝ, в носа, давят я, задушават я. Една ръка държи нейната, тегли я напред, вдъхва ѝ кураж. Кракът ѝ изненадващо се спъва в камък, тя пада по очи; надига се и изтрива челото си с опакото на дланта – кръв. Долната ѝ устна затреперва, но преди сълзите да бликнат, някой я грабва и вдига; ръцете ѝ се обвиват около познатата шия и пътуването продължава.
   Ритъмът от крачките му я успокоява; тя се чувства в безопасност. Тялото му е топло; тя се гуши плътно до него. Усеща миризмата му: пот, глад, решителност, обич.
   – Почти стигнахме – прошепва той в ухото ѝ. – Почти стигнахме, любов моя.
   Тя стисва очи и когато отново ги отваря, двамата са вече другаде, на обляна от слънце зелена поляна, ярката светлина я кара да замижи отново. Едно лице се привежда до нейното, тя му се усмихва и се протяга към него.
   – Стигнахме вече – шепне той. – Стигнахме вече, любов моя…
   Иви отвори очи и рязко седна в леглото. Отново беше сънувала кошмар, сън, толкова жив, че тя се огледа наоколо, за да се убеди, че е сама, че се намира в собственото си легло. Разбира се, че беше сама. Скочи, коленичи бързо на пода и зашепна:
   – Прочиствам съзнанието си от лоши мисли. Прочиствам мозъка си от злото. Търся доброто, укрепвам душата си, боря се с демоните, които ме обикалят денем и нощем. Аз съм силна. Аз съм добра. Аз съм в безопасност. Аз защитавам и мен защитават.
   Иви повтори мантрата пет пъти, после, стараейки се да не обръща внимание на подгизналите от пот чаршафи в леглото си, се отправи към малката баня до стаята си, всъщност, единствената баня в къщата – че на кого му е притрябвала повече от една баня? Пристъпи под ледените струи на душа и започна да се къпе, зае се да отмие миризмата на мъжа, който я прегръщаше в съня ѝ. Мъжът, чието лице тя никога не виждаше, но въпреки това отлично познаваше. Всяка вечер си лягаше, преизпълнена с мисълта, че никога повече няма да го срещне насън; всяка нощ решението ѝ се проваляше и всяка сутрин момичето се будеше изпълнено със страх, с желание да се пречисти, с желание да бъде като всички останали, да бъде добра, да се освободи от кошмарите, които я преследваха и я белязваха като различна, като опасна.
   Тя самата обаче никога не чувстваше сънищата си като кошмари. Те не бяха мрачни и страшни; напротив, бяха топли, изпълнени с щастие.
   Това само правеше нещата още по-лоши.
   Тя беше покварена. Такава беше истината. Мъжът в съня ѝ представляваше злото в самата нея, изкушаваше я, караше я да отхвърля доброто; Иви знаеше това, защото майка ѝ го беше обяснила. Мъжът беше Зъл, а копнежът на Иви по него показваше само колко е слаба самата тя, как се е провалила, колко порочна и опасна е. Такива бяха думите на майка ѝ и когато ги казваше, тя някак си успяваше да внуши убеждението си, че самата Иви не се старае да отхвърли покварата, че дъщеря ѝ сама е виновна за сънищата си, че те се появяват по неин собствен избор...

Издателство Артлайн Студиос

Смъртниците в Хеликон


Христо Кафтанджиев >> Хармония в рекламната комуникация

Презареждане VII

   В изданието е включено най-доброто и най-новото от световната реклама.
   Анализирани са стотици от най-работещите и ефективни комуникативни стратегии и подходи.
   Учебникът е полезен за студенти, рекламисти, пиари, маркетолози, филолози, социолози, психолози, политолози, фотографи, художници, учители, журналисти...

Издателство УИ Св. Климент Охридски



Здравко Дафинов >> Автентичният д-р Кръстьо Кръстев

Документална хроника за живота и делото му

Д-р Кръстьо Кръстев е първият български професионален литературен критик и историк след Освобождението. Той е сред най-оригиналните и талантливи творци в новата ни история. Известен като основател на сп. „Мисъл“ и член на кръга „Мисъл“ (заедно с Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров), д-р Кръстев е родоначалник на българската литературна критика. Поради ключовата му роля в историята на родната литература, дейността на д-р Кръстев е изследвана многократно, но информацията за човека Кръстьо Кръстев остава някак пренебрегвана.

„Той е рядък пример за човек, осъзнал истинското си призвание още в юношеската си възраст, отстоявал го с огромни усилия до края на своята 30-годишна творческа дейност, жертвайки дори личното си щастие. Човек, както представя сам себе си – ту като Дон Кихот в примитивната действителност на своето време, ту „със студено сърце и горещ ум.“ Здравко Дафинов

Издателство Изток-Запад



неделя, 1 декември 2013 г.

Мерете Линдстрьом >> Дни от историята на мълчанието

Какво е миналото – бреме или богатство?

Тъжно или радостно е да преоткриеш себе си, когато животът почти се е изнизал? Възможно ли е да изтриеш с мълчание преживяното, или всеки отминал ден е с теб завинаги?

Възрастна двойка мълчаливо възражда миналото си. Ала не рутинното общуване с дъщерите им, нито излинялата им любов, а съжителството с домашната помощница неочаквано разбужда приспаните спомени.

Издателство Книгопис