петък, 30 август 2013 г.

>> Cambridge Advanced Learner's Dictionary [ Third Edition ]

Речникът съдържа повече от 170 000 думи и изрази и над 90 000 примерни изречения с тълкувания

Новото издание на речника включва стотици нови думи и актуални разговорни изрази.
Каретата „Word partner“ показват актуалните изрази, в които могат да се използват думите.

Лесен за използване в комплект със CD-ROM, съдържащ богата информация и многобройни упражнения, речникът е универсален справочник за учащи, преподаватели, преводачи и професионалисти и незаменимо помагало при подготовка за изпити.
Компактдискът съдържа всички думи, включени в речника, и позволява удобно и бързо намиране на търсената дума като предоставя допълнителна информация за нейните форми и употреба, синонимите и близките по значение думи.

Издателство Cambridge University Press



>> Тристан и Изолда

Абсолютната любов, поставяща под въпрос всички ценности, залегнали в основата на феодалното общество

Тристан и Изолда изживяват любовта си като абсолют. Тя възниква от магическото въздействие на еликсира, символ на съдбата и предопределението. Впоследствие волята, разумът и изключителните качества на героите ще придадат човешки колорит на тази страст, без да отслабват нейното всесилие. Влюбените не могат да обичат трето лице. Тяхната вярност е безусловна и окончателна. Тристан е антитеза на Дон Жуан или на Казанова. В името на любовта си Тристан и Изолда са готови да жертват всичко – привързаност към род и семейство, социално положение, комфорт, признание. В последна сметка жертват и себе си, но остават неразделни и след смъртта...

Издателство Изток-Запад



Питър Мейл >> Прованс завинаги

По-вкусната и красива страна на живота...

Едно телефонно обаждане от Лондон праща автора по следите на трюфела; откриването на старинни златни монети в градината се превръща в нощно издирване на съкровища; дори изнамира човек, който иска да накара крастави жаби да пеят Марсилезата. Освен това прави пикник с грандиозно угощение за петдесетия си рожден ден, обядва в компанията на гастроном-атлет, посещава изба в Шатоньоф дю пап и се потапя в атмосферата на най-големия пазар в Авиньон...

Издателство Gourmet Publishing



четвъртък, 29 август 2013 г.

Hristo Kirchev and Jordan Kirtchev >> Anatomy of the Head

Anatomy, Mimic, Plasticity

Over 180 full-colour, detailed, graphical illustrations of different types of skull, skull structures and the mimic and motor muscles of the head.
 Concise, complete, and easily accessible information.
 Descriptive anatomical labelling in English and Latin
 Anatomical descriptions, functions and projections of every muscle, their effect on the appearance of the face and their practical relevance to the anatomy
 Double-page spreads on the facial skeleton and its muscular attachments
 Special features and schematics to clarify difficult concepts
(amazon.co.uk)


Kirtchev Publishing

Anatomy of the Head (Helikon.bg)


Морис Метерлинк >> Разумът на цветята

Те са мъдри и изобретателни, те са вечни в стремежа си към светлината...

   „Цвeтeтo дaвa нa чoвeкa зaбeлeжитeлeн пpимep зa нeпoдчинeниe, зa cмeлocт, зa пocтoянcтвo и нaxoдчивocт. Aкo мoжexмe дa влoжим в пpeoдoлявaнeтo нa нeизбeжнaтa бoлкa, cтapocт и cмъpт пoлoвинaтa oт eнepгиятa, paзгъpнaтa oт нaй-дpeбнoтo цвeтeнцe в гpaдинaтa ни, cъдбaтa ни пoлoжитeлнo щeшe дa e мнoгo пo-paзличнa.“
   Нaучнo и миcтичнo пътeшecтвиe в тaйнcтвeния cвят нa цвeтятa и изумитeлния paзум и вoля зa живoт, cкpити в тяx. Paзглeждaйки дocкopo Пpиpoдaтa caмo oт пoзициятa нa мaтepиaлиcтичнoтo cxвaщaнe, мaлцинa oт нac cи дaвaт cмeткa зa изключитeлнo тpудния и дълъг път, кoйтo извъpвявa eднo pacтeниe, дoкaтo oт ceмe ce пpeвъpнe в уxaниe и цвят и пpинece нaкpaя cвoя плoд.

Издателство Нова Епоха



Стивън Кинг >> Джойленд [ Откъс 2 ]

История с призрак...

JOYLAND (2013)

В България:
Издателство Плеяда
Преводач Надя Баева
По книжарниците – в края на септември 2013 

***

Госпожа Шопло седна срещу мен и ми разказа историята. Част от нея бе научила от вестниците и телевизията. По-пикантните моменти идваха от контактите ѝ в Джойленд, които бяха в изобилие.
   – Случи се преди четири години. Знаеш ли какво ми хрумва най-напред, като се замисля за това? Ризата на онзи. И ръкавиците. Като си ги представя, тръпки ме побиват. Защото означават, че го е планирал.
   – Струва ми се, че започвате от средата – напомних ѝ.
   Госпожа Шопло се засмя.
   – Да, май да. Името на призрачната жена е Линда Грей от Флорънс в Южна Каролина. С приятеля ѝ, ако ѝ е бил приятел, прекарали нейната последна нощ на този свят в „Луна Ин“ на километър южно от тук. Влезли в Джойленд към единайсет на следващия ден. Купил два дневни пропуска и платил в брой. Обиколили атракционите и си устроили късен обяд в „Скалния рак“. Нахранил я, после я завел на виенското колело „Каролайна“, сетне я вкарал в „Къщата на ужасите“. Влезли заедно, но само той излязъл. Докато били на влакчето, което обикаля павилиона за около девет минути, ѝ прерязал гърлото и я изхвърлил край релсата. Сигурно е знаел, че ще има много кръв, защото бил с две ризи и си сложил жълти работни ръкавици. Открили горната риза – онази, по която попаднала повечето от кръвта, – на около сто метра от трупа. Ръкавиците били още по-нататък.
   Представих си го съвсем ясно: първо тялото, още топло и пулсиращо, после ризата, накрая ръкавиците. Убиецът преспокойно стига до края на обиколката. Госпожа Шопло беше права, наистина беше ужасяващо.
   – Когато обиколката приключила, мръсникът преспокойно си тръгнал. Избърсал вагончето с ризата, само че не успял да отстрани цялата кръв. Един от Усмихнатите услужливци забелязал малко по седалката, преди да започне следващата обиколка, и я почистил. Ни най-малко не се усъмнил. Кръв в увеселителен парк е нещо обичайно; често на някое превъзбудено хлапе му потича кръв от носа.
   – Никой ли не е забелязал, че онзи е слязъл от влакчето без приятелката си?
   – Не. Било в разгара на сезона и паркът бил претъпкано с посетители. Открили трупа чак в един през нощта, когато включили осветлението в „Къщата на ужасите“ заради хората от нощната смяна.
   – Нима хората са минавали с влакчето покрай нея до затварянето на парка и не са я забелязали?
   – И да са я видели, сигурно са решили, че е кукла… за придаване на още по-голяма автентичност. Но най-вероятно трупът е останал незабелязан. Все пак влакчето в „Къщата на ужасите“ пътува в пълен мрак.
   Возене на тъмно. Беше зловещо.
   – А някакво описание на външността му?
   – Имаше нещо по-добро. Разполагаха със снимки. Мисля, че полицията ги е разпространила по медиите.
   – И откъде снимки?
   – От Холивудските момичета – отвърна госпожа Шопло. – Пет-шест работят в парка през натоварените дни. Едно от тях снимало Линда Грей и приятеля ѝ при стрелбището „Ани Оукли“, но когато отишло при тях, мъжът я отпратил. Отпратил я твърде грубо. После малката казала на полицаите, че онзи изглеждал така, сякаш бил готов да ѝ счупи апарата, стига да не го арестуват. Признала, че от очите му я побили тръпки. Сурови и сиви, така ги описала. – Госпожа Шопло се усмихна и вдигна рамене. – Обаче се оказа, че е бил с тъмни очила. Знаеш как на някои момичета им харесва да драматизират… Тази беше най-хубавата снимка, но не и единствената. Ченгетата прегледаха всичко, заснето от Холивудските момичета през този ден, и откриха онази Грей и приятеля ѝ на поне още четири. В най-добрата от тях двамата са на опашката пред въртележката „Летящи чини“ и той си е сложил ръката на задника ѝ. Доста свойски жест за мъж, когото никой от роднините и приятелите ѝ не бил виждал преди това.
   – Жалко, че няма охранителни телевизионни камери.
   – Ще дойде ден да ги има навсякъде – отбеляза тя. – Но в атракциони като „Къщата на ужасите“ никога няма да има такива камери. Нито дори инфрачервени.
   – Няма ли?
   – Не. Така или иначе имаше една много ясна снимка на мъжа на стрелбището. Почти портретна. Публикуваха я във вестниците и я показваха по телевизията цяла седмица. Той я е притиснал плътно към себе си и ѝ показва как да държи пушката, както мъжете винаги правят. Сигурно са я видели всички в Северна и Южна Каролина. Горката жена се усмихва, но той изглежда адски сериозен.
   – И през всичкото време е държал в джоба си ръкавици и нож – промълвих. От тази мисъл ми се зави свят.
   – Бръснач.
   – А?
   – Използвал е бръснач или нещо от този род, така каца патологът. Та тъй, имаха достатъчно снимки, включително една много добра… и познай какво. Лицето му не може да се различи на нито една от тях.
   – Заради слънчевите очила ли?
   – И заради тях. А също и заради брадичката му тип катинарче и бейзболната шапка, чиято козирка засенчва лицето му. Можеше да си и ти, само дето си тъмнокос, а не рус, и нямаш татуирана птича глава на опакото на дланта си. А онзи имаше. Орел или може би ястреб. Вижда се много ясно на снимката от стрелбището. Пет дни подред пускаха във вестника увеличен образ на татуировката с надежда някой да я разпознае. Никой не се обади.
   – Нали не мислите, че призракът на Линда Грей витае в „Къщата на ужасите”?
   – Не мога да ти отговоря, защото нямам становище относно задгробния живот: нито за, нито против. Ще науча, когато се озова там, и това напълно ме устройва. Знам само едно: мнозина, работещи в Джойленд, твърдят, че са я виждали да стои до релсата, облечена в дрехите, с които я откриха: синя пола и синя блузка без ръкави. Склонна съм да им вярвам, защото снимките на Холивудските момичета са само черно-бели. Сигурно така е по-лесно и по-евтино за проявяване.
   – Може би цветът на дрехите ѝ е бил споменат в статиите.
   Тя вдигна рамене:
   – Възможно е, не си спомням. Но неколцина твърдяха, че момичето, което видели до релсата, било със синя диадема на косата, а това със сигурност не се споменаваше във вестниците. Тази подробност премълчаваха цяла година с надежда да я използват срещу евентуален заподозрян.
   – Лейн каза, че посетителите никога не я виждали.
   – Не, появява се само след работно време. Най-вече Усмихнатите услужливци от нощната смяна я зърват, но познавам един инспектор по безопасността от Роли, който твърди, че я е виждал по време на обиколката си – разправи ми го, когато седнах на по питие с него в „Пясъчния долар“. Като я зърнал, си помислил, че е нова атракция, докато тя не протегнала ръце към него ето така. – Госпожа Шопло вдигна ръце с обърнати нагоре длани в умолителен жест. – Почувствал, че температурата паднала поне с пет-шест градуса. Когато се обърнал назад, вече я нямало.

сряда, 28 август 2013 г.

Аркадий и Борис Стругацки >> Охлюв на склона

Може би сам си измислих човешките качества, които трябва да ти харесват – но не на теб, каквато си, а на теб, каквато те измислих…

   От тази височина гората е като разкошна петниста пяна; като огромна колкото света пореста гъба; като животно притаило се в очакване, а след това заспало и обрасло с груб мъх. Като безформена маска, скрила лице, което никой никога не е виждал.
   Перец остави сандалите и седна, провесвайки над пропастта боси нозе. Стори му се, че петите веднага овлажняха, като че ли ги беше потопил в топлата виолетова мъгла, легнала в сянката под скалата. Той извади от джоба си камъчета, нареди ги внимателно около себе си, след това избра най-малкото и леко го метна надолу, в живото и мълчаливо, спящо, равнодушно, поглъщащо Завинаги, бялата искрица угасна и нищо не се случи – не шавнаха клонки и никакви очи не се отвориха да погледнат към него.
   Ако хвърлям по камъче всяка минута и половина; и ако е вярно онова, което разправя еднокраката готвачка по прякор Казалуня и което предполага мадам Бардо, началничката на групата Помощ за местното население; и ако не е вярно онова, за което си шептят шофьорът Тузик с Неизвестния от групата Инженерно проникване; и ако човешката интуиция все пак струва нещо; и ако поне веднъж в живота очакването се сбъдне – тогава на седмото камъче храстите отзад ще се разтворят и на полянката, на меката трева, побеляла от росата, ще пристъпи директорът, гол до пояс, в сиви габардинови панталони с виолетов кант, шумно дишащ, лъщящ, жълто-розов, вълнясал и без да поглежда наникъде, нито към гората под себе си, нито към небето над себе си, ще тръгне да се навежда, заравяйки едри лапи в тревата, и да се изправя, разлюлявайки въздуха с лапи, и всеки път огромната гънка на шкембето му ще се разплисква върху панталоните, а въздухът, наситен с въгледвуокис и никотин, със свистене и клокочене ще се изтръгва от зяпналата му уста.
   Храстите отзад шумно се разтвориха. Перец предпазливо се огледа, но не беше директорът, беше познатият Клавдий-Октавиан Домарошчинер от групата Изкореняване. Той бавно се приближи и спря на две крачки, като гледаше Перец отгоре надолу с втренчени тъмни очи. Той знае нещо или подозира, нещо особено важно, и това знание или подозрение сковава дългото му лице, вкамененото лице на човек, донесъл тук – до ръба на скалата – странна тревожна вест; никой на света още не знае тази вест, но вече е ясно, че всичко коренно се променя, че вече нищо предишно няма да има значение и от всеки най-сетне ще се изисква според способностите...

Издателство ИнфоДар

Охлюв на склона в Хеликон


Дора Габе >> Някога

Тия разкази са... психологически състояния, дадени в картини. Това са нашите първи наблюдения, впечатления, преживявания, разсъждения (при липса на опит), умозаключения и въпроси... Дора Габе

Мамината ръка натиска челото ми.
– Нали, мамо, у нас е най-хубаво?
– Разбира се.
– Няма вече да ме водиш на оня свят.
– Отгде знаеш, че е оня свят?
– От дяволите, дето бяха.
– Че то бяха кукери.
– Какво е то?
– Хора.
– Ами защо имат рога и са черни?
– Турят си рога и се обличат да правят смях… от село на село, а ти, глупава, се изплаши!
Да правят смях!!! Как могат страшните неща да правят смях! Мама приказва неразбрано.
– Ами онова голямото, дето бумтеше?
– Тъпан.
– Значи на оня свят хората се обличат в страшни дрехи и удрят тъпан, за да правят смях. Колко чудно!…

Издателство Захарий Стоянов

Някога в Хеликон

Някога в Books.bg

Йохан Волфганг фон Гьоте >> Стела

Гьоте пише романтичната драма за влюбени Стела през 1775 година, но премиера ѝ завършва с голям скандал поради нарушаване на действащите морални норми. Много по-късно, през 1806 година, авторът я възражда, като я превръща в трагедия, за да заживее на сцената

... Рицарят бил честен човек и обичал жена си. Обикнал обаче и спасителката си.

„Нека всяка от нас го владее, без да го отнема от другата!... Ние и двете сме твои!" – извикала жена му в неговите прегръдки и паднала в краката му...
След това и двете уловили рицаря за ръце и нежно го прегърнали.

Сам Бог на небето се възрадвал на тази любов, а светият отец, неговият наместник на земята, им дал благословията си. Тяхното щастие и тяхната любов продължили дълго, докато най-после общият гроб не заменил общото им брачно ложе...

Мили Боже, какъв лъч надежда ми изпращаш ти!

Издателство Пигмалион

Стела в Хеликон

Стела в Books.bg

вторник, 27 август 2013 г.

Любомир Николов >> Въжеиграчът Карой

Любомир Николов знае как да плете мрежи...

   ... Карой Михай, с една една мармозетка в лодката, която четеше мислите му, но не можеше да го утеши, гребеше усилено, за да успее да пристигне навреме. Бе подготвил невиждан номер с едно въже от паяжина, дебело колкото три косъма от брада. Когато ходеше по него, изглеждаше, че стъпва във въздуха. Зрителите забравяха да дишат и като свършеше номерът, въздухът не стигаше за всички. Бе научил една стъпка на зиг-заг и погледнато отдолу, на зрителите им се струваше, че ходи като някакъв щъркел, тръгнал за жаби.
   Дунавът течеше в неговата посока и лодката пореше вълните. С тази скорост щеше да стигне навреме.
   На сръбския бряг една жена решеше косите си с такъв замах, че му се стори, че го вика. Приближи се до нея. Бе виждал и по-хубави жени. Тази бе дребна, с чевръсти движения. Бе по-бърза от обичайния ход на човешката глупост. От блуждаещите случки в света хващаше тази, която си поиска и я прикрепваше към собствения си живот. Бе папие-маше от истории. Този с лодката можеше да е още една.
   Карой видя отблизо, че кожата ѝ прелива от един цвят в друг и реши да я огледа отвсякъде. Понечи да я обиколи в гръб, но тя въртеше към него очите си с цвят на горчица. Направи пълен кръг около нея, виждайки само лицето ѝ.
   – Аз пътувам надолу – Карой посочи реката.
   – Много бързаш. Лодката ти е като ножица, цепеща плат.
   – Бързам за панаира във Видин. Тази година закъснях. Ако греба цяла нощ, ще стигна.
   – Ще те забавя ли, ако дойда с теб? – попита жената.
   – Ако през нощта ми пееш, ще стигнем навреме.
   Милица се качи в лодката, запретна полите си и после ги разстла грижливо на седалката. Мармозетката я гледаше хипнотизирана. Тая жена ѝ миришеше на хумус.
   Карой загреба с широки равномерни движения. Искаше така да засили лодката, че косите на жената да се развеят. На моменти успяваше и се усмихваше...

Хартиено издание и е-книга [ съвместима с Киндъл ]

Издателство Сиела



Владо Даверов >> Господин директорът на пристанището

Големите събития са видимите пратени на света. Животът се движи от малкия човек и дребните неща. Владо Даверов

Авторът заформя интересен любовен многоъгълник около “икономката” Цвети, която на четиридесетина години продължава да бъде апетитна хапка за сърцата (или по-скоро слабините) на мъжете в градчето, а и на минаващите за по-кратко.
В този многоъгълник са намесени почти всички – католическият свещеник (викарий) монсеньор Антонио Карпенков, господин директорът на пристанището Борис Борисов, кметът, заместник министър-председател, цветнокож футболист и най-вероятно още няколко фигури, които авторът не е включил в книгата, за да пести място за останалите линии на сюжета...

Александър Кръстев

Издателство Библиотека 48; УИ Св. Климент Охридски



Г. В. Фр. Хегел >> Феноменология на духа

... изпълнена с шеметно движение, с опиянението от силата на собственото мислене, от мисленето на един титан, а също от убеждението, че прави революция във философията, в мисленето изобщо, и открива със себе си една нова епоха, загадъчна, тъмна и дълбока, трудна както никоя друга книга... Генчо Дончев

Задачата да се отведе индивидът от неговото необразовано становище до знанието трябваше да се схване в нейния общ смисъл и общият индивид, самосъзнателният дух трябваше да се разгледа в процеса на неговото образование. Що се отнася до отношението между единия и другия, в общия индивид всеки момент се проявява така, както получава конкретната форма и собственото формиране. Особеният индивид е непълният дух, една конкретна форма, в цялото налично битие на която господства една определеност и в която другите определености са налице само в неясни черти. В духа, който стои по-високо от друг, по-низшето конкретно налично битие е сведено до незабележим момент; това, което по-преди беше самият предмет, сега е вече само следа; неговият лик е завоалиран и е станал просто отсянка. Индивидът, чиято субстанция е по-високостоящият дух, изминава това минало по същия начин, по който този, който се заема с една по-висша наука, повторно преминава подготвителните знания, които отдавна е усвоил, за да си припомни съдържанието им; той извиква обратно спомена за тези знания, без да се интересува от тях и без да остане задълго при тях. Индивидът трябва да измине и по съдържание степените на образование на общия дух, но като форми, които духът вече е оставил зад себе си, като степени на едни път, който е прокаран и подравнен; така ние виждаме по отношение на знанията как това, което в по-ранни епохи е занимавало зрелия ум на мъжете, се е принизило до знания, упражнения и дори игри на момчешката възраст и в историята на умственото развитие на индивида ще познаем в общи линии историята на образованието на света. Това минало налично битие е вече получена собственост на общия дух, който съставлява субстанцията на индивида и като се проявява по този начин външно пред него, съставлява неорганичната му природа. В това отношение, разгледано от страна на индивида, образованието се състои в това, че той получава това налично съдържание, поглъща в себе си неорганичната му природа и я взема в притежание, за себе си. Но от страна на общия дух като субстанция образованието не е нищо друго освен това, че последната си дава своето самосъзнание, поражда своето ставане и своята рефлексия в себе си. Из Предговор

Издателство Изток-Запад



понеделник, 26 август 2013 г.

Ерих Мария Ремарк >> Трима другари

Сурова, безмилостно откровена притча за самотата и себеотдаването, за приятелството и любовта, за предаността и крехкостта на човешките взаимоотношения...



   Небето беше жълто като месинг и още неопушено от дима на комините. Зад покривите на фабриката светлееше по-ярко. Всеки миг слънцето щеше да се покаже. Погледнах часовника. Нямаше още осем. Бях подранил с четвърт час.
   Отключих портата и приготвих бензиновата помпа. По това време винаги минаваха няколко коли, които трябваше да се зареждат с бензин.
   Неочаквано чух зад себе си дрезгаво скърцане, като че ли под земята развиваха ръждясал винт. Спрях и се ослушах. После минах през двора, върнах се в работилницата и предпазливо открехнах вратата. В полутъмното помещение залиташе призрак. Носеше мръсна бяла забрадка, синя престилка, дебели пантофи, тежеше деветдесет килограма и размахваше метла – беше чистачката Матилде Щос.
   Постоях известно време, загледан в нея. С грацията на хипопотам тя се олюляваше между охладителите на автомобилите и с глух глас пееше песента за верния хусар. На масата до прозореца бяха оставени две бутилки коняк. Едната от тях почти празна. До снощи беше пълна. Забравил бях да ги заключа.
   – Но, госпожа Щос!… – казах аз.
   Песента секна. Метлата падна на пода. Блаженото хилене помръкна. Сега аз бях призракът.
   – Исусе Христе! – заекна Матилде и се втренчи в мене със зачервените си очи. – Толкова рано не ви очаквах…
   – Разбирам. Услади ли ви се?
   – Ах, да… ама сега ми е много тежко. – Тя си избърса устата. – Направо съм зашеметена.
   – Е, не преувеличавайте! Само сте се натряскали. Олюлявате се като моряк на брега.
   Тя с мъка се държеше на краката си. Мустачките й потрепваха, клепките се притваряха като на стар бухал. Но постепенно успя да се съвземе. Пристъпи решително крачка напред.
   – Господин Локамп… какво да се прави, човещина… най-напред го помирисах… сетне отпих само глътка… защото все ми е така премаляло от глад, да, а после… после трябва да ме е тикал сатаната. Една бедна жена не бива да се въвежда в изкушение и шишето да стои на открито.
   Не за пръв път я заварвах така. Всяка сутрин тя идваше за два часа да почисти работилницата и човек спокойно можеше да остави наоколо колкото пари иска – не посягаше, но ракията подушваше като плъх сланина.
   Повдигнах бутилката.
   – Естествено до коняка за клиентите не сте се докоснали, но хубавия коняк на господин Кьостер сте очистили.
   Лека усмивка пробягна по сбръчканото лице на Матилде.
   – Право си е, от тия работи разбирам. Ще ме издадете ли, господин Локамп? Мене, беззащитната вдовица?
   Поклатих глава.
   – Днес няма.
   – Тогава да се измъквам. Ако дойде господин Кьостер – боже опази!
   Отидох при шкафа и го отключих.
   – Матилде…
   Тя бързо се заклатушка към мен. Вдигнах една кафява правоъгълна бутилка.
   Замаха ръце в знак на протест.
   – Не съм аз! Честна дума! Тази не съм я пипала.
   – Знам – казах аз и и напълних една чаша. – А познавате ли го поне?
   – Хубава работа! – Тя облиза устни. – Ром! „Щайналтер Ямайка“!
   – Добре. Тогава изпийте си чашата!
   – Аз? – Тя се стъписа. – Господин Локамп, това е твърде много! Карате ме да почервенея от срам! Старата Щос си подръпва тайно от вашия коняк, а вие на туй отгоре я черпите и с ром! Светец, светец сте вие! По-добре да умра, отколкото да приема такова нещо!
   – Е? – казах аз и си дадох вид, че искам да прибера чашата.
   – Е, тогава! – Тя посегна бързо. – Зададе ли се добро, не му обръщай гръб, пък ако ще и да не го разбираш. Наздраве! Да не би да имате рожден ден?
   – Да, Матилде. Позна.
   – Какво, наистина ли? – Тя сграбчи ръката ми и я разтърси. – Най-сърдечни благопожелания! Парите да прииждат към вас! Господин Локамп… – тя си избърса устата, – толкова съм развълнувана, непременно трябва да му ударя още една. Че аз ви обичам като син.
   – Добре.
   Напълних още една чаша. Тя я изля в устата си и напусна работилницата с благословии...

Издателство Фама

Трима другари в Хеликон


Иван Динков >> Време под линия

Споменът и дневникът са единствените непроветриви жанрове [...] В тях персоната се трансформира в персонаж, максимално предпазен от призрака на забравата. Иван Динков

Иван Динков разказва увлекателно не само когато се спира на интересни случки от своя живот, но и когато разгръща страниците на своята богата индивидуална култура.
В същото време спомените на Динков могат да се мислят и като галерия на видни образи от българската литературна история като Александър Балабанов, Димитър Талев, Любомир Левчев, Георги Джагаров, Павел Матев, Константин Павлов и много други.

Издателство Жанет 45

Време под линия в Хеликон


Хулио Кортасар >> Лотарията

Алегория, абсурд или реалност; карнавално-фантастична история, мистерия или художествен синтез на една действителност...

Маркизата дали наистина е излязла в пет? През вратата откъм „Авенида де Майо“ влизаха и си отиваха все същите хора. Лопес използува моментното замисляне на своя събеседник, вероятно на етнографски теми, за да огледа подробно наоколо. Почти всички маси бяха заети, но само на някои цареше духът на предполагаемите пътешественици. Група момичета излизаха сред обичайната бъркотия, побутвания, смях и погледи към евентуалните съдници или обожатели. Влезе една госпожа, с щит от деца, която се насочи към салона със спокойните маси, където други госпожи и кротки двойки консумираха разхладителни напитки, сладкиши или най-много някоя чаша бира… Влезе един младеж (ами да, този да) с едно много мило момиче (дано да е да) и седнаха наблизо. Бяха нервни, гледаха се престорено естествено, но ръцете, суетящи се сред чанти и цигари, от своя страна ги разобличаваха. Навън „Авенида де Майо“ натрапчиво напомняше за вечната суматоха. С викове предлагаха вестници, някакъв високоговорител настойчиво препоръчваше нещо. Лееше се яростната лятна светлина на следобеда в пет и половина (час фалшив, както толкова други, изтеглени напред или назад) и една смесица от мирис на бензин, загрят асфалт, одеколон и мокри стърготини. Лопес се учуди, че Туристическата лотария е могла да му се стори в един момент ирационална. Само продължителният навик на кореняка от Буенос Айрес – да не кажем нещо повече, за да не изпадаме в метафизичност – можеше да приеме като разумно представлението, което го заобикаляше и го поглъщаше. И най-хаотичната хипотеза за хаоса не издържаше на тази бъркотия при тридесет и три градуса на сянка, на тези движения, ходове и контраходове, шапки и чанти, полицаи и вестници „Расон кинта“, автобуси и бира, всичко набъкано във всяка една частица време и главоломно изменящо се в следващата. Сега жената с червената пола и мъжът с карираното сако се разминаваха на две плочки разстояние в момента, в който доктор Рестел поднасяше към устата си половинлитрова халба, а красивото момиче (сигурно да) изваждаше червило. Сега двамата минувачи си бяха обърнали гръб, халбата бавно слизаше надолу, а червилото изписваше вечната дъгообразна дума. Кому, кому би могла да се види странна Лотарията?...

Издателство Агата-А

Лотарията в Хеликон

Лотарията в Books.bg

неделя, 25 август 2013 г.

Фредерик Форсайт >> Досието О.D.E.S.S.A.

Досието O. D. E. S. S. A. съдържа ужасяващи факти за тайната организация на бившите есесовци или ,,Кафявият октопод“ – могъща финансова империя с интереси по целия свят. И един чудовищен замисъл...

ДНЕВНИКЪТ НА СОЛОМОН ТАУБЕР
ПРЕДГОВОР

   Казвам се Соломон Таубер, евреин съм и скоро ще напусна този свят. Реших да сложа край на живота си, защото той вече няма стойност за никого и няма какво друго да направя. Всичко, което се опитах да направя със своя живот, се оказа безплодно и напразно. Защото злото, с което се сблъсках в живота, оцеля и процъфтява, а доброто отдавна е покрито от праха на забравата. Приятелите ми – онези невинни страдалци и жертви, отдавна са мъртви, а наоколо виждам единствено лицата на техните убийци. Виждам ги всеки ден. Нощем обаче пред очите ми изплува образът на моята съпруга Естер, която отдавна е мъртва. Аз самият останах жив дълго само защото бях решил да свърша на всяка цена една работа, да присъствам на нейния справедлив финал. Но вече зная, че това никога няма да стане.
   Не изпитвам нито омраза, нито обида към германския народ. Всъщност народът никога не може да бъде лош – такива са само отделните индивиди. Прав е английският философ Бърк, като казва: „Не познавам начин, по който бих могъл да осъдя цяла нация.“ Колективната вина не може да съществува. Още в Библията се разказва как Бог поискал да унищожи Содом и Гомор, тъй като там живеели обзети от злото хора. Искал да ги унищожи заедно с жените и децата, но изведнъж открил, че сред тях живее и един праведник. Бог без колебание го пощадил. Следователно вината е толкова индивидуална, колкото и избавлението.
   Когато напуснах концлагерите на Рига и Щутхоф, когато оцелях след „похода на смъртта“ до Магдебург, когато през април 1945 година тялото ми беше освободено от английските войници, но душата ми остана в окови, аз мразех света. Мразех хората, мразех дърветата и камъните. Мразех ги, защото всички се бяха наговорили да ми причиняват страдание. Но най-много мразех германците. Хиляди пъти си задавах един и същи въпрос – защо Бог не ги беше поразил ведно с жените и децата им, защо не ги беше унищожил до последния човек, защо не беше превърнал в прах техните земи и градове. Заради тази крещяща несправедливост намразих и Него. Плачех от безсилна мъка, плачех, че Той беше изоставил мен и моя народ – неговите истински избраници. Тогава стигнах дотам, че се усъмних в Неговото съществуване.
   Но с течение на времето отново се научих да обичам. Да обичам камъните и дърветата, небето над мен, течащата през града река, бездомните кучета и котки, надничащите между паветата стръкчета трева, да обичам дори децата, които бягаха от мен, защото съм грозен. Не ги виня. Една френска поговорка гласи: „Да разбереш, означава да простиш.“ Когато човек успее да разбере хората с цялата им наивност и страх, с цялата им алчност и жажда за власт, с цялото им примирение и лековерие към онзи, който най-силно крещи – тогава човек може да прости. Да, може да прости всичко, което са сторили. Но не и да го забрави.
   Съществуват хора, чиито престъпления надхвърлят границите на възприятията. Именно затова такива престъпления не могат да бъдат опрощавани, а тук се крие и най-големият ни провал. Защото тези хора са все още сред нас разхождат се из нашите градове, работят в нашите канцеларии, обядват в нашите ресторанти, усмихват ни се и стискат ръцете ни, обръщат се с прозвището „камерад“ към наистина достойни хора. Провалът ни се крие във факта, че те продължават да живеят. При това живеят не като отхвърлени от обществото престъпници, а като уважавани граждани въпреки факта, че завинаги са омърсили един цял народ със своето индивидуално зло. Това според мен е провалът – моят, вашият, на всички.
   На края, с течение на времето, аз отново се научих да обичам Бога. Научих се отново да искам прошка от Него – прошка за всичко, което съм вършил в разрез с Неговите закони. А то никак не беше малко...

Издателство Емас

Досието О.D.E.S.S.A. в Хеликон