събота, 14 март 2015 г.

Джордж Р. Р. Мартин >> Леденият дракон

След него остава опустошена, замръзнала земя...

   Адара харесваше ледените гущери повече от всички домашни животинки.
   Но обичаше ледения дракон.
   Не знаеше кога го беше видяла за първи път.
   Струваше ѝ се, че винаги е бил част от живота ѝ, видение, зърнато в дълбоката зима, понесло се ведро на сини криле през мразовитото небе. Ледените дракони бяха рядкост и когато видеха някой, всички деца го сочеха в почуда, а старците мърмореха и клатеха глави. Беше знак за дълга и тежка зима, когато ледени дракони полетят над земята. Казваха, че в нощта, когато се беше родила Адара, видели леден дракон, затулил в полета си лика на луната, и оттогава го виждали всяка зима, а онези зими наистина били много лоши, пролетта идвала все по-късно всяка година. Тъй че хората кладяха огньове, молеха се и се надяваха да задържат дракона надалече, а Адара се изпълваше със страх.
   Но никога не се получаваше. Всяка година драконът се връщаше. Адара знаеше, че идва за нея.
   Леденият дракон беше голям, дваж по-голям от люспестите зелени бойни дракони, на които летяха Хал и приятелите му. Адара беше чувала легенди за диви дракони, по-големи от планини, но никога не бе виждала такива. Драконът на Хал беше доста голям, разбира се, пет пъти по-голям от кон, но все пак беше малък в сравнение с ледения дракон, а и грозен при това.
   Леденият дракон беше кристално бял, с онзи оттенък на бялото, когато е толкова твърдо и студено, че е почти синьо. Беше покрит със сив скреж и когато се движеше, кожата му се кършеше и напукваше, както снежната кора се пука под мъжки ботуш, и от нея се сипеха ледени люспици.
   Очите му бяха ясни, дълбоки и ледени.
   Крилете му бяха огромни и прилепови, целите обагрени в прозирно синьо. Адара можеше да види облаците през тях, а нерядко – луната и звездите, щом драконът се зарееше в мразовити кръгове през небесата.
   Зъбите му бяха три реда ледени висулки, нащърбени копия с неравна дължина, бели пред тъмносинята му паст.
   Когато леденият дракон плеснеше с криле, студените ветрове задухваха и снегът се завърташе на вихрушка, и светът сякаш се свиваше и тръпнеше. Зейнеше ли врата в зимния студ, тласната от внезапен порив на вятъра, стопанинът тичаше да я залости и мълвеше:
   – Леден дракон прелита тъдява.
   А отвореше ли леденият дракон огромната си уста да издиша, не огън бълваше от нея и не парещата сярна воня на по-мъничките дракони.
   Леденият дракон издишваше студ.
   Неговият дъх вледеняваше. Топлината бягаше. Огньове се смаляваха и гаснеха, смразени от студа. Дървета замръзваха дълбоко до ленивите си тайни души, а клоните им ставаха чупливи и пращяха под собствената си тежест. Животни посиняваха, скимтяха и умираха, облещили очи, и кожата им се покриваше със скреж.
   Леденият дракон облъхваше света със смърт. Смърт и тишина, и студ. Но Адара не се страхуваше. Тя беше зимно дете и леденият дракон бе нейната тайна.

Художник Луис Ройо
Издателство Бард


Стефан Цвайг >> Съдбоносни мигове на човечеството

Всяко велико дело на един народ е извършено за всички народи. СЦ

Съдържание:

Така загина Византия
Бягство към безсмъртието
Възкресението на Георг Фридрих Хендел
Съдбоносният миг при Ватерло
Гений за една нощ
Исторически миг...
Борбата за Южния полюс
Откриването на Елдорадо
Мариенбадска елегия

Преводач Любен Иванов
Издателство Прометей 1946


>> Андерсенови Пролетни приказки

Палечка, Цветята на малката Ида, Мънички зеленички, Свинарят, Щастливото семейство...

   Пред прозореца растеше розов храст. Доскоро той беше свеж и покрит с цветове, но сега залиня и имаше плачевен вид. Изглеждаше, че се измъчва от нещо.
   Дойдоха му и квартиранти, които започнаха да го ядат, макар че тия квартиранти бяха много почтени и носеха дори зелени мундири.
   Заприказвах с едного от тях. От деня на раждането му бяха минали едва три дни, ала въпреки туй той беше вече прадядо. И знаеш ли какво ми разказа той? Разправи ми за себе си и за другите квартиранти и всичко, което ми каза, беше съвсем вярно.
   – Ние сме най-забележителни от всички същества на земята. Щом времето се затопли, раждат ни се деца, през лятото празнуваме нашите сватби, а към есен снасяме яйца там, дето ще е топло и приятно на децата ни. Най-мъдрото същество, мравката, към която ние храним голямо уважение, ни изучава и ни цени твърде високо. Тя не ни изяжда веднага, но събира яйцата ни, пренася ги в долния етаж на мравуняка и ги трупа едно до друго в редици. Всеки ден от яйцата се излюпва по едно живо същество. След това мравките ни затварят в кошарки, притискат ни задните крака и ни доят дотогава, докато ние умрем. Туй е много приятно! Мравките са ни дали най-прекрасното име – те ни наричат свои „милички дойни кравички“. Всички животни, които притежават ума на мравките, ни наричат със същото име, само човекът не прави това и туй за нас е толкова обидно, че не може дори да се опише. Не можете ли вие да напишете нещо в наша полза и да вразумите хората? Та те ни гледат съвсем презрително и не могат да ни простят, ако ние изядем някой розов лист, и то в същото време, когато те изяждат всички живи същества и дори всичко, което зеленее или има зелен цвят. Те ни дават най-презрителното, най-гнусното име на света – аз дори не се решавам да го изговоря, толкова мръсно е то. У-у-у, червата ми се обръщат, само като си опомня това име! Не мога да го произнасям, когато нося мундир, а аз съм винаги в мундир.
   Родих се на листа на розовия храст. Аз и целият наш полк живеем от тоя храст, но това е голяма чест за храста, защото ние принадлежим към най-отбраното общество. Хората ни убиват със сапунена вода, а тя е най-ужасното питие. Става ми лошо, като усетя миризмата ѝ. Ужасно нещо е да бъдеш измит, когато си се родил на белия свят такъв, че нямаш нужда от миене!
   О, човече! Ти, който ме гледаш със строгите си очи, напомнящи сапунена вода, помисли за мястото, което ние заемаме в природата, помисли за нашето мъдро устройство, благодарение на което ние можем да снасяме яйца и да раждаме живи деца! Та нали и ние изпълняваме завета на природата: „Плодете се и се размножавайте!“.
   Ние се раждаме по розите и умираме върху розите. Целият наш живот е изпълнен с най-чиста поезия. Не позволявай да тежи над нас това ужасно име, което ти смяташ за най-отвратително на земята, името... Не, аз не мога да го изговоря! Наричай ни по-добре дойни кравички на мравките, обитатели на розовия храст, наричай ни най-сетне „мънички зеленички“…
   И аз, човекът, стоях и гледах розовия храст и мъничките зеленички същества, чието име също не ще кажа, защото не искам да оскърбявам повече обитателите на жилището на най-чистата поезия, членовете на великото семейство, които снасят яйца с живи деца. Сапунената вода, с която исках да измия мъничките зеленички същества, по-добре да превърна в пяна и да започна да пускам от нея сапунени мехури. Аз ще се радвам на цветовете на дъгата върху летящите мехури – във всеки от тях може би ще намеря някоя приказка.
   Ала ето, един от сапунените мехури се наду повече от другите и заигра с най-ослепителни багри. В долната му част аз видях една бяла точка, подобна на голям сребрист бисер. Мехурът се заклати насам-натам, сетне се издигна нагоре, литна към вратата, удари се о нея и се пукна. В същия миг вратата се разтвори и на прага се показа самата царица на приказките.
   Нека сега тя ти разкаже приказка за... не, не ще кажа името – приказка за мъничките зеленички...
   – За листните въшки! – каза царицата на приказките. – Всяко нещо трябва да се нарича с истинското му име и макар това да не е удобно винаги, в приказките то винаги се позволява. (преводач Светослав Минков)

Художник Мила Лозанова
Издателство Smart Books


петък, 13 март 2015 г.

Юнас Юнасон >> Неграмотното момиче, което можеше да смята

... озова се в камион за картофи заедно с краля и министър-председателя на Швеция и промени света...

   В известен смисъл чистачите, които изпразваха външните тоалетни в най-големия бедняшки квартал на Южна Африка, бяха късметлии. Все пак имаха и работа, и покрив над главата си.
   Ала от статистическа гледна точка те нямаха бъдеще. Повечето от тях щяха да умрат преждевременно от туберкулоза, пневмония, диария, обезболяващи, алкохол или от комбинацията на всичко изброено. Малцина можеше и да доживеят до петдесетия си рожден ден. Като например шефа на една от службите за почистване на външни тоалетни в Совето. Той обаче беше болнав и изтощен. Бе започнал да прокарва твърде много хапчета с твърде много бира твърде рано през деня. В резултат на това веднъж се сопна на един представител на отдел „Чистота“ към общината на Йоханесбург, изпратен на инспекция. Чернилка, която се държеше предизвикателно. Случаят беше докладван и стигна до началника на отдела, който на следващия ден, в предобедната почивка за кафе с колегите, съобщи, че е време да сменят неграмотника в сектор Б.
   Между другото, почивката за кафе този ден бе особено приятна. Беше поднесена торта, за да приветстват с добре дошъл новия асистент в отдела. Казваше се Пит дю Той, на двайсет и три години, и това бе първата му работа след университета.
Новият щеше да отговаря за проблема Совето, защото така бе прието в общината на Йоханесбург. Последният назначен поемаше неграмотниците, като един вид закаляване в работата.
   Никой не знаеше дали всички чистачи на външни тоалетни наистина бяха неграмотни, но, така или иначе, ги наричаха по този начин. Със сигурност не бяха ходили на училище. И живееха в бараки. И им беше ужасно трудно да разбират какво им се казва.

* * *

   Пит дю Той беше на тръни. Това бе първото му посещение при диваците. Баща му, търговецът на произведения на изкуството, за всеки случай го беше изпратил с телохранител.
Двайсет и три годишният влезе в офиса и първата му работа беше да се оплаче от миризмата. Вътре, от другата страна на бюрото, седеше шефът, същият, който сега трябваше да бъде уволнен. А до него бе застанало едно малко момиче, което, за учудване на асистента, отвори уста и отговори, че лайната всъщност имали досадното свойство да миришат.
   За миг Пит дю Той се зачуди дали момичето не му се подиграваше, ала веднага отхвърли мисълта като невъзможна.
   Подмина коментара и уведоми шефа, че няма как да запази поста си, защото така било решено отгоре, но че ще му бъдат изплатени три месечни заплати, ако до следващата седмица предложи същия брой кандидати за мястото, което тъкмо се бе освободило.
   − Може ли да стана пак обикновен чистач на тоалетни и по този начин да припечелвам малко пари? – попита току-що уволненият шеф.
   − Не – отсече асистентът. – Не може.
   След една седмица Пит дю Той и телохранителят му дойдоха отново. Уволненият шеф седеше зад бюрото си – както би могло да се предположи, за последно. До него стоеше същото момиче, което бе видял предишния път.
   − Къде са тримата ти кандидати? – поинтересува се асистентът.
   Уволненият се извини, че двама от тях липсват. На единия му били прерязали гърлото предишната вечер по време на бой с ножове. Къде се намирал другият, не можел да каже. Не изключвал възможността за рецидив.
   Пит дю Той не желаеше да научава за какъв рецидив става въпрос. За сметка на това му се искаше да си тръгне час по-скоро.
   − А кой е третият ти кандидат? – попита ядосано.
   − Ами момичето тук до мен. Тя ми е помагала с какво ли не през последните няколко години. И трябва да призная, че е умна.
   − Как, по дяволите, си представяш да назнача една дванайсетгодишна за шеф на тоалетните? – сопна се Пит дю Той.
   − Аз съм на четиринайсет – поправи го момичето. – И имам деветгодишен опит на тази работа.
   Вонята проникваше навсякъде. Пит дю Той се страхуваше, че ще се наслои в костюма му.
   − Започнала ли си вече да вземаш наркотици? – попита.
   − Не – отговори момичето.
   − Бременна ли си?
   − Не.
   Асистентът не каза нищо в продължение на няколко секунди. Наистина не му се искаше да идва тук по-често, отколкото бе необходимо.
   − Как ти е името? – попита той.
   − Номбеко – отвърна момичето.
   − Номбеко коя?
   − Майеки, мисля.
   Мили боже, те дори не знаеха как се казват.
   − В такъв случай ще получиш работата, ако можеш да оставаш трезвена – рече асистентът.
   − Мога – заяви момичето.
   − Добре.
   След това той се обърна към уволнения.
   − Казахме три месечни заплати за трима кандидати. Значи, една месечна заплата за един кандидат. Минус една, задето не успя да предложиш друг освен дванайсетгодишно момиче.
   − Аз съм на четиринайсет – обади се Номбеко...

   Пит дю Той не каза довиждане, когато си тръгна, следван на две крачки от телохранителя си.
   Момичето, което току-що бе станало шеф на собствения си шеф, му благодари за помощта и му съобщи, че тутакси е преназначен за нейна дясна ръка.
   − Ами Пит дю Той? – попита бившият шеф.
   − Просто ще ти сменим името. Сигурна съм, че асистентът не може да различи една чернилка от друга.
   Каза четиринайсетгодишното момиче, което изглеждаше на дванайсет.

* * *
   Новоназначената началничка, отговаряща за почистването на външните тоалетни в сектор Б в Совето, никога не бе ходила на училище. Това се дължеше най-вече на факта, че майка ѝ беше имала други приоритети, но и на обстоятелството, че момичето се бе появило на бял свят не в коя да е страна, а именно в Южна Африка, и то в началото на шейсетте години, когато деца като Номбеко не съществуваха за управляващите. Тогавашният министър-председател се беше прочул с реторичния въпрос защо им е на черните да ходят на училище, при положение че, така или иначе, не стават за друго, освен да носят дърва и вода.
   Общо взето, грешеше, тъй като Номбеко носеше изпражнения, а не дърва или вода. Независимо от това нямаше основание да се смята, че крехкото момиченце ще порасне и ще общува с крале и президенти. Или ще повлияе на развитието на света като цяло.
   Ако не бе тази, която беше.
   Ала тя, разбира се, бе точно тази.

   Наред с всичко останало Номбеко беше трудолюбиво дете. Още на пет години носеше огромни кофи с изпражнения. Печелеше тъкмо толкова, колкото бе необходимо на майка ѝ, за да я моли всеки ден да ѝ купи бутилка разтворител. Тя вземаше бутилката с думите „Благодаря, момичето ми“, развърташе капачката и се залавяше да притъпи вечната болка от факта, че не бе в състояние да осигури бъдеще на себе си или на детето си. Бащата на Номбеко беше изчезнал от живота на дъщеря си на двайсетата минута след оплождането.
   С годините момичето започна да изпразва повече кофи дневно и парите стигаха и за друго освен за разтворител. Затова майка ѝ можеше да добави към него и хапчета, и алкохол. Ала Номбеко, която съзнаваше, че така не би могло да се кара, ѝ каза, че трябва да избере или да продължава по този начин, или да умре.
   Майката кимна с разбиране.

   На погребението дойдоха мнозина. В Совето по това време изобилстваше от хора, отдали се основно на две неща: бавно да се самоунищожават и да се сбогуват с онези, които са успели в положените усилия. Майката почина, когато Номбеко беше на десет години, а както казахме, нямаше баща наоколо. Момичето поразсъждава дали да не продължи от там, където майка й бе спряла, и по химически път да изгради една постоянна защита срещу реалността. Но като получи първата заплата след погребението, реши вместо това да си купи нещо за ядене. И щом утоли глада си, се огледа около себе си и се запита: „Какво правя тук?“.
   Същевременно разбираше, че не разполага с кой знае какви възможности.    Десетгодишните неграмотници не бяха сред най-търсените кандидати за работа на южноафриканския пазар на труда. Даже и сред по-малко търсените. А в тази част на Совето въобще нямаше пазар на труда, нито пък особено много читава работна ръка.
   Но изпразването на червата по принцип се случва дори и на най-окаяните същества на нашата Земя, така че Номбеко имаше начин да изкара малко пари. Освен това, когато майката умря и бе погребана, момичето можеше да задържа заплатата за себе си.

   За да убива времето, докато мъкне кофите, още на пет години Номбеко се научи да ги брои: „Една, две, три, четири, пет...“.
   Постепенно усложняваше упражненията, та да продължават да бъдат стимулиращи: „Петнайсет кофи по три тура по седем носачи, без да смятаме един, който седи и си клати краката, защото е твърде пиян... това прави... триста и петнайсет“.
   Майката на Номбеко не забелязваше много от случващото се около нея, с изключение на бутилката си с разтворител, ала откри, че дъщеря ѝ всъщност може да събира и изважда. Затова през последната година от живота си започна да я вика всеки път, когато доставка с хапчета в различни цветове и с различно действие се налагаше да се разпредели между бараките. Една бутилка разтворител си е една бутилка разтворител. Но ако хапчета от петдесет, сто, двеста и петдесет и петстотин милиграма трябва да се поделят според нуждите и финансовите възможности, тогава е необходим друг начин за смятане. А на десетгодишното момиче му се удаваше. И то доста добре.
   Веднъж например случайно се оказа в близост до прекия си началник, докато той се мъчеше да изготви месечния доклад за теглото и количеството.
   − Деветдесет и пет по деветдесет и две, значи... − мърмореше шефът. – Къде е калкулаторът?
   − Осем хиляди седемстотин и четирийсет – рече Номбеко.
   − По-добре ми помогни да го намеря, момиче.
   − Осем хиляди седемстотин и четирийсет – повтори Номбеко.
   − Какво казваш?
   − Деветдесет и пет по деветдесет и две е равно на осем хиляди седемстот…
   − И откъде знаеш, че е така?
   − Ами мисля си, че деветдесет и пет е сто минус пет, а деветдесет и две е сто минус осем. Ако им разменим местата и от деветдесет и пет извадим осем, а от деветдесет и две извадим пет, и двете стават осемдесет и седем. Пет по осем пък е четирийсет. Осемдесет и седем четирийсет. Осем хиляди седемстотин и четирийсет.
   − Защо мислиш по този начин? – учуди се шефът.
   − Не знам – отговори Номбеко. – Сега може ли да се върнем към работата?
   От този ден бе повишена в асистент на шефа.
   Ала с времето неграмотното момиче, което можеше да смята, се чувстваше все по-неудовлетворено от факта, че не разбира какво пишеше началството от Йоханесбург в купищата документи, които пристигаха в офиса. И самият шеф се затрудняваше с буквите. Сричаше текстовете на африканс, като в същото време прелистваше един английски речник, за да може поне да види това, което не схващаше, на език, който му беше понятен.
   − Какво искат този път? – се случваше да попита Номбеко.
   − Да пълним чувалите по-добре – отвръщаше шефът. – Мисля. Или възнамеряват да закрият един от санитарните обекти. Малко е неясно.
Шефът въздъхваше. Асистентката му не бе в състояние да му помогне. Затова и тя въздъхваше.

   Ала един ден, тогава бе на тринайсет години, на Номбеко ѝ провървя: докато се къпеше в съблекалнята на чистачите, към нея се приближи някакъв мазен тип.
   Натрапникът не успя да я обезпокои твърде много, тъй като тя го накара да промени плановете си, забивайки ножица в бедрото му.
   На следващия ден го откри от другата страна на редицата с външни тоалетни в сектор Б. Седеше на сгъваем стол с бинтовано бедро пред боядисаната си в зелено барака. А на коленете му имаше... книги?
   − Какво търсиш тук? – попита той.
   − Мисля, че вчера си забравих ножицата в бедрото ти, и сега бих искала да си я получа обратно.
   − Изхвърлих я – заяви мъжът.
   − Значи, ми дължиш една ножица – рече момичето. – Как така можеш да четеш?

   Мазникът се казваше Табо и половината му зъби липсваха. Бедрото ужасно го болеше и не му се говореше със сприхавото момиче. От друга страна, за първи път, откакто бе дошъл в Совето, някой изглеждаше заинтересован от неговите книги. Бараката му беше пълна с тях и по тази причина съседите му викаха Лудия Табо.
   Ала тонът на момичето пред него издаваше по-скоро завист, отколкото подигравка. Дали не можеше да извлече някаква полза от това?
   − Ако беше малко по-сговорчива, а не избухлива отвъд всякакви граници, в замяна чичо Табо би могъл да ти разкаже. Навярно дори би могъл да те научи да разбираш буквите и думите. Само ако беше малко по-сговорчива.
   Номбеко нямаше никакво намерение да бъде по-сговорчива с мазника, отколкото предишния ден под душа. Затова отвърна, че за късмет има още една ножица, която предпочита да задържи, вместо да забива в другото бедро на чичо Табо. Ако той просто се държал прилично – и я научел да чете, – бедро номер две щяло да остане в добро състояние.
   Табо не проумяваше какво се случва. Нима момичето току-що го бе заплашило?...

Преводач Елена Радинска
Издателство Колибри


Иван Кънчев, Ивомир Колев, Марио Мишев >> Българската история в 100 събития

От VII век до наши дни

Авторите на книгата са студенти в СУ „Св. Климент Охридски“ и част от екипа на „Българска история“. Създатели са на сайта bulgarian-history.org, чрез който популяризират непознати и забравени моменти от историята на България. Чрез образователните си видео клипове и статии представят исторически събития и личности по достъпен и увлекателен начин, подходящ за широката аудитория. По време на училищните си обиколки изнасят исторически презентации пред ученици и студенти от цялата страна.

Книгата е посветена на 100 събития, случили се в страната ни или пряко свързани с нея, от VII век до наши дни. Включени са както конкретни събития, така и цели процеси: някои от тях по-популярни, а други малко известни, но всички – оставили следа в българската история.

Издателство БГ Учебник Прес


Исак Паси >> Философски портрети, миниатюри и фрагменти

И тъй...

   Теза, философията може ако не всичко, то във всеки случай много.
   Антитеза, философията не може нищо или почти нищо, нейна привилегия са равнодушието, апатията, резигнацията.

   А ако трябва да се излезе от тази противоположност, човек може да се обърне към първомайстора на всички тези и антитези, както и на примиряващите ги синтези, да се обърне към самия Бог на триадите;
   А ето го и него (философия на правото):
   „Като мисъл за света философията се появява едва тогава, когато действителността е завършила своя процес на образуване и е завършила себе си... Когато философията започне да рисува със своята сива боя върху сивото, тогава някоя форма на живота е остаряла и със своето сиво върху сивото философията не може да я подмлади, а само да я опознае; совата на Минерва започва своя полет едва когато настъпва сумрак.“

   Ако нечий живот се е стекъл така, че още от ранна младост, на 16-годишна възраст, е успял да прозре смисъла и мъдростта на тази истина – философията не може да измени света, а само да го опознае, което и само по себе си не е никак малко, тогава той благодарствено ще коленичи. А може да се окаже така, че и през следващите шест десетилетия, до 78-годишната си възраст, ще стои все така на колене с благодарност към Хегел, към Минерва и към совата, за онова неоценимо, което, когато е трябвало, те са му дали...

Издателство Фондация Ком


четвъртък, 12 март 2015 г.

Дейвид Духовни >> Мамка му... и крава!

Крава, чела Омир, пуйка – пилот на самолет, и прасе, което говори перфектно иврит

   Повечето хора мислят, че кравите не могат да мислят. Моля? Ще перифразирам. Повечето хора мислят, че кравите не могат да мислят и нямат чувства. Пак моля. Аз съм крава, името ми е Елси. Да, да. Знам. Не са глупости. Виждате ли? Ние можем да мислим, да се шегуваме... поне повечето от нас. Елси, пралеля ми, чието име нося, няма чувство за хумор. Ама никакво. Искам да кажа, нула. Дори не харесва вицове за хора, които правят глупави неща. Като онзи за двамата човеци, които влезли в една плевня и... Стига. Може да се окаже, че нямам много време тук, та по-добре да не се разсейвам.
   Просто опитвам да изясня определени неща. Я да видим, сигурна съм, че ще се чудите как пиша това, като нямам пръсти? Не мога да държа писалка. Повярвайте ми, опитвах. Грозна работа. Не че останаха много писалки де, при всичките тези компютри. И макар да можем да мислим и да сме забавни, не умеем да говорим. Поне не с човеци. Имаме това, което вие, хората, някога наричахте „устна традиция“. Приказки и мъдрости се предават от майка крава на дъщеря крава и от поколение на поколение. До голяма степен както вие предавате вашите одисеи и илиади. Дори песни. Съжалявам, че подхвърлям имена. Омир. Туп! Ще почакам да го вдигнете.
   Всички животни могат да разговарят помежду си със сумтене, подсвиркване, лаене и универсално квичене, нещо като животинско есперанто – лъв с агне, птица с куче, мишка с котка – само дето на кого всъщност му е притрябвало да води продължителни разговори с котка? Много нарцистични са. Обаче ние, животните, нямаме думи или това, което вие наричате език. И, да – знам, че не беше граматически издържано, но го използвам за емфаза. Не съм двуутробно. Двуутробните са известни с неспособността си да разбират граматическите правила (Да сте опитвали някога да водите диалог с кенгуру? Почти неразбираемо, дори и да успееш да проникнеш в онзи австралийски акцент, пич). И кой, по дяволите, знае какво си говорят рибите? Обаче се отклоних. Много говеждо от моя страна. Отклонения и отклонения. Така правим. Ние, кравите, имаме много време върху копитата си, за да предъвкваме, така да се каже. Стоим, ядем, разговаряме, може да намерим и буца сол за близане. Всичко това е добро.
   Поне беше добро. Допреди около две години. Тогава горе-долу започна историята, която разказвам. Животът ми дотогава беше повече или по-малко идиличен. Родена съм в малка ферма в северната част на щата Ню Йорк, в Съединените щати. Кланът Бовари е там от началото на времето. И моята майка, и нейната майка, и майката на нейната майка и т.н. Бащите в кравешките семейства до голяма степен отсъстват. Татко ми Фердинанд (знам) е идвал от време на време и предполагам, че така са се родили братята и сестрите ми. През повечето време обаче момчетата се държат отделно от момичетата. Обичат да ни зяпат през оградата. Понякога е някак страховито, честно казано. Като че ли момчетата са други животни, но не ги съдя. Ако съм научила нещо през последните две години, то е да не съдя. Предполагам, че от началото на цивилизацията момчетата и момичетата се държат отделно, така че не очакваме нищо по-различно. Това го знам, така че не тъгувам, задето баща ми не е бил наблизо.
   Хората ни обичат. Или поне така си мислех. Всички така си мислехме. Обичат нашето мляко. Ако ме питате, струва ми се странно едно животно да пие млякото на друго. Нали не си представяте, че мога да отида при някоя госпожа, която току-що е родила, и да ѝ кажа: „Ей, може ли да ти опитам млякото?“. Странно, нали? Не може да се случи. Някак гадно е. Обаче заради това ни обичате. Доброто старо мляко. Leche. Всекиму своето, струва ми се. И нашите момичета израстват с мисълта, че всяка сутрин фермерът ще идва и ще им взема млякото. Което е някакво облекчение, защото се подуваме и може да се почувстваш някак възвишено и във форма след добро доене. Да, не сме безразлични към външния си вид. И не ни е ¬приятно, когато вие, хората, наричате някоя от вашите „крава“, ако решите, че е дебела. И прасетата не са особено щастливи заради приказките за „прасе“ и „свиня“, и кокошките не са доволни от „кокошка“ (което тайно ме радва, защото петлите са най-голямата досада, създавана някога от Бога).
   О, да, вярваме в Бог. Във формата на крава. Не бе. Ама ви изкарах акъла, нали? Вярваме обаче, че нещо е направило всичко на света – всички животни, животинки, растения, камъни и души. И дали този създател, или каквото е там, прилича на крава, на прасе, на персона, на амеба или на Джери Гарсия, всъщност не ни интересува особено и ни е все едно. Просто вярваме, че там някъде има сила на живота и съзиданието. Най-близкото до представите, които имат хората, е Майката земя. Обаче това е само приближение. А и ние не само вярваме в тези неща – знаем ги със сигурност. С костите си и с костите на предците си, които лежат някъде из нивите на този свят.
   Ох, наистина съм отнесена крава. Ще трябва да свикнете с това. И Омир доста се е отнасял, нали? Значи има прецедент. Преди да ви разкажа какво се случи, нека ви дам малко повече допълнителна информация, да ви обясня какъв беше животът ми преди Събитието. Така го наричам – Събитието, Откровението, Деня, когато акото удари вентилатора. Нека опиша обстановката. Да почувствате аромата.
   Живот във ферма. Доста ужасно. Прекарвах много време на пасището с най-добрите ми приятелки до гроб, биковете ни хвърляха космати погледи. Откъм нашата страна тревата е зелена, казваше майка ми винаги. Беше страхотна майка, обаче един ден изчезна, както изчезват всички кравешки майки. Учат ни да го приемаме. Че майка ти не е завинаги и че ако един ден, след като си е свършила работата да те отгледа от теле, си тръгне, без да каже довиждане, това не значи, че не те обича. Обаче, както знам, че „нещата са такива“ и „винаги е било така“, неизменно ми засяда буца в гърлото, щом си спомня за мама.
   Беше красива – големи кафяви очи, чудесно чувство за хумор. Никога не се е отделяла от мен преди деня, когато го направи. Обаче ще стигна до това по-късно. Дайте ми минутка, когато си спомням за майка ми. Чувствата идват и си отиват, освен ако не ги чувстваш. А могат и да се задържат, да заемат формата на круша и да станат странни. Така че, когато ние, кравите, имаме чувство, чувстваме го, докато премине. След това, мууу, продължаваме нататък. Бам. Не го очаквахте, нали?
   Спомням си дните на моето детство през тревнозелените очила на носталгията. Сега това изглежда толкова далечно и толкова съвършено! Всички дни бяха слънчеви, дори и дъждовните. Имахме трева и храна, място за спане и добри приятелки и винаги се разразяваха драми с другите животни, но нищо сериозно. Йерархията в една ферма е много обтекаема. Не знам дали бихте го нарекли демокрация. Мисля, че е по-добре да се каже: „Живей и остави другите да живеят“, освен ако наоколо няма пилета. Тогава всички залози отпадат. Не знам дали сте чели „Животинската ферма“. Май това е книга, която всички човешки деца трябва да прочетат. Аз лично предпочитам „Паяжината на Шарлот“, при все че паяците могат да са опасни. (И имат осем крака? Сериозно? Два или четири – това е добрият брой крака, всеки го знае. Може би пет, може би. Осем ми се струва отчаяно или нерешително, разточително дори. Нали така?)...

Издателство Бард


Тод Мос >> Златният час

Първите сто часа

Златният час в международната политика – това са първите сто часа след разразяването на кризата, когато все още има шанс дипломатически усилия, използване на неофициални канали или военни действия да преобърнат хода на събитията.

Джъд Райкър, университетски преподавател, автор на теорията за златния час и ръководител на секретно звено към Държавния департамент, получава неочаквана възможност да докаже на терен идеите си. В Мали е извършен преврат. Само светкавичната реакция на световната общественост би предотвратила установяването на военен режим. Джъд Райкър търси съюзници из коридорите на властта във Вашингтон и сред пясъците на Сахара. И намира приятели на най-неочаквани места. В Лондон, Париж, Тимбукту...

Издателство Обсидиан


Казуо Ишигуро >> Погребаният великан

Забравата, затрупваща спомените и потребното пътешествие към тях...

   – Чудно дете си – рекъл Аксел, когато тя дотичала с подскоци при него. – Не те ли е страх от тъмното? От вълците и орките?
   – Страх ме е – усмихнала се тя. – Но знам как да се пазя от тях. Дано родителите ми не са ме търсили. Миналата седмица така ми се накараха...
   – Да не са те търсили ли? Разбира се, че те търсиха! Цялото село те търси. Чуй гълчавата само. Всичко е заради теб, дете.
   Марта се засмяла.
   – Престанете, господине! Сигурна съм, че не съм им липсвала. А и много добре мога да чуя, че не за мен се карат.
   Аксел си дал сметка, че момичето е право, вътре се карали не заради него, а за съвсем друго. Привел се към входа на дупката, за да чува по-добре, и с всяка доловена дума започнал да си припомня каква е работата, за овчарите и за орела мушитрънче. Зачудил се дали да не обясни на Марта, но изведнъж тя се промушила покрай него и влязла.
   Той я последвал, очаквал да зърне облекчението и радостта, предизвикани от намирането ѝ. А и честно казано, му било минало през ума, че като се появи заедно с нея, може да си присвои част от заслугите за благополучното ѝ завръщане. Само че в голямата зала селяните все още се разправяли за историята на овчарите и малцина си направили труда да обърнат глави към тях. Майката на Марта се отделила от тълпата колкото да нахока дъщеря си:
   – Ето те най-сетне! Да не си посмяла да изчезваш пак така! Колко пъти да ти повтарям?
   След това отново насочила вниманието си към вихрещия се около огъня спор. Марта се усмихнала на Аксел, сякаш го питала: „Видяхте ли? Какво ви казах, а?“, и се изгубила в сенките да потърси приятелите си.
   В стаята било станало по-светло. Тъй като се намирала от най-външната страна на дупката, тя имала малко прозорче, което обаче било твърде високо и човек можел да погледне през него само ако се качи на стол. В момента то било покрито с парче плат, ала изгревът надничал изпод крайчеца и един лъч огрявал заспалата Биатрис. Аксел зърнал някаква мушица, уловена в него и увиснала във въздуха над главата на жена му. Всъщност не било мушица, а паяк, който, окачен на невидима нишка, се спускал плавно пред очите му. Аксел станал тихо, прекосил малката стая, прокарал ръка над спящата Биатрис и хванал паяка в шепа. След това замрял за миг и се вгледал в жена си. В съня на лицето ѝ се бил изписал покой, какъвто напоследък рядко се виждал, когато тя била будна, и тази гледка пробудила у Аксел такава радост, че чак сърцето го присвило. Вече бил сигурен, че решението му е непоколебимо, и отново му се приискало да я събуди, за да ѝ съобщи новината. Само че си давал сметка колко себично би било това, а и нямало как да бъде сигурен как ще откликне тя. Затова в крайна сметка се върнал тихо до стола и пак седнал, спомнил си за паяка и нежно отворил шепа...

Преводач Владимир Молев
Издателство Лабиринт


сряда, 11 март 2015 г.

Михаил Булгаков >> Колекция от долнопробни факти

Разкази и фейлетони

Големият творец е голям и в малките неща. Такива „малки“ неща са разказите и фейлетоните на Михаил Булгаков, писани през 20-те години на миналия век.
Има ли полза от алкохолизма, как възприема „Травиата“ неграмотен червеноармеец, докъде се развихрят бесовете и своеволията на съветската бюрокрация, може ли да се напие локомотив, как звучи псевдонаучният и неудържимо комичен жаргон на партсекретарите, как с помощта на Маркс и Троцки да опазиш жилището си от посегателствата на съветската власт...
В кратките си разкази Михаил Булгаков рисува уродливата картина на болшевишкия ред и на неговите строители и жертви – несретни, гротескни и убийствено смешни, с мозъци, промити от недоимък, водка и безумни лозунги. Сблъсъкът на личността с абсурдите на болшевишката система е тема, която преминава през цялото творчество на Булгаков – от разказите и фейлетоните до шедьовъра Майстора и Маргарита.

Издателство Фама


>> Черната тетрадка [ Дневникът и досието на Илия Бешков ]

Дневник [1950-1951, 1955]. Досие [1925-1958]. Албум [1930-1957]

57 години след смъртта на Илия Бешков, толкова години, колкото и самият той е живял, за пръв път се публикува дневникът на художника, писан през петдесетте години. Той самият го нарича „Черната тетрадка“. В него има потресаващи прозрения за света, за събитията, за хората, които движат този свят.

Докато той пише дневника си, други водят „записки“, попълват досието му – общо 200 страници. Службите на Държавна сигурност – и по времето на Царска България, и по времето на социалистическия строй – го класифицират и като враг, и като опозиция.

Из донесенията: Бешков е много интелигентен, но и много набожен същевременно. Според него, когато говориш, макар и да се опасяваш от подслушване, не се обръщай, не се смущавай, защото ти сам викаш сатаната, издаваш се, че се опасяваш или страхуваш от това, което говориш. Илия Бешков понастоящем е професор по рисуване в Художествената академия. Водил е открита агитация пред студентите в академията против Отечествения фронт. Минава за един от най-добрите наши художници. Награден е с най-високото отличие за изкуство. Лауреат е на Димитровска награда. Същият често е канен на приеми във Френската легация.

Издателство Изток-Запад


Софроний Врачански >> Житие и страдания грешнаго Софрония

Оазис в пустинята на някогашното безкнижие

   Аз, грешний в человецех, родих ся на село Котел от отца Владислава, а от матери Мария и положили первое имя мое Стойко. И като съм бил три лета, преставила ся мати моя. И отец мой поял другою жену, що беше люта и завистлива. И родил сас нея мужеское дете и токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше.
   И като бях девят години, подадоха ме на книжное учение. По-напреди не би возможно да пойду на учение, почто повише болен и немощен бях. И като поидох на учение, голямое прилежание и остроумие имах. И вскоре изучих ся простое чтение. Понеже у Болгария не има философское учение на славенския язик, наченах да учим по греческий язик и изучих Октоих. Като наченах Псалтир, прииде вест, како са преставил отец мой на Цариград от чумата в лето 1750. Останах аз без отца и без матер. Тогива бях 11 години. Тогива ме узе стрий моя наместо сина, почто не имаше чада, и предаде мя на занаят.
   И като бих седемнадесят години, престави ся и стрий, и стрина моя, наскоро един сас другий. Ала и стрий мой на Цариград умре, понеже бяха и двоицата джелепи. И понудиша ме должници и ортаци неговии да пойда на Цариград наместо сина его да соберем, що имаше да узема он пари от касапите по джелепское обичай. Ала като са касапите повсъде разнесени по Цариград и по Анадолская страна?
   У един ден хочехме сас едного ортака неговаго да поидем у Анадолская страна. И поидохме на скелята да проминем сас ладия. И гледам при царските палати ладие, а ний, человеци прости, като бяха они близко до Юскудар, поискахме сас ония ладии да проминем на Юскудар. И като отхождахме до них, гледаме на едно място народ много и двоица пехливани борят ся. И отгоре имаше високии палати. Не знаймя, ала можеше да буде и самий цар тамо. И като престанаха они от борение, повлекоха да пойдут къмто царските палати всия ония народ. И ний сас тях ведно пойдохме и станахме между царский порта и между Ялйкьошкю, що бяха тамо верзани царските ладии. И стоехме тамо и чудяхме ся камо да пойдем. Яви се тамо един бостанджий и рече:
   – Що ходите ви тука? Скоро да пойдете оттува, почто отсекнуват глави ваша!
   И ний ся извинявахме, како сме человеци чуждйнци и прости. И като са върнахме назад, фатиха ни тамо, що вардяха. Яничарите искаха да убият нас, почто они не видели нас, като проминахме сас ония народ. И като са освободихме оттамо, поидохме на общая скеля и преминахме на Юскудар. Ала бях юноша тогива, млад и красен лицем, а тамошни турци – содомити. Като мя видяха, той час ме фатиша да мя изпитват зарад харачийска хартия и найдоша хартия моя недобра. И затвориша ме далеко у една градина, що имаше тамо турци – свиряха, играяха, смеяха са у една одая, що беше близо при пут. Ала аз са смислих защо мя затвориха мене тамо и по случаю имаше ключ от внутре, и той час заключих аз. Ами колико содомите! Они прихождаха и моляха ме да им отворя, подаваха ми из прозорецу жълтици. И аз видях какова е работа, наченах да викам. И имаше насреща доми еврейския. Той час приидоша някои евреи и питаха ме: „Защо викаш?“ И аз сказах им вся причина. И поидоша до другаря моего, и подадоша мало пари на харача и свободиша ме от ония содомити.
   И собрахме колико можихме, и приидохме на село сас здравии. И като сложиха, остана стрий мой должен гроша 400. И натовариха ги на мене да ги изплащам аз. Но като поидох аз на Цариград, роднини мои повече разграбиша домовния вещи и сокриша ги. И приидоша должниците стриини сас судия турецкий да преписуват домовния вещи. И мало, що найдоша. И мнеша, како съм го аз скрил. И повеле судия да мя бият на фаланга, а селския княз не даде ме. Знаяше, како не съм аз повинен. Но затвориша ме у вериги железния и держаша ме у затворка три дни, докле извадиха мало нечто още роднините мои и отпустиша ме. И от това извадоша верх афоресмо, како не съм скрил нячто.
   И поидох на Шумен до владиката да оправям себе. Мало остана, що хочеша да побиют нас хайдуци на пут.
   Ала по-прежде, докле не бяха са собрали ония должници да си ищат стоката, понудиша ме роднини мои да мя оженят, почто не имаше кой да мя гледа. И аз като бях на осемнадесят години, млад, глупав, и не знаях, като хоче да излезе стрия мой должен и како хочут да натоварят всия неговия долг на мене... Имах аз мало пари, ала купих дома стриинаго в животе его и като са ожених, разнесох ги. Но имах надежда на занаят мой. И после сас суд, като натовариха тоя долг на мене, а аз не имах една пара готова сирмя: ами докле изплатя ония долг, какова сиромашия потеглих! Нужда, тесное и прискорбное живение проминувах... Колико укорение терпях от жену мою, почто беше мало горделива!
   И намислих да оставя и дом, и жену, да поиду долу по селата – да работя, да са кевернисам. И чуле някои первейшии чорбаджии, како хочу да пойду, позоваша ме и рекоша:
   – Не ходи нигде, седи! У тия дни хоче да прииде владика наш и да му са молим да тя стори свещенник.
   И в третия ден прииде архиерея и помолиха ся. И он той час изволи да мя хиротониса в неделю и подадоха му седемдесят гроша. Ала беше у сряда то изплатение и аз ся готвех за в неделя потребная. В петок вечер прииде иконому и принесе ми парите и рече:
   – Да знайш, како не има да тя учини владика свещенник, почто другий подаде сто и пятдесят грош. Того хоче да хиротониса.
   Ами какова ли скорб и сожаление мя обзе, като ся изповядах на духовнику и узех мартория, изготвих ся все потребная. Ами кому да скажа тоя скорб мою? Потекох до ония человеци, що са бяха молили и парите дали. И они пойдоха и дадоша още тридесят гроша. И рукоположи ме в лето 1762, септемврия 1...

Издателство Захарий Стоянов


вторник, 10 март 2015 г.

Дженет Тажиян >> Историите на Дерек: Животът ми като автор на комикси

Супер Франк идва на помощ...

   Когато показвам на Мат новия СУПЕР ФРАНК, той казва, че е добър, но има нужда от повече екшън.
   – Какво ще кажеш злият тюлен да вземе заложници и Супер Франк да проникне в сградата, преди тя да експлодира?
   Ако не броиш тюлена и маймуната, предложението на Мат звучи като сценария на безброй филми, които сме гледали заедно. Но понеже Мат е най-добрият ми приятел, казвам, че идеята е страхотна.
   – Ами ако тюленът носи сомбреро? – продължава Мат. – И една от онези препаски с амуниции, на която е закачено водолазно оборудване?
   Опитвам се да си представя защо му е водолазно оборудване на един банков обирджия със сомбреро, а после решавам да го приема като предизвикателство и наистина да измисля история, в която всичко това има някакъв смисъл.
   С Мат едновременно спираме в коридора, за да продължим дискусията. И двамата се правим, че сме спрели, защото темата е толкова важна, но ИСТИНСКАТА причина да се заковем на място, е, че Карли разговаря с Краш, който е една година по-голям от нас. Краш носи обичайната си училищна униформа – джапанки, широки сърф шорти и оръфана тениска. Двамата с Карли се запознали на сърф лагер в Санта Моника преди месец, и оттогава тя прекарва с него толкова време, колкото и с мен и Мат.
   Карли ни маха, когато ни вижда, но Краш не си прави труда дори да кимне, въпреки че ни е запознавала с него хиляди пъти.
   – Той е най-арогантният тип в цялото училище – казва Мат. – Не разбирам какво толкова вижда в него.
   – Ако не започне да си реши косата – добавям аз, – скоро ще се сдобие с расти.
   – Аха, защото сега не е достатъчно готин.
   – Какво ще е следващото – татуировка?
   – Ще бъде единственият в основното училище, ако не броим учителите.
   През последните няколко години всеки от класните ни ръководители имаше поне по две татуировки.
   Карли приближава и ние веднага прекъсваме разговора. В обичайното си весело настроение е и не си дава сметка, че двамата ѝ най-добри приятели току-що са я обсъждали.
   – Видяхте ли новото хлапе? – пита тя.
   – Имаш предвид гаджето ти Краш, ли? – питам аз.
   – Краш не ми е гадже! – Карли се изчервява, после ме блъсва леко. – Не слушате ли госпожица Маккодъл? Ще имаме нов ученик в класа. Прехвърлят го днес.
   Това ме кара да се замисля колко ли друга информация пропускам, докато рисувам в часа на класния при госпожица Маккодъл.
   – Казва се Умберто – продължава Карли. – Запознах се с него преди няколко минути. Наистина е мил.
   – За всички казваш така – възразявам аз.
   – Не е вярно. Тоби е тъпанар и бих му го казала в лицето.
   Мат се смее, но аз се изненадвам колко по-уверена е станала Карли през последните няколко седмици. Дали са започнали да пускат нещо в океана, или за промяната е отговорен само свежият въздух? Или пък внезапната ѝ самоувереност се дължи на времето, което прекарва с приятелчето си Краш?
   Звънецът бие и ние влизаме в класната стая. Госпожица Маккодъл се е запалила по темата „Около света” и тази седмица всеки сантиметър от стаята е покрит със снимки на египетски йероглифи, на пирамидите и на сфинкса. Миналия месец темата беше Китай и аз се надявах, че освен снимките ще получим по някоя порция пиле в сладко-кисел сос или поне курабийка с късметче, но не стигнахме до нито едно от двете.
   Карли изпъва ръце напред, като онези жени, които обръщат буквите в телевизионни състезания:
   – Дерек, Мат, запознайте се с Умберто.
   Толкова съм зает да се взирам в йероглифите над дъската, че почти се блъскам в момче с тениска на „Лейкърс” и късо подстригана коса. Разположил се е точно между мен и чина ми. В инвалидна количка.
   Казвам на Умберто, че се радвам да се запознаем, но преди той да успее да ми отговори, госпожица Маккодъл ни подканва да седнем по местата си. Умберто умело насочва количката към един нов чин близо до моя. Виждал съм подобни в някои от другите стаи, приличат повече на маси, отколкото на чинове, и са направени така, че децата в инвалидни колички да имат лесен достъп.
   Мат ми хвърля поглед, който казва: „В междучасието ще трябва да обсъдим доста неща”. Досега в сплотения ни клас не са прехвърляли ученик от друго училище и през всичките тези години никога не съм седял до дете в инвалидна количка. Докато госпожица Маккодъл бъбри за река Нил, аз си представям как двамата с Мат се състезаваме със скейтбордове си към Калифорнийския университет редом с Умберто. Той върти колелата на количката с невероятна бързина, а ние караме на зиг-заг от двете му страни.
   Докато се спускаме надолу по хълма, задавам на Умберто хиляди въпроси. От кое училище идва? Винаги ли е бил в инвалидна колика? Имат ли родителите му един от онези страхотни микробуси с миниасансьор, с който да го превозват?
   Сепвам се, когато госпожица Маккодъл спира до чина ми и ми хвърля предупредителен поглед.
   Но от всички неща, за които искам да говоря с Умберто, най-важното е едно: Имам маймуна капуцин, която съвсем скоро ще бъде обучена да помага на хора в инвалидни колички!
   Едва се сдържам на едно място, докато госпожица Маккодъл ни разказва за египетските артефакти. Броя минутите до мига, в който ще променя живота на Умберто с моята маймуна...

Илюстрации Джейк Тажиян
Издателство Софтпрес


Алек Невала-Лий >> Крадецът на икони

Картина, желана от всички...

В Будапеща неочаквано се появява спорен шедьовър на изкуството, смятан за изгубен.
Под крайбрежната алея на Брайтън Бийч е открита обезглавена балерина. А руската мафия в Ню Йорк е на път да се сблъска със също толкова безмилостния свят на изкуството...
Амбициозната млада Мади Блум, която работи за манхатънски хедж фонд, отчаяно се опитва да открие безценна картина на Марсел Дюшан, един от най-влиятелните художници на двайсети век.
Откриването на обезглавено женско тяло насочва криминалния следовател Алън Пауъл към същата картина – етюд за Étant Donnés на Марсел Дюшан със загадъчно изображение на гола жена без глава.
А един руски крадец и убиец, известен като Скита, трябва да открадне картината пръв, за да спаси репутацията и... живота си.

Издателство Бард


Агоп Мелконян >> Нагоре по стълбата към Бога

Избрано

   До Генералния Секретар на Обединените нации

   Господин Секретар,

   Събрах смелост да Ви пиша, макар да знам, че това послание никога няма да стигне до Вас. Вероятно то ще потъне в чекмеджетата на някой от десетките Ви секретари и Вие никога няма да научите, че аз, Алфред Медухов, първи клас пилот от фондацията „Спейс Ризърч“, обвинявам Вас, подобните на Вас, цялото човечество, но преди всичко себе си в това, че сме виновни за близката гибел на нашата цивилизация. Вероятно Вие никога няма да узнаете, че над планетата Земя виси едно проклятие и този път то не се казва чума, термоядрена гъба, рак или енергиен глад. Този път Смъртта се казва Алфред Медухов...
Мортилия

Издателство Сиела


понеделник, 9 март 2015 г.

>> Слънцето и месечината

Африкански приказки

   Слънцето и месечината били кръвни роднини. Веднъж месечината рекла на слънцето:
   – Хайде да хвърлим нашите деца от небето на земята.
   Слънцето се съгласило. В уречения ден месечината скрила децата си, а вместо тях събрала цял чувал камъни и отишла при слънцето. А слънцето не се досетило за това коварство и натуряло децата си в чувала. Метнали те чувалите на гръб и се спуснали на земята.
   Дълго вървели по земята, докато стигнали до една голяма река. Месечината започнала да изсипва тогава камъните от своя чувал в реката. Видяло това слънцето и също изсипало там своя чувал, а после двамата си тръгнали за къщи.
   Свършил денят. Залязло слънцето, а на небето излязла месечината с децата си. Разсърдило се тогава слънцето, смъкнало месечината от небето и почнало да я разпитва защо го е накарала да хвърли децата си в реката. Месечината отговорила на слънцето:
   – Много голяма е твоята сила. Нека децата ти останат във водата и се превърнат на риби. А хората ще ловят риби и ще се хранят с тях.
   И ето оттогава слънцето и месечината престанали да живеят помежду си в мир. И до ден днешен между тях няма сговор. Слънцето и месечината

Преводач Атанас Далчев
Издателство Захарий Стоянов


Владимир Башев >> Искам да те нарисувам...

Стихотворения за любовта

Ябълкови градини

Ах, тези кръшни момичета
от двете страни на друма!
Те покрай мене тичаха,
без да проронят дума.

Те вместо кърпи вееха
широки и пъстри облаци
и ябълките светлееха
в косите им като обици.

Съставители Мариана Кирова и Балчо Балчев
Издателство Кралица Маб


Мирча Елиаде >> Младост без младост

Фантастична проза

Изучавайки цикличността на времето в митологичното мислене, Мирча Елиаде пренася този модел и в белетристичните си творби. Следвайки плодотворната традиция на пътуване във време-пространството от Новалис и Теофил Готие до Михай Еминеску, силно повлиян от абсурдисткото мислене на Кафка, Йонеско и донякъде Емил Чоран, като писател той често прибягва до скокове във времето, какъвто е случаят с новелите „Младост без младост“, „Мост“ или „Нощи в Серампур“. Обича обаче и драмите на абсурда, каквито откриваме в „Инкогнито в Бухенвалд“ или „Даян“. И наистина не зная дали това не е адекватната художествена форма при преосмисляне проблемите за нравствената отговорност и безотговорност в епохи на тотално умопомрачение на ниво обществено съзнание, когато надежда и безнадеждност са фатално преплетени. Интригуващи със сплавта от криминална или екзистенциална и окултна загадка са произведения като популярната новела „Тайната на доктор Хонигбергер“ или „Генералските униформи“. М. Елиаде постига онова, което българският преводач и съставител на тома Огнян Стамболиев нарича в задълбочения си предговор „магически реализъм, езотерична фантастика, интуитивна магика“, определяйки като негови учители в белетристиката още Уошитгтън Ирвинг, Булгаков, Музил и Варгас Льоса. Резултатът е една необикновена и многопластова философска проза, която Огнян Стамболиев е пресътворил вдъхновено и майсторски на богат и точен български език. Ерика Лазарова

Издателство Авангард принт


неделя, 8 март 2015 г.

Масару Ибука >> Всичко се решава преди детската градина

Тъй важните първи три години...

   В детската градина вече е прекалено късно

   В училище всички сме имали съученици, които винаги са били първи, без да полагат видими усилия, и такива, които въпреки усърдието си неизменно са били най-слабите в класа.
   Учителите ни казваха, че интелектът няма нищо общо с наследствеността и че с много работа и упоритост всеки може да успее. Ние обаче забелязвахме, че последният в класа изобщо не напредва, докато отличникът си беше винаги начело. Интелектът изглеждаше вроден и не успявахме да си обясним това противоречие.
   Колкото до мен, аз съм на мнение, че потенциалът и характерът на един индивид не са вродени, а се установяват в точно определен момент на растежа. От години се дискутира за ролята, която играе наследствеността, а от друга страна, за тази на образованието и обуславянето, които даден индивид получава още с раждането си. Едва наскоро една теория позволи проблемът да бъде изяснен.
   Благодарение на изследванията, извършени в областта на физиологията на мозъка и в тази на детската психология, учените успяха да докажат, че развитието на интелекта е функция от сбора от опити, осъществени между раждането и тригодишната възраст, или с други думи, в периода на развитие на мозъчните клетки. Следователно, никое човешко същество не се ражда гениално или глупаво. Но стимулирането на мозъчните клетки между раждането и третата година се оказва решаващо за неговото бъдеще.
   Ето защо всичко се решава преди детската градина.

   Всички деца могат да успеят, ако се следва добър метод на обучение

   Някои читатели несъмнено ще се зачудят защо, бидейки инженер и президент на компания, се занимавам с развитието на невръстните деца. Няколко са причините да го правя. От една страна, те са „обществени“ – лично съм много разтревожен от бунта на младите и се питам дали причина за това отчасти не е образованието, което са получили, – а от друга, „лични“, тъй като имам умствено изостанало дете. По онова време не знаех, че едно подходящо обучение още от раждането е можело да му помогне да напредне много, въпреки недъга. Разбрах го благодарение на доктор Шиничи Сузуки, който твърди, че „всяко дете е способно да се развива както трябва, ако се обучава по правилния начин“. Аз лично станах свидетел на забележителните резултати, които той постигаше със своите малки деца, като ги учеше да свирят на цигулка. Това е методът, който той нарече „Обучение на таланти“. Аз мога само горчиво да съжалявам, че не успях да помогна на собственото си дете.
   Виждайки бунта на младите, започнах да разсъждавам за смисъла на образованието и за причините, поради които нашата система произвежда толкова агресия и недоволство. Отначало си мислех, че източникът на проблема несъмнено са университетите, но после установих, че гимназиалната система също е за упрекване. Накрая ми се стори, че и прогимназиалният и началният курс също са „засегнати“ и стигнах до заключението, че в детската градина вече е прекалено късно. Ето как най-неочаквано се присъединих към идеята на доктор Сузуки и неговите съмишленици, идея, която те се опитват да прилагат на практика.
Прочутият метод на доктор Сузуки съществува от трийсет години. Преди това господин Сузуки е преподавал в начални училища и гимназии от традиционния тип и тогава бил поразен от различията в степента на напредването при учениците. Затова решил да направи експерименти в сферата на усвояването. И работейки с ученици постепенно снижавал възрастта на своите възпитаници. Доктор Сузуки преподава цигулка, защото е цигулар. Когато осъзнах, че неговият метод е идеално приложим към всички дисциплини, започнах да работя по-задълбочено над проблема с развитието на най-малките.

   Целта на ранното развитие не е да произвежда гении

   Често ме питат дали целта ми е да „произвеждам“ гении.
   Отговорът е не, естествено. Единствената цел на този метод е да се обучава и образова детето, като му се помогне да придобие здрав дух и здраво тяло, така че да стане уравновесен възрастен.
   Всички хора се раждат равни, освен ако не страдат от специфичен недъг. Обучението е това, което прави едни деца умни и спокойни, а други глупави и агресивни. Твърдя, че ако едно дете получи в подходящия момент онова, на което има право, то ще израсне нормално и ще има жив ум и добре оформена личност.
   Ето какво пише в дневника си младо момче, което лежи в затвора заради множество престъпления: „Казват, че на пет години личността и характерът са вече оформени. Пет години не са много в един живот. Но ако приемем, че характерът на човека повлиява на целия му живот, колко жизненоважни са тези години и колко небрежни са родителите по целия свят“...

Преводач Валентина Бояджиева
Издателство Колибри


>> Българският Буквар [ 200 години в първи клас ]

130 български Буквара (1824-2014)

Въпреки типовата структура и устойчивите визуални образи всеки буквар е пъстро огледало на времето, в което е издаден. Освен върху текстовете на именити български писатели авторите Антон Стайков и Свобода Цекова фокусират вниманието върху илюстрациите на Александър Божинов, Вадим Лазаркевич, Илия Бешков, Любен Зидаров, Георги Атанасов и още 50 емблематични за българското изкуство художници. Техните рисунки съдържат богата и разнообразна информация за това как са живели българските деца, какви знания за света са получавали, какви са били техните игри и играчки, как са се справяли по време на войните, икономическите кризи и социалните преходи.

Издателство Просвета


Катя Зографова >> Знаменити. Забравени. Забранени

Археология на забравата

   Многовековен и лъкатушен е диалогът между българската, европейската и световната литература, сравним със сложна и динамична мозайка, в която се изкушаваме да четем и препрочитаме най-изразителните „изречения“. От Светите равноапостоли – до модернизмите на XX век, от мощното начало на българската писменост и книжнина, поставено от св. св. Кирил и Методий, – до Гео Милев и неговия кръг, когато българската култура през 20-те години на XX век най-сетне отново започва да пулсира в синхрон с европейските търсения.
   Високите духовни мащаби на Първоучителите, Светите Отци – Съпокровители на Европа, са продължени с духовните еталони на Златния век на българската култура. Разбира се, азбуката, както и първопреведените богослужебни книги все още не са литература в собствения смисъл. Но те вече са диалог със света, словесно сечиво, способно още в мига на създаването си да стане проводник на християнството, да изпълни епохалната мисия старобългарският „язик“ да е общославянски духовен посредник! Когато ятаганът посича Българско и слънцето на книжовността помръква в земите ни, то все пак изгрява другаде във великото подвижничество на духовници като Григорий Цамблак и св. Киприан Болгарин, издигнал се до сан на всерусийски митрополит.
   Сред знаковите образци на българските духовни приноси в европейската култура са Лондонското, Асеманиевото и Реймското евангелие, апокрифната книжнина, надгробните паметници на богомилите и Босненското евангелие от XIV век. Ръкописът на авва Доротей от XIV век, една част от който се пази в Националния литературен музей (НЛМ), друга – в Русия, е христоматиен пример на странстваща литература. (Тук се изкушавам да отворя една скоба. Удивително изглежда, че ръкописи-пътешественици откриваме и в XX век. Например Вапцаровият пътепис „Ключът на Суец“, считан десетилетия за загубен, неочаквано се завръща в България през 1954 г. благодарение на журналиста Алберт Бени от Израел.) Да, ръкописите не горят, те странстват и сеят благодат. А човеците? Народопсихолози твърдят, че българинът е уседнал, съдбовно вкоренен в земята. Това звучи вярно – та нали ние нямаме мореплаватели. Но писателите? От първите поклоннически пътеписи от Божи гроб, през Алеко – Откривателя на Новия свят в литературата ни, на Борис Шивачев и Светослав Минков – на Другата Америка, Вазовите и Величковите Рим и Цариград, без да пропускаме първия „женски“ пътепис за същия град от Евгения Марс, нито Бретан и „жаждата по петте континента“ на Багряна, „Бляновете край Акропола“ на Димитър Шишманов, „едрите звезди на Фамагуста“ на Вапцаров, забравения Дерижан, който в книгата си „Светът в сонети“ не е пропуснал дори имагинерната Атлантида, та до космополита, всесветски пътешественик и поет Ами Бакалов, чиято единствена книга „Земно кълбо“ е напълно изличена от литературоисторическата ни памет. Факт е: тръпката на духовното пътешественичество у българския писател е осезаема и могъща, защото той е любознателен човек от Балканите, умеещ да се вписва в другостта, да води диалози (не само войни) с чуждите култури, да мисли многоезично. Не се бои да потегля към нови светове. Дори когато става дума за явна икономическа принуда, безспорно е, че писатели-скитници като Матвей Вълев са се впускали в опасните си презокеански емиграции, ръководени в равна степен и от духовен глад, и от духа на Колумб. А може би и от древния порив на орфическия ни тракийски ген?
   Безспорно, българската култура е кръстопътна. Точно затова са важни и западните, и източните отпечатъци върху многопластовата ѝ идентичност. Убедени в престижността на европейското, трябва да сме справедливи и към сатириконите, и към изящните плетеници от източните мотиви, които откриваме у някои класически пера: у двамата Славейковци, Стоян Михайловски, Николай Райнов, Гео Милев, Димитър Подвързачов. Интересни и многопосочни са темите в необятното диалогично поле на България и света: първите междукултурни мостове – духовни градежи на пионерите в усвояването на чуждите култури, първите учебници, преводи и побългарявания на вечните и класически заглавия, най-ярките фигури на кул- турни полиглоти – като Вазов и Величков със знаменитата им „Българска христомания“ от 1884 г., или съперниците им баща и син Славейкови. Когато мислим за Пенчо Славейков, трябва да се съгласим с проф. Стоян Каролев, който твърди: „Той е първият писател „европеец“, и да се възхитим на приносните му текстове – преводни и есеистични, не само от/за германските творци като Ницше, Ленау, Лилиенкрон, Щорм, Демел, но и за славянските класици Пушкин, Мицкевич, Чехов, за революционния певец на Унгария Шандор Петьофи, за английските поети Тенисън, Шели, Бърнс и великия драматург Шекспир, за французина Проспер Мериме, за американеца Лонгфелоу, за обичаните у нас скандинавци Якобсен, Ибсен, Брандес, както и за азербайджанеца Мирза Шафи. Българският Олимпиец е първият ярък пример за всестранно диалогичен със света писател, който накрая слага поантата с думите на своето алтер его от „Острова на блажените“: Разрешил съм земната си задача – събрал съм достатъчно злато на чужбина и мога да правя благодеяния у дома си...“...

Издателство Изток-Запад