петък, 23 май 2014 г.

Даниъл Денет >> Опасната идея на Дарвин

Eволюцията и превъплъщенията на живота

   Винаги съм се възхищавал от Дарвиновата теория за еволюцията чрез естествен отбор, но през годините срещнах изненадващо голям брой мислители, неспособни да скрият неудовлетворението си от тази велика идея, като реакциите им варираха от заядлив скептицизъм до откровена враждебност. Срещал съм не само лаици и религиозни мислители, които изглежда биха предпочели Дарвин да греши, но също така светски ориентирани философи, психолози, физици и дори биолози. Тази книга е посветена на въпроса защо теорията на Дарвин е толкова мощна и защо обещава – а не застрашава – да постави нашите най-свидни представи за живота на нова основа.
   Няколко думи относно метода. Тази книга е за науката, но самата тя не е научна. Наука не се прави, цитирайки авторитети, независимо колко видни са те и колко са красноречиви, и претегляйки аргументите им след това. Учените обаче съвсем основателно не се отказват от защитата на възгледите си в популярни и не толкова популярни книги и статии, огласявайки собственото си тълкуване на лабораторните и теренните резултати и опитвайки се да повлияят на своите колеги. Когато ги цитирам и използвам риторически похвати, заедно с всички останали техники, характерни за текстовете от този тип, аз правя същото: опитвам се да ви убедя. Един аргумент не е сериозен само защото произтича от авторитет, но авторитетите могат да бъдат убедителни, независимо дали са прави или грешат. Тук се опитвам да отсея правилното от погрешното и самият аз не разбирам всички научни постижения, свързани с теориите, които коментирам, но това важи и за самите учени (вероятно с изключение на малцина енциклопедисти).
   Интердисциплинарната работа крие своите рискове. Надявам се, че съм успял да се задълбоча достатъчно в детайлите на различните научни проблеми, за да демонстрирам на незапознатия с тях читател за какво става дума и защо предлагам точно тези техни интерпретации. Текстът е наситен и с множество позовавания...

Издателство Изток-Запад



Сара Дж. Маас >> Среднощна корона

Селена Сардотиен печели конкурса за нова убийца на кралството...

Докато се преструва, че работи за принца, ѝ предстои да бъде подложена на още страховити изпитания. Особено когато новата ѝ задача би могла да застраши всичко, за което я е грижа. А на хоризонта се задават много по-опасни врагове – такива, които заплашват да унищожат целия ѝ свят, и които със сигурност ще принудят Селена да направи избор.

Въпросът е на кого би могла да бъде лоялна една наемна убийца и за какво най-много би искала да се бори тя?

Хартиено издание и е-книга

Издателство Егмонт България



четвъртък, 22 май 2014 г.

Анжел Вагенщайн >> Приказка за Ла Минор

Малка любовна история

Списък
на съседите и приятелите им от жилищен дом
„Пианото“ (ъгъла със Слънчевия лъч)

Маестро До – домоуправител, 93 год.
Ла Минор – много симпатична млада гама
Г-жа Ла – нейна майка
Корен квадратен от Ми Бемол – чудак
Скарлатина – музикална критичка
Ре – ревлива нота
Фа – негова жена
Г-жа Пауза – мълчалива съседка
Горно До – студент от мансардата
Сол, Си – просто ноти
Опера – старица, живееща от държавни помощи
Анданте Маестрозо – италиански благородник в изгнание
Алегро Виваче – негов слуга
Гости, Главен билетен контрольор, Първи и Втори разпоредител, Първа цигулка, детски хор „Шестнайсетини за мир“ и др.
Антракт след втория и четвъртия етаж

Издателство Жанет 45



Ханс Улрих фон Кранц >> Златото на Третия райх

Чие протеже е бил Хитлер?

Кой го е финансирал? По какъв начин Германия, съсипана от икономическата криза, е съумяла да се противопостави на целия свят и да натрупа несметни богатства? И къде след Втората световна война са отишли богатствата ѝ?
Тези въпроси историците старателно премълчават или дават крайно размити отговори. Кранц е успял да проследи историята на финансирането на нацистите и да ни я предаде по интригуващ начин в книгата си.
Технологиите, разработени в Третия райх, и до ден днешен остават секретно оръжие в много страни, за които хората дори не подозират. Ако започнат да се прилагат, по-нататъшната съдба на човечеството ще се окаже под угроза. Ето защо аз никога няма да спра да пиша за това.  Ханс Улрих фон Кранц

Издателство Паритет



Артър Конан Дойл >> Призрак по избор

Десетте най-добри свръхестествени разкази на Артър Конан Дойл

Пръстенът на Тот, Кожената фуния, Насилникът от Брокас Корт, Сребърната брадичка, Кафявата ръка, Фиаското в Лос Амигос, Игра с огъня, Джон Барингтън Каулс, Големият експеримент в Кайнплац и Призрак по избор.

Шерлок Холмс, отегчен от викторианското всекидневие посяга към кокаина... Неговият създател сър Артър Конан Доил се обръща към отвъдното, към загадъчния окултен свят, който му се струва не по-малко реален от лондонските кабриолети – толкова реален, че се превръща в част от творчеството му.


Издателство Екслибрис



сряда, 21 май 2014 г.

Стивън Кинг >> Доктор Сън [ откъс и трейлър ]

Дан има необичайна дарба – той е Озарен...

   Събуди се, защото му се пишкаше. Навън бушуваше бурен вятър. Беше топло – във Флорида температурата винаги е висока, обаче воят отвън го изплаши. Напомни му за „Панорама”, където повреденият парен котел беше най-малката опасност.
   С майка му обитаваха неприветлив двустаен апартамент в комунална жилищна сграда. Той излезе от стаичката си до спалнята на майка си и прекоси коридора. Нов порив на вятъра разтърси изсъхналото палмово дърво край сградата и листата му зашумуляха като тракащи кости на скелет. Тази вечер вратата на банята беше затворена. Но не защото майка му беше там. От лицевите травми, които беше получила от взрива в „Панорама”, тя хъркаше в съня си – тихичко рррррр, което и сега се чуваше от спалнята.
   Вратата се беше затворила случайно, нямаше нищо страшно.
   Обаче Дани знаеше, че не е така (самият той притежаваше силно развита интуиция и пророческа дарба), но... понякога ти се иска да узнаеш истината. Понякога ти се иска да се увериш с очите си. Беше го разбрал в „Панорама”, в стаята на втория етаж.
   Протегна ръката си, която му се стори твърде дълга и твърде еластична, сякаш нямаше кости, завъртя валчестата дръжка и отвори вратата.
   Както и очакваше, жената от стая 217 беше там. Беше гола, седеше разкрачена на тоалетната чиния, белите ѝ бедра бяха подпухнали. Зеленикавите ѝ гърди висяха като спукани балони. Срамните ѝ косми бяха прошарени, почти сиви. Сиви бяха и очите ѝ, напомнящи стоманени огледала. Видя го и устните ѝ се разтегнаха в зловеща усмивка.
   „Затвори очи – беше му казал някога Дик Халоран. – Ако видиш нещо страшно, затвори очи, кажи си, че го няма, и когато ги отвориш, то ще си е отишло.”
   Само че трикът не беше подействал в стая 217, не подейства и сега. Дани знаеше, че ще стане така. Усещаше вонята ѝ. Тя се разлагаше.
   Жената (той знаеше, че се казва госпожа Маси) тромаво се изправи, понамести моравите си крака и протегна ръце към него. Плътта ѝ провисна, сякаш се стичаше. Усмивката ѝ беше като на човек, който вижда добър приятел. Или пък нещо вкусно за хапване.
   Изражението на Дани не издаваше страха му; той тихо затвори вратата и отстъпи назад. Видя как валчестата дръжка се завъртя надясно... наляво... отново надясно... после престана да се движи.
   Вече беше на осем и можеше да разсъждава трезво въпреки сковаващия ужас. Може би защото дълбоко в себе си очакваше случващото се. Макар да очакваше в някакъв момент да се появи Хорас Дъруент. Или пък барманът, когото баща му беше нарекъл Лойд. От друга страна, би трябвало да предположи, че ще е тъкмо госпожа Маси. Защото тя беше най-страшното от всички неживи същества в „Панорама”.
   Онази частица от ума му, която разсъждаваше логично, настоя, че тя е само фрагмент от незапомнен кошмар, който го беше последвал след събуждането, докато прекосяваше коридора към банята. Каза му още, че ако отново отвори вратата, жената няма да е там. Ама разбира се, че нямаше да е там, нали вече беше буден! Обаче друга частица – онази, свързана с озарението, знаеше, че не е така. Хотелът още не си беше разчистил сметките с тях. Най-малко един от отмъстителните му призраци беше последвал майката и сина във Флорида. Веднъж Дани се беше натъкнал на тази жена, която изскочи от ваната, в която лежеше, и се опита да го удуши с ледените си (но изненадващо силни пръсти. Ако сега той влезеше в банята, проклетницата щеше да довърши започнатото.
   Взе компромисно решение и притисна ухо до вратата. Отначало не чу нищо. После долови шумолене.
   Нокти на мъртва жена, дращещи по дървена плоскост...

Издателство Плеяда

Превод: Весела Прошкова

Художник: Димитър Стоянов – Димо

В книжарниците от 28 май 2014



Боян Биолчев >> Книга за художника

Това е...

... от това започваш, помислих си аз, щом се замислиш за лицата на другите, започваш от колелце и чертички, от нищото, за да може след време да видиш лицето на плачещ мъж и без да разбереш за какво страда, да мислиш, че нито една черта в това лице не ти е непозната... От кой момент, след като си започнал вече да можеш, преставащ всъщност да виждаш?


Издателство Сиела



Кирил Топалов >> Хей, Крали Марко

За завръщането на един национален мит от пътя към забравата

Разговор между две тийнейджърки (дъщерите на професора), един професор и техните приятели във Фейсбук...
Разказът за Крали Марко е разказ за необходимостта да си имаме нашия, български пазител не само на родината, но и на честта, на човешкото достойнство, на свободата, нашия национален мит. Затова Хей, Крали Марко е роман, който е добре да стане задължително четиво в училище, но едновременно с това е книга и за възрастни, за всички българи.
А паролата за бъдещето може да бъде и Хей, Крали Марко. БНР

Издателство УИ Св. Климент Охридски



вторник, 20 май 2014 г.

Робърт Джеймс Уолър >> Мостовете на Медисън

Чувствата, които не ни напускат до края на дните ни

Италианката Франческа вече се е примирила със сивите дни и още по-сивите нощи в дълбоката американска провинция, където е последвала мъжа си и се е отдала на децата и семейството.
Робърт Кинкейд вече се е примирил със самотата, на която го обрича скитническия му живот на фотограф по чужди земи и континенти.
Но съдбата им е отредила друго: да изживеят любов, каквато спохожда щастливците само веднъж в живота...

Издателство Лабиринт



Хектор Мало >> Малкият моряк

За малкия Ромен Калбри истинските приключения тепърва предстоят...

   Не бива от настоящия ми живот да се заключава, че щастието е било моя орисница. Наистина моите прадеди, ако това не звучи самомнително, са били моряци. Баща ми беше последният от всичките единадесет деца и дядо ми не много лесно е отгледал семейството си, защото при този занаят още повече, отколкото при другите, печалбата никак не съответства на труда: умората и опасността са сигурни, но малкото пари – случайност.
   На осемнадесетгодишна възраст баща ми бил взет на морска служба с един от онези набори, които дават възможност на всички моряци да служат на държавата в продължение на тридесет и две години – от осемнадесет до петдесетгодишна възраст. Той заминал, без да знае нито да чете, нито да пише. Станал първи боцман – най-високата степен, до която стигат тези, които никак не са посещавали училище.
   Нашето село Порт Дийо е в близост с английските острови и държавата постоянно държи там един военен катер, чиято задача е да пречи на хората от Жерсей да идват и да ни взимат рибата като същевременно задължава нашите моряци да съблюдават правилата за риболов. Именно на този катер бил изпратен баща ми да продължи службата си. Това било един вид благоволение, защото човек винаги е щастлив да се завърне в родното място, колкото и силно да е привикнал с мисълта, че корабът е неговото отечество.
   Петнадесет месеца след завръщането му аз съм се появил на бял свят и тъй като това се случило през март, в петък, при новолуние, било предсказано, че ще имам приключения, че ще пътувам по море и че бих бил много нещастен, ако влиянието на луната не противодейства на петъка. Приключения съм имал и точно за тях искам да ви разкажа. Пътувания по море също съм правил, а колкото до борбата на двете влияния, тя беше оспорвана и вие ще кажете в края на моя разказ кое от тях е надделяло.
   Да ми се предскажат приключения и пътешествия, значеше да бъде признато, че наистина съм потомък на рода си, защото всички Калбри, от баща на син, са били моряци и дори ако преданието казва истината, те са били такива още по времето на Троянската война. Разбира се, не ние си приписваме този произход, а учени, които твърдят, че в Порт Дийо има стотина семейства, именно моряшките, произхождащи от една колония финикийци.
   Така или иначе, сигурно е, че с нашите черни очи, тъмен цвят и тънък нос ние нямаме нищо от нормандския или бретонския тип, че нашите лодки за риболов възпроизвеждат точно кораба на Одисей, такъв, какъвто ни го рисува Омир: само една мачта с четириъгълно платно. Това корабно снаряжение, срещано много често в Архипелага, е единствено в Ламанша.
   Собствените ни спомени обаче не стигаха толкова далеч, а разнообразието им ги правеше доста объркани. Когато се говореше за някой роднина, историята никак не се променяше: още от дете тръгнал по море и по море или отвъд морета, при народи, чиито имена мъчно се помнят, той загинал при корабокрушение, в битка или на английските понтони. В гробището често се срещаха кръстове с имена на момичета или на вдовици и рядко с име на момче или на мъж. Мъжете не умираха на село. Впрочем, както всички семейства, и ние си имахме герои: един от тях беше дядо ми по майка, който бил другар на Сюркуф, а другият беше големият ми чичо Флои. Едва почнал да разбирам какво се говори около мене, аз чувах името му по десет пъти на ден. Той служил при един индийски цар, който притежавал слонове, командвал войски срещу англичаните и имал сребърна ръка. Слонове, сребърна ръка – това не беше сън.
   Вродената у всички Калбри нужда от приключения накарала баща ми да предприеме ново пътуване по море няколко години след женитбата му. Той можел да остане като помощник-капитан на едно от тези двустожерни корабчета, които тръгват всяка пролет на риболов в Исландия, но татко беше роден за държавна служба и я обичаше.
   Не си спомням заминаването му. Единствените ми спомени от това време са свързани с дните, в които имаше буря, с неспокойните нощи и с часовете, които прекарвах пред пощенската станция.
   Колко пъти нощем майка ми ме е карала да се моля пред запалената от нея свещ! Бурята в Порт Дийо беше за нас буря навред и ни се струваше, че вятърът, който клати нашата къща, разтърсва същевременно и кораба на баща ми. Понякога той духаше така силно, че трябваше да ставаме и да завързваме прозорците, защото нашата къща беше къща на бедни хора. Макар да бе заслонена от една издигнатина на стръмния морски бряг и от един руф, който някога бил салон на тримачтов кораб, претърпял крушение, тя едва устояваше на бурите при равноденствие. През една октомврийска нощ майка ми ме събуди: ураганът беше страшен, вятърът виеше, къщата стенеше, силни повеи нахлуваха вътре, люлееха пламъка на свещта до угасване, а в минути на успокоение се чуваше борбата на вълните срещу морските скали и прилични на гърмежи, ударите на морето в дупките на стръмния бряг. Въпреки ужасния шум аз не закъснях да заспя отново, както бях коленичил, но внезапно прозорецът бе изтръгнат от железата си и захвърлен в стаята, където се счупи на хиляди парчета, а на мен ми се стори, че бях понесен от вихър.
   – Боже мой – извика майка ми, – баща ти е загубен!
   Тя вярваше на предчувствия и предзнаменования. Писмото, което получи от баща ми няколко месеца след тази бурна нощ, засили още повече тази нейна вяра. По странно съвпадение точно през същия октомври той бил настигнат от силен вятър и бил в голяма опасност.
   Сънят на моряшката жена е тъжен сън: да сънува корабокрушения и да чака писма, които не идват. Животът ѝ минава между тези две мъки...

Издателство Пан

Малкият моряк в Хеликон


Оноре дьо Балзак >> Дядо Горио

À nous deux, maintenant!

   Това бе единствената заупокойна молитва за един човек, който беше за Йожен олицетворение на бащинството. Петнадесетината пансионери започнаха да разговарят както винаги. Когато Йожен и Бианшон се нахраниха, тракането на лъжиците и вилиците, смеховете и разговорите, разните изрази на тези лакоми и равнодушни лица и тяхното безгрижие ги вледени от ужас. И двамата излязоха да търсят свещеник за нощно бдение и молитва. Трябваше да се извършат последните треби около стареца според малкото пари, с които разполагаха. Към девет часа вечерта тялото бе положено върху сковани дъски, между двете свещи, в голата стая, а до него седна свещеникът. Преди да си легне, Растиняк разпита духовника за таксите по погребението и опелото и написа едно писмо на барон дьо Нюсенжен и на конт дьо Ресто, с което ги молеше да изпратят своите домоуправители да се погрижат за разноските по погребението. Той изпрати писмата по Кристоф, а сам, убит от умора, легна и заспа. На следния ден Бианшон и Растиняк, трябваше да отидат да съобщят сами за смъртта, която бе освидетелствана по обед. След два часа никой от зетьовете не бе изпратил пари, никой не се беше явил от тяхно име и Растиняк бе принуден сам да плати на свещеника. За да приготви тялото за погребение и да го зашие в савана, Силвия поиска десет франка. Тогава Бианшон и Йожен пресметнаха, че ако близките на покойния не вземат никакво участие в разноските по погребението, те едва ли ще могат да ги посрещнат. Студентът по медицина сам се нае да сложи мъртвеца в един ковчег за бедни  поръча да го донесат от болницата му, отдето го взе по-евтино.
   – Устрой им една шега на тия негодници – каза той на Йожен. – Купи в Пер Лашез място за гроб за пет години и поръчай третостепенна служба в черквата и в погребалното бюро. Ако зетьовете и дъщерите му откажат да ги платят, ще поръчаш да напишат на гроба му:

„Тук почива Господин Горио, баща на контеса дьо Ресто и на
баронеса дьо Нюсенжен, погребан на разноски на двама студенти.“

   Йожен послуша съвета на приятеля си, но след като ходи напразно у господин и госпожа дьо Нюсенжен и у господин и госпожа дьо Ресто. Не можа да прекрачи прага им. И двамата вратари бяха получили строги нареждания.
   – Господинът и госпожата не приемат никого – казаха те, – баща им умря, те са в дълбок траур.
   Йожен познаваше вече достатъчно добре нравите на висшето парижко общество, та знаеше, че не трябва да настоява. Сърцето му се сви някак особено, като видя, че не ще може да стигне до Делфина.

   „Продайте някой накит – писа ѝ той в стаичката на вратаря, – за да може баща ви да бъде прилично изпратен в последното си жилище.“

   Той запечата бележката и помоли вратаря да я предаде на Тереза за господарката ѝ, но вратарят я предаде на барон дьо Нюсенжен и той я хвърли в огъня. След като направи всички приготовления, Йожен се върна към три часа в семейния пансион и се просълзи, като видя пред вратичката ковчега едва покрит с черен плат и поставен върху два стола в безлюдната улица. Едно жалко ръсило, което още никой не бе докосвал, стоеше в посребрен меден съд, пълен със светена вода. Дори на вратата нямаше креп. Такава е смъртта на бедните – в нея няма нито тържественост, нито шествия, ни приятели, ни роднини. Бианшон, задължен да бъде в болницата си, бе оставил бележка за Растиняк, в която му обясняваше какво беше уредил с черквата. Студентът му пишеше, че литургията ще струва много скъпо, че ще трябва да се задоволят с евтината вечеря и че е изпратил Кристоф с писмо до погребалното бюро. Когато дочиташе драсканиците на Бианшон, Йожен видя в ръцете на госпожа Воке медальона със златния ръб, в който се намираха косите на двете дъщери.
   – Как посмяхте да вземете това? – каза той.
   – Какво! Та с него ли ще го погребете? – отговори Силвия. – Той е златен.
   – С него, разбира се – каза Йожен с негодувание, – нека отнесе със себе си поне единствения спомен от двете си дъщери.
   Когато дойде катафалката, Йожен накара да качат ковчега, откова го и сложи благоговейно върху гърдите на стареца, образа от времето, когато Делфина и Анастази са били млади, чисти и невинни и не са умували, както казваше старецът в предсмъртните си стенания. Растиняк и Кристоф, заедно с двамата гробари, единствени придружиха колата, която отнасяше нещастника в черквата „Сент Етйен дьо Мон“, близо до улица „Ньов Сент Женевиев“; тялото бе поставено в тясно и мрачно параклисче, около което студентът напразно търси двете дъщери на дядо Горио или мъжете им. Той бе сам с Кристоф, който се смяташе задължен да отдаде последна почит на човека, чрез когото бе спечелил доста пари за почерпка. Докато чакаше двамата свещеници, анагноста и клисаря, Растиняк стисна ръката на Кристоф, без да може да продума.
   – Да, господин Йожен – каза Кристоф, – той бе добър и почтен човек, който никога не се караше, никому не пречеше, на никого не правеше зло.
   Двамата свещеници, анагностът и клисарят дойдоха и направиха всичко, което можеше да се направи за седемдесет франка в онова време, когато църквата не бе достатъчно богата, за да се моли безплатно. Духовенството изпя един псалом „избави и из глубини воззвах“. Службата продължи двадесет минути. Имаше само една траурна кола за свещеника и за анагноста, които се съгласиха да вземат със себе си Йожен и Кристоф.
   – Няма шествие – каза свещеникът, – можем да вървим бърже, за да не закъснеем, часът е пет и половина.
   Но когато тялото бе поставено в катафалката, пристигнаха две коли с гербове, но празни – колите на конт дьо Ресто и на барон дьо Нюсенжен, и придружиха покойника до Пер Лашез. В шест часа спуснаха тялото на дядо Горио в гроба, около който стояха лакеите на дъщерите му, които изчезнаха заедно с духовенството след кратката заупокойна молитва, изпята за стареца с парите на студента. Двамата гробари хвърлиха няколко лопати пръст върху ковчега, за да го покрият, изправиха се и единият поиска от Растиняк почерпушка. Йожен бръкна в джоба си, но не намери нищо и бе принуден да вземе взаем един франк от Кристоф. Това незначително само по себе си събитие ужасно наскърби младия студент. Мръкваше. Влажният здрач дразнеше нервите, той погледна гроба, в който погреба последната си юношеска сълза, сълзата, изтръгната от светите вълнения на чистото сърце, една от онези сълзи, които падат на земята и оттам излитат до небесата. Той скръсти ръце и погледна облаците. Като го видя, че застава така, Кристоф го остави.
   Като остана сам, Растиняк пристъпи няколко крачки към издигнатия край на гробищата и видя Париж, разположен лъкатушно по двата бряга на Сена, където блясваха вече светлини. Очите му се впиха почти жадно между Вандомската колона и купола на Дома на инвалидите, там, където живееше онова висше общество, в което искаше да се промъкне, хвърли върху този бръмчащ кошер поглед, който сякаш изсмукваше предварително меда му, и каза високомерно:
   – Сега ще си видим сметките с тебе!
   И като начало на заплахата, която отправи към Обществото, той отиде да вечеря у госпожа дьо Нюсенжен.

Издателство Скорпио

Дядо Горио в Хеликон

Дядо Горио в Books.bg

понеделник, 19 май 2014 г.

Хавиер Оливарес >> Изабел

Жена, постигнала власт, принадлежаща до този момент само на мъжете...

   В този ден, както в много други, Гонсало Чакон играеше на шах с Изабел. И както много пъти досега, Изабел се бавеше цяла вечност, докато премести някоя фигура.
   – Изабел...
   Бяха изминали почти осем години от смъртта на Алваро де Луна. И седем, откакто Гонсало Чакон прие с удоволствие (и известно смущение) заповедта на крал Хуан да обучава децата му и да се грижи за тях... Никога нямаше да забрави думите му:
   – Искам да ги възпитате така, че да не забравят, че са деца на крале. Подгответе ги да бъдат крале, ако някой ден се наложи.
   Здравето на краля отслабваше и проблемите му се струпваха един след друг. Знаеше, че краят му наближава. И искаше да остави уредени малкото неща, които можеше, в личен план. Защото в политически смъртта на дон Алваро беше оставила открит пътя за маневрите на сина му, ръководени от Пачеко.
   Тогава Чакон си помисли, че е логично решението му да търси
настойник за децата си, но не и да избере него за такъв. Затова се осмели да попита дон Хуан:
   – Защо аз, Ваше Величество?
   Искаше да разбере дали е проява на уважение към дон Алваро... Или навярно признание за службата му, наследена сега от него. Ала кралят не пожела да разсее съмненията му, нито да признае вината си. Отговори кратко:
   – Защото аз ви заповядвам, дон Гонсало.
   Чакон си мислеше за всичко това, докато Изабел се опитваше да хипнотизира пешките и офицерите. Беше облегнала глава върху скръстените си на масата ръце и погледът є идваше на нивото на фигурите.
   Зад тях Беатрис де Бобадия, придворна дама на Изабел, беше спряла да шие и гледаше очаквателно.
   – Изабел... Ваш ред е да направите ход.
   Настоятелността на Чакон най-сетне накара Изабел да реагира.
   – Съжалявам, дон Гонсало, но има нещо, което не разбирам в тази игра. Да си кралица... е много важно нещо, нали?
   – Така е. Вашата майка най-добре може да ви го обясни, защото е била такава.
   – Тогава защо в шаха царицата може да се движи само от квадрат на квадрат? Дори офицерите и топовете имат по-голяма значимост и повече възможност за движение!
   Чакон се усмихна на проницателния ум на Изабел.
   – Хубав въпрос – отбеляза Беатрис от дъното на стаята.
   Нахлуването на момче, облечено в дрехи, които много отдавна са били сложени за първи път, попречи на Чакон да отговори.
   – Пак ли загуби, сестричке?
   Изабел го погледна ядосана.
   – Алфонсо, колко пъти съм ви казвал, че тези маниери не подхождат на един инфант? – каза настойникът.
   – Оставете го, дон Гонсало. Нека синът ми е повече дете, отколкото инфант.
   Присъстващите станаха прави в знак на уважение към тази, която влизаше: Изабел Португалска, майката на Изабел и Алфонсо.
   Беше изискана и красива жена въпреки натрупаните години.
   – Как се справя дъщеря ми с шаха, дон Гонсало?
   – Напредва бързо, госпожо.
   – Радвам се... – каза тя и погали Изабел по главата. – Ако беше жив баща ти, щеше да се гордее... Елате с мен, деца. Време е да отидем на църква.
   Децата тръгнаха с нея. Изабел изглеждаше по-въодушевена от Алфонсо. Чакон и Беатрис останаха сами.
   – Как прекара нощта доня Изабел?
   – Добре – отговори Беатрис. – Макар че с нея никога не се знае. Гледаш я толкова щастлива и изведнъж...
   – И изведнъж се обръща към дон Алваро – довърши Чакон тъжно.
   – Да... Сякаш го вижда... Сякаш може да говори с него. Ще позволите ли да попитам нещо?
   Чакон кимна с глава.
   – Защо си спомня дон Алваро, а не съпруга си? През всичките тези години нито веднъж не съм я чула да се обръща към крал Хуан, лека му пръст.
   – Това е дълга история – отвърна мъжът, докато гледаше как Беатрис шие. – Но защо една компаньонка на инфантата шие роклята ѝ?
   – Защото някой трябва да го свърши... А пари няма дори за шивачки.
   – Изпратих писмо на архиепископ Карийо, в което му изложих положението. Той има голямо влияние, да видим дали ще може да ни помогне с нещо.
   – Карийо ли? Не трябва ли това да е работа на крал Енрике?
   – Енрике не е отговорил на нито едно от писмата ми, нито на молбите ми.
   – Не разбирам. Изабел и Алфонсо са му сестра и брат...
   – Изглежда кралят има по-важни неща за вършене от това да се грижи за сестра си и брат си...

Издателство Ера

Изабел в Хеликон

Изабел в Books.bg

Кристин Димитрова >> Сабазий

Чужденецът, освободителят, кръвожадният, пияният, лъжецът, разгулникът, аскетът, красивият, лудият, непризнатият бог

   Не очаквах, че ще го видя отново. Мислех го за мъртъв, а може би така ми е било по-удобно. Истината е, че сам отидох при него.
   Беше избрал за офис една стара къща в центъра на София. Докато вървях към адреса и пресмятах номерата, вече знаех коя точно ще излезе къщата. Познавах съборетината от дете и когато ме пращаха на учител по музика, редовно минавах край нея. На прозореца на партера стоеше една бабичка с дълги нокти и контролираше кой прекосява бариерата на погледа ѝ. Присъствието ѝ беше толкова постоянно, че за мен къщата, старицата и смрадта, която повяваше от прозореца ѝ, се сливаха в триединство като тяло, дух и душа. В топлите дни на лятото мирисът на коса, неизмита от години насам, и напикани дрехи, несменени от последния случай, в който загрижена съседка е подарила старите си парцали, се смесваше с дълбок дъх на изба от вътрешността на гнилите стени. Още докато се приближавах по тротоара, старицата вкопчваше очи в мен и започваше да говори разни фантасмагории за приеми с посланици. Беше готова да разказва на всеки бурната си история и да му пее изветрели шлагери. Естествено, никой не се спираше да я слуша, освен може би аз. Някак си ме вцепеняваше. Къщата беше обрасла с бръшлян и ако на места не се виждаше опадалата ѝ мазилка, то беше защото зелените листа пълзяха като кожна болест по стените и висяха на гирлянди по фасадата ѝ. А около прозореца на бабичката сплитаха нещо като пожизнен венец.
   Тъй като уроците ми по цигулка продължиха до края на гимназията, бях свидетел на постепенния разпад на старицата. Всъщност сега, като си помисля, не съм сигурен на каква възраст беше тя. Над опънатата ѝ кожа се тресяха бели кичури и всичко беше приведено в общ сив тон от мръсотията. Историите ѝ постепенно някак се разделиха на части, разбъркаха се и започнаха да се свързват помежду си по нехарактерни начини - като кентаври, сирени или фавни. Заминала с мъжа си, пък любовникът ѝ я изоставил, после тя си отмъстила на най-добрата си приятелка, защото я подвела в труден момент, но всъщност въобще не успяла да си отмъсти. Слушах я как прескача от пласт на пласт във времето, мъчех се да възстановя какво наистина се е случило и закъснявах за урока по цигулка.
   Шлагерите се застояха най-дълго в главата ѝ. През последните месеци, в които я виждах, тя можеше само да пее. По онова време, веднага след промяната, хората се събираха на тълпи и скандираха политически лозунги. Нощем лепяха плакати, а в малките улички около митингите се млатеха с дръжките на знамената.
   Една есен, когато се връщах от цигулка около седем вечерта, чух тъпи удари и нещо като сподавено мучене пред къщата ѝ. Двама мъже ритаха трети, който беше паднал на земята. Имаше и четвърти, който беше стъпил върху гърдите му, за да не избяга. Дишаха задъхано, като при тренировка. Интересно, че групата не издаваше почти никакъв звук въпреки енергичните си движения - битият също мълчеше. Скрих се зад едно дърво, хипнотизиран от мастилените им силуети. Сърцето ми, което никога не е било особено здраво, започна да поема кръвта на едри глътки, но тогава още не взимах лекарства и нямах какво друго да направя. В един момент точно над главите им се отвори партерния прозорец и мъжете се вкамениха. Бабичката се надвеси над тях и вдигна пръст, като човек, който има да им казва нещо важно.
   – Май, май, май Дилайла – изпя тя с тремолиращо сопрано.
   Това свърши работа, защото мъжете се разбягаха. Битият пълзя известно време наоколо, като опипваше тротоара. Накрая успя да се изправи. Движеше се със залитане и се подпираше по стените на сградите. До едно дърво повърна. Стори ми се много млад, макар че мракът ми пречеше да го видя добре. Нямах представа с какво си беше спечелил враждата на тримата. Около него нямаше нито предизборни плакати, нито лепило. Старицата остана облакътена на прозореца.
   Два дена по-късно още се виждаше кървавата следа от дланта на момчето върху обезцветената мазилка на къщата. Петното беше кафяво и закривено нагоре като дебела грахова шушулка. Тогава разбрах, че в кръвта има нещо, което те кара да я забелязваш. Тя свети. Засъхналата кръв е различна от всички други бивши червени цветове и човек не иска да я докосне. Отидох и я докоснах.
   Моят живот продължи непроменен от боя, защото майка ми не искаше и да чуе за спиране на уроците. Вече знаех, че всяко нейно желание, което тя налагаше с желязна ръка, всъщност произтича от баща ми. Досрамя ме да си призная, че съм се уплашил от нещо, което съм гледал иззад дървото, затова им казах, че двама души с неясни лица са ме нападнали с нож. Майка ми се развика „Кога?“, „Къде?“, „Как?“, а баща ми заяви, че ако думата му все още значи нещо в тази разтурена държава, ще уреди служебният му шофьор да ме взема от уроци. Откакто настъпи демокрацията, той делеше шофьора си с още няколко гиганти на словото като него, които се подмотаваха из културния авангард на бившето управление, но заканата му свърши работа. От страх, че ще ме развеждат със служебния мерцедес на баща ми като луксозен военнопленник, казах на бърза ръка, че всичко съм си измислил, за да се отърва от уроците, и преговорите ми се върнаха в точка А.
   И така, продължих да ходя при г-н Лин, който ме чакаше със заредена цигулка в ръка и с церемониалната любезност на оберкелнер. За родителите ми той беше моят път към „духовността“, за него аз бях златната кокошка, която снасяше от валутните яйца на славната ми фамилия, а за себе си бях незабележимият посредник, който свързваше двете партньорски страни. Не че някой от къщи очакваше да стана музикант. Чрез примери и уместни забележки бях поощряван да си намеря „сериозна професия“. Нещо като дипломат, съдия или икономист. Явно нито майка ми, нито баща ми са смятали, че ме бива в нотите. Или може би са знаели, че в изкуството вече няма сигурни доходи. Всъщност така и не разбрах какво мисли баща ми за изкуството. Вероятно той въобще не мислеше нищо. Просто го правеше и оползотворяваше. При мен още оттогава всичко се разбягваше. Изучих се за „сериозна професия“, макар и не каквато те искаха, и запазих музиката напук. Тя вече ми пречеше и затова я заобичах.
   Понякога ми се струва, че в стремежа си да се противопоставям на баща си, цял живот правя точно това, което той е искал от мен. От тази мисъл ме побиват тръпки...

Хартиено издание и е-книга

Издателство INK

Сабазий в Хеликон

Сабазий в Books.bg

Нора Ефрон >> Тайни няма

Но го научаваш по трудния начин

Никога не се омъжвай за някого, с когото не би желала да се разведеш.
На четирийсет и пет ще изпитваш носталгия по онова, което не си харесвала в тялото си на трийсет и пет.
На петдесет и пет, дори да си болезнено слаба, мускулите се отпускат и над талията ти се появяват гънки.
Не подхождай към всички с една мярка.
Когато децата ти станат тийнейджъри, хубаво е да имаш вкъщи куче, за да има кой да ти се радва, когато се прибираш.
Прави си копия на файловете.
Прави си по-големи застраховки.
Давай по-големи бакшиши.
Тайни няма.

Издателство Сиела

Тайни няма в Хеликон

Тайни няма в Books.bg

неделя, 18 май 2014 г.

Марко Ганчев >> Басни в сегашно време

Време за революционна трансформация на басните

Учудващо е, че с течение на десетилетията така отпъжданото в началото баснописно перце не се оставя да го издуха вятърът по волята на предубедени теоретици или дори на жалки практици като нашата скромна милост. Литературната практиката явно отказва по своя воля преждевременно да отпише жанра на баснята. Може да се е засрамила от политическата практика, която е хилядократно по-груба от литературната и все пак не можа да отпише плурализма на мненията в нейната област. Или може би по-скоро е взела модел от модерните технологии, които наистина оставиха релсовия път, но пуснаха по него скоростни влакове с удобни седалки и климатици в купетата. Струва ми се, че баснята се трансформира революционно, като вече пренася не алюзията от поведението на животните към аналогии с обществения живот на хората, а обратно. Сега като че ли преобладава пренасянето на конкретни днешни злободневни наши поведения към предположението как биха изглеждали те в животинския свят. И това не е малко: в епоха, когато всичко се свива, поне сферата на иносказанието се разширява... Марко Ганчев

Издателство Хермес



Весела Люцканова >> Живот наяве и насън

Искам да притежавам всяка твоя клетка, дори сънищата ти

Изгори го! Изгори живота му! Тогава ще повярвам, че съм единственият!

Любовта на мъртвите е страшна. Обсебва те, не ти позволява да си щастлива. А ако все пак си, изпитваш вина и не си позволяваш да се насладиш на щастието.

В търсене на самата себе си, тя постига да бъде щастлива и обичана, да има дом, семейство и деца. И всичко изглежда прекрасно, докато съпругът ѝ не избухва една вечер в бясна ревност към мъртвия, за когото мисли, че тя не го е забравила и любовта ѝ към него с времето се засилва. Отчуждението се настанява между тях, подсилено и от ревността на бившия ѝ свекър, който приема щастието ѝ като предателство към убития му син.

Издателство Весела Люцканова



>> Престъпление и наказание

Преразказана за деца от Аврам Йехошуа

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра, от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Разколников.

Поредицата Запази историята е проект на Алесандро Барико, който ръководи авторитетната школа за творческо писане „Холдън“ в Торино. Целта на този проект е съхраняването на световната литературна памет чрез пренаписване на емблематични текстове по начин, който да ги направи атрактивни и разбираеми за детска публика и да ги спаси от заплахата да бъдат забравени.

Издателство Сиела