Ф. Скот Фицджералд >> Красиви и прокълнати

парите, властта и срутването на кулите

   През 1913-а, когато Антъни Печ беше на двадесет и пет, бяха изминали две години, откакто иронията, Светият Дух на съвремието, го бе озарила, поне на теория. Иронията беше лустрото, последното мацване на четката, нещо като интелектуалното „Еврика!“ – и все пак, на прага на настоящата история, той не бе стигнал по-далеч от стадия на съзнанието. Първото впечатление от него бе, че често се питаше дали не е човек без чест и леко луд, или пък по повърхността на света не лъщи някакъв безсрамен и противен слой, подобно на нефт върху повърхността на бистро езеро. Разбира се, тези случаи се редуваха с други, в които той се смяташе за изключителен младеж, безкрайно изискан и с богат житейски опит, добре приспособен към средата си и по някакъв начин по-значим от всичките си останали познати.
   Това бе по-нормалното му състояние, което го правеше весел, приятен и много привлекателен за интелигентните мъже и за всички жени. В подобни моменти той смяташе, че един ден може би ще извърши някое изтънчено и възвишено дело, което богоизбраните ще оценят по достойнство и с течение на времето ще се присъедини към блещукащите звезди в мъглявия неопределен небосклон, някъде по средата между смърт та и безсмъртието. Докато дойде времето за това усилие, той щеше да бъде Антъни Печ – не портретът на някакъв човек, а определено динамична личност, твърде своеволна, надменна, подвластна на времето – човек, който съзнаваше, че не може да съществува чест, и въпреки това имаше своя чест; който познаваше софистиката на храбростта и въпреки това беше смел.

Един достоен човек и неговият надарен син

   Антъни изпитваше чувство за социална сигурност от факта, че е внук на Адам Дж. Печ, каквото би изпитвал и ако корените на родословното му дърво водеха към кръстоносците отвъд океана. Това е неизбежно: жителите на Вирджиния и Бостън в известен смисъл държаха на аристокрацията, основана изцяло на принципите на парите, и вярваха, че тя води към богатство.
   Адам Дж. Печ, по-известен като „Крос Печ“, бе заминал от фермата на баща си в Теритаун през 1861 година, за да постъпи в Нюйоркския кавалерийски полк. След войната се беше върнал вкъщи като майор, бе скочил във водовъртежа на Уолстрийт и сред врява, възбуда, възхищение и зложелателства бе успял да натрупа седемдесет и пет милиона долара. Той изразходваше енергията си за тези занимания до петдесет и седем годишна възраст. Тогава, след тежка атака от склероза, реши през остатъка от живота си да се съсредоточи върху духовното възраждане на света и стана пръв реформатор сред реформаторите. В стремежа си да надмине величавите усилия на Антъни Комсток, на чийто внук беше кръстен, той нанесе поредица от различни удари и поражения на алкохола, литературата, порока, изкуството, медицината и неделните театри. Под влиянието на коварната болест, която поразява в крайна сметка повечето от нас, умът му гневно се отдаде на всички негодувания на епохата. От едно кресло в кабинета на своето имение в Теритаун той водеше битка срещу мощен хипотетичен враг – битка, продължила цели петнадесет години, и през това време се бе проявил като яростен маниак, обладан от идея-фикс, като непредсказуем нарушител на обществените порядки и непоносим досадник. В годината, начало на настоящата история, той беше уморен, кампанията му се бе оказала безполезна, 1861 бавно пълзеше към 1895 година, мислите му често се рееха по посока на Гражданската война, понякога към починалите му жена и син, и почти никога към внука му Антъни...

Преводач Силвиана Златева

Художник Виктор Паунов

Издателство Enthusiast (2015)

Костадин Костадинов >> Ситно, с клякане

Национален гювеч по селски

   Понякога уж всичко е наред, а усещаме, че не е. Така и не разбираме какво точно, само долавяме неприятния дъх на подозрението. В такива моменти сме сигурни, че пропускаме нещо, губим нещо, нещо свършва,преди да е започнало.
   Живеем, съгласявайки се или примирявайки се или не с това. Разбира се, бихме могли да живеем по друг начин, да правим нещо друго, всичко би могло да е друго, но не е. Хубаво е да знаем, че нещата са такива именно заради нас, а не въпреки нас. Може би не сме направили нищо всичко това да се случва, но не сме направили и нищо, за да не се случва.

   Всеки се е изправял пред удобството на лъжата.Твърде голямо е изкушението да я използваме като извинение да не правим нещо друго с живота си.
   Животът има едно-единствено изискване към нас – да не го проиграваме. По някаква причина обаче ние правим точно това. После го наричаме опит и пропускаме важното уточнение – опитът не е реалност, а свободно избрани от нас факти, за които дори не знаем дали са истински.
   Историята е измислена. Всяко съвпадение на имена и герои е случайно и непреднамерено...

Художник Дея Вълчева

Издателство Труд (2015)

Джордж Р. Р. Мартин >> Приказни песни

Антология

Сенки безмълвни в мрачината танцуват,
създания страшни сред тях се реят;
твари призрачни в тъмнината ловуват,
злодеи крилати в небето вилнеят.
В мъглата злокобна и призрачно сива
бездушни чудовища стръвно лудеят;
техен дом е земята на злото мъждива,
Корлос е светът, в който живеят.

Надпис, открит в пещера в Централна Европа,
служила някога като храм на тъмна секта; авторът неизвестен

   Мрак. Навсякъде цареше мрак. Зловещ, отблъскващ, вездесъщ, надвиснал над равнината като огромна душна мантия. Нито един лъч лунна светлина не успяваше да пробие мрака, нито една звезда не успяваше да озари земята. Нощта бе навсякъде – зловеща и всепроникваща, изпъстрена с вихри от задуш¬ливи сивкави мъгли, които танцуваха неуморно и променяха очертанията си с всяка стъпка.
   Нещо изграчи в далечината, но да се различи силуетът му бе невъзможно. Мъглите и сенките поглъщаха всичко.
   Впрочем не. Нещо се виждаше все пак. Насред равнината, извисила снага сякаш напук на суровите черни планини в далечината, се издигаше тънка като игла кула, устремила се към мъртвото небе. Тя се издигаше на много мили над равнината чак до висините, където бушуваха пурпурни мълнии и отраженията им танцуваха неуморно по лъскавите черни камъни. Единственият прозорец на кулата мъждукаше в приглушена тъмноалена светлина, единствено островче светлина сред океа¬на на нощта.
   Мъгливите вихри долу пристъпяха неловко, смутено; смътно шумолене, блъскане дори, нарушаваха мъртвешката тишина. Нечестивите обитатели на Корлос бяха обладани от страх, тъй като светлината, която идваше от кулата, показваше, че господарят им си е у дома. А от него се страхуваха дори демоните.
   Зловещото създание надзърна през единствения прозорец, разположен високо в черната кула, огледа безкрайния мрак, надвиснал над долината, и ги обсипа с ругателства. Разгневеното създание загърби бушуващите вихри на вечната нощ и обърна взор към добре осветените покои на своята цитадела. Нечий хленч отекна в тишината. Към мраморната стена бе прикован уродлив демон, който напразно се извиваше и гърчеше с надежда да се освободи от веригите. Господарят не остана доволен. Вдигна ръка и я насочи към страховития демон, опънал оковите. От нея излетя поток от черна енергия.
   Вик на агония прониза безкрайната нощ и демонът увисна безпомощно на стената. Окованият звяр бе мъртъв. Нито звук не нарушаваше покоя на кулата и нейния зловещ обитател. Господарят се отпусна върху огромния си трон с формата на прилеп, издялан от един-единствен къс искряща черна скала. Огледа помещението, сетне устреми поглед през прозореца, отвъд който се вихреха едва различими мрачни сенки.
   Демонът поне бе издал силен, пронизителен вопъл, който бе отекнал на много мили около зловещата кула. Бяха го чули дори в тъмниците, разположени дълбоко под земята, и затворените там демони бяха потръпнали в очакване на още по-ужасни мъки, тъй като този вик, този вопъл, бе самото въплъщение на гнева и яростта.
   От вдигнатия юмрук излетя нова струя черна енергия и се устреми към нощта навън. Нещо изпищя и от небето падна смътна сянка, разтърсена от конвулсии. Господарят на кулата се озъби в зловеща усмивка.
   – Нима това може да бъде истинско развлечение? Само в земите на смъртните, където властвах някога, мога да се забавлявам достойно. Да, някога властвах там и ще властвам отново! Ще ловувам човешки души! Но кога най-сетне ще се сбъдне пророчеството, кога ще бъде принесена жертвата, която да ме освободи от това безкрайно изгнание?
   Гръм разтърси мрака. Пурпурни светкавици озариха черните планини. А обитателите на Корлос потръпнаха от страх. Защото Саагаел, принцът на демоните, властелинът на Корлос, кралят на преизподнята, бе разгневен. А когато господарят на мрака не бе в настроение, поданиците му трепереха от ужас, скрити в мъгливите вихри.
   Хилядолетия наред големият храм бе лежал скрит сред пясъците и джунглите, самотен, изоставен. Вековен прах бе покрил пода, вековна тишина бе обладала мрачните му, потънали в сенки ниши. Светилище някога на мрака и злото, той бе обявен за табу от поколения туземци, затова никой не бе прекрачвал прага му от много столетия.
   Сега обаче, след безброй години на забвение, големите черни врати, покрити с издялани върху тях уродливи, но отдавна забравени символи, проскърцаха отново. Нечии стъпки нарушиха покоя на праха, трупал се цели три хиляди години, нечии викове нарушиха тишината на най-мрачните му кътчета. Появиха се двама мъже, които пристъпиха в древния храм бавно и неспокойно, като се оглеждаха предпазливо... 

Само децата се боят от мрака

Издателство Бард (2015)

Ървин Ялом >> Да се взреш в слънцето

Без пропиляване

Прозрението за нашата смъртност често излиза наяве вследствие на пробуждащо преживяване – съновидение, болезнена загуба (смъртта на обичан човек, развод, загуба на работата или дома), болест, травма или напредването на възрастта.
Щом се конфронтираме с факта на своята преходност, ние започваме да пренареждаме приоритетите си. Да общуваме по-задушевно с любимите хора, да се наслаждаваме по-интензивно на красотата на живота и да поемаме с повече готовност рисковете, необходими за личностното ни израстване.

Изпъстрена с трогателните истории на различни хора, с преживяванията и спомените на самия автор, книгата предлага конкретни начини за справяне с ужаса от смъртта.

За да стигнем до прозрението: колкото по-пълноценно живее човек, колкото по-пълно реализира потенциала си, толкова по-малко се страхува от смъртта.

Издателство Хермес (2015)

Шерко Фатах >> Като бяло петно на картата

Когато мечтите се сблъскат с реалността на унищожението

Младият Ануар мечтае за красиви къщи, за далечни пътувания, за кафенета с незабулени жени и цигарен дим и за сестрата на своя еврейски приятел.

Звучи съвременно и понятно, само че действието се развива през 30-те години на ХХ в. в Багдад, а героят е крадец и авантюрист, приближен на „черноризците“ – младежката фашистка организация в Ирак, – и в мечтаното си пътуване до Берлин през 1941 г.става част от свитата, която придружава Великия мюфтия на Йерусалим, съюзник на националсоциалистите.

Горчив и реалистичен разказ, маскиран като приключенска история, която проследява пътя на млад арабин в един свят, който губи невинността си. Засмукан от кървавия водовъртеж на Втората световна война, Ануар попада в мюсюлманските части на СС в Беларус и Украйна и взема трагично участие в потушаването на Варшавското въстание от 1944 в групата за унищожение на Дирлевангер, под ръководството на СС-групенфюрера Райнефарт. След ден, изпълнен с десетки кървави убийства на невинни хора, от покрива на една от малкото оцелели сгради, Ануар наблюдава бездействащите съветски войски на другия бряг на Висла и си задава въпроса: :Защо не атакуват?“

Отговорът е безмилостен: „ТОВА Е ГОЛЯМАТА ПОЛИТИКА!“

А тъжният извод на Шерко Фатах логично е, че независимо дали е на страната на победителя или победения, Малкият човек в историята винаги е губещ.

Преводачи Милен Милев, Александър Александров

Издателство Paradox (2015)

Стивън Кинг >> Буик 8

Нещото от Склад Б

Западна Пенсилвания, 1979.

Непознат мъж изоставя буика на бензиностанция и безследно изчезва. Пътните полицаи закарват на буксир „осиротялата“ кола в склад Б в местното управление, а когато започват да я разглеждат... зяпват от изненада.
Двигател има, само че нищо не му е наред.
Буикът е бутафорен, но... как тогава е стигнал до бензиностанцията?
През двайсетината години, последвали този ден, всеки, влязъл в склад Б., усеща надигането на страховита вълна, интуитивно долавя невидимото присъствие на нещо отвратително и ужасяващо.
Всъщност ужасите не остават само въображаеми. Накрая са съвсем реални.
От време на време в склада проблясват ослепителни мълнии, чува се зловещо бучене, температурата рязко спада, земята се разтриса... Всички си дават сметка, че буикът е много, много опасен, но упорито пазят в тайна съществуването му.
През есента на 2001 осемнайсетгодишният Нед, син на загиналия полицай Уилкокс, започва да идва в участъка, готов да се захване дори с най-неблагодарната работа. Скоро той става член на семейството на хората със сиви униформи. И те го посвещават в тайната... която скоро ще оживее в склад Б.

Преводачи Весела Прошкова, Марин Загорчев

Художник Димитър Стоянов-Димó

Издателство Плеяда (2015)

Таня Кинкел >> Алиенор. Аквитанската лъвица

Най-забележителната жена на Средновековна Европа

През XII в. Аквитания е голяма страна, заемаща почти половината от територията на днешна Франция, и най-богатата в тогавашна Европа. Управляват я силни и горди херцози, които наказват всеки, дръзнал да се домогне до земите ѝ. Но когато през 1136 г. умира поредният херцог, Гийом Х, начело на страната застава 15-годишната Алиенор. Загрижени, че една жена не би могла да управлява херцогството, съветниците я омъжват за френския престолонаследник Луи, който става крал на Франция още на сватбата си. Но младата кралица взема скоро в свои ръце държавните дела и на Аквитания, и на Франция и разочарова целия двор, очакващ да я ръководи.
Влюбен до полуда, Луи одобрява всяка нейна стъпка. Ала взаимност в любовта им няма. Скоро бракът бива разтрогнат, защото Алиенор не е била вярна съпруга...

А Алиенор се впуска с цялата си душа и сърце в най-голямото приключение на своя живот – любовта с младия английски престолонаследник Хенри...

Буйни огнени коси и буен, огнен нрав, владетелка, нетърпяща никого над себе си, но и жена, подвластна на любовта, войнствена защитничка на владенията си, но и емоционална покровителка на изкуствата, дама на рицарите и муза на трубадурите – това е Алиенор Аквитанска, съпругата на двама крале, призната за най-красивата жена на Европа от съвременниците си и за най-забележителната жена на Средновековието от днешните историци.

Преводач Борис Парашкевов

Художник Борис Драголов

Издателство Емас (2015)

Алиенор. Аквитанската лъвица в Pimodo