Издателство УИ Св. Климент Охридски
Теория и практика на устния превод в Хеликон
Теория и практика на устния превод в Books.bg
събота, 19 октомври 2013 г.
Бистра Алексиева >> Теория и практика на устния превод
Помагалото е специално разработено за подготовката на студентите в магистърската програма
В него се разглеждат основни проблеми на устния превод и по-специално – на конферентния превод, като ударението е върху анализа на спецификата на този вид преводаческа дейност с оглед овладяване на необходимите основни умения. Включени са и упражнения по консекутивен превод (на български, английски, испански, немски и френски език).
Джеймс Боуен >> Светът в очите на Боб
Все още имам нужда от помощ, за да вървя в правилната посока. Боб е винаги до мен, дарявайки ми приятелство и подкрепа. Джеймс Боуен
Двамата с Боб тръгнахме през Ислингтън Мемориал Парк към книжарница Уотърстоун. Доста бяхме подранили, затова първо заведох Боб да си свърши работата, докато аз изпуша една цигара на спокойствие на пейката. Донякъде се чувствах като осъден на смърт, който се наслаждава на последните си кратки мигове живот, преди да се окаже пред дулата на наказателния отряд. От друга страна обаче, тръпнех в очакване. Имах чувството, че това е едно ново начало; започване на нов, по-добър етап в живота ми; отгръщане на нова страница.
Усещах се по-несигурен от който и да е друг момент в досегашния си живот. В главата ми се блъскаха противоречиви мисли. Ами ако никой не дойде на срещата? Ами ако повечето хора решат, че книгата ми е пълен боклук? Как ли ще реагира Боб, ако се събере голяма тълпа? Как ще ме възприемат хората? Аз не бях като другите автори, нито се бях шлифовал в светските обноски. Независимо от всичко, все още се числях към периферията на обществото. Или поне така се чувствах. Сигурен бях, че хората ще харесат Боб, но се ужасявах от мисълта, че мен могат да намразят.
Допуших фаса, опитвайки се да отложа максимално тръгването към книжарницата. Нервите ми бяха обтегнати и се бях сковал, все едно някой ме бе фраснал здравата в стомаха.
За щастие хладнокръвието на Боб стигаше и за двама ни. Той рови и души известно време из любимото си местенце, после бавно се върна при мен и ми хвърли поглед, с който сякаш казваше: „Всичко е наред, приятел, всичко ще бъде както трябва“.
Направо не е за вярване как умееше да ме успокоява...
Хартиено издание и е-книга
Издателство Книгопис
Светът в очите на Боб в Хеликон
Светът в очите на Боб в Books.bg
сряда, 16 октомври 2013 г.
Константин Илиев >> Поражението
Спомените, случките и фактите от живота на писателя, без бързеи и водопади, по лъкатушната линия на живота на неговите близки места и хора
Макар книгата ми да има до голяма степен автобиографичен характер, препоръчвам на евентуалните си критици да запазят част от енергията си за продължението ѝ, което вероятно ще се появи през идните години. Там ще предложа на вниманието им страници от личното си битие, които в по-голяма степен изискват непървосигнална оценка. Струва ми се, че съдържащото се в Поражението отговаря на понятието хроника. Опит за свидетелстване. И опит за размисъл, надявам се обективен, върху случилото се в един малък свят, който по нищо не се отличава от големия, освен по по-добрата си обозримост. Константин Илиев
Издателство Жанет 45
Поражението в Хеликон
Поражението в Books.bg
Гюнтер Грас >> Старата камера
Остроумна, забавна и поучителна приказка
Вън е пролет. Вътре радиаторите работят. След като са изсърбали лещата си, братята и сестрите получават възможност да избират между бира в бутилка и мътен ябълков сок. Лара е донесла снимки, които се опитва да подреди. Още нещо трябва да се свърши: Георг, дето му викат Жорж и за когото това е професия, намества настолните микрофони – бащата държи на звукозаписна техника, – приканва всички да кажат нещо за проба и най-после е доволен. Отсега нататък думата имат децата.
Почвай, Пат! Нали си най-голям.
Появил си се на бял свят цели десет минути преди Жорж.
Добре де, щом настоявате! Дълго време ни имаше само нас. Ако питате мен, четирима щяхме да сме достатъчно, още повече, че никой не ни е питал дали ни се иска да сме повече от двама, трима, после четирима. Случваше се самите ние, близнаците, да сме си прекалено много.
И ти, Лара, дето по-късно наду главите на всички ни с желанието да си имаш кученце, положително би останала последна като дъщеря.
Такава си и бях, дълги години, макар понякога да си мечтаех не само за кученце, но и за сестричка. Така и стана, понеже нашата мама и нашия татко вече почти нямаха контакт помежду си, та той – предполагам – искаше друга, както и тя си беше намерила друг.
И понеже както той, така и неговата нова искаха нещо общо и бяха единодушни, че хапчета не им трябват, се пръкна ти, още едно момиче, което всъщност се казва като майката на татко, сега обаче – и то по собствено желание – ще се включи в разговора ни като Лена.
Брей, как ли пък не! Първо сте вие. Ще ви изчакам. Свикнала съм. И моят ред ще дойде.
Пат и Жорж бяха на по шестнайсет, аз на тринайсет, а Тадел на има-няма девет години, когато трябваше да свикваме с новата си сестричка.
И с майка ти също, която доведе и още свои деца, две момичета...
Ама понеже нашият татко не миряса, избяга и от новата си, без да знае къде да се свре със започнатата си книга, дето я разнасяше по разните си квартири, та да трака там на „Оливети“-то си.
И както търсеше, дари още една жена с момиченце...
Нашата прелестна Нана.
Която обаче ни бе показана чак по-късно, много по-късно, за жалост.
Принцесата-изтърсаче...
Е, много смешно! Но в замяна на истинското ми име сега получих името на куклата, за чието всекидневие татко е написал едно време дълго стихотворение в детски стихчета, което почва с...
Така или иначе, най-малката си. А малко след това татко най-после миряса и се кротна при друга една жена. Тя пък доведе момчета, по-малки и от Тадел, които - двамата с Пат си го измислихме – сега ще се казват Яспер и Паул.
Не искате ли да питате дали тия имена изобщо подхождат на тях двамата?
Абе бива ги, карай.
Ама се казваме съвсем другояче...
... както впрочем и вие.
Бяхте по-големи от Лена и много по-големи от Нана, но в семейно отношение, тъй да се рече, бяхте част от нас, та оттогава вече бяхме осем деца, които тук, ето, на тези снимки – специално съм ги донесла – могат да се видят ту поотделно, ту в една или друга комбинация, ту дори, ето, това беше по-късно, всички заедно...
... как сме пораствали, тук аз, там Жорж, веднъж с къса, друг път с дълга коса, и какви физиономии правим само на снимките...
... или как аз не крия колко ми е досадно.
На тази снимка пък Лара гушка морското си свинче...
Ето го Тадел, как се излежава пред къщата с развързани обуща...
Я колко тъжно гледа тук Лена.
Ха на бас, че такива неща ги има из всички стари фотоалбуми, дето събират прахта във всяко семейство. Моментални снимки, нищо повече.
Сигурно е така, Тадел. За жалост обаче много снимки, които, както ви е известно, със сигурност не бяха случайни моментални фотографии, по някое време изчезнаха, жалко наистина, щото...
Например ония с кучето на Лара.
Или всички ония набързо щракнати снимки, на които, както често съм си мечтала, се нося из въздуха между моя татко и моето мамче на верижната въртележка... Много хубаво беше... Ах...
Или снимката с ангела-пазител на Тадел.
Или поредицата от снимки на Паулхен с патерици...
Така или иначе, неоспорим факт е, че всички - и нормалните, и изгубените - ги е правила старата Мария, понеже тя, само тя...
За Марихен нека аз да кажа. Всичко почна като приказка, например така: имало едно време една фотографка, на която някои викали „старата Мария“, Тадел понякога – „дъртата Мария“, а аз – „Марихен“. От самото начало беше част от нашето съшито оттук-оттам семейство. Марихен винаги присъстваше, отначало при нас в града, после при вас в равната като тепсия провинция, понякога тук, друг път през ваканциите, понеже – така си беше – се лепваше като репей за баща ни и нищо чудно да са били и...
Ама и за нас, понеже щом си пожелаехме нещо, и тя...
Нали тъкмо това казвам: от самото начало, когато бяхме двама, после трима, после четирима, все ни е снимала или щракала, щом татко кажеше: „Я щракни, Марихен!“
А когато се вкиснеше – понякога я налягаха какви ли не настроения, – мърмореше под носа си: „Да не съм ви Мара Щракалката!“
Но не снимаше само нас, децата. Една след друга тропоса пред камерата си всичките таткови жени: първо нашата майка, която на всяка снимка изглежда така, сякаш ей сега ще затанцува с балетни стъпки, после майката на Лена, която все гледа някак си оскърбено, после следващата, на Нана майката, която на всички снимки се смее на не знам си какво, и накрая последната от четирите жени, майката на Яспер и Паулхен, чиито къдрици често се развяват от вятъра...
И при която нашето татенце най-сетне миряса.
Но макар че надали е желаел нещо по-силно от групов портрет с неговите четири силни жени – Жорж и аз сме единодушни, че такова изображение на същински паша сред тях е стояло на първо място в списъка му с желания, – Марихен се залавяше с всяка от тях поотделно. Ето вижте: една след друга, в строг ред.
Нас обаче щракаше, като да сме хвърлени от чашата със зарове. Ето защо тук има сума ти снимки, които можем да попрехвърлим, но искам да помоля Нана да не си играе с настолния микрофон, щото...
Но и за изгубилите се моментални снимки, за всичко, което Марихен правеше от нас, щом се скриеше с ролфилмите си в своята тъмна стаичка, ни се налага да си спомним само защото баща ни го иска...
Добре ще е да уточниш, Пат: художествените си фотоси правеше с „Лайка“ и понякога с „Хаселблад“, а моменталните снимки щракаше със старата бокс-камера, която приличаше на кутия. С нея, само с нея ходеше да търси мотиви за баща ни във връзка с всичко, което му бе нужно за неговите хрумвания. И тая кутия беше нещо необикновено, но всъщност не представляваше нищо повече от старомодна бокс-камера на фирмата „Агфа“, която е произвеждала и ролфилмите „Изохром Б2“.
Все едно дали „Лайка“, „Хаселблад“ или тая стара кутия – една от тях винаги висеше на шията ѝ.
„Всички бяха на моя Ханс“, обясняваше старата Мария на всеки, който разглеждаше с удивление фотоапаратите ѝ. „Друго на моя Ханс не му трябваше.“
Но само Пат и Жорж знаят как е изглеждал тоя неин Ханс. Ти винаги си казвал, че бил „як тип с чело на буци“. А ти: „Цигарата не слизаше от устата му.“...
Издателство Атлантис – КЛ
Старата камера в Хеликон
Старата камера в Books.bg
Почвай, Пат! Нали си най-голям.
Появил си се на бял свят цели десет минути преди Жорж.
Добре де, щом настоявате! Дълго време ни имаше само нас. Ако питате мен, четирима щяхме да сме достатъчно, още повече, че никой не ни е питал дали ни се иска да сме повече от двама, трима, после четирима. Случваше се самите ние, близнаците, да сме си прекалено много.
И ти, Лара, дето по-късно наду главите на всички ни с желанието да си имаш кученце, положително би останала последна като дъщеря.
Такава си и бях, дълги години, макар понякога да си мечтаех не само за кученце, но и за сестричка. Така и стана, понеже нашата мама и нашия татко вече почти нямаха контакт помежду си, та той – предполагам – искаше друга, както и тя си беше намерила друг.
И понеже както той, така и неговата нова искаха нещо общо и бяха единодушни, че хапчета не им трябват, се пръкна ти, още едно момиче, което всъщност се казва като майката на татко, сега обаче – и то по собствено желание – ще се включи в разговора ни като Лена.
Брей, как ли пък не! Първо сте вие. Ще ви изчакам. Свикнала съм. И моят ред ще дойде.
Пат и Жорж бяха на по шестнайсет, аз на тринайсет, а Тадел на има-няма девет години, когато трябваше да свикваме с новата си сестричка.
И с майка ти също, която доведе и още свои деца, две момичета...
Ама понеже нашият татко не миряса, избяга и от новата си, без да знае къде да се свре със започнатата си книга, дето я разнасяше по разните си квартири, та да трака там на „Оливети“-то си.
И както търсеше, дари още една жена с момиченце...
Нашата прелестна Нана.
Която обаче ни бе показана чак по-късно, много по-късно, за жалост.
Принцесата-изтърсаче...
Е, много смешно! Но в замяна на истинското ми име сега получих името на куклата, за чието всекидневие татко е написал едно време дълго стихотворение в детски стихчета, което почва с...
Така или иначе, най-малката си. А малко след това татко най-после миряса и се кротна при друга една жена. Тя пък доведе момчета, по-малки и от Тадел, които - двамата с Пат си го измислихме – сега ще се казват Яспер и Паул.
Не искате ли да питате дали тия имена изобщо подхождат на тях двамата?
Абе бива ги, карай.
Ама се казваме съвсем другояче...
... както впрочем и вие.
Бяхте по-големи от Лена и много по-големи от Нана, но в семейно отношение, тъй да се рече, бяхте част от нас, та оттогава вече бяхме осем деца, които тук, ето, на тези снимки – специално съм ги донесла – могат да се видят ту поотделно, ту в една или друга комбинация, ту дори, ето, това беше по-късно, всички заедно...
... как сме пораствали, тук аз, там Жорж, веднъж с къса, друг път с дълга коса, и какви физиономии правим само на снимките...
... или как аз не крия колко ми е досадно.
На тази снимка пък Лара гушка морското си свинче...
Ето го Тадел, как се излежава пред къщата с развързани обуща...
Я колко тъжно гледа тук Лена.
Ха на бас, че такива неща ги има из всички стари фотоалбуми, дето събират прахта във всяко семейство. Моментални снимки, нищо повече.
Сигурно е така, Тадел. За жалост обаче много снимки, които, както ви е известно, със сигурност не бяха случайни моментални фотографии, по някое време изчезнаха, жалко наистина, щото...
Например ония с кучето на Лара.
Или всички ония набързо щракнати снимки, на които, както често съм си мечтала, се нося из въздуха между моя татко и моето мамче на верижната въртележка... Много хубаво беше... Ах...
Или снимката с ангела-пазител на Тадел.
Или поредицата от снимки на Паулхен с патерици...
Така или иначе, неоспорим факт е, че всички - и нормалните, и изгубените - ги е правила старата Мария, понеже тя, само тя...
За Марихен нека аз да кажа. Всичко почна като приказка, например така: имало едно време една фотографка, на която някои викали „старата Мария“, Тадел понякога – „дъртата Мария“, а аз – „Марихен“. От самото начало беше част от нашето съшито оттук-оттам семейство. Марихен винаги присъстваше, отначало при нас в града, после при вас в равната като тепсия провинция, понякога тук, друг път през ваканциите, понеже – така си беше – се лепваше като репей за баща ни и нищо чудно да са били и...
Ама и за нас, понеже щом си пожелаехме нещо, и тя...
Нали тъкмо това казвам: от самото начало, когато бяхме двама, после трима, после четирима, все ни е снимала или щракала, щом татко кажеше: „Я щракни, Марихен!“
А когато се вкиснеше – понякога я налягаха какви ли не настроения, – мърмореше под носа си: „Да не съм ви Мара Щракалката!“
Но не снимаше само нас, децата. Една след друга тропоса пред камерата си всичките таткови жени: първо нашата майка, която на всяка снимка изглежда така, сякаш ей сега ще затанцува с балетни стъпки, после майката на Лена, която все гледа някак си оскърбено, после следващата, на Нана майката, която на всички снимки се смее на не знам си какво, и накрая последната от четирите жени, майката на Яспер и Паулхен, чиито къдрици често се развяват от вятъра...
И при която нашето татенце най-сетне миряса.
Но макар че надали е желаел нещо по-силно от групов портрет с неговите четири силни жени – Жорж и аз сме единодушни, че такова изображение на същински паша сред тях е стояло на първо място в списъка му с желания, – Марихен се залавяше с всяка от тях поотделно. Ето вижте: една след друга, в строг ред.
Нас обаче щракаше, като да сме хвърлени от чашата със зарове. Ето защо тук има сума ти снимки, които можем да попрехвърлим, но искам да помоля Нана да не си играе с настолния микрофон, щото...
Но и за изгубилите се моментални снимки, за всичко, което Марихен правеше от нас, щом се скриеше с ролфилмите си в своята тъмна стаичка, ни се налага да си спомним само защото баща ни го иска...
Добре ще е да уточниш, Пат: художествените си фотоси правеше с „Лайка“ и понякога с „Хаселблад“, а моменталните снимки щракаше със старата бокс-камера, която приличаше на кутия. С нея, само с нея ходеше да търси мотиви за баща ни във връзка с всичко, което му бе нужно за неговите хрумвания. И тая кутия беше нещо необикновено, но всъщност не представляваше нищо повече от старомодна бокс-камера на фирмата „Агфа“, която е произвеждала и ролфилмите „Изохром Б2“.
Все едно дали „Лайка“, „Хаселблад“ или тая стара кутия – една от тях винаги висеше на шията ѝ.
„Всички бяха на моя Ханс“, обясняваше старата Мария на всеки, който разглеждаше с удивление фотоапаратите ѝ. „Друго на моя Ханс не му трябваше.“
Но само Пат и Жорж знаят как е изглеждал тоя неин Ханс. Ти винаги си казвал, че бил „як тип с чело на буци“. А ти: „Цигарата не слизаше от устата му.“...
Издателство Атлантис – КЛ
Старата камера в Хеликон
Старата камера в Books.bg
Фани Попова – Мутафова >> Дъщерята на Калояна
Коя е тя: дъщеря на Калоян или латинска императрица?...
... На огромни шишове се въртяха цели телета, овни, млади говеда. Виното се лееше без мяра в черпня на тълпите. Хлябът се раздаваше на воля. Свирните не преставаха. Осем месеца никакви походи не бяха събирали людете на прониите за тежка бран. Едва сега, През най-удобното и приятно време, Асен-Борил зовеше българите заедно с куманските си и влашки наемници за борба против омразните латински натрапници. След победата над тях той щеше лесно да се разправи с непокорния деспот Слав, който се бе затворил в непристъпната Цепинска крепост, като бе отнел цялата област Ахридос. А подир това оставаше само да се поискат обратно от сърби и венгри областите, които те незаконно си бяха присвоили, използувайки безредията след смъртта на Калояна.
Това бяха чертите на Бориловата политика. Той нямаше да догонва безумно дръзките планове на Асена и неговите братя. Защо тогава народът му отказваше своята обич?
Възмутен и недоволен, Асен-Борил все повече сбърчваше челото си, като се затваряше в непристъпна гордост, бодвайки коня си да върви по-бързо напред, за да отбегне глухия ропот, прикритата неприязън, омразата, която се излъчваше от затихналата навалица.
Не заслужаваха тия тълпи неговото благоволение. И той нямаше никога вече да се унизи в просба на тяхната любов.
Изведнъж той трепна. Далече зад него се понесоха несдържани, нестихващи, възторжени ликувания. Войскарите се раздвижиха, стегнаха редиците си, струпаха се да правят път на една кочия.
Борил пресметна бързо на ума си. Всички опасни съперници, всички врагове, всички съмнителни приятели бяха очистени. Нито един не беше останал в Търнов.
Царица Елена бе изпратена в манастир. След като беше родила второ момиче – Белослава, – младата невенчана жена на княз Йоан-Асен бе изпратена също в манастир. Семейството на ватах Андрея бе заточено в далечната Долна земя. Стрез бе избягал при сръбския жупан. Слав се бе затворил в Родопите. Майка им, госпожа Тамара – която бе овдовяла преди две години, – бе избягала заедно със Слав.
Княз Белота бе убит, а жена му Зоя с дъщерите си бе заточена в земите си из Карвунската хора. Великият боляр Сеслав бе починал от болест в тъмницата. Добромир бе изпратен в Бдинската крепост. Всички тия, които Калоян в писмата си до папата наричаше „principes imperii mei“, бяха отстранени.
Кой тогава приемаше горещите чувства, които народът бе отказал нему?
В първата кочия след него бяха царицата и майка му: госпожа Теодора. Във втората – севастократорица Илина с куманската княгиня Сета. В третата – деспина Росана с жената на новия логотет Николина, госпожа Струна. Войводите и великите боляри бяха на коне около него. Коя можеше да бъде в четвъртата кочия освен някоя от съпругите на болярите или куманските вождове?
Изведнъж той разбра. Позеленя. Ядно стисна юздите на коня. Как не се бе сетил дотогава. В четвъртата кочия бе Мария.
Дъщерята на Иваница...
Нима за нея бяха тия възторжени поздрави, тия безкрайни ликувания, това несдържано притискане на тълпите?
В обичта си към сирачето народът показваше открито затаената си болка, дълбокото си негодувание, истинските си чувства. Почти затулено от снажните болярки, слабичкото момиче се раздвижи, големите му тъжни очи се оживиха, то се усмихна, махна с ръка.
За пръв път след смъртта на баща си то усети топло чувство да сгрява самотното му сърце.
Кочиите отминаха, почнаха да се изкачват по Болярски рът, изчезнаха зад портите на твърдината.
Дълго след това тълпите се движиха из тесните търновски улички, кръчмите се изпълниха с войскари, момите отново почнаха да се пременяват за следобедните веселби.
Народът беше безличен. Кому можеше да излее немощния си гняв омразният натрапник? И сякаш стореното предизвикателство усили радостното оживление, разшири предпразничното вълнение. На гъсти тъмни върволици почнаха да се изнизват търновци след пладне през градските порти по посока на тържествата, на свирните, на игрите.
Когато Борил се върна в покоите си, първото нещо, което каза на великия примикюр, бе, че от този ден нататък княгиня Мария няма право да излиза вън от Царевец. Всеки, който би пристъпил заповедта му. би отговарял с главата си за това.
С треперещи от гняв ръце той подаде наметката си на примикюра, свали гривните и огърлията си, остави да му събуят червените царски обуща. След това се упъти към преддверието. Задушаваше се.
Срещна Мария при вратата. Ръцете ѝ бяха пълни с цветя.
– Къде отиваш? – попита той с хриплив глас. И без да дочака отговор – той знаеше добре къде ходи всеки ден сирачето, – ръката му неволно се вдигна, яростта му светна като мълния.
И отмина. Заслепен, бесен.
Мария остана сама, безмълвна. С една ръка тя продължаваше да притиска до себе си уханните трендафили, с другата леко поглаждаше червената следа, която пръстите на Борил бяха оставили връз нежната ѝ бяла буза.
Тя не разбираше. С какво бе заслужила несправедливия гняв на братовчеда си? От доста време насам, откакто баща ѝ бе паднал в славна бран за родната земя и тя бе останала съвсем сама на света, бяха се случили много неща, които тя не разбираше. Защо мащеха ѝ се бе омъжила тъй скоро за новия цар? Защо се шушнеше, че Йоан-Асен и Александър не били заминали да учат в Рим? Защо Ана и децата ѝ бяха отишли със семейството на ватаха тъй далеч? Защо не ѝ позволяваха да се среща със стринка си, царица Елена, в манастира? Защо никога не споменаваха името на покойния ѝ баща? Тия същите, които, докато той беше жив, пълзяха в праха пред краката му? Защо братовчед ѝ Слав не се връщаше с майка си вече толкова време от Цепина? Защо Белослава и майка ѝ се бавеха тъй дълго в Карвуна? Защо княз Белота бе вдигнал бунт против новия цар?
Какво се таеше тъй страшно и опасно в шепота на людете, защо като я зърваха, веднага всички млъкваха или почваха – тя ясно чувствуваше това – да говорят за друго...
А ето – сега трябваше и да я бият.
Мария преглътна сълзите си. Сви вежди. Сърцето ѝ се възбунтува в непобедима гордост. Кому да се оплаче? На царицата ли? Нима тя и при живота на Калоян не я изоставяше, без да я подири цели дни... При леля си Теодора? Тя сега бе твърде много заета – като царева майка – да приема и изпраща знатните търновски болярки. И после – тя имаше злите и студени очи на сина си. Не беше нежна и милостива като госпожа Тамара. Славовата майка. Нито имаше блага реч като царица Елена.
Момичето притисна още по-силно цветята до себе си.
То знаеше къде само може да изплаче всичката си горчивина, всичката си болка и самота.
Но когато тръгна по настланата с гладки плочи пътека, която водеше към Малката порта, нечии припрени стъпки я настигнаха, една силна ръка стисна малката ѝ десница и тя чу гласа на примикюра да казва нешо невероятно.
От този миг нататък отнемаха едничката ѝ радост.
Мария нямаше вече право да пали свещ и да носи цветя на гроба на баща си.
Целия следобед и цялата нощ Търнов ехтя от викове, свирни и песни. Наемните войскари бяха получили богати плати и обилно пилееха надниците си за подаръци и вино. Кумани и власи имаха благоволението на новия цар, докато редовните български войски, които болярите събираха в земите си, трябваше да получават храна и оръжие от владетелите на родните си пронии.
За да видят игрите и забавите, бяха се стекли люде от цялата околност, дори и от доста отдалечени краища. Гъдулари пееха най-новите песни в чест на Асен-Борила и красивата куманска царица, други изричаха наизуст дълги стихотворения за бранни подвизи на деди и прадеди.
Край реката се бяха насъбрали млади моми. По-нататък се тълпеше огромна навалица, да следи борбите на двама влашки пехливани. Другаде се блъскаха да гледат ловки фокусници. които прескачаха по няколко кръжила на разстояние три лакти едно от друго, вървяха на ръце. подхвърляха във въздуха ножове и оловни топки, премятаха се презглава и падаха нарочно, за да разсмиват жените...
Това бяха чертите на Бориловата политика. Той нямаше да догонва безумно дръзките планове на Асена и неговите братя. Защо тогава народът му отказваше своята обич?
Възмутен и недоволен, Асен-Борил все повече сбърчваше челото си, като се затваряше в непристъпна гордост, бодвайки коня си да върви по-бързо напред, за да отбегне глухия ропот, прикритата неприязън, омразата, която се излъчваше от затихналата навалица.
Не заслужаваха тия тълпи неговото благоволение. И той нямаше никога вече да се унизи в просба на тяхната любов.
Изведнъж той трепна. Далече зад него се понесоха несдържани, нестихващи, възторжени ликувания. Войскарите се раздвижиха, стегнаха редиците си, струпаха се да правят път на една кочия.
Борил пресметна бързо на ума си. Всички опасни съперници, всички врагове, всички съмнителни приятели бяха очистени. Нито един не беше останал в Търнов.
Царица Елена бе изпратена в манастир. След като беше родила второ момиче – Белослава, – младата невенчана жена на княз Йоан-Асен бе изпратена също в манастир. Семейството на ватах Андрея бе заточено в далечната Долна земя. Стрез бе избягал при сръбския жупан. Слав се бе затворил в Родопите. Майка им, госпожа Тамара – която бе овдовяла преди две години, – бе избягала заедно със Слав.
Княз Белота бе убит, а жена му Зоя с дъщерите си бе заточена в земите си из Карвунската хора. Великият боляр Сеслав бе починал от болест в тъмницата. Добромир бе изпратен в Бдинската крепост. Всички тия, които Калоян в писмата си до папата наричаше „principes imperii mei“, бяха отстранени.
Кой тогава приемаше горещите чувства, които народът бе отказал нему?
В първата кочия след него бяха царицата и майка му: госпожа Теодора. Във втората – севастократорица Илина с куманската княгиня Сета. В третата – деспина Росана с жената на новия логотет Николина, госпожа Струна. Войводите и великите боляри бяха на коне около него. Коя можеше да бъде в четвъртата кочия освен някоя от съпругите на болярите или куманските вождове?
Изведнъж той разбра. Позеленя. Ядно стисна юздите на коня. Как не се бе сетил дотогава. В четвъртата кочия бе Мария.
Дъщерята на Иваница...
Нима за нея бяха тия възторжени поздрави, тия безкрайни ликувания, това несдържано притискане на тълпите?
В обичта си към сирачето народът показваше открито затаената си болка, дълбокото си негодувание, истинските си чувства. Почти затулено от снажните болярки, слабичкото момиче се раздвижи, големите му тъжни очи се оживиха, то се усмихна, махна с ръка.
За пръв път след смъртта на баща си то усети топло чувство да сгрява самотното му сърце.
Кочиите отминаха, почнаха да се изкачват по Болярски рът, изчезнаха зад портите на твърдината.
Дълго след това тълпите се движиха из тесните търновски улички, кръчмите се изпълниха с войскари, момите отново почнаха да се пременяват за следобедните веселби.
Народът беше безличен. Кому можеше да излее немощния си гняв омразният натрапник? И сякаш стореното предизвикателство усили радостното оживление, разшири предпразничното вълнение. На гъсти тъмни върволици почнаха да се изнизват търновци след пладне през градските порти по посока на тържествата, на свирните, на игрите.
Когато Борил се върна в покоите си, първото нещо, което каза на великия примикюр, бе, че от този ден нататък княгиня Мария няма право да излиза вън от Царевец. Всеки, който би пристъпил заповедта му. би отговарял с главата си за това.
С треперещи от гняв ръце той подаде наметката си на примикюра, свали гривните и огърлията си, остави да му събуят червените царски обуща. След това се упъти към преддверието. Задушаваше се.
Срещна Мария при вратата. Ръцете ѝ бяха пълни с цветя.
– Къде отиваш? – попита той с хриплив глас. И без да дочака отговор – той знаеше добре къде ходи всеки ден сирачето, – ръката му неволно се вдигна, яростта му светна като мълния.
И отмина. Заслепен, бесен.
Мария остана сама, безмълвна. С една ръка тя продължаваше да притиска до себе си уханните трендафили, с другата леко поглаждаше червената следа, която пръстите на Борил бяха оставили връз нежната ѝ бяла буза.
Тя не разбираше. С какво бе заслужила несправедливия гняв на братовчеда си? От доста време насам, откакто баща ѝ бе паднал в славна бран за родната земя и тя бе останала съвсем сама на света, бяха се случили много неща, които тя не разбираше. Защо мащеха ѝ се бе омъжила тъй скоро за новия цар? Защо се шушнеше, че Йоан-Асен и Александър не били заминали да учат в Рим? Защо Ана и децата ѝ бяха отишли със семейството на ватаха тъй далеч? Защо не ѝ позволяваха да се среща със стринка си, царица Елена, в манастира? Защо никога не споменаваха името на покойния ѝ баща? Тия същите, които, докато той беше жив, пълзяха в праха пред краката му? Защо братовчед ѝ Слав не се връщаше с майка си вече толкова време от Цепина? Защо Белослава и майка ѝ се бавеха тъй дълго в Карвуна? Защо княз Белота бе вдигнал бунт против новия цар?
Какво се таеше тъй страшно и опасно в шепота на людете, защо като я зърваха, веднага всички млъкваха или почваха – тя ясно чувствуваше това – да говорят за друго...
А ето – сега трябваше и да я бият.
Мария преглътна сълзите си. Сви вежди. Сърцето ѝ се възбунтува в непобедима гордост. Кому да се оплаче? На царицата ли? Нима тя и при живота на Калоян не я изоставяше, без да я подири цели дни... При леля си Теодора? Тя сега бе твърде много заета – като царева майка – да приема и изпраща знатните търновски болярки. И после – тя имаше злите и студени очи на сина си. Не беше нежна и милостива като госпожа Тамара. Славовата майка. Нито имаше блага реч като царица Елена.
Момичето притисна още по-силно цветята до себе си.
То знаеше къде само може да изплаче всичката си горчивина, всичката си болка и самота.
Но когато тръгна по настланата с гладки плочи пътека, която водеше към Малката порта, нечии припрени стъпки я настигнаха, една силна ръка стисна малката ѝ десница и тя чу гласа на примикюра да казва нешо невероятно.
От този миг нататък отнемаха едничката ѝ радост.
Мария нямаше вече право да пали свещ и да носи цветя на гроба на баща си.
Целия следобед и цялата нощ Търнов ехтя от викове, свирни и песни. Наемните войскари бяха получили богати плати и обилно пилееха надниците си за подаръци и вино. Кумани и власи имаха благоволението на новия цар, докато редовните български войски, които болярите събираха в земите си, трябваше да получават храна и оръжие от владетелите на родните си пронии.
За да видят игрите и забавите, бяха се стекли люде от цялата околност, дори и от доста отдалечени краища. Гъдулари пееха най-новите песни в чест на Асен-Борила и красивата куманска царица, други изричаха наизуст дълги стихотворения за бранни подвизи на деди и прадеди.
Край реката се бяха насъбрали млади моми. По-нататък се тълпеше огромна навалица, да следи борбите на двама влашки пехливани. Другаде се блъскаха да гледат ловки фокусници. които прескачаха по няколко кръжила на разстояние три лакти едно от друго, вървяха на ръце. подхвърляха във въздуха ножове и оловни топки, премятаха се презглава и падаха нарочно, за да разсмиват жените...
Оскар Уайлд >> Избрано
Както Честъртън, както Ланг, както Босуел, Уайлд е от ония щастливци, които могат да минат без да бъдат утвърдени от критиката и даже понякога без утвърждаването от страна на читателя, понеже насладата, която ни доставя общуването с тях, е неотразима и постоянна. Борхес
– Тя каза, че ще танцува с мен, ако ѝ донеса червени рози – възкликна младият студент, – но в цялата ми градина няма нито една червена роза!
Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.
– Нито една червена роза в цялата ми градина! – възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. – Ах, от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит!
– Ето най-после един истински влюбен – каза славеят. – Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах, нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните – червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя печат на челото му.
– Принцът дава бал утре вечер – мълвеше младият студент – и моята любима ще бъде между поканените. Ако ѝ занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако ѝ занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.
– Това е безспорно истински влюбен – каза славеят. –– Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумрудите и струва повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни, срещу злато.
– Музикантите ще седят на галерията – продължаваше младият студент – и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката ѝ не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да ѝ дам червена роза. ѝ Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.
– Защо плаче? – попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.
– Защо ли наистина? – рече една пеперуда, която пърполеше подир слънчев лъч.
– Защо ли наистина? – прошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.
– Той плаче за червена роза – обади се славеят.
– За червена роза ли? – извикаха те. – Колко смешно! – А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.
Но славеят разбираше странната мъка на студента – той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.
Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като пика се понесе над градината.
Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка.
– Дай ми една червена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
– Моите рози са бели – отговори той, – бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.
– Дай ми една червена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
– Моите рози са жълти – отговори той, – жълти като косата на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.
– Дай ми една червена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
– Моите рози са червени – отговори той, – червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.
– Една червена роза е всичко, което искам! – извика славеят. – Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?
– Има начин – отговори храстът, – но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
– Кажи ми го – рече славеят, – мене не ме е страх.
– Ако искаш червена роза – каза храстът, – можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!
– Смъртта е голяма цена за една червена роза – извика славеят, – животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?
И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.
– Бъди щастлив! – провикна се славеят. – Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата ѝ. Устните ѝ са сладки като мед, а дъхът ѝ е като дъх на тамян.
Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите.
Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
– Изпей ми една последна песен – пошушна той. – Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.
Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.
Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.
– Има форма – каза си той, докато се връщаше през горичката, – това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвувал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! – И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.
А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност – такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.
Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
– Притисни се по-силно, малко славейче – извика храстът, – или денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж ,и девойка.
И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова и сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.
И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
– Притисни се по-силно, малко славейче – извика храстът, – защото денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.
И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.
Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
– Виж, виж! – извика храстът. – Розата е вече готова!
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.
А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
– Я, какъв чуден късмет! – възкликна той. – Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. – И той се наведе ѝ я откъсна. След това си сложи шапката и изтича към дома на професора с розата в ръка.
Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката ѝ.
– Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза – извика студентът. – Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.
Но момичето се навъси.
– Страхувам се, че няма да отива на роклята ми – отвърна то, – пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.
– Честна дума, ти си много неблагодарна! – каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
– Неблагодарна ли? – отвърна момичето. – Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! – И то стана от стола и влезе вътре.
– Колко глупаво нещо е любовта! – рече студентът, когато си тръгна. – Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.
И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.
– Една червена роза е всичко, което искам! – извика славеят. – Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?
– Има начин – отговори храстът, – но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
– Кажи ми го – рече славеят, – мене не ме е страх.
– Ако искаш червена роза – каза храстът, – можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!
– Смъртта е голяма цена за една червена роза – извика славеят, – животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?
И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.
– Бъди щастлив! – провикна се славеят. – Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата ѝ. Устните ѝ са сладки като мед, а дъхът ѝ е като дъх на тамян.
Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите.
Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
– Изпей ми една последна песен – пошушна той. – Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.
Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.
Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.
– Има форма – каза си той, докато се връщаше през горичката, – това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвувал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! – И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.
А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност – такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.
Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
– Притисни се по-силно, малко славейче – извика храстът, – или денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж ,и девойка.
И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова и сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.
И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
– Притисни се по-силно, малко славейче – извика храстът, – защото денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.
И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.
Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
– Виж, виж! – извика храстът. – Розата е вече готова!
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.
А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
– Я, какъв чуден късмет! – възкликна той. – Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. – И той се наведе ѝ я откъсна. След това си сложи шапката и изтича към дома на професора с розата в ръка.
Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката ѝ.
– Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза – извика студентът. – Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.
Но момичето се навъси.
– Страхувам се, че няма да отива на роклята ми – отвърна то, – пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.
– Честна дума, ти си много неблагодарна! – каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
– Неблагодарна ли? – отвърна момичето. – Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! – И то стана от стола и влезе вътре.
– Колко глупаво нещо е любовта! – рече студентът, когато си тръгна. – Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.
И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.
Издателство Фама
Избрано в Хеликон
Избрано в Books.bg
вторник, 15 октомври 2013 г.
Марио Пузо >> Шест гроба преди Мюнхен
Нима методите, които използва ЦРУ по време на Студената война са идентични с гестаповските?
Текат последните месеци на войната.
Майкъл Рогън е изпратен със секретна мисия във Франция, но групата му е разкрита.
Седем гестаповци го измъчват жестоко, за да издаде кодовете на съюзниците. Бременната му помощница също е подложена на мъчения и умира. Часове преди Съюзниците да освободят Берлин, той е разстрелян, но оцелява по чудо с рана в главата.
Десет години по-късно, вече преуспял собственик на компания, и все още изпълнен с ужаса от преживяното, Майкъл се завръща в Европа, за да издири убийците си...
Те ще умрат заедно с него.
Издателство Емас & Глобус
Шест гроба преди Мюнхен в Хеликон
Шест гроба преди Мюнхен в Books.bg
П. Г. Удхаус >> Капан за ергени
Любовта е... каквото е там, стига по-бързо да се измъкнеш, преди безвъзвратно да си цопнал в нея...
Господин Ефраим Траут от „Траут, Уапшот и Едълстейн“, една от многото правни фирми, обслужващи Айвър Луелин, шефа на кинематографско студио „Супер Луелин“ от Холивуд, изпращаше господин Луелин на летището в Лос Анджелис. Двамата бяха приятели от векове. Господин Траут беше представлявал господин Луелин при всичките му пет развода, включително и последния – този с Грейс, вдовицата на Орландо Мълиган от „Западна звезда“, а това бе непоклатима основа за крепка мъжка дружба. Затова нищо не разрушава толкова бързо бариерите между адвокат и клиент, както един развод – дава безкрайни теми за разговор.
– Ще ми липсваш, Айви – каза господин Траут. – Старата бърлога няма да е същата без теб. Но съм напълно съгласен, че е разумен ход от твоя страна да прехвърлиш дейността си в Лондон.
Господин Луелин смяташе същото. Бидейки човек, който, освен когато се жени, обмисля добре нещата, той предприемаше тази стъпка след обстоен размисъл.
– Ще ми липсваш, Айви – каза господин Траут. – Старата бърлога няма да е същата без теб. Но съм напълно съгласен, че е разумен ход от твоя страна да прехвърлиш дейността си в Лондон.
Господин Луелин смяташе същото. Бидейки човек, който, освен когато се жени, обмисля добре нещата, той предприемаше тази стъпка след обстоен размисъл.
– Английският клон има нужда от малко съживяване – каза той. – Няколко пръчки динамит под задните части на онези лапнимухи ще им дойдат идеално.
– Не мислех толкова за ползата, която английският клон несъмнено ще има – уточни замислено господин Траут, – колкото за тази, която ти ще извлечеш от преместването си в Лондон.
– Там правят добър бифтек – отбеляза бързо господин Луелин.
– Не става дума за бифтека. Сигурен съм, че щом се освободиш от коварното въздействие на калифорнийското слънце, апетитите ти да се жениш отново ще утихнат. Неспирно леещите се потоци слънчева енергия – ето от това се раждат всички неблагоразумия.
При думите „да се жениш отново“ господин Луелин бе потреперил силно като желе на вятър.
– Не ми говори за женене. Отървах се от този навик – изпищя той, обзет от тих ужас.
– Така си мислиш ти – наежи се господин Траут.
– Сигурен съм. Познаваш добре Грейс.
– Съвсем вярно.
– И имаш представа какво е да си женен за нея. Тя се отнасяше с мен като с... как казваха на мексиканския роб, не песо, а нещо като паун...
– Пеон?
– Точно това. Настояваше да имаме обща сметка. Караше ме да пазя диета. Опитвал ли си някога диетичен хляб?
Господин Траут отвърна, че не е. Той беше толкова слаб и мършав, че от диетичния хляб би станал направо невидим.
– По-добре и не опитвай. Има вкус на попивателна. Какви страдания преживях! Сигурно щях да загина, ако не беше една прекрасна млада жена на име Милър, сега госпожа Монтроуз Бодкин, която с риск за живота си ме уреждаше с някое и друго парче, което не се изпарява веднага щом го захапеш. Сега, след като се разведох с Грейс, се чувствам като затворник от „Сан Куентин“, пуснат на свобода след десетгодишна присъда за обир на банки.
– Сигурно е голямо облекчение – вметна господин Траут.
– Колосално. Е, ще тръгне ли този затворник да ограбва нова банка в момента, в който е излязъл на свобода?
– Не, ако е разумен.
– Е, аз съм разумен – завърши господин Луелин и самодоволно се усмихна.
– Но си слаб, Айви.
– Слаб? Аз? Питай момчетата от студиото колко съм слаб – възнегодува той.
– Когато става дума за жени, само тогава.
– Ааа, жени.
– Ти все им предлагаш. Може да се каже, че си нещо като Вечния жених. Разбира се, това се дължи на отзивчивата ти, щедра натура.
– Точно така, и още на това, че не знам какво да им кажа след първите десет минути. Не можеш просто да стоиш като пън...
– Не мислех толкова за ползата, която английският клон несъмнено ще има – уточни замислено господин Траут, – колкото за тази, която ти ще извлечеш от преместването си в Лондон.
– Там правят добър бифтек – отбеляза бързо господин Луелин.
– Не става дума за бифтека. Сигурен съм, че щом се освободиш от коварното въздействие на калифорнийското слънце, апетитите ти да се жениш отново ще утихнат. Неспирно леещите се потоци слънчева енергия – ето от това се раждат всички неблагоразумия.
При думите „да се жениш отново“ господин Луелин бе потреперил силно като желе на вятър.
– Не ми говори за женене. Отървах се от този навик – изпищя той, обзет от тих ужас.
– Така си мислиш ти – наежи се господин Траут.
– Сигурен съм. Познаваш добре Грейс.
– Съвсем вярно.
– И имаш представа какво е да си женен за нея. Тя се отнасяше с мен като с... как казваха на мексиканския роб, не песо, а нещо като паун...
– Пеон?
– Точно това. Настояваше да имаме обща сметка. Караше ме да пазя диета. Опитвал ли си някога диетичен хляб?
Господин Траут отвърна, че не е. Той беше толкова слаб и мършав, че от диетичния хляб би станал направо невидим.
– По-добре и не опитвай. Има вкус на попивателна. Какви страдания преживях! Сигурно щях да загина, ако не беше една прекрасна млада жена на име Милър, сега госпожа Монтроуз Бодкин, която с риск за живота си ме уреждаше с някое и друго парче, което не се изпарява веднага щом го захапеш. Сега, след като се разведох с Грейс, се чувствам като затворник от „Сан Куентин“, пуснат на свобода след десетгодишна присъда за обир на банки.
– Сигурно е голямо облекчение – вметна господин Траут.
– Колосално. Е, ще тръгне ли този затворник да ограбва нова банка в момента, в който е излязъл на свобода?
– Не, ако е разумен.
– Е, аз съм разумен – завърши господин Луелин и самодоволно се усмихна.
– Но си слаб, Айви.
– Слаб? Аз? Питай момчетата от студиото колко съм слаб – възнегодува той.
– Когато става дума за жени, само тогава.
– Ааа, жени.
– Ти все им предлагаш. Може да се каже, че си нещо като Вечния жених. Разбира се, това се дължи на отзивчивата ти, щедра натура.
– Точно така, и още на това, че не знам какво да им кажа след първите десет минути. Не можеш просто да стоиш като пън...
Издателство Ера
Капан за ергени в Хеликон
Капан за ергени в Books.bg
Фридрих Ницше >> Човешко, твърде човешко
Ницше се стреми да стигне до познание на моралните стойности, доколкото те въобще са познаваеми в този свят на относителна измеримост...
Много често и винаги с недоумение са ми казвали, че във всички мои писания имало нещо, което ги свързва и отличава помежду им, като се почне от „Раждането на трагедията“ до наскоро публикувания „Пролог към философия на бъдещето“. Казваха ми, че всички до едно съдържали примки и капани за непредпазливи птици и една едва ли не непрестанно повтаряща се, неизречена подкана за преобръщане на утвърдени стойностни оценки и ценни традиции. Нима е възможно всичко да е било само човешко, твърде човешко? С подобен възглас човек се изскубвал от моите писания не без един вид уплаха и недоверие дори към морала, дори донякъде изкушен и окуражен да стане защитник на най-лошите неща: а какво би било, ако те са може би само най-много оклеветените? Нарекоха писанията ми школа за съмнение – нещо повече, дори за презрение, ала за щастие и за доблест, да, дори за дръзновение. Всъщност и на мен самия не ми се вярва някога човек да е гледал със същото дълбоко съмнение на света и то не само като случаен адвокат на дявола, но, казано с езика на теологията, не по-малко и като враг и предизвикател на Господа; а който отгатне нещо от последиците, залегнали във всяко дълбоко съмнение, нещо от ледените тръпки и страхове на усамотението, на което всяка категорична разлика в гледната точка осъжда обременения с нея, ще проумее също колко често, за да си почина от самия себе си, сякаш за временна самозабрава, търсех да се приютя някъде – било в лоното на преклонението или на враждата, било в научността или в лекомислието, или в глупостта; и защо, когато не намирах това, което ми бе нужно, трябваше изкуствено да го създавам, да го преиначавам, да го претворявам по мой вкус (та какво друго са правили винаги поетите? и за какво друго служи цялото изкуство на този свят?). Обаче онова, което всеки път се явяваше като насъщна необходимост за моето лечение и самовъзстановяване, бе вярата, че не съм единствен и сам и че и други като мен виждат това, което виждам аз – едно вълшебно смътно чувство за сродство и прилика във взор и желания, отдих в упованието за приятелство, слепота на двама, без подозрение и въпросителни, наслада от видимото, повърхностното, близкото, най-близкото, от всичко, което има цвят, кожа и външен блясък. В този смисъл може би биха ме упрекнали в едно своего рода „изкуство“, в една или друга изкусна фалшификация: например, че добронамерено-преднамерено съм затворил очи пред Шопенхауеровата сляпа воля за морал по време, когато погледът ми върху морала бе станал вече достатъчно проницателен; също, че съм се подлъгал по неизлечимата романтика на Рихард Вагнер, сякаш е означавала начало, а не край. Също така и по отношение на гърците, също и по отношение на немците и на тяхното бъдеще – а би могло да се състави цял списък от подобни „също така“, нали? Нека обаче приемем, че всичко това е вярно и ми е било натяквано напълно основателно, какво знаете вие, какво бихте могли да знаете за това, колко много хитрост за самосъхранение, колко много благоразумие и върховна грижа се съдържат в подобна самоизмама – и още от колко много фалш се нуждая, за да мога все отново да си позволявам лукса да поддържам жизнената си достоверност?… Но стига, аз все още живея; а животът не е измислен от морала; той иска заблуда, той живее от заблудата… но нали? ето че почвам отново и правя това, което винаги съм правил, аз, старият аморалист и птицелов – и говоря неморално, недопустимо за морала, „отвъд добро и зло“?
Така някога, когато ми бе нужно, си измислих и „свободните духове“, на които е посветена тази меланхолно-дръзновена книга с наслов „Човешко, твърде човешко“. такива „свободни духове“ не съществуват и никога не са съществували, но както казах, тогава те ми бяха необходими за компания, за да поддържам доброто си настроение по време на неприятни преживявания (болести, усамотение, чужбина, горчивини, бездействие): като бодри другари и призраци, с които да побъбриш и да се посмееш, когато ти се бъбри и смее, и които можеш да изпратиш по дяволите, когато станат скучни като компенсация за липсата на приятели. А най-малко бих искал да се съмнявам, че един ден би могло да съществуват такива свободни духове, че нашата Европа ще има сред своите синове от утре и вдругиден подобни смели и дръзки люде, реални и от плът и кръв, а не само както в моя случай фантомен продукт на отшелническа фантазия. Аз ги виждам вече да идват, бавно, много бавно, а може би и аз ще допринеса нещо, за да ускоря тяхното идване, ако опиша предварително при каква констелация на съдбите ги виждам да възникват, по какви пътища ги виждам да идват?...
Така някога, когато ми бе нужно, си измислих и „свободните духове“, на които е посветена тази меланхолно-дръзновена книга с наслов „Човешко, твърде човешко“. такива „свободни духове“ не съществуват и никога не са съществували, но както казах, тогава те ми бяха необходими за компания, за да поддържам доброто си настроение по време на неприятни преживявания (болести, усамотение, чужбина, горчивини, бездействие): като бодри другари и призраци, с които да побъбриш и да се посмееш, когато ти се бъбри и смее, и които можеш да изпратиш по дяволите, когато станат скучни като компенсация за липсата на приятели. А най-малко бих искал да се съмнявам, че един ден би могло да съществуват такива свободни духове, че нашата Европа ще има сред своите синове от утре и вдругиден подобни смели и дръзки люде, реални и от плът и кръв, а не само както в моя случай фантомен продукт на отшелническа фантазия. Аз ги виждам вече да идват, бавно, много бавно, а може би и аз ще допринеса нещо, за да ускоря тяхното идване, ако опиша предварително при каква констелация на съдбите ги виждам да възникват, по какви пътища ги виждам да идват?...
Хартиено издание и е-книга
Издателство Захарий Стоянов, ПК Димитър Благоев
Човешко, твърде човешко в Хеликон
Човешко, твърде човешко в Books.bg
понеделник, 14 октомври 2013 г.
Умберто Еко >> Как се пише дипломна работа
Трябва да е ясно, че книгата няма да ви каже какво да съдържа дипломната ви работа. Това си остава ваше задължение. Умберто Еко
В тази книга става дума за дипломна работа, която се прави в хуманитарните факултети. С оглед на това, че моят опит е свързан с факултетите по филология и философия, голяма част от примерите, разбира се, касаят аргументи, които се учат в тези факултети. но в рамките на тази книга препоръчаните от мен критерии стават и за дипломни работи по политически науки, педагогика, право. ако се отнася за исторически или основно теоретични, а не експериментални или приложни теми, моделът би могъл да се използва и от факултетите по архитектура, икономика и търговия, а също и от природонаучните. но все пак не му се доверявайте много...
Дипломната работа е текст със средна дължина, който варира между сто и четиристотин машинописни страници, в нея студентът разглежда тема, свързана със специалността, в която иска да се дипломира. дипломната работа, според законите, е задължителна, за да завършиш. Когато студентът е положил всички предвидени изпити, той защитава дипломна работа пред изпитна комисия, която изслушва доклада на научния ръководител (преподавателя, с когото „се прави“ дипломната работа) и на докладчиците, които отправят определени възражения към кандидат-дипломанта; започва се дискусия, в която се включват и останалите членове на комисията. от думите на двамата докладчици, които гарантират за качеството (или за недостатъците) на писмената
работа, и от демонстрираните способности, с които кандидатът за диплома защитава изразеното от него писмено мнение, се оформя оценката на изпитната комисия. освен това, пресмятайки средния успех от оценките, получени на изпитите, комисията дава и на дипломната работа оценка. за Италия като минимална тя може да бъде шейсет и шест, а като максимална сто и десет с похвала и право писмената работа да бъде публикувана. Това поне е правилото, което се следва в почти всички хуманитарни факултети...
Дипломната работа е текст със средна дължина, който варира между сто и четиристотин машинописни страници, в нея студентът разглежда тема, свързана със специалността, в която иска да се дипломира. дипломната работа, според законите, е задължителна, за да завършиш. Когато студентът е положил всички предвидени изпити, той защитава дипломна работа пред изпитна комисия, която изслушва доклада на научния ръководител (преподавателя, с когото „се прави“ дипломната работа) и на докладчиците, които отправят определени възражения към кандидат-дипломанта; започва се дискусия, в която се включват и останалите членове на комисията. от думите на двамата докладчици, които гарантират за качеството (или за недостатъците) на писмената
работа, и от демонстрираните способности, с които кандидатът за диплома защитава изразеното от него писмено мнение, се оформя оценката на изпитната комисия. освен това, пресмятайки средния успех от оценките, получени на изпитите, комисията дава и на дипломната работа оценка. за Италия като минимална тя може да бъде шейсет и шест, а като максимална сто и десет с похвала и право писмената работа да бъде публикувана. Това поне е правилото, което се следва в почти всички хуманитарни факултети...
Издателство Труд
Как се пише дипломна работа в Хеликон
Как се пише дипломна работа в Books.bg
Ерик Ериксън >> Идентичност: младост и криза
Кой казва, че ние страдаме от „криза“ в идентичността? Ние я избираме, активно я преживяваме и си играем на това „да я накараме да се случи“. Ерик Ериксън
Думата „криза“ вече не означава неизбежна катастрофа. Сега тя се приема като обозначаваща необходима повратна точка, съществен момент, когато развитието трябва да поеме един или друг път, обединявайки ресурсите за израстване, подобряване и по-нататъшна диференциация. Това се оказва приложимо към много ситуации: криза в индивидуалното развитие или в появата на нов елит, в индивидуалната терапия или в напрежението, създадено от бързите исторически промени...
Издателство Рива
Идентичност: младост и криза в Хеликон
Идентичност: младост и криза в Books.bg
Меир Шалев >> Исав
Разказ за любовта – за множество „любови“ – безграничната, ненавистната, безумната, маниакалната, несподелената, безплодната и за непозволената любов...
Братът близнак на Вилхелм, херцог Антон, влизаше при майка си, молеше я да стане от леглото на покойния брат, носеше ѝ цели пакети с любимите ѝ марципани от град Любек, но тя не се поддаваше нито на молбите му, нито на съблазните. Ставаше едва в полунощ и отиваше в пекарната на двореца, там плачеше и ядеше прясно изпечени хлебчета, а ако валеше, излизаше навън, та косата ѝ да се намокри от дъжда. За няколко месеца смъртта на сина ѝ я превърна в дебела жена с вечно зачервени очи и подсмърчащ нос. Нае Ернст Вебер – известен художник на детски портрети – и в продължение на седмици описваше лицето на покойния. Вебер нарисува стотици деца, всичките мъртви, но тя не призна нито едно за свое. Накрая все пак се намери решение – бе извикан френският фотограф Марсел дьо Вин, който засне лицето на майката, докато говореше за сина си, направи съответния ретуш и се получи поразителна прилика с покойния.
Годините минаваха. Бащата и майката живееха всеки затворен в собствената си скръб, а херцог Антон от мило дете се превърна в разглезен и капризен младеж. През целия си живот имаше чувството, че покойният му брат го държи за петата. Не намираше забавление в лова, но се посвети на жени, прищевки и карети. По това време братството и равенството – тези „френски болести“, както ги наричаше старият херцог – вече бяха загубили първоначалното си очарование, но херцог Антон разбираше тези понятия посвоему и без да подбира, даряваше любовта си на девойки от всякакви съсловия – на момичета от простолюдието и на благородни девици – и всички те се радваха на абсолютно равенство в леглото му. Имаше навика да се предлага сам на дамите по банален френски маниер: „Не би ли искала госпожата да преспи с мен?“, но изговаряше думите задъхано и с някаква невинна дързост, притискайки същевременно слабините си към събеседницата си, та да не остане никакво съмнение относно намеренията му.
Херцогът беше щедър и забавен ухажор, твърдеше и дори доказваше, че егоистите са най-добрите любовници, и си създаде име на познавач в областта на изтънчените удоволствия, телесните наслади и пренебрегването на нормите за благоприличие. Нощем спеше в легло, пълно с малки кукли от самурена кожа, чието меко докосване не можеше да се сравни и с най-ласкавия допир, а всяка сутрин, след като старата бавачка напудреше кожата му на най-чувствителните места и го облечеше, в стаята влизаха двама млади слуги с огледала в ръце и започваха бавно-бавно да се въртят, та да може херцогът от всички страни да се огледа в цялото си великолепие. Закуската се поднасяше „точно два часа и половина след изгрев слънце“, затова за правилното водене на домакинството придворният астроном състави специална таблица с часовете на изгревите и тази таблица я проумяваха дори швабските готвачи...
Годините минаваха. Бащата и майката живееха всеки затворен в собствената си скръб, а херцог Антон от мило дете се превърна в разглезен и капризен младеж. През целия си живот имаше чувството, че покойният му брат го държи за петата. Не намираше забавление в лова, но се посвети на жени, прищевки и карети. По това време братството и равенството – тези „френски болести“, както ги наричаше старият херцог – вече бяха загубили първоначалното си очарование, но херцог Антон разбираше тези понятия посвоему и без да подбира, даряваше любовта си на девойки от всякакви съсловия – на момичета от простолюдието и на благородни девици – и всички те се радваха на абсолютно равенство в леглото му. Имаше навика да се предлага сам на дамите по банален френски маниер: „Не би ли искала госпожата да преспи с мен?“, но изговаряше думите задъхано и с някаква невинна дързост, притискайки същевременно слабините си към събеседницата си, та да не остане никакво съмнение относно намеренията му.
Херцогът беше щедър и забавен ухажор, твърдеше и дори доказваше, че егоистите са най-добрите любовници, и си създаде име на познавач в областта на изтънчените удоволствия, телесните наслади и пренебрегването на нормите за благоприличие. Нощем спеше в легло, пълно с малки кукли от самурена кожа, чието меко докосване не можеше да се сравни и с най-ласкавия допир, а всяка сутрин, след като старата бавачка напудреше кожата му на най-чувствителните места и го облечеше, в стаята влизаха двама млади слуги с огледала в ръце и започваха бавно-бавно да се въртят, та да може херцогът от всички страни да се огледа в цялото си великолепие. Закуската се поднасяше „точно два часа и половина след изгрев слънце“, затова за правилното водене на домакинството придворният астроном състави специална таблица с часовете на изгревите и тази таблица я проумяваха дори швабските готвачи...
неделя, 13 октомври 2013 г.
Димитър Мантов >> Приказки за празници
Кога и как са живели светците, какво разказват народните предания за тях, как се честват празниците им – някога и сега...
Траките празнували Деня на Конника-херой, наречен много по-късно от християнската църква Гергьовден, празникът Трифон Зарезан, достигнал и до наше време, е в чест на тракийския бог на веселието Дионис, мартениците и Баба Марта пък са донесени по нашите земи от племето на ездачите-войни, прабългарите...
Издателство Прес
Издателство Прес
Приказки за празници в Хеликон
Приказки за празници в Books.bg
Иван Хаджийски >> Бит и душевност на нашия народ
Общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Иван Хаджийски
Българска работа (конгрес, културно тържество, състезание, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.
Проницателно, находчиво, задълбочено и забавно изследване на корените и особеностите на изконната българска менталност, на онези невидими специфики, които притежаваме като народ, от създателя на българската социoлогическа наука. Мария Левкова
Издателство Изток-Запад
Бит и душевност на нашия народ в Хеликон
Бит и душевност на нашия народ в Books.bg
Илия Волен >> Черни угари
Българското общество след разпада на Йовковия свят...
... Житата побеляваха. Бяха подгорели вече долу до гладката напукана земя, а нагоре по стръковете само тук-таме бяха останали зелени петна; класовете бяха натежали вече и понаведени.
Стояха прави пред житата двамата: майката – боса, в сиви окърпени дрехи, съсухрена, преди време застаряла, и детето – също босо, с черни кълчищни гащички, с изпито луничаво лице, с олющено от пековете носле.
Дигнала глава, тя разтвори ноздри и пое дълбоко:
– Мирише ли ти?… Нали мирише, а? На хляб! На чист хляб! На пита!… Ето, поеми с нос! – погледна го тя с блеснали кафяви очи. – На хляб! На чист хляб! На пита!
Детето пое с нос и се засмя щастливо срещу майка си, от което сухото му личице се набръчка като на старец.
На следната минута те завряха лица сред класовете и гълтаха сладкия упоителен мирис на житата.
– Ето, аз ям! – обади се шеговито оттам майката и уж дъвчеше, а след това преглъщаше.
– И аз ям! – увлече се детето по майка си и също „дъвчеше”, а после „гълташе”.
– Ох, наядох се! – заболя я кръстът и тя се изправи.
– И аз се наядох! – през смях отвърна детето, като дигаше лице из нивата.
– Чакай да ти отчупя и от краищничето да го изхрускаш! – посегна тя, като се смееше, към един клас.
Но в това време се чу отнейде гороломният глас на полския пазач:
– Ааа, какво правите там!… Не позволявам! Не позволявам!
Майката се огледа, забеляза откъм дола войнишката му смачкана шапка и дръпна детето към кукурузите. Те се свиха до бащата и скоро задрямаха. Само червата им дълго и неукротимо къркореха.
Като станаха след пладне, бащата и майката се хванаха за бучавите бразди. Често прилягваха на слънцето да почиват, присядаха дори и на браздата – така бяха изтощени – и току ходеха да пият студена вода на гладен стомах, току приплюваха от глад. Бащата плюваше и псуваше, майката плюваше и кълнеше.
Детето се бе залисало да събира из прекопаната и сякаш подновена част на нивата изсеченото и вече изсъхнало кукурузище. Събираше стръковете на купчини, купчините изнасяше на края и току се хвалеше на майка си баща си:
– За телицата! Да порасте и да се заводи!
– И да се отели, и да дава мляко! – отговаряха му старите.
Привечер притропа по пътя каруца с големи черни коне и спря близо до кукуруза. От каруцата слезе с пъшкане Николаки Дебелия – едър, с нахлупено над веждите астраганено калпаче, с разлети по раменете розови бузи, с бозови гайтанлии дрехи, с чехли на краката.
Разгледа работата на Русанови, спря се при тях поразкрачен и се обади с клокочещ от пълнотата глас:
– Копайте го добре, не заминувайте, не затрупвайте тревата! На вас ще ви трябват само мамули, пък аз и жито ще искам догодина от тая нива!… И буците ги поразтрошавайте! - И той ритна една буца.
– Ако него копаем добре, и за тебе няма да има, и за нас няма да има!… Знаем ние как се копае – посопна се високият, тънък, мършав мъж, както бе подпрял мишница на мотиката.
– И много рядък го оставяте!… Да направи мамули за просеник, а? Хе-хе-хе! Пък на мене ми трябва царевичак за добитъка – хитро-подигравателно светнаха жълтите му очи, а сетне подвикна по господарски:
– По-гъсто, по-гъсто!
На тръгване той дигна на каруцата всичкото събрано от Радичко кукуризище. Радичко зашари с разгневени очи из кукуруза; погледът му падна на шарения стрък, на „царя”; и кой знае защо, той се спусна яростно към него, стъпи на крехкото стебло и го счупи.
Николаки Дебелия потегли с каруцата за село. Тримата – изправени, мълчаливи – го изпратиха с изопнати от омраза лица, с напрегнати сухи очи. А Дебелия се отдалечаваше надолу по пътя и ставаше пред острите им зли погледи все по-дребен – стопяваше се, изчезваше. Бедни хора
Стояха прави пред житата двамата: майката – боса, в сиви окърпени дрехи, съсухрена, преди време застаряла, и детето – също босо, с черни кълчищни гащички, с изпито луничаво лице, с олющено от пековете носле.
Дигнала глава, тя разтвори ноздри и пое дълбоко:
– Мирише ли ти?… Нали мирише, а? На хляб! На чист хляб! На пита!… Ето, поеми с нос! – погледна го тя с блеснали кафяви очи. – На хляб! На чист хляб! На пита!
Детето пое с нос и се засмя щастливо срещу майка си, от което сухото му личице се набръчка като на старец.
На следната минута те завряха лица сред класовете и гълтаха сладкия упоителен мирис на житата.
– Ето, аз ям! – обади се шеговито оттам майката и уж дъвчеше, а след това преглъщаше.
– И аз ям! – увлече се детето по майка си и също „дъвчеше”, а после „гълташе”.
– Ох, наядох се! – заболя я кръстът и тя се изправи.
– И аз се наядох! – през смях отвърна детето, като дигаше лице из нивата.
– Чакай да ти отчупя и от краищничето да го изхрускаш! – посегна тя, като се смееше, към един клас.
Но в това време се чу отнейде гороломният глас на полския пазач:
– Ааа, какво правите там!… Не позволявам! Не позволявам!
Майката се огледа, забеляза откъм дола войнишката му смачкана шапка и дръпна детето към кукурузите. Те се свиха до бащата и скоро задрямаха. Само червата им дълго и неукротимо къркореха.
Като станаха след пладне, бащата и майката се хванаха за бучавите бразди. Често прилягваха на слънцето да почиват, присядаха дори и на браздата – така бяха изтощени – и току ходеха да пият студена вода на гладен стомах, току приплюваха от глад. Бащата плюваше и псуваше, майката плюваше и кълнеше.
Детето се бе залисало да събира из прекопаната и сякаш подновена част на нивата изсеченото и вече изсъхнало кукурузище. Събираше стръковете на купчини, купчините изнасяше на края и току се хвалеше на майка си баща си:
– За телицата! Да порасте и да се заводи!
– И да се отели, и да дава мляко! – отговаряха му старите.
Привечер притропа по пътя каруца с големи черни коне и спря близо до кукуруза. От каруцата слезе с пъшкане Николаки Дебелия – едър, с нахлупено над веждите астраганено калпаче, с разлети по раменете розови бузи, с бозови гайтанлии дрехи, с чехли на краката.
Разгледа работата на Русанови, спря се при тях поразкрачен и се обади с клокочещ от пълнотата глас:
– Копайте го добре, не заминувайте, не затрупвайте тревата! На вас ще ви трябват само мамули, пък аз и жито ще искам догодина от тая нива!… И буците ги поразтрошавайте! - И той ритна една буца.
– Ако него копаем добре, и за тебе няма да има, и за нас няма да има!… Знаем ние как се копае – посопна се високият, тънък, мършав мъж, както бе подпрял мишница на мотиката.
– И много рядък го оставяте!… Да направи мамули за просеник, а? Хе-хе-хе! Пък на мене ми трябва царевичак за добитъка – хитро-подигравателно светнаха жълтите му очи, а сетне подвикна по господарски:
– По-гъсто, по-гъсто!
На тръгване той дигна на каруцата всичкото събрано от Радичко кукуризище. Радичко зашари с разгневени очи из кукуруза; погледът му падна на шарения стрък, на „царя”; и кой знае защо, той се спусна яростно към него, стъпи на крехкото стебло и го счупи.
Николаки Дебелия потегли с каруцата за село. Тримата – изправени, мълчаливи – го изпратиха с изопнати от омраза лица, с напрегнати сухи очи. А Дебелия се отдалечаваше надолу по пътя и ставаше пред острите им зли погледи все по-дребен – стопяваше се, изчезваше. Бедни хора
Абонамент за:
Публикации (Atom)