събота, 1 ноември 2014 г.

Ю Несбьо >> Фантом

Отново в налудничавия лабиринт на миналото, с тънката нишка на бъдещето

   Отчаяните писъци я зовяха да побърза. Вклиняваха се като копия в съвкупността от звуци, долитащи от центъра на Осло: нескончаемо ръмжене на автомобилни двигатели, далечен вой на сирена, който ту се усилваше, ту заглъхваше, звън на църковни камбани. По това време, надвечер, тя излизаше на лов за храна.
   Сега подуши кухненския под, застлан с мръсен линолеум. Бързо разпозна миризмите и ги разпредели в три категории: ядливи, опасни и без отношение към оцеляването. Кисела миризма от цигарена пепел; сладникав дъх от памук, напоен с кръв; горчиви изпарения от капачка на бутилка бира „Рингнес“. Летливи молекули сяра, селитра и въглероден оксид се процеждаха от празна метална гилза от патрон калибър 9/18 мм, познат още като „Малаков“ по името на пистолета, за който първоначално е бил предназначен. Струйка дим се виеше от угарка на цигара с жълт филтър. Върху черната хартия величествено бе разперил крила руският двуглав орел. Тя причисляваше тютюна към ядливите неща. Усети и миризма на алкохол, кожа, мазнина и асфалт. Обувка. Подуши я. И установи, че не се дъвче толкова лесно като якето в гардероба, дето миришеше на бензин и на гниещото животно, от което беше ушито. Гризачият ѝ мозък се съсредоточи да измисли как да преодолее препятствието от­пред. Беше опитала и от двете страни. Как ли не се мъчи да промуши двайсет и пет сантиметровото си тяло с тегло не повече от половин килограм, но не успя. Препятствието лежеше настрани, с гръб, опрян в стената, и препречваше достъпа до леговището и осемте ѝ новородени. Слепи и голи, те пищяха все по-силно за цицките ѝ. Планината от месо миришеше на сол, пот и кръв. Беше човек. Все още жив човек; въпреки пронизителните писъци на пре­гладнелите ѝ рожби чувствителните ѝ уши доловиха слабите удари на сърцето.
   Боеше се, но нямаше друг избор. Инстинктът да на­храни малките надделяваше над всички опасности, всички трудности, всички други съображения. Вдигна нос в очакване нещо да ѝ подскаже правилното решение.
   Църковните камбани биеха с ритъма на човешко сърце: раз, два, три, четири…
   Тя оголи зъби.

   Юли. По дяволите. Не е ли срамота човек да пукне точно през юли? Наистина ли бият камбани, или в шибаните куршуми е имало халюциноген? Е, всичко приключва дотук. Всъщност каква е разликата къде и кога идва краят? Тук или там, по-рано или по-късно. Но наистина ли заслужавам да умра точно през юли? Докато пеят птици, подрънкват бутилки, от река Акершелва звънти смях, а отвън лъха лятно щастие. Толкова ли се провиних, та да пукясам на пода в инфектирана наркоманска бърлога с дупка в тялото, от която изтичат животът, секундите и спомените за довелото ме тук? Всички малки и големи неща, съвкупността от случайности и наполовина взети решения; това ли съм аз, това ли е всичко, това ли е животът ми? Нали уж кроях планове? А какво остана ­ пликче с прах, тъп виц, толкова кратък, че имам време да го разкажа, преди проклетата камбана да млъкне най-сетне. О, шибани огнехвъргачки! Да бяха ме предупредили, че ще боли така. Там ли си, татко? Не си отивай, почакай да чуеш вица. Казвам се Густо. Навърших деветнайсет. Ти си бил мухльо, изчукал някаква курва, и девет месеца по-късно съм се пръкнал аз. Преди да се науча да казвам „татко!“, сте ме дали за осиновяване. В дома на новите ми родители вършех поразия след поразия, а те продължаваха да ме загръщат все по-усърдно в задушаващото одеяло на загрижеността си и да ме питат от какво имам нужда, та да се успокоя. Искаш ли шибан сладолед от машина? Нямаха представа, че подобните на мен и теб трябва да се изтребват незабавно, все едно са вредители, защото пожалят ли ни, започваме да сеем зарази и поквара и се множим по-обилно от плъхове. Сами са си виновни. Но такива като тях също искат разни неща. Всички искат. На тринайсет за пръв път го видях в погледа на „майка“ ми. Прозрях желанията ѝ. „Колко си красив, Густо“. Беше влязла в банята. Не бях заключил вратата и не бях пуснал душа, та да я предупредя. Тя се застоя секунда по-дълго от приличното. Засмях се, защото разбрах. Ето какъв е моят талант, татко: отгатвам хорските щения. От теб ли съм го наследил? И ти ли си бил такъв? Щом тя излезе, се погледнах в голямото огледало. Не беше първата, от която чувах колко съм красив. Развивах се по-бързо от другите момчета на моята възраст. Бях висок, строен, широкоплещест, мускулест. С лъскава черна коса, високи скули, правилна, волева брадичка, голяма чувствена уста с пълнокръвни женствени устни. Със смугла, гладка кожа и кафяви, почти черни очи. Един съученик ми лепна прякора Кафявия плъх. Казваше се Дидрик или нещо подобно. Искаше да стане концертен пианист ­ това си го спомням със сигурност. Тогава бях на петнайсет. „Кафявия плъх не може дори да чете като хората“, обяви веднъж той на всеослушание.
   Засмях се. Знаех защо ме унижи. Знаех какво иска. Беше тайно влюбен в Камила, а тя ­ в мен, но не тайно. На един купон обарах какво има под пуловера ѝ. Впрочем то хич не беше много. Бях се похвалил пред две момчета, Дидрик явно беше чул и бе решил да ме подреди. Не че толкова държах да се пиша отворко, но не исках да ме натика сред мижитурките. Затова отидох при Туту в рокерския клуб. Вече бях започнал да пласирам за тях в училище и обясних, че за да си върша добре работата, е нужно да всявам респект. Туту се ангажира да „посъветва“ Дидрик. По-късно Дидрик така и не обясни как си е прищипал двата пръста под горната панта на мъжката тоалетна, но повече не ме нарече кафяв плъх. И ­ правилно! ­ не осъществи мечтата си да стане пианист. Мамка му, как боли! Не, не ми трябва утеха, татко, трябва ми още един куршум. И ще напусна този свят съвсем мирно и тихо, обещавам. Ето, камбата пак заби. Татко?...

Преводач Ева Кънева

Художник Борис Драголов

Издателство Емас

Фантом в Pimodo

Гордън Диксън >> Последната енциклопедия

Последната надежда за запазването на земния човешки вид

   – Казвам се Аренс. Блейс Аренс – каза високият мъж. – И няма защо да се безпокоите. Никой няма да пострада. Просто ние бихме искали да използваме вашето имение за една кратка среща, утре или може би вдругиден.
   Той се усмихна на Уолтър. Силата на характерния му глас се оцветяваше от слаб акцент, който звучеше донякъде като архаичен английски. С нищо неотличаващите се черти на лицето му се сливаха и се оформяха от специфичните линии около устата и очите в нещо, което придаваше усещане за представителност. Тези линии смекчаваха правия нос, тънките устни, широкото и високо чело и блестящите кафяви очи в израз на насмешлива доброта.
   Под такова лице островатите и необикновени широки рамене, които биха изглеждали непропорционални при по-нисък мъж, изглеждаха съвсем нормални при необичайната височина на неговото изправено и стройно тяло. Сега това тяло стоеше отпуснато, но несъзнателно балансирано, подобно на тялото на прозяваща се пантера, а бледоликите млади убийци до него, го зяпаха с боготворящия взор на кучета.
   – Ние? – запита Уолтър.
   – О, ние сме нещо като клуб. Да ви кажа истината, по-добре ще е изобщо да не се безпокоите за това. – Аренс продължи да се усмихва на Уолтър, като погледна към езерото и оная част от залесения му бряг, която можеше да се види от терасата. – Тук би трябвало да има още двама, нали? – каза той, като пак се обърна към Уолтър. – Още един преподавател на вашата възраст и вашият ученик, момче на име Хал Мейн? Къде може да са те сега?
   Уолтър поклати глава, преструвайки се, че не знае. Очите на Аренс се насочиха към Малачи, който посрещна погледа му с безразличието на каменен лъв.
   – Добре, ние ще ги намерим – каза безгрижно Аренс и пак се обърна към Уолтър. – Виждате ли, бих искал да се запозная с това момче. Той сега трябва да е... на колко...? На шестнайсет?
   Уолтър кимна.
   – Четиринайсет години, откакто са го намерили... – Гласът на Аренс беше откровено умислен. – Трябва да притежава някои необичайни качества. Ще трябва да ги е имал, за да е останал жив – момче, което едва се е научило да ходи – само на повреден космически кораб, дето кой знае колко дълго се е носил из Вселената. Кои са били родителите му – това изобщо успяха ли да открият?
   – Не – каза Уолтър. – В бордовия дневник било записано само името на момчето.
   – Забележително момче... – каза пак Аренс и обиколи с поглед езерото и околностите му. – Казвате, че сте сигурен, че не знаете къде е той сега?
   – Не – отговори Уолтър.
   Аренс погледна въпросително Малачи.
   – Коменданте?
   Малачи презрително изпръхтя.
   Аренс се усмихна на бившия войник също тъй топло, както се бе усмихнал и на Уолтър, ала Малачи си остана все същия каменен лъв. Усмивката на високия мъж избледня и стана тъжна.
   – Вие не харесвате Другите хора като мен, нали? – каза той малко тъжно. – Само че времената се промениха, коменданте.
   – Много лошо – сухо рече Малачи.
   – Но и много вярно – каза Аренс. – Хрумвало ли ви е изобщо, че вашето момче може да се окаже един от нас? Не? Е, да поговорим за други неща, ако това предположение ви безпокои. Аз не мисля, че споделяте интереса към поезията, като вашия приятел, другия възпитател? Да речем, към нещо като Тенисъновата „Смъртта на Артур“ – поезия за мъжете и войната?
   – Знам я – рече Малачи. – Тя е достатъчно добра.
   – Тогава би следвало да си спомняте какво е казал крал Артур в нея за променливите времена – каза Аренс. – Нали помните – когато Артур и сър Бедивер накрая остават сами и сър Бедивер пита краля какво ще стане сега, когато цялата компания от Кръглата маса се е разпиляла, а самият Артур заминава за Авалон. Помните ли какво отвръща тогава Артур?
   – Не – каза Малачи.
   – Той отговаря... – И гласът на Аренс отново се понесе в целия си блясък. – „Променя се старият ред, струвайки място на нов...“ – Аренс спря и многозначително погледна стария войник.
   – „... и Господ по начини много изявява своята същност – за да не би някой инак добър обичай да поквари света“ – прекъсна го нечий остър, триумфиращ глас.
   Всички се извърнаха. Авдий Заветника, третият от преподавателите на Хал Мейн, бе изведен през френския прозорец сред тях от насочения вакуумен пистолет на пети въоръжен човек.
   – Ти пропусна да довършиш цитата – рязко каза Авдий на Уолтър. – Това се отнася и до теб, Други човече. В Божиите очи, ти също си не повече от валмо дим и случайна цимбална нота. Ти също си осъден по Негова воля – ей така!
   Беше стигнал по-далеч, отколкото бе допускал младият му страж. Така че, при последната си дума той щракна с костеливите си пръсти под самия нос на Аренс. Аренс се разсмя, но сетне лицето му изведнъж се измени.
   – Мишените! – каза троснато той.
   Напрежението се плъзна като невидима светкавица по цялата тераса. Когато Авдий щракна с пръсти, трима от четиримата пищовлии, които вече бяха тук, престанаха да държат на прицел Уолтър и Малачи, за да насочат пистолетите си към него. Само един продължи да стои с насочено към Малачи оръжие. Шибнати от гласа на Аренс, прегрешилите стрелци сега почти панически насочиха обратно оръжията си към първоначалните си мишени.
   – Ох, глупаци, млади глупаци! – меко им каза Аренс. – Гледайте мен!
   Те пребледняха и виновните им очи боязливо се насочиха към лицето му.
   – Маранецът – Аренс посочи Уолтър, – е безобиден. Неговите хора са го научили, че насилието – всяко насилие – ще осакати мисловния му процес. А този фанатик, може би си струва един пистолет. Само че, виждате ли оня старец?
   И той посочи неподвижния Малачи.
   – Ако заключа някой от вас, както е въоръжен, с него – невъоръжения, в някоя тъмна стая, не бих се надявал и за секунда, че има шанс да видя този някой отново жив.
   Той млъкна, а въоръжените мъже се свиха страхливо пред него.
   – Вие тримата ще държите на мушка коменданта – продължи най-накрая той със спокоен тон. – А другите двама ще наблюдават нашия религиозен приятел. Аз... – той меко им се усмихна, – се нагърбвам да се опитам да се защитавам сам от маранеца.
   Пистолетите послушно се изместиха, оставяйки Уолтър непокрит. Той усети моментен пристъп на нещо като срам. Само че фината машина на ума му, на която се бе позовал Аренс, се беше задействала и изпитаната за малко неплодотворна емоция бе отмита от една нова насока на мисълта. Междувременно Аренс насочи пак поглед към Авдий.
   – Знаеш ли, че не си много симпатичен човек? – каза той на квакера.
   Авдий стоеше невпечатлен и непоклатим. Фанатизирано настроен срещу фанатизма, ренегат от тоталитарната свръхрелигиозност на Отцепената култура, която го бе родила, на ръст квакерът се издигаше почти колкото Аренс. Но от тук нататък всяко сравнение между двамата тръгваше в различни посоки.
   Авдий не бе глупак и Уолтър, поради четиринадесетте години съвместен живот с него, забеляза, че той вече е схванал положението. Изправен, очи в очи пред очевидната необходимост да защити момчето, което бе обучавал, с цената на собствената си смърт, Авдий се отнесе към последния миг на живота си, не с деловото безразличие на Малачи, нито пък с философското приемане на Уолтър, а с яростна, мрачна и изгаряща радост.
   Със сурово изражение, лице на череп и изтънял като вейка от целия си живот, прекаран в самодисциплина, осемдесетте и четири години на Авдий не бяха оставили от него нищо повече от един корав и тесен фенер от сиво-черна кожа и кости. Този фенер се осветяваше от всепоглъщащата вътрешна вяра в неговия индивидуално скроен Бог – Бог, чиито доброта и милосърдие представляваха пряка антитеза на мрачния и отмъстителен Бог от родната култура на Авдий и пряка, съзнавана антитеза на самия Авдий.
   Без да забелязва хумора на Аренс, както и всички други незначителни неща, той скръсти ръце и се взря право в очите на по-високия от него мъж.
   – Горко ти – хладнокръвно каза той, – горко на теб, Други човече, и на всички от твоята раса. И пак ще кажа, горко на теб!
   За секунда, когато се сблъска с дълбоко хлътналите, изгарящи очи на това тъмно костеливо лице, Аренс леко се смръщи. Погледът му се отклони и се прехвърли от Авдий на стрелеца, който го държеше на мушка.
   – Момчето? – запита Аренс.
   – Търсихме... – Гласът на младия мъж бе хрипкав, почти шепнещ. – Няма го никъде… никъде около къщата.
   Аренс рязко се извъртя, за да погледне Малачи и Уолтър.
   – Някой от вас знае ли дали е наблизо?
   – Не. Той... – Уолтър неуверено се поколеба, – може би е отишъл на екскурзия или да се поразходи из планините...
   Той видя, че кафявите очи на Аренс се фокусираха върху него. Щом ги погледна, тъмните им зеници без никакво предупреждение видимо нараснаха и се издуха, сякаш най-накрая щяха да изпълнят цялото зрително поле на Уолтър. И отново емоционалният ефект от странния глас и господстващото присъствие прокънтя в паметта му.
   – Вижте, глупаво е да го правите – каза кротко Уолтър, без да се опитва да отклони вниманието си от омагьосващия поглед на Аренс. – Хипнотичното господство над която и да е форма изисква поне несъзнавано съдействие от страна на обекта. А пък и аз съм екзотик от Мара.
   Зениците изведнъж отново станаха нормални. Този път обаче Аренс не се усмихна.
   –– Тук нещо става... – започна бавно той.
   Само че Уолтър вече бе осъзнал факта, че времето е изтекло.
   – Всичко, което е по-различно – прекъсна го той, – е това, че ме подценихте. Мисля, че някакъв генерал веднъж беше казал, че изненадата струва колкото цяла армия…
   И от тези няколко стъпки разстояние, които ги разделяха, той се хвърли към гърлото на Аренс.
   Нападението беше несръчно, то бе проведено от тяло и ум, необучени дори за мисълта за физическо насилие; и Аренс го отклони встрани само с една ръка така, както би отклонил внезапното избухване на някое тромаво дете. Само че в същото време човекът зад Авдий стреля и сякаш нещо тежко удари Уолтър отстрани. Той усети, че се стоварва на терасата.
   Но колкото и безполезна да бе атаката му, тя отвлече вниманието на поне един въоръжен пазач и в тази частица от секундата Авдий се хвърли – но не срещу някой от стрелците, които го пазеха, а срещу един от ония, които държаха на прицел Малачи.
   Самият Малачи се раздвижи още при първото движение от нападението на Уолтър. Той връхлетя върху единия от двамата, които все още го държаха на мушка, преди първият от тях да успее да стреля. Изстрелът от пистолета на другия мина безвредно през мястото, където старият войник бе стоял секунда по-рано.
   С един замах на отворената си длан Малачи посече стрелеца, до който бе стигнал, така както човек може да посече стъбло на цвете. Сетне се извъртя, докопа онзи, който не го уцели и го хвърли на огневата линия на изстрелите от пистолетите на другите двама, които следяха Авдий – точно когато единственият останал въоръжен мъж, попаднал в хвата на Авдий, успя да стреля два пъти.
   В същия миг Малачи стигна до него и двамата се строполиха заедно, като стрелецът се претърколи върху стария човек.
   От равнището на настилката, легнал полуизвърнат на хълбок, Уолтър се втренчи в опустошението, предизвикано от неговата атака. Авдий лежеше с така извърната глава, че очите му – отворени и неподвижни – гледаха празно към Уолтър. Той не помръдваше. Не помръдваше и човекът, когото Малачи бе ударил, нито другият стрелец, когото бившият войник бе хвърлил пред пистолетите на двамата му другари. Третият стрелец – онзи, когото хвърленият бе повалил, се гърчеше и стенеше странно на терасата.
   Единият от останалите двама пазачи лежеше неподвижно върху Малачи, който бе престанал да се движи, а другият все още бе на крака. Той се обърна към Аренс и се присви пред унищожителния блясък във взора на Другия.
   – Глупаци с глупаците! – меко рече Аренс. – Не ви ли казах да се съсредоточите върху дорсая?
   Оставащият стрелец мълчаливо се затвори в черупката си.
   – Добре – въздъхна Аренс. – Вдигни го. – Той посочи към стенещия мъж и се обърна към стрелеца, който лежеше върху смълчаното тяло на Малачи.
   – Свести се – сбута го Блейс с върха на обувката си. – Всичко свърши.
   Мъжът, когото побутна, се изтърколи от тялото на Малачи и се просна на камъните, а главата му се извъртя под странен ъгъл спрямо тялото. Вратът му беше счупен. Блейс бавно си пое дъх.
   – Трима мъртви и един ранен – каза той, като че на себе си. – И то само за да убием трима невъоръжени стари учители. Какво прахосничество. – Той поклати глава и се обърна към стрелеца, който вдигаше стенещия мъж.
   „Значи си мислят, че аз също съм вече мъртъв“ – помисли Уолтър, лежейки на плочника.
   Той осъзна това без особена изненада. Блейс вече придържаше отворен френския прозорец, така че неговият придружител да може почти да внесе на ръце ранения. Блейс го последва с пръст, все още отбелязващ онова място в томчето с поезията на Нойс, което Уолтър бе цитирал първоначално. Френският прозорец се затвори. Уолтър остана насаме с мъртвите и умиращата светлина на деня.
   Той бе наясно, че зарядът на вакуумния пистолет го бе ударил отстрани; и някакво усещане, че нещо вътре в него тече, потвърждавайки убеждението му, че раната е смъртоносна. Лежеше в очакване на собствения си край и след малко у него се надигна една мисъл – това, че нито Аренс, нито оцелелият стрелец бяха осъзнали, че той е още жив, бе нещо като малка победа.
   Той бе откраднал още няколко мига живот. Това бе минимална победа, която се прибавяше към голямата – че сега нямаше никой, от когото надареният с много таланти ум на Блейс би могъл да извлече заключение за уникалната ценност на Хал. Ценност, която, тъй като бе свързана с един възможен максимум в налягането на онтогенетичната енергия, би могла да се окаже също тъй опасна за Другите, както те биха могли да бъдат за Хал, стига да осъзнаеха, че той може да представлява заплаха за тях.
   Именно това разбиране за Хал, като за възможна опасност бе нещото, което Уолтър тъй много искаше да скрие от Аренс. И той беше успял да го стори. Сега те вероятно щяха да претърсят околността за момчето, но без да са особено притеснени, така че Хал може би щеше да успее да избяга. Уолтър усети вълна на скромен триумф.
   Но залезът – червен и около него, както и около другите мълчаливи тела, се смрачаваше. Усещането за триумф избледня. Животът му бързо изтичаше от него и той за пръв път осъзна, че никога не е искал да умре. Само да можех, помисли той, да поживея, за да помисля още малко.
   Усети моментно неизразимо и болезнено чувство на съжаление. Изведнъж му се стори, че ако продължи да живее само още няколко часа, някои от отговорите, които бе търсил цял живот, може би щяха да дойдат при него. Ала после това усещане също избледня, а светлината сякаш бързо помръкна и той умря.
   Слънцето залязваше. За кратко време неговите лъчи напуснаха каменната тераса и дори тъмните плочи върху покрива на къщата. Тъмнината изпълни областта под планината и френският прозорец над плочника на терасата се освети в жълто от лампите в библиотеката. За кратко небето също остана светло, ала и това отмина и на кадифеночерното безлунно небе останаха само диамантените точки на блестящите звезди.
   Долу, край езерния бряг високите тръстики, които се издигаха от черната вода до сушата, се размърдаха. Почти беззвучно високата и тънка като фиданка тъмна фигура на едно шестнадесетгодишно момче се изкатери на тревистия бряг, изправи се – трепереща и капеща — и се загледа в терасата и осветения дом...

Преводач Кънчо Кожухаров

Издателство Орфия


Анри Троая >> Борис Годунов

От Борис Годунов до Михаил Романов

Описанието на живота и властването на Борис Годунов представлява същинско предизвикателство поради легендата, която го съпътства, гениално пресъздадена със слово и музика от творци като Александър Пушкин, Модест Мусоргски, Проспер Мериме, Алексей Толстой. Насаждан с години мит се руши трудно. Но умелият Анри Троая не се поколебава да го стори, като се позовава на най-новите открития на руски изследователи, и да извае истинския лик на Борис Годунов. Борбата му с лъжливи претенденти за престола, стремежът да доближи варварска Русия до европейските нрави, да надмогне суеверията и лудостта по руските земи, да обуздае размирното смутно време...
Троая следва неотклонно историческите факти и събития от края на XVI и началото на XVII столетие, за да разкрие „образа на един прекрасно възпят и силно ненавиждан цар, станал жертва на постоянни клевети, обвити в разкази за чудеса, който не е бил воден в действията си от зла умисъл“.

Издателство Рива


петък, 31 октомври 2014 г.

Джеймс Боуен >> Подарък от Боб

Спомени за Коледа

Джеймс Боуен откровено споделя спомените си за Коледа – по-скоро болезнени, отколкото приятни. Особено през годините, когато е бездомен наркоман, а Коледа е само поредният повод да се почувства отхвърлен и самотен. Но в книгата няма съмосъжаление и тъга. Подарък от Боб е оптимистична изповед за топлотата и очарованието на Коледа, които Джеймс открива с помощта на четириногия си приятел. И за радостта да даряваш, дори когато подаръкът е парче пъстроцветен бетон, албумче със снимки или няколко мили думи върху саморъчно изработена коледна картичка.

Преводач Анелия Янева 


Издателство Книгопис


Христо Караславов >> Разпоредителите на смута

За момчетата...

Книга за възмъжаването и приятелството на момчетата, за жените в живота им, за несъстоялата се световна музикална слава, за това какво е да пораснеш в България около Прехода и във фантазиите си. Превеждайки българската литературна традиция на езика на съвременния роман, книгата е едновременно мозайка от истории и сказание в духа на фентъзи жанра.
Повествованието се разгръща в два пласта.
В реалния се срещаме със зъбатите истории на група младежи, стъпили с двата крака в пълнокръвния, мъжки живот, които по-късно се превръщат в „три източноевропейски момчета, блъскани от спорадични кризи, митове с изтекъл срок на годност и безтегловни миражи“.
В митологичния пласт, се опитваме да декодираме символните мистерии на Междусънищните пространства, галактическия шоубизнес, Ловеца, сънищните разбойници.
И всичко това, погледнато от далечината на стъкления Брюксел, сложен в джоба на българския разказвач. Станислава Чуринскиене

Оформление Владимир Германов

Издателство Президент


Херман Кох >> Вила с басейн

За крайностите, до които би стигнал всеки от нас...

   Задачата на семейния лекар е проста. Неговата работа не е да лекува пациентите, а да се грижи те да не се стичат масово към специалистите и болниците. Кабинетът на семейния лекар е като пропускателен пункт. Колкото повече хора спре пунктът, толкова по-кадърен е лекарят. Сметката е елементарна. Ако семейните лекари препращаха всеки сърбеж, обрив или кашлица към специалист или болница, системата би се сринала из основи. Из основи! Такива изчисления са правени преди време и резултатът гласи, че ако всеки семеен лекар пренасочи повече от една трета от пациентите си за специализирано изследване, системата ще се пропука отвсякъде само след два дни. Седмица по-късно ще се срине. Семейният лекар е служителят на пропускателния пункт. „Обикновена настинка – отсича той. – Няколко дни почивка и ако още не е минала, елате пак.“ Три дни по-късно, посред нощ, пациентът умира от задушаване в храчките си. Случва се, си казваш. Необичайно стечение на обстоятелства, среща се при не повече от един на десет хиляди. Пациентите не умеят да се възползват от численото си превъзходство. Каня ги в кабинета си един по един. Там им отделям по двайсет минути, за да ги убедя, че всичко им е наред. Приемното ми време е от осем и половина до един. Трима пациенти на час, дванайсет до тринайсет на ден. За системата аз съм идеалният семеен лекар. Онези, които си въобразяват, че могат да преглеждат и за половината време, стигат до двайсет и четирима пациенти на ден. При двайсет и четирима рискът няколко от тях да останат недоволни е по-голям, отколкото при дванайсет. Пък и всичко опира до субективно усещане. Пациент, на когото са били отделени само десет минути, е по-вероятно да се почувства неизслушан от такъв, който е получил същото внимание, разтеглено в двайсет минути. Вторият ще си тръгне с впечатлението, че оплакванията му са били приети на сериозно. По-малък е шансът да изиска допълнителни прегледи.
   Естествено, грешки стават. Тази система не би съществувала без грешки. Тя се нуждае от тях. Все пак и неправилно поставената диагноза може да доведе до желания резултат. Но често невярната диагноза дори не е нужна. Най-силното оръжие, с което разполагаме ние, семейните лекари, е чакането. В повечето случаи дори самото му споменаване върши работа. „За това изследване се чака от половин година до осем месеца“ – подхвърлям аз. „Тази операция би подобрила донякъде състоянието ви, но за нея се чака...“ Половината пациенти се отказват още при споменаването на чакането. По лицата им се чете облекчение. Ще отлагам до последно, си мислят те. Никой не гори от желание да му тикнат в хранопровода сонда с дебелината на градински маркуч. „Изследването не е приятно – казвам. – Можете да потърпите, докато отмине самó с почивка и лекарства. Пък след половин година ще решим как да действаме по-нататък.“ Да се зачуди човек как е възможно в толкова богата страна като нашата да има списъци с чакащи. Веднага се сещам за газовите находища. За запасите ни от газ. Веднъж по време на неформална среща с колеги повдигнах този въпрос: „Колко кубични метра газ трябва да продадеш, за да стопиш списъка с чакащи за тазобедрена операция? – ги попитах. – Как, за бога, е възможно в цивилизована страна като нашата хората да умират, преди да им е дошъл редът?“ – „Не може да се разсъждава така – възразиха колегите. – Не можеш да обвиняваш газовите запаси за отложените тазобедрени операции.“
   Запасите са огромни – в най-неблагоприятния сценарий резервите ще стигнат за идните шейсет години. Шейсет години! Това е повече от нефтените запаси в Персийския залив. Ние сме богата страна. Ние сме богати колкото Саудитска Арабия, Кувейт и Катар и въпреки това у нас все още хора си отиват, защото са чакали твърде дълго за нов бъбрек; кърмачета умират, понеже линейката, която е трябвало час по-скоро да ги отведе до болницата, е попаднала в задръстване; животът на майки е сериозно застрашен, тъй като ние, семейните лекари, сме им втълпили, че домашното раждане не носи рискове. А всъщност е трябвало да признаем, че то просто е по‑евтино – и тук е в сила правилото, че ако всяка майка се възползва от правото си да роди в болница, системата би се сринала за седмица. А сега умиращите бебета – бебетата с мозъчни увреждания, които заради раждането си в домашни условия не са получили кислород – се приемат просто за статистика. От време на време някое медицинско списание пише по темата, понякога откъси от подобни статии се появяват и в ежедневниците, но дори и от кратките извадки става ясно, че детската смъртност в Холандия е най-висока в цяла Европа и в останалия Западен свят. Въпреки това досега никой не си е извадил заключения.
   Де факто семейният лекар няма правомощия. Той може да успокои пациента. Или във всеки случай да се погрижи пациентът да не потърси специализирана помощ. Може да увери една жена, че с решението си да роди у дома не поема никакви рискове. Че така е далеч „по-естествено“. „По-естествено“ в смисъл на това, че и смъртта е нещо естествено. Можем да предписваме мехлеми или сънотворни, можем да премахваме бенки с киселина, можем да изваждаме враснали нокти. Често пъти черна работа. Като почистването на кухня, като изстъргването с домакинска гъбичка на загорели остатъци между газовите котлони.
   Понякога не мигвам нощем. Тогава се замислям за газовите находища. Веднъж си ги представям като балон точно под земната кора – при първото продупчване той изтича или се пръсва. Друг път резервите се простират на огромно пространство. Скрити в почвата, молекулите газ незабелязано се смесват със земните частици. Без миризма. Подаваш искра и те експлодират. Огънят лумва и за секунди обхваща стотици квадратни километри. Под земята. Най-горният слой се разрушава, мостове и сгради губят опора, прекалено малко твърда земя под краката на хора и животни, цели градове потъват в горящата бездна. Лежа в тъмнината с отворени очи. Понякога залезът на страната ни приема формата на документален филм на „Нешънъл Джиографик“ с графики и компютърни анимации – от филмите, които умеят да правят: за скъсани бентове и цунамита, за лавини и кални потоци, залели градове и села, за парчета вулканична скала, които се откъсват от острови – скалата потъва в морето и предизвиква вълна, която осем часа по-късно и хиляди километри по-нататък е достигнала височина от хиляда и двеста метра. „Изчезването на една страна“, утре вечер в 21,30 по еди-кой си канал. Нашата страна. Нашата страна, погълната от собствените си газови находища.

   Един-единствен път, докато лежах буден, се сетих и за Ралф Майер. За ролята му на император Август в едноименния телевизионен сериал. Ролята му бе като излята – нямаше две мнения по въпроса. На първо място, естествено, заради осанката, заради оформяното с години телосложение. Телосложение, което се постига само с редовни гуляи в ресторанти с една или повече звезди на „Мишлен“. С обилни барбекюта в двора на собствената къща: наденици от Германия, бутове от България, цели теселски агнета на шиш. Спомням си барбекютата, сякаш беше вчера: великанското туловище зад димящия огън, Ралф собственоръчно обръщаше кюфтетата, пържолите и пилешките бутчета. Небръснатото му зачервено лице, вилицата в едната ръка, половинлитровата кутийка „Юпилер“ – в другата. Гласа му, който както винаги ехтеше из двора. Глас като йерихонска тръба. Глас, който поваля. Последното барбекю не беше толкова отдавна, вероятно преди около пет месеца. Тогава той вече беше болен. Все още обръщаше месото сам, но си беше донесъл пластмасов стол, на който да посяда. Всеки път се удивявам на агресията, с която една болест – болест като неговата – атакува човешкото тяло. На постепенния упадък на това тяло. Сякаш се води война. Лошите клетки се изправят срещу добрите клетки. Най-напред щурмуват тялото отстрани, по фланговете. Първата атака е слаба, лесна за отбиване, закачка, предвидена единствено за отвличане на вниманието от същинския противник. Решаваш, че си спечелил – нали все пак си изцерил ужилването. Само че същинският враг се е спотаил дълбоко в тялото, на тъмно, където рентгеновите лъчи, ехографиите и ядрено-магнитните резонанси няма да го открият. Врагът е търпелив. Изчаква, докато не събере сили. Докато не се увери, че победата му е в кърпа вързана.
   Вчера излъчиха трета серия. Императорът консолидира властта. От Гай Октавий се преименува на Август и заобикаля Сената. Остават десет серии. Никога не се е намеквало за спиране на „Август“ поради смъртта на актьора в главната роля. Ралф Майер играе добре, той е единственият холандски актьор сред италианци, американци и англичани и обсебва вниманието.
   Подозирам, че бях единственият зрител, който гледаше сериала по по-специален начин. С други очи. С очите на лекар.
   „Мога ли да отида? – поиска мнението ми Ралф. – Снимките продължават два месеца. Ако спра по средата, това ще е катастрофа за всички.“
   „Разбира се – уверих го аз, – не бери грижи. Най-често е безобидно. Просто ще изчакаме резултатите. След това ще имаме достатъчно време да реагираме.“
   Наблюдавах император Август, докато се обръщаше към Сената. В тази американско-италианска продукция не бяха пестили нито средства, нито усилия. Хиляди римски войници, цели легиони, които ликуват по хълмовете около Рим, десетки хиляди размахани във въздуха мечове, щитове и копия, стотици кораби в пристанището на Александрия, състезания с колесници, гладиаторски битки, ревящи лъвове и разкъсвани християни. Болестта на Ралф Майер беше в най-агресивна форма. Налагаше се незабавно лечение, иначе щеше да е твърде късно. Радикално лечение: изненадваща атака, масирана бомбардировка, която да разбие злокачествените клетки отведнъж. Взирах се в лицето му, в тялото му. По всички изчисления врагът в това тяло вече бе нанесъл първия си удар.
   „Senators! – провикна се той. – From this day I am your emperor. Emperor... Augustus.“
   Гласът му – силен както винаги или поне както бе до онзи момент – се понесе надалече. Ралф Майер с нищо не издаваше, че не е добре. Беше способен актьор. При нужда можеше да скрои номер на всекиго... и на всичко. Дори и на една смъртоносна болест.

   С течение на годините нормалните хора постепенно ме напуснаха. Под „нормални“ имам предвид хората с работа от девет до пет. Останаха един адвокат и един собственик на фитнес клуб, но мнозинството от пациентите ми се подвизават в така наречените артсреди. Без да броя вдовиците. От тях имам предостатъчно. Спокойно може да се говори за излишък от вдовици. Вдовици на писатели, на актьори, на художници... жените издържат по-дълго от мъжете, те са замесени от друго, по-жилаво тесто. Ей така, в нечия сянка можеш да изкараш до дълбоки старини. Цял живот да вариш кафе и да прескачаш до магазина, за да вземеш вино за гения в ателието. Прясна сьомга от Норвегия за писателя в творческия му кът, в който всякога трябва да стъпваш на пръсти. Изглежда тежко, но всъщност е лесно като детска игра. Вдовиците живеят дълго. Страшно дълго. Често със смъртта на мъжа си те разцъфтяват. Срещал съм такива в кабинета си. Опечалени са, притискат носни кърпички към очите си, но изпитват и облекчение. Облекчението е емоция, която не се прикрива току-така. Аз наблюдавам с очите на лекар. Научил съм се да виждам отвъд сълзите. Продължителните грижи за болен не са лесна задача. Цирозата е протяжно и болезнено занимание. Често пациентът не сколасва, протяга се за кофата до леглото си, но кръвта шурва. Да слагаш чисто бельо по три пъти на ден, да сменяш чаршафите и завивките, които са натежали от повръщано и изпражнения, е по-трудно, отколкото да правиш кафе и да се стараеш у дома да не липсва ракия. „Колко още ще продължава това? – се пита бъдещата вдовица. – Ще издържа ли до погребението?“
   И накрая настъпва дългоочакваният ден. Времето е приятно, бели облаци пъплят по синьото небе, по клоните цвърчат птички, ухае на свежи цветя. За първи път в живота си вдовицата е в центъра на вниманието. Носи слънчеви очила – всеки си мисли, че е, за да не виждат сълзите ѝ. А всъщност тъмните стъкла прикриват облекчението ѝ. Ковчегът се пренася до гроба от най-добрите приятели. Държат се речи. Предлагат се напитки. Много напитки. Но не разредено кафе като на погребението на някой художник, а бяло вино, водка и отлежала ракия. Не резени кекс и сладки за чай, а стриди, пушена скумрия и кюфтенца. След това цялата процесия се понася към кварталното кафене. „Дано си добре, пич, където и да си! Задник такъв! Парцал!“ Вдигат се наздравици, разлива се водка. Вдовицата е свалила очилата. Смее се. Сияе. Оповръщаните чаршафи още са в коша за пране, но утре ще ги изпере за последен път. Въобразява си, че от сега нататък вдовишкият живот ще е все такъв. Че приятелите ще вдигат наздравици месеци (години!) наред. За нея – тяхното ново ядро. А още не знае, че всичко приключва с няколкото визити от куртоазия. Че тишината, която ще последва, е онази тишина, която настъпва неизменно след един живот в сянка.
   Такъв е най-честият сценарий. Но има и изключения. Понякога гневът загрозява вдовиците. Тази сутрин внезапно пред вратата на кабинета ми настана дандания. Беше рано, току-що бях повикал първия си пациент.
   – Докторе! – проехтя гласът на асистентката ми. – Докторе!
   Дочу се звук от захвърлен с все сила стол, а след това и втори глас.
   – Къде си, копеле такова? – изрева гласът. – Покажи се, ако ти стиска!
   Усмихнах се на пациента си.
   – Ще ме извините ли за момент? – го попитах и се изправих.
   От входната врата до кабинета ми се простира коридор; пътят към чакалнята минава покрай бюрото на моята асистентка. Чакалнята е по-скоро ъгъл за сядане без врата, която да го отделя от коридора.
   Хвърлих бърз поглед встрани. Както споменах, беше още рано. Въпреки това отвън вече имаше трима пациенти, които прелистваха стари броеве на „Мари Клер“ и „Нешънъл Джиографик“. Всъщност в онзи момент те бяха спрели да прехвърлят страниците. Бяха отпуснали списанията в скута си и наблюдаваха Джудит Майер. А тя – меко казано – не се бе разхубавила след смъртта на мъжа си. Кожата на лицето ѝ бе почервеняла, но не навсякъде, поради което изглеждаше на петна. Зад гърба на Джудит асистентката ми ми подсказваше с жест, че не е могла да я спре. Още малко по-назад, до входната врата, лежеше преобърнат стол.
   – Джудит! – възкликнах аз и разтворих обятия, сякаш се радвах да я видя. – С какво мога да ти бъда полезен?
   За секунда или две поздравът ми като че ли я смути, но тя се опомни набързо.
   – Убиец! – изкрещя.
   Извърнах очи към пациентите в чакалнята – познавах и тримата по физиономия. Филмов режисьор с хемороиди, собственик на галерия, който страдаше от нарушения в ерекцията, и една не съвсем млада актриса, очакваща първото си дете – та било то и не от русокосия, снажен и вечно необръснат актьор, за когото се бе омъжила седем месеца по-рано в замък в Тоскана с парите на забавното предаване по комерсиалния канал, което получи правата да излъчи церемонията и празненството. Свих рамене и им смигнах. Извънредна ситуация, извиниха се повдигнатите ми рамене и очите ми. Типичен случай на остра истерия. Алкохол или наркотици – или и двете. За да се уверя, че пациентите са прочели знаците ми, им смигнах повторно.
   – Джудит – продължих аз с възможно най-спокоен глас, – заповядай с мен, за да видим какво мога да сторя за теб.
   Преди тя да успее да отговори, аз се обърнах и поех към кабинета си с едри крачки. Щом влязох вътре, отпуснах длани върху раменете на пациента си:
   – Бихте ли изчакали отвън? Междувременно асистентката ми ще ви напише рецепта...

Преводач Мария Енчева

Издателство Колибри


четвъртък, 30 октомври 2014 г.

Марк Ало >> Под юртите на Монголия със синовете на степта

6000 километра из „Страната под Синьото небе”

   Градоустройството на Улан Батор ми действаше като пъзел: от една страна, ми бе необходимо време, за да го разбера, но от друга, ходенето ме привличаше. Усещах по-добре постсъветската атмосфера на градския хаос и виждах всичко, което се случваше през зимата, когато част от населението страдаше от глад и студ. Излъчваното през лятото чувство на спокойствие беше изчезвало и „Червеният герой“ беше придобил съвсем друго лице. Парченцата от пъзела започваха да се подреждат. Улан Батор се простира върху номадска земя. Той е едновременно архаичен и футуристичен град, тържествено осветен, но и разкопан, строг и объркващ. Някои от чертите му са по-скоро европейски, отколкото азиатски, но в същото време е ужасно несправедлив и почти средновековно безпощаден в ежедневната си строгост. За щастие присъствието ми тук не беше свързано с желанието да преоткрия парфюма на Урга. Целта на монголското ми приключение не бе удивление и подвизи, а непрекъснато търсене на отговори и съмнения, в резултат на което неизбежно бе и разочарованието. През 2001 г. бях положил шестмесечни усилия да прекося пеша цяла Монголия от изток на запад. Бях видял сред 2300-те извървени километра пустинята Гоби през пролетта, високото плато Хангай през лятото и подножието на Алтай през есента. През 2003 г. за два месеца изминах 350-те километра, които разделят границата на Бурят с предградията на Улан Батор, но бидейки недостатъчно подготвен, начинанието ми завърши с измръзнали пръсти. Познанието ми за страната нямаше да е пълно без познанието на столицата ѝ, където се установих впоследствие. Спомням си много ясно тези мои бродения из града, вероятно защото те следваха самотните ми седмици, прекарани сред бурите.
   Поех след сянката си на изток по булевард „Мир“, който разделя града на северна и южна половина. Ето я тази част, която правителството обновява – принадлежаща на туристите и журналистите. Нищо учудващо. По тези места плодовете на картезианската мисъл и капитализма зреят толкова лесно, че човек би си помислил, че се намира в Европа. Разнородна тълпа залива тротоарите: увити в шафран монаси, студенти с изрусени коси, пеещи рап парчета на „Лумино“, облечени в кожа бизнесмени с мобилни телефони, просещ акордеонист, офицери в парадна униформа... Ако човек се вгледа в снимките от периода 1970–1980 г., с просто око се забелязва, че комунизмът е дал началото на два нови феномена, един от които забавен, а другият по-скоро тъжен: от една страна, стремежът да изповядваш свои идеи и да демонстрираш собствената си индивидуалност, израз на което са цветните, закачливи и екстравагантни дрехи, чиято мода след 1991 г. е символ на правото да си различен, и от друга – развитието на паралелна икономика с хиляди нелегални търговци, амбулантни продавачи на цигари или техните доставчици – все сенчести занаяти, родени в лоното на капитализма.
   Трудно си представях на фона на рекламните табла и автомобилния трафик как преди няма и век тук са минавали кервани с камили. Монголците са почитатели на модерното. Прилагат бързо новостите и висшите технологии в ежедневния си бит, следвайки без притеснение дивата либерализация. Западните ценности са ориентализирани и извъртени по монголска мода. Така новите богаташи – тази социална категория, натрупала богатствата си след 1990 г. – се хвалят, че притежават състезателни коне и се фукат с дрехи на европейски дизайнери, особено ако инициалите на „Кевин Клайн“ съвпадат с тези на Чингис хан... В луксозните барове се разминават парадиращо с чужденци, съпровождани от елегантни жени, взети под наем срещу приличен стандарт на живот. И всичко това под отвратените погледи на народа.
   Градът е широк десетина километра от север на юг и трийсетина от изток на запад, разположен върху 135 хиляди хектара земя. Отегчен от монотонния булевард, осеян с помпозни сгради, строени след 1940 от японски военнопленници, поех по скромен път, който никога не бе познал асфалта. Тук скъпите фасади бяха рядкост. Френетичното множене на магазини обаче го превръщаше на места в лабиринт. Тротоарите бяха покрити със стърчащи от сградите тухлени или дървени пристройки. Лабиринт, който доближаваше Улан Батор до другите азиатски градове и напомняше в известна степен на Близкия изток. Анархия от постройки, дължаща се на размитата граница между обществено пространство и частна собственост. И сред изобилието от претъпкани магазини всеки намира своя интерес, с което съществуването на незначителна част от населението се подобрява. Но градоустройството не печели от това. По думите на някои архитекти непоследователността в проектирането издава липса на мисъл за бъдещето на града. Без да споменаваме за безсрамното раздаване на рушвети при определяне на правото на строеж...

Преводач Нели Соларова

Издателство Вакон

Под юртите на Монголия със синовете на степта в Pimodo

Джон Хемингуей >> Странно племе

Внукът – откровено за дядото и баща си

   Когато бях малък, за мен баща ми бе човекът, който се бори с морските стихии и след това разказва за своите премеждия. Познавах само положителната му страна – неговата щедрост, чувство за хумор, вежливост – и с него винаги бях много щастлив. Когато бях малък, исках да приличам на него и чак по-късно започнах да осъзнавам, че голяма част от неблагополучията в живота му се дължат на наследствени причини.
   Той рядко споменаваше своя баща, за когото знаех само, че е бил голям писател и „жива легенда“, но от когото малко се интересувах, особено когато бях малък. Когато бях на шест, моят герой се казваше Грег Хемингуей, баща ми. След това постепенно започнах да добавям липсващите части от мозайката, която съставляваше неговата личност, и които той никога не бе разкривал пред мен в личен разговор, макар че бяха важна част от характера му. При положение че толкова много биографи бяха посветили доста страници на ненавистта, която Ърнест е изпитвал към майка му, аз, като син на Грегъри Х. Хемингуей, нямаше как да не възприема по наследство обсебващото чувство, което баща ми имаше към своя татко. Не че някога беше споменал това открито, но конфликтът между Грегъри и Ърнест, както и конфликтът със собствената му сексуалност, се чувстваха постоянно. И тъй като прекарвах достатъчно време около баща си, за мен не беше трудно да забележа многобройните бесове, които го тормозеха през по-голямата част от неговия живот. Той страдаше от маниакална депресия, увличаше се от травестизма и по-късно даже смени пола си. Пиеше и участваше в сбивания, прекара известно време в затвора, но преди всичко страдаше от загубата на баща си. Страдаше по него и в същото време го мразеше. Мразеше го и се обвиняваше за самоубийството на Ърнест през 1961 г.
   Със сигурност обаче не беше виновен за това. В края на своя живот дядо ми Ърнест е бил в много тежко здравословно състояние заради комбинираното въздействие на алкохолизма, отслабващата му памет и множеството лекарства, които е вземал за високо кръвно налягане и сърдечно-съдови проблеми. Към всичко това вероятно трябва да се прибави и споменът за самоубийството на собствения му баща. За моя баща обаче тези неща нямаха значение. През последните три години от живота на Ърнест Хемингуей те двамата рядко общуваха. Бяха стигнали до точката, в която след поредица остри писма просто нямаха какво повече да си кажат, а после вече беше твърде късно.
   Първия път, спомням си, се замислих за тези неща през 1972 г. Тогава прекарах част от лятото с баща ми в Ню Йорк. Един ден, когато нямахме какво да правим, той ме попита дали искам да се поразходим заедно. Съгласих се, защото си помислих, че може да идем в парка, да изядем по един сладолед, а и с баща ми човек никога не знаеше как могат да се развият нещата. Случайно минахме край едно кино, в което даваха „Новите центуриони“ с Джордж К. Скот, един от любимите актьори на баща ми. Татко ме попита искам ли да го гледам и аз му отвърнах: „Защо не“. Купихме си билети и пуканки, влязохме в салона и си избрахме места. Бяхме само двамата и това ми напомни за времето, което бяхме прекарали в Маями. Сега не седяхме в неговия ягуар, но пак бяхме само двамата в тъмното и гледахме към екрана, както толкова много пъти през онези дни.
   Филмът разказваше за двама патрулиращи полицаи от Лос Анджелис. В ролята на новака беше Стейси Кийч, а ветеранът пред пенсия се играеше от Скот. Лентата се отличаваше с неореалистични елементи и голяма част от сцените през първа- та половина на драмата показваха трудните условия, в които полицаите работеха. Те наистина приличаха на центуриони, наети да въдворяват със сила ред сред населението. Тъй като за оцеляването си можеха да разчитат само един на друг, отношенията им бяха много близки. Във филма Скот беше почти като баща на Кийч и аз се чудех как ли се чувства татко, като го гледа. Той беше живял в Лос Анджелис през 50-те години на миналия век и беше учил три години в Калифорнийския университет в този град. Гледката на широките булеварди с ниски бетонни сгради и вили, кафеникавата мараня над хълмовете, лятната жега и оранжевите залези му е била нещо близко и познато. Животът в Лос Анджелис обаче не е лек. Затова, когато Скот се пенсионира, решава да си навакса за всичките пропилени в работа години, като направи това, което отдавна е отлагал. Среща се със сина си, на когото, докато е служел в полицията, никога не е имал възможност да отдели нужното време. Оказва се обаче, че синът не желае да разговаря с баща си. Че няма време, което да посвети на своя старец. За бившия полицай не намират време и неговите приятели и колеги. Скот се чувства объркан. Той седи самотен в апартамента си. Отваря едно чекмедже и вади от там пистолет. Тогава баща ми промълви: „О, боже, не!“. В следващия миг се чу изстрел. Камерата показа прозореца с разтворени слънцезащитни капаци, светлината нахлу в стаята, а пистолетът бавно падна от ръката на Скот. Погледнах баща си. Той повтаряше: „Не, не, не...“ Беше се хванал за главата.
   Тогава разбрах, че никога няма да преодолее това...

Преводач Илия Илиев

Издателство Сиела


Цветан Тодоров >> Недовършената градина

За смисъла на свободата

   Терминът „хуманизъм” е стар, но той не бива да ни подвежда в оценката на тази книга, която неслучайно бе квалифицирана от френската критика като апостолска. Какво е новото в нея? Преди всичко това, че Тодоров предлага твърде пълна визия за оценка на модерността. Тодоровият хуманизъм не е алтернатива на модерността, а ключ за нейното разбиране. Той обаче е алтернатива на мисловните системи на някои от видните представители на модерността във Франция, като Мишел Фуко, Жак Дерида, Жан Бодрияр, Пиер Бурдийо. Техните възгледи привилегироват ролята на властовите институции, на подмолния смисъл, на символните кодове и на социалните полета, докато отделният човек бива отстранен, маргинализиран или омаловажаван. Модерността обаче не се изчерпва с горните имена. (Из Предговор)

Преводач Александра Желева

Издателство Нов български университет


сряда, 29 октомври 2014 г.

Стоян Райчевски >> Строителният гений на българите през вековете

Илюстрована енциклопедия

Много ярки пера са възпявали строителния гений на българина, и нашенци и чужденци се удивляват пред сътвореното от българските строители от древността до днес, прекланят се пред майсторските ръце и изобретателния им ум. Но за първи път в родната книжовност кацва „бялата лястовица“, каквато е книгата на Стоян Райчевски. Тя е първият опит да се огледат въплъщенията на българския строителен гений от древността до наши дни. Очертани са различните периоди на строителството по българските земи, показани са школите и най-ярките им творения, разкрити са особеността на дюлгерската професия и организацията на труда, запознава ни и със строителните традиции в различни краища на българските земи.

Издателство Захарий Стоянов


Георги Божинов >> Калуня-каля

За времената и хората български...

   В живота на всеки човек има трудни мигове. Имах ги и аз, като всеки човек. Бяха мигове, когато най-хуманно отношение, почти човешка милост, виждах не от човеците, а от кучето си. Да, да. Веднъж дори се случи така, че нямаше какво да ям. Беше за малко време, но така се случи наистина. Помощ отникъде. Тогава посегнах към хляба на Сура – няколко крайни корички, спечени на кокал. И докато опитвах да ги строша със зъби, той стоеше отсреща и ме гледаше внимателно. Като човек ме гледаше. Оттогава – запомних това, – точно оттогава той започна да ми оставя крайните корички. Сам изядаше останалото, после мишкуваше около кошерите, ловеше скакалци из поляната. Но тия корички не пипаше. Преди си изядаше всичко – сега оставяше. Казвам самата истина. Не зная какво беше това. Може би човещина някаква кучешка. Или – да го кажем по-точно – кучещина човешка, непонятна за човека и неосъзната от кучето. Казвам само, че не зная какво беше, и не го узнах. Но така беше...

Заглавието на романа е Калуня-Каля. Публикуван е през 1988 г. в издателство Български писател. Един роман-шедьовър, сякаш излязъл от перото на Иво Андрич или Исмаил Кадаре.
Един напълно забравен роман.
Някой ще каже – а как разбра, че е шедьовър. На това ще отговоря така – кой за каквото е учил. Аз съм учил за това да познавам шедьоврите. Деян Енев

Издателство Хермес


Аксел Хаке >> Малкият крал Декември

Детето в нас...

Изведнъж се появява той, малкият крал Декември Втори. Промушил се е с пъшкане в пролуката между етажерката и стената и започва да задава въпроси и да дава отговори. Защо е толкова малък – кажи-речи, колкото показалец? В неговия свят се раждаш голям и се смаляваш все повече и повече, докато една сутрин прислужникът не те намира в леглото. Още от самото начало знаеш всичко, което ти трябва, можеш да четеш, да пишеш компютърни програми, да ходиш на бизнес обеди. Колкото по-малък ставаш, толкова повече забравяш, отново разчистваш място в съзнанието си, можеш да отидеш в градината, да си представяш, че сенките са призраци, и да даваш имена на облаците. Детството настъпва в края на живота.
От тази поетична повест ще разберете дали това е хубаво или лошо.

Художник Михаел Сова

Издателство Лабиринт


вторник, 28 октомври 2014 г.

>> Вълшебни приказки

Осем илюстрирани приказки

В изданието са включени приказки на чудесните майстори Якоб и Вилхелм Грим, Ханс Кристиян Андерсен и Шарл Перо. Нейните страници ще ви отведат в магическия свят на най-хубавите и най-обичаните вълшебни приказки. Заедно с Хензел и Гретел ще се промъквате през непроходими гори, ще танцувате на бала с Пепеляшка, по бобеното стъбло ще се изкатерите високо в небето до замъка на великана човекоядец...

Издателство Фют


Ричард Файнман >> Сигурно се шегувате, г-н Файнман!

Приключенията на един любопитко

   Когато бях единадесет-дванадесетгодишен, си направих лаборатория вкъщи. Използвах стар дървен сандък, в който наредих рафтове. Имах и електрически нагревател, сипвах мазнина и си пържех картофи. Имах и акумулаторна батерия и лампов блок.
   За да си направя ламповия блок, отидох в кварталния магазин за евтини стоки, купих фасонки, монтирах ги на дървена подложка и ги свързах със звънчев проводник. Знаех, че като ги свържа по различен начин – последователно или успоредно, – щях да получа различно напрежение. Това, което не знаех обаче, бе, че съпротивлението на крушката зависи от нейната температура, и резултатите от моите изчисления се разминаваха с резултатите на изхода на веригата. Но това не беше проблем и когато свързвах крушките последователно, те светеха по-слабо, отколкото очаквах, те греееха много красиво – страхотно!
   Системата ми имаше и бушон, така че ако направех късо, бушонът щеше да изгори. Този бушон трябваше да е по-слаб от главния бушон на къщата, затова си го направих сам: взех алуминиево фолио и го навих около един стар изгорял бушон. Успоредно с бушона бях свързал крушка от пет вата, така че когато бушонът изгореше, токовият товар от зареждащото устройство, което постоянно зареждаше акумулатора, запалваше крушката. Бях монтирал крушката на таблото зад кафява хартия от бонбон (тя ставаше червена, когато крушката зад нея светнеше) – така че ако нещо гръмнеше, поглеждах към разпределителното табло и виждах голямо червено петно, когато изгореше бушонът. Беше забавно!...

Преводач Мария Атанасова

Издателство Изток-Запад


Евтим Евтимов >> Шапка ти свалям, любов!

Нови любовни стихове

Каква жена през моя сън премина,
какво видение, каква мечта.
О, ако трябва на света богиня,
дано това да бъде Любовта.


Издателство Захарий Стоянов


понеделник, 27 октомври 2014 г.

Павел Вежинов >> Нощем с белите коне

През горчилките на живота...

   Академикът все още работеше. Отдавна бе минало полунощ, през отворения прозорец свободно нахлуваше нощният въздух, смесен с лугавия мирис на канална вода, която се мъкнеше едва-едва в каменното корито на реката. Беше необикновено тихо в тоя час, тихо като в малките провинциални градчета, когато се чува как плъховете шумолят в кофите за боклук и кучетата се прозяват в съня си. Само от време на време по булеварда профучаваше някоя закъсняла кола с червени драконови очи на тила си и мръсна бензинова опашка, която дълго след това се утайваше в клоните на дърветата. Към два часа мина камионната поливачка, водата шуртеше като в дъжделивите пролетни нощи и скоро похабеният гранитен гръб на паважа лъсна на светлината. След това отново стана спокойно и тихо.
   Академикът не усещаше ни шумовете, ни миризмите. Профилът му, малко восъчен, но все още тънък и отчетливо изрязан, не издаваше ни жизненост, ни умора. И все пак в цялата му фигура се долавяше нещо отпаднало и унило, макар и изпълнено със скръбно достойнство, като в позата на умиращия благородник от Тракийската гробница. Мир, неподвижност и вечност в охрата на старите мебели, на кожените кресла, на овехтелите книги – неща от друг, далечен и отдавна изчезнал свят, който се появява като призрак само в късните летни нощи. Беше седнал зад своето старо полувековно бюро на удобен тапициран стол с вити крака. Вече две десетилетия не бе преместил ни една вещ от кабинета си, не бе прибавил нищо освен книги, не бе изнесъл нищо освен ръкописи. Като не се смятат, разбира се, двете възглавнички па стола, които жена му бе купила от чешкия културен център. Отначало възглавничката беше само една – виолетовата, – но след това се принуди да прибави още една, резедава. И той не разбираше как тъй бюрото бе пораснало неусетно под носа му, сега клавиатурата на стария „Ремингтон“ му стоеше малко височко. Беше отслабнал много през последните две-три години, но дори не смееше да помисли, че чисто и просто се е смалил с няколко сантиметра – като пенсионираните учители, които загубват част от гръбнака си зад училищните катедри. Лицето му все повече добиваше мътния цвят на лошата печатарска хартия, очите му губеха блясъка си и се обезцветяваха и само косата упорствуваше, сивееше, но не побеляваше. Но академикът по биологични науки, със свой личен принос в геронтологията, се мъчеше да не забелязва тия неща. Имаше някакво усещане за тях, но ги пъдеше от мисълта си, макар че отдавна се бе примирил с възрастта.
   Когато поливачката мина по булеварда, той остави писалката и се заслуша. Тоя силен и жив шум, толкова неочакван в топлата тишина, изведнъж му напомни нещо хубаво и далечно, нещо скръбно в същото време, нещо, свързано с годините, които се движеха бавно и тихо като сенки. Тогава живееха в голяма жълта къща с чугунена дворна ограда. И къщата бе много солидна, с жълти марсилски керемиди и цинкови олуци. Да, олуците, може би оттам идваше споменът. Един от тях през цялата година пееше точно под прозореца му – ту звънко като цимбал, ту тихичко и приспивно като арфа. Бяха чудни олуци, като тръби на орган, и сезоните сякаш пееха в тях с дъха си и дъждовете си. Той помнеше и навеса от непрозрачно стъкло над четирите каменни стъпала на входа, леко позеленяло от мъха на годините. Под стъклото светеше цяла нощ силна електрическа лампа и когато валеше дъжд, той сякаш танцуваше в светлината, гол и с протегнати към небето ръце. Тоя спомен не го напускаше през годините и никога нямаше да го напусне. Беше и красив, и мъчителен спомен, защото напомняше смъртта на майка му.
   Не помнеше вече лицето на майка си, но помнеше нейната смърт и дъжда, който барабанеше като луд върху навеса. Помнеше и своя отчаян плач, който бе покъртил всички сродници. Помнеше черните кръгли чадъри, коравите яки, опушената кадилница, която се размахваше и звънтеше край ковчега, пламъка на свещите, размазан от бликащите сълзи. Майка му бе починала при раждането на третото си дете, някакво омразно парченце розово месо, някакво жалко момиченце, дошло съвсем внезапно на тоя свят, без никой да го желае. Наскоро след това в боевете при завоя на Черна загина и брат му. Тая страшна новина обезкуражи всички. Баща му съвсем се затвори в себе си, едва поглеждаше момчето. На тоя свят като че ли го занимаваха само неговите болни, макар че и с тях се държеше сухо и малко надменно. Момчето бе намразило до смърт тия негови болни, които често изпълваха не само чакалнята, но и коридорчето до входната врата. Мразеше ги за техните печални, унили лица, за угасналите им погледи, за безнадеждно свитите рамене. Сред тия хора растеше мълчалив, самотен, невесел. Нямаше никаква радост в дните, нищо освен книгите и песента на олуците. Към стъкления навес в дъждовни дни той вече никога не поглеждаше.
   И само един-единствен светъл лъч, който никога нямаше да забрави...

Издателство Enthusiast


Невяна Кънчева >> Гръцка кухня

Калимера!

За гърците трапезата е много важно нещо.
Както и почивката.
Както и животът, въобще...
Добре дошли в този гостоприемен и... вкусен свят.
Тихо и ласкаво тюркоазено море. Божествени чисти плажове. Бели планински склонове над тях. Потънали в цвят цитрусови дървета. Сребърни маслинови горички. Огромни бугенвелии и зокуми, които разнасят опияняващ аромат. Синьо-бели къщи, искрящи от чистота. Босилек и розмарин в сандъчета и саксии...
250 слънчеви и топли дни в годината!
И още – аромат на топъл хляб и канелени курабийки от спретнатите пекарни; изпотени чаши узо край платата с печени сардини по масите, застлани с весели карирани покривки в ресторантчетата.
Всички, влюбените в тази райска земя са пленени и от нейната кухня. И твърдят, че гръцката кухня е неповторимо съчетание на традиции плюс зехтин, маслини, сирене, вино и даровете на морето.
Добре дошли в Гърция!

Издателство Колхида


неделя, 26 октомври 2014 г.

Макс Фриш >> Монтаук

Писателят се бои от чувства, които не са подходящи да станат достояние на всички... МФ

   Срещата с хора от класа (не е нужно да са от същата професионална област) вдъхва кураж по забележителен начин. Те не си служат с хвалби, за да вдъхнат кураж, а ти придават класа, все едно дали се съгласяват или опонират.

   Не е все едно дали човек мълчи на майчиния си, или на чужд език: когато мълча на чужд език изтласквам по-малко неща, паметта става по-податлива...

Искаше просто да разкаже... живота си. Той никога не е писал по-сбито и пестеливо и същевременно по-точно и прецизно, никога толкова нагледно и вълнуващо. Монтаук е поетична равносметка – книга за любовта, написана от един поет на страха. Марсел Райх-Раницки

Преводач Ангел Христов

Издателство Леге артис

Монтаук в Pimodo

Скот Келби >> Тайните на цифровата фотография [ Част 3 ]

Така се прави

СК: Ако с вас бяхме на снимки и ме попитате „Хей, Скот, искам светлината за този портрет да изглежда наистина мека и ласкателна. Колко далеч трябва да поставя софтбокса?“, аз няма да ви изнеса лекция за съотношенията при осветяване или за устройствата за изменяне качеството на светлината. В реалния живот просто бих се обърнал към вас и бих ви казал „Премести го възможно най-близо до обекта, но без да влиза в кадър.“ Е, за това е тази книга: с вас сме излезли на снимки, където аз отговарям на въпроси, давам ви съвети и споделям тайните, които съм научил, точно както бих направил с приятел – без всички технически обяснения и език.
Всяка страница обхваща по една концепция за подобряване на вашите снимки. Всеки път, когато отгърнете страница, научавате за друга професионална настройка, инструмент или трик, с които да преобразите набързо направените си кадри в снимки, достойни за галерия. Ако сте се изморили от правенето на снимки, които изглеждат „добре“ и от гледането на снимки във фотографски списания, докато си мислите „Защо и моите не изглеждат така?“, то това е книгата за вас.Това не е книга с теория – пълна с объркващи термини и детайлни концепции. Това е книга, обясняваща кое копче да натиснете, коя настройка да използвате и кога да го правите.

Издателство AlexSoft


Клавдий Гален >> Изкуството за запазване на здравето

Трактат

Римският учен Гален (ок.129 – 216 г.) – придворен лекар на римските императори Марк Аврелий, Комод и Септимий Север – създава епоха в европейската медицина. Поради това през Късната античност и Средновековието е смятан за втория след Хипократ колос и неоспорим авторитет в науката. Трактатът „За хигиената“ или в латински превод от старогръцкия оригинал „За запазване на здравето“ е най-значителният античен труд в областта на профилактиката на здравето. В него Клавдий Гален разглежда различни аспекти, свързани със здравословния живот от раждането до смъртта и дава предписания за физически занимания, масаж и хранене.

Преводач Ирена Станкова

Издателство Изток-Запад