Габриел Зевин >> Книжарничката на острова

Човекът не е самотен остров. Всяка книга е цял един свят.

Любовно писмо към книгите и към хората на книгите.

Животът на Ей Джей не е точно такъв, какъвто си го е представял. Жена му загива при катастрофа, книжарницата му отчита най-ниските продажби от години, а най-ценното му притежание – рядко издание на Едгар Алън По – е откраднато. Постепенно той се изолира от хората на остров Алис – от Ламбиаз, полицая, който винаги се е държал добре с него; от Исмей, сестрата на жена му, която се опитва да го спаси от самия него; от Амелия, чаровната и идеалистична търговска представителка на едно издателство, която продължава да идва с ферибота до острова и отказва да се предаде пред лошото му отношение към нея. Дори книгите вече не носят радост на Ей Джей. Те са поредното доказателство колко бързо се променя светът. Към по-лошо.

И тогава в книжарницата му се появява неочакван подарък. Малък, но изключително ценен. Подарък, който ще даде възможност на Ей Джей да пренапише отново живота си и да погледне света с нови очи...

Незабравима книга, която ни напомня защо обичаме да четем и защо, когато посещаваме местната малка книжарничка, се чувстваме като у дома си. Андерсън Маккийн, Пейдж енд Палет, Феърхоп, Алабама

Издателство Кръгозор

Книжарничката на острова в Pimodo

Инид Блайтън >> Приключенията на Бинкъл и Флип

Две дръзки, пакостливи зайчета, които непрекъснато погаждат номера на всички

   Зайчетата Флип и Бинкъл се разхождаха по улица „Жълъдова“. По едно време стогнаха пекарната. Пекарят, Дери Съсела, приготвяше кейкове и от тях се носеше чудно ухание.
   Бинкъл застина и взе да души наоколо.
   – Божичко! – извика той. – Как мирише само! Флип, имаш ли пари?
   – Знаеш, че нямам! – отвърна Флип. – Вчера си похарчих последните стотинки...

Издателство АлексКидс

Приключенията на Бинкъл и Флип в Pimodo

Ървин Уелш >> Трейнспотинг

Един свят, който ги смазва и който те презират

   Избери живота. Избери работа. Избери кариера. Избери семейство. Избери си гаден, голям телевизор. Избери перални, коли, музикални плеъри и електрическа отварачки за консерви. Избери здравословен живот, нисък холестерол и зъболекар.
   Избери ипотека с фиксирана лихва. Избери си първи дом. Избери си приятели. Избери дрехи за спорт и сак. Избери си костюми на изплащане в различни, шибани цветове. Избери девиза „Направи си сам“ и после се чуди кой по дяволите си в неделя сутрин.
   Избери да стоиш на оня диван и да гледаш умствено-затъпяващи телевизионни състезания, докато тъпчеш полуфабрикати в устата си. Избери накрая да се разложиш, пикаейки в мизерния си дом...

Преводач Веселин Иванчев

Издателство Колибри

Трейнспотинг в Pimodo

Ричард Бах >> Едно

Дадох живота си, за да стана човекът, който съм сега. Заслужаваше ли си? Ричард Бах

Ричард и Лесли се озовават в един свят, където оцеляването зависи от способността да открият какво са научили техните алтернативни същности по пътищата, които те самите никога не са извървели.

Книга за изборите, които правим, за възможностите, на които обръщаме гръб. И за равносметката.

   Еволюцията бе направила цивилизацията управител на тази планета. Стотици хиляди години по-късно управителят се оказа не помощник, а разрушител на еволюцията, не изцелител, а паразит. Затова еволюцията си взе обратно своя дар, пренебрегна цивилизацията, спаси планетата от разума и я положи в ръцете на любовта.

Издателство Хермес

Едно в Pimodo

Майкъл Ондатджи >> Английският пациент

Четири човешки съдби, изгорени от войната...

Чул бях за човек, който превел немски шпионин до Кайро по време на войната, и този водач бе съвсем незначителна фигура в разказа. Имаше около два абзаца, които го описваха, но ме заплени. Това беше Олмаши. Направих проучване за изследването на пустинята и го открих. Така започнах. Само че превърнах историята му в роман.

(Майкъл Ондатджи в интервю на Лъчезар Минчев)

За любовта на английския пациент – унгарския граф Алмаси., който изследва либийската пустиня и обича Катрин Клифтън – съпруга на друг изследовател.

И за Хана – двайсетгодишна канадска медицинска сестра, която се грижи за обгорелия от самолетна катастрофа и умиращ пациент.

Издателство Лъчезар Минчев

Английският пациент в Pimodo

Ран Босилек >> Приказки

Момче и вятър, Клан-недоклан, Неродена мома, Кумчо Вълчо рибар, Дядо и ряпа, Мъдрият тъкач, Дървеният кон, Незнаен юнак, Братче и сестриче...

   Мъдрият тъкач

   В едно далечно царство зацарувал цар, който не обичал бъбриците. Харесвали му се само ония люде, които умеят с две-три думи да кажат, каквото трябва.
   Един ден царят, заобиколен от своите съветници и царедворци, седял на престола си да обсъжда държавни работи. Съобщили му, че е дошел пратеник от съседния цар. Тия двама царе се не обичали и постоянно враждували.
   Оная страна, отдето идел пратеникът, била особена. Там хората били още по-мълчаливи. Толкова им било неприятно да говорят, че се разговаряли с ръце като неми.
   Пратеникът влязъл, поклонил се на царя и начертал – без да каже нито дума – една окръжност около престола. После седнал на дивана, право пред царя, като си кръстосал нозете. С тоя знак той казал, каквото имало да каже – и сега очаквал отговор.
   Царят не разбрал що значи това колело около престола. Той запитал с поглед царедворците.
   Никой не бил разбрал знака.
   Царят се ядосал много.
   Той заповядал да му доведат най-умния мъж, който да обясни знака, направен от пратеника.
   Царските пратеници знаели, че в една къща живее някакъв учител, много умен човек. Влезли в къщата му, но не намерили никого. В стаята видели люлка, дето спяло дете. Люлката се люлеела, макар че не се виждало никой да я люлее. Качили се на плоския покрив. Там имало мокро жито, разпиляно да съхне. Дълга тръстикова пръчка, забита в средата, се люлеела – да плаши врабците, да не би да изкълват зърната. Но и тая пръчка не клател никой, а и вятър нямало.
   Царските пратеници се зачудили. Излезли в двора. Там видели една бабичка, която чистела боб. Като я запитали, узнали, че учителят не живее отдавна там. В къщата живеел тъкач, син на бабата. Той работел в стаята до улицата, а жена му била излязла по пазар.
   Те влезли в тъкачницата – да разберат какви са чудесиите, що били видели. Тъкачът работел на своя стан: бързал да свърши платното.
   Когато го разпитали, узнали, че той завързал по една връв на двете подлоги, върху които натиска с краката си, когато тъче. Едната връв била съединена с люлката в стаята, а другата – с тръстиката на покрива. Натисне ли едната подлога, люшне се люлката, натисне ли другата – разклати се пръчката.
   Двамата пратеници се спогледнали, сякаш искали да кажат: „Умен е тоя тъкач. Тъкмо такъв човек ни трябва.“
   И те му казали, че е дошел пратеник, който начертал колело около престола на царя, и че никой не можал да разбере що значи то.
   – Ела в двореца – рекли му те. – Ако отгатнеш що значи колелото, царят ще те награди богато.
   Тъкачът помислил малко, па се навел, та взел от прозореца два ашика (кокалчета), с които си играело момчето му, когато се върне от училище. На излизане видял, че от двора идва едно пиле. Вратата на тъкачницата зеела – то влязло да кълве. Той го хванал, погалил го, па го пъхнал в пояса си и тръгнал след пратениците.
   Като влязъл в двореца, тъкачът се поклонил на царя, па се обърнал към пратеника, без да каже дума. Оня го погледнал, а сетне посочил царя и съветниците му. Тъкачът посочил към прозореца, а след това посочил себе си. После се навел, сложил пред пратеника двата ашика и го загледал спокойно в лицето.
   Чужденецът се изненадал и дори се малко докачил. Той се замислил, па току бръкнал в джоба си, извадил шепа просо и го пръснал по пода.
   Тъкачът се усмихнал.
   Той извадил от пояса си пилето и го пуснал. То изкълвало просото. Тогава пратеникът станал, поклонил се на царя и си отишел.
   Царят запитал тъкача какво значат движенията, които, си разменили с пратеника.
   Тъкачът отвърнал спокойно:
   – Той е начертал окръжност. Искал е да каже: „Ако нашият цар ви нападне и обгради столицата с войска, що ще сторите? Ще ли му се предадете, или ще се браните?“ А когато влязох аз, той посочи тебе и царедворците. Искаше да рече: „Нито царят можа да разбере що му казвам, нито тия около него“. Но аз посочих към прозореца, а после – към себе си. С това движение му рекох: „Не царят и придворните, а народът трябва да ти отговори. Аз съм човек от народа – аз ще ти отговоря.“ После хвърлих пред него ашиците. Това значеше: „Вие сте пред нас като деца“.
   – Наистина – рекъл усмихнато царят. – И ние сме играли на ашици, когато сме били малки. После?
   – После – продължил тъкачът – той пръсна шепа просо по пода, с което искаше да рече: „Нашите войници са безбройни“. Но аз пуснах пилето да изкълве зърната. То значеше: „Само един наш може да избие стотина ваши“.
   Царят бил толкова възхитен от мъдростта на тъкача, че пожелал да го назначи пръв управник.
   Но тъкачът не приел.
   – Аз съм си тъкач и ще си остана тъкач – рекъл той на царя.
   Тогава царят го наградил богато и го изпратил от славно по-славно.

Издателство Дамян Яков

Ран Босилек. Приказки в Pimodo

Марио Пузо >> Омерта

Беше светец – жесток, но справедлив...

Сицилианска система от правила,

която забранява 

да се дават сведения за извършителите на престъпления.

Световен енциклопедичен речник

   Сред камънаците на селцето Голфо ди Кастелмаре, оглеждащо се в тъмните сицилиански води на Средиземно море, лежеше на смъртния си одър един велик Дон на мафията. Винченцо Зено беше човек на честта, който през целия си живот беше обичан заради справедливостта и безпристрастността си, за помощта, която беше оказвал на нуждаещите се, и за неумолимостта, с която беше наказвал онези, които се осмеляваха да му се противопоставят.
   Край него се бяха събрали трима негови бивши последователи, избрали свой път към славата и богатството: Реймонде Априле от Ню Йорк, Октавиус Бианко от Палермо и Бенито Кракси от Чикаго. Всеки му дължеше една последна услуга. Дон Зено беше последният истински мафиотски бос, който бе спазвал през целия си живот старите традиции. Вземаше процент от всички видове бизнес, но никога от наркотици, проституция или престъпници. Нямаше случай някой бедняк да отиде в дома му, за да поиска пари, и да се върне с празни ръце. Той коригираше несправедливостите на правосъдието. Присъдата можеше да бъде издадена от върховния съдия в Сицилия, но ако правото беше на ваша страна, Зено спираше изпълнението й по своя воля и с помощта на оръжието. Никой млад Дон Жуан не можеше да изостави дъщерята на някой беден селянин и Дон Зено да не го убеди да се ожени за нея. Никоя банка не можеше да сложи ръка върху ипотекиран имот на безпомощен фермер, без Дон Зено да се намеси и да оправи нещата. Нямаше младеж, който силно желае да постъпи в университет, и да не може да го направи поради липса на средства или образователен ценз. Ако принадлежаха към неговата коска, мечтите им ставаха реалност.
   Законите на Рим не се съобразяваха със сицилианските традиции и затова тук те не важаха, нямаха власт. Ако човек в нужда отидеше при Дон Зено, той отменяше законите, независимо от цената.
   Обаче през последните няколко години, когато навлезе в осемдесетте, влиянието му започна да отслабва, а и той прояви слабост, като се ожени за едно много красиво младо момиче, което му роди чудесно момченце.
   Старият Дон беше наясно, че краят му е близо, а без него кланът щеше да бъде завладян от по-могъщите кланове на Корлеоне и Клерикуцио. Затова се замисли за бъдещето на сина си.
   Извика тримата си приятели край смъртното си ложе, защото имаше към тях важна молба. Първо обаче им благодари за любезността и уважението, което му бяха засвидетелствали, изминавайки хиляди мили, за да го посетят. Каза им, че иска невръстният му син Асторе да бъде отведен на сигурно място и възпитан в друга среда, но в традицията на човек на честта като баща си.
   – Ще умра с чиста съвест – призна им той, макар приятелите му да знаеха, че бе отнел живота на стотици хора, – ако съм сигурен, че синът ми ще бъде в безопасност. В това двегодишно момче виждам сърцето и душата на истински мафиот, а това е рядко и почти вече несъществуващо качество.
   Каза им защо ги е извикал в предсмъртния си час. Един от тях трябваше да бъде избран за настойник на необикновеното дете и тази отговорност щеше да бъде щедро възнаградена.
   – Странно – промълви Дон Зено, като се взираше в тях с помътнял поглед, – според традицията истинският мафиот трябва да бъде първородният син. Но в моя случай трябваше да стана на осемдесет години, докато мечтата ми се осъществи. Не съм суеверен, но дори и да бях, пак щях да вярвам, че това дете е израснало от самата сицилианска земя. Очите му са зелени като маслините от най-добрите ми дървета напролет. Надарен е със сицилианска чувствителност, романтичен е, музикален и възторжен. Но ако някой го обиди, не забравя, въпреки че е съвсем малък. Обаче трябва някой да го ръководи.
   – И така, какво искаш от нас, Дон Зено? – попита Кракси. – С готовност бих взел това дете и бих го отгледал като свое.
   Бианко го изгледа почти с презрение.
   – Познавам момчето от раждането му. Знам всичко за него. Ще го приема като свое дете.

   Реймонде Априле погледна Дон Зено, но не каза нищо.
   – А ти, Реймонде? – попита Дон Зено.
   – Ако избереш мен, твоят син ще бъде и мой син.
   Дон Зено се замисли за добродетелите на тримата достойни мъже. За него Кракси беше най-умният. Бианко със сигурност беше най-амбициозен и решителен. Реймонде Априле беше по-сдържан, но го чувстваше по-близък. Той обаче беше безмилостен.
   Дори и в предсмъртния си час Дон Зено разбираше, че тъкмо Реймонде Априле се нуждае от детето повече от всички. Той щеше да има най-голяма полза от детската любов и щеше да научи най-добре сина му как да оцелява в този лъжовен свят.
   Дон Зено дълго мълча. Накрая каза:
   – Реймонде, ти ще му бъдеш баща. Сега мога спокойно да умра.

   Погребението на Дона бе като на император. Всички главатари на сицилиански кланове дойдоха да му отдадат почитта си. Имаше и министри от Рим, едри земевладелци и стотици хора от неговия клан.
   Най-отгоре върху катафалката, теглена от коне, седеше двегодишният Асторе Зено – момченце с искрящи очи, облечено в черна роба и с черна шапчица на главата. Беше величествен като римски император.
   Литургията отслужи самият кардинал на Сицилия. Той заяви:
   – Здрав или болен, нещастен или отчаян, Дон Зено си остана верен приятел на всички. – След това повтори последните думи на Дон Зено. – Предавам се в ръцете на Бога. Той ще прости греховете ми, защото през целия си живот се стремях да бъда справедлив.
   И така, Асторе Зено беше отведен в Америка от Реймонде Априле, за да стане част от неговото семейство...

Преводач Павел Талев

Художник Божидар Чемширов

Издателство Емас

Омерта в Pimodo

Яна Букова >> Пътуване по посока на сянката

Четирима мъже и четири жени...

   Най-важните неща за себе си научи от чужди разкази. Родил се грозен, обичаше да казва старата му бавачка, скръстила ръце под престилката, не колкото другите новородени, много повече. Имал черни косъмчета по върховете на ушите и по гръбчето, и едното му око плувало като лодка, на която са отрязали въжетата. Имал огромна розова уста, от която излизал нескончаем крясък. Четиридесет дни. Едва по-късно, когато вече можеше да намери точните думи, Ян Ван Атен записа в тетрадката си, че вероятно съществуването и смъртта произхождат от един и същи източник на насилие. Затова хората крещят и пред едното, и пред другото. Четиридесет дни, продължаваше дойката, смучейки вкуса на тази история, който, ако се съди от примляскванията, беше неизменно сладък и не се губеше с времето, после нещо се случило. Не знаела какво се случило, но със сигурност се е случило нещо, защото внезапно в къщата настъпила тишина и окото му спряло пътуването си, сигурно ангел минал край него, тя поне мислела, че е ангел, и внезапно станал толкова красиво бебе - космите междувременно били опадали - толкова спокойно и лакомо, толкова сладко в белите си бродирани пелени. Но Ян Ван Атен растеше бързо в тази къща и в костната си система беше започнал да усеща здравите челюсти на предците си. Ангел, как ли пък не. Знаеше какво е било. Сделка е било. Бяха му предложили нещо и беше се съгласил. Трябва да е било нещо достатъчно хубаво, за да се съгласи. И трябваше само да дойде времето да си го вземе.
   А по-нататък? Внасянето на мъртвеца в къщата, плача на жените, суматохата, траура? Трябва да е бил на шест години. Нищо не помнеше. Но бавачката беше неспособна да описва никое събитие, на което той да не е в центъра. О, бил толкова сладък и тогава, толкова добро дете, малко пълничко, но толкова мило, мълчаливо, стоял малко встрани и наблюдавал всичко, толкова сладък в белите си бродирани дрешки. И го засипваше с още куп истории за един счупен зъб, за един кошмар с огромни тюркоазени риби на дъното на морето, за тогава, когато се загубил (за малко да изчезнеш, казваше, и някакво полурадост-полуразочарование пронизваше стомаха му) на един панаир с фокусници и огнегълтачи и го намерили съвсем встрани, необръщащ никакво внимание на представлението, да се занимава до смърт с един бръмбар. До смъртта на бръмбара, поясняваше. Историите, на които сам беше герой, никога не му омръзваха, но имаха два основни недостатъка: първо, в тях не се случваше нищо ново и второ, бяха интересни само на самия него.
   Историите без негово участие бяха далеч по-вълнуващи. Зад къщата се простираше обширна градина, където намираха благоприятна почва всякакви екзотични и не растения. В градината цареше творчески безпорядък: отдавна фалирали на борсата, но не по-малко красиви източни цветя, безразборно пръснати обли камъни, красиво изкривени японски дървета (или дървета, изкривили се с времето и добили японска красота), и в единия ъгъл – немалко на брой невзрачни, но силно ароматни храсти, около които кръжаха пчелите и жужаха ситно и във високите тонове, все едно се кискаха. Над целия този хаос властваше Дългият Не Джон Силвър, който сееше, каквото му попадне, нищо не кастреше и основно поливаше.
   Както веднага можеше да се разбере, градинарят нито беше толкова дълъг, нито се наричаше Джон Силвър. Беше прекарал тридесет години по корабите, поне според собствените му твърдения, и за това време беше загубил едното си око, сега покрито с черна превръзка, и единия си крак, на чието място носеше дървена подпора, нещо, което придаваше на силуета му силната прилика с пергел. В замяна на тази загуба беше се сдобил с името си, съвсем случайно, както стават тези неща, и то само защото веднъж някой беше решил, че му прилича на някого. Но някои имена са прилепчиви като тропически болести. Новото име, в комбинацията с приликата, беше създало немалко неприятности на бъдещия градинар. Оказа се, че твърде много хора познават Джон Силвър и повечето от тях имат твърде агресивни намерения спрямо него. Малката разлика в ръста не правеше впечатление на никого. За да избегне повече болезнени недоразумения, се принуди да се представя с отрицанието преди името си. Но и това не винаги помагаше. С напредването на възрастта напусна корабите и с облекчение започна да се занимава с градинарство.
   Когато не поливаше, пушеше лулата си и плюеше майсторски точно на височината на очите си, очертавайки постепенно една мътна ивица върху сивкавия зид на оградата. Пълнеше лулата си с ароматната трева, която береше от градината, вдишваше повече, отколкото издишваше и говореше на малкия Ян за какво ли не. Разказваше му за дървета, които израстват върху други дървета и така гората е на два или три етажа като къщите, за птици, които приличат на цветя, и за цветя, огромни като шадравани, които цъфтят веднъж на половин век и миришат на гнило месо; за градове, които имат формата на пума върху картата и покриви от злато; за жени, чиито езици са грапави като на котките и гърдите им са толкова остри и твърди, че пробиват дрехата; за племена, които заемат тайните знаци на писмеността си от формата на раните си при битка и за други, по-диви, които оплакват залеза на слънцето и покриват къщите си с костите на предците си, за да ги пазят от зли духове... Всички тези разкази изиграха решаваща роля за себепознанието на Ян Ван Атен. Беше само на десет години и с една глава по-нисък от ивицата плюнки на Не Особено Дългия Не Джон Силвър, но вече със сигурност (тук усещаше някаква връзка с бебешката си сделка) знаеше нещо за себе си – щеше да пътува. Оставаше само да научи защо и къде...

Издателство Жанет 45

Пътуване по посока на сянката в Pimodo

Зелда Фицджералд >> Запази ми този валс

Ще умрем заедно, знам го.

   Един силен мъж може да понесе много неща, стига да избере за своето домочадие такива целесъобразни предписания от естествената философия, които да дадат на семейството му подобие на цел. Децата на Бегс тъкмо се научаваха как да отговарят на изискванията на своето време, когато дяволът започваше вече да диша във вратовете им. Парализирани, те оставаха задълго здраво окопани във феодалните замъци на своя баща и трупаха духовно наследство, което би могло да се увеличи, стига да бяха подготвили подходящото хранилище...

Издателство Intense

Запази ми този валс в Pimodo

Ендре Люн Ериксен >> Питбул-Терие в атака

Пазете се, Питбул-Терие(р)!

В класа му идва Терие – грамаден и застрашителен бабаит, а на всичкото отгоре и стопанин на кръвожаден питбул-териер! Далеч по-слабичкият и дребен Им гледа да не се пречка на здравеняка, а наперените Курт и Рогер веднага решават да покажат на новия кой командва в училището.

Да, ама можеш ли да свиеш сармите на момче с ръста и юмруците на Терие?! И откъде да си сигурен, че няма да насъска свирепия си пес?

Им гледа да не закача побойника, ала един ден заварва бункера, където намира спасение от нелекото си ежедневие, окупиран от Терие. И разбира, че под грубия външен вид не е задължително да се крие груба душа...

Преводач Ева Кънева

Художник Борис Драголов

Издателство Емас

Питбул-Терие в атака в Pimodo

Ханс Йоахим Шедлих >> Пътуването на Кокошкин

Една човешка история

   В началото на септември Нина каза на мама: „В края на месеца отиваме в Бад Заров.“ – „Напускате Берлин? За бога, какво ще правя сега?“
   Мама беше по-голяма на години от Нина, но се държеше като по-малката. „Къде се намира Бад Заров?“ – „Недалеч от Берлин. Около седемдесет километра на изток.“ – „Но защо отивате там?“ – „Там ще е Максим Горки. Ходасевич му помага при
издаването на едно списание. Нарича се „Беседа“.“ – „О, боже – каза мама, какво ще правя без вас?“ – „Ами просто взимайте Фьодор и тръгвайте с нас. Бад Заров е малко градче на едно голямо езеро. Ще Ви се отрази благотворно и на двамата.“ – „А там къде ще живеем?“ – „В хотела на гарата. Където ще живеем и ние. Не е скъпо. Стаята е по една марка на легло. В ресторанта на хотела човек може да се храни на прилична цена.“

   Кокошкин каза:
   – Заминаването ни за Бад Заров още дълго не се състоя. На мама това є беше добре дошло. Тя се боеше от всякаква смяна на мястото. В Берлин, в пансиона на Крампе, се чувстваше защитена. През август Нина и Ходасевич отидоха за три дни в Херингсдорф, където от юни пребиваваше Горки. На двадесет и пети септември Горки се премести с приближените си в Бад Заров. Но в средата на ноември Нина и Ходасевич бяха все още в Берлин.
   Когато тръгнахме за Заров, във въздуха миришеше вече на зима.
   Отправихме се с две таксита към Шлезишер банхоф. Носачите доставиха куфарите на перона.
   Изведнъж мама се разплака.
   „Какво Ви е?“ – попита Ходасевич. – „Ето че пристигнахме и сега имам чувството, че напускаме сигурната територия.“ – „Но нали не тръгваме за Русия!“ – „И ще се върнем в Берлин“ – добави Нина.
   В пансиона „Крампе“ мама ми беше казала, че се опасява и от това, да не би хотелът на гарата в Бад Заров да не се отоплява.

   – Господин Хлавачек – каза Кокошкин, – я да отидем до Бад Заров. Бад Заров, както се нарича сега. Поръчайте, моля Ви, две стаи в хотела до гарата. Аз ще се осведомя за разписанието на влаковете.

   – Пътуването с влак до Фюрстенвалде тогава траеше около четиридесет и пет минути. Във Фюрстенвалде трябваше да се прекачим в локалния влак за Беесков, чиято спирка в Бад Заров беше след двадесет и пет минути.
   На Ходасевич обаче му писна от влака. „Ще вземем две таксита.“
   Нина остана учудена, но само каза: „Както искаш.“
   Пътуването по пътя през Петерсдорф трая двайсет минути. Такситата спряха пред хотела до гарата в Бад Заров. Имах чувството, че това е, което бе искал Ходасевич. Да спре пред хотела. Той плати двете таксита.
   Площадът пред гарата бе покрит с тънък слой сняг, слънцето се беше показало, гарата блестеше. Жълтата фасада, островърхата куличка, червеният керемиден покрив. Носещите дървени колони на покрива над перона от двете страни на сградата.
   В хотела беше, разбира се, топло; мама се усмихваше.

   Във Фюрстенвалде Кокошкин и Хлавачек се качиха на влака за Бад Заров. На площада пред гарата в Бад Заров Кокошкин се обърна. Гарата блестеше.
   – Като преди осемдесет години! – каза той.
   Хлавачек, който държеше една брошура, каза:
   – Гарата с прилежащите є части неотдавна е била основно санирана. Цели петдесет години е била оставена да се руши. И още нещо: централната част на Бад Заров е била заета от съветската армия в продължение на почти петдесет години. Заетата площ е била оградена с висока дървена ограда. На местните жители не е било позволено да влизат там. Руснаците също са знаели, че водата на Бад Заров е лечебна. Вилите в съветската зона са се ползвали от офицерите. До хиляда деветстотин деветдесет и четвърта. Накрая вече си личеше, че вилите са напълно сасипани.
   – А сега?
   – Всичко е ремонтирано.
   Те тръгнаха към хотела до гарата в лявия край на площада.
   Хлавачек каза:
   – И той ли е като преди осемдесет години?
   – Изцяло обновен – каза Кокошкин...

Издателство Аквариус

Пътуването на Кокошкин в Pimodo

Ф. Скот Фицджералд >> Трохите на щастието

Всички богове са мъртви

Истории за епохата на джаза, онова магическо време между Първата световна война и Голямата депресия, в което всичко изглежда постижимо и всичко е допустимо – време на красиви жени и красиви илюзии, на свободните рокли и свободните нрави, на големите надежди и големите разочарования.

Ще откриете типичните за Фицджералд герои, преследващи страстно мечтите си и угасващи заедно с тях (Зимни блянове); чаровния холивудски неудачник Пат Хоби (Две знаменитости); сладостно-носталгични разкази с„марктвеновски“ привкус (Нощ на панаира); фантастичниистории като Странният случай с Бенджамин Бътън и философски етюди за мрака в човешката душа (Извергът).

Преводач Станимир Йотов

Издателство Пергамент Прес

Трохите на щастието в Pimodo

Симон дьо Бовоар >> Кръвта на другите

Имаме ли право да се разпореждаме със съдбата и живота на другите

   Когато отвори вратата, всички погледи се насочиха към него.
   – Какво има? – попита той.
   Лоран бе яхнал един стол пред огнището.
   – Трябва да знам дали е решено за утре сутринта – каза той.
   Утре. Огледа се. Стаята миришеше на пране и на зелева чорба. Мадлен пушеше, опряла лакти на покривката. Пред Дениз имаше книга. Бяха живи. За тях тази нощ щеше да има край; щеше да има зора.
   Щеше да съмне.
   Лоран го погледна.
   – Не можем да чакаме повече – тихо каза той. – Трябва да съм там в осем часа, ако изобщо отида.
   Говореше бавно и отчетливо, като на болен.
   – Естествено.
   Знаеше, че ще трябва да отговори, а не можеше да отговори.
   – Виж, ела да се видим, като се събудиш. Трябва само да почукаш. Имам нужда да размисля.
   – Дадено. Ще почукам към шест часа – каза Лоран.
   – Как е тя? – попита Дениз.
   – В момента спи – каза той и се отправи към вратата.
   – Обади се, ако ти потрябва нещо – каза Мадлен. – Лоран ще отиде да си почине. Но ние сме тук цяла нощ.
   – Благодаря.
   Бутна вратата. Трябва да реши. Очите са затворени, от устните се отронва стенание, чаршафът се повдига и пада, твърде много се повдига; животът е някак твърде видим, твърде шумен, тя е зле, ще угасне, ще е угаснала призори. Заради мен. Първо Жак, сега Елен. Защото не я обичах и защото я обичах; защото се приближи твърде много, защото остана твърде далече. Защото аз съществувам. Аз съществувам, а тя, свободна, самотна, вечна, ето че е изцяло подчинена на съществуването ми, не може да избегне бруталния факт на съществуването ми, закована е за механичния низ на неговите мигове; и в края на фаталната верига, ето я поразена в самото си сърце от сляпата стомана, от твърдото метално присъствие, моето присъствие – нейната смърт. Защото аз бях там, непрозрачен, неизбежен, безпричинен. Би трябвало никога да не съм бил там. Първо Жак, сега Елен.
   Навън е нощ, нощ без фенери, без звезди, без глас. Преди малко премина патрул. Сега вече никой не преминава. Улиците са пусти. Пред големите хотели и пред министерствата пазят часови. Нищо не се случва. А тук нещо се случва – тя умира. „Първо Жак.“ Пак тези застинали думи. Но в бавното изтичане на нощта, през други думи и през отминали образи първородното злодеяние разгръща своята история. Приело е особения образ на история, сякаш е било възможно и друго, сякаш още от раждането ми не всичко е било предопределено, сякаш абсолютната гадост, скрита във всяка човешка съдба, не е била изцяло предрешена от появата ми на този свят и изцяло присъстваща в миризмата и полусянката на агонията, присъстваща във всяка отделна минута и в безкрая на вечността. Аз съм тук днес и открай време. Винаги съм бил тук. Преди не е имало време. Когато времето е започнало, аз вече съм бил тук и ще съм тук завинаги, отвъд собствената ми смърт.
   Беше тук, но отначало не го знаеше. Сега го виждам, наведен на прозореца на галерията. Не знаеше. Мислеше, че само светът присъства. Гледаше зацапаните витражи, от които лъхаше миризма на мастило и прах, миризмата на труда на другите; слънцето обливаше с лъчите си мебелите от стар дъб, докато хората долу се задъхваха в мътната светлина на лампите със зелени абажури; през целия следобед машините монотонно бучаха. Понякога скучаеше. Понякога дълго стоеше неподвижен, като оставяше угризението да навлезе в него през очите му, през ушите му, през ноздрите му. Ниско долу на пода, под мръсните прозорци се стелеше застоялата скука; и в дългото помещение със светли стени угризението се разтягаше в сладникави спирали. Не знаеше, че ако повдигнеха глава, работниците можеха да забележат през прозорчето на вратата свежото му и послушно лице на невръстен буржоа.
   Усещаше мекотата на синия мокет, в кухнята, хвърляща медни отблясъци, се разнасяше приятна миризма на разтопена сланина и карамел, в салона звучаха гладки като коприна гласове. Но угризението неуморно бродеше в аромата на летните цветя и в пукота на пламъците в меката зима. Когато заминаваха на почивка, го оставяше зад себе си – звездите се носеха в небето без угризения, ябълките хрупаха между зъбите, сладката вода навлажняваше босите крака. Но щом се върнеха в балсамирания под белите калъфки апартамент, щом изтърсеха натъпканите с нафталин завеси, отново го заварваше на мястото му – търпеливо, непокътнато. Сезоните минаваха, пейзажът се променяше, в книгите със златни гръбчета се разгръщаха нови приключения. Но нищо не нарушаваше равномерния шепот на машините...

Преводач Росица Ташева

Издателство Колибри

Кръвта на другите в Pimodo

Фин >> Ана и Черния рицар & Книгата на Ана

Проблемът със спомените не е в това, че не са верни. Просто са прекалено много...

Да не ходиш на църква и

какъв е Мистър Бог

   Макар да ходеше на църква и на неделно училище, Ана често се дразнеше от тях. За нея нямаше изглежда значение, че Бог бе смятан за Създател – всемогъщ и любящ и т. н. За нея Бог бе нещо много повече. Бог не беше добър, защото обича или е справедлив. Бог беше добър, защото e красив. Самата същност на Бог беше чиста красота.
   В началото си беше малко изпитание да водя Ана на църква, защото шахматните плочки на пода є се струваха много по-пленителни, отколкото думите на свещеника. Както ми каза веднъж: „Карат те да настръхнеш целия“, а всичко, което те кара да настръхнеш от горе до долу, беше много близо до Бог.
   Това, което притесняваше Ана в ходенето на църква, беше, че толкова много хора търсеха чудеса. За Ана всичко беше чудо, а най-голямото бе, че тя живееше в него.

   Не обичам да ходя ного на църква и не ходя штото не мисля че Мистър Бог е в църквата и ако бях Мистър Бог нямаше да ходя.
   Хората в църквата са утчайъни штото пеят утчайъни песни и утчайъни молитфи и хората мислът Мистър Бог за побойник а той не е понеже е забавен и любяшт и добър и силен. Като гледаш Фин се едно гледаш Мистър Бог обаче Фин е като мъничък Бог а Мистър Бог е сто пъти по-голям, така че можеш да видиш колко е добър Мистър Бог...

Илюстрации Уилиам Елиас Папас

Издателство Аквариус

Фин Ана и черния рицар & Книгата на Ана в Pimodo

Николай Кауфман >> Българска народна музика

Създаването и разпространението на народната песен

Народната музика на българите е явление не само в кръга на Балканите, но и в рамките на световния музикален фолклор. Поради особени исторически обстоятелства в България са се запазили оригинални музикални образци, които издават произхода си от дълбока древност. Поразява голямото метро-ритмично и ладово разнообразие.

Това е музика, здраво вплетена в бита на народа, в старинни празници и обреди, в неговото всекидневие.

Издателство Славена

Българска народна музика в Pimodo

Зейди Смит >> Бели зъби

Смешен, наситен, богат и великодушен дебютен роман

   В началото на деня, в края на столетието, Крикълуд Бродуей.

   В 06:27 ч. на 1 януари 1975 година Алфред Арчибалд Джоунс бе облечен в рипсено кадифе и седеше в изпълненото с изгорели газове купе на „Кавалиър Маскитиър Истейт“, проснат ничком върху волана с надеждата, че няма да бъде съден твърде строго. Лежеше на кръст, с отпусната челюст и ръце, разперени встрани и леко на верев – като криле на паднал ангел; в шепи стискаше съответно ордените си от войната (в лявата) и брачното си свидетелство (в дясната), понеже държеше да отнесе грешките си със себе си. В окото му премигна зелена светлинка, сигнализираща десен завой, който той никога нямаше да направи. Примирен. Готов. Преди това бе хвърлил ези-тура и сега стоеше непоколебимо зад резултата. Решението за самоубийството беше взето. На практика то представляваше новогодишно обещание за промяна.
   Но дори след като започна да диша на пресекулки зад замъгленото стъкло, Арчи съзнаваше колко странен щеше да изглежда изборът му – Крикълуд Бродуей. Странен в очите на първия, който щеше да забележи отпуснатата фигура през предното стъкло на автомобила; странен в очите на полицаите, които щяха да подадат рапорта; в очите на местния журналист, когото щяха да извикат да напише кратък репортаж; в очите на опечалените, които щяха да прочетат материала. Крикълуд, приклещен между грамадански бетонен кинокомплекс в единия край и оживено кръстовище в другия, не беше такъв квартал. Не беше място, където човек идва, за да умре. Тук хората идваха, за да отидат на други места по А41. Арчи Джоунс обаче не искаше да умре сред някоя красива затънтена дъбрава, нито на осеян с рехави храсталаци ръб на урва. Според него хората от провинцията е редно да си умират в провинцията, а хората от града – в града. Така би трябвало. Какъвто в живота, такъв и в смъртта, и прочее. Струваше му се логично да умре на мизерната лондонска улица, където в крайна сметка се бе озовал сам-самин, на четирийсет и седем, сбутан в гарсониера над опустял кулинарен магазин. Не беше от онези, които си планират подробно всичко – предсмъртни писма и указания как да бъдат погребани; нямаше прищевки. Нуждаеше се само от мъничко тишина, шшшт, та да може да се съсредоточи. Пълна тишина и спокойствие като в празна изповедалня, като в мозъчната пролука между мисълта и словото. Искаше да е приключил преди отварянето на магазините.
   В небето се вдигна рояк от местната летяща напаст; излетяха от невидимата си площадка, пикираха и аха да кацнат върху колата на Арчи, но в последния миг направиха впечатляващ обратен завой, понесоха се вкупом с елегантността на фалцов удар и се установиха върху прочутата халал месарница „Хусейн-Исмаил“. Арчи вече се беше отнесъл достатъчно, за да може да реагира подобаващо, но ги наблюдаваше и вътрешно се усмихваше, докато птиците отлагаха своя товар под формата на морави пръски по белите стени. Гледаше ги как изпружват любопитните си птичи глави над улуците на „Хусейн-Исмаил“; гледаше ги как гледат кръвта да се отцежда бавно и ритмично от мъртвите твари – пилета, крави, овце, – увесени на ченгелите из целия магазин като палта. Неудачниците. Инстинктът на тези гълъби ги тласкаше към неудачниците, затова подминаха Арчи. Понеже макар той да не го съзнаваше и въпреки маркуча от прахосмукачка на седалката до него, който пълнеше дробовете му с изгорели
газове, тази сутрин късметът му работеше. Арчи бе обгърнат от ефирния воал на късмета като от росни пръски. Докато ту губеше съзнание, ту се освестяваше, разположението на планетите, музиката на сферите, плющенето на прозирните крилца на тигров молец в Централна Африка и още цял куп от онези фактори, дето забъркват житейските каши, постановиха, че на Арчи му е време за втори шанс. Някъде някак от някого бе решено той да живее...

Преводач Невена Дишлиева-Кръстева

Издателство Жанет 45

Бели зъби в Pimodo

Джеймс Дашнър >> Лабиринтът [ 2 ] В обгорените земи

Лабиринтът беше само началото...

Решаването на загадката на Лабиринта трябваше да сложи точка.

Томас бе сигурен, че след като избягат от него той и езерните ще си върнат предишния живот. Макар никой да не знаеше какъв е бил той. Обгорена от слънчеви изригвания, изпепелена от жесток климат, Земята се е превърнала в пустиня. Но ЗЛО не е приключила с тях. Вторият етап току-що е започнал.
Езерните имат две седмици, за да прекосят Обгорените земи, най-пострадалата от изригванията част на Земята, и да се доберат до безопасно място. Но ЗЛО се е погрижила по пътя им да има нови променливи, които да обърнат шансовете срещу тях.
Вече има други. Тяхното оцеляване зависи от унищожението на езерните – а те са решени да оцелеят.

Издателство Бард

Лабиринтът [ 2 ] В обгорените земи в Pimodo

Георги Марков >> Независимостта на България през Балканската криза [ 1908-1909 г. ]

Събитията, свързани с обявяването на Независимостта на България

Съдържание:

Предислов. Свободна, но васална

Първа глава: Отказът от балканското статукво, Младотурската революция и краят на реформите в Македония

Втора глава: Провъзгласяването: „Честито царство!“

Трета глава: Признаването: достойнство вместо откупуване

Послеслов. Последиците

Послепис

Извори и изследвания

Резюме на английски език

Приложение

е-книга

Народно събрание на Република България

Независимостта на България през Балканската криза [ 1908-1909 г. ] в Дигитална библиотека СУ Св. Климент Охридски

Елизабет Барийе >> Любов призори

Анна Ахматова и Амадео Модиляни

   ... Емигрантите, „белогвардейците“, както ги наричат тук, са по-многобройни, отколкото в Лондон: неузнаваеми приятели, боледуващи от техните спомени; вчерашни млади надежди, днес – изпълнени с горчивина и със съзнание за поражение; бивши красавици, които вече не смееш да погледнеш в очите. Всички са нетърпеливи да почетат героинята, да открият върху това някога възхитително лице опустошенията на демократичните времена. Очите, които се навлажняват, ръцете, които треперят, стенанията. Ахматова губи търпение. Всеки от нас изживява собствената си трагедия по отношение на стария свят: това трябва да каже, за да сложи край на този маскарад. Но тя им отговаря, усмихва се.

   Още малко чай, скъпи приятелю?

   Ние сме изгубено поколение, лирично поколение!

   Призракът, който ѝ се ще да се появи, остава невидим.

   Вече няма чай в чашите. И слава Богу, никакви посетители преди утре. „Да ми поръчат такси!“ Държат ѝ ръцете. Във Вашето състояние, не е препоръчително. Познатият дяволски кръг от безпокойства по всеки повод. Ахматова се отскубва и грабва палтото си.
   Анна Андреевна, къде искате да отидете?
   Да се срещна с младостта си, би бил удобният отговор. Изпитва ужас от сговорчивостта си: може би трябва да се попречи на съдбата. Няма да излизам от таксито, уверява тя. Това не е обещание, на нейната възраст не може да направи повече.
   До Монпарнас? До Монмартър? Към малките улички около Пантеона? Към ателиетата на „Фалгиер“? Къде се е скрила младостта ѝ?
   Карайте, казва тя на френски.
   Какво иска всъщност? В никакъв случай не тръгва на поклонничество. Чела е някъде, че гробът му е в „Пер Лашез“, гробището на прочутите; там Уайлд има грандиозен мавзолей. Последното нещо, което би направила, е да отиде там. Смъртта. Модиляни винаги я е пренебрегвал, като всеки истински творец, всъщност да рисуваш, да ваеш, да пишеш, да композираш химни, опери, елегии, означава да покажеш на смъртта нейния провал.
   Какво иска тя? Да му говори или, по-скоро, мислено да се свърже с него. Да бъдем прозорливи: смъртта е нищо, така е, но този, който е бил, вече няма да бъде, никога вече, дори ако заложи на мечтата. Мечтата винаги остава дело на самия мечтател, мечтата винаги е монолог. Така че да му говори, както е правила често, тихо, като на себе си, винаги вярна на тази върховна доминанта на спомена: дистанцията.
   „Фалгиер“ съществува ли още?
   Шофьорът отговаря, че рядко ходи там. Анна затваря очи. И всичко изниква: изпълненото с рисунки ателие, малкият двор и късчето небе, главите, подредени до стената.
   Няма никой до нея, няма убийци на мечти, които да ѝ разказват какво се е случило със скулптурите, когато Модиляни напуснал „Фалгиер“, за да отиде в ново ателие на булевард „Распай“. По време на посещението си при него през 1913 г., Осип Цадкин е изпълнен с вълнение от великолепните глави, оставени като загадка в мръсен двор, и от гледката на лежаща навън статуя, преобърната, като след плячкосване.
   Когато преминеш Сена, улиците се стесняват, издигат се и се въртят. Анна се чувства освежена, ето ги най-после сокаците, стъпалата, потръпването на дърветата, чувствеността на сенките на уличните лампи. Нищо не се е променило. Кой би искал да бъде прозорлива? Трябва само да е честна, да е честна в мечтата и въпреки нея, сега трябва да признае какво е дошла да търси в Париж: възможността за появата на едно видение.
   На какво би приличал след толкова много време? Би ли се превърнал в прославен светец? Ами загриженият му вид в края на деня? Нахаканият му поглед, когато някоя рисунка е намерила клиент, платил добра цена? А може би и друга същност, непозната за нея? Те се срещнаха толкова рано, обичаха се толкова бързо.
   Не посмява да помоли шофьора да намали скоростта. На какво се надява?
   Ако той се появи срещу нея, ето какво ще се случи: ще продължат да вървят оттам, където спряха, ще съгласуват стъпките си, ще подчиняват телата си на съучасническия и общ ритъм, броденето им ще щурмува щастието по улиците, диалогът между тях ще потече отново, естествено, със същата страст, със същия плам при всяка схватка, и както преди, прекъсвайки го изведнъж; той ще хваща ту ръката, ту дланта ѝ, ще възхвалява късмета им, да, както преди, под парижкото небе, това неповторимо, най-после намерено отново небе, тя ще слуша съблазнителния и напевен глас, този любим глас, който ще ѝ каже: „Само вие можете да постигнете това! Общуваме!“...

Преводач Георги Цанков

Издателство Изток-Запад

Любов призори в Pimodo

Фин >> Мистър Бог, тук е Ана

Страховита и изумителна личност

   Предполагам, най-често използваните думи в писанията и речта на Ана бяха „Мистър Бог“. Вторите в тази надпревара бяха така наричаните от нея „питащи“ думи*. „Питащи“ бяха онези, които поставяха въпроси, и те, според Ана, бяха едни от най-важните. „Какво“, „кой“, „къде“, „как“, „кога“... всички въпросителни думи, всички добре възпитани въпросителни думи. Имаше обаче и една бунтарска дума и тя се казваше „защо“. „Защо“ без съмнение беше питаща дума и според Ана трябваше да се пише „кащо“, за да е в синхрон с останалите. Някой очевидно бе променил първата ѝ буква, незнайно по каква причина.

   Въпросителните думи бяха странни по много начини. Може би най-странното нещо при тях беше това, че ако им се добавеше по едно „-то“ накрая, изведнъж се получаваше „отговаряща“ дума – е, поне в повечето случаи. „Отговарящите“ думи бяха думи, които показваха нещо, сочеха нанякъде. Без да сочиш с пръст, можеше да посочиш с език. На „Къде е трамваят?“ можеше да се отговори с: „Където са релсите.“ Ана беше доволна, че имаше „питащи“ думи и тяхното предназначение беше да поставят въпрос, както и че имаше „-то-думи“ като „който“, „което“, „където“ и т. н. и те бяха предназначени да са отговарящи.
   Що се отнася до езика, Ана бе убедена, че той може най-общо да се раздели на две части: една част въпроси и една част отговори. От двете части тази с въпросите беше най-важната. Частта с отговорите носеше известно удовлетворение, но не бе дори наполовина толкова важна, колкото въпросите. Въпросите бяха като вътрешно гъделичкане, подтик да се върви напред. Въпросите, тоест истинските въпроси, имаха една особеност – да си играеш с тях бе рисковано, но вълнуващо. Никога не беше съвсем сигурно къде ще се приземиш.
   Ето какво създаваше проблеми на места като училището и църквата; те, изглежда, бяха по-заинтересовани от отговорите, отколкото от въпросите. Въпросите, които църквата и училището повдигаха, бяха абсолютно огромни заради „отговорите“, които предлагаха. Разбира се, можеш сам да си съставиш въпрос спрямо получения отговор, но бедата бе, че този въпрос много често нямаше къде да се приземи – просто продължаваш да падаш и падаш до безкрай. Това, което отличаваше истинските въпроси, бе, че те се приземяваха някъде. Както казваше Ана, можеш да зададеш въпроса: „Обичаш ли да клифкаш?“ Той определено прилича на въпрос, определено звучи като въпрос, но „не се приземява никъде“. Ако сметнехте, че е истински въпрос и че действително се приземява някъде, е, то бихте могли да питате в този дух цял живот и пак да не стигнете доникъде.
   Ана бе сигурна в съществуването на рая, сигурна, че ангелите и херувимите, и всички такива същества са истински, и малко или много знаеше как изглеждат, или поне как не изглеждат. Първо на първо, те не бяха като онези рисунки на ангелчета с приятни пухкави крилца. Крилцата им изобщо не я притесняваха, фактът обаче, че приличаха на хора, я притесняваше много. Самата възможност, че един ангел би могъл, да не говорим, че би искал, да надува тромпет, я смущаваше неимоверно. Идеята, че в деня на възкресението Ана би имала същия брой крака, че все още би имала очи и уши, че би била „скроена“ по настоящия модел, не ѝ се побираше в главата. Защо възрастните държаха да обсъждат къде се намира раят? Целият въпрос за това, къде е раят – тук или там, беше безсмислен, пълни глупости! И защо, о защо ангелите и херувимите, и прочее като тях, и, господи, дори самият Мистър Бог биваха представяни като човешки същества? О не, въпросът за това къде се намира раят, бе един от онези не-въпроси, които няма къде да се приземят, и следователно изобщо не бе подходящо да се задава...

Илюстрации Уилиам Елиас Папас

Издателство Аквариус

Мистър Бог, тук е Ана в Pimodo

Стивън Кинг >> Мистър Мерцедес [ Откъс ]

Залогът е висок. Времето – малко...

   Хрумна му с Джанис Крей да се представят като двойка пред комисиите за назначаване. Така евентуалните работодатели няма да ги помислят за безотговорни хора, изложили бебето на риск, а за предани родители. Кой знае? Човешката природа му беше тъмна Индия, но пък тактиката можеше да успее. Реши да изчака жената да се събуди и да сподели с нея хрумването си. Дали щеше да го приеме? Нямаше как да се представят за съпрузи – Джанис нямаше халка, а той беше свалил своята преди повече от три години, - но можеше да кажат, че... как беше модерният термин? Че живеят на семейни начала.
   Коли продължаваха да прииждат на равномерни интервали по възвишението от Марлборо Стрийт. Скоро щяха да се появят и пешеходци, току-що слезли от автобуса. Оги беше почти сигурен, че първият курс е в шест часа. В гъстата мъгла се виждаха само фаровете на приближаващите се автомобили и предните стъкла, зад които се мержелееха призрачни сенки. Неколцина шофьори забелязаха голямата тълпа чакащи и обезкуражени, завиха обратно, но повечето се насочиха малкото свободни места за паркиране и задните им светлини постепенно изчезнаха в мъглата.
   След миг Оги видя размазания силует на автомобил, който нито зави обратно, нито продължи към паркинга. От двете страни на необичайно ярките му фарове имаше допълнителни жълти за мъгла. „Кристални фарове – помисли си той. – Това е „Мерцедес Бенц“. Какво търси собственикът на такава кола на борса за безработни?“ Може би самият кмет Кислър идваше да произнесе реч пред клуб „Ранно пиле“. Да поздрави членовете за предприемчивостта им, за тяхното типично американско упорство да се стегнат – като в онази песен на „Ауткаст“. Ако наистина беше господин кметът, то появата му с мерцедес, макар и стар модел, беше, меко казано, неуместна.
   Някакъв старец на опашката (Уейн Уеланд, чийто жизнен път щеше да приключи след секунди) промърмори:
   – Абе, това мерцедес ли е? На туй мяза.
   Оги понечи да отговори утвърдително – няма начин да сбъркаш кристалните фарове на мерцедес, но шофьорът зад волана на смътния силует натисна клаксона – продължително, нетърпеливо бибиткане. Фаровете проблеснаха още по-ярко – блестящи бели конуси, прорязващи капчиците мъгла, – и колата се устреми напред, сякаш едновременно с клаксона нетърпеливият шофьор беше натиснал и газта.
   – Хей! – възкликна Уейн Уеланд. Беше последната дума в живота му.
   С бясна скорост автомобилът се насочи към мястото, на което се бяха струпали най-много кандидати за работа, натъпкани като в кошара зад жълтите ленти. Мнозина се опитаха да избягат, но успяха само онези в периферията. Намиращите се най-близо до вратите на сградата, най-ранните пилета, бяха обречени. Блъснаха се в металните колчета и ги събориха, някои се оплетоха в лентите, други се удариха един в друг. Насъбралото се множество се превърна в развълнуван океан. По-възрастните и по-дребните паднаха и бяха стъпкани. Оги залитна, спъна се, успя да се задържи на крака, но го избутаха напред. Някой го удари с лакът по скулата и пред окото му избухнаха заслепяващи фойерверки. Другото му око не беше пострадало и той видя как сивият мерцедес изскочи от мъглата... не, не изскочи, а сякаш се сътвори от нея. Голям сив седан, може би SL500 с дванайсетцилиндров двигател, който гневно ревеше. Оги падна на колене до спалния чувал и докато се опитваше да стане, няколко пъти го изритаха – в ръката, в рамото и във врата. Хората пищяха. Някаква жена извика:
   – Пазете се, тоя няма да спре!
   Джанис Крей надникна от спалния чувал и смаяно примигна. Отново напомни на Оги за плаха къртица, надничаща от дупката си. Разчорлена къртица. Той бързо пропълзя напред и се просна върху чувала, сякаш така щеше да предпази майката и детето от двутонната германска машина. Ревът на двигателя на приближаващия се седан почти заглушаваше писъците на ужасените хора. Някой изрита Оги в главата, но той почти не усети болката. В последните оставащи му секунди си помисли: „Щях да изведа Роуз от Шарон.“ И „Може би той ще завие.“ Само така щяха да се спасят. Вдигна глава да види дали мерцедесът се отклонява от пътя си и грамадна черна гума запълни полезрението му. Жената се вкопчи в ръката му. Остана му време да си каже: „Дано бебето е заспало.“ После времето изтече...

Преводач Весела Прошкова

Издателство Плеяда

В книжарниците – през декември