събота, 28 декември 2013 г.

Карл Сейгън >> Бледа синя точица

Поглед към космическото бъдеще на човека

   В наше време ние прекосихме Слънчевата система и изпратихме кораби към далечни звезди. Нептун е милион пъти по-отдалечен от Земята, отколкото е Ню Йорк от бреговете на река Буг. Но в онези други светове не ни очакват далечни роднини, нито хора, нито дори живот. Нямаме писма от скорошни емигранти, с чиято помощ да опознаем новата земя. Разполагаме единствено с цифрови данни, предавани със скоростта на светлината от безчувствени и прецизни роботи пратеници. Те ни казват, че тези нови светове не приличат особено на нашия. Но ние продължаваме да търсим обитатели. И няма как да бъде иначе – животът неминуемо търси живот.
   Никой на Земята, дори и най-богатият, не може да си позволи пътуването, така че не можем просто да си стегнем багажа за Марс или Титан, понеже така ни е хрумнало или защото ни е доскучало, останали сме без работа, получили сме повиквателна от армията, чувстваме се потиснати или, справедливо или не, сме били обвинени в престъпление. Засега не е налице достатъчно висока краткосрочна печалба, която да мотивира частните инвестиции. Ако някога отпътуваме за тези светове, то ще е защото някоя държава или група държави са преценили, че това е преимущество за тях или за човешкия вид. В момента обаче имаме твърде много неотложни задачи, които поглъщат средствата, необходими за изпращането на хора в други светове.
   Ето за това е тази книга – за други светове, какво ни очаква в тях, какво ще ни научат те за самите нас и дали изобщо има смисъл да тръгнем, като се имат предвид належащите проблеми, пред които е изправен видът ни. Дали не би следвало първо да решим тези проблеми? Или именно те са още една причина да предприемем това пътуване?
   В много отношения тази книга е оптимистична за перспективите пред човечеството. Началните глави може да изглеждат твърде съсредоточени над нашите несъвършенства, но те полагат необходимата духовна и логическа основа за разгръщането на тезата ми...

Издателство Изток-Запад



Кен Фолет >> Ключът към Ребека

Шпионинът ни в Кайро е най-великият герой от всички тях. Ервин Ромел

   Той погледна нагоре, засенчи очи с ръка и ги разпозна – пясъчни яребици на Лихтенщайн, подобни на кафяви гълъби пустинни птици, които се събираха за водопой всяка сутрин и вечер. Летяха в неговата посока, значи, беше на прав път, но той знаеше, че са в състояние да изминат осемдесет километра към вода и че не може да се насърчава много заради тях.
   На хоризонта се струпаха облаци, докато пустинята изстиваше. Зад него слънцето потъна още по-ниско и се превърна в голям жълт балон. Малко по-късно на виолетовото небе се появи бяла луна.
   Размисли дали да спре. Никой не можеше да върви цяла нощ – но нямаше палатка, одеяло, ориз и чай. А и беше сигурен, че е близо до кладенеца – по негова сметка трябваше да е там.
Продължи напред. Сега спокойствието му го напускаше. Беше изправил силата и опитността си срещу безмилостната пустиня и сякаш пустинята щеше да победи. Отново си помисли за камилата, която остави, и как тя се отпусна на хълма със спокойствието на изтощението и зачака смъртта. Каза си, че няма да очаква смъртта – станеше ли неизбежна, щеше да се впусне към нея. И часовете агония и обземаща го лудост не бяха за него – щеше да бъде непристойно. Той имаше нож.
   Мисълта го отчая и повече не можеше да потиска страха. Луната залезе, но пейзажът бе залят от звездната светлина. Видя майка си в далечината и тя му каза:
   – Не казвай, че не съм те предупреждавала!
   Чу как заедно със сърцето му бавно пухти влак. Малките камъни по пътя му мърдаха като затърчали се плъхове. Надуши печено агне. Изкатери се на някакво възвишение и видя съвсем наблизо червената светлина на огъня, на който бяха опекли месото, а до него момченце гризеше костите. Около огъня имаше палатки, спънатите камили хрупаха трънаците, а отзад бе кладенецът. Хората в съня вдигнаха смаяни погледи към него. Висок мъж се изправи и заговори. Пътникът дръпна бурнуса си, разпусна плата и разкри лице.
   Високият стреснато пристъпи напред и изрече:
   – Братовчед ми!...

Издателство Студио Арт Лайн



четвъртък, 26 декември 2013 г.

Жан Ануи >> Пещерата

В кухнята и над нея...

„Пещерата“ е кухнята в приземието на благороднически дом, където социалното разслоение е категорично и безусловно. Горните етажи – на господарите, и долният – на прислугата, са два различни свята. Но понякога се случва страстите да пробият границата...
Пещерата е и драматургичен експеримент – едно от действащите лица е „авторът“, който пред публиката изпробва различни варианти за развоя на пиесата.

Издателство Фама

Пещерата в Хеликон

Пещерата в Books.bg

Людмил Тодоров >> Скептици

Брат и сестра...

Софчето е свръхчувствително дете с неукротимо, развинтено въображение. Когато брат и се ражда, тя изпада в депресия – никой вече не я обича и дори не я забелязва. На ръба на своите сили, тя решава да премахне причината за своето нещастие и да убие Наско.
Ужасът и угризенията, които я връхлитат после, остават за цял живот...


Издателство Сиела

Скептици в Хеликон

Скептици в Books.bg

вторник, 24 декември 2013 г.

Госини & Семпе >> Коледа с малкия Никола

Голям смях и щуротии по Коледа...

   Скъпи Дядо Коледа, както всяка година, откакто знам да пиша – пък то стават вече сума ти години, – казах на татко и мама, че ще ти изпратя писмо, за да те помоля да ми донесеш коледни подаръци.
   Неприятно се получи, когато татко ме придърпа до коленете си и ми обясни, че тази година не си много богат, че си имал неочаквани проблеми: било се наложило да се охарчиш, за да си оправяш шейната, след като някакъв тъпак ти се надънил отдясно със своята шейна, а макар да имало свидетели, застрахователната компания излъгала, а ти вече си бил почнал процедура за обезщетяване. Същият номер стана с колата на татко миналата седмица и татко хич не беше доволен.
Освен това татко каза, че трябва да бъда щедър и готин и не да искам подаръци все за мене, а да ти поискам подаръци за хората, които обичам, както и за приятелчетата. Аз казах, че здраве да е, нека пък, и тогава мама ме целуна, рече, че съм нейното голямо момче и че въпреки онова с шейната пак ще са ти останали парички, та да не ме забравиш съвсем. Страхотна си ми е мама.
   Та значи за себе си не ти искам нищо.
   Много щуро ще е да донесеш на татко и на мама една количка, в която да мога да се пъхна и която да върви сама, без да се натискат педалите, и дето да й светят фаровете както на колата на татко преди онази история. Колата съм я видял на витрината на магазина, който е малко след училището. Ако подариш тази количка на татко и на мама, ще е много хубаво, понеже обещавам да си играя все в градината, да не ядосвам мама, която не обича да съм все вкъщи, да търча и да правя бели в кухнята.
   А и татко ще може спокойно да си чете вестника, защото иначе се ядосва, като ритам топка из хола, и пита с какво е заслужил всичко това, и разправя как след цял ден в службата му се ще малко спокойствие в собствения му дом.
   Ако вземеш количката за татко и мама, нека да е червената, ако обичаш. Има и една синя, но сигурно повече ще им хареса червената.
   За учителката, която е мила и такава хубава, когато не се правим на палячовци, бих искал да ми дадеш отговорите на всички задачи по аритметика за годината. Знам, че на учителката й е много мъчно, като ни пише слаби оценки. Често ми е казвала: „Николà, да знаеш, не ми е приятно да ти пиша двойка. Знам, че можеш да се справиш по-добре“. Та – ако имам отговорите на всички задачи по аритметика, ще бъде адски щуро, понеже учителката ще ми напише сума ти отлични оценки и ще е страшно доволна. Пък аз най обичам да радвам моята учителка. Пък и Анян, тоя натегач, няма все да е първенец в класа и така му се и пада, понеже само ни дразни, така де, ама ха.
   Жофроа, едно приятелче, си има много богат татко, дето му купува каквото му се прииска, и наскоро му купи страхотен мускетарски костюм с шпага, шат-шат, и с шапка с перо, и изобщо. Обаче Жофроа единствен си има мускетарски костюм и като си играе с нас, не се получава, особено с шпагите – ние вземаме линийки, ама не е същото. Та ако и аз си имам мускетарски костюм, Жофроа ще се радва, понеже ще може наистина да си играе с мене – шат-шат, – а останалите с техните линийки можем всичките да ги забием и винаги да бъдем победители.
С Алсест, друго едно приятелче, е съвсем лесно – Алсест много обича да яде, та ако мога да имам много парички, всеки ден ще го каня след училище в сладкарницата, за да ядем кифли с шоколад, които много ни се услаждат. Алсест си пада и по колбасите, обаче ще яде кифли с шоколад – тъй де, нали аз ще плащам, ако не е доволен, да върви да си купува сам колбаси. Ама ха!
   Жоашен много обича да играе на топчета. Пък и го бива – цели се и бам! Почти винаги улучва. И ние изобщо не искаме да играем с него, понеже, като играем със залагане, си губим всичките топчета. И Жоашен скучае през междучасията. И повтаря: „Айде бе, момчета, айде!...“. Тъжна работа.
   Та ако имам сума ти топчета, ще се навивам да играя с Жоашен, понеже даже, тарикатът му с тарикат да печели непрекъснато, все ще си имам топчета. Йод пък е много як и обича да удря с юмрук приятелчетата по носа, и ми каза, че ще ти иска боксьорски ръкавици, та да сме се забавлявали през междучасията. За Йод най-хубавият подарък ще е да не му донасяш боксьорски ръкавици, понеже знам какво ще се получи: Йод ще дойде с ръкавиците, ще почне да ни блъска по носовете, а на нас ще ни тече кръв и ще ревем, и възпитателят ще идва, ще наказва Йод, а на нас ни е кофти, когато оставят някое приятелче наказано след часовете. Изобщо, ако ще раздаваш боксьорски ръкавици, дай ги на нас – така Йод няма да си има неприятности.
   Клотер пък е най-слабият ученик в класа. Когато учителката го изпита, след това не го пуска да излезе през междучасието, а като раздадат бележниците, техните му се карат, не го пускат на кино, не яде десерт и не може да гледа телевизия. Клотер все е наказан да остава без разни неща, а директорът е идвал в клас да му казва пред всички, че ще завърши в затвора и на татко му и на майка му ще им бъде адски мъчно, понеже се лишават и те от какво ли не, за да му осигурят добро образование. Пък аз знам защо Клотер е най-слаб в класа и защо все спи в час. Не защото е глупав. Той не е по-тъп примерно от Рюфюс, обаче все е уморен.
   Клотер все се упражнява на адски щурото си жълто колело, за да участва в Обиколката на Франция, като порасне. И покрай тия тренировки нито може да си учи уроците, нито да си пише домашните и понеже не ги пише, учителката му дава да пише по сума ти редове и да спряга глаголи, а понеже така е все зает, няма възможност да тренира и му се налага да се напъва дори в неделя. Та за да не бъде най-слабият, да не го лишават от кино, десерти и телевизия, най-добре ще е да му се вземе колелото. Тъй или иначе, ако я кара все така, ще отиде в затвора, както каза директорът, и просто няма да го пуснат да участва в Обиколката на Франция. Ако искаш, мога аз да пазя колелото на Клотер, докато той порасне и дойде време да не му се налага да ходи на училище. Колкото до Бульона – това е нашият възпитател, ама не се казва така, – трябва да бъдем много мили.
   Така де, той все тича из двора през междучасията, за да ни разтървава, като се сбием, да ни спира да не играем на ловец и дивеч – откакто стана така с прозореца на кабинета на директора, – да ни праща да стоим в ъгъла, да ни наказва да оставаме след часовете, да ни кара да пишем по сума ти редове едно и също, да звъни за края на междучасията. Много се уморява Бульона. Та добре би било да му уредиш да замине на почивка при роднините си в Корез и дълго да си стои там. А честно ще е да осигуриш почивка и на господин Мушабиер, който замества Бульона, когато Бульона го няма.
   Пък за Мари-Едвиж, една малка съседка, която е адски щура, макар да е момиче, понеже има розово лице, сини очи и жълти коси, ми се ще да мога да правя страхотни премятанки. Тя много обича да гледа премятанки, затова нека аз да се премятам най-добре. Мари-Едвиж ще каже: „Николà е страхотен шампион“. И ще бъде много доволна.
   Та така, поисках ти разни работи за всички, които обичам. Може да съм забравил тоя-оня, понеже обичам сума ти хора, така че раздай и на тях сума ти, ама сума ти подаръци.
   Нали ти казах, за себе си нищо не искам.
   Дори да са ти останали още парички, та, знам ли, все пак да ти се прииска да ме изненадаш и, да речем, да ми донесеш самолета от витрината на същия магазин, където ще откриеш количката за татко и мама. Обаче да внимаваш, като се промъкваш през комина, понеже самолетът е червен, също като колата, и може да се изцапа много. Във всички случаи ти обещавам да бъда колкото се може по-послушен и ти казвам: ЧЕСТИТА КОЛЕДА!...

Издателство Колибри



понеделник, 23 декември 2013 г.

Джоан Д. Виндж >> 47 ронини

Шепа бунтовници ще превземат вечността

   – … издънка с коса като слама от Острова на холандците.
   – Или може би от този на англичаните?
   – Това е демон...
   – … опасен, трябва да се отървем от него!
   Слушайки мърморещите гласове, той осъзна, че са готови да... да... Във всеки един момент някое от тези блестящи остриета щеше да отсече главата му или нечии силни ръце щяха да счупят врата му като клечка.
   Опитът му да се изправи пред тези погледи, без да показва страх, напълно се провали. Древния не беше излъгал. Навън никога не го бе очаквало нищо добро.
   Той се замята като муха в паяжина в опит да се освободи от въжето, с което бе завързан за гърба на коня, когато паниката изпълни мислите му, точно както водата бе изпълнила дробовете му, докато не почувства, че се дави.
   И тогава пред него изникна друго лице, неочаквано като лика на луната. Девойка, дори по-малка от него, с дълга черна коса, спускаща се като водопад от коприна, която носеше фенер и бе облечена в падащи на дипли дрехи с цвета на лунна светлина и ранна пролет, изпъстрени с изображения на цъфнали клонки и течащи потоци.
   Самураите отстъпваха назад и свеждаха почтително глави като пред богиня, докато тя вървеше напълно спокойно между тях и накрая застана пред него. Девойката вдигна фенера, разпръсквайки топло, защитно сияние над двамата, и когато той погледна към нея, срещна ведрия й поглед. Докато се взираше в нея, страхът в очите му премина в учудване, като осъзна, че в начина, по който тя го гледаше, няма страх или отвращение, а само дискретно любопитство и загриженост, която постепенно се превърна в състрадание, сякаш, без да размени и дума с него или с никой друг, някак си разбра всичко, което той мислеше и чувстваше.
   На светлината на фенера той изведнъж си даде сметка, че господарят на самураите все още седи на коня си на заден план зад момичето. Удивен, видя как на лицето му се появи усмивка, докато ги гледаше, докато гледаше девойката... усмивка на гордост и одобрение.
   Девойката хвана юздите на коня и ловната дружинка потегли към вътрешния двор на замъка. Въпреки че от огромното облекчение му се искаше да затвори очи, момчето не отделяше поглед от очите й, от неземната им красота, от деликатното приемане, примесено с нещо близко до страхопочитание, което се четеше в тях, когато тя отново го погледна. Девойката вървеше край него, сякаш направляваше съдбата му, както коня му сега, вдъхвайки му увереност, че независимо къде го водеха, докато е под нейна закрила, нямаше да го сполети никаква беда и нищо лошо нямаше да му се случи.
   Осъзнавайки, че е в безопасност за първи път, откакто се помнеше, момчето най-накрая затвори очи.
   Нарекоха момчето Кай, на морето, по настояване на Мика, защото, когато то дойде при тях, изобщо си нямаше име. Но първите думи, които бе изрекло, когато се бе опитало да общува, бяха „Море от дървета“. Морето от дървета беше място, което съществуваше в легендите и народните приказки, място, което никой от Ако не беше виждал и което не можеше да бъде открито на нито една от официалните карти на Япония по времето на шогуната. Здравомислещите мъже от замъка Ако се съмняваха, че то някога е съществувало, поне на земната повърхност, въпреки че всеки път, когато погледнеха Кай, им се струваше, че той може да е дошъл единствено от такова място...

Издателство Хермес

47 ронини в Хеликон

47 ронини в Books.bg

Елена Пеева-Никифоридис >> Коледно реване

„... докато хората имат какво и на кого да разказват, животът на тази земя ще продължава...“

   Всеки си има по една Коледа с главно „К“. Тя тихо и светло се е скътала някъде в душите ни. На празника аз винаги разказвам за нея, за моята Коледа, защото имам нужда да я съживявам с думи. Ако бях художник, сигурно щях да я нарисувам.
   Сняг валеше обилно през зимите на моето детство. Коледите бяха винаги бели, а елхите естествени и ухаеха на гора, на спокойствие, на празник. Въобще, Коледа не „идваше“ – тя се „очакваше“. Мечтаехме си за подаръци, които беше трудно да получим. Или ги нямаше по магазините, или парите не стигаха за тях. Но тайно се надявахме, че все пак нещо от мечтите ни ще се сбъдне. Коледа беше и ухание. Всичко се приготвяше домашно. А мама правеше най-вкусното реване. Огромна кръгла тава с реване. Любимият сладкиш на моята баба, при която се събирахме на Коледа. Аз лично и до ден днешен не обичам реване. През лятото ние, петимата внука на баба, прекарвахме ваканциите си при нея. Там имаше ред и дисциплина. Водеше ни в гората да събираме шишарки за подпалки през зимата, а после и на реката да се къпем. Четяхме книгите, които тя ни носеше от читалищната библиотека. Хранеше ни с благи и скромни гозби. Но дойдеше ли гостуващ театър, не го пропускахме. Купуваше билети и отивахме на представление. Казваше, че щом артистите са ни дошли на крака, трябва да ги уважим. Научи ни на нещо много важно – да уважаваме изкуството още преди да сме го разбрали. Всъщност, тя много обичаше театъра. А всяка неделя следобед ни водеше задължително на сладкарница. С нетърпение очаквахме този ден. Сладкарницата за нас беше празник. Баба крачеше гордо през площада, а ние подтичвахме след нея, пременени в новите си дрехи, и се кикотехме. Тя зорко следеше дали поздравяваме възрастните хора, насядали на припек и раздумка по пейките пред къщите. И ето, вече влизаме в сладкарницата. Още от вратата баба поръчва шест реванета и шест лимонади. Сядахме до прозореца, на масата, която беше от бял мрамор, и чакахме реванетата. Питам се и до ден днешен защо поръчваше всеки път все това реване? Дали беше най-евтино, или баба много го обичаше? Насреща, зад стъклената витрина имаше най-различни пасти, които не бяхме вкусвали. Баба никога не ни предложи да сменим реването с паста, а ние не се осмелявахме да ги пожелаем. Бояхме се да не я обидим и да ни лиши от неделната сладкарница. Ядяхме реването, а очите ни се наслаждаваха на изрисуваните с цветно масло пасти. Изобщо, неделните бабини шест реванета и шест лимонади си останаха за мен не само мил спомен, но и някаква загадка. Нямам отговор, но нямам и желание дори да си помисля за реване.
   На Коледа обаче винаги носехме на баба тепсия с домашно приготвено реване. Аз бях отговорна да държа тавата внимателно, за да не се разлее сиропът. Баба живееше в едно малко планинско градче. До там се стигаше първо с влак, а после с мотриса. Влакът винаги беше претъпкан с пътници. Всички носеха от града пълни куфари, чанти, кошници с колбаси, сладкиши и подаръци. Когато се прехвърляхме от влака на мотрисата, ставаше нещо като преселението на народите. Викове, смях, глъч, кокошки, дамаджани, дисаги и аз, понесла на ръце тепсията с реване. Прескачахме коловозите и се събирахме в чакалнята на малка гаричка, където изчаквахме да дойде мотрисата. Тя обикновено не се бавеше много, с изключение на един-единствен път.
   Всички пътници мръзнехме в малката чакалня, а навън бушуваше снежна буря. Свечеряваше се. Началник-гарата беше съобщил, че теснолинейката е затрупана със сняг и войници се опитват да я разчистят. Ставаше все по-студено. Сиропът в тавата окончателно замръзна. До Коледа оставаха само няколко часа. Полека-лека празничното въодушевление се замени с притеснение. Запалиха огън във високата чугунена печка, която стоеше в центъра на чакалнята. Стана топло. Хората се отпуснаха по дървените пейки наоколо. Децата заспаха в прегръдките на майките си. По едно време чухме да вият вълци. Началник-гарата беше получил ново съобщение, че разчиствателната акция ще продължи едва на другия ден. Мотрисата не можеше да се придвижи. Влак за обратно щеше да има едва на сутринта. Големият стенен часовник отмерваше последните часове до Коледа.
   Стана ми тъжно. Мислех за баба, която ще бъде сама на празника. И най-вече ми беше тъжно за елхата. При нея винаги ме очакваше истинска елха, която аз украсявах, докато възрастните подреждаха вечерята. По бузите ми потекоха сълзи. Баща ми ме прегърна и попита дали съм гладна. Тогава ревнах с глас и му казах, че плача за елхата. Той събра няколко мъже и всички излязоха в тъмнината. Сред хората беше настъпила такава суматоха, че никой не забеляза отсъствието им. Само безброй снежинки нахлуха да се стоплят, малко преди мъжете да затворят вратата след себе си. Аз улових една в ръка и и се радвах, докато се стопи. Не се мина много време и вратата отново се отвори. В рамката й се показа елха, покрита цялата със сняг. Зад нея надничаха усмихнатите и зачервени лица на няколко мъже, сред които беше и баща ми. Децата закрещяха от радост. Жените занареждаха по скамейките най-различни вкусотии, приготвени специално за коледната нощ. Печката бумтеше. Ухаеше на празник. Усмивки грейнаха по лицата. Мъжете отвориха дамаджаните. По клоните на елхата навързаха наденици, гевречета, колачета, ябълки...
   Когато удари дванайсет часа, началник-гарата отново влезе и ни поздрави. Всички си честитяха, прегръщаха се и се целуваха. Беше топло. Беше празнично. Никой не чуваше бурята навън. Цепениците в печката пращяха. Някой запя и всички подеха позната родопска песен. Появиха се тепсии с вита баница и тогава забелязах, че реването липсваше. Майка ми предлагаше от него на всеки по парче. Представих си баба как стои сама до ненакичената елха и без реване. Искаше ми се да извикам: „Ей хора, върнете парчетата обратно. Това е бабиното реване“, но от гърлото ми не излизаше звук. Там беше заседнала горчива буца. После заспах. Когато се събудих, слънцето ослепително светеше по натрупаните преспи. Излязох навън и видях как майка ми почистваше празната тава със сняг...

Издателство Факел

Коледно реване в Хеликон


неделя, 22 декември 2013 г.

Геновева Детелинова >> Приказка за магьосници, физици и дракон

Фентастично...

Основно занимание на магьосниците в Света на дракона е да се притесняват за разходите около отглеждането на държавния дракон (и за това, че съсипва рододендроните), а техните колеги - многознайковците от Клуба на физиците и астрономите, са впрегнати в адски важната задача да открият как многообичаният престолонаследник Балтазар да се сдобие с какви да е магични сили. Срещу тях работи сопнатата вещица Интуиция, а важна роля имат един слабопаметен сфинкс, съседката Станка, видна специалистка по сапунките, цял куп богове от различни митологии, един верен стражник и неизбежния набор враждебни роднини, суетна ламя, влюбчив змей и принцове, няколко броя – въобще всичко, нужно за една забавна литературна бъркотия.

Издателство MBG BOOKS



Йоасар Кубер >> Експериментът МК Борн

БОМБА!

   Семейното им пътуване до Швейцария бе отдавна планирано. Ерика беше следвала в страната, пък и все още имаше далечни роднини в Берн. След престоя им в Швейцария тя и децата трябваше да се приберат, а Давид да замине за България – една непозната балканска държава, където да се срещне със също толкова непознатия си баща. Беше получил името и адреса му от майка си преди малко повече от година, дни преди тя да си отиде от злокачествено образувание на белите дробове. Листчето беше отлежало няколко месеца в чекмеджето на бюрото му, преди Ерика да успее да го убеди да потърси родния си баща. Първоначалните по-трудни разговори бяха прераснали в задоволителна кореспонденция и накрая Давид се бе решил на това пътуване.
   Докато се чудеше дали можеше да пътува до трета държава с временен паспорт и колко време щеше да му отнеме издаването му, Давид Коен осъзна, че се случва нещо необичайно. Младежът в тъмни дрехи и с доста обемиста раница на рамо, който само преди малко се беше навел да завърже връзката на обувката си, се бе изправил рязко. Не отнесеното му изражение стъписа Давид. Раницата беше останала върху настилката, докато притежателят ѝ с несигурна крачка се отдалечаваше от нея. Ако беше какъвто и да е друг, а не израелец, Давид Коен щеше просто да подвикне на младежа, че си я е забравил. Но за него изоставеният багаж означаваше само едно: БОМБА. В секундата преди взривът да прекъсне закъснелия му предупредителен вик, той осъзна, че мъжът не бърза да се оттегли от епицентъра. Изравнил се с мястото, където стоеше Рут, той сякаш се бе отправил към жената с бебето.
   Истинската опасност обаче бе усетила Рут. Немирните ѝ очи бяха уловили мътния, неестествен поглед на друг млад човек с подобни тъмни дрехи и с почти същата раница. Рязкото му движение съвпадна с предупредителния вик на баща ѝ. Последва мощна и оглушителна експлозия. Натрошени стъкла, изкъртени парчета бетон и метални парчета се смесиха в смъртоносна върхушка, която с настървение обхващаше премятащите се тела...

Издателство Труд