петък, 11 април 2014 г.

Джулия Сииленд >> Сесил Лафе и адуареното огледало

Понякога животът ни се струва сив и монотонен...

... но ако срещнеш странник, който ти подарява необикновено красиво и рядко адуарено огледало със заръката да го дадеш на детето си (а ти нямаш дете), съдбата може да се промени...

И ето че в живота на семейство Тули се появява и самото дете – червенокосо създание от света на вълшебниците, надарено с необикновени способности, Лъчиста, която попада в подредения и скучен свят на дъбовдолци. И го преобръща. И го спасява. Защото злият Полдер иска да завладее света с множеството му подсветове, но малката и храбра Сесил Лафе с верните си приятели го възпира.

Роман приказка – за избора, който правим на определен етап от живота си, за куража да отстояваме собствените си принципи, за различните в нашето общество, за силата на приятелството, за вечното противоборство на доброто и злото и за множеството паралелни светове, които си съжителстват в пъстър водовъртеж от събития и преплетени истории – приказка, разказана с много колорит, с преплетени фантастични елементи и фолклорни мотиви, легенди и предания, както и с ярки и запомнящи се образи. Историите се леят плавно, напевно и с лекота, причудливото ни завладява изцяло, така че приемаме напълно и „памширените шалове”, и „лимецовата пенливка”, които авторът сътворява.

Междувременно... паячетата си говорят, кучетата си разказват истории през оградата, бухалът се разхожда с шапка, елек и очила...

Издателство Фабрика за книги



Хосе Ортега-и-Гасет >> Фантазиращото животно

Човекът няма природа – има история. Хосе Ортега-и-Гасет

   ... Повече от век употребяваме думата „разум“, придавайки ѝ всеки ден все по-малко значение, докато фактически не започна да означава чиста игра на идеи. Затова вярата се явява като противоположното на разума. Да забравим, че по време на зараждането си в Гърция и на възраждането си през ХVІ в. разумът не е бил само игра на идеи, а радикално и силно убеждение, от което в размислите на астрономите безпогрешно се е разпознавала абсолютната подреденост на космоса, която чрез физическата мисъл, космическата природа е предавала на човека своята страховита и непреходна тайна. Така че разумът е бил вяра. Затова и само затова – а не дължащо се на други особени атрибути и благоволения – разумът е могъл да се пребори с властващата тогава религиозна вяра. И обратното: не се е знаело, че религиозната вяра също е разум, защото за нея е имало само ограничена и случайна представа. Претендирало се, че разумът е само това, което се прави в лабораториите или кабализма на математиците. Претенцията, погледната от днешна гледна точка, изглежда доста смешна и прилича на една от хилядите форми на интелектуален провинциализъм. Истината е, че неповторимото в религиозната вяра се крепи на една толкова концептуална конструкция, каквато може да бъде диалектиката или физиката. Струва ми се твърде изненадващо, че досега не се е появило – най-малкото аз лично не познавам такова – тълкуване на християнството като система от идеи, сходна на тази, която може да се изгради от платонизма, от кантианството или от позитивизма. Ако тя съществуваше – а е много лесно да се изгради, – щеше да се види родството ѝ с останалите теории и религията нямаше да изглежда толкова рязко разграничена от идеологията...

Издателство Изток-Запад



четвъртък, 10 април 2014 г.

Иван Кънчев, Ивомир Колев, Марио Мишев >> Българската история в 100 личности

100 личности, допринесли за развитието на страната ни от VII век до наши дни

   Вероятно преди да прочетат книгата, много от Вас са си задавали куп въпроси за нея. Предполагам, че след прочитането ѝ въпросите са станали още повече. Иска ми се съвсем накратко да опиша историята на книгата и да разкажа за нейното създаване.
   Преди време с огорчение разбрах, че има хора, които не познават националните ни герои. И то не подробно, а дори не знаят имената им. Установих, че има и редица достойни личности, които са или забравени, или недооценени от историята. В същото време обаче знаех, че има много българи в страната и извън нея, които се интересуват от историята ни. Това ме накара да се замисля как бих могъл да направя така, че тези млади (а и не само) българи да научат повече за миналото ни. Впоследствие реших, че трябва да издам поредица от книги, които да опишат основни моменти от българската история.
   И така в „БГ Учебник“ издадохме книгата, която държите в ръцете си, и с нея поставихме началото на поредицата „Българската история в 100…“.
   Чувствам се длъжен да обясня някои важни неща за тази книга, а именно: изборът на темата, доверието към авторите, стилът на писане, списъкът с личностите.
   Съзнателно избрах темата за личностите за първата част от поредицата, тъй като смятам хората за най-важния фактор за всяко събитие и всяко действие. В следващите части от поредицата ще имаме възможност да покажем и други важни моменти от историята ни, свързани с дати, събития и места.
   Първоначално планирах поредицата да се напише от професионални историци, специалисти в съответните области на българската история. След това се запознах с Марио и Иван, а по-късно и с Ивомир – и тримата студенти второкурсници и част от екипа на „Българска история“, и категорично реших, че те ще напишат нашите книги. Убеден съм, че не сбърках в избора си, и вярвам, че и Вие, читателите на книгата, ще го потвърдите.
   Една от основните причини да се доверя на момчетата от „Българска история“ за написването на книгата беше увлекателният и общодостъпен начин, по който представят фактите, събитията и личностите. Вярвам, че липсата им на опит в професионалното писане е останала незабелязана на фона на истинското и непринудено описание на личностите от нашата история. Дори да сме си позволили по-„народен“ език, лишен от сложни исторически термини и помпозно реч, мисля, че ще усетите стойността на написаното... От издателя

Издателство БГ Учебник Прес



Антон Дончев >> Време разделно

Снощи, овчарко, минаха до три синджира със робе.
Първият синджир, овчарко, все тези млади девойки.
Вторият синджир, овчарко, все тези млади невести.
Третият синджир, овчарко, все тези млади юнаци.

   ... А когато сянката на Голямата скала падна върху Малката скала, тръгнаха попът, Мирчо и десетимата хайдути, та се изкачиха при Момчил. И видяха отдалеч, че той се вдига на длани и лакти и се тътре около себе си, та гледа на всички страни, като че търси нещо. Не го виждаха добре, защото ниското слънце се падаше откъм него и го разтопяваше. Ала виждаха, че с все сила се отделя от земята и вдига глава, а земята го теглеше към себе си.
   И го завариха легнал по очи, с лице върху земята. Като чу стъпките им, каза им:
   – На хубаво мирише земята.
   А хайдутите го сложиха да седне и облегнаха гърба му на камъка.
   И стояха те – попът с Мирчо и десетимата хайдути, всичко дванадесет, а Момчил по средата – тринадесетият. Момчил каза:
   – Утре един от вас ще вземе главата ми и ще я занесе на Караибрахим. И в същата торба ще сложи моя нож.
   А всички стояха като вкаменени и още не го разбираха. Момчил каза още:
   – Само така ще влезе нож в прокълнатия конак. И когато Караибрахим се вдигне да се порадва на главата ми, забийте моя нож в гърдите му. И тогава не той, а аз ще остана победител.
   И чак сега правдата светна в очите им, та ги ослепи. И те всички вдигнаха ръце и прикриха лицата си, сякаш вместо Момчил тях блесна слънце и сякаш на мястото на Момчил гръмна и светна слънце, та ги ослепи. А Момчил каза:
   – Идете в гората и когато пукне зора, хвърлете жребий кой ще вземе главата ми и ще убие Караибрахим. Вярвам на всички ви.
   И пак всички тръгнаха, без дума да продумат, и се препъваха по равната поляна като слепци.    И Момчил пак рече на попа:
   – Отче, ти остани!
   И като сне пръстена от ръката си, а това беше същият пръстен, който Манол върна на Елица, та тя го даде на Момчил, протегна ръка към попа и рече:
   – Отче, вземи тоя пръстен и го върни на Елица. Кажи ѝ, че е свободна като птичка небесна.
   Каза същите думи, които беше казал Манол. Ала ги каза със свой глас. И за пръв път на попа се видя, че изравни ръст с баща си. Само добави още:
   – И да гледа детето ми.
   И попът помисли: „Нека Манол ми прости, ала никога той не е бил хубав, колкото Момчил в тоя миг.“
   Черната му коса се ветрееше, черните му очи грееха, а двете прави жили на лебедовия му врат биеха, биеха, като две сърца. Защо беше тая хубост, боже, щом щеше да отиде в земята?
   И попът му рече:
   – Момчиле, дори Караибрахим да умре, ти няма да си там да видиш. И няма да си при нас да видиш радостта ни.
   А той го погледна и му рече:
   – Откъде знаеш, че няма да съм там? И откъде знаеш, че няма да съм при вас?
   И попът чу зад камъка плач, и се досети, че там се е сврял Мирчо и плаче. И като искаше да стори нещо за Момчил, помоли му се:
   – Момчиле, дай да те преместя встрани, та слънцето да те огрее.
   А той се засмя и рече:
   – Слънцето се върти и сянката сама ще се махне. Преди да залезе, ще ме огрее за последен път.
   И попът изведнъж разбра и повярва. И усети, че времето лети. И слънцето се въртеше, и времето летеше и изтичаше – като стадо, като река, като облак. Щеше да дойде нов ден и Момчил нямаше да го има.
   Цяла нощ Момчил свири на кавал. И цяла нощ Мирчо плака на рамото ми. Ала на сутринта съм задрямал и като отворих очи от студ – ето, зората пукваше. И падаше такава гъста мъгла, че не виждах дървото насреща си.
   И както в оня паметен ден, когато разбрах великата правда за общото дърво, пак тръгнах да се лутам из мъглата. А може би истината се ражда от слепота и мъгла и затова и в днешния ден трябваше да падне мъгла.
   Намерих поляната на хайдутите.
   Огънят беше изгаснал и пепел покриваше въглените. А на две крачки от пепелта тревата полека се изправяше. И като сложих ръка на земята, усетих, че земята беше още топла от тялото на последния хайдутин, който, бе станал в нощта, а не изтраял пукването на зората и първия зрак.
   И се върнах при Мирчо, и двамина намерихме дървото, под което седеше Момчил. И го заварихме с отворени очи, със заспалия сокол на ръце. И рекох на Момчил:
   – Хора са.
   А той поклати хубавата си глава и рече:
   – Не им се гневя.
   И в мъглата изглеждаше друг, хубав, ала и страшен и ликът му се топеше в полумрака. Видях, че волевите му черни очи ме пронизват.
   И като отстъпих назад, казах му:
   – Не мога.
   Тогава напред пристъпи Мирчо и каза:
   – Брате, аз ще занеса главата ти на Караибрахим и ще го убия.
   И го загледахме, аз и Момчил, а той стоеше изправен в полумрака и мъглата. Момче беше – дългокрак, та щъркокрак, висок, та слабичък. И като видя, че мълчим, Мирчо каза още:
   – С тоя нож, който ще ми дадеш, нашият баща изрови костите на майка ми. И аз съм се клел над него.
   Момчил му каза:
   – Брате, благословен да си. После ми рече:
   – Отче, и ти, Мирчо, изведете ме на Първенец. Цяла нощ над мене се надвесваше това дърво с широка шума и се люшкаше, та не виждах звездите. Трябваше да ме положите под ела. Да, отче, погребете ме под голямата ела в Петгласец, където всяко слово се чува пет пъти.
   И за един миг преживях дългата нощ, когато над Момчил се е надвесвала черната шума и е шепнела, и се е мятала, и се е вълнувала като паднал черен облак, а той не е можел да се потътре встрани и да избяга от нея. И като погледнах дървото, видях, че шумата му не е черна, ами червена, като че попарена от горещ дъх.
   И застанахме на скалата на върха Първенец. И все едно беше къде сме, в най-дълбоката долина или на най-високия връх. Защото наоколо беше мъгла и нищо не се виждаше.
   Момчил каза:
   – По-добре, че ногата ми е счупена. Иначе щях да тръгна да ходя през планината. Мога ли да я изходя за един ден? А така ще затворя очи и накъдето обърна главата си – на изток, на запад, на север и на юг, – накъдето обърна главата си, натам ще тръгне и сърцето ми. И сърцето има нозе, та ще извърви планината на изток, на запад, на север и на юг – накръст – и ще отида там, където съм бил, и там, където съм искал да бъда.
   Момчил каза още:
   – По-добре, че е паднала мъгла. Иначе щях да гледам и какво можех да видя? А така ще затворя очи и ще видя планината и пролетес, ѝ лете, и подзиме, и зиме. Ще я видя нощем и денем, в буря и слънце, в сняг и зеленина.
   И млъкна.
   И ние стояхме на скалата, сами сред света, и наоколо имаше само мъгла.
   Дете ли бях, стар ли бях, или бях вече мъртъв? Кое време беше – преди хиляда години, днес или след хиляда години?
   Мъглата почна да се движи, та протече и се понесе край скалата. И сякаш не мъглата течеше като вълни на река или море, а скалата плуваше през нея като ладия и я пореше, и отиваше все по-далеч и по-далеч.
   И не помня колко време мина, а ладията все летеше напред. И аз прекрачих, та слязох от ладията и мъглата ме погълна като бездна. А ладията отмина нататък в мъглата.
   Сега в нея имаше само двамина.
   И щеше да дойде време, когато втори човек щеше да слезе от ладията, с човешка глава на ръце. И в ладията щеше да остане само един човек, и тя щеше да плува с него – напред, напред, през мъгли и времена, во веки веков.
   И ръцете ми сами се протегнаха, та да хвана ръба на тоя приказен кораб.
   Ала той беше далече.
   Тук свършват думите на монаха Григорий, наричан поп Алигорко, а по-сетне само Али. Много написах, още повече пропуснах. И дано ме простят тия, за които не съм казал добра дума, защото в ония дни добрите бяха хиляди. Един да тръгне по стъпките им, и трудът ми не ще е отишъл напразно.

Издателство Фондация Братя Василеви

Време разделно в Хеликон


сряда, 9 април 2014 г.

Бернардо Ачага >> Обабакоак

Хора и неща от Обаба

Обабакоак е втората книга на Бернардо Ачага на български език. В нея той е събрал множество кратки и по-дълги разкази, обединени около фиктивното баско селище Обаба, където живее едно твърде шарено общество от разбойници, интелектуалци, пастири, идиоти и същества, създадени на основата на суеверни и митологични истории, които Ачага свързва по брилянтен начин.

Издателство Панорама

Обабакоак в Хеликон

Обабакоак в Books.bg

>> 40 приказки от Елин Пелин

Писателят се ражда с прочетените книжки. Елин Пелин

   Големи лъжи

   Върви лъжец от село на село, та лъже, върви брат му ден по-късно по него, та маже.
   Лъжецът. Като идех насам, видях едно яйце, голямо, голямо, та чак прохода на планината затиснало. Цял ден обикалях – не можах да го заобиколя.
   Селяните. Бре, истина ли думаш! Много чудеса сме чули, но такова не сме и сънували.
   Братът. Що е право – право. Яйце не видях, ама видях една птица голяма, голяма – цялата планина засенила с крилата си, та и полето до половина. Цял ден по сянка вървях.
   Селяните. А-а – това яйце трябва да е от тая птица.
   Върви лъжец от село на село, та лъже, върви брат му ден по-късно по него, та маже.
   Лъжецът. Като вървях, братя мои, из полето, сви се една буря, един вятър – мен лъжа, вам истина – завъртя един керван от триста магарета, та чак ги в небесата дигна!
   Селяните. Бре, човече, що думаш! Такова чудо видяло ли се е?
   Братът. Що е право – право. Буря и вятър не видях, но днес, като идех насам, съгледах, че от небето самари падаха.
   Селяните. А-а – видиш ли, тия самари са от ония магарета.
   Върви лъжец от село на село, та лъже, върви брат му ден по-късно по него, та маже.
   Лъжецът. Видях, братя, една кула висока, висока, та върхът ѝ се не види. Преди три години майсторът ѝ турнал чучула и тръгнал да слиза, а още го няма.
   Селяните. Тю бре – да не повярва човек!
   Братът. Как да не повярва. Днес, като минавах оттам, видях, че падна една брадва. Кога е изпусната, не знам, ама докато да падне, дръжката ѝ бе изгнила.
   Селяните. Бре! – Майсторът трябва да я е изпуснал на слизане.

Издателство Златното пате

40 приказки от Елин Пелин
в Хеликон

40 приказки от Елин Пелин
в Books.bg

Шарл Бодлер >> Цветя на злото

Красивото винаги е странно. Шарл Бодлер

Екзотичен аромат

Сред здрача – в топла есен, – присвил очи блажено,
от твойта гръд гореща аз пия с часове
и стелят се пред мене щастливи брегове,
удавени сред блясък от слънце разкалено.

Това е чуден остров на нега и на леност
с дървета причудливи и сочни плодове;
мъжете там са дребни, но с яки гърбове,
жените смайват с поглед – открит до откровеност.

С дъха си ти ме водиш към тоя дивен кът
и виждам пристан, в който платна и мачти спят,
все още уморени от урагана бесен,

а мирисът упойващ на сочен тамаринд
издува мойте ноздри, потрепва в здрача син
и смесва се в гръдта ми с моряшка тъжна песен.

Преводач Кирил Кадийски

Издателство Захарий Стоянов

Цветя на злото в Хеликон


вторник, 8 април 2014 г.

Леон Юрис >> Екзодус

... историята на еврейския народ, оцелял след векове на хули, оскърбления, мъчения и физическо унищожение, и успял с кръв и героизъм да намери своя оазис сред пясъците на пустинята. Леон Юрис

Екзодус е... роман, чийто сюжет се развива възходящо, разказващ за едно от най-драматичните геополитически събития на 20 век. Леон Юрис великолепно описва раждането на новата държава Израел, заобиколена от врагове.
Това е разказ, който разтърсва света.
Авторът претворява в художествена форма знаменателни събития.
Книгата сграбчва читателя не само с вълнуващото повествование, но и с протагонистите Ари Бен Канаан, осъществяващ плана за транспортирането на еврейските бежанци от английския лагер в Кипър към Палестина и Кити Фримонт, рано овдовяла медицинска сестра, която среща Ари в Кипър. Затова посланието на писателя достига до читателя по покъртителен начин, като завет. Един завладяващ бестселър на всички времена. проф. д-р Хени Лорер

Издателство Балмс Бук

Екзодус в Хеликон

Екзодус в Books.bg

Силви Вартан >> Дума по дума

На седем години тя напуска родната България, десет години по-късно вече е звезда...

   Френското посолство в София... понякога ходех там – по коледните празници, на рождените дни на дъщерята на посланика, Франсин. Според моите представи тя си имаше всичко, играчки-мечта, живееше в разкошна къща, смятах, че е нейна. Бях канена на рождените ѝ дни – все вълшебни празници, имаше непознати плодове, близалки, клоуни, истински представления в градините на посолството. По Коледа в гостната слагаха грамадна елха, там за пръв път рецитирах стихотворение пред публика. Бях се качила на внушително махагоново стълбище срещу насядалите гости, на височина, почти равна с елхата. Бях шестгодишна и издекламирах „Отде, пастирчице, дойде“...


„Отде, пастирчице, дойде,
отде пристигаш ти?“
„От Витлеем пристигам аз,
в един обор там бях
и чудо истинско видях,
а то ме порази.“

„Какво, пастирчице, видя,
какво видя там ти?“
„Видях във яслите дете,
новородено бе
и чух, как вместо да заспи,
слова безспир мълви.“...

   Помня как ми беше мъчно, задето не играя в истинска пиеска като някои други деца. Чувствах се оскърбена, повтарях си, че това не е толкова интересно, че няма значение, обаче – каква изненада! За пръв път ми ръкопляскаха. Споменът е неизличим в съзнанието ми. Стълбището, стъпалата и декламирането – същински сбъднат блян.
   Когато през 1990 година се върнах в България, естествено, ми се прииска да видя отново това посолство, което толкова ми беше легнало на сърцето...

Издателство Колибри

Дума по дума в Хеликон


Чарлз Дикенс >> Големите надежди

През един зимен ден 11-годишният сирак Пип среща в блатата избягал каторжник...

   Фамилното име на баща ми беше Пирип, а аз бях кръстен Филип и тъй като детският ми език не бе успял да сглоби от двете имена нещо по-дълго и по-разбираемо от Пип, нарекох се сам Пип, а после и другите започнаха да ме наричат така.
   Това, че фамилното име на баща ми е било Пирип, научих от надписа върху надгробната му плоча и от думите на сестра ми, мисис Джо Гарджъри, омъжена за ковача. Не бях виждал никога нито баща си и майка си, нито техни портрети (защото те бяха живели много време преди появата на фотографията) и първите ми представи за тях бяха свързани съвсем неоснователно с надгробните им плочи. От формата на буквите върху бащината ми надгробна плоча получих странната представа, че той е бил широкоплещест, едър, мургав мъж с черна къдрава коса. А от вида и израза на надписа „и Джорджиана, съпруга на гореспоменатия“ извадих детинското заключение, че майка ми е била болнава и с лунички. Петте малки надгробни плочи, дълги по фут и половина и наредени до гробовете на родителите ми в памет на петте ми братчета – които се бяха отказали от опита да печелят прекалено рано прехраната си сред всеобщата борба, – ми бяха вдъхнали благоговейно поддържаната вяра, че те са се родили легнали по гръб, с ръце в джобовете, без да ги извадят оттам, докато са били на тоя свят.
   Ние живеехме в блатиста местност, край речен завой на двадесет мили от морето. Струва ми се, че първата си най-ярка и обширна представа за света получих в една паметна студена привечер. Тогава именно открих, че обраслият с коприва неприветлив кът е гробище; че Филип Пирип, бивш жител на тази енория, и Джорджиана, съпруга на гореспоменатия, са умрели и погребани; че Александър, Бартòломю Ейбръхам, Тобайъс и Роджър, малолетни деца на гореспоменатите, са също умрели и погребани; че тъмната пуста равнина зад гробището, из която пасат кравите, пресечена от язове, могилки и шлюзове, са блатата; а ниската оловносива ивица зад тях е реката; че далечното диво леговище на вятъра е морето, а дребното треперещо същество, разплакано от страх пред цялата тая гледка, е Пип.
   – Я млъкни! – се раздаде страшен глас и един човек изникна между гробовете до входа на църквата. – Не реви, дяволче, инак ще те заколя!
   Страшен човек в груби сиви дрехи, с тежка окова на крака. Човек без шапка, със скъсани обуща, вързал главата си с някакъв вехт парцал. Човек измокрен, изкалян, изранен от камъни, ожулен от тръни и коприва; той куцаше, трепереше, озърташе се втренчено и ръмжеше, а зъбите му тракаха, когато ме улови за брадичката.
   – Ох, моля ви се, сър, не ме колете! – замолих го изплашено аз. – Моля ви се, сър, недейте!
   – Кажи, как ти е името? – попита човекът. – Хайде, по-скоро!
   – Пип, сър.
   – Повтори! – каза той, като ме гледаше втренчено. – По-ясно!
   – Пип, Пип, сър.
   – Къде живееш? – продължи човекът. – Покажи ми къщата!
   Посочих към мястото, където се намираше нашето село, на около една миля от църквата, между елите и подкастрените дръвчета в крайбрежната низина.
   Човекът ме погледна за миг, обърна ме с главата надолу и изтърси джобовете ми. В тях имаше само парче хляб. Когато църквата се върна на предишното си място – защото човекът беше толкова ловък и силен, че я преобърна пред очите ми и звънарната ѝ се озова под нозете ми, – когато, казвам, църквата се върна на предишното си място, аз седях разтреперан на един висок надгробен камък, а човекът ядеше лакомо хляба ми.
   – Ех ти, паленце – рече той, като се облизваше, – какви тлъсти бузки имаш!
   Струва ми се, че те бяха наистина тлъсти, при все че по онова време бях нисък и слаб за годините си.
   – Проклет да съм, ако не ги изям! – каза човекът, клатейки заплашително глава. – И, кажи-речи, съм готов да ги изям!
   Аз изказах сериозно надеждата, че няма да ги изяде, и се залових по-здраво за надгробния камък, върху който ме бе настанил отчасти за да не падна оттам, а отчасти и за да не се разплача.
   – Я слушай – попита човекът, – къде е майка ти?
   – Ей тук, сър – отговорих аз.
   Той трепна, втурна се да бяга, после се спря и погледна през рамо.
   – Ей тук, сър – обясних плахо, – „и Джорджиана“. Тя е майка ми.
   – Аа! – рече той, като се върна. – А оня до нея баща ти ли е?
   – Да, сър – отвърнах. – И той е тук; „бивш жител на тази енория“.
   – Ахаа! – промълви той и се замисли. – А с кого живееш... ако речем, че те оставя да живееш, макар да не съм решил още.
   – Със сестра си, сър... мисис Джо Гарджъри... Жената на ковача Джо Гарджъри, сър.
   – На ковача ли, казваш? – повтори той. И погледна крака си.
   След като погледна няколко пъти мрачно ту крака си, ту мене, той се приближи до надгробния камък, улови ме за раменете и ме наведе назад, докъдето можеше да стигне, така че неговите очи ме гледаха властно от горе надолу, а моите го гледаха безпомощно от долу на горе.
   – Слушай – каза той. – Сега ще се реши дали да те оставя жив. Знаеш ли какво е пила?
   – Да, сър.
   – А знаеш ли какво е лапане?
   – Да, сър.
   След всеки въпрос той ме навеждаше още повече, за да почувствам по-силно опасността и безпомощността си.
   – Ще ми донесеш пила. – Той ме наведе пак. – Ще ми донесеш и нещо за лапане. – Наведе ме още веднъж. – Ще ми донесеш и двете. – Пак ме наведе.
   – Инак ще ти извадя сърцето и дробчето. – И пак ме наведе.
   Бях толкова изплашен и замаян, че се вкопчих с две ръце в него и му казах:
   – Ако обичате да ме изправите, сър, няма да ми се завива свят и ще ви разбера по-добре.
   Той така ме отхвърли назад, че църквата се преобърна с ветропоказателя надолу. После ме изправи върху камъка, като продължаваше да ме държи за раменете, и заговори още по-заплашително:
   – Утре заран рано ще ми донесеш пилата и лапането. Ще ми донесеш и двете при ей оная стара батарея. Ако ги донесеш, без да кажеш някому, че си ме видял или че си видял някакъв човек насам, ще останеш жив. Ако не ги донесеш или не изпълниш, каквото ти казах, ще ти извадя сърцето и дробчето, ще ги опека и ще ги изям. И да не мислиш, че съм сам? При мене е скрит един такъв момък, че в сравнение с него аз съм просто ангел. Този момък чува всичко, което казвам. Той си знае как да улови което момче му дотрябва и как да измъкне сърцето и дробчето му. Никое момче не може да се укрие от него. И да заключи вратата, и да се свие в леглото, и да се сгуши, и презглава да се завие, и да си мисли, че е на топло и на скрито, оня момък ще се примъкне до него и ще го заколи. Аз едва го въздържам да не те сграбчи още
сега и с голяма мъка го държа по-далечко от тебе. Ее, какво ще кажеш?
   Казах, че утре рано ще му занеса при батареята пили и каквото намеря за ядене.
   – Кажи: „Господ да ме порази, ако не го направя!“ – каза човекът.
   След като повторих клетвата, той ме свали от камъка и продължи:
   – А сега не забравяй какво ми обеща, не забравяй оня момък и тичай вкъщи!
   – Л-лека нощ, сър! – промънках аз.
   – Още по-лека! – каза той, като огледа студената мокра равнина. – Ех, да бях жаба или змиорка!
   При тия думи той обгърна с две ръце разтрепераното си тяло, сви се – сякаш да не се разпадне – и закуца към ниската църковна ограда. Докато го гледах как се провира между копривата и трънките, които отделяха зелените могилки, в детското си въображение реших, че той се пази от мъртъвците, които протягат безшумно ръка от гробовете си, за да го уловят за глезена и да го дръпнат при себе си.
   Когато стигна до ниската църковна ограда, той я прескочи като човек, чиито нозе са отекли и вдървени, после ме потърси с поглед. Аз се обърнах и хукнах с все сили към къщи. Но след малко пак се обърнах и отново видях, че човекът бе тръгнал към реката, като продължаваше да се държи с две ръце и стъпваше внимателно с пребитите си нозе по големите камъни, разхвърляни тук-там из блатата, за да може да се минава из тях при поройни дъждове или по време на прилив.
   Спрях се да го погледам; блатата се простираха като дълга, водоравна черна ивица; също тъй дълга водоравна ивица, но по-тясна и по-светла беше реката, а небето беше смесица от огненочервени и плътночерни ивици. Край брега на реката едва можах да различа две черни сенки – единствените изправени предмети в цялата местност; единият беше фарът, по който моряците определяха пътя си – много грозен, ако го видите отблизо: като нанизано на прът разковано буре; другият беше бесило с останки от верига, на която някога е бил обесен пират. Човекът вървеше с накуцване към бесилото, сякаш беше оживелият пират, който се връща, за да увисне пак на въжето. Аз изтръпнах при тази мисъл; а като видях, че кравите вдигнаха глави да го погледнат, се запитах дали и те не мислят така. После се огледах за ужасния момък, но не открих никаква следа от него. Въпреки това отново се изплаших и затичах към къщи, без да се спирам...

Преводач Невяна Розева

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад



понеделник, 7 април 2014 г.

Зигмунд Фройд >> Психология на несъзнаваното

Трудове по метапсихология, Въвеждане на нарцисизма, Отвъд принципа на удоволствието, Аз и То...

Често сме чували изискването науката да се строи върху ясни и строго дефинирани научни понятия. В действителност никоя наука не започва от подобни дефиниции, дори и най-точната. Истинското начало на научната дейност е описанието на явления, които по-нататък се групират и подреждат в система. Още при описанието към материала неизбежно се прилагат някои абстрактни идеи, почерпани отнякъде, съвсем не единствено от новия опит. Още по-незаменими са тези идеи – бъдещите основни понятия на науката – при по-нататъшната преобработка на материала. Отначало те трябва да притежават известна неопределеност; не може и да се говори за ясно очертаване на съдържанието им. Докато са в това състояние, ние се информираме за значението им чрез многократно позоваване на емпиричния материал, от който на пръв поглед произтичат, но който всъщност им е подчинен. Строго погледнато, те представляват конвенция, но главното е, че не се избират произволно, а се определят от съществени връзки с емпиричния материал, за които ни се струва, че се догаждаме, преди още да сме ги видели и доказали. Едва след по-задълбочено изучаване на съответната област може да се определят по-точно и основните ѝ научни понятия и постепенно да се изменят така, че да добият широко приложение, без да съдържат противоречия. Тогава вече настъпва моментът те да се по ставят в рамките на дефиниции. Прогресът на познание то обаче не търпи и закостенелите дефиниции. Както блестящо показва примерът на физиката, определените чрез дефиниции „основни понятия“ също изменят непрекъснато съдържанието си.
Такова конвенционално, засега твърде смътно основно понятие, от което обаче не можем да се лишим в психологията, е нагонът. Нека се опитаме да го изпълним със съдържание от различни посоки.
Най-напред от страна на физиологията. Тя ни дава понятията дразнител и рефлексна схема, според които по стъпилият отвън върху живата тъкан (нервната субстанция) дразнител се отстранява чрез насочен навън двигателен акт. Този акт е целесъобразен с това, че прекратява дразненето върху субстанцията, извежда я извън обсега на дразнителя.
Какво е отношението между нагон и дразнител? Нищо не ни пречи да подведем понятието „нагон“ под понятието „дразнител“: нагонът е дразнител на психиката. Но веднага ще срещнем възражение срещу това приравняване. Очевидно за психиката има и други дразнители освен нагоните, такива, които много повече приличат на физиологичните. Например когато силна светлина пада върху окото, това не е нагонен дразнител; такъв обаче е налице, когато почувстваме изсъхването на лигавицата на устата или започващото разяждане на стомашната лигавица.
Сега вече имаме материал за разграничаване на нагонния дразнител от другия (физиологичен) дразнител, който въздейства върху психиката. Първо: нагонният дразнител произлиза не от външния свят, а от вътрешността на самия организъм. Поради това той по друг начин влияе върху психиката и изисква други действия за отстраняването си. Освен това ще имаме всичко съществено за дразнителя, ако приемем, че той действа като еднократен тласък; в такъв случай той може да се отстрани чрез еднократно целесъобразно действие, прототип на което е физическото бягство от източника на дразнителя. Разбира се, тези тласъци може да се повтарят и сумират, но това с нищо не изменя схващането за процеса и условията на отстраняването на дразнителя. Нагонът обаче никога не действа като моментна, а винаги като постоянна сила. Тъй като атакува не отвън, а от вътрешността на тялото, бягството от него е невъзможно. По-добре ще е да наречем нагонния дразнител „потребност“; онова, което отстранява потребността, е задоволяването. То се постига само чрез целесъобразна (адекватна) промяна на вътрешния източник на дразнението.
Да се поставим на мястото на едно почти напълно безпомощно, още неориентирано в света живо същество, възприемащо дразнители чрез нервната си субстанция. Скоро то ще направи едно първо разграничение и ще добие първа ориентация. От една страна – ще усеща дразнители, от които може да се изплъзне чрез мускулно действие (бягство), тях то ще отнесе към външния свят; от друга страна – дразнители, срещу които такова действие е безполезно, които въпреки него запазват постоянния си натиск; тези дразнители са признаци за вътрешен свят, доказателство за нагонни потребности. По този начин приемащата субстанция на живото същество ще получи в ефективността на мускулната дейност една опора за разграничаването на„вън“ и „вътре“.
И така същността на нагона най-напред виждаме в основните му черти – произхода му от дразнители във вътрешността на организма и проявяването му като постоянна сила – и от тях извеждаме една следваща негова черта: невъзможността да му се противодейства с бягство. Но в хода на тези разсъждения би трябвало да ни е направило впечатление нещо, което изисква нова отстъпка. Към материала на нашето наблюдение ние подхождаме не само с известни конвенции под формата на основни понятия, а си служим и с някои сложни предпоставки, ръководещи ни при осмислянето на психологическите явления...

Издателство Колибри



Нийл Геймън >> Дим и огледала

В света на Геймън нашите най-простички сънища се оказват истински полети на въображението. NYT

Въображението на Нийл Геймън превръща скучния свят на всекидневието в място на чудеса и ужасии – място, където една възрастна дама си купува Светия граал в магазинче за дрехи втора употреба, където наемни убийци рекламират услугите си в указателя под категорията „Борба с вредителите”, където уплашено момче се пазари за живота си с подъл трол, който живее под мост до железопътната линия.

Гмурнете се в тази нова реалност, прибулена от дим и мрак, ала едновременно с това осезаема до болка, в тази изключителна колекция от разкази, излязла изпод перото на майстор в занаята. Реалност, която ще замае сетивата ви, ще докосне сърцето ви, ще ви преследва насън.

Издателство Бард

Дим и огледала в Хеликон


>> Български митове и легенди

Светът на приказките

Дионис-Загрей и сълзите на лозата
– Орфей и вълшебната лира
– Крали Марко и крилатият кон Шарколия
– Тангра – небесният конник
– Перун и самодивата перуника
– Авитохол – синът на сърната


Издателство Пан



неделя, 6 април 2014 г.

Умберто Еко >> Изповедите на младия романист

За границата между художественото и нехудожественото

В iсвоите „изповеди“ авторът, вече наближаващ осемдесетте, хвърля поглед назад към своята дълга кариера на теоретик и по-скорошните си романи и разглежда плодоносното им съчетание; разхожда се игриво, сериозно, брилянтно по страниците на своето творчество.
Той вярва, че добрата есеистика е написана като криминале, а умелият романист изгражда прецизни, подробни светове чрез наблюдение и проучване. Развеждайки ни из своя собствен творчески метод, Еко си припомня как е проектирал художествените си светове. Започвал е с определени образи, избирал е период, място и глас, съчинявал е истории, които биха привлекли както ерудирани, така и масови читатели.

Ейдриън Барнс >> Нод

За две седмици (до края на света) могат да се случат много неща...

Във Ванкувър се разсъмва и никой в целия свят не е спал през нощта. Или почти никой. Малко хора, вероятно един на десет хиляди, все още могат да спят и всички сънуват един и същи странен златен сън. Могат да спят и някои деца, но какво сънуват си остава загадка. След шест дни пълно безсъние настъпва психоза. След четири седмици човек умира. Междувременно се възцарява паника и възниква един странен нов свят, където онези, които преди са били в периферията на обществото, сега стават лидери.
Пробудени срещу Спящи...

Добре дошли в Нод!

Издателство Екслибрис

Над в Хеликон

Нод в Books.bg