Издателство Paradox (2014)
събота, 4 юли 2015 г.
Иржи Кратохвил >> Лека нощ, сладки сънища
Разказ за един необикновен ден, 30 април 1945 година, в самия край на войната
Ден, наречен от автора „нулево време“ – между покрусата и надеждата, новото и старото, смъртта и живота. На фона на полуразрушения град Бърно се преплитат съдбите на младия евреин Индржих, предопределен да промени съдбините на бъдните хора, но неспособен да се справи с демоните в душата си, и на двойка ентусиасти, които вървят по следите на пратка чудодейно лекарство, но когато се сдобиват с него, осъзнават, че няма лекарство за вездесъщото зло. Помагат им приказни и митични персонажи, пространството и времето са причудливи и разтегливи като в картините на Салвадор Дали. Детективската интрига и множеството загадки и чудеса са ефектна обвивка на дълбоки философски прозрения и послания на романа-притча.
Преводач Анжелина Пенчева
сряда, 1 юли 2015 г.
Махмуд ал-Римауи >> Обаждане посред сън
Пестеливо, нюансирано, проникновено...
Робът!
Господарят е тежко болен, страда от безсъние и загуба на апетит. Не приема и вода, след като хората въстанаха срещу него и обсадиха стените на двореца му, като стегната гривна на китката. Скоро заудряха с все сила по портите му.
Роб е, въпреки случващото се наоколо, не можа да изтърпи повече и накрая помоли господаря си да го освободи за кратко, за да може да грабне оръжието и да защитава, както е редно, своя вечен господар и неговия дворец.
Господарят е проницателен. Съгласи се веднага с голяма радост и уточни, че ще премахне оковите от глезените на своя роб. Ще гледа също така да удължи веригите, за да може робът да пълзи по-удобно.
Роб е, въпреки случващото се наоколо, не можа да изтърпи повече и накрая помоли господаря си да го освободи за кратко, за да може да грабне оръжието и да защитава, както е редно, своя вечен господар и неговия дворец.
Господарят е проницателен. Съгласи се веднага с голяма радост и уточни, че ще премахне оковите от глезените на своя роб. Ще гледа също така да удължи веригите, за да може робът да пълзи по-удобно.
Преводач Хайри Хамдан
Художник Иво Рафаилов
вторник, 30 юни 2015 г.
Роджър Зелазни >> Създания от светлина и мрак
Египетските богове на сайбърпънка...
Мъжът следва пътя си във ВЕЧЕРТА на своята Хилядна година в Дома на мъртвите. Ако можехте да огледате огромната зала, през която той върви, нямаше да видите нищо. Тя е прекалено тъмна, за да послужат очите.
В това мрачно време ще го наречем просто „мъжа“.
В това мрачно време ще го наречем просто „мъжа“.
Има две причини, за да постъпим така.
Първата е, че той отговаря на общото и общоприетото описание на същество от немодифициран модел на човек от мъжки пол, а именно: върви изправен, палците му противостоят на другите пръсти и той притежава останалите типични белези на себеподобните си. Втората причина е, че някога името му било отнето.
Няма смисъл да бъдем по-обстойни на този етап.
В дясната си ръка мъжът носи жезъла на своя Господар, който го води в тъмнината. Притегля го ту в една, ту в друга посока. Жезълът изгаря ръката му, пръстите и противостоящия им палец, ако кракът му се отклони дори само на една крачка от предопределения път.
Когато мъжът стига до някакво място посред тъмнината, той изкачва седем стъпала до каменен подиум и леко почуква три пъти по него с жезъла.
Появява се съвсем слаба и мъждива оранжева светлина, която се скупчва в ъглите. Тя очертава краищата на огромната, отчасти изпълнена зала.
Той обръща жезъла и го завърта в някаква вдлъбнатина в камъка.
Ако имахте уши в тази зала, щяхте да чуете нещо като шум от хвърчащи насекоми, които обикалят около вас, отдалечават се и се връщат.
Единствено мъжът ги чува. Тук има повече от две хиляди души, но всички те са мъртви.
Те се появяват в просветващи правоъгълници, очертани по пода; появяват се бездиханни и немигащи, положени хоризонтално върху невидими отворени катафалки на височина от шейсет сантиметра, като одеждите и кожите им са във всички цветове, а телата им са на всякаква възраст. Ето че някои са с крила, а други имат опашки; някъде се виждат рога, а другаде – дълги нокти на хищни птици. Известна част от тях разполагат с всичко споменато, в някои са вградени машинни части, а при други липсват. Мнозина изглеждат като мъжа, защото са немодифицирани.
Мъжът носи жълти панталони и риза без ръкави със същия цвят. Коланът и наметалото му са черни. Застанал е до светлеещия жезъл на своя Господар и гледа мъртвите под себе си.
– Станете! – извиква той. – Всички вие!
Думите му се смесват с жуженето във въздуха и се повтарят отново и отново, но не като ехото, което заглъхва, а са постоянно и периодично повтарящи се като звъна на електрически алармен сигнал.
Въздухът се изпълва със суматоха. Чува се пъшкане и скърцане на крехки стави, след което започва движение.
С шумолене, прищракване и разтриване те се надигат, а след това се изправят.
После движенията и звуците стихват, а те застават като незапалени свещи до откритите си гробове.
Мъжът слиза от подиума, спира за миг пред него, след което казва:
– Следвайте ме!
И тръгва обратно по пътя, по който е дошъл, като оставя жезъла на своя Господар да вибрира в сивия въздух.
По пътя си стига до една жена, която е висока, златна и самоубийца. Той поглежда в невиждащите ѝ очи и пита: „Познаваш ли ме?“. Оранжевите устни, мъртвите устни, сухите устни помръдват и тя прошепва: „Не“. А той продължава да гледа и пита: „Познавала ли си ме?“. Думите му не спират да звънтят във въздуха, докато тя отново казва: „Не“, и той я отминава.
Пита двама други – мъж, който отдавна е бил стар и в лявата му китка е вграден часовник, както и едно черно джудже с рога, копита и козя опашка. И двамата казват: „Не“, а после го последват извън огромната зала, за да влязат в друга, под чийто каменен под лежат още мнозина, които всъщност не вярват, че ще бъдат повикани да излязат за неговата Вечер на Хилядната му година в Дома на мъртвите.
Мъжът ги води. Той води мъртвите, които е призовал и върнал към движение, а те го следват. Следват го през коридори, галерии и зали, нагоре по широки и прави стълби и надолу по тесни и вити стълби, докато най-сетне стигат до Голямата зала в Дома на мъртвите, където неговият Господар се разпорежда в своя съд.
Той седи на черен трон от полиран камък, а от лявата и дясната му страна има метални гърнета с огън. На всяка от двестата колони, наредени в редици в неговата Голяма зала, свети и примигва по един факел, пушекът от който, пронизан от искри, се вие и кълби нагоре, за да стане най-сетне част от сивия диплещ се облак, изцяло покриващ тавана.
Той не помръдва, а гледа мъжа, приближаващ през Залата с пет хиляди мъртви зад себе си, и червените му очи се спират върху него, когато мъжът излиза напред.
Мъжът се просва в краката му и не помръдва, докато не чува за себе си следното:
– Можеш да ме поздравиш и да станеш.
Всяка от дрезгавите думи е като остро пробождане посред едно ясно доловимо издишване.
– Привет, Анубис , Господарю на Дома на мъртвите! – казва мъжът и се изправя.
Анубис навежда малко черната си муцуна и кучешките му зъби белеят в нея. Езикът му се стрелва напред и се прибира обратно в устата му като червена светкавица. После се изправя и сенките плъзват надолу по голото му тяло с човешка форма.
Той повдига лявата си ръка и жужащият звук изпълва Залата и разнася думите му сред играещата светлина и пушека.
– Вие, които сте мъртви – казва той, – ще се забавлявате тази вечер за мое удоволствие. Храна и вино ще минават през мъртвите ви уста, но няма да долавяте вкуса им. Мъртвите ви стомаси ще ги задържат в себе си, докато вашите мъртви нозе ще отмерват такта на танца. Мъртвите ви устни ще изричат думи, които не ще имат никакво значение за вас, и вие ще се прегръщате един друг без удоволствие. Ще пеете за мен, ако го поискам. И отново ще легнете по местата си, когато аз поискам.
Повдига и дясната си ръка.
– Нека пирът да започне – казва той и плясва...
Първата е, че той отговаря на общото и общоприетото описание на същество от немодифициран модел на човек от мъжки пол, а именно: върви изправен, палците му противостоят на другите пръсти и той притежава останалите типични белези на себеподобните си. Втората причина е, че някога името му било отнето.
Няма смисъл да бъдем по-обстойни на този етап.
В дясната си ръка мъжът носи жезъла на своя Господар, който го води в тъмнината. Притегля го ту в една, ту в друга посока. Жезълът изгаря ръката му, пръстите и противостоящия им палец, ако кракът му се отклони дори само на една крачка от предопределения път.
Когато мъжът стига до някакво място посред тъмнината, той изкачва седем стъпала до каменен подиум и леко почуква три пъти по него с жезъла.
Появява се съвсем слаба и мъждива оранжева светлина, която се скупчва в ъглите. Тя очертава краищата на огромната, отчасти изпълнена зала.
Той обръща жезъла и го завърта в някаква вдлъбнатина в камъка.
Ако имахте уши в тази зала, щяхте да чуете нещо като шум от хвърчащи насекоми, които обикалят около вас, отдалечават се и се връщат.
Единствено мъжът ги чува. Тук има повече от две хиляди души, но всички те са мъртви.
Те се появяват в просветващи правоъгълници, очертани по пода; появяват се бездиханни и немигащи, положени хоризонтално върху невидими отворени катафалки на височина от шейсет сантиметра, като одеждите и кожите им са във всички цветове, а телата им са на всякаква възраст. Ето че някои са с крила, а други имат опашки; някъде се виждат рога, а другаде – дълги нокти на хищни птици. Известна част от тях разполагат с всичко споменато, в някои са вградени машинни части, а при други липсват. Мнозина изглеждат като мъжа, защото са немодифицирани.
Мъжът носи жълти панталони и риза без ръкави със същия цвят. Коланът и наметалото му са черни. Застанал е до светлеещия жезъл на своя Господар и гледа мъртвите под себе си.
– Станете! – извиква той. – Всички вие!
Думите му се смесват с жуженето във въздуха и се повтарят отново и отново, но не като ехото, което заглъхва, а са постоянно и периодично повтарящи се като звъна на електрически алармен сигнал.
Въздухът се изпълва със суматоха. Чува се пъшкане и скърцане на крехки стави, след което започва движение.
С шумолене, прищракване и разтриване те се надигат, а след това се изправят.
После движенията и звуците стихват, а те застават като незапалени свещи до откритите си гробове.
Мъжът слиза от подиума, спира за миг пред него, след което казва:
– Следвайте ме!
И тръгва обратно по пътя, по който е дошъл, като оставя жезъла на своя Господар да вибрира в сивия въздух.
По пътя си стига до една жена, която е висока, златна и самоубийца. Той поглежда в невиждащите ѝ очи и пита: „Познаваш ли ме?“. Оранжевите устни, мъртвите устни, сухите устни помръдват и тя прошепва: „Не“. А той продължава да гледа и пита: „Познавала ли си ме?“. Думите му не спират да звънтят във въздуха, докато тя отново казва: „Не“, и той я отминава.
Пита двама други – мъж, който отдавна е бил стар и в лявата му китка е вграден часовник, както и едно черно джудже с рога, копита и козя опашка. И двамата казват: „Не“, а после го последват извън огромната зала, за да влязат в друга, под чийто каменен под лежат още мнозина, които всъщност не вярват, че ще бъдат повикани да излязат за неговата Вечер на Хилядната му година в Дома на мъртвите.
Мъжът ги води. Той води мъртвите, които е призовал и върнал към движение, а те го следват. Следват го през коридори, галерии и зали, нагоре по широки и прави стълби и надолу по тесни и вити стълби, докато най-сетне стигат до Голямата зала в Дома на мъртвите, където неговият Господар се разпорежда в своя съд.
Той седи на черен трон от полиран камък, а от лявата и дясната му страна има метални гърнета с огън. На всяка от двестата колони, наредени в редици в неговата Голяма зала, свети и примигва по един факел, пушекът от който, пронизан от искри, се вие и кълби нагоре, за да стане най-сетне част от сивия диплещ се облак, изцяло покриващ тавана.
Той не помръдва, а гледа мъжа, приближаващ през Залата с пет хиляди мъртви зад себе си, и червените му очи се спират върху него, когато мъжът излиза напред.
Мъжът се просва в краката му и не помръдва, докато не чува за себе си следното:
– Можеш да ме поздравиш и да станеш.
Всяка от дрезгавите думи е като остро пробождане посред едно ясно доловимо издишване.
– Привет, Анубис , Господарю на Дома на мъртвите! – казва мъжът и се изправя.
Анубис навежда малко черната си муцуна и кучешките му зъби белеят в нея. Езикът му се стрелва напред и се прибира обратно в устата му като червена светкавица. После се изправя и сенките плъзват надолу по голото му тяло с човешка форма.
Той повдига лявата си ръка и жужащият звук изпълва Залата и разнася думите му сред играещата светлина и пушека.
– Вие, които сте мъртви – казва той, – ще се забавлявате тази вечер за мое удоволствие. Храна и вино ще минават през мъртвите ви уста, но няма да долавяте вкуса им. Мъртвите ви стомаси ще ги задържат в себе си, докато вашите мъртви нозе ще отмерват такта на танца. Мъртвите ви устни ще изричат думи, които не ще имат никакво значение за вас, и вие ще се прегръщате един друг без удоволствие. Ще пеете за мен, ако го поискам. И отново ще легнете по местата си, когато аз поискам.
Повдига и дясната си ръка.
– Нека пирът да започне – казва той и плясва...
Преводач Александър Бояджиев
Издателство Бард (2015)
понеделник, 29 юни 2015 г.
Милан Кундера >> Празникът на незначителността
Незначителното, приятелю, стои в основата на съществуването...
Беше месец юни, сутрешното слънце излизаше от облаците и Ален бавно вървеше по една парижка улица. Наблюдаваше девойките, които показваха голия си пъп между много ниския колан на панталона и много късата тениска. Беше очарован; очарован и дори развълнуван, сякаш способността им да съблазняват вече не бе съсредоточена в бедрата им, нито в задните им части, нито в гърдите им, а в тази малка кръгла дупчица, разположена в средата на тялото.
Това го накара да се замисли: ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в бедрата, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост? Хрумна му следният отговор: дължината на бедрата е метафоричният образ на пътя, дълъг и мамещ (затова бедрата трябва да са дълги), който води към еротичната развръзка; и наистина, каза си Ален, дори насред съвкуплението дължината на бедрата придава на жената романтичната магия на недостъпното.
Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в задните части, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост? Хрумна му следният отговор: бруталност; веселие; най-краткият път към целта; цел, двойно по-възбуждаща, поради това че е двойна.
Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в гърдите, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоче ност Хрумна му следният отговор: обожествяване на жената; Дева Мария кърми Исус; мъжкият пол коленичил пред благородната мисия на женския пол. Но как да се определи еротизмът на мъж (или епоха), който вижда женската съблазън съсредо точена насред тялото, в пъпа?...
Това го накара да се замисли: ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в бедрата, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост? Хрумна му следният отговор: дължината на бедрата е метафоричният образ на пътя, дълъг и мамещ (затова бедрата трябва да са дълги), който води към еротичната развръзка; и наистина, каза си Ален, дори насред съвкуплението дължината на бедрата придава на жената романтичната магия на недостъпното.
Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в задните части, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост? Хрумна му следният отговор: бруталност; веселие; най-краткият път към целта; цел, двойно по-възбуждаща, поради това че е двойна.
Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в гърдите, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоче ност Хрумна му следният отговор: обожествяване на жената; Дева Мария кърми Исус; мъжкият пол коленичил пред благородната мисия на женския пол. Но как да се определи еротизмът на мъж (или епоха), който вижда женската съблазън съсредо точена насред тялото, в пъпа?...
Преводач Росица Ташева
Издателство Колибри (2015)
неделя, 28 юни 2015 г.
Йенс Петер Якобсен >> Госпожа Мари Грубе
Жената като сексуално създание
Красивата и нежна Мари Грубе израства безгрижна, но самотна в богатото имение на баща си. Той е твърде зает със собствените си увлечения и любовницата си и затова с лекота я изпраща да живее при леля ѝ в столицата. Там красотата на Мари привлича вниманието на високопоставени мъже. След първите любовни трепети и смъртта на любимия ѝ кралицата и леля ѝ решават да я омъжат за Улрик Фредрик, извънбрачен син и любимец на краля...
Животът на Мари е белязан от върхове и падения заради стремежа ѝ към независимост и пълноценен любовен живот. С недопустима за обществените нрави смелост и дързост тя отстоява правото си на лично щастие и уважение.
Въпреки трудностите и несгодите, които трябва да преживее, Мари не се отказва от стремежите и мечтите си за емоционална взаимност в брака.
Преводач Неда Димова-Бренстрьом
Издателство Персей (2015)
Госпожа Мари Грубе в Pimodo
Абонамент за:
Публикации (Atom)