събота, 22 ноември 2014 г.

Дона Тарт >> Щиглецът

Прекрасно написан роман, който говори както на ума, така и на сърцето. Стивън Кинг

Едно момче, останало без майка след кървав терористичен атентат, тръгва по трудния си път, съдбоносно преплетен с историята на мистериозно изчезнала картина. Невинният чар на младия човек помръква под ударите на съдбата.
Магнетичната картина се превръща в единствена опора за него, но и го въвлича във враждебен, престъпен свят. Тио се сблъсква с човешката студенина, продажност и алчност, но опознава и добротата, любовта и приятелството. От елегантните салони на Парк Авеню в Ню Йорк, от загадъчния, пленителен, но и опасен свят на антикварните магазини и търговията с антики съдбата го отпраща сред студения, измамен блясък на Лас Вегас.
Дрога, убийства и измами, една нежна и самотна любов, страх и отчаяние, кървави преследвания в живописния Амстердам – такова е болезненото израстване на младия герой, пленник на капризите на съдбата. Но самотните му лутания не успяват да унищожат вярата в красотата и вечността, в изкуството, надмогнало мимолетните човешки страсти и амбиции.

Издателство Еднорог

Щиглецът в Pimodo

Саймън Кърник >> Тя отказва да умре

Тичаш. Трескаво, инстинктивно, с отчаяна надежда за спасение...

   Аманда Роуън тъкмо прекрачваше прага на входната врата с плик току-що купени обувки в едната ръка и ключове в другата, когато чу звук, който я накара да замръзне на място.
   Прозвуча като едва доловима внезапна въздишка. Като въздух, изпуснат от спукана гума. Идваше някъде от горния етаж.
   Аманда се заслуша напрегнато, но единственото, което достигна до слуха ѝ, беше пълна тишина, прекъсвана от време на време от тиктакането на големия часовник в другия край на вестибюла и тя за миг се запита дали не си е въобразила.
   Всички лампи в къщата бяха запалени, а поршето на съпруга ѝ беше в двора, което означаваше, че си е вкъщи. А не би трябвало. Трябваше да е по работа в Манчестър и да се върне едва следващия следобед. Рано сутринта го бе видяла да се качва в колата и преди три часа дори бе разговаряла с него, точно преди той да отиде на вечеря със своя клиент. Но очевидно не бе отишъл да вечеря с клиента, тъй като колата му беше тук, на триста километра от Манчестър.
   Нещо го бе накарало да се върне по-рано. И тя добре знаеше точно какво.
   От няколко месеца Джордж ѝ изневеряваше. Разбра съвсем случайно преди няколко седмици. Една вечер той бе забравил да излезе от профила си в „Хотмейл“, след като беше използвал един от двата айпада, които имаха вкъщи, и когато тя се опита да зареди собствената си поща, пред погледа й се появи дълъг списък писма, изпратени до Джордж от някоя си Ани Мак – името не ѝ говореше нищо – с теми като: „Мили, имам нужда от теб“ и „Страшно ми липсваш“. Аманда бе отворила първото писмо и го беше изчела от край до край. Нямаше никакъв смисъл да чете останалите. Беше ѝ ясно.
   Въпреки това я заболя при мисълта, че той е затънал толкова дълбоко в тази история, че е решил да доведе любовницата си в семейното жилище. Може би точно тя бе издала странния звук, макар да не прозвуча като звук, който човек би издал, докато прави любов.
   Аманда остави плика с покупките и тихо затвори вратата. Също като съпруга си и тя не би трябвало да е тук тази вечер. Плановете ѝ бяха да остане да преспи в Лондон в къщата на баща си, но баща ѝ беше непоносимо свадливо старче и както обикновено двамата се бяха скарали. Вместо да го остави да излее хапливите си забележки върху нея, както ставаше в повечето случаи, Аманда си изпусна нервите, излетя през вратата с ругатня вместо довиждане и се прибра у дома.
   Въпреки това беше странно. В къщата не се чуваше никаква музика, телевизорът също не работеше, а това бе крайно нетипично за Джордж. Той винаги се нуждаеше от фонов шум.
   Чу се как дюшемето на горния етаж изскърцва. Някой се промъкваше там горе и въпреки че знаеше кой е този някой, Аманда се напрегна. Ето какво става, когато човек живее в тристагодишна къща сред гората, помисли си тя. Обичаше това място. То имаше собствен характер и красота и предлагаше усамотението, от което тя толкова се нуждаеше, макар да бе само на няколко мили от магистралата и на не повече от час път от бляскавите светлини на Лондон. Но въпреки това нощем, когато единствените шумове, които се чуваха, бяха бухането на бухала и бученето на някой случайно прелитащ самолет, тя се чувстваше уязвима. Особено, когато липсваше обичайният фонов шум на Джордж.
   Дъските горе отново изскърцаха. Звукът идваше откъм една от спалните. Аманда се намръщи. Джордж беше едър мъж, който обикновено по това време на вечерта вече бе изпил бутилка червено вино, без значение в чия компания се намира, и вдигаше доста шум, дори когато се опитваше да пази тишина. Освен това имаше неприятния навик да си прочиства гърлото с хрипкава кашлица, особено когато пийне.
   Сега обаче скърцането бе спряло и откъм горния етаж не се чуваше нищо.
   Очевидният извод бе, че в момента се опитва да се скрие, защото съзнава, че е извършил нещо нередно. Като това да доведе любовницата си вкъщи, докато жена му отсъства.
   Аманда стоеше във вестибюла. Сърцето ѝ блъскаше, а устата ѝ беше пресъхнала. Не беше от хората, които се наслаждават на бурни скандали. Предпочиташе просто да си тръгне, когато нещо се обърка. А и тази вечер вече веднъж бе избухнала.
   Стегни се, каза си тя. Това е твоят дом.
   Събра сили и го извика по име. Гласът ѝ беше силен, но когато разцепи плътната тишина, в него се долови известна нотка нервност.
   Не последва отговор.
   – Джордж? Горе ли си? Аз съм, Аманда.
   Отново нямаше отговор.
   – Виж какво, знам, че си там. Видях колата ти в двора.
   Събу високите токчета, пое дълбоко въздух и бавно се заизкачва по стълбите, докато стигна до дългия тесен коридор, който минаваше по широката страна на къщата. Лампите светеха, но в коридора нямаше никого. Вляво вратата на голямата спалня, в която спяха заедно с Джордж, когато той не хъркаше като дъскорезница, зееше широко отворена. Вътре беше тъмно, но се виждаше, че леглото не е оправено, чаршафите бяха намачкани и струпани на купчина. Нямаше съмнение, че там се е разигравало някакво действие.
   Аманда се обърна и видя, че лампата в спалнята за гости в другия край на коридора свети, а вратата е леко открехната.
   Направи крачка натам, после още една, след това спря и си пое дълбоко въздух. Вдишването ѝ отекна в тишината. Изведнъж цялата къща притихна напълно. Аманда продължи да пристъпва към спалнята за гости, босите ѝ крака се движеха безшумно по дървения под и спряха на крачка от вратата.
   От стаята не се долавяше никакъв шум. Не се чуваше дори дишане. Като че ли целият свят бе спрял да се движи.
   Протегна леко треперещата си ръка, бутна вратата и когато тя изскърца и се отвори с няколко сантиметра, до Аманда достигна острата смрад на кръв и фекалии и гледката на окървавен гол крак върху леглото. Кракът беше женски. Беше малък и нежен, ноктите бяха лакирани в ярко и самоуверено червено, няколко нюанса по-светло от гъстата локва кръв, която се бе събрала върху килима малко по-навътре в стаята.
   Това ли бе шумът, който бе чула, когато влезе в къщата? Последното дихание на умиращата жена?
   Ако наистина беше така, това можеше да означава само едно – убиецът все още е в къщата.
   Зад нея дъските на пода отново изскърцаха и тя усети по гърба си ледени тръпки.
   Извърна се бързо точно навреме, за да види как един мъж в черни дрехи и плетена маска на лицето, по-висок и по-слаб от Джордж, се появява на прага на семейната им спалня, само на няколко метра от нея.
   Остана неподвижна в продължение на една дълга секунда, погледът ѝ бе прикован към ловджийския нож в ръката му. По острието се стичаше кръв – прясна кръв – събираше се на върха и на малки капки капеше по пода.
   Аманда преглътна. Нямаше начин да стигне до стълбите преди него.
   В този момент той тръгна към нея с големи, уверени крачки, ботушите му силно и решително се удряха в пода.
   Водена единствено от инстинкта си, Аманда се прехвърли през парапета на стълбището, скочи на площадката на метър и осемдесет по-долу и болезнено се приземи на задните си части. После някак успя да се изправи отново на крака и да се втурне по останалите стъпала, като прескочи последните пет наведнъж. Чуваше, че нападателят е след нея и се движи със същата скорост.
   Когато най-после стъпиха долу, краката ѝ се подхлъзнаха и тя падна тежко на една страна, губейки ценна секунда, докато нападателят се спускаше по стълбите зад гърба ѝ.
   Скочи бързо на крака точно в момента, в който той прескочи последните стъпала и се озова на не повече от метър от нея.
   Аманда бе изправена пред двата изхода – този в задната страна на къщата или този отпред – и имаше само част от секундата, за да вземе решение. Тъй като знаеше, че не е заключила предната врата два пъти, както правеше обикновено, тя се спусна през вестибюла към нея, като отчаяно се опитваше да запази равновесие върху босите си крака. Чуваше тежкото му дишане – толкова близо беше до нея – и трябваше да съсредоточи цялата си воля, за да спре за секунда, колкото да стисне двете дръжки на вратата и да я отвори широко, преди да се хвърли напред в прохладния вечерен въздух.
   Не бе изминала и два метра, когато усети как една ръка сграбчва сакото ѝ отзад, издърпва я здраво и после се пристяга около врата ѝ. Аманда изкрещя колкото ѝ глас държи и започна да се мята с неподозирана сила, породена от адреналина, размахвайки ръце, за да се освободи от хватката. Прониза я силна, пареща болка. Ножът потъна в ръката ѝ, острието му преряза тънкото сако и блузата, която носеше, и разкъса плътта. Въпреки това тя някак успя да стовари лакътя си достатъчно силно в главата му, че да го принуди да поотслаби хватката. Ходеше на фитнес пет пъти седмично, а миналата година бе изкарала и курс по бокс. Беше силна и в добра физическа форма и точно в този момент това работеше в нейна полза. Успя да се измъкне от ръцете на мъжа и да избегне удара на ножа, след това замахна напосоки към него – нещо, което той очевидно не очакваше, защото ударът ѝ попадна право в лицето му...

Издателство СофтПрес


Галин Никифоров >> Фотографът: Obscura Reperta

Ние никога не се месим. Ние само наблюдаваме. Ансел Адамс, фотограф

   Клавдия Пураян беше трийсетгодишна необщителна брюнетка със студено лице и съвършено тяло, създадено за грях. Колагеновите ѝ устни бяха майсторска изработка, направена с мярка и вкус – нито много пухкави, нито много широки, само леко удебелени там, където по-бедните жени постигаха почти същия ефект с напластяване на червилото. Ръцете ѝ, отрупани с пръстени, имаха изящни, леко треперещи пръсти, които обикновено спираха да треперят след първото уиски за деня. Бе от онези отегчени богати жени без семейство, разполагащи с цялото си време, което ги притискаше като камъка в онова старо китайско мъчение, затова с годините се бе превърнала в естествено невротизирана интелектуалка, поддържаща равновесието си с алкохол, който все още не ѝ създаваше проблеми, но бе на път да ѝ създаде.
   Голдберг я наблюдаваше от месец и вече знаеше навиците ѝ. Дневният ѝ режим обикновено включваше няколко полуотегчителни срещи с приятелки и местни сноби, като от време на време го разнообразяваше с дискретно разпускане в президентския апартамент на най-известния хотел в града с едно почти голобрадо момче с празен поглед, което приличаше на жиголо, но можеше да мине и за временен любовник. Времето между срещите, изпълнени със секс и/или празни приказки, биваше убивано с точков масаж и финландска сауна, с пазаруване по магазините, разсеяни посещения на изложби и четене на стари киносписания в някое кафене. Единственият ѝ сериозен ангажимент бе към местния вестник, за който списваше съботната злобничка колонка за ВИП-персоните в града и областта, разбира се, без хонорар. Във вестникарските течения от последните три години Голдберг се натъкна и на няколко нейни изненадващо сериозни и задълбочени статии, засягащи теми от историята на изкуството, както и двайсетина странни стихотворения и есета, подписани с анаграмния псевдоним Няаруп К., които не бяха лоши, но звучаха някак претенциозно – сякаш повече бе искала да подразни читателите си, отколкото да им се хареса.
   Като всяка богата особа Клавдия имаше лична охрана, която – поради спокойния живот в градчето – включваше само един дискретен бияч, който се навърташе около нея, колкото да си заслужи парите, които му плащат, за да я пази. Само веднъж си позволи да се приближи повече – докато тя прелистваше стар брой на „Киносвят“ в едно полупразно барче (Голдберг беше на съседната маса с гръб към нея) – и съвсем учтиво я помоли да включи пейджъра си, защото „такива са инструкциите, свързани със собствената й безопасност“. В отговор му бе предложено да се отдаде на противоестествен секс със себе си, което не го трогна особено и той не помръдна, докато тя не направи това, за което бе помолена.
   Единственото сигурно нещо в навиците ѝ бе вечерното посещение на кино. В градчето имаше две малки кина, които прожектираха по три различни филма седмично, затова всяка вечер тя гледаше по един филм, а в неделя наемаше едно от кината и пускаше безплатен вход. Филмът, който се въртеше, беше по неин избор, предварително поръчан от разпространителите – богаташка ексцентричност, но събираше хората, вдигаше приятен шум и задоволяваше суетата ѝ.
   След киното обикновено се отбиваше в един тих бар, наричан „Аквариума“ заради стъклените си стени. Имаше запазена маса в най-отдалечения ъгъл, заслонена от декоративни лиани и изкуствени цветове от японски рози. Персоналът я познаваше и се грижеше за спокойствието ѝ, като не даваше на никого да припари до масата ѝ и да смути вглъбението, в което тя изпадаше минути след като заемеше мястото си. Дори случайните клиенти, които не познаваха навиците ѝ и неписаните правила на заведението, не я притесняваха – сякаш пред масата ѝ имаше табела с надпис „МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“...

Издателство Сиела


петък, 21 ноември 2014 г.

Офейгур Сигурдсон >> Сага за Йон

За простото умение да бъдем човеци

В ужасната зима на 1755-1756 г., прогонен заради подозрение в убийство, Йон странства през Исландия, обитава пещера и пише писма до бременната си съпруга на север.
Но неприятностите го преследват и на юг.
Вулканът Катла изригва и обвит в пепел унищожава всичко по пътя си. Йон е под угрозата да бъде погребан жив в пещерата. Въпреки несгодите той работи упорито, за да подготви пристигането на съпругата си през пролетта, за да започнат нов живот, далеч от всички неприятности.
Но скандалът около предполагаемото убийство преследва Йон и тук, измъчвайки го ден и нощ...

Преподобният Йон е една от най-забележителните личности в историята на Исландия, по-късно станал известен като „пламенния пастор“.
Романът описва младите му години на фона на онези мрачни времена и на първите искри на Просвещението. Книга за умението да преодоляваме себе си и природата, за значението на това да се обединяваме в името на разумното общество, да преодоляваме бедствията и трудностите достойно.

Романът е носител на Европейската награда за литература (2011).  

Преводач Айгир Сверисон

Издателство Балкани


Джером К. Джером >> Работата е моята страст...

Мисли и афоризми

Не мога да седя и да гледам спокойно как някой се трепе и работи. Иска ми се да стана и да го организирам, да обикалям около него с ръце в джобовете и да му казвам какво да прави. Просто по природа съм много енергичен и не мога да променя това.

Не можете да ми дадете твърде много работа. Да трупам работа, за мен се е превърнало почти в страст. Кабинетът ми сега е задръстен с толкова много работа, че няма дори и инч свободно място за повече.

Винаги ми се струва, че върша повече работа, отколкото трябва. Не че имам нещо против работата. Обичам работата – тя ме очарова. С часове мога да седя и да гледам как някой работи.

Английският правопис, изглежда, е бил измислен главно за да маскира произношението.

Дайте на едно нормално бебе шанс и ако то не направи нещо нередно, веднага викайте лекар.

Издателство Пергамент прес


Росен Карамфилов >> Колене

Изповедта на един син, продължение на своя баща...

   Мъж и момче. Намират се в затворена галерия. По тишината проличава, че са сами. Момчето е седнало на висок стол, а мъжът стои изправен до него. Двамата поразително си приличат. Звучи "Something I can never have" на Nine Inch Nails. Уредбата е усилена над допустимия максимум. Момчето изглежда бледо. Кожата му прилича на платно живопис. Мъжът пие скоч. Навярно деветия за вечерта. Това няма никакво значение. Гласът на Трент Резнър пропуква стените на помещението. Мъжът полага десницата си на рамото на момчето.
   „Как си, сине?“ – отронва той в ухото му.
   „Липсваш ми.“
   След тези думи момчето внимателно изважда метална запалка от джоба на дънките си и заема една от цигарите на мъжа. Камъчето, което би следвало да произведе искра, заяжда. Тогава мъжът взема кибрит от бара встрани и смело драсва една клечка. Пламъкът запалва цигарата. Сетне мъжът изгасва горящата клечка с уста. Момчето гледа с възхищение.
   „Как го правиш?“ – пита то.
   „Много е лесно“ – отвръща мъжът и повтаря действието.
   „Не боли ли?“
   „Смелостта боли, ангел мой.“
   Пауза. Дим.
   „Кога ще се върнеш?“
   Пръстите на мъжа шумно изпукват. Тогава той опира чело о челото на своето отражение. Известно време запазва мълчание, след което изрича:
   „Аз никога не съм си тръгвал.“
   Тази реплика осмисля остатъка от историята...

Издателство Жанет 45

Колене в Pimodo

четвъртък, 20 ноември 2014 г.

Мария Пар >> Туне Глимердал

Историята на едно палаво момиче

Туне Глимердал е голяма лудетина.
Има обаче един проблем – в местния къмпинг е забранено за деца. Докато изпробва нов модел шейна, създаден от любимия ѝ старец Гюнвал, Туне се забърква в каша със собственика на къмпинга. И приключенията могат да започнат...
Туне страда от факта, че е единствено дете в селцето, където живее. Има обаче щастието да е най-добрата приятелка на Гюнвал, който е и неин кръстник. Двамата са добър отбор – създават шейни, свирят и пеят, с една дума – забавляват се. Поне докато дядото не се наранява тежко, прибирайки в кошарата непослушен овен. Когато влиза в болница, всичко се променя. Наяве излизат тайни, крити три десетилетия. Уплашен за живота си, Гюнвал приписва своята ферма на дъщеря си Хайди. Проблемът е, че Туне никога не е чувала за съществуването ѝ.
Мария Пар ни предлага четиво, което ни подсеща как простите решения са винаги най-ефективни. А простичко разсъждават най-вече децата.

Илюстрации Осхил Ирген

Издателство Изида


Милан Кундера >> Завесата

Светът, в цялата комична голота на прозата си...

   Филдинг е един от първите романисти, способни да мислят за романа като за поетика; всяка от осемнайсетте части на „Том Джоунс“ започва с глава, посветена на нещо като теория на романа (лека и забавна теория; защото именно така теоретизира романистът – като ревниво пази собствения си език и бяга като от чума от жаргона на ерудитите). Филдинг написва романа си през 1749 година, тоест два века след „Гаргантюа и Пантагрюел“, век и половина след „Дон Кихот“. Независимо от това, макар и да се опира на Рабле и Сервантес, за Филдинг романът е ново изкуство, дотолкова, че сам се определя като „основател на нова литературна провинция...“. Тази „нова провинция“ е до такава степен нова, че още няма име! По-точно има две имена на английски, novel и romance, но Филдинг си забранява да ги използва, защото току-що откритата „нова провинция“ бива веднага нападната от „рой глупави и чудовищни романи“ (a swarm of foolish novels and monstrous romances). За да не го поставят в един и същи кюп заедно с тези, които презира, той „грижливо избягва термина „роман“ и дава на новото изкуство една доста завързана, но забележително точна формулировка: „прозаи-коми-епично писане“ (prosai-comi-epic writing).
   Опитва се да даде дефиниция на това изкуство, тоест да определи неговото основание за съществуване, да обособи онази област от реалността, която то ще трябва да осветли, да изследва, да обхване: „Храната, която тук предлагаме на нашия читател, е ни повече, ни по-малко човешката природа“. Баналността на това твърдение е само привидна: по онова време в романа са виждали забавни, поучителни, развлекателни истории, но нищо повече; никой не би му приписал толкова всеобхватна и следователно толкова взискателна, толкова сериозна цел като изследването на „човешката природа“; никой не би издигнал романа до ранга на размисъл за човека като такъв.
   В „Том Джоунс“ Филдинг внезапно прекъсва разказа си, за да заяви, че един от героите го изумява, че неговото поведение му се струва „най-необяснимата от всички нелепости, прониквали някога в мозъка на странното и необикновено създание, каквото е човекът“. И наистина, учудването от „необяснимото“ у „странното създание, каквото е човекът“, е за Филдинг първият подтик да напише роман, причината да го изобрети. „Изобретяването“ (invention) е ключова дума за Филдинг. Той се позовава на латинския произход на думата, inventio – откритие (discovery, finding out); изобретявайки своя роман, романистът открива непознат дотогава, скрит аспект на „човешката природа“; изобретяването на романа е следователно познавателен акт, който Филдинг определя като „бързо и проницателно проникване в истинската същност на обектите на нашето съзерцание (a quick and sagacious penetration into the true essence of all the objects of our contemplation). (Забележително изречение; прилагателното „бързо“ – quick – подсказва, че става дума за специфично познание, в което интуицията играе основна роля.)
   А формата на това „прозаи-коми-епично писане“? „Като основател на нова литературна провинция аз разполагам с цялата свобода да издам законите в тази юрисдикция“, заявява Филдинг и предварително отхвърля всички норми, които биха му били продиктувани от „чиновниците на литературата“, каквито са критиците. За него същността на романа се определя – и това ми се струва от капитално значение – от неговото основание за съществуване; от онази област от реалността, която е призван да „открие“. Затова пък формата му се отличава със свобода, която никой не може да ограничи и чиято еволюция непрекъснато ще ни изненадва. Теория на романа

Преводач Росица Ташева

Издателство Колибри

Завесата в Pimodo

Александър Дюма >> Предсказанието

Предисторията на „Кралица Марго“

   – Майко... – отговори Франсоа ІІ с такова хладнокръвие, което би направило чест на потайността му дори и в очите на Катерина, стига тя да можеше да се досети какво щеше да последва. – Майко, вие наистина сте толкова добра към мен, че ме е срам да продължавам да ви лъжа. Какво пък!? Признавам си, че обичам госпожица Дьо Сент Андре!
   – А! – възкликна Катерина. – Ето, виждате ли...
   – Забележете, майко – добави младежът, – че за пръв път говорите с мен за тази любов. И че ако бяхте заговорили с мен по-рано за това, нямаше да имам никакви причини да го крия от вас, защото тази любов не е само в сърцето ми, но е и проява на волята ми. Така че ако бяхте заговори по-рано за нея с мен, щях да ви призная по-рано.
   – Проява на волята ви ли, Франсоа? – учуди се Катерина.
   – Да. Наистина ли, майко, ви учудва това, че имам собствена воля? Затова пък, ако нещо учудва мен – произнесе младежът, без да сваля поглед от майка си, – то са само вашите сутрешни игрички с мен, с които ми разиграхте тук комедия на майчината нежност, докато именно вие сте извадили на показ тайната ми тази нощ и то за посмешище пред очите на целия двор, докато именно вие сте единствената виновница за случилото се.
   – Франсоа! – извика кралицата-майка, която все повече и повече се учудваше.
   – Не – продължи младежът. – Не, мадам, аз наистина не спях през цялата сутрин, през която пращахте за мен. Аз свързвах в едно всичките сведения, с които разполагах, за да си изясня първопричината за скандала, и съгласно всичките тези сведения, стигнах до ясния извод, че съм попаднал в капан, поставен именно от вас.
   – Сине мой, сине мой! Чувате ли се какви ги говорите!? – процеди Катерина през зъби и хвърли на сина си блестящ и остър поглед, приличащ на острие на кинжал.
   – Нека, мадам, първо се разберем за едно. В момента няма нито син, нито майка.
   Катерина направи жест, изразяващ нещо средно между заплаха и уплаха.
   – Тук има крал, стигнал, слава Богу, до пълнолетие, и има кралица-регентка, която, щом е такава волята на краля, няма защо да се занимава повече с държавническите дела. Кралете във Франция управляват от четиринадесетгодишни, мадам, а аз съм на шестнадесет. Така че ми омръзна ролята на дете, която все още ме карате да играя, въпреки че въобще не съответства на възрастта ми. Омръзна ми да ме водят за ръка, сякаш съм малко дете. И най-накрая, а с това и всичко е казано, мадам, позволете от този момент всеки от нас да заеме подобаващото му място. Аз съм вашият крал, мадам, а вие сте само моя поданица...
   Ако в тези апартаменти бе гръмнал гръм, той нямаше да има по-ужасно въздействие от този съкрушителен отпор, погребващ всичките планове на Катерина. И най-важното бе, че всичките ѝ насмешливо-лицемерни думи бяха самата истина. В продължение на шестнадесет години тя бе отглеждала, бе се грижила, възпитавала, наставлявала, насочвала това рахитично дете, както в наши дни укротителите дресират дивите зверове. Бе изморявала, тормозила това лъвче, бе ходила по нервите му. И изведнъж това лъвче се бе пробудило най-неочаквано, бе започнало да ръмжи, да показва нокти, да я поглъща с гневен поглед и да се нахвърля върху нея, опънало докрай веригата си. Кой можеше да гарантира, че ако скъса веригата си, няма да разкъса майка си?
   Зашеметена, тя отстъпи.
   Жена като Катерина Медичи имаше от какво да се стресне след видяното и чутото.
   И може би най-много я порази не самото избухване на кралската гордост, а неочакваността му.
   Всичко, според нея, се състоеше в умението да се действа тайно и прикрито, защото силата на донесената от нея политика на двуличие от Флоренция, се коренеше в прикриването.
   И ето че се бе появила жена, младо момиче, почти още дете, която бе променила сина ѝ, бе възродила за живот това боледуващо същество, бе дала на немощното създание силата да произнесе толкова странните думи: „От този момент... аз съм вашият крал, а вие сте само моя поданица”.
   „С жената, която е осъществила тази толкова невероятна метаморфоза – помисли си Катерина, – с жената, която е превърнала детето в мъж, роба – в крал, джуджето – във великан, с тази жена ще трябва да се преборя”...

Издателство Персей


сряда, 19 ноември 2014 г.

Катарина Бивалд >> Читателите от Броукън Уийл препоръчват

За шанса да откриеш своето място в големия свят

Две много различни дами – шведката Сара и американката от Броукън Уийл Ейми – водят кореспонденция помежду си, обменят книги, писма и размисли за литературата и живота. Две години по-късно Сара решава да посети Ейми, но когато пристига, разбира, че приятелката ѝ вече я няма.
Сара се озовава съвсем сама и объркана в малкото провинциално градче. Какво ще прави тук, в това чуждо място, далеч от дома си? Но пък има чувството, че познава хората, описани в писмата на Ейми, макар да не се е срещала с тях.
Ексцентрични и своенравни, местните жители помагат на Сара да отвори книжарничка, заредена с книгите на Ейми. Заглавията са находчиво разпределени в непознати досега категории: „Без излишни думи“ за тези, които не обичат дебелите книги, „Секс, насилие и оръжия“ за любителите на кримки. Очарователните романтични романи са с етикет „За петък вечер и мързеливи недели в леглото“. 
Покрай книжарничката Броукън Уийл се събужда за нов живот, създават се нови и неочаквани приятелства, възраждат се отдавна забравени страсти.
Постепенно жителите на градчето се отдават на непознато досега изкушение – книгите. А Сара осъзнава, че освен литература, в живота има и други неща.
И точно тогава визата ѝ за престой изтича...

Издателство Ера


Едгар Алан По >> Историята на Артър Гордън Пим от Нантъкет. Гротески и арабески

Романът и 9 мрачни разказа в ново илюстровано издание

   Огъстъс безспорно бе имал съвсем основателни съображения, за да иска да остана в скривалището, и аз направих хиляди догадки за какво може да са били те, но не успях да измисля нищо, което да даде удовлетворително разрешение на загадката. Тъкмо след като се върнах от последното пътешествие до изхода, преди особеното поведение на Тигър да промени насоката на вниманието ми, бях твърдо решил да викам, докато на всяка цена ме чуят на борда, а при неуспех да си пробия път през най-долната палуба. Чувствах се наполовина сигурен, че в краен случай ще мога да постигна една от тези цели, и от това добивах смелост (която иначе не бих имал) да понасям несгодите на положението си. Обаче няколкото думи, които успях да прочета, ме лишиха от тези последни възможности и едва сега за пръв път почувствах изцяло злощастието си. В пристъп на отчаяние се проснах отново на дюшека и в продължение на около едно денонощие лежах в някакъв унес, като само от време на време имах проблясъци на разума и паметта.
   Накрая отново се надигнах и се заех да размишлявам за ужасите, които ме обкръжаваха. Някак щях да преживея още двайсет и четири часа без вода – по-дълго нямаше да издържа. През първите дни от затварянето с охота употребявах възбудителните питиета, с които Огъстъс ме беше снабдил, но те само засилваха треската, без ни най-малко да утоляват жаждата ми. Останал ми беше около един джил , и то силен кайсиев ликьор, който не понасях. Надениците бяха погълнати до една, от свинския бут имаше само парченце, а всички сухари освен част от един бяха изядени от Тигър. Като допълнение към цялото ми нещастие открих, че с всеки изминал миг главоболието ми се засилва, а с него и подобията на халюцинации, които повече или по-малко ми бяха донесли страдания, когато заспах първия път. От няколко часа дишах ужасно мъчително, а сега всяко вдишване се придружаваше от крайно болезнени спазми в гръдния кош. Но имаше още един друг, много по-различен повод за безпокойство и именно той така ме тревожеше и плашеше, че стана главната причина, която ме накара с усилие да изляза от унеса си върху дюшека. Това беше поведението на кучето.
   За пръв път забелязах промяна в поведението му при последния опит, когато разтривах фосфор по хартията. Точно тогава кучето отърка нос в ръката ми и леко изръмжа, но аз бях твърде развълнуван, за да му обърна внимание. Не след дълго, както си спомняте, се тръшнах на дюшека и изпаднах в нещо като летаргия. После някакъв своеобразен съскащ звук стигна до ушите ми и установих, че го издава Тигър: явно в състояние на прекалено силна възбуда се задъхваше и хриптеше, а зениците му светеха свирепо в мрака. Заговорих му, той ми отвърна с глух вой и после млъкна. След малко отново изпаднах в унес, от който бях изваден по същия начин. Това се повтори три-четири пъти, докато накрая държанието му така ме изплаши, че съвсем се събудих. Кучето беше легнало близо до входа на сандъка, ръмжеше застрашително, макар и съвсем тихо, и тракаше със зъби, сякаш имаше гърчове. Напълно бях уверен, че липсата на вода или задушният въздух на трюма го бяха подлудили, и направо се чудех какво да предприема. Не можех и да си помисля да го убия и все пак това изглеждаше абсолютно необходимо за сигурността ми. Ясно чувствах, че очите му са приковани в мен със смъртна враждебност, и очаквах всеки момент да скочи върху мен. Накрая не можех повече да понасям това ужасно положение и реших на всяка цена да изляза от сандъка и да премахна кучето, ако съпротивата му наложеше да го сторя. За да се измъкна, трябваше да мина точно над тялото му, а Тигър изглежда вече предусещаше намерението ми – изправи се на предни лапи (забелязах го по изместването на погледа в очите му) и ясно се видя как всичките му зъби блеснаха. Взех със себе си остатъците от кожата на свинския бут, бутилката с ликьор, както и един голям нож, оставен ми от Огъстъс, загърнах се плътно в плаща и се придвижих към изхода на сандъка. Едва бях направил крачка, и кучето със свирепо ръмжене се хвърли към гърлото ми. Цялата тежест на тялото му се стовари върху дясното ми рамо и аз се свлякох наляво, а разгневеното животно ме прескочи. Паднах по колене, заравяйки глава в одеялата, и точно това ме защити от второто бясно нападение, при което почувствах как острите зъби яростно се забиват във вълнения плат, който обвиваше врата ми – за щастие, без да успеят да го пробият. Сега обаче лежах под кучето – още малко, и щях изцяло да бъда в негова власт. Отчаянието ми даде сила, надигнах се смело, отърсих се грубо от Тигър и повлякох одеялата от дюшека. Метнах ги отгоре му и преди то да се освободи от тях, се промъкнах през вратата и успях да я затворя, за да не може да ме преследва. В борбата обаче бях принуден да изпусна парченцето от бута и запасът ми от провизии се свеждаше до един-единствен джил ликьор. Когато осъзнах това, ме обзеха онези пристъпи на своенравие, в които, предполагам, изпадат разглезените деца при подобни случаи – вдигнах бутилката до устата си, пресуших я до дъно и я захвърлих сърдито на пода.
   Едва ехото от трясъка беше замряло, когато чух някой да произнася името ми с настойчив, но тих глас, идващ откъм кърмата. Стана така неочаквано и породеното от това в мен чувство бе толкова силно, че напразно се мъчех да отговоря. Напълно загубих ума и дума и ужасен, че приятелят ми може да реши, че съм умрял, и да се върне, без да се опита да ме намери, се изправих сред щайгите близо до вратата на сандъка. Треперех конвулсивно, задъхвах се и се мъчех да изрека нещо. И да имаше сричка, която да съдържа смисъла на хиляди думи, нямаше да мога да я произнеса. Сред вехториите някъде пред мен се чу как нещо леко се раздвижи. След малко шумът взе да затихва. Ще забравя ли някога чувствата си в този момент? Той си отиваше – моят приятел, моят другар, от когото имах право да очаквам толкова много, си отиваше, изоставяше ме – вече си беше отишъл! Оставяше ме да загина като клетник, да издъхна в най-ужасната и отвратителна тъмница, когато само една дума – една малка сричка – можеше да ме спаси, а точно нея, тази малка сричка, не можех да изрека! Сигурен съм, че почувствах повече от хиляди пъти агонията на самата смърт. Главата ми се замая, страшно ми призля и аз паднах върху края на сандъка, при което ножът се изтърси от пояса на панталоните ми и изтрополя на пода. Едва ли и най-прекрасната мелодия е прозвучавала някога така сладко за слуха ми! С най-голямо безпокойство се ослушах, за да установя въздействието от шума върху Огъстъс – защото знаех, че човекът, който викаше името ми, не можеше да бъде друг. За миг всичко утихна. Най-сетне чух „Артър“, изречено шепнешком, крайно колебливо. Събудената надежда възвърна изведнъж способността ми да говоря и аз вече виках, колкото глас имах:
   – Огъстъс! О, Огъстъс!
   – Шт, за Бога, мълчи! – отговори той с треперещ от вълнение глас. – Сега ще дойда при теб, само да си пробия път през трюма...

+ Месмерическо откровение, Откраднатото писмо, Сърце на издайник, Черният котарак, Крушението на ашъровия дом, Бурето с амонтилядо, Ангелът на удивителното. Екстраваганца, Скокльо, или осемте оковани орангутана, Уилям Уилсън.

Преводачи Марин Стефанов, Милена Попова, Борис Миндов, Светла Христова, Георги Рупчев

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад


Стивън Кинг >> Мистър Мерцедес

Той иска да погуби още хиляди...

Зазорява се. Най-сетне мразовитата, мъглива нощ е свършила за стотиците безработни, строени пред Общинския център на западащо градче с надеждата да са сред хилядата, на които кметът гарантира работни места. Ненадейно от мъглата изниква сив мерцедес и се врязва в чакащите невинни хора. Загиват осем души, петнайсет са тежко ранени. Убиецът изчезва безследно.

Минават няколко месеца. Бил Ходжис, който неотдавна се е пенсионирал, прекарва дните си в гледане на глупави телевизионни предавания, а през безсънните си нощи мисли за многобройните случаи, които е разрешил, но най-вече за онзи, последния, при който е ударил на камък. Неразкритото престъпление не му дава покой, докато...
Докато не получава писмо от анонимен подател, който предпочита да го наричат Убиеца с мерцедеса и заплашва да извърши още по-чудовищно деяние...

Преводач Весела Прошкова

Издателство Плеяда

Откъс от романа в BLURBOWN

Мистър Мерцедес в Pimodo


вторник, 18 ноември 2014 г.

Алан Сноу >> Тук има чудовища [ Част I от Хрониките от Плъховмост ]

Кутийковците в два свята, разлюлени от ветровете на промяната и... сиренето

   Беше късна неделна вечер и Плъховмост мълчеше – сребърносив под лунната светлина. По здрач бе валяло и дъждът бе отмил облака дим, който обикновено виснеше над града. Сега дългите сенки на фабричните комини падаха в мазните локви по пустите улици. Градът си почиваше.
   В алеята, минаваща зад Предната улица, помръдна тежкият железен капак на отводнителна шахта сред камъните. Нещо го буташе изотдолу.
   Едната страна се повдигна с няколко сантиметра и две очи внимателно огледаха алеята през процепа. Капакът се повдигна още повече и се плъзна настрани. Появи се глава на момче, с дървен шлем с девет или десет антени. Момчето надникна през отвора и се огледа, после затвори очи и заслуша. За миг всичко бе тихо, после далечен кучешки лай отекна от стените и отново се възцари тишина. То отвори очи, пресегна се от дупката и се измъкна на алеята. Облеклото му беше много странно – дълга до земята широка връхна дреха, изплетена от меко въже, а под нея – къс цял костюм от стар чувал за захар. Краката му бяха увити в намотан груб плат, завързан с канап.
   Над него се издигаше необичайно приспособление, прикрепено с кожени каишки за раменете му. На гърдите му имаше дървена кутия с ръчка за навиване от едната страна и два месингови бутона и копче отпред. Гъвкава метална тръба свързваше кутията с чифт свити криле на гърба му, изработени от кожа, дърво и месинг.
   Момчето плъзна капака на шахтата обратно, бръкна под костюма си и извади кукла, облечена точно като него, на която заговори. – Дядо, отгоре съм. Мисля, че довечера ще трябва да градинарствам. Неделя е и всичко е затворено. Кофите зад странноприемницата ще са празни. Чу се пукот на статично електричество и слаб глас долетя от куклата.
   – Добре, но внимавай, Артър! И помни, взимай само от по-големите градини... и то само ако има изобилие! Много хора оцеляват единствено благодарение на собствената си реколта.
   Артър се усмихна. Беше го чувал много пъти.
   – Не се тревожи, дядо, не съм забравил! Ще се обадя веднага щом приключа.
   Момчето върна куклата под костюма си и започна да навива ръчката на кутията на гърдите си. Слабо бръмчене се чуваше почти две минути, докато навиваше, спирайки за малко, когато ръката започваше да го боли.
   После някъде вътре в кутията звънна звънче и Артър спря. Приклекнал, огледа силуетите на сградите и натисна едното копче. Крилете на гърба му се разгънаха. Натисна другото копче и в същото време скочи колкото можа по-високо. При скока крилата безшумно загребаха въздух. В дъното на маха си се сгънаха, издигнаха се и пак се спуснаха. Крилете го задържаха във въздуха, на няколко стъпки над земята. Артър завъртя леко копчето, наклони се напред и вече се движеше. Усмихна се... Артър летеше.
   Напредваше бавно по алеята, без да се подава над стените. Когато стигна до края, отново настрои копчето и се издигна до пролуката между еднаквите покриви на фабриката за лепило. Знаеше маршрут, скрит от очите на жителите на града. Когато бе тъмно или имаше гъст смог, беше лесно. Но тази вечер бе ясна и с пълнолуние. Вече два пъти в подобни вечери го бяха забелязвали деца – през прозорците на стаите си. Засега се измъкваше, тъй като никой не им вярваше, когато твърдяха, че са видели фея или летящо момче, но тази вечер не биваше да рискува.
   Артър стигна до края на пролуката между покривите. Спусна се леко и прелетя през големия двор на конюшня. Един кон вдигна глава и леко изцвили. Артър настрои скоростта на крилете и увеличи височината, конят го притесни. На другия край на двора отново се издигна над огромен портал с шипове. Пресече пуста алея, спусна се по тясна улица, по която плътно един до друг бяха наредени гърбовете на къщи без прозорци, и стигна до друга висока стена. Внимателно настрои копчето и много леко се вдигна дотолкова, че да вижда какво има отвъд зида. Там се простираше голяма зеленчукова градина, окъпана от бледата светлина, която хвърляха прозорците на къщата. Артър видя, че единият беше отворен и оттам долитаха повишени гласове и тракането на плочки за домино.
   „Значи ще са заети“, помисли си момчето и отново огледа градината. До стената в най-отдалечения от къщата край имаше голям навес.
   Отново погледна към къщата, после се издигна над стената и се насочи към парника, като внимаваше да не попадне в светлината от прозорците. Спря пред вратата на оранжерията и изключи и сгъна крилете. Когато отвори вратата, топло ухание облъхна лицето му, смесица от аромати – някои познати, други не.
   Парникът бе изпълнен с тъмни листати силуети, виснали от покрива, други се виеха по почти невидими опънати въжета. Артър разпозна домати, краставици и грозде над главата си.
   Момчето си проправи път до дърво, израснало край далечната стена, което имаше клони само на върха. До ствола му, под клоните, висеше голяма връзка банани.
   Едва сдържайки задоволството си, Артър откъсна един банан, обели го и лакомо го изяде. Когато свърши, се обърна към парника – нищо не се беше променило. Бръкна под костюма си и извади мрежеста торба, после с нетърпение задърпа връзката банани. Не беше толкова лесно да се откъсне цялата, колкото беше с единия банан, и Артър разбра, че трябва да дърпа с всички сили. Но бананите не падаха. В отчаянието си скочи с два крака във въздуха и ги размаха. Внезапно се чу силен пукот и цялата връзка, заедно с момчето, падна на земята. Дървото отскочи назад и удари стъкления покрив със силен трясък.
   „Хей! Има нещо в оранжерията!“, долетя вик откъм къщата.
   Артър трескаво се изправи на крака, грабна мрежестата торба и погледна през стъклото – в градината все още нямаше никого. Втурна се да събере колкото се може повече банани и ги натъпка в торбата. В този миг чу затръшване на врата и звук от стъпки – и побягна към градината.
   През зеленчуковите лехи с усилие се носеше много едра дама с много дълга пръчка. Артър се хвърли към градинската стена, бясно натисна бутоните на кутията си и скочи. Крилете му се разтвориха рязко и започнаха да плющят, но не достатъчно силно, че да го издигнат, и той се озова на земята. Изохка – бананите бяха допълнителен товар! Но не беше готов да ги пусне и да отлети с празни ръце – бяха твърде ценни. Все още стиснал торбата с една ръка, Артър се пресегна с другата към копчето от кутията и силно го завъртя. Крилете незабавно удвоиха силата на плясъка си и движението им стана размазано. Жената вече го достигаше, но Артър се изстреля почти вертикално нагоре. Тя побесня от ярост и размаха пръчката над главата си. Преди Артър да излети на безопасно разстояние, един силен удар се стовари върху крилете му и го запрати напред във въртеливо движение.
   – Малък безобразнико! Върни ми бананите! – изкрещя жената.
   Артър се си пое дъх над стената, за да се стабилизира, бързо настрои крилете и прескочи от другата страна.
   Стомахът му се беше свил на топка. Опасността го грозеше винаги когато излизаше нощем да събира храна, а този път бе най-близо до залавянето откогато и да било досега. Трябваше да се скрие някъде на спокойствие, да си почине и да се възстанови.
   „Де да можехме да живеем над земята като всички останали!“, помисли си той със съжаление...

Преводач Гергана Стойчева

Издателство Сиела

Тук има чудовища в Pimodo

Джейсън Мот >> Завърналите се

Божествено чудо или знак за края на дните

   Харолд отвори вратата и видя да му се усмихва тъмнокож мъж в добре скроен костюм. Отначало понечи да посегне към пушката си, но после си спомни, че Люсил го беше накарала да я продаде преди няколко години след един инцидент с пътуващ проповедник и скандал по повод ловджийски кучета.
   – Мога ли да ви помогна с нещо? – каза Харолд, примижал на слънчевата светлина, която караше тъмнокожия човек в костюм да изглежда още по-тъмен.
   – Господин Харгрейв? – попита мъжът.
   – Предполагам – отвърна Харолд.
   – Кой е, Харолд? – обади се Люсил.
   Тя беше в хола и се ядосваше на телевизията. Водещият на новините говореше за Едмънд Блит, първия от Завърналите се, и как се бе променил животът му сега, когато отново беше жив.
   – По-добре ли е втория път? – попита говорителят по телевизията, като гледаше втренчено в камерата, сякаш изцяло прехвърляше бремето на отговорите върху раменете на своите зрители.
   Вятърът шумолеше в листата на дъба в двора край къщата, а слънцето беше толкова ниско, че светеше хоризонтално през клоните право в очите на Харолд. Той вдигна ръка над очите си като козирка, но въпреки това виждаше тъмнокожия човек и момчето само като силуети, залепени върху зеления и син фон на боровете отвъд открития двор и безоблачното небе около дърветата. Мъжът бе слаб и строен в елегантния си костюм. Момчето беше малко, доколкото Харолд можеше да прецени, около осем- или деветгодишно.
   Той примигна. Очите му се приспособиха по-добре.
   – Кой е, Харолд? – попита Люсил втори път, осъзнала, че не бе получила отговор на първия си въпрос.
   Харолд само стоеше в рамката на вратата и примигваше като с аварийни светлини, загледан надолу към момчето, което все повече и повече поглъщаше вниманието му. Синапсите прещракаха в дебрите на мозъка му. Оживяха с пращене и му казаха кое е момчето, застанало до тъмнокожия непознат. Но Харолд беше сигурен, че мозъкът му греши. Накара ума си да пресметне отново, но той пак му даде същия отговор.
   В дневната камерата на телевизията се фокусира върху гледка на размахани юмруци и крещящи усти, на скандиращи хора, носещи плакати, после се премести към войници с пушки, застанали като статуи, както могат само хора, притежаващи власт и оръжие. В средата се намираше малката къща на Едмънд Блит със спуснати пердета. Беше известно само, че той е някъде вътре..
   – Можеш ли да си представиш – поклати глава Люсил. След това се провикна: – Кой е на вратата, Харолд?
   Харолд стоеше на прага и оглеждаше момчето: дребно, бледо, луничаво, с гъста и рошава кестенява коса. Беше със старомодна тениска и с дънки. В очите му бе изписано огромно облекчение. Очи, които не бяха неподвижни и втренчени, а излъчваха жизненост и бяха натежали от сълзи.
   – Какво има четири крака и вика „Буууу”? – попита момчето с треперещ глас.
   Харолд прочисти гърлото си – без все още да е сигурен дори, че…
   – Не знам – каза той.
   – Крава с настинка.
   Тогава детето прегърна стареца през кръста и се разхлипа:
   – Татко! Татко! – преди Харолд да успее да потвърди или отрече.
   Той се облегна на рамката на вратата, за да не падне от изумление и го потупа по главата с някакъв отдавна заспал бащински инстинкт.
   – Шшшт – прошепна му. – Шшшт.
   – Харолд? – извика Люсил, най-накрая отместила поглед от телевизора, сигурна, че нещо ужасно е затъмнило вратата им. – Харолд, какво става? Кой е това?
   Старецът облиза устните си.
   – Това е... това е... – искаше да каже „Джоузеф”. – Това е Джейкъб – произнесе най-накрая.
   За щастие на Люсил под нея бе диванът, за да я поеме, когато тя припадна...

Преводач Гриша Атанасов

Издателство Сиела


Лора Найденова, Стоян Сейменски >> Сезони в кухнята на Лора и Стоян

Двамата събират в книга настроенията на кулинарната година

Рецептите са подредени по сезони, защото всеки плод, всеки зеленчук има „няколко седмици слава“, в които вкусът е съвършен, а цената – достъпна. И говорят през цялото време за това, че не рецептите трябва да са водещи, а идеите.

Кулинарията богатее от въображението и смелостта да импровизираш. Затова Лора и Стоян си позволяват да издигнат няколко не толкова популярни продукта на „кулинарния пиадестал“, а други, много обичани, на пръв поглед като че ли липсват. Но този „пръв поглед“ лъже. Има ги, те са скрити в много варианти, по които можете да сготвите всяко едно ястие.

Издателство Бон апети


понеделник, 17 ноември 2014 г.

Патрик Модиано >> Отвъд забравата

С аромата на индийски коноп...

   Отвъд забравата, последният публикуван роман на френския писател, излъчва странна юношеска срамежливост. Книгата заема заглавието си от стихотворение на Щефан Георге и очертава период от тридесет години, сцепен в средата от една очаквана втора среща между бивши любовници. Повествованието на краткия текст се разтваря пред загадките на забравата. Миналото става удобно за детайлно открояване, нещо повече – за изказ, едва когато дискурсивният субект започне да оттегля от него своите емоционални вложения. Изтеглянето към настоящето превръща интимното напрежение в празнота, която започва да се разсейва и поразява повърхността на самото произведение. Огромни късове памет за миналото са унищожени като непотребни. Достигайки предела на това емоционално отдръпване, не само изказът става неуловим – човешкото същество е вече невъзможно и започва да отстъпва назад. Обратното движение започва от разрастващата се екзистенциална пустота по пътя на най-значимата лична история. Именно този спасителен жест е ефектът на Модиано – усетът за ненаситна носталгия. От нея вее бездната на паметта, чието прустианско дихание разчиства руините на монументалното минало, за да разтвори пространство за най-интимното преживяване. То се разраства, ставайки основание за съществуването.
   Отвъд забравата ловко заблуждава относно своята жанрова природа. Текстът не успява да се изяви само като любовен роман, защото връзката между мъжа и жената е удивително неотчетлива. Книгата наранява и стандартите за криминалното – престъпление има, но то е незначително и едва-едва се охлузва в съдбата на персонажите. Не е и похвала на съвместното бягство, защото след кратката близост мъжът прописва и се оказва окован в паметта си. Повествованието сигнализира в цялото си протежение за нещо друго, извеждайки на преден план енергии, останали извън очертанията му. В пропорцията между паметта и забравата дискурсивният субект не толкова не съвпада със себе си. Отсъства това, с което той би могъл да се идентифицира. Не „Аз е някой Друг“, а „Няма кого да съм“, внушава Модиано, изтрил цялата памет на своя герой, оставяйки само натрапчивия спомен за една любовна връзка. Марин Бодаков

Преводач Павел Павлов

Издателство Делакорт


Петко Славейков >> Български пословици

Притчи, пословици и характерни думи, историята на събирането им, речник на малко познати думи и изрази; предговор от проф. Михаил Арнаудов

Баба ако лъже, диря не лъже.
Баба стая каил и за гнили круши.
Дяволът ще си съдере цървулите.
Бегот е бег и без пáри, а магарето – магаре, ако ще има пáри с товари.
Магарето вярват, мене не вярват.
Челяк без книга пън недодялан.
Челяк без кусур не бива.
Господ види кой от къде иди.
Господ едному всичко дава, а другиму нищо.
Господ което дава, човек не може да го земе.
Който е гърмял голям тъпан, дааре не го глуши.

Издателство Захарий Стоянов


неделя, 16 ноември 2014 г.

Stephen King >> Revival [ Audibook – Trailer and... ]




Simon & Schuster Audio has released an excerpt from the first chapter of the Revival Unabridged Audiobook read by David Morse


tnxV

Крис Кълъмбъс, Нед Визини >> Къщата на тайните: Битката на зверовете

Опасно и заплетено пътешествие през коварните книги на Денвър Кристоф

   Тя беше Ветрената вещица. Освен това се бе опитала да го убие поне шест пъти.
   За щастие, през последните шест седмици Дейлия не създаваше проблеми. Беше... Как се изразиха ченгетата? „Безследно изчезнала, по всяка вероятност мъртва“, помисли си Брендан. По-малката му сестра, Елинор, беше използвала една вълшебна книга, за да я изпрати на „най-кошмарното място“ и оттогава тя не се беше появявала. Това означаваше, че вероятно е дошло времето да свалят снимката ѝ. Само че всеки път, когато родителите на Брендан предлагаха това, той, Елинор и по-голямата им сестра, Кордилия, се възпротивяваха.
   – Мамо, къщата се нарича „къщата "Кристоф“. Не можеш да свалиш снимките на семейство Кристоф – настоя Елинор миналата седмица, когато госпожа Уокър се появи в коридора с клещи и маджун. Елинор беше на девет и си имаше свои представи за нещата.
   – Елинор, къщата сега е наша. Нали самата ти казваше, че е време да започнем да я наричаме къщата „Уокър“?
– Да, но сега мисля, че трябва да проявим уважение към предишните собственици – отговори Елинор.
   – Така ще запазим връзката с историята на къщата – съгласи се Кордилия.    Беше три години по-голяма от Брендан и скоро щеше да навърши шестнайсет, макар да говореше като жена на трийсет. – Би било същото като да сменят името на стадион за бейзбол на „Билиънеър Корпорейшън Фийлд“. Звучи фалшиво.
   – Добре – въздъхна госпожа Уокър. – Къщата е ваша. Аз просто живея тук.
   Госпожа Уокър ги остави и децата заговориха по-свободно. Снимките им припомняха невероятните приключения, които бяха преживели в къщата „Кристоф“ – напълно откачените приключения, за които изобщо не се говори, за да не те вкарат в лудницата. Брендан често си мислеше: Ако някой от нас се ожени и каже на хората: „Най-прекрасният ден в моя живот беше денят на сватбата ми“, ще излъже, защото най-хубавият ден в живота ни беше, когато се прибрахме невредими у дома преди шест седмици.
   – Наистина трябва да оставим снимките на семейство Кристоф на стената – обади се Кордилия. – Те са отговорни за цялото... за това положение.
   – Кое положение? За това, че сме богати ли? – попита Елинор.
   Звучеше странно. Само че беше самата истина. В края на откачените им приключения, когато Елинор бе пъхнала във вълшебната книга (или по-скоро прокълнатата книга) желанието си Ветрената вещица да бъде прокудена, тя бе пожелала също и семейството ѝ да стане богато. Родителите им сега разполагаха с десет милиона долара в сметката си като „обезщетение“ за доктор Уокър. И семейството живееше охолно благодарение на тези пари.
   – Да – потвърди Кордилия, – а също и за това, че живеем в смъртен страх, че Ветрената вещица може да се върне. – Тя погледна снимката на Денвър Кристоф. – Или пък Повелителя на стихиите.
   Брендан потръпна. Не желаеше да мисли за Повелителя на стихиите – самоличността, която Денвър Кристоф беше приел, след като станал магьосник, побъркан от „Книга на съдбата и желанията“. Книгата, същата книга, която бе осигурила богатството на семейство Уокър, беше празна, но напишеш ли нещо на листче, което да пъхнеш вътре, желанието се сбъдваше. Както може да се предполага, продължителното използване на този вълшебен предмет оказваше страховит ефект върху тялото и ума и Денвър Кристоф се бе превърнал в Повелителя на стихиите. Всичко това беше страшно само по себе си, но истинският проблем беше, че Повелителя бе изчезнал и децата нямаха никаква представа къде е...

Преводач Цветана Генчева

Издателство Сиела


Персийски мъдреци >> Какво каза Бог на розата

Послания и завети

Фирдоуси, Авицена, Омар Хаям, Ал-Газали, Хаким Санай, Низами, Аттар, Руми, Саади, Хафез и Джами

   Светът е шахматна дъска от нощи и дни, на която съдбата си играе с хората като с фигури. Мести ги насам-натам, матира ги и ги убива и един по един ги прибира в кутия. Омар Хаям

   Победител в любовта е онзи, когото любовта победи. Хаким Санай

   Земята би умряла, ако слънцето спре да я целува. Хафез

   Онова, което Бог каза на розата и я накара да се засмее в цветове, каза и на моето сърце и го направи сто пъти по-красиво. Руми

Издателство Пергамент Прес


Жозе Сарамаго >> Всички имена

Прошнуровано и прономеровано

Един скучаещ чиновник колекционира хора...
Но един ден...

   По-важно от лика на автора е онова, което той е написал. Но портретът, когато носи със себе си думи на приятелство и възхищение, е като прегръдка. Нека така го възприемат читателите ми в България, като изразявам по този начин почитта си към българския народ и родината му. ЖС

Издателство КаринаМ