Снощи, овчарко, минаха до три синджира със робе.
Първият синджир, овчарко, все тези млади девойки.
Вторият синджир, овчарко, все тези млади невести.
Третият синджир, овчарко, все тези млади юнаци.
... А когато сянката на Голямата скала падна върху Малката скала, тръгнаха попът, Мирчо и десетимата хайдути, та се изкачиха при Момчил. И видяха отдалеч, че той се вдига на длани и лакти и се тътре около себе си, та гледа на всички страни, като че търси нещо. Не го виждаха добре, защото ниското слънце се падаше откъм него и го разтопяваше. Ала виждаха, че с все сила се отделя от земята и вдига глава, а земята го теглеше към себе си.
И го завариха легнал по очи, с лице върху земята. Като чу стъпките им, каза им:
– На хубаво мирише земята.
А хайдутите го сложиха да седне и облегнаха гърба му на камъка.
И стояха те – попът с Мирчо и десетимата хайдути, всичко дванадесет, а Момчил по средата – тринадесетият. Момчил каза:
– Утре един от вас ще вземе главата ми и ще я занесе на Караибрахим. И в същата торба ще сложи моя нож.
А всички стояха като вкаменени и още не го разбираха. Момчил каза още:
– Само така ще влезе нож в прокълнатия конак. И когато Караибрахим се вдигне да се порадва на главата ми, забийте моя нож в гърдите му. И тогава не той, а аз ще остана победител.
И чак сега правдата светна в очите им, та ги ослепи. И те всички вдигнаха ръце и прикриха лицата си, сякаш вместо Момчил тях блесна слънце и сякаш на мястото на Момчил гръмна и светна слънце, та ги ослепи. А Момчил каза:
– Идете в гората и когато пукне зора, хвърлете жребий кой ще вземе главата ми и ще убие Караибрахим. Вярвам на всички ви.
И пак всички тръгнаха, без дума да продумат, и се препъваха по равната поляна като слепци. И Момчил пак рече на попа:
– Отче, ти остани!
И като сне пръстена от ръката си, а това беше същият пръстен, който Манол върна на Елица, та тя го даде на Момчил, протегна ръка към попа и рече:
– Отче, вземи тоя пръстен и го върни на Елица. Кажи ѝ, че е свободна като птичка небесна.
Каза същите думи, които беше казал Манол. Ала ги каза със свой глас. И за пръв път на попа се видя, че изравни ръст с баща си. Само добави още:
– И да гледа детето ми.
И попът помисли: „Нека Манол ми прости, ала никога той не е бил хубав, колкото Момчил в тоя миг.“
Черната му коса се ветрееше, черните му очи грееха, а двете прави жили на лебедовия му врат биеха, биеха, като две сърца. Защо беше тая хубост, боже, щом щеше да отиде в земята?
И попът му рече:
– Момчиле, дори Караибрахим да умре, ти няма да си там да видиш. И няма да си при нас да видиш радостта ни.
А той го погледна и му рече:
– Откъде знаеш, че няма да съм там? И откъде знаеш, че няма да съм при вас?
И попът чу зад камъка плач, и се досети, че там се е сврял Мирчо и плаче. И като искаше да стори нещо за Момчил, помоли му се:
– Момчиле, дай да те преместя встрани, та слънцето да те огрее.
А той се засмя и рече:
– Слънцето се върти и сянката сама ще се махне. Преди да залезе, ще ме огрее за последен път.
И попът изведнъж разбра и повярва. И усети, че времето лети. И слънцето се въртеше, и времето летеше и изтичаше – като стадо, като река, като облак. Щеше да дойде нов ден и Момчил нямаше да го има.
Цяла нощ Момчил свири на кавал. И цяла нощ Мирчо плака на рамото ми. Ала на сутринта съм задрямал и като отворих очи от студ – ето, зората пукваше. И падаше такава гъста мъгла, че не виждах дървото насреща си.
И както в оня паметен ден, когато разбрах великата правда за общото дърво, пак тръгнах да се лутам из мъглата. А може би истината се ражда от слепота и мъгла и затова и в днешния ден трябваше да падне мъгла.
Намерих поляната на хайдутите.
Огънят беше изгаснал и пепел покриваше въглените. А на две крачки от пепелта тревата полека се изправяше. И като сложих ръка на земята, усетих, че земята беше още топла от тялото на последния хайдутин, който, бе станал в нощта, а не изтраял пукването на зората и първия зрак.
И се върнах при Мирчо, и двамина намерихме дървото, под което седеше Момчил. И го заварихме с отворени очи, със заспалия сокол на ръце. И рекох на Момчил:
– Хора са.
А той поклати хубавата си глава и рече:
– Не им се гневя.
И в мъглата изглеждаше друг, хубав, ала и страшен и ликът му се топеше в полумрака. Видях, че волевите му черни очи ме пронизват.
И като отстъпих назад, казах му:
– Не мога.
Тогава напред пристъпи Мирчо и каза:
– Брате, аз ще занеса главата ти на Караибрахим и ще го убия.
И го загледахме, аз и Момчил, а той стоеше изправен в полумрака и мъглата. Момче беше – дългокрак, та щъркокрак, висок, та слабичък. И като видя, че мълчим, Мирчо каза още:
– С тоя нож, който ще ми дадеш, нашият баща изрови костите на майка ми. И аз съм се клел над него.
Момчил му каза:
– Брате, благословен да си. После ми рече:
– Отче, и ти, Мирчо, изведете ме на Първенец. Цяла нощ над мене се надвесваше това дърво с широка шума и се люшкаше, та не виждах звездите. Трябваше да ме положите под ела. Да, отче, погребете ме под голямата ела в Петгласец, където всяко слово се чува пет пъти.
И за един миг преживях дългата нощ, когато над Момчил се е надвесвала черната шума и е шепнела, и се е мятала, и се е вълнувала като паднал черен облак, а той не е можел да се потътре встрани и да избяга от нея. И като погледнах дървото, видях, че шумата му не е черна, ами червена, като че попарена от горещ дъх.
И застанахме на скалата на върха Първенец. И все едно беше къде сме, в най-дълбоката долина или на най-високия връх. Защото наоколо беше мъгла и нищо не се виждаше.
Момчил каза:
– По-добре, че ногата ми е счупена. Иначе щях да тръгна да ходя през планината. Мога ли да я изходя за един ден? А така ще затворя очи и накъдето обърна главата си – на изток, на запад, на север и на юг, – накъдето обърна главата си, натам ще тръгне и сърцето ми. И сърцето има нозе, та ще извърви планината на изток, на запад, на север и на юг – накръст – и ще отида там, където съм бил, и там, където съм искал да бъда.
Момчил каза още:
– По-добре, че е паднала мъгла. Иначе щях да гледам и какво можех да видя? А така ще затворя очи и ще видя планината и пролетес, ѝ лете, и подзиме, и зиме. Ще я видя нощем и денем, в буря и слънце, в сняг и зеленина.
И млъкна.
И ние стояхме на скалата, сами сред света, и наоколо имаше само мъгла.
Дете ли бях, стар ли бях, или бях вече мъртъв? Кое време беше – преди хиляда години, днес или след хиляда години?
Мъглата почна да се движи, та протече и се понесе край скалата. И сякаш не мъглата течеше като вълни на река или море, а скалата плуваше през нея като ладия и я пореше, и отиваше все по-далеч и по-далеч.
И не помня колко време мина, а ладията все летеше напред. И аз прекрачих, та слязох от ладията и мъглата ме погълна като бездна. А ладията отмина нататък в мъглата.
Сега в нея имаше само двамина.
И щеше да дойде време, когато втори човек щеше да слезе от ладията, с човешка глава на ръце. И в ладията щеше да остане само един човек, и тя щеше да плува с него – напред, напред, през мъгли и времена, во веки веков.
И ръцете ми сами се протегнаха, та да хвана ръба на тоя приказен кораб.
Ала той беше далече.
Тук свършват думите на монаха Григорий, наричан поп Алигорко, а по-сетне само Али. Много написах, още повече пропуснах. И дано ме простят тия, за които не съм казал добра дума, защото в ония дни добрите бяха хиляди. Един да тръгне по стъпките им, и трудът ми не ще е отишъл напразно.
Издателство Фондация Братя Василеви
