Тичаш. Трескаво, инстинктивно, с отчаяна надежда за спасение...
Аманда Роуън тъкмо прекрачваше прага на входната врата с плик току-що купени обувки в едната ръка и ключове в другата, когато чу звук, който я накара да замръзне на място.
Прозвуча като едва доловима внезапна въздишка. Като въздух, изпуснат от спукана гума. Идваше някъде от горния етаж.
Аманда се заслуша напрегнато, но единственото, което достигна до слуха ѝ, беше пълна тишина, прекъсвана от време на време от тиктакането на големия часовник в другия край на вестибюла и тя за миг се запита дали не си е въобразила.
Всички лампи в къщата бяха запалени, а поршето на съпруга ѝ беше в двора, което означаваше, че си е вкъщи. А не би трябвало. Трябваше да е по работа в Манчестър и да се върне едва следващия следобед. Рано сутринта го бе видяла да се качва в колата и преди три часа дори бе разговаряла с него, точно преди той да отиде на вечеря със своя клиент. Но очевидно не бе отишъл да вечеря с клиента, тъй като колата му беше тук, на триста километра от Манчестър.
Нещо го бе накарало да се върне по-рано. И тя добре знаеше точно какво.
От няколко месеца Джордж ѝ изневеряваше. Разбра съвсем случайно преди няколко седмици. Една вечер той бе забравил да излезе от профила си в „Хотмейл“, след като беше използвал един от двата айпада, които имаха вкъщи, и когато тя се опита да зареди собствената си поща, пред погледа й се появи дълъг списък писма, изпратени до Джордж от някоя си Ани Мак – името не ѝ говореше нищо – с теми като: „Мили, имам нужда от теб“ и „Страшно ми липсваш“. Аманда бе отворила първото писмо и го беше изчела от край до край. Нямаше никакъв смисъл да чете останалите. Беше ѝ ясно.
Въпреки това я заболя при мисълта, че той е затънал толкова дълбоко в тази история, че е решил да доведе любовницата си в семейното жилище. Може би точно тя бе издала странния звук, макар да не прозвуча като звук, който човек би издал, докато прави любов.
Аманда остави плика с покупките и тихо затвори вратата. Също като съпруга си и тя не би трябвало да е тук тази вечер. Плановете ѝ бяха да остане да преспи в Лондон в къщата на баща си, но баща ѝ беше непоносимо свадливо старче и както обикновено двамата се бяха скарали. Вместо да го остави да излее хапливите си забележки върху нея, както ставаше в повечето случаи, Аманда си изпусна нервите, излетя през вратата с ругатня вместо довиждане и се прибра у дома.
Въпреки това беше странно. В къщата не се чуваше никаква музика, телевизорът също не работеше, а това бе крайно нетипично за Джордж. Той винаги се нуждаеше от фонов шум.
Чу се как дюшемето на горния етаж изскърцва. Някой се промъкваше там горе и въпреки че знаеше кой е този някой, Аманда се напрегна. Ето какво става, когато човек живее в тристагодишна къща сред гората, помисли си тя. Обичаше това място. То имаше собствен характер и красота и предлагаше усамотението, от което тя толкова се нуждаеше, макар да бе само на няколко мили от магистралата и на не повече от час път от бляскавите светлини на Лондон. Но въпреки това нощем, когато единствените шумове, които се чуваха, бяха бухането на бухала и бученето на някой случайно прелитащ самолет, тя се чувстваше уязвима. Особено, когато липсваше обичайният фонов шум на Джордж.
Дъските горе отново изскърцаха. Звукът идваше откъм една от спалните. Аманда се намръщи. Джордж беше едър мъж, който обикновено по това време на вечерта вече бе изпил бутилка червено вино, без значение в чия компания се намира, и вдигаше доста шум, дори когато се опитваше да пази тишина. Освен това имаше неприятния навик да си прочиства гърлото с хрипкава кашлица, особено когато пийне.
Сега обаче скърцането бе спряло и откъм горния етаж не се чуваше нищо.
Очевидният извод бе, че в момента се опитва да се скрие, защото съзнава, че е извършил нещо нередно. Като това да доведе любовницата си вкъщи, докато жена му отсъства.
Аманда стоеше във вестибюла. Сърцето ѝ блъскаше, а устата ѝ беше пресъхнала. Не беше от хората, които се наслаждават на бурни скандали. Предпочиташе просто да си тръгне, когато нещо се обърка. А и тази вечер вече веднъж бе избухнала.
Стегни се, каза си тя. Това е твоят дом.
Събра сили и го извика по име. Гласът ѝ беше силен, но когато разцепи плътната тишина, в него се долови известна нотка нервност.
Не последва отговор.
– Джордж? Горе ли си? Аз съм, Аманда.
Отново нямаше отговор.
– Виж какво, знам, че си там. Видях колата ти в двора.
Събу високите токчета, пое дълбоко въздух и бавно се заизкачва по стълбите, докато стигна до дългия тесен коридор, който минаваше по широката страна на къщата. Лампите светеха, но в коридора нямаше никого. Вляво вратата на голямата спалня, в която спяха заедно с Джордж, когато той не хъркаше като дъскорезница, зееше широко отворена. Вътре беше тъмно, но се виждаше, че леглото не е оправено, чаршафите бяха намачкани и струпани на купчина. Нямаше съмнение, че там се е разигравало някакво действие.
Аманда се обърна и видя, че лампата в спалнята за гости в другия край на коридора свети, а вратата е леко открехната.
Направи крачка натам, после още една, след това спря и си пое дълбоко въздух. Вдишването ѝ отекна в тишината. Изведнъж цялата къща притихна напълно. Аманда продължи да пристъпва към спалнята за гости, босите ѝ крака се движеха безшумно по дървения под и спряха на крачка от вратата.
От стаята не се долавяше никакъв шум. Не се чуваше дори дишане. Като че ли целият свят бе спрял да се движи.
Протегна леко треперещата си ръка, бутна вратата и когато тя изскърца и се отвори с няколко сантиметра, до Аманда достигна острата смрад на кръв и фекалии и гледката на окървавен гол крак върху леглото. Кракът беше женски. Беше малък и нежен, ноктите бяха лакирани в ярко и самоуверено червено, няколко нюанса по-светло от гъстата локва кръв, която се бе събрала върху килима малко по-навътре в стаята.
Това ли бе шумът, който бе чула, когато влезе в къщата? Последното дихание на умиращата жена?
Ако наистина беше така, това можеше да означава само едно – убиецът все още е в къщата.
Зад нея дъските на пода отново изскърцаха и тя усети по гърба си ледени тръпки.
Извърна се бързо точно навреме, за да види как един мъж в черни дрехи и плетена маска на лицето, по-висок и по-слаб от Джордж, се появява на прага на семейната им спалня, само на няколко метра от нея.
Остана неподвижна в продължение на една дълга секунда, погледът ѝ бе прикован към ловджийския нож в ръката му. По острието се стичаше кръв – прясна кръв – събираше се на върха и на малки капки капеше по пода.
Аманда преглътна. Нямаше начин да стигне до стълбите преди него.
В този момент той тръгна към нея с големи, уверени крачки, ботушите му силно и решително се удряха в пода.
Водена единствено от инстинкта си, Аманда се прехвърли през парапета на стълбището, скочи на площадката на метър и осемдесет по-долу и болезнено се приземи на задните си части. После някак успя да се изправи отново на крака и да се втурне по останалите стъпала, като прескочи последните пет наведнъж. Чуваше, че нападателят е след нея и се движи със същата скорост.
Когато най-после стъпиха долу, краката ѝ се подхлъзнаха и тя падна тежко на една страна, губейки ценна секунда, докато нападателят се спускаше по стълбите зад гърба ѝ.
Скочи бързо на крака точно в момента, в който той прескочи последните стъпала и се озова на не повече от метър от нея.
Аманда бе изправена пред двата изхода – този в задната страна на къщата или този отпред – и имаше само част от секундата, за да вземе решение. Тъй като знаеше, че не е заключила предната врата два пъти, както правеше обикновено, тя се спусна през вестибюла към нея, като отчаяно се опитваше да запази равновесие върху босите си крака. Чуваше тежкото му дишане – толкова близо беше до нея – и трябваше да съсредоточи цялата си воля, за да спре за секунда, колкото да стисне двете дръжки на вратата и да я отвори широко, преди да се хвърли напред в прохладния вечерен въздух.
Не бе изминала и два метра, когато усети как една ръка сграбчва сакото ѝ отзад, издърпва я здраво и после се пристяга около врата ѝ. Аманда изкрещя колкото ѝ глас държи и започна да се мята с неподозирана сила, породена от адреналина, размахвайки ръце, за да се освободи от хватката. Прониза я силна, пареща болка. Ножът потъна в ръката ѝ, острието му преряза тънкото сако и блузата, която носеше, и разкъса плътта. Въпреки това тя някак успя да стовари лакътя си достатъчно силно в главата му, че да го принуди да поотслаби хватката. Ходеше на фитнес пет пъти седмично, а миналата година бе изкарала и курс по бокс. Беше силна и в добра физическа форма и точно в този момент това работеше в нейна полза. Успя да се измъкне от ръцете на мъжа и да избегне удара на ножа, след това замахна напосоки към него – нещо, което той очевидно не очакваше, защото ударът ѝ попадна право в лицето му...
Издателство
СофтПрес
