– Казвам се Аренс. Блейс Аренс – каза високият мъж. – И няма защо да се безпокоите. Никой няма да пострада. Просто ние бихме искали да използваме вашето имение за една кратка среща, утре или може би вдругиден.
Той се усмихна на Уолтър. Силата на характерния му глас се оцветяваше от слаб акцент, който звучеше донякъде като архаичен английски. С нищо неотличаващите се черти на лицето му се сливаха и се оформяха от специфичните линии около устата и очите в нещо, което придаваше усещане за представителност. Тези линии смекчаваха правия нос, тънките устни, широкото и високо чело и блестящите кафяви очи в израз на насмешлива доброта.
Под такова лице островатите и необикновени широки рамене, които биха изглеждали непропорционални при по-нисък мъж, изглеждаха съвсем нормални при необичайната височина на неговото изправено и стройно тяло. Сега това тяло стоеше отпуснато, но несъзнателно балансирано, подобно на тялото на прозяваща се пантера, а бледоликите млади убийци до него, го зяпаха с боготворящия взор на кучета.
– Ние? – запита Уолтър.
– О, ние сме нещо като клуб. Да ви кажа истината, по-добре ще е изобщо да не се безпокоите за това. – Аренс продължи да се усмихва на Уолтър, като погледна към езерото и оная част от залесения му бряг, която можеше да се види от терасата. – Тук би трябвало да има още двама, нали? – каза той, като пак се обърна към Уолтър. – Още един преподавател на вашата възраст и вашият ученик, момче на име Хал Мейн? Къде може да са те сега?
Уолтър поклати глава, преструвайки се, че не знае. Очите на Аренс се насочиха към Малачи, който посрещна погледа му с безразличието на каменен лъв.
– Добре, ние ще ги намерим – каза безгрижно Аренс и пак се обърна към Уолтър. – Виждате ли, бих искал да се запозная с това момче. Той сега трябва да е... на колко...? На шестнайсет?
Уолтър кимна.
– Четиринайсет години, откакто са го намерили... – Гласът на Аренс беше откровено умислен. – Трябва да притежава някои необичайни качества. Ще трябва да ги е имал, за да е останал жив – момче, което едва се е научило да ходи – само на повреден космически кораб, дето кой знае колко дълго се е носил из Вселената. Кои са били родителите му – това изобщо успяха ли да открият?
– Не – каза Уолтър. – В бордовия дневник било записано само името на момчето.
– Забележително момче... – каза пак Аренс и обиколи с поглед езерото и околностите му. – Казвате, че сте сигурен, че не знаете къде е той сега?
– Не – отговори Уолтър.
Аренс погледна въпросително Малачи.
– Коменданте?
Малачи презрително изпръхтя.
Аренс се усмихна на бившия войник също тъй топло, както се бе усмихнал и на Уолтър, ала Малачи си остана все същия каменен лъв. Усмивката на високия мъж избледня и стана тъжна.
– Вие не харесвате Другите хора като мен, нали? – каза той малко тъжно. – Само че времената се промениха, коменданте.
– Много лошо – сухо рече Малачи.
– Но и много вярно – каза Аренс. – Хрумвало ли ви е изобщо, че вашето момче може да се окаже един от нас? Не? Е, да поговорим за други неща, ако това предположение ви безпокои. Аз не мисля, че споделяте интереса към поезията, като вашия приятел, другия възпитател? Да речем, към нещо като Тенисъновата „Смъртта на Артур“ – поезия за мъжете и войната?
– Знам я – рече Малачи. – Тя е достатъчно добра.
– Тогава би следвало да си спомняте какво е казал крал Артур в нея за променливите времена – каза Аренс. – Нали помните – когато Артур и сър Бедивер накрая остават сами и сър Бедивер пита краля какво ще стане сега, когато цялата компания от Кръглата маса се е разпиляла, а самият Артур заминава за Авалон. Помните ли какво отвръща тогава Артур?
– Не – каза Малачи.
– Той отговаря... – И гласът на Аренс отново се понесе в целия си блясък. – „Променя се старият ред, струвайки място на нов...“ – Аренс спря и многозначително погледна стария войник.
– „... и Господ по начини много изявява своята същност – за да не би някой инак добър обичай да поквари света“ – прекъсна го нечий остър, триумфиращ глас.
Всички се извърнаха. Авдий Заветника, третият от преподавателите на Хал Мейн, бе изведен през френския прозорец сред тях от насочения вакуумен пистолет на пети въоръжен човек.
– Ти пропусна да довършиш цитата – рязко каза Авдий на Уолтър. – Това се отнася и до теб, Други човече. В Божиите очи, ти също си не повече от валмо дим и случайна цимбална нота. Ти също си осъден по Негова воля – ей така!
Беше стигнал по-далеч, отколкото бе допускал младият му страж. Така че, при последната си дума той щракна с костеливите си пръсти под самия нос на Аренс. Аренс се разсмя, но сетне лицето му изведнъж се измени.
– Мишените! – каза троснато той.
Напрежението се плъзна като невидима светкавица по цялата тераса. Когато Авдий щракна с пръсти, трима от четиримата пищовлии, които вече бяха тук, престанаха да държат на прицел Уолтър и Малачи, за да насочат пистолетите си към него. Само един продължи да стои с насочено към Малачи оръжие. Шибнати от гласа на Аренс, прегрешилите стрелци сега почти панически насочиха обратно оръжията си към първоначалните си мишени.
– Ох, глупаци, млади глупаци! – меко им каза Аренс. – Гледайте мен!
Те пребледняха и виновните им очи боязливо се насочиха към лицето му.
– Маранецът – Аренс посочи Уолтър, – е безобиден. Неговите хора са го научили, че насилието – всяко насилие – ще осакати мисловния му процес. А този фанатик, може би си струва един пистолет. Само че, виждате ли оня старец?
И той посочи неподвижния Малачи.
– Ако заключа някой от вас, както е въоръжен, с него – невъоръжения, в някоя тъмна стая, не бих се надявал и за секунда, че има шанс да видя този някой отново жив.
Той млъкна, а въоръжените мъже се свиха страхливо пред него.
– Вие тримата ще държите на мушка коменданта – продължи най-накрая той със спокоен тон. – А другите двама ще наблюдават нашия религиозен приятел. Аз... – той меко им се усмихна, – се нагърбвам да се опитам да се защитавам сам от маранеца.
Пистолетите послушно се изместиха, оставяйки Уолтър непокрит. Той усети моментен пристъп на нещо като срам. Само че фината машина на ума му, на която се бе позовал Аренс, се беше задействала и изпитаната за малко неплодотворна емоция бе отмита от една нова насока на мисълта. Междувременно Аренс насочи пак поглед към Авдий.
– Знаеш ли, че не си много симпатичен човек? – каза той на квакера.
Авдий стоеше невпечатлен и непоклатим. Фанатизирано настроен срещу фанатизма, ренегат от тоталитарната свръхрелигиозност на Отцепената култура, която го бе родила, на ръст квакерът се издигаше почти колкото Аренс. Но от тук нататък всяко сравнение между двамата тръгваше в различни посоки.
Авдий не бе глупак и Уолтър, поради четиринадесетте години съвместен живот с него, забеляза, че той вече е схванал положението. Изправен, очи в очи пред очевидната необходимост да защити момчето, което бе обучавал, с цената на собствената си смърт, Авдий се отнесе към последния миг на живота си, не с деловото безразличие на Малачи, нито пък с философското приемане на Уолтър, а с яростна, мрачна и изгаряща радост.
Със сурово изражение, лице на череп и изтънял като вейка от целия си живот, прекаран в самодисциплина, осемдесетте и четири години на Авдий не бяха оставили от него нищо повече от един корав и тесен фенер от сиво-черна кожа и кости. Този фенер се осветяваше от всепоглъщащата вътрешна вяра в неговия индивидуално скроен Бог – Бог, чиито доброта и милосърдие представляваха пряка антитеза на мрачния и отмъстителен Бог от родната култура на Авдий и пряка, съзнавана антитеза на самия Авдий.
Без да забелязва хумора на Аренс, както и всички други незначителни неща, той скръсти ръце и се взря право в очите на по-високия от него мъж.
– Горко ти – хладнокръвно каза той, – горко на теб, Други човече, и на всички от твоята раса. И пак ще кажа, горко на теб!
За секунда, когато се сблъска с дълбоко хлътналите, изгарящи очи на това тъмно костеливо лице, Аренс леко се смръщи. Погледът му се отклони и се прехвърли от Авдий на стрелеца, който го държеше на мушка.
– Момчето? – запита Аренс.
– Търсихме... – Гласът на младия мъж бе хрипкав, почти шепнещ. – Няма го никъде… никъде около къщата.
Аренс рязко се извъртя, за да погледне Малачи и Уолтър.
– Някой от вас знае ли дали е наблизо?
– Не. Той... – Уолтър неуверено се поколеба, – може би е отишъл на екскурзия или да се поразходи из планините...
Той видя, че кафявите очи на Аренс се фокусираха върху него. Щом ги погледна, тъмните им зеници без никакво предупреждение видимо нараснаха и се издуха, сякаш най-накрая щяха да изпълнят цялото зрително поле на Уолтър. И отново емоционалният ефект от странния глас и господстващото присъствие прокънтя в паметта му.
– Вижте, глупаво е да го правите – каза кротко Уолтър, без да се опитва да отклони вниманието си от омагьосващия поглед на Аренс. – Хипнотичното господство над която и да е форма изисква поне несъзнавано съдействие от страна на обекта. А пък и аз съм екзотик от Мара.
Зениците изведнъж отново станаха нормални. Този път обаче Аренс не се усмихна.
–– Тук нещо става... – започна бавно той.
Само че Уолтър вече бе осъзнал факта, че времето е изтекло.
– Всичко, което е по-различно – прекъсна го той, – е това, че ме подценихте. Мисля, че някакъв генерал веднъж беше казал, че изненадата струва колкото цяла армия…
И от тези няколко стъпки разстояние, които ги разделяха, той се хвърли към гърлото на Аренс.
Нападението беше несръчно, то бе проведено от тяло и ум, необучени дори за мисълта за физическо насилие; и Аренс го отклони встрани само с една ръка така, както би отклонил внезапното избухване на някое тромаво дете. Само че в същото време човекът зад Авдий стреля и сякаш нещо тежко удари Уолтър отстрани. Той усети, че се стоварва на терасата.
Но колкото и безполезна да бе атаката му, тя отвлече вниманието на поне един въоръжен пазач и в тази частица от секундата Авдий се хвърли – но не срещу някой от стрелците, които го пазеха, а срещу един от ония, които държаха на прицел Малачи.
Самият Малачи се раздвижи още при първото движение от нападението на Уолтър. Той връхлетя върху единия от двамата, които все още го държаха на мушка, преди първият от тях да успее да стреля. Изстрелът от пистолета на другия мина безвредно през мястото, където старият войник бе стоял секунда по-рано.
С един замах на отворената си длан Малачи посече стрелеца, до който бе стигнал, така както човек може да посече стъбло на цвете. Сетне се извъртя, докопа онзи, който не го уцели и го хвърли на огневата линия на изстрелите от пистолетите на другите двама, които следяха Авдий – точно когато единственият останал въоръжен мъж, попаднал в хвата на Авдий, успя да стреля два пъти.
В същия миг Малачи стигна до него и двамата се строполиха заедно, като стрелецът се претърколи върху стария човек.
От равнището на настилката, легнал полуизвърнат на хълбок, Уолтър се втренчи в опустошението, предизвикано от неговата атака. Авдий лежеше с така извърната глава, че очите му – отворени и неподвижни – гледаха празно към Уолтър. Той не помръдваше. Не помръдваше и човекът, когото Малачи бе ударил, нито другият стрелец, когото бившият войник бе хвърлил пред пистолетите на двамата му другари. Третият стрелец – онзи, когото хвърленият бе повалил, се гърчеше и стенеше странно на терасата.
Единият от останалите двама пазачи лежеше неподвижно върху Малачи, който бе престанал да се движи, а другият все още бе на крака. Той се обърна към Аренс и се присви пред унищожителния блясък във взора на Другия.
– Глупаци с глупаците! – меко рече Аренс. – Не ви ли казах да се съсредоточите върху дорсая?
Оставащият стрелец мълчаливо се затвори в черупката си.
– Добре – въздъхна Аренс. – Вдигни го. – Той посочи към стенещия мъж и се обърна към стрелеца, който лежеше върху смълчаното тяло на Малачи.
– Свести се – сбута го Блейс с върха на обувката си. – Всичко свърши.
Мъжът, когото побутна, се изтърколи от тялото на Малачи и се просна на камъните, а главата му се извъртя под странен ъгъл спрямо тялото. Вратът му беше счупен. Блейс бавно си пое дъх.
– Трима мъртви и един ранен – каза той, като че на себе си. – И то само за да убием трима невъоръжени стари учители. Какво прахосничество. – Той поклати глава и се обърна към стрелеца, който вдигаше стенещия мъж.
„Значи си мислят, че аз също съм вече мъртъв“ – помисли Уолтър, лежейки на плочника.
Той осъзна това без особена изненада. Блейс вече придържаше отворен френския прозорец, така че неговият придружител да може почти да внесе на ръце ранения. Блейс го последва с пръст, все още отбелязващ онова място в томчето с поезията на Нойс, което Уолтър бе цитирал първоначално. Френският прозорец се затвори. Уолтър остана насаме с мъртвите и умиращата светлина на деня.
Той бе наясно, че зарядът на вакуумния пистолет го бе ударил отстрани; и някакво усещане, че нещо вътре в него тече, потвърждавайки убеждението му, че раната е смъртоносна. Лежеше в очакване на собствения си край и след малко у него се надигна една мисъл – това, че нито Аренс, нито оцелелият стрелец бяха осъзнали, че той е още жив, бе нещо като малка победа.
Той бе откраднал още няколко мига живот. Това бе минимална победа, която се прибавяше към голямата – че сега нямаше никой, от когото надареният с много таланти ум на Блейс би могъл да извлече заключение за уникалната ценност на Хал. Ценност, която, тъй като бе свързана с един възможен максимум в налягането на онтогенетичната енергия, би могла да се окаже също тъй опасна за Другите, както те биха могли да бъдат за Хал, стига да осъзнаеха, че той може да представлява заплаха за тях.
Именно това разбиране за Хал, като за възможна опасност бе нещото, което Уолтър тъй много искаше да скрие от Аренс. И той беше успял да го стори. Сега те вероятно щяха да претърсят околността за момчето, но без да са особено притеснени, така че Хал може би щеше да успее да избяга. Уолтър усети вълна на скромен триумф.
Но залезът – червен и около него, както и около другите мълчаливи тела, се смрачаваше. Усещането за триумф избледня. Животът му бързо изтичаше от него и той за пръв път осъзна, че никога не е искал да умре. Само да можех, помисли той, да поживея, за да помисля още малко.
Усети моментно неизразимо и болезнено чувство на съжаление. Изведнъж му се стори, че ако продължи да живее само още няколко часа, някои от отговорите, които бе търсил цял живот, може би щяха да дойдат при него. Ала после това усещане също избледня, а светлината сякаш бързо помръкна и той умря.
Слънцето залязваше. За кратко време неговите лъчи напуснаха каменната тераса и дори тъмните плочи върху покрива на къщата. Тъмнината изпълни областта под планината и френският прозорец над плочника на терасата се освети в жълто от лампите в библиотеката. За кратко небето също остана светло, ала и това отмина и на кадифеночерното безлунно небе останаха само диамантените точки на блестящите звезди.
Долу, край езерния бряг високите тръстики, които се издигаха от черната вода до сушата, се размърдаха. Почти беззвучно високата и тънка като фиданка тъмна фигура на едно шестнадесетгодишно момче се изкатери на тревистия бряг, изправи се – трепереща и капеща — и се загледа в терасата и осветения дом...
