събота, 20 декември 2014 г.

Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков >> Бялото слънце на пустинята

Блестяща пародия на болшевизма или Жажда за живот

„През това време в Русия избухнаха две революции – Февруарската и Октомврийската. По-точно революцията беше само една – Февруарската, а през октомври стана преврат, който вече впоследствие, след като се усетиха, болшевиките обявиха за Великата октомврийска социалистическа революция...“
Дори само тези изречения на Валентин Ежов и Рустам Ибрахимбеков предопределят съдбата на романа им „Бялото братство на пустинята“ – забранен от цензурата. През 1970 г. едноименният филм обира овациите и се превръща в класика, но в него е едва 30% от същината на книгата.

   Бившият червеноармеец Фьодор Сухов вървеше през пустинята с походна стъпка и оставяше подире си вдлъбнатинки от следи, които горещият ветрец се стараеше бързо-бързо да засипе с пясък.
   Тъмните петна от пот по избелялата гимнастьорка, покрити с тънък, бял като скреж слой сол, говореха, че Сухов вече дни наред върви по пясъчните бархани, прострели се от хоризонт до хоризонт като вълните на замръзнало море.
   На гърба му висеше отъняла торба. В ръка носеше сапьорска лопатка с резки по дръжката – на пръв поглед с неясно предназначение. Нов-новеничък колан – широк, кожен, с два реда дупки – не съответстваше на званието редови боец, какъвто Сухов бе до съвсем неотдавна. От едната страна на този колан бе вързан поочукан метален чайник, от другата – кобур с револвер. Досами токата на колана пък висеше кинжал в ножница от корава кожа – по-точно даже не кинжал, а тежък боен нож.
   Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо. Пелиново храстче стърчеше неподвижно като метличка, без да хвърля сянка. Мярна се гущерче, одраска пясъка с нокти и всичко отново замря, потъна в гъстата знойна тишина. Само под тежките обувки на Сухов пясъкът равномерно шумолеше.
   Като лъкатушна вълна проплува гюрза и се скри зад билото – блесна жълтото ѝ гръбче, нашарено с ромбчета...
   В звънтящата тишина изникна пернат хищник. Кръжейки бавно, той наблюдаваше тътрещия се човек, после вниманието му се насочи към плъзналия се от ръба на бархана жълт зигзаг – змия! Орелът тутакси прибра криле – все едно по шевовете – и се хвърли в атака надолу към плячката. Тънко свистене се разнесе във въздуха.
   Сухов реагира на мига. Измъкна револвера от кобура, като едновременно с това извъртя тяло, прицели се в носещата се към земята птица... но в последния момент се сдържа и отпусна ръка, без да стреля.
   Отдавна прекрачил военната младост, когато с бойна разпаленост гърмеше с пушката по каквото му падне, Сухов се бе научил да пести боеприпасите. Неведнъж бе попадал в такива засукани положения, когато го заплашваше сигурна смърт само заради това, че в съдбовния момент не му достига един-единствен патрон.
   Също толкова отдавна Сухов си бе наложил правилото да използва оръжие само срещу отявлен враг или когато бе нужно да намери храна в пустинята.
   Орелът, нападнал змията, не го застрашаваше с нищо, а за храна ставаше само при едно условие – ако Сухов умираше от глад.
   Той прибра револвера в кобура и без да помръдне, дълго гледа билото на веригата от бархани, зад която се скри хищникът – чакаше кога ще излети отново. Орела го нямаше никакъв. Тогава Сухов от любопитство реши да изкачи бархана и да погледне какво се е случило там.
   Щом се качи на билото, на десет крачки от себе си, на стръмния, заслонен от вятъра край на бархана, видя птицата. Беше едричък орел змияр. Сухов бавно се приближи до него. Орелът лежеше по корем, широко раззинал кривия си клюн и разперил криле на пясъка.
   Стана му ясно какво се е случило: змията, доловила смъртна опасност, бе успяла да се плъзне надолу по пясъчната урва, а орелът, преценил погрешно, се бе врязал с гърди в ръба на бархана и се бе разбил в пясъка.
   – Ай-ай-ай! Как тъй се обърка, братле? – Сухов се наведе над пострадалия орел. – Види се, младо пиле си още!
   С картечна бързина биеше птичето сърце – личеше си по трепкането на перата по гушата. Сухов откопча сапьорската лопатка и бавно прокара края на дръжката над главата на птицата. Орелът не се дръпна. Нададе сърдит, писклив вик, преобърна се изведнъж по гръб, вкопчи се яростно с остри нокти в дръжката и удари с клюн по нея.
   – Леле-мале! – удиви се Сухов и додаде одобрително: – А тебе си те бива, момче... Съпротивляваш се – значи ще живееш! – Той внимателно издърпа дръжката на лопатката и я освободи от ноктите на орела.
   – Хубаво. Да ти помогна – с нищо не мога, а да те ядосвам – няма... Хайде оздравявай, а аз ще си ходя...
   Орелът го гледаше немигащо. В този горд и вечно суров поглед на хищник нямаше ни страх, ни болка, ни жалба –– и много ясно, и най-малка молба за пощада.
   Сухов намигна на орела и пое нататък през пустинята в посока, която само той си знаеше.
   Но не минаха и няколко минути, изведнъж над главата му се разнесе някакво шумолене и Сухов съзря познатия му орел, който отначало тежко, а после все по-уверено и все по-уверено размахал криле, се заиздига нагоре, където възходящ поток подхвана и понесе оцелялата птица към ослепително сияещото бяло слънце...
   Настроението на Сухов очевидно се подобри. Беше доволен, че за последното денонощие, прекарано в пълна самота в тази проклета пустиня, му се удаде да си пообщува с макар и безсловесно, но все пак живо същество.
   Разбира се, в пустинята – при все че тая дума идва от „пусто“ – щъкаха всякакви живинки, особено заран. Но земните зайци, хомяците, съселите твърде отдавна бяха втръснали на Сухов, също както и костенурките, скорпионите, змиите и всякаква друга чуждоземна гад. А по-едричките жители на пясъците като красавеца джейран, пустинната лисица или пустинния вълк той, вървейки пеша, не успяваше дори да огледа – те се стрелваха мълниеносно отвъд барханите веднага щом подушеха човек. За годините скитане из пустинята на Сухов неведнъж му се беше налагало да ловува джейрани или, както им викаха тук, газели. Но за лов трябваше минимум карабина, а в добавка съвсем добре би му дошъл и един бърз вихрогон...
   Срещата с орела владетел на пустинното небе Сухов сметна за добра поличба и си позволи кратка почивка. Той откачи чайника от колана, измъкна дървената запушалка от чучура, отпи малка глътка, затъкна тапата обратно, наби я с длан за по-сигурно и отново привърза съдината към колана. После приседна на ръба на бархана, събу се, изтърси пясъка от обувките и пренави партенките. След като пак се обу, постоя, докато набележи посоката, и пое нататък, както и преди – напряко през барханите. Буцеста сянка плуваше зад него, малко по-встрани.
   – Мина пладне – рече си той и погледна огромния часовник на лявата си китка. Часовникът беше спрял...
   От оскъдната глътка вода по челото на Сухов изби бързо съхнеща пот. Той смръщи вежди още повече, за да укроти жежкия блясък на слънцето. После затвори очи докрай и пред вътрешния му взор се появи пурпурна пулсираща пелена. И в тази пелена той видя плаващи по течението дини, почти потънали от тежест, лъскави. Видя широка река, чиито прохладни води спокойно течаха...
   Усмивка се плъзна по лицето на Сухов. Стори му се, че се върви по-леко – жегата вече не го мореше толкова. Всичко висеше по Сухов уж небрежно, но нищичко не дрънчеше, не прозвънваше и той вървеше, без да се интересува от пейзажа, защото и без това никакъв пейзаж нямаше – само пясък, накъдрен като дъска за пране. Понякога очите му се поотваряха и оглеждаха околността – знае ли човек. А в същото време спомените го заливаха и все повече му припомняха водата, реката, прохладата, родния край...
(Откъсът е по превода на Светлана Комогорова)

Издателство Зенит


Даниъл Силва >> Английското момиче

Една фатална връзка...

Красивата и интелигентна Маделин Харт е голямата надежда на управляващата партия във Великобритания. Младата жена обаче крие опасна тайна. Тя има любовна афера с министър-председателя Джонатан Ланкастър. Враговете на Ланкастър разбират за извънбрачната му връзка и използват любовницата му, за да го накарат да плати за греховете си.
Маделин изчезва безследно по време на лятната си почивка. Скоро след това прессекретарят на министър-председателя получава плик. В него има бележка, която гласи: Имате седем дни, иначе момичето ще умре.

Издателство Хермес


Холи Уеб >> Зимното вълче

В един стар дневник...

   12 октомври 1873 г.
   Потокът вече почти изцяло е покрит с твърд лед. Тате казва, че това е най-­суровата зима, която е виждал досега. Когато станахме тази сутрин, на вътрешната страна на прозорците и стените имаше скреж, макар че мама цяла нощ беше поддържала
печката да гори. Аз се събудих посред нощ, разтреперан от студ. Вятърът отвън виеше зловещо. Минаха няколко часа, преди да заспя отново, и през цялото това време си мислех, че вятърът е вълк, който обикаля колибата и търси начин да влезе в нея.
   Преспите стигат до стрехите и всяка сутрин тате и аз разриваме снега, за да стигнем до обора и да нахраним конете и кравата.
   Тази сутрин видях, че от стрехата на колибата ­ там, където слънцето беше разтопило снега и той беше почнал да се топи и да капе, а през нощта отново беше замръзнал, висят огромни ледени висулки. Припомниха ми за Грейс.
   Миналата година тате ми позволи да откъртя две висулки с чука и с Грейс ги използвахме като мечове. Бихме се с тях в голямата стая, докато моята се счупи на три парчета и тате каза, че Грейс е зимата. Сега съжалявам, че се нацупих. Грейс беше толкова щастлива, че е победила...

Преводач Екатерина Христева Митренцева
Илюстрации Artful Doodles
Издателство Фют



петък, 19 декември 2014 г.

Стивън Келман >> Английски за гълъби

Разказът на едно дете...

   Mайката на мъртвото момче пазеше кръвта. Искаше тя да си остане там, личеше си. Дъждът напираше да плисне и да я измие, ама майката нямаше да му даде. Дори не плачеше, просто стоеше скована и озверяла, все едно това ѝ беше работата – да подплаши дъжда обратно горе в небето. Един гълъб сe оглеждаше за манджа. Нагази право в кръвта. Даже и той беше тъжен – личеше си по това, където очите му бяха целите розови и мъртви.
   Цветята вече бяха клюмнали. Имаше снимки на мъртвото момче с униформата от училище. Пуловерът му беше зелен.
   Моят пуловер е син. Моята униформа е по-хубава. Единственото лошо ѝ е вратовръзката, много боде. Мразя да ме боде така.
   Аз с мъртвото момче бях приятел само наполовина, не го виждах много често, защото беше по-голям и не ходеше в моето училище. Той можеше да кара колело без ръце и даже не ти се искаше да падне. Казах наум една молитва за него. В нея се казваше само съжалявам. За друго не се сетих. Престорих се, че ако гледам достатъчно дълго и силно, мога да накарам кръвта да се раздвижи и да се върне обратно във формата на момче. Така щях да го съживя. Случвало се е и преди, там, където живеех, имаше един вожд, който така съживи сина си. Това беше отдавна, преди да се родя. Честно, било е чудо. Този път не стана...

Преводач Бистра Андреева
Илюстрации Холи Макдоналд
Издателство Жанет 45


Скот Келби >> Тайните на цифровата фотография [ Част 4 ]

Още трикове...

Скот Келби е най-добре продаваният автор на книги за фотография в света. Той е редактор и издател на списание Photoshop User и е президент на Националната асоциация на Photoshop професионалистите (NAPP). Скот е един от водещите на високо признатата видео поредица The Grid (седмично токшоу за фотография) и води семинари по цифрова фотография и създаване на изображения в цял свят. Той е награждаван автор на повече от 50 книги, включително Цифрова фотография с Photoshop, The Adobe Photoshop Lightroom Book for Digital Photographers и Light It, Shoot It, Retouch It: Learn Step by Step How to Go from Empty Studio to Finished Image.


Ромен Гари >> Смисълът на моя живот

Имам чувството, че съм бил живян от живота си... РГ

Единственото нещо, което ме интересува, е жената, но обърнете внимание, не казвам жените, а жената, женствеността. Големият мотив, голямата радост на живота ми беше любовта към жените и към жената. Бях пълна противоположност на прелъстителя въпреки всевъзможните приказки по тази тема. Това е напълно фалшива представа и дори бих казал, че съм органически и психологически неспособен да прелъстя жена... Претендирам, че първият женски глас на света, първият човек, говорил за жената, е Иисус Христос. Нежността, ценности като нежността, състраданието, любовта са женски ценности, и те за пръв път са били произнесени от един мъж – Иисус. Ромен Гари

Преводач Кр. Кавалджиев
Издателство Леге артис


четвъртък, 18 декември 2014 г.

Дино Будзати >> Коломбър

... и аз като Волтер мисля – казва веднъж Будзати, – че всеки литературен жанр е приемлив, с изключение на жанра на скуката

Освен надпреварата с коломбър, от тази книга ще прочетете за връзките между кучетата и любовта, костюмите и бедствията, светците и балоните, Айфеловата и Вавилонската кула, архитектурата и Лукавия, манхатънското Парк авеню и вярата.
И още: алтернативни версии за началото на света и за края на Студената война, напрегнато нощно преследване из лунапарк, упражнение по реторика пред злонамерени слушатели, портрет на светец и репортаж от ада...
Четиресет и три разказа плюс една новела за изключителното и невъобразимото.

Преводач Нева Мичева
Издателство Жанет 45

Коломбър в Pimodo

Т. Яна Якова >> Лапи

Доброто пак ще победи, въпреки прословутия котешки мързел...

Котешкият живот е хубав живот!
Но не и когато младите нямат мира и копнеят да поучават и преподават полезни неща на по-възрастните котки...

Необходимо ли е:

Да се ходи на училище?
Да се познават посоките на света?
Да се разправяш с чужди проблеми и изчезнали животни...

Когато си котка?

Издателство Жанет 45

Лапи в Pimodo

Letiachtata Kozzila Erato >> Тук сме заради лайковете

Гневни, шеговити, трогателни, забавни, но като правило – винаги увлекателни...

За мнозина Letiashtata Kozzila Erato е явление, което разведрява и провокира пребиваването им в „Социалната мрежа“. Дори и да не сте от тях, най-вероятно вече се е случвало да попаднете на някой от нейните неподражаеми статуси.
В тази книжка е събрана само малка част от тях, като реверанс към мислещите, привързани към красивото и забавното читатели. Независимо какви емоции ще изпитате, след като срещнете нейния поглед върху живота и проявленията му, знайте – тя „лети“ някъде из мрежата, неуморно се взира във случващото се, преценява.
И пише, както само тя умее.

Издателство Рива


сряда, 17 декември 2014 г.

Бранислав Нушич >> 7 хайдути и 1 магаре

Свободата не е проста работа

   През онази вечер, след като се разделихме при стария дънер, където Чеда след победата си над Матамута ни съобщи решението да стане хайдутин, ние тръгнахме към къщи под бремето на тежка грижа. Не беше шега – тази нощ трябваше да решим ставаме ли хайдути или не.
   Аз си тръгнах заедно с Глухото, защото живеехме в една и съща посока, другите се отделиха.
   – Ти какво мислиш? – питам го загрижено аз.
   – Ами – казва, – какво има да му мисля. Не искам да бъда бъзливец.
   – Така е, и аз най-много за това – утешавам се аз. И вървим така, замислени и разговаряме как и какво да направим.
   – А много ли ще трае?
   – Кое?
   – Ами, хайдуклукът. Колко дни ще бъдем в планината?
   – Знаеш как е – потери, боеве, не могат да ни заловят.
   – А трябва ли спим в гората?
   – Разбира се, че трябва!
   – А теб не те ли е страх нощем?
   – Не!
   – И мен не ме е страх. А в планината има ли зверове?
   – И да има, хайдутите не се плашат от зверове.
   – А я ми кажи как ще хайдутстваме, като не знаем как се прави това?
   – Как, като всички хайдути.
   – Какво ще правим денем, а какво нощем?
   – Денем – започна да изброява Глухото, сякаш вече е бил хайдутин и знае всичко в подробности, – денем ще спим. Един ще бъде на стража, за да не дойде отнякъде потеря, останалите ще спят.
   – А нощем?
   – Нощем, е, това е главната работа. Цяла нощ ще седим около огъня, но никой не бива дума да продумва. Един от нас, онзи който е на стража, ще стои долу, на друма.
   – А какво ще прави на друма?
   – Ами ще причаква пътниците, които трябва да ограбим. Стои той така, стои и по пътя се задава талига. Застава той пред нея и вика: „Стой, нито крачка повече!“
   – А ако не искат да спрат?
   – Щом той викне: „Стой, нито крачка повече!“ и свирне с уста, ние край огъня ще чуем този знак и ще хукнем като лъвове; ще обкръжим талигата и ще викнем на пътниците: „Парите или живота!“
   – И после?
   – После нищо, ще раздадем парите на бедните и ще изпратим в манастира пет литра зехтин.
   Дълго още разговаряхме така с Глухото пред нашата порта, после се разделихме и всеки си отиде у дома. Майка ми, разбира се, ме посрещна с кавга, че се прибирам късно. Тя се кара и вика, а аз си мисля: „Ех, майко, не би ми викала така, ако знаеше, че хайдутин си родила.“
   За вечеря имахме щрудел с вишни, обичам го повече от хайдушката слава. Ям и си мисля: „Прав е Глухото за кнедлите със сирене, на мен кой ще ми прави щрудел с вишни?“
   Когато тръгнах да си лягам, мама се приближи до леглото ми и рече: „Дадох, синко, да се изпере вълната на твоята възглавница, кажи ми дали тази е достатъчно мека или да ти дам друга?“
   Сълзи ми потекоха, като си помислих: „Ех, майко, не би ме питала, ако знаеше, че отсега нататък синът ти на камък ще спи?“
   Дълго се въртях в леглото. Не знам какво ми беше, ама не можах да заспя. Пред очите ми се появяваше ту Чеда, който се биеше с Матамута, ту някакъв селянин, който разказваше на началника, че кравицата му хранела децата, ту гора със змии, вълци, орли, тигри и разни други зверове, каквито има и няма из нашите гори.
   Не знам как съм заспал, знам само, че сънувах страшен, много страшен сън.
   Сънувам аз, че стоя на друма. Хайдутите са далече в гората, насядали около огъня, а на мен отредили да пазя пътя. Нощ, не е много светла, но е топло. Месечината ту се появи и освети всичко, ту се скрие и всичко потъне в мрак. Само тук-таме надникне по някоя звезда, там, където облаците са разкъсани и изтънели. Друмът – пуст, никъде жива душа, чуват се само щурците, прелети някоя светулка и блесне малко светлинка.
   Стоя аз така на пътя и чакам, и изведнъж чувам някакво трополене. Вслушам се малко по-добре – тропот на талига. След малко виждам долу, на друма, се появява черна точка и все повече се приближава към мен.
   Стегна ме сърцето, сякаш цял ден в стипца съм го държал; стегна ме така, че не мога да дишам. Искам да свирна с уста, та да дойдат на помощ братята хайдути, ама не мога. Надувам устни, надувам, но не свиря; минава въздух, ама не свири.
   В това време талигата се приближи. Събрах всички сили и викнах колкото ми глас държи: „Стой, нито крачка напред!“
   – А кой си ти? – пита ме каруцарят.
   – Хайдутин! – отговарям.
   – И какво искаш?
   – Парите или живота!
   От талигата започна да се измъква един пътник и то не друг, а учителят по география, онзи, дето ми има зъб и ме изпитва винаги, когато не си знам урока, а сякаш напук не ме изпитва, когато съм го научил.
   Слезе той и право при мен, грабна ме за ушите и започна да ги дърпа, сякаш сме в час по география, а не на друма.
   – Ох, господин учителю – крещя аз, – не ми дърпайте ушите, аз съм хайдутин.
   – Ааа, хайдутин значи? – пита той.
   – Да!
   – Че защо не кажеш? Като си хайдутин, соколе мой, айде сваляй панталоните.
   – Защо да свалям панталоните?
   – Ще ти покажа аз защо! – казва учителят, отива малко встрани, отчупва една жилава пръчка и вика – Лягай!
   Не знам какво ми стана в този момент. Вероятно моята хайдушка гордост се събуди и от вълнение канапът, с който си връзвах панталоните, се скъса и те се свлякоха.
   – Лягай! – викна още веднъж учителят.
   – Но аз съм хайдутин, господин учителю!
   – Точно защото си хайдутин. Аз имам зъб на хайдутите. Лягай...

Преводач Ася Тихинова
Издателство Сиела


>> Андерсенови Зимни приказки

Животите на всички хора са приказки, написани от Божиите ръце. ХКА

   Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер – последната вечер на годината.
   В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единия чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара.
   Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледаше...
   Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска – нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това...
   В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере в къщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито парица. Баща му щеше да го бие, пък и у тях не беше никак топло. Само един покрив стърчеше над главата им, а вятърът духаше на воля, макар че бяха запушили със слама и парцали най-големите дупки.
   Малките му ръчички се бяха почти вкочанили от студ. Ах! Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмееше да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите!
   Най-сетне момиченцето се реши и извади една клечка. Драс! Клечката изсъска и пламна. Детето простря ръка над нея и клечката загоря с такъв светъл пламък, с такава топла светлина, като че беше свещ. Чудна беше тая свещ. На момиченцето се струваше, че седи пред голяма желязна печка с излъскани медни крака и с медна вратичка. Колко весело играеше в нея огънят, колко приятно топлеше! Детето искаше да простре и нозете си, за да ги стопли, но в тоя миг огънят угасна, печката изчезна и в ръчичките остана само крайчецът на изгорялата кибритена клечка.
   То драсна о стената друга. Клечката пламна, нейната светлина озари стената и тя стана прозрачна като було. Момиченцето можеше да гледа в стаята. На трапезата беше постлана бяла покривка и върху нея бяха сложени порцеланови съдове, а в една чиния се мъдреше печена гъска с ябълки и сливи; носеше се сладка миризма. Но най-чудното беше това, че гъската скочи изведнъж от чинията и като се заклати с нож и вилица в гърдите, тръгна право към бедното момиченце…
   Но ето че угасна и тая клечка: момиченцето се намери отново пред дебелата, мокра и студена стена.
   То запали още една клечка и тогава се намери под една великолепна новогодишна елха. Тя беше много по-голяма и по-хубава от оная, която момиченцето беше видяло през прозорците на един магазин. Хиляди свещи горяха по зелените й клончета и шарени картинки – от ония, които красят прозорците на магазините – гледаха момиченцето. То протегна ръчички към тях, но в тая минута клечката изгасна. Свещите по елхата започнаха да се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, най-после му се сториха като небесни звезди. Една от звездите падна и остави след себе си дълга огнена бразда.
   „Някой умира в тоя час!“ – помисли си момиченцето, защото баба му, която го обичаше много, но бе умряла вече, му беше разказвала, че когато пада някоя звезда, тогава се възнася към бога една човешка душа.
   Момиченцето драсна още една клечка; стана пак светло и старата му баба се изправи пред него светла и лъчезарна, кротка и любеща...
   – Бабо – извика детето. – Вземи ме със себе си! Аз зная, че ти ще си отидеш, когато клечката угасне; ти ще се изгубиш като топлата печка, като чудно опечената гъска, като хубавата голяма елха! – И то бързо издраска цялата кутия клечки, защото искаше да задържи баба си за по-дълго време.
   И клечките светнаха толкова силно, че наоколо стана светло като ден. Никога баба му не е била толкова голяма и хубава! Тя улови момиченцето за ръце, прегърна го и изведнъж двете в блясък и радост се издигнаха високо над земята; и там, където те хвръкнаха, нямаше нито студ, нито глад, нито неволя.
   А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица – то беше замръзнало през последната вечер на старата година.
   Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп. Вдървено седеше момиченцето с кибрита си, от който една кутия беше изгоряла. „То е искало да се стопли!“ – казваха хората. Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се възнесе с баба си към радостите на Новата година.

Издателство Smart Books


Любен Дилов >> Пропуснатият шанс

Надлъгването между писател и „писателски“ компютър от бъдещето

   Аз не съм от онези автори, които поради сантименталност или суеверие се привързват към една машина и цял живот си служат само с нея. Работил съм с писателски компютри от всичките досегашни поколения и не се боя, че смяната на компютъра – както твърдят някои – означавала и смяна на стила, защото не мога и да приема, че собствен стил означава цял живот да се пише в едни жанрове, в една тоналност, с един и същи език. За мен самия би бил скучен такъв начин на писане. И все пак седя сега пред новия си компютър с доста смесени чувства, като се мъча да си внуша, че неувереността ми произтича от чисто техническите проблеми. На компютрите от предишните поколения заданията се даваха по клавиатурата на видеотерминала – новият компютър е говорещ. Следователно ръцете ми почти няма какво да правят, а са свикнали да се намесват тук и там, да коригират текста, който престоява известно време на екрана, преди да се отправи към печатащото устройство. Сега те държат само дебелото ръководство за работа с компютъра и осезаемо, пък и видимо се вълнуват.
   Трябва да се признае на създателите му: новият компютър е красив, по-компактен е и заема по-малко място в кабинета ми. Така той осигурява на автора повече площ за разходки, докато му съчинява произведението. Според твърденията на проспекта той е свързан директно с Централната информационна банка, с Националната библиотека, а чрез тях и с основните научни хранилища по света. По този начин той освобождава и мозъка ти от бремето на необходимите за един писател знания – компютърът знае всичко заради теб. Освен това, пак според проспекта, игровият автомат, който извършва самото съчинение, съдържал в паметния си блок цялата световна литература. Тя му служела за сравняване и коректив, така че на практика той не можел да повтори нито една ситуация, тоест да съчини нещо не оригинално.
   Това силно ме съмнява и намирисва на реклама, но не ме безпокои, защото имам по-друго мнение за нещата. Не в неповторимостта на един сюжет или една ситуация се съдържа истинската оригиналност – въпросът е какво ще изразиш чрез тях. По-банално нещо от любовния триъгълник в „Ана Каренина“ едва ли има, пък и до днес го тачим като един от най-великите романи на света.
   Всъщност – вече съм го осъзнал – най-много ме смущава, че ще трябва да разговарям с него. Наистина днешният човек е свикнал да разговаря с компютри: чрез тях си поръчва стоки от магазина за в къщи или резервира билети за самолети и театри. Но там се говори за прости неща, а тук сигурно ще ми се наложи да формулирам с думи и неизказуемото – творчеството си е творчество, колкото и да е напреднала техниката. Сигурно затова треперят и са така възбудени ръцете ми, сякаш искат да кажат: „А ние какво ще правим? През цялата история на човечеството сме участвали в създаването на всяко изкуство, а сега изведнъж – свободни сте, нямаме нужда от вас...“ Да си призная, безпокоя се, че са прави. Но пък и съюзът на писателите, който ни призова да минем на новите компютри, може би има право.
   Днешното общество, пишеше във възванието му към нас, не се отнася към таланта като към нещо ирационално, както е било някога, когато хората са се примирявали с неговата необяснимост и са изразявали това например с поговорката „Не се знае от коя трънка ще изскочи заекът“, тоест талантът. Сега обществото настоява да знае винаги и точно от коя трънка какъв заек ще изскочи. Нещо повече: то се стреми да направи така, че от всяка трънка да изскача заек…
   Под черта имаше обяснение какво е „трънка“, защото при коренно променената днес природа това растение вече не се среща. То е било невисок храст, растящ на много бедна почва, с остри бодли-шипове и черно-сини, стипчиви на вкус плодчета, от които след консумация се е хващало запек. Защо народът е избрал тъкмо трънката с нейните шипове и мизерни плодове за място, от което изскача талантът, още не е обяснено научно, но очевидно и тук се крие една стара заблуда. Днес нещата показват тъкмо обратното. Всички имена на млади, пък и не толкова млади вече таланти, стоящи постоянно в центъра на вниманието на литературната ни критика, са произлезли, почти без изключения, от богато уредените домове на хора с високо обществено положение, което още веднъж убедително доказва, че по-добрите социални условия раждат по-лесно забележимите таланти – а не някакви си трънки. Естествено е тогава новите, по-усъвършенствани компютри да дават и по-качествена продукция.
   С това упование се мъча да потисна своята плахост пред него. Дизайнерите са оформили за фабрична марка около двете лещи-рецептори главата на бухал, така че те ме гледат като същински бухалски очи. В проспекта се обяснява, че бухалът в древността бил символ на мъдрост, символ и на литературата. Добре, но като се е втренчил един такъв бухал право в лицето ти, преставаш да се усещаш мъдър. Какво да му възложа за проба? Нещо по-непретенциозно трябва да е, та да проверя как работи, а и себе си да упражня в общуването си с него...

Издателство Enthusiast


вторник, 16 декември 2014 г.

Бойка Асиова >> Рецепта за камбана

Свят отишъл си или отиващ си?

Цветето и дървото, чергата, камбаната и гърнето, старата къща, огнището и коминът, хлябът и виното оживяват. Превръщат се в герои. В мускули, кръвообращение, костна система на родовата памет, сетивност и речева прелест...

... една цялостна концепция за българското.
В контекста на заглавието книгата представлява здрава сплав, от каквато е излята камбаната. Камбаната звъни всекидневно и денонощно, понякога напевно, мелодично, понякога тревожно и призивно. Ние сме длъжни да я чуваме, да я разбираме и откликваме. Райна Макреева

Издателство Жанет 45


Артър Кларк, Джентри Лий >> Рама [ Том 1 ]

Среща с Рама и Рама II

   Рано или късно бе невъзможно да не се случи. На 30 юни 1908 година разрушението не достигна Москва с три часови дължини и четири хиляди километра, което е незабележимо разстояние в сравнение с мащабите на Вселената. Друг град в Русия, Владивосток, имаше още по-голям шанс на 12 февруари 1947 година, когато вторият по големина метеорит на двадесетия век се взриви на по-малко от четиристотин километра от него, а експлозията съперничеше по сила на току-що създадената атомна бомба.
   В онези дни хората не можеха да направят нищо, за да се защитят от случайните попадения на космическата бомбардировка, която някога бе набраздила лицето на Луната. В 1908 и 1947 години метеоритите бяха попаднали в празни пространства, но към края на двадесет и първия век по Земята не бе останал нито един район, който можеше да служи без риск като мишена за небесната стрелба. Човешкият род бе се пръснал от единия до другия полюс. И така дойде неизбежното…
   В 9 часа и 46 минути по Гринуич на 11 септември 2077 година, когато лятото се случи необикновено хубаво, по-голямата част от обитателите на Европа видяха как в източната част на небосвода се появи ослепително огнено кълбо. Само за няколко секунди то заблестя по-ярко от Слънцето и първоначално се движеше по небето без никакъв звук, оставяйки след себе си разхвърляна бразда от пепел и дим.
   Някъде над Австрия то започна да се разпада със серия взривове, чиято сила предизвика временно загубване на слуха у милиони хора. Но те бяха щастливците.
   Като се движеха със скорост петдесет метра в секунда, хиляди тонове скали и метал се врязаха в равнините на Северна Италия и за няколко пламтящи мига унищожиха труда на много векове. Градовете Падуа и Верона изчезнаха от лицето на Земята, последното величие на Венеция се скри завинаги в морето, а след като космосът стовари своя чук, и водите на Адриатика се втурнаха с гръм върху сушата.
   Загинаха шестстотин хиляди души, а общите щети надхвърлиха един трилион долара. Но никой не можеше да изчисли онази загуба, която остана завинаги за изкуството, историята, науката и за цялото човечество. Сякаш само за едно утро бе започнала и завършила с поражение някаква голяма война; докато прахът от разрушенията бавно се спускаше на земята, малцина можаха да се наслаждават на най-прекрасните изгреви и залези, които светът бе виждал след Кракатау.
   След първоначалния шок човечеството реагира с непознато дотогава единство и решителност. Всички разбраха, че подобно бедствие можеше да не се повтори и след хиляда години, но бе възможно и на следващия ден. А никой не знаеше дали тогава последствията няма да бъдат още по-лоши.
   Тогава решиха да няма следващ път.
   Преди сто години един по-беден и с недостатъчни ресурси свят бе прахосвал средства в опити да унищожи оръжията, които човечеството бе изстрелвало срещу себе си подобно на самоубиец. Усилието не бе имало никакъв успех, но придобитите знания не бяха забравени. Сега те можеха да се използват за много по-благородна цел и на безкрайно по-голяма сцена. На нито един метеорит, който би могъл да предизвика катастрофа с големината си, нямаше да бъде позволено да пробие отбраната на Земята.
   Така се зароди планът „Космическа стража“. Петдесет години по-късно той оправда своето съществуване, макар и по начин, който не допускаше нито един от неговите създатели...
(Откъсът е по превода на Александър Бояджиев)

Издателство Бард


Джейн Остин >> Абатството Нортангър

Калейдоскоп от живота на английската аристокрация

   Никой, видял Катрин Морланд като дете, не би предположил, че е родена да стане литературна героиня. И житейските обстоятелства, и характера на родителите ѝ, и собственият ѝ външен вид и нрав бяха против нея. Баща ѝ беше свещеник, но не невзрачен и беден, а много достоен човек, нищо че името му бе Ричард. Отгоре на всичко, на младини не беше красавец. Имуществото му му даваше относителна независимост, а и получаваше добри доходи от две свещенически длъжности. Този добър човек не проявяваше никаква склонност да държи дъщерите си под ключ. Майката бе жена с практичен дух, здрав разум и благ нрав, и което е по-забележително, със силна физика. Имаше трима сина, по-големи от Катрин, и вместо да умре при раждането на дъщеря си – както всеки би очаквал – продължи да се радва на живота, да се сдобие с още шест деца, да ги гледа как растат и да се радва на отлично здраве. За едно семейство с десет деца винаги казват, че е прекрасно, впечатлени от броя на главите, ръцете и краката. Като че ли това бе единственото основание, посоченото прилагателно да се използва за семейство Морланд, защото всички те бяха направо възгрозни. В продължение на много години от живота си и Катрин не беше по-хубава от останалите. Имаше слаба и ъгловата фигура, жълтеникава безкръвна кожа, тъмна права косица и остри черти. За външния ѝ вид – толкова, но и умът ѝ също нямаше остротата на ума, характерен за една героиня на роман. Катрин обичаше всички момчешки игри и предпочиташе крикета не само пред куклите, но и пред по-възвишените детски забавления като отглеждане на съселче, хранене на канарче и поливане на розови храсти. Абсолютно нищо не я влечеше към градината и ако някога се случеше да набере цветя, това се дължеше на желанието да стори някоя беля – поне така предполагам, защото винаги предпочиташе да откъсне онези цветя, които ѝ бе забранено да пипа. Такива бяха наклонностите ѝ, а способностите ѝ не отстъпваха по странност. Катрин не бе в състояние да усвои или схване нещо, ако някой не стои до нея, за да я учи. А това не беше лесно, защото тя често се разсейваше и мисълта ѝ летеше в друга посока, затова възприемаше трудно. Цели три месеца майка ѝ я учи да повтаря „Молитвата на просяка“ а, в края на краищата, по-малката ѝ сестра Сали започна да я рецитира по-добре от нея. Катрин невинаги възприемаше трудно – тя научи баснята „Заекът и много му приятели“ по-бързо от всяко друго момиче в Англия. Майка ѝ имаше желание Катрин да учи музика и момичето бе убедено, че това ще му хареса, защото много обичаше да дрънка по клавишите на стария забравен клавесин. Осемгодишна започна да взима уроци, но само след година ѝ дотегна и мисис Морланд, която не държеше да прави дъщерите си изтънчени изпълнителки, ако им липсваха дарба или изпитваха отвращение към дадено изкуство, ѝ позволи да се откаже. Денят, в който освободиха учителя по музика, бе един от най-щастливите в живота на Катрин. Дарбата ѝ да рисува също не беше особено впечатляваща, въпреки че всеки път, когато и попаднеше писмо, адресирано до майка ѝ, с широки полета или друг случаен къс хартия, тя показваше художествените си умения, като изобразяваше все едни и същи къщи, дървета, кокошки и пилета. На четене я учеше баща ѝ, на френски – майка ѝ. По нито един от тези предмети младата дама не би учудила някого с познанията си, защото използваше всяка възможност да се измъкне от уроците. Какъв странен и необясним характер! Въпреки всички признаци на пълна липса на интереси и упоритост, на десетгодишна възраст Катрин нямаше нито лошо сърце, нито непоносим нрав. Рядко проявяваше инат, още по-рядко – свадливост и беше много добра с по-малките, като се изключат единични случаи на тиранично отношение. Въпреки това, често беше шумна и необуздана, мразеше да стои на едно място и да се пази чиста. За нея най-приятното занимание на света беше да се търкаля по тревата на зеления хълм зад къщата.
   Такава бе Катрин на десет години. На петнадесет външността ѝ започна да се оправя. Тя къдреше косите си и мечтаеше за балове, тенът на лицето ѝ се разхубави, закръгленост и розовина смекчиха чертите ѝ, жизнерадост стопли очите ѝ, а фигурата придоби по-голяма завършеност. Детската мърлявост отстъпи място на влечението към хубавите дрехи. Тя стана чисто и с вкус облечено момиче и имаше удоволствието понякога да дочува как баща ѝ и майка ѝ коментират променения ѝ външен вид. „Катрин се превръща в доста добре изглеждащо момиче, може да се каже, че е почти хубава“. Подобни думи от време на време достигаха до ушите ѝ и звучаха много омайно! Когато едно грозноватичко през първите петнадесет години от живота си девойче сполучи да изглежда почти хубаво, това му носи по-голямо удоволствие, отколкото е в състояние да изпита онази, която е била красавица още в люлката.
   Мисис Морланд беше много добра жена и искаше да види децата си израснали като достойни хора във всяко едно отношение, само че времето ѝ беше толкова плътно запълнено с раждания и учене на по-малките, че големите ѝ дъщери бяха оставени да се оправят както намерят за добре. При подобно отношение, няма защо да се учудваме, че Катрин, която по природа не носеше в себе си нищо възвишено и драматично, на четиринадесетгодишна възраст предпочиташе крикета, бейзбола, ездата и скитането в гората пред книгите, или поне пред онези с поучително съдържание. Иначе тя нямаше абсолютно нищо против четиво, от което не е необходимо да се извлича някакво полезно знание и което има занимателен сюжет, без нравоучителни разсъждения. Между петнадесетата и седемнадесетата си година, обаче, Катрин вече се подготвяше да стане героиня. Четеше всички произведения, които трябва да четат героините, за да обогатят паметта си с нужните цитати – безкрайно полезни и утешителни в превратностите на изпълнения им със събития живот.
   От Поуп тя се научи да порицава онези, които:

   … показват престорена горест.

   От Грей разбра, че:

   Родени в пустош, толкова цветя
   напразно руменеят и ухаят.


   Томпсън ѝ разкри:

   … задача чудна: зряла мъдрост
   в съзнанието детско да градиш.


   А от Шекспир тя доби огромен запас от знания, между които, че:

   Ревнивецът най-празни дивотии цени като библейски аргументи.

   А

   … и бръмбарчето, под крака ни, чувства телесната си болка силно, както когато мре гигант

   Влюбената млада жена пък винаги изглежда така:

   … и сякаш християнско
   търпение, изсечено на надгробен камък,
   седеше тя, усмихната в скръбта си.


   Да, Катрин се бе усъвършенствала достатъчно, а и в много други области бе напреднала изключително много. Вярно, че не можеше да пише сонети, но имаше воля да ги чете. Ясно беше, че няма никаква вероятност да хвърли в екстаз всички гости, като им изпълни на пианото композирана от самата нея прелюдия, но пък можеше да слуша как другите свирят, почти без да се отегчава. Най-слабото ѝ място бе неумението да борави с молива – Катрин до такава степен нямаше понятие от рисуване, че не би могла да опита дори да скицира профила на своя любим, та, както се полага, той да я изненада в това ѝ занимание. В това отношение тя отчайващо не успяваше да мери ръст с истинските героини. Засега не осъзнаваше собствената си непълноценност, защото нямаше любим, чийто портрет да поиска да нарисува. Катрин бе достигнала седемнадесет годишна възраст, без да срещне нито един симпатичен младеж, който да събуди нейните чувства, без да разпали у никого истинска страст и дори без да предизвика нечие възхищение, което да не е все пак прекалено умерено и преходно. Това наистина бе твърде странно. По правило, обаче, странните неща могат да се обяснят, ако справедливо се потърси причината им. В околността нямаше нито един лорд – къде ти, нямаше дори баронет. Сред познатите им не се намираше дори и едно семейство, отгледало и дало средства за препитание на случайно подхвърлено пред вратата им момченце, нямаше дори един млад мъж с неизвестен произход. Баща ѝ нямаше храненик, а най-богатият земевладелец в енорията беше бездетен.
   Когато, обаче, една млада дама е създадена да бъде героиня, дори четиридесет скучни семейства, живеещи наоколо, не могат да ѝ попречат. Нещо непременно ще се случи и ще изпречи героя на пътя ѝ. И то се случи.
   На мистър Алън, собственик на по-голямата част от имотите около Фулъртън, селото в Уилтшър, където живееха семейство Морланд, бяха препоръчали да отиде в Бат, за да лекува подаграта си. Съпругата му, добродушна жена, която много обичаше мисис Морланд и вероятно съзнаваше, че ако приключенията не идват при една млада дама в собственото ѝ село, тя трябва да ги търси навън, покани Катрин да замине с тях. Мистър и мисис Морланд преливаха от съгласие, а Катрин – от щастие...
(Откъсът е по превода на Надежда Караджова)

Издателство Мърлин Пъбликейшън


понеделник, 15 декември 2014 г.

Лора Джаксън >> Джон Бон Джоуви. Биографията

Успехът се състои в това да паднеш девет пъти, а да се изправиш десет пъти. ДБД

От слаб ученик до рок икона, която разчупва стереотипа за шеметния живот от типа „секс, наркотици и рокендрол“, от покорител на женските сърца до отдаден на семейството баща на четири деца, това е историята на мегазвездата на рока Джон Бон Джоуви.

   Ето как гледам на секс сцените на снимачната площадка: всъщност аз съм ги практикувал през целия си живот. Да се опитваш да съблазняваш публиката всяка вечер е същността на рокендрола и ако мога да се изразя така, аз съм доста добър в това... Джон Бон Джоуви


Издателство Еднорог


Дж. Д. Селинджър >> Три ранни разказа

Първата законно публикувана книга на Дж. Д. Селинджър от над 50 години насам

Един млад и амбициозен писател на име Джером Дейвид Селинджър си поставя много високи цели още в самото начало на своята кариера. Той почти отчаяно копнее да публикува първите си разкази в списание The New Yorker – според него върха на литературния свят на Америка. Но това няма да се сбъдне в течение на няколко дълги години и една световна война. The New Yorker, чиито вкусове в областта на литературата са били и си остават пословично строги и капризни, не е съвсем готово за този дързък и твърде самоуверен новак с циничен мироглед и увлечение по жаргонния диалог. Но други списания бързо признават изгряващия талант – свеж глас в един момент, когато светът се люлее на ръба на безумието. Списание Story, уважавано и влиятелно издание с малък тираж, посветено изцяло на изкуството на късия разказ и все още действащо и уважавано днес, е първото, което през 1940 г. отпечатва името Дж. Д. Селинджър и разказа Младежи – впечатляващ поглед към света на нюйоркските безделници и двама млади хора, водещи един почти напълно безсмислен и празен разговор. Следващият му разказ, Иди да видиш Еди, е публикуван в списание University of Kansas City Review и е за тихата заплаха, с която антипатичният главен герой постепенно притиска една млада дама, за да се срещне с човек на име Еди. Публикувана също през 1940 г., творбата е забележителна с усещането за неразказана история на втори план – похват, който Хемингуей използва много ефектно. Четири години по-късно, към края на военните преживявания на Селинджър, разказът От веднъж седмично не се умира излиза отново в списание Story. На пръв поглед в него се описва как един мобилизиран войник се опитва да каже на престарялата си леля, че отива на война, но някои читатели биха възприели историята като метафора за подготовката на едно семейство да приеме възможността за гибел на фронта.

Издателство Бард


Йожен Сю >> Парижките потайности [ Томове 1 и 2 ]

Животът на „низшите обществени кръгове“ на френската столица

   В една студена и дъждовна вечер на тринайсети декември 1838 година мъж с атлетично телосложение и поовехтели дрехи мина по Понт-о-Шанж и навлезе в заплетените, тъмни и тесни улици на Сите, които се кръстосват между Съдебната палата и „Нотр Дам“.
   Кварталът около Съдебната палата, не особено обширен и подложен на строго наблюдение, въпреки всичко служи за приют и място за срещи на парижките злосторници. Странно явление, може би прокоба – безпощадното учреждение, което изпраща тия престъпници в затвора, на каторга или на ешафода, сякаш ги привлича неудържимо!
   И тъй, през тази нощ вятърът фучеше из забутаните улички на неприветливия квартал; бледата, мъждива светлина на люшкащите се от въздушното течение фенери блещукаше, отразена от черните вади, които се стичаха по мръсните павета.
   Оскъдни прозорци зееха без стъкла в прогнилите си рамки по калножълтите стени на къщите. Тъмни, вонящи входове водеха към още по-тъмни и вонящи стълбища, тъй стръмни, че за да ги изкачи, човек трябваше като в кладенец да се хваща за въжета, прикрепени към стените с железни скоби.
   В партерите на някои от тия къщи се помещаваха въглищарски дюкянчета, карантиджийници и евтини месарници.
   Колкото и жалка да бе стоката им, почти всички търговци бяха укрепили окаяните си витрини с железни решетки, за да ги предпазят от смелите набези на крадците в района.
   Споменатият мъж забави ход, когато навлезе в улица Фев, която бе по средата на Сите; явно се чувстваше в свои води.
   Нощта бе непрогледна, дъждът се лееше като из ведро, силни пориви на вятъра шибаха фасадите със струите му.
   В далечината часовникът на Съдебната палата отмери десет.
   Някакви жени, скрити в мрачни сводести проходи, дълбоки като пещери, припяваха полугласно известни сред простолюдието песнички.
   Едно от тези създания, изглежда, се стори познато на нашия човек; той се спря и го улови за ръката.
   – Добра вечер, Баскачо.
   Това прозвище му бе останало от каторгата.
   – Значи си ти, Певачке – рече мъжът с вехтите дрехи. – Ще черпиш една парцуца, че инак ще ми затанцуваш без цигулка!
   – Нямам пари – отвърна разтреперана жената; всички в квартала се бояха от този човек.
   – Ако в кесията ти има въздух, вещицата от свърталището ще ти даде на почек, вдъхваш доверие.
   – Боже, че нали ѝ дължа пари за дрехите, дето са на мене...
   – Ха, увърташ, така ли? – извика Баскача и нанесе наслуки в тъмното такъв удар на клетницата, че тя изпищя от болка. – Само толкоз, мойто момиче. Да си знаеш...
   Едва изрекъл тия думи, разбойникът изруга грубо:
   – Нещо ме убоде по лапата! Ти май ме одра с ножиците си.
   И разгневен се спусна в тъмния вход, за да настигне Певачката.
   – Не се приближавай или ще ти избода зъркелите с моите косачки – промълви тя решително. – Нищо не съм ти сторила, защо ме биеш?
   – Ей сега ще ти кажа – викна злодеят, който продължаваше да настъпва в мрака. – Спипах те! Сега ще затанцуваш! – рече той, когато усети нечия тънка и изящна китка в широките си груби длани.
   – Ти ще затанцуваш! – отекна мъжки глас.
   – Я, мъж! Ти ли си, Червеноръки? Отговори и не стискай толкова силно... в твоя вход съм... сигурно си ти...
   – Не е Червеноръкия – отвърна гласът.
   – Е, щом не е приятел, ще пръснем боя по земята – извика Баскача. – На кого е тая лапичка, дето съм я хванал?
   – Ето ти още една.
   Под гладката и мека кожа на ръката, която внезапно го сграбчи за гърлото, Баскача усети натиска на железни жили и мускули.
   Певачката се бе притаила в дъното на входа и пъргаво бе изкачила няколко стъпала; тя се спря за миг и извика на неизвестния си защитник:
   – Благодаря ви, че ми помагате, господине! Баскача ме удари, задето не исках да го черпя ракия. Върнах си, но какво мога да му сторя с моите ножички!? Сега няма страшно, оставете го, но внимавайте – това е Баскача.
   Този мъж наистина бе наплашил хората.
   – Не ме ли чувате? Казвам ви, че това е Баскача! – повтори Певачката.
   – Аз пък не съм от треперливите влъхви – каза непознатият.
   Сетне настана тишина.
   Няколко мига се чуваше само шум от безпощадна борба.
   – Ама ти да не искаш да те отпаса? – възкликна разбойникът и се напъна да се откопчи от своя противник, който се бе оказал необикновено як. – Добре, тогава ще платиш и за Певачката, и за себе си – процеди той през зъби.
   – Ще ти платя с юмруците си – отвърна непознатият.
   – Да ми пуснеш гушата, че ще ти отхапя носа – изрече задъхано Баскача.
   – Носът ми е малък, мой човек, а и ти недовиждаш!
   – Ами тогава ела под светника.
   – Хайде – съгласи се непознатият, – тъкмо ще си видим цвета на очите.
   Той се хвърли към Баскача, без да пуска шията му, и го избута до вратата, а после на едва озарената от фенера улица.
   Разбойникът залитна, но се съвзе и налетя разярен върху непознатия, чието стройно и изящно тяло не издаваше ни най-малко проявената от него невероятна сила.
   Въпреки атлетичното си телосложение и всепризнатото си умение в оня особен вид бой, наречен френски бокс, този път Баскача, както се казва, си намери майстора.
   Непознатият му подложи крак с изумителна ловкост и го събори на два пъти.
   Не желаейки да признае все още превъзходството на своя съперник, Баскача нападна отново, като ръмжеше гневно.
   Тогава защитникът на Певачката внезапно смени тактиката и нанесе върху главата на разбойника безброй бързи юмручни удари, а пестниците му сякаш бяха железни.
   Тия удари, които биха събудили завист и уважение дори у Джак Търнър, един от най-знаменитите лондонски боксьори, до такава степен се разминаваха с правилата на френския бокс, че Баскача бе двойно замаян от тях; за трети път разбойникът се строполи като вол върху настилката и промълви:
   – Тоя път ме изяде с парцалите.
   – Щом се предава, пощадете го, смилете се над него! – помоли Певачката, която се бе решила по време на схватката да излезе от входа на Червеноръкия.
   После продължи учудено:
   – Ама кой сте вие? От улица Сент Елоа до „Нотр Дам“ никой освен Даскала не може да победи Баскача. Много ви благодаря, господине. Ако не бяхте вие, той щеше да ме пребие.
   Вместо да отговори на жената, непознатият внимателно се вслушваше в гласа ѝ.
   Досега в ушите му не бе звучал тъй нежен, тъй сладък и звънък гласец; той се опита да разгледа чертите на Певачката; не успя, мракът бе твърде гъст, а светлината на фенера – твърде слаба.
   След като полежа няколко минути неподвижно, Баскача размърда крака и ръце и се понадигна.
   – Внимавайте! – извика Певачката, шмугна се отново във входа и дръпна своя покровител за ръката. – Внимавайте, той може да поиска да си го върне!
   – Бъди спокойна, моето момиче! Ако иска още, аз съм на разположение.
   Разбойникът чу тия думи.
   – Чутурата ми е като след махмурлук – рече той на непознатия. – За днес ми стига, не ща повече. Друг път може пак, стига да ми паднеш.
   – Не си ли доволен? Оплакваш ли се? – викна заплашително непознатият. – Да не би да съм те нещо прекарал?
   – Не, не, не се оплаквам; ти си момък, който знае как да си играе козовете – отвърна разбойникът неохотно, но с онова страхопочитание, което физическата сила неизменно поражда у подобни люде. – Добре ми сви перките. Досега никой не може да се похвали, че ме е застъпвал тъй, освен Даскала, който е в състояние да схруска трима Алкиди на закуска.
   – Е, и сега?
   – Сега ли?... Ами просто си намерих майстора, това е. И ти ще си намериш твоя рано или късно... Всеки си намира майстора... Ако не човек, ще е големият тарикат, както казват чернокапците. Едно е вярно – щом успя да повалиш Баскача, можеш да вилнееш из Сите. Всички леки момичета ще ти бъдат робини, вещери и вещици ще се боят от тебе и ще ти дават на вересия. Хубава работа! Що за човек си?... Траскаш арго, сякаш си от нашите. Ако си обирник, няма да се разберем. Баскал съм, вярно е. Като ми се дигне кръвта в главата, притъмнява ми и удрям... Но съм си платил за баскането, петнайсет години бях на топло. Моята свърши, сдържавите вече не ме търсят и никога не съм обирал, питай Певачката.
   – Вярно, той не е крадец – съгласи се тя.
   – Тогава ела да пием по една парцуца и да се опознаем – предложи непознатият. – Стига сме се разправяли.
   – Ти си почтен... Майстор си, признавам го, бива те в ударите... Особено тоя пердах накрая... Гръм да ме тресне, биваше си го! Все едно, че ме млатеше с ковашки чук. Туй ще е нова игра... Трябва да ми покажеш.
   – Можем да почнем когато поискаш.
   – Ей, да се разберем, само не на мене, мен не ме барай! Още ми се вие свят. Ама ти сигурно познаваш Червеноръкия, щом беше в неговия вход?
   – Червеноръкия ли? – учуди се непознатият. – Не знам за какво говориш. Сигурно в тая къща не живее само Червеноръкия?
   – Напротив, човече... Червеноръкия хич не обича да му се пречкат чужди хора – усмихна се някак особено Баскача...
   – Ами да е жив и здрав! – рече непознатият, който явно желаеше да прекрати тоя разговор. – Не познавам нито Червеноръкия, нито Черноръкия. Валеше и влязох за малко в тоя вход, за да се скрия – ти се хвърли да пердашиш това нещастно момиче, аз опердаших теб, това е всичко.
   – Истина е, пък и не ме засягат твоите работи. Ония, които имат нужда от Червеноръкия, не ходят да се хвалят нагоре-надолу. Точка по въпроса.
   Той се обърна към Певачката:
   – Какво пък, ти си добро момиче. Аз те цапардосах, ти ме перна с ножиците – честна игра. Хубаво постъпи, като не насъска тоя хубостник срещу мен, когато взех да се помайвам. Ще дойдеш да пийнеш с нас! Господинът плаща. Всъщност я чуй, приятел – обърна се той към непознатия, – вместо да смъркаме парцуца, защо не идем да се подплатим при вещицата в „Белия заек“: тая кръчма е добро свърталище.
   – Дадено, плащам вечерята. Ще дойдеш ли, Певачке? – попита непознатият.
   – О, бях много гладна! – отвърна тя. – Ама като гледам побоища, ми се отщява.
   – Хайде, хайде! Като вкусиш, ще ти се прияде – рече Баскача. – Пък и в „Белия заек“ готвят добре.
   Тримата се отправиха към кръчмата в пълно разбирателство. По време на схватката между Баскача и непознатия един много едър въглищар, стаен в съседен вход, бе следил разтревожено развоя на събитията, макар, както видяхме, да не се намеси в полза на нито един от двамата противници.
Когато непознатият, Баскача и Певачката поеха към кръчмата, въглищарят ги последва.
   Разбойникът и Певачката влязоха първи в свърталището; непознатият вървеше малко по-назад и изведнъж въглищарят го доближи и му подхвърли на английски с почтителен укор:
   – Внимавайте, господарю!
   Непознатият сви рамене и продължи след своите нови познати.
   Въглищарят остана до входа на гостилницата; заслушваше се внимателно и от време на време надничаше през една дупчица в бялото мазило, с което неизменно се баданосваха отвътре прозорците на подобни бърлоги...

Преводачи Пенка Пройкова и Венелин Пройков
Издателство Колибри


неделя, 14 декември 2014 г.

Йордан Свеженов >> Анархия на три морета

Само за една нощ властта в България рухва...

   Коджа Юсуф Кръчмаря беше попритворил кепенците на хоремага, надничаше между тях с присвити очи, въртящи се любопитно изпод рунтави вежди, провиснали като клоните на изоставеното щъркелово гнездо в центъра на мегдана, и стискаше стара кремъклийка, която сигурно помнеше боевете на Шипка. На масата зад него бай Кольо Кмета скубеше побелелите си коси и ронеше тежки сълзи в стъкленото бурканче от майонеза, което играеше роля на чаша.
   – Недей бе, бай Кольо! – въздъхна срещу него Осман Тракториста и пъхна палците си в сeзала, който заместваше колана на пробитите дочени панталони. – Недей да плачеш, че сълзите ти разреждат ракията! Ще стане на нищо.
   – Аз съм станал на нищо! – изхлипа кметът и нова струйка сълзи и сополи се стекоха в бурканчето с гроздовата. – Откъде ще намеря десет хиляди лева, а?
   – Абе, бай Кольо, някаква измама е това, казвам ти! – изръмжа Коджа Юсуф и продължи да оглежда двора. – Някой те лъже и сигурно дебне да ни нападне.
   – Не е измама бе, Юско! – беловласият старец се тресеше от мъка. – Нали чух Марийка по телефона – същата беше! Каза ми – дядо, така и така, помагай! Блъснах едно момче! Събери парите и ела да ме освободиш от ареста!
   – Тя чия дъщеря беше? – изсумтя Бомбаджи Ганчо и се поглади по голото теме.
   – Че помня ли? – подсмръкна Бой Кольо. – Не е на Станка, дето замина за Германия, защото тя се ожени за някакъв черен араб и ги народи едни кафеви, не ти е работа. Не е на синовете ми от Пловдивско, защото техните са си по оня край. Не е и дете на чехкините, дето ги бях заплодил навремето, когато работех по курортите. Нямаше време да я питам, Ганчо, толкова се уплаших!
   И кметът зарида наново.
   Бай Кольо беше ранима душа, но беше и много справедлив човек. Затова го обичаха и българите в селото, и турците. И затова си го бяха избрали за пожизнен кмет. Случеше ли се например селянин да се оплаче, че магданозът му е изкълван от кокошките на комшията, бай Кольо отсичаше мъдро: „Ти сега ще си береш от магданоза на комшията, а той ще даде една кокошка да я гилотинираме за наказание и да я изядем всички в кръчмата със солчица и червен пипер!“ Ако някой пък искаше да си открадне пет щайги круши от градината на кметството, бай Кольо казваше: „Открадни си десет щайги, ама после занеси по един компот от круши във всяка къща в селото!“ И всички бяха доволни.
   Но прекалената доброта на кмета му играеше лоши шеги още от едно време, когато работеше като гинеколог в града. Колкото нежна душа имаше младият Кольо Гинеколога, толкова нежно пипаха и ръцете му. И много булки оставаха доволни-предоволни от прегледите, та чак ходеха да повторят и да потретят, даже без да е необходимо. А докторът, нали беше благ човек, на никоя не можеше да откаже. Така си остана стар ерген с поне стотина знайни и незнайни дечурлига по цялата земя.
   – Значи, бай Кольо, ти не я помниш коя е, ама искаш да събереш десет хиляди лева, за да я измъкнеш от ареста, щото убила човек?
   – Ама без да иска го е бутнала момчето! – ревна още по-силно старецът. – Така каза полицаят, дето ми се обади по телефона. Пък и как да я оставя Марийка да гние в зандана? Аз винаги съм помагал на внучетата си, нищо че им изгубих броя!
   Наистина беше така. През годините се появяваха какви ли не жени. Идваха за малко, припомняха на Бай Кольо някоя стара случка, казваха му „това дете е твое“ и той помагаше с каквото може. На едно ще даде двайсет лева за джобни, на друго – буркан туршия за зимата. На един момък даже подари старото си жигули, защото вече нямаше сили да го поддържа. После взе да помага и на внучетата. Тук прати десетина лева за Коледа, там чувал с лук. Те пък му пращаха картички. Като започнеш от Сливенските минерални бани и стигнеш до Нова Зеландия. Как да ги остави?
   – Някаква измама е това – продължаваше да настоява Коджа Юсуф Кръчмаря. – Нещо искат да те прецакат, щото не се пишеш към никоя партия!
   – Не е измама бе, Юско! – повтаряше кметът. – Чух я съвсем ясно – дядо, така и така. Помня тоя глас. Обясни ми момичето на кой светофар е блъснала човека във Варна. Ама откъде да взема аз десет хиляди лева?
В забутаното из Делиормана село сигурно бяха чували по новините за телефонни измами, но им бяха обърнали толкова внимание, колкото и на ревютата за висша мода. Вярваха, че може да им се случи на тях, колкото и че може да кацнат извънземни на мегдана и да опънат сергия за захарен памук. Вероятно съществуваха и такива неща, но никой от старците не можеше да си ги представи наистина. Както не можеха да си представят и десет хиляди лева накуп.
   – В касата на кметството не остана ли нещо? – изпъшка Осман Тракториста.
   – Един паяк и две паяжини – изхленчи бай Кольо. – Нали поправяхме водопровода на селото миналото лято? Оттогава е празна. Вътре подслоних славейчето със счупеното крило, дето падна от прасковата на Айхан Шушляка.
   – Ами звънни на Местан да се запишеш в неговата партия, може да даде някой лев. Той ги има на бали.
   – Не му пука на Местана за нас, Османе – изпъшка Коджа Юсуф, – нито на бате ти Бойко, нито на бай ти Тошо му пукаше за нас. Тука са ни зарязали и Исуса, и Аллаха. От сиромаси като нас и Буда ще избяга даже. Никой пръста си няма да помръдне за бедняка.
   – А ти, Юско, нямаш ли някой лев в чекмеджето?
   – Искаш ли да видиш какво има там? – кръчмарят прекоси салона на хоремага с тежки крачки, измъкна с един замах чекмеджето и го тръшна на плота. – Една вехта тетрадка с вашите вересии. Това имам.
   – Лошо!
   Бомбаджи Ганчо наду замислен смачкана найлонова торбичка и я пукна с един замах. Всички подскочиха от гърмежа, а кръчмарят избоботи ядосано:
   – Стига бе, Ганчо! Да не искаш, без да искам, да стрелна с пушката в джигера ти и после и за тебе да събираме десет хиляди лева за операция!
Коджа Юсуф плю в пазвата си и натисна някакъв кръгъл бутон до плота. Изпод тезгяха се чу задавено пърпорене, вдигна се облак дим и малък двигател взе да бръмчи измъчено. Този двигател беше вързан към помпа, която засмука ракия от бъчвата в мазето и започна да я изсипва през тънък маркуч в голям буркан за туршия. Щом бурканът се напълни до ръба, кръчмарят спря помпата и смело надигна ракията, за да се успокои.
   Понякога хората питаха:
   – Коджа Юсуф, ти нали си турчин, бе?
   – Да ви приличам на китаец? – отговаряше кръчмарят.
   – Е, като си турчин, защо пиеш ракия?
   Тогава Юсуф разказваше следната история:
   „Когато бях млад, отидох да работя по кръчмите на морето. И се върнах много объркан. Веднага отидох при ходжата и го попитах: „Ходжа, абе по това море пълно с жени – българки, рускини, чехкини – аз... мога ли да гледам?“ Ходжата отвърна: „Всевишният дал ли ти е очи? Дал ти е. Значи може да гледаш!“ „Ама тези жени... те едни млади и едни разголени, само по бански. Аз мога ли да гледам?“ „Всевишният дал ли ти е очи? Значи може да гледаш!“ Аз обаче все се притеснявах: „Ама те, тези жени... някои от тях са без горнища бе, ходжа! Тях мога ли да гледам?“ „Може бе, Юсуф, Всевишният щом ти е дал очи, може да гледаш.“ Накрая го питах: „Добре бе, ходжа, а какво не може да гледам?“ А той ми вика: „Там, дето заваряват с електрожен, ей там не може да гледаш!“ Та затова, понеже Всевишният ми е дал очи да гледам, аз виждам много неща, които ме тревожат. Затова Всевишният ми е дал и тая уста, и тая ракия, за да се успокоявам от това, което виждам. А това шкембе ми го е дал, че да събирам повечко пиене и да ми е по-спокойно на душата! Друг въпрос е, както съм ви казвал неведнъж, че лично за нас тука, забравени на село, не му пука нито на Всевишния, нито на Христос, нито на Кришна. Ние сме боклукът, дето обществото го изритва тихо зад вратата, за да не мърси гледката!“
   Дебелият кръчмар отново надигна буркана.
   – И какво се разбрахте последно? – осмели се да попита Осман Тракториста насред мълчанието.
   – Ще се обадят утре по същото време – изциври кметът.
   – Ще се обадят значи – изпухтя Коджа Юсуф и тръшна на плота преполовения буркан. – Хрумна ми нещо!

   На едно много по-горещо място Карим отпи с доволно сърбане от кафето, избърса мустака си и отново впери поглед в отсрещната будка, скрита зад въжета с шарени боксерки за пет евро, тънки шалове, кутии с локум и гравирани чинии. Откакто пуснаха западните туристи в тази част на града, улиците се бяха превърнали в хаотичен битак. Още по-добре!
   Към масата се приближи друг млад мъж с гъста брада, поздрави и седна. Карим махна на сервитьора да донесе още едно кафе, отпи от лимонадата, оригна се, прогони пет-шест мухи, които искаха да споделят напитката му, и продължи да наблюдава сергията. Започваше да напича здраво и скоро нямаше да може да се диша от жега.
   Не бяха изминали и петнадесет минути, когато от фургона на граничната полиция се измъкна униформен служител с лека черна чанта, протегна се, без да бърза, опипа джобовете си, извади цигари, но не намери запалка. Затова килна фуражката си на една страна и се упъти към близката лавка. Шмугна се вътре и щом излезе обратно на улицата, в ръката му вече димеше папирос. Дори и най-опитното око трудно щеше да забележи, че чантата му е малко поизпразнена.
   Карим изчака още пет минути. После се надигна, взе шарената си торбичка и подметна на спътника си:
   – Анас, чакай ме тука! Ще ида да си взема кибрит!
   Прекоси улицата с небрежна крачка и се шмугна в същото павилионче. Не се забави повече от половин минута. Когато се върна на масата, очите му светеха доволни.
   – Взе ли ги?
   – Взех ги – говореха на турски, за да не се различават от околните. – Всичко върви по план.
   Карим надигна доволен чашката си и пак сръбна звучно от кафето:
   – Среща с останалите точно на обяд!
   
   На около стотина километра на югоизток от масата на Карим руският кораб „Приазовье“ пореше вяло водите на Средиземно море, обикаляйки на разумно разстояние от американския флот. Съдът приличаше на риболовен кораб, върху който бяха издути няколко странни балона. Беше старо корито, строено в края на осемдесетте години в полска корабостроителница в Гданск, нямаше страховити оръдия и – въобще – не изглеждаше като нещо, от което янките трябваше да се страхуват.
   На предната част на палубата му се беше излегнал мичман Степан Чичерин и показваше мускулестото си тяло на досадните чайки, които следваха кораба. Слънчевите бани бяха любимото занимание на мичмана в свободното му време, защото в родния Перм можеше само да си мечтае за такива температури. Не се притесняваше, че ще изгори. Имаше достатъчно растителност по тялото, която го пазеше, подобно на крем с висок защѝтен фактор.
   Чичерин беше затворил очи и си представяше, че до него лежат всички момичета от списанията в каютата, чиито страници вече лепнеха от многократното използване, когато над главата му се спусна сянка.
   „Облаци в средата на август?“ – изпъшка учудено наум мичманът и недоволно отвори пълните си с гурели очи.
   – Стьопа, спиш ли?
   Над Чичерин не бяха надвиснали облаци, а пъпчивото лице на корабния помощник-готвач Иванушка.
   – Не спя, глупчо!
   – Стьопа, не сме ли много близо до американците?
   Още по-пъпчивата ръка на хилавия като скелет руснак се стрелна на запад, където на хоризонта се виждаше силует на разрушител. Чичерин надигна глава, примижа и избуча:
   – И к’во?
   – Стьопа, американците могат ли да ни надупчат задниците?
   На мичмана много му се искаше да изгони досадника и да продължи да се припича тихичко на слънце, но сърце не му даваше. Двамата седяха на един чин в училище и имаха едни и същи мечти да плават по целия свят. Но генетично наследената простоватост на Иванушка не му позволи да стане нещо повече от белач на картофи и мияч на чинии.
   Чичерин се прозя, седна малко по-удобно и поясни:
   – Ако поискат, ще ни ги надупчат. Имат нови и модерни кораби, пълни с ракети.
   – А, Стьопа, тогава ние какво правим тука?
   – Слушаме.
   – Какво слушаме?
   – Слушаме какво правят американците. Виждаш ли всичките тези антени?
   Ръката на Степан очерта окръжност над постройките на кораба. Главата на Иванушка опита да проследи окръжността, като заплашваше да се откъсне всеки момент от тялото заради сложните движения.
   – Балоните ли?
   – Да. Вътре в балоните и тези, дето стърчат навсякъде наколо.
   – Аха.
   – Този кораб, Иванушка – заговори с по-тих и загадъчен глас мичманът, – е натъпкан с най-модерната разузнавателна апаратура. Изглеждаме абсолютно безопасни, обаче можем да разберем всичко, което правят американците. Още преди да са пръднали, ние ще чуем газовете, които къркорят в коремите им! Разбираш ли? Можем дори да чуем всичко, което си мислят американците. Или не. Да разберем какво ще си помислят американците половин час преди да им е хрумнало да си го помислят.
   – Наистина ли, Стьопа? – ахна Иванушка и още две пъпки се появиха на лицето му от възхищение.
   – Е, преувеличавам малко – призна си Чичерин. – Обаче принципът, общо взето, е този. Американците са домъкнали тука много ракети „Томахоук“. Обаче още като започнат да ги подготвят за изстрелване, ние ще разберем трийсет минути преди изстрелването. Ще кажем на сирийците и те ще ги свалят. Ясно ли ти е?
   – Ехаа! – Иванушка плясна с ръце. – А ние защо сме приятели на сирийците?
   – Защото – намигна Степан – си купуват оръжие от нас. Иначе не ни пука за тях. Обаче не трябва да позволяваме да станат приятели на американците, защото ще си купуват оръжие от тях и ние ще загубим. Всичко е търговия, Иванушка, на никого не му дреме за хората, важно е да се въртят парите.
   – А американците защо не ни надупчат задниците, за да не ги слушаме кога ще пръднат?
   – Защото ако ни надупчат, ще започне война, глупчо. Директна война между американци и руснаци. Война, която никоя от страните не може да спечели. И война, от която никой няма да спечели пари. А американците не обичат да губят пари. Затова нямат интерес да се сбият с нас директно. Затова го правят в Египет, Либия, Сирия.
   – Колко си умен, Стьопа! – прегърна го приятелят му. – Затова ти стана мичман, а аз – готвач. Благодаря ти! Сега ще беля картофи, без да ми треперят ръцете.
   Иванушка изприпка обратно нагоре към корабната кухня, а Степан се загледа към силуета на хоризонта. Надяваше се колегите му никога да не чуят това, за което бяха дошли да слухтят – а именно – зареждането на ракетите „Томахоук“. Не можеше и да предположи колко скоро щяха да се променят нещата.
   Иподякон Онуфрий шерна снимката, на която позираше само по жезъл и трънен венец, и под нея веднага се появи надпис „Баба Гуси харесва това“. Божият човек се отпусна назад в стола си, лапна още едно от розовите хапчета и го прокара с Фанта-портокал, за да не залепне някъде по хранопровода. Не можа да разбере колко време бе минало, когато музиката от касетофона на параклиса започна да му се струва четириизмерна и да се излива на розово-жълти вълни наоколо. Онуфрий погледна часовника си, но стрелките му се въртяха с бясна скорост, въпреки че беше с електронен циферблат. Отказа се и върна поглед към лаптопа. Замахна и за около половин час преплува в стил бътерфлай разстоянието до бюрото, отдалечено на не повече от половин метър. После успя да напипа мишката и да пусне последния изтеглен епизод на „Скуби Ду“. Ужасно анимационно! Тъпото куче не спираше да мърда по екрана и иподяконът не успяваше да му нарисува с перманентен маркер маска като на Зоро.
Съмнение загложди Негово Боголюбие. Беше сигурен, че е пуснал касетка на фолк-певицата Глория от най-ранния ѝ период, а виждаше песента „Тих Бял Дунав“. Точно така, виждаше я. Ето, Христо Ботев слезе от кораба „Радецки“, пое пеш по розово-жълтите вълни като същински Ной... не, Аврам... не, Исус ли вървеше по водата? Трябваше да си припомни тази част. А зад Ботев, вместо група четници, се задаваше една баба с две торби зарзават. Не, бабата май беше истинска.
   Онуфрий се сепна, разтърси глава, за да прогни наркотичните видения, и с мъка успя да превключи касетофона на втората касета. Из храма тъкмо навреме зазвучаха тихи църковни псалми. Възрастната женица остави зеленчуците отвън, влезе боязливо, целуна ръката на духовника, купи си една свещичка за десет стотинки и се шмугна навътре, за да я запали.
   Според законите на църквата иподяконът нямаше право да служи самостоятелно в Божи храм. Никой от хората, които идваха тук обаче, не знаеше това. А на човека, който вдигна малкия параклис, не му пукаше. Той го бе създал с друга цел и низшият служител, който не беше съвсем с всичкия си, му вършеше идеална работа. Дори някой ден Онуфрий да се разприказваше за нещата, които се случваха наоколо, никой нямаше да му повярва. Пък и кой щеше да тършува из храм? И то работещ храм!
Параклисът се намираше на северния склон на град Варна, съвсем близо до село Каменар. Не го посещаваха много хора. Няколко баби, които бяха твърде болни, за да слизат на църква до града, както и някой друг циганин, който държеше да осветят огромния кръст на гърдите му, позлатен с материала от зъбите на починалия му прадядо.
   Иподяконът усети зверски глад. Приближи се до бабата, прекъсна я насред молитвата ѝ и изсумтя:
   – Мръдни малко!
   Под сащисания поглед на женицата той избута олтара и отвори хладилника, който се показа отзад. Измъкна чиния със спагети, поля ги обилно с кетчуп и започна да ги нагъва с ръце. Бабата се прекръсти уплашено.
   – „Каквото и да вършите, работете от сърце като Господа, а не като човеци“ – изфъфли грешния цитат Онуфрий между две преглъщания и вдигна рамене. – Тъй е казал нашият Отец, а него да си го виждала някога изобразен с вилица?
   После се завъртя към вратата и се вцепени. Ефектът на розовото хапче се изпари напълно. В рамката се бе очертал мускулестият силует на шефа. Не онзи горе, а онзи – по-страшният, който издигна параклиса.
   – Чревоугодничеството е грях, Ваше Боголюбие! – избоботи гласът на силуета.
   – Да, да, грях е! – Онуфрий захвърли чинията на бюрото и се избърса в една покривка, избродирана с църковен гоблен. – Наказвам се. Десет пъти „Отче наш“, десет пъти „Аве, Мария“ и десет пъти „ЦСКА – свине, свине“.
   Иподяконът се приведе нервно, хвана бабата за раменете и ѝ прошепна:
   – Време е да си вървиш!
   – Ама аз тъкмо...
   – Леността е смъртен грях, мързелът е зло! Хайде, върви и свърши някоя работа, бабче! Стига си се мотала! Господ да е с тебе!
   Онуфрий избута смутената жена покрай туловището на силуета и се обърна към шефа си:
   – На Ваше разположение...
   – Утре ще дойде нова пратка. Искам да я прибереш. Аз ще дойда да си я взема по някое време. И внимавай колко хапчета оставяш за себе си. Ако видя, че си отмъкнал повече от десет, ще ти строша ръчичките и ще те разпъна на крушата отвън като този, дето те гледа отгоре. Ясно ли е? – мускулестият тип изчака иподякона да кимне утвърдително и продължи по-благо. – А сега ми запали една свещ за два лева!
   – Веднага! Веднага! – Онуфрий се затича и измъкна най-дебелата свещ. – Ей тук, отпред, на лично място ще я сложим.
   Ръката му се стрелна към свещника, махна тънката и неизгоряла и наполовина свещичка на бабата и забучи дебелата восъчна пръчка на шефа си.

   Навън вече не се дишаше. Сякаш каменистата земя на острова се беше нагряла допълнително и се опитваше да изпържи това, което слънцето бе пропуснало...

Издателство Сиела


Хенри Милър >> Колосът от Маруси

Хилядолетният дух на Гърция и гърците

   Нямаше никога да отида в Гърция, ако не беше онова момиче Бети Райън, с което живеехме в една и съща къща в Париж. Една вечер бяхме седнали на чаша бяло вино и тя взе да разказва разни случки от пътешествията си по света. Винаги я слушах с голямо внимание – не само защото приключенията ѝ бяха необикновени, но и защото всеки път, когато заговореше, сякаш започваше да рисува: и всичко, което описваше, оставаше в съзнанието ми като завършено платно на изкусен майстор. През онази вечер разговорът ни бе по-особен: най-напред говорихме за Китай и за китайския език, който се била заела да учи. Скоро се озовахме в Северна Африка, в пустинята, насред племена, за които никога дотогава не бях чувал. После изведнъж вече крачеше съвсем сама покрай някаква река, светлината бе тъй ярка, а аз я следвах, доколкото успявах, под заслепяващите слънчеви лъчи, ала тя се изгуби и аз се озовах бродещ из странна земя, слушайки език, напълно непознат за мен. Тя, тази моя позната, не е точно разказвач, но в известен смисъл има дарба на художник, защото никой досега не е съумявал да ми предаде толкова подробно и дълбоко атмосферата на някое място, както тя го стори в разказите си за Гърция. Доста по-късно разбрах, че всъщност се бе заблудила, а и аз с нея, близо до Олимпия, ала дотогава за мен всичко това бе просто Гърция, един свят на светлина, за който никога не бях мечтал и не се бях надявал да видя.
   Месеци преди този разговор аз вече получавах писма от Гърция от моя приятел Лорънс Даръл, който на практика бе превърнал Корфу в свой дом. Писмата му бяха изключително впечатляващи, но ми звучаха леко нереално. Даръл е поет и от описанията му лъхаше поезия: поради факта, че в тях фантазията и реалността, историческото и митологичното умело се преплитаха, те ме объркваха. Едва по-късно щях да открия сам за себе си, че това объркване не е нереално и не се дължи единствено на поетически наклонности. Ала по онова време все още си мислех, че той преувеличава, че това е неговият начин да ме придума да приема някоя от непрестанните му покани да го посетя и да остана на острова.
   Няколко месеца преди войната да избухне, аз реших да си устроя дълга ваканция. Най-малкото защото отдавна ми се искаше да посетя долината на река Дордон. И тъй, стегнах пътната си чанта и хванах влака за Рокамадур, където пристигнах рано една сутрин, по изгрев слънце, докато луната все още ярко блестеше. Това си беше проблясък на гениалност от моя страна – да се разходя покрай Дордон, преди да се гмурна в ослепителния и древен свят на Гърция. Дори самата възможност да хвърлиш един поглед към черната, обвита в мистерия река от красивите възвишения в покрайнините на Дом е шанс, за който можеш да бъдеш благодарен през целия си живот. За мен тази река и тези места принадлежат на поета Райнер Мария Рилке. Те не са нито френски, нито австрийски, нито дори европейски – това е магическо кътче, чиито граници са очертани от поетите, и те са единствените, които биха могли да предявят претенции към него. Това е най-близкото до рая кътче, като частица от Гърция. Нека го наречем „рая на французина“ в името на компромиса. Всъщност мястото сигурно си е било рай в продължение на много хиляди години. Мисля, че е било такова и за кроманьонеца, въпреки че вкаменелостите из огромните пещери говорят за едни по-скоро озадачаващи и ужасяващи условия на живот. Вярвам, че кроманьонецът се е заселил тук, защото е бил изключително умен и е имал силно развит усет за красота. Вярвам, че и религиозното чувство му е било присъщо и е разцъфнало тук, макар той да е живял като животно в пещерните дълбини. Вярвам, че тази вълшебна и спокойна част на Франция винаги ще бъде свещено за човека място, а когато градовете убият поетите, ще стане убежище и люлка за идните поети. Повтарям: за мен бе особено важно да зърна Дордон; тя ми дава надежда за бъдещето на човечеството, за бъдещето на самата Земя. Един ден Франция може би няма да съществува, но Дордон ще продължава да живее, също като мечтите, които вдъхват живот на човешката душа.
   В Марсилия се качих на кораб за Пирея. Приятелят ми Даръл трябваше да ме посрещне в Атина и да ме отведе до Корфу. На борда имаше много левантийци. Веднага предпочетох тях пред американците, французите и англичаните. Изпитвах силно желание да разговарям с араби, турци, сирийци и други подобни люде. Бях любопитен да разбера как те гледат на света. Пътуването ни продължи четири или пет дни, предоставяйки ми достатъчно време да се запозная с онези, за които копнеех да науча нещо повече. Съвсем случайно първият, с когото се сприятелих, беше грък, студент по медицина, който се връщаше от Париж. Общувахме на френски. Първата вечер говорихме до три или четири сутринта, най-вече за Кнут Хамсун, по когото, както установих, гърците бяха луди. В началото ми се струваше странно да обсъждаме този гений на Севера, докато плаваме в топли води. Ала разговорът веднага ми показа, че гърците са хора ентусиазирани, любознателни и страстни. Страст – това бе нещо, което дълго време ми беше липсвало във Франция. И не само страст, но и противоречивост, обърканост, хаотичност – всички тези истински човешки качества, които аз преоткрих и оцених наново в личността на новия си приятел. И благородството. Едва ли не си мислех, че то е изчезнало от лицето на земята. И ето ни двамата – грък и американец, имащи нещо общо и все пак две напълно различни същества. Това беше един прекрасен досег със света, който предстоеше да се открие пред очите ми. Вече бях очарован от Гърция и гърците още преди да съм съзрял тази страна. Можех да предположа, че те са приветливи и гостоприемни хора, с които е лесно да общуваш и да се спогаждаш.
   На следващия ден завързах разговор и с другите – един турчин, един сириец, неколцина студенти от Ливан, един аржентинец с италианско потекло. Турчинът ми стана неприятен почти веднага. Той беше вманиачен на тема логика, което ме вбесяваше. На всичкото отгоре логиката му беше невярна. И също както при останалите, с които аз яростно спорех, и у него открих проявление на американския дух в най-лошия му смисъл. Прогресът бе тяхната фикс идея. Повече машини, повече ефикасност, повече капитал, повече удобства – само за това говореха. Попитах ги дали са чували за милионите безработни в Америка. Пренебрегнаха въпроса ми. Попитах ги дали осъзнават колко бездушни, неспокойни и жалки са американците с всичките техни създадени от машини луксове и удобства. Останаха глухи за моя сарказъм. Онова, към което те се стремяха, беше благополучие – пари, власт, място под слънцето. Никой от тях не желаеше да се завърне в родината си, но по една или друга причина всеки един бе длъжен да го направи против волята си. Казваха, че за тях в собствената им страна живот няма. Кога щеше да започне животът? Ето това поисках да узная. Когато получеха всички онези неща, които Америка, Германия или Франция притежаваха. Животът за тях се състоеше във вещите, най-вече машини, доколкото успях да разбера. Животът без пари бил невъзможен: човек трябвало да има дрехи, хубав дом, радио, кола, ракета за тенис и тъй нататък. Казах им, че аз нямам нито едно от тези неща, че съм щастлив и без тях, че съм обърнал гръб на Америка точно защото те не означават нищо за мен. Отвърнаха, че съм най-странният американец, когото някога са срещали. Но ме харесваха. През цялото пътуване не се отделяха от мен и ме заливаха с всевъзможни въпроси, на които като че напразно отговарях. Вечерите прекарвах с гърка. С него се разбирахме по-добре, много по-добре, въпреки преклонението му пред Германия и германския порядък. Естествено, и той искаше да замине за Америка. Всеки грък си мечтае един ден да отиде в Америка и да свие гнездо там.
   Не се опитах да го разубедя; обрисувах му я такава, каквато я познавах, каквато я бях видял и усетил. Това сякаш го изплаши: призна си, че никога преди не бил чувал подобни неща за Америка.
   – Върви – рекох му – и виж сам. Може би греша. Аз просто ти казвам това, което знам от собствен опит. И запомни – добавих, – Кнут Хамсун хич не си е прекарал страхотно там, нито пък любимият ти Едгар Алан По...
   Един френски археолог, завръщащ се в Гърция, седеше на масата срещу мен; той може би щеше да ми разкаже много за тази страна, но аз така и не му дадох шанс – не го харесах още щом го зърнах. Този, който наистина ми допадна по време на пътуването, бе италианецът от Аржентина. Беше най-невежият човечец, дето някога съм срещал, а в същото време бе толкова очарователен. В Неапол слязохме заедно на брега, за да похапнем нещо вкусно и да посетим Помпей, за който изобщо не беше чувал. Въпреки убийствената жега пътуването дотам действително ми достави удоволствие; ако бях тръгнал с археолог, сигурно щях да пукна от скука. В Пирея той слезе с мен, за да разгледаме Акропола. Тук жегата беше по-страшна даже и от Помпей, което бе доста гадно. В девет сутринта сигурно беше 50° C на слънце. Едва преминали през портите на пристана, попаднахме в ръцете на лукав грък, който говореше по малко английски и френски и който обеща да ни покаже всичко интересно срещу скромна сума. Опитахме се да разберем какво ще поиска за услугата, ала напразно. Беше твърде горещо и не ни се пазареше; скочихме в някакво такси и казахме на шофьора да кара право към Акропола. На кораба бях сменил франковете си за драхми; пачката, която бях натъпкал в джоба, беше толкова дебела, та ми се струваше, че ще мога да преглътна всяка една цена, колкото и безбожна да е тя. Ясно ми беше, че щяхме да бъдем измамени, и го очаквах с нетърпение, предвкусвайки удоволствието. Единственото загнездило се в съзнанието ми относно гърците бе, че не можеш да им вярваш, и щях да остана разочарован, ако се бе оказало, че водачът ни е великодушен и благороден. Моят спътник, напротив, бе леко разтревожен от положението. Той трябваше да стигне до Бейрут. Дори го чувах как си прави сметки наум, докато се придвижвахме през задушаващите ни прахоляк и жега.
   Пътуването от Пирея до Атина е едно добро запознанство с Гърция. В него няма нищо привлекателно. То те кара да се запиташ защо си избрал да дойдеш тук. Гледката излъчва не просто пустота и безплодие, но и нещо ужасяващо. Чувстваш се гол и ограбен, почти унищожен. Шофьорът сякаш бе животно, по чудо научено да управлява една бясна машина: водачът ни непрестанно му казваше да завие ту наляво, ту надясно, като че минаваха оттук за пръв път. Стана ми жал за шофьора, който също щеше да бъде измамен. Имах чувството, че той може да брои най-много до сто; също така имах чувството, че би ни вкарал и в канавката, ако му се кажеше. Когато стигнахме – беше същинско безумие да тръгнем направо натам, – видяхме няколкостотин човека, щурмуващи портите на Акропола. Жегата беше толкова ужасна, че си мислех единствено къде бих могъл да седна и да се насладя на мъничко сянка. Открих едно що-годе прохладно местенце, за да отдъхна, докато аржентинецът си обмени парите. Водачът ни остана при входа заедно с шофьора, след като ни бе предал на един от официалните екскурзоводи. Той щеше да ни придружи до храма на Юпитер, до Тезейона и до още куп други места веднага щом се наситехме на Акропола. Естествено, така и не посетихме тези забележителности. Казахме му да ни откара в града, да ни намери някое прохладно заведение и да ни поръча сладолед. Наближаваше десет и трийсет, когато се настанихме на терасата на едно кафене. Всички изглеждаха капнали от умора заради горещината, дори и гърците. Изядохме сладоледа, изпихме студената вода, после си поръчахме още сладолед и още студена вода. След това си взех един горещ чай, защото изведнъж се сетих как някой ми бе разправял, че горещият чай разхлажда.
   Таксито беше спряно до бордюра с работещ двигател. Нашият водач като че ли бе единственият, който не обръщаше внимание на жегата. Сигурно си е мислел, че щом се посъвземем малко, отново ще хукнем под това слънце да разглеждаме руини и паметници. Най-накрая му заявихме, че повече нямаме нужда от услугите му. Рече, че не бързал за никъде, нямал нищо спешно да върши и бил щастлив да ни прави компания. Отвърнахме му, че за днес ни стига и бихме желали да оправим сметката. Той повика сервитьора и плати от собствения си джоб. Настоявахме да ни каже каква е сумата. Противеше се, на лицето му бе изписана дяволска неохота. Поиска да разбере колко според нас струват услугите му. Казахме му, че не знаем – нека той сам прецени. При което след дълга пауза, оглеждайки ни от глава до пети, килнал шапката си назад, избърсвайки потта от челото си и прочее, невъзмутимо изтърси, че 2500 драхми били достатъчни. Хвърлих един поглед на спътника си, подтиквайки го да открие ответен огън. Гъркът, естествено, бе напълно подготвен за реакцията ни. Трябва да призная, че тъкмо това – лукавството и хитростта – наистина ми харесва у гърците. Почти веднага той рече:
   – Добре, щом не смятате моята цена за справедлива, тогава вие ми кажете цена.
   Така и сторихме. Скалъпихме му една толкова абсурдно ниска, колкото висока бе неговата. Това му се понрави, такова дръзко пазарене. В интерес на истината и на нас ни се понрави. Защото по този начин услугите му се превръщаха в нещо осезаемо и реално, все едно бяха стока. Претегляхме ги, оценявахме ги, подхвърляхме ги насам-натам, като да бяха зрели домати или царевични кочани. И най-накрая се споразумяхме за не особено справедлива цена, тъй като щеше да е подигравка със способностите на водача ни, но се съгласихме, че при конкретните обстоятелства, поради горещината, поради това, че не бяхме разгледали всичко, и тъй нататък, и тъй нататък, такава и такава сума би била прилична и така щяхме да се разделим като приятели. Спорихме дълго за една дреболия – колко бе платил нашият водач на официалния екскурзовод в Акропола. Той се кълнеше, че му бил дал 150 драхми. Аз обаче бях свидетел на сделката и знаех, че бяха само 50. Той настояваше на своето, твърдейки, че съм се излъгал. Изгладихме положението, като приехме, че по недоглеждане му бил дал 100 драхми повече – казуистика, толкова дълбоко чужда на природата на гърка, че ако бе решил в този момент да ни ограби до шушка, всички гръцки съдилища биха проявили разбиране и биха го оправдали.
Час по-късно се сбогувах с моя спътник и се озовах разсъблечен в една стая в малък хотел, струваща ми два пъти повече от обичайното, и така лежах гол в леглото, потънал в локва пот, до девет вечерта. Потърсих ресторант, опитах се да хапна, но още след първите хапки се отказах. Никога дотогава не ми е било толкова горещо. А седенето близо до електрическа светлина си беше живо мъчение. След като изпих няколко студени напитки на терасата на ресторанта, се запътих към парка. Трябва да е било към единайсет часа. Хора от всички страни се стичаха натам. Това ми напомни за Ню Йорк в знойна августовска вечер. Ето я отново тълпата, нещо, което не бях виждал в Париж, освен по време на провалилата се революция. Шляех се из парка, вървейки бавно към храма на Юпитер. Малки масички бяха безразборно наслагани по протежение на прашните алеи – на тях седяха притихнали двойки, разговарящи шепнешком, отпивайки от чаши с вода. Чашата с вода... тя бе навсякъде. Беше влудяващо, същинска мания. Започнах да гледам на водата като на нещо съвсем различно, като на нов, жизненонеобходим елемент на живота. Земя, въздух, огън, вода. Точно сега водата беше най-важният. Виждайки влюбените двойки в тъмното, пиещи вода, седящи сред покой и тишина, у мен се зароди едно невероятно, прекрасно отношение към характера на гърците. Прахолякът, жегата, беднотията, пустошта, сдържаността им и навсякъде тази вода в малки чаши, стояща помежду смълчаните, смирени двойки, ме накараха да мисля, че в това място има нещо свещено, даващо храна и опора. Разхождах се като омагьосан през тази първа нощ в „Запион“. В паметта ми този парк си остава единственият подобен, който някога съм виждал. Това е квинтесенцията на всички паркове; нещо такова човек понякога изпитва, когато гледа картина или си мечтае за място, където би искал да бъде, ала което така и не успява да открие. Сутрин също е приятно, както ми предстоеше да установя. Но вечер, след като си се озовал тук, дошъл отникъде, усещащ твърдата земя под краката си, вслушан в жуженето на чуждоезичната реч, тогава паркът е вълшебен – още по-вълшебен за мен, може би защото си мисля за него като за изпълнен с най-бедните, ала и най-благородните хора на света. Радвам се, че пристигнах в Атина с вълната на тази непоносима жега, радвам се, че видях града при най-лошите възможни условия. Почувствах истинската сила на обитателите му, тяхната чистота, величие, смиреност. Видях децата им – гледка, която ме стопли, защото, идвайки от Франция, ми се струваше, че светът е бездетен, сякаш вече не се раждат деца. Видях хора в дрипи, а това беше пречистващо. Гъркът знае как да живее със своите дрипи – те не го унижават, нито оскверняват, за разлика от бедняците в останалите страни, в които съм бил...

Преводач Стефан Стефанов
Издателство Колибри