събота, 9 август 2014 г.

Туве Янсон >> Татко Мумин и морето

Той тайно си мечтаеше да ги отведе на остров сред морето и вечер да пали светлините на фара

   Муминтрол се събуди по изгрев слънце с чувство на паника. Беше затворен в спалния си чувал, сграбчен и задушен от влажна жега, нещо го държеше и не можеше да измъкне лапите си. Нищо не беше наред: лежеше в странен, кафяв сумрак и наоколо миришеше, както мирише дълбоко под земята.
   Сега той успя да отвори ципа. Около муцуната му се завъртя вихър от иглички и пръст, целият свят беше променен, а той беше напълно изоставен. Наоколо пълзяха кафяви корени – бяха навсякъде, прескачаха с големи крачки спалния чувал. Сега дърветата бяха неподвижни, но в мрака те бяха настъпили право към него. Дърветата в цялата гора бяха изтръгнали корените си от земята и го бяха прескачали, сякаш беше камък. Кибритената кутия беше на обичайното си място, а до нея беше бутилката с боровинков сок. Но полянката беше изчезнала – нямаше я...

Илюстрации Туве Янсон

Преводач Анелия Петрунова

Издателство Дамян Яков

Татко Мумин и морето
в Pimodo

Робърт ван Хюлик >> Скелет под камбаната

Съдията е длъжен да бъде майка и баща на хората,
да насърчава честните и добрите,
на болните и старите да помага.
Макар и да отсъжда строги наказания,
не да поправя – да предпазва, е дългът му.

   Изминаха шест години, откак се оттеглих от преуспяващата фирма за търговия на чай, останала наследство от баща ми, и се уединих на спокойствие във вилата си отвъд Източната градска врата. Тук най-сетне намерих време да се отдам изцяло на любимото си занимание – колекционирането на предмети, свързани с извършването и разкриването на различни престъпления.
   Тъй като славната ни династия Мин беше въдворила ред и спокойствие в империята ни, насилията и престъпленията в наши дни бяха станали рядкост и аз бързо стигнах до извода, че ако искам да се сдобия със сведения за разни тайнствени злодеяния и остроумното им разгадаване от магистрати и съдии, трябва да се обърна към миналото. Увлечен от интересните си проучвания, с течение на годините неусетно събрах забележителна колекция от автентични документи, отнасящи се до прочути криминални дела, оръжия, използвани за жестоки убийства, стари свидетелства за извършени обири и многобройни други реликви, свързани с историята на престъпността.
   Една от най-скъпоценните ми придобивки беше съдийско чукче – продълговат къс черно санталово дърво, принадлежало преди много столетия на съдията Ди, нашият прославен майстор на съдебните разкрития. Върху чукчето бяха гравирани стиховете, цитирани по-горе. Според запазените писмени документи Ди винаги го използвал, когато председателствал съдебните заседания, за да му напомня за неговите свещени задължения към държавата и народа.
   Цитирам стиховете по памет, защото вече не разполагам с това чукче. Ужасното премеждие, което преживях това лято преди около два месеца, ме накара да изоставя завинаги проучванията си и да се разделя с цялата си колекция от реликви, свързани с кървави злодеяния от миналото. Сега съм се захванал да колекционирам предмети от сиво-зелен порцелан и намирам това спокойно занимание във висша степен подходящо за моята поначало миролюбива природа.
   Има обаче нещо, което трябва да сторя, преди действително да заживея спокойно: да се отърва от всички натрапчиви спомени, които и до днес смущават съня ми. За да се освободя от постоянните кошмари, ми е необходимо да споделя странните загадки, разбулени пред мен по един толкова тайнствен начин. Тогава – и само тогава – ще мога да забравя завинаги страшната преживелица, която ме порази и ме тласна до ръба на безумието.
   Днес в изключително меката есенна утрин седях в изисканата си градинска беседка и се любувах на изяществото на двете ми любими наложници, които подреждаха хризантеми с нежните си ръце. В тази ведра и спокойна обстановка се осмелих най-сетне да върна мислите си назад към онзи съдбовен ден..

Преводач Явор Въжаров

Издателство Труд


Памела Травърз >> Мери Попинз се завръща

В семейство Банкс се роди още едно момиченце...

Kой е главният герой: Мери Попинз, Джейн и Майкъл.

За какво се разказва: за вълшебствата на Мери Попинз.

Разкажи поне една история: всички истории са интересни и магични – например в зоологическата градина и рождения ден на Мери Попинз, като стана голямо тържество. И змията – нейната братовчедка ѝ подари колан от змийска кожа. Нататък вие ще го прочетете.

Какво не ти хареса в книгата: това, че Мери Попинз отрича магичното, когато Джейн и Майкъл го обсъждат.

Заслужава ли си да се прочете: Да заслужава си да са прочете цялата поредица. Рали


Кои са главните герои: Мери Попинз, Майкъл, Джейн, Барбара, Джон и Анабел.

За какво се разказва: за чудните приключения на Мери Попинз.

Разкажи поне една история: един ден в парка бе дошла една въртележка. Децата се качват на нея, а после и Мери Попинз. Тогава тя си тръгва.

Какво не ти харесва: това че Мери Попинз се държи много строго с тях.

Заслужава ли си да се прочете: да книгата е много интересна. Йоана
Вдъхновени деца

Издателство Пан


петък, 8 август 2014 г.

Кольо Карамфилов >> Осили

Така и не се научих как се краде синьо от изгрев...

Как се правело акварел? Хвърляш си четките в реката и наблюдаваш залеза...

Една птица стъпи на невръстната праскова на двора... Счупи едното от трите ѝ клончета... Кво правим, птицо?

И това, в което вярвах, се разля по пътя... Подхлъзнах се с усмивка...

Цял ден си играх да оцветявам листата на двора в зелено... И пак падат. Безнадежно е май...

Ако ти подарят ново куче не се чуди, когато старото му каже: „ЛЕГНИ“!

Докторът ми забрани да ям памук... Правил съм бил сутрин безмислено количество облаци... Странен човек!

Ще взема да построя дърво...

Дните текат като книга... Без илюстации! Завършени изречения, без да бъдат погалени... Не съм тъжен, отчитам силата на безтегловността...

Мама ми купи комин от фабрика... Най-дългия, и сам работи... Взех да правя пушек по поръчка, какъвто такъв... Бъркам дим...

Купувам усмивки от хора, на които им е омръзнало да ги носят...

Понеже не мога да измисля начин, който достойно... Абе продавам мухи!

Току-що разбрах от статията на психолог, че състоянието, в което се намирам, е било Неавтентичност... Симтомите са верни, но ме нерви самото определение!

Ще трябва да ми кажеш, когато хващаш пътя... Ще трябва да ми се обадиш, когато ям ябълки... Ще трябва да ти се обадя, когато започнат да никнат дървета от изплютите семки... Ще трябва да направя компот от ябълки... И на полето, сред ябълките, ще нарисувам табела, на която ще пише: „ТРЯБВА!“... И ще я запаля...

Дано да събудим истински, такива каквито сме. Да кажем на човека до себе си, че го обичаме или да го духа... Да си изчистим къщата или да си съберем багажа. Да имаме радостта или смелостта да преживеем един абсолютен и истински ДЕН!!!

По никое време си мисля за ВРЕМЕТО... Не може да ми върне мириса на пушека във въздуха през зимата, аромата на чушките през есента, докато ритах топка и си лягах с филия топла лютеница... Не може да ми възстанови спечеленозагубените мигове в театъра и киното... Разбичканите нощи, в които се борех с жълтия цвят, по- красив ли е от черния... Не може да ми върне приятелите от облаците... И съвсем загуби, че не може да ми върне реалните неща и хора, които изтървах, понеже не си мислех за него през цялото това ВРЕМЕ!

Знам какво ще сънувам... А не знам утре какво ще правя там!!!

Душата обувки няма... И космосът не ѝ е дреха... Само дето спи по терасите на нашите вълнения...

Купувам облаци на килограм, и два декара небе над някоя южна родина...

Когато пораснем ще си направим един чисто нов ден...

Тоз, който падне на небето, той не умира...


Издателство Факел

Осили в Pimodo

Морис Льоблан >> Осемте удара на часовника

Осем случая на Арсен Люпен

   До принц Ренин
   бул. „Осман“, Париж:

   Мой мили приятелю,
   Сигурно ме смятате за много неблагодарна. Изминаха три седмици, откакто съм тук, а още не съм ви писала. Нито благодарила! При това, най-после узнах и аз от каква ужасна смърт сте ме избавили, както и тайната на цялата тази страшна мистерия! Но какво да направя? След всичко, което преживях, бях така съсипана и сломена! Имах толкова голяма нужда от почивка и самота, как да остана в Париж? Как да продължавам с вас нашите похождения? О, не, хиляди пъти не! Стига толкова авантюри. Впрочем авантюрите на другите са много интересни, но тези, в които човек сам е жертва и в които животът му виси на косъм... О, мили приятелю, какъв ужас! Мога ли да забравя някога всичко това?...
   Сега тук в Ронсиер е много спокойно. Старата ми братовчедка се грижи за мен и ме гледа като болна. Вече възвръщам цвета на лицето си и всичко, всичко върви на добре, така добре, че дори и наум не ми минава да се меся в работите на другите. Представете си например следното... (казвам ви това, защото сте непоправимо любопитен, като дърта портиерка, и постоянно склонен да се занимавате с това, което не е ваша работа), представете си значи, че вчера присъствах на една доста любопитна среща. Бяхме отишли с Ермелин да пием чай в хана на Басикур и седнахме в големия салон сред селяните. Имаше доста хора, понеже беше пазарен ден. Беше голяма гълчава, но когато влязоха три лица, двама мъже и една жена, изведнъж: всички млъкнаха.
   Единият от мъжете се оказа, че е голям чифликчия. Беше облечен с дълга блуза и имаше весело и засмяно лице, увенчано със съвсем бели коси. Другият беше по-млад, облечен в кадифени дрехи и имаше една такава жълтеникава, суха и злобна физиономия. Тримата носеха досущ като горски разбойници ловджийски пушки през рамо и представете си в тази компания една слабичка млада жена, с тъмно манто, кожено калпаче и слабо, съвършено бледо, но изненадващо със своя финес и деликатност лице.
   – Баща, син и снаха – ми прошепна дискретно Ермелин.
   – Какво говориш – казвам, – нима това прелестно създание е съпруга на този простак?
   – О, и снаха на барон Дьо Горн – отговори тя.
   – Този, възрастният човек с тях е барон? – учудих се още повече аз.
   – При това потомък на много благородна фамилия, живяла някога в замъка на Басикур. Но той самият винаги е водил живота на обикновен селянин, на страстен ловец, голям пияница и голям скандалджия, който все води разни съдебни дела и е почти разорен материално. Синът Матиас е далеч по-амбициозен и по-малко привързан към земята. Завърши право и беше заминал за Америка, но след време поради недостиг на пари се завърна отново на село. Влюби се после в едно момиче от съседния град (това отсреща) и тя горката, един Господ знае по какви съображения, се е съгласила да се ожени за него... и ето вече пет години живее като отшелница, или по-точно като затворници, в една къщурка недалеч от Маноар-о-Пюи.
   – Заедно с бащата и сина ли? – попитах аз.
   – Не, бащата живее край селото в един отдалечен чифлик.
   – И съпругът Матиас е ревнив, нали?
   – Направо като тигър.
   – Безпричинно?
   – Безпричинно, разбира се, тъй като Натали дьо Горн, която, според мен е най-почтената жена в цялата околност, няма никаква вина, че от няколко месеца един красавец на кон обикаля около къщата. Но всички Дьо Горн са направо бесни.
   – Нима и бащата?
   – Хубавецът-ездач е правнук на тези, които някога са купили замъка. Оттам идва и омразата на стария. Конникът – Жером Винал, когото лично познавам, е едно много хубаво и много богато момче и се е заклел – така поне старият Горн разправя, когато е пийнал, а това не му се случва рядко – да открадне Натали дьо Горн.
   Впрочем, скъпи приятелю, вижте какво се случи по-нататък...
   Скоро старият Дьо Горн беше вече център на вниманието на една група, която се забавляваше, като го караше да пие все повече и повече и го отрупваше с провокационни въпроси... Изпаднал вече под властта на виното, баронът се провикна с презрение:
   – Всичко ще бъде за негова сметка, слушайте какво ви казвам, ще го науча аз този хубавец някой път! Навърта се той около нас, за да закача малката, но ако приближи повечко, ти, Матиас – обърна се той към сина си, – се прицели по-добре и...
   Той сграбчи ръката на младата жена и изломоти срещу нея:
   – И после, тя знае и сама да се защитава, ако потрябва, нали, Натали! Ти нали не искаш и да знаеш за разни такива галантни господа?
   Съвсем смутена от неудобния въпрос, младата жена се изчерви силно, а съпругът ѝ възнегодува:
   – Ще бъде по-добре, ако си държиш езика, тате. Има неща, които не се говорят така високо.
   – Тези, които засягат честта, се уреждат публично – възрази старият. – За мен честта на рода Дьо Горн е над всичко и няма какво да се церемоня с него заради парижките му маниери.
   Старият изведнъж млъкна. Срещу него стоеше някой, който току-що бе влязъл, но може би бе дочул последните му думи. Беше един едър младеж, облечен в костюм за езда. В ръката си държеше камшик, а енергичното му лице, малко строго, но с красиви очи и открит поглед, се усмихваше подигравателно.
   – Жером Винал – прошепна на ухото ми братовчедката.
   Младежът не се смути ни най-малко. Съзирайки Натали, той я поздрави много учтиво. В тоя момент Матиас дьо Горн направи крачка напред, но той го изгледа така спокойно, сякаш искаше да каже:
   – Е, добре! А после?
   Поведението му беше толкова обидно, че двамата Дьо Горн грабнаха пушките си и ги насочиха срещу него. Синът го гледаше особено злобно, но Жером не обърна внимание на заплахата. Изгледа, ги с безразличие и се обърна към гостилничаря:
   – Драги Робер, бях дошъл при чичо Васьор, но дюкянчето му е затворено. Не бихте ли се съгласили да му предадете кобура на моя револвер, разпрал се е малко, да го зашие?
   Той подаде кожения калъф на стопанина и добави усмихнато:
   – Ще задържа револвера, току виж ми потрябвал. Кой знае какво може да се случи...
   После младежът извади цигара от сребърната си табакера, запали я и излезе. През прозореца се видя как скочи на коня си и се отдалечи с лек тръс.
   – Чистокръвен – каза старият Дьо Горн със завист, и глътна чашка коняк.
   Синът му запуши устата с ръка и го принуди да седне. До тях Натали дьо Горн се беше разплакала.
   Това е, скъпи приятелю, цялата история. Сам виждате, че не е привлекателна и не заслужава вниманието Ви. В нея няма нищо мистериозно, нищо интересно за вас. Затова не настоявам да се намесите, но много бих искала тази нещастна жена, която, изглежда, е истинска мъченица, да бъде закриляна от някого. Накрая обаче пак ще повторя, нека оставим другите сами да се грижат за себе си, а ние да спрем най-после тези наши, така главоболни опити...

Ла Ронсиер,
Басикур, 14 ноември

   ... Ортанз Даниел
   
   Ренин дочете писмото, препрочете го още веднъж и реши:
   – Всичко върви на добре. Тя иска да спре, понеже вече сме пред седмата авантюра и се страхува, че после, след осмата, която според нашия договор има съвсем специално значение, ще стигнем до края. Тя не иска да участва повече..., макар че ѝ се иска..., за да не проличи, че го желае.
   Той отново потри шеговито ръце. Писмото му бе донесло важно доказателство за влиянието, което постепенно и търпеливо бе спечелил над младата жена…
   Същата вечер, този ден бе неделя, Ренин се качи на влака и рано сутринта, след като бе пропътувал с файтон два километра по покрития с пухкав бял сняг път, каквото бе разстоянието от малкото градче Помпиня до село Басикур разбра, че пътуването му може да бъде много полезно. Научи, че през нощта били чути три изстрела откъм Маноар-о-Пюи.
   – Покровителят на любовта и случайността ми помагат – си каза Ренин. – Изглежда е имало конфликт между съпруга и любовника. Идвам тъкмо навреме... Стъпки по снега

Преводач Ернест Момчилов

Издателство Millenium


Щефани Дале >> Ягодовата фея Ягодка

Вълшебни приказки от Ягодовата градина

   Винаги когато е горещо, ягодовата фея Ягодка и пеперудката Бибо отиват да се къпят в жабешкото езеро.
   – Хвани ме! – вика Бибо и леко се плъзва от най-високия клон по водната повърхност.
   – О, ще те пипна аз! – весело се провиква Ягодка и подскача след него.
   На малката фея ѝ е приятно да шляпа по листата на водната лилия, а Бибо се оставя на вятъра да го носи. Насекомите подремват лениво в тревата. Едно облаче се носи по небето и изведнъж на приятелите им става студено. Ягодка изскача от водата.
   – Я гледай ти! Къде ми е роклята? – чуди се феята.
   – Не зная – замисля се Бибо. – Ти къде я остави?
   Ягодка подскача около един голям камък.
   – Оставих я тук отгоре – зъзне тя.
   Двамата приятели търсят роклята из тревата, под храстите и зад дървото. Но безуспешно. Феята трябва да прелети до дома си без рокля.
   Бибо иска да утеши ягодовата фея.
   – Веднага можеш да си облечеш друга – предлага ѝ той.
   – Не мога – проплаква Ягодка. – Една ягодова фея има една-единствена рокля. Това е нейната ягодова рокля!
   Двамата най-сетне пристигат в ягодовата градина на феята, Бибо пърха объркано с крилца във въздуха.
   – Наведи се! – просъсква той и подръпва феята.
   – Какво има? – чуди се Ягодка.
   Тя се крие уплашена зад един храст. И що да види? Хлебарката Еда се е настанила на пейката в градината на феята, пред чайника, и си пече корема на слънце. А корема си е напъхала в ягодовата рокля на Ягодка!
   Феята се задъхва от яд:
   – Що за подлост! – вика тя разгневена.
   В този момент над оградата се подава Хайди, боровинковата фея.
   – Добро утро, Ягодке! – провиква се Хайди към хлебарката, защото боровинковата фея изобщо не забелязва, че в действителност там седи Еда.
   Пременената в ягодовата рокля хлебарка помахва и избоботва:
   – Добро утро, мила Хайди!
   – Не може да бъде! – прошепва възмутена ягодовата фея.
   Тогава се намесва Бибо:
   – О, не! Погледни! Тя ти е взела и вълшебната пръчица!
   Хлебарката размахва вълшебната пръчица на Ягодка над ягодките. Ягодовата фея пребледнява от страх.
   – Какво правиш там? – пита Хайди.
   – Ягодови грижи! – избоботва Еда. Размахва вълшебната пръчица и изведнъж всички ягодки стават кафяви.
   – Ах! – извиква изплашена ягодовата фея.
   Бибо бързо ѝ запушва устата с пипалца:
   – Шшшт!
   Дори Хайди, боровинковата фея, се учудва.
   – Кафяви ягодки? Къде се е чуло и видяло?
   – Сега така е модерно – избоботва хлебарката.
   Свечерява се и тя се скрива в чайника на Ягодка. Ягодовата фея ужасно се натъжава.
   – Сега тя лежи в моето легло! – проплаква Ягодка. – Какво да правим?
   На Бибо му хрумва една идея.
   – Трябва да свикаме спешна конференция с останалите феи! – обяснява той и веднага запърхва с крилца.
   Вече е късно през нощта, но въпреки това всичкифеи наизлизат от своите градини и една по една се събират на голямата полянка.
   – Но какво се е случило? – шептят уплашени те.
   Ягодовата фея им разказва за хлебарката Еда, преоблечена в ягодовата рокля. Боровинковата фея Хайди се засрамва, защото не е разпознала нахалната хлебарка, пременена в ягодовата рокля.
   – Знам защо Еда се представя за Ягодка! – извиква тя. – Всички обичат ягодките! Но никой не обича хлебарки!
   – О, толкова е тъжно! – отвръща Ягодка.
   Сега заговаря феята кралица:
   – Не се тревожи, Ягодке, имам идея!
   На следващата сутрин се провежда седмичният пазар в овощната градина. Всички феи са се събрали със своите изделия за продан и чакат. Най-сетне се задава и хлебарката Еда с кафявите ягоди на Ягодка. Феята кралица дава знак и феите привеждат плана в действие:
   – Всъщност виждали ли сте скоро малката любезна хлебарка? Тя живее в лимонадената кутия до езерото! – заговаря високо Черешка, черешовата фея.
   – За съжаление не съм. Тя винаги е толкова дружелюбна! – потвърждава Ина, къпиновата фея.
   – И крилцата ѝ блестят толкова красиви! – провиква се Хайди, боровинковата фея.
   Сега всички поглеждат преоблечената в ягодовата рокля хлебарка.
   – Така ли е, Ягодке?
   – Ъъъ – отвръща смутено хлебарката.
   На следващия ден ягодовата рокля на ягодовата фея и нейната вълшебна пръчица са на пейката в градината, пред чайника на Ягодка. На пейката е оставена и бележка:

   Скъпа Ягодке,
   Аз ти отмъкнах ягодовата рокля и наистина така съжалявам.
   Извинявай!
   Твоя хлебарка Еда.


   До нея има кесийка с бонбони. Еда ги е направила сама.
   Още същата нощ Ягодка забърква много вкусен ягодов пунш, защото на следващия ден иска да посети новата си приятелка, хлебарката Еда. Крадецът

Художник Щефани Дале

Преводач Велислава Вълканова

Издателство Enthusiast


четвъртък, 7 август 2014 г.

Кева Апостолова >> Лора Кремен

Биография

Софийското ежедневие на Лора: репетиции, представления, малката ѝ дъщеря Агнес с чаровното ѝ природно френко „р“, влюбвания – „страх ме е да не повторя съдбата на Лора Яворова – нали съм кръстена на нея“ – казваше, и пак се влюбваше, репетираше, отиваше на премиерите си като на поклонение пред нещо неземно духовно, връщаше се от тях окрилена и същевременно рухнала по лорински от щастие, че публиката я обича, че най-силно ѝ е ръкопляскала на поклона... Кева Апостолова

Издателство Проф. Петко Венедиков


Стефан Цанев >> Трагедии & комедии ІI

Пиеси

Любовни булеварди (1982)

Животът – това са две жени (1983)

Последната нощ на Сократ (1986)

Тайната вечеря на Дякона Левски (1987)

Другата смърт на Жанна Д'Арк (1989–1990)

Величието и падението на Стефан Стамболов (1992–1993)

Издателство Жанет 45


сряда, 6 август 2014 г.

Фьодор М.Достоевски >> Бели нощи

Никой няма по-големи заслуги за създаването на модерната проза. Джеймс Джойс

Главният герой в повестта Бели нощи е романтичен млад мъж, който живее в свят на фантазии. Прекалено затворен, той прекарва времето си в четене, бленуване и самотни разходки по улиците на Санкт Петербург, докато съдбата не го среща с красива непозната, в която се влюбва. Но дали любовта е такава, каквато я описват книгите?

Отвратителна история е сатиричен разказ за злочестите приключения на един чувствителен държавен служител, който ратува за по-хуманни отношения между богати и бедни, началници и подчинени – възгледи, които в действителност се оказват изненадващо наивни.

Издателство Фама

Бели нощи в Pimodo

Гжегож Гурни, Януш Рошикон >> Свидетели на тайната

Разследвате на Христовите реликви

Фактографски документ за страстите
Най-подробно научно изследваният предмет на света продължава да бъде за учените неразгадана тайна.

Светият кръст

Оръдието на потресаващата смърт
Реликва, идентифицирана благодарение на надписа „Иисус Назорей, Цар Иудейски”, изследван от университетски преподаватели от Израел.

Светите гвоздеи

По-драгоценни от царска диадема
Предмети, почитани от римските императори повече от монархическите регалии.

Сударионът от Овиедо

Жива кръв, мъртва кръв
Погребалното покривало, изследвано от испански колектив криминалисти, потвърждава истинността на евангелските описания на кръстната смърт.

Хитонът от Аржантьой

Хромозомите на Галилееца под микроскоп
Дрехата, изследвана от световноизвестен френски генетик, е предизвикателство за съвременната наука.

Туниката от Трир

Реликва, стаала на прах
Реликвата, която в Третия райх е привлякла около два милиона противници на Адолф Хитлер.

Кърпата от Манопело

Двойният живот на Вероника
Необикновено изображение, което от четири века е повече легенда, отколкото факт, се явява пред широката публика в малко градче в Абруцо и не престава да удивява изследователите си.

Стълбът на бичуването

Подорният стълб от двореца на Пилат
Стълб за изтезания от египетски мрамор, съхраняван в една римска базилика.

Тръненият венец

Шейсет дупки в главата
Венецът не прилича на препаска за глава, а по-скоро на шлем, покрит с остри тръни, който разкъсва кръвоносните съдове и дразни нервните окончания.

Разследването продължава

Копието, Сандалите, Повивките
Учените непрекъснато търсят и изследват предметите, почитани като Христови реликви, а сред тях са например сандалите от Прюм и пребрадката от Кахорс.

Голгота и Празният гроб

Лобното място в Светия град
Местата, свързани с ключови моменти в живота на Исус от Назарет, още пазят следи от спомена за тези събития.

Издателство Фондация Комунитас


Кристъфър Гортнър >> Последната кралица

Историята на Хуана Лудата

   С времето полунощ се превърна в любимия ми час.
   Звуците на нощта са не толкова натрапчиви, сенките са като позната прегръдка. В светлината на единствената свещ моят свят изглежда много по-голям, отколкото е, толкова голям, колкото беше преди. Предполагам, че това е проклятието на смъртните да изстрадват времето, което се стеснява и свива, да знаят, че нищо никога няма да изглежда толкова широко, открито, достижимо, колкото в младостта ни.
   В живота си съм имала повече поводи от повечето хора да размишлявам за хода на годините. Но едва сега, в този тих час, когато всички, които ме заобикалят, са се предали на съня, мога да виждам ясно. Знанието е утеха дар, който не искам да пропилея в ответни обвинения или напразни разкаяния. Историята може и да не прощава, аз обаче трябва да простя.
   Това ме води до тази празна страница, до заостреното перо и мастилницата. Ръката ми не трепери толкова много; краката не ме болят така, че да не мога да седя в това величествено, макар и малко оръфано кресло. Тази вечер спомените са ясни и живи, а не мимолетни; разбуждат ме и ме примамват. Не ме измъчват. Ако затворя очи, мога да помириша дима и жасмина, огъня и розите; мога да видя алените стени на любимия си дворец, отразени в очите на дете. Тогава започна всичко с падането на Гранада.
   Затова тази вечер ще дам показания за миналото. Ще опиша всичко, което съм преживяла и видяла, всичко, което съм сторила, всяка тайна, която съм скрила.
   Ще си спомня, защото една кралица никога не може да забрави.

   Бях тринайсетгодишна, когато родителите ми завладяха Гранада. Беше 1492 година, годината на чудесата, когато продължилото триста години господство на маврите рухна под мощта на нашите войски и разделените испански кралства най-после се обединиха.
   От самото си раждане живеех в кръстоносен поход. Всъщност често ми разказваха как родилните болки връхлетели майка ми, докато се подготвяла да се присъедини към баща ми при една обсада, и я накарали да се отправи към Толедо, за да роди ненавременно прекъсване, което не ѝ се харесало, защото само след часове ме подарила на дойка и се върнала към битките си. Заедно с брат си Хуан и четирите си сестри израснах в хаоса на постоянно обикалящ двор, който не спираше да се мести според изискванията на Реконкистата, кръстоносния поход срещу маврите. Заспивах и се събуждах с оглушителното тракане на хиляди мъже в брони; с животни, които влачеха катапулти, обсадни кули и примитивни оръдия; с безброй каруци, натоварени с дрехи, мебели, провизии и домакински прибори. Рядко се наслаждавах на усещането на мрамор под краката си или стряха над главата си. Животът се състоеше от редица от шатри, издигнати на камениста земя; от неспокойни учители, които дърдореха уроци и потръпваха от свистенето на пламтящи стрели над главите ни, а в далечината блъскането на камъни унищожаваше поредната крепост.
   Завладяването на Гранада промени всичко за мен и за Испания. Тази така желана планинска крепост беше най-великолепното бижу в изчезващия свят на маврите; и родителите ми Исабел и Фернандо, Техни католически величества, владетелите на Кастилия и Арагон, се заклеха да я сравнят със земята, но да не търпят несекващата съпротива на неверниците...

Преводач Мариана Христова

Художник Виктор Паунов

Издателство Enthusiast

Последната кралица в Pimodo

вторник, 5 август 2014 г.

Филип Казан >> Апетит

Прослава на сетивата

Флоренция, 1466 г.
Градът на сетивата.
Тук всеки е обладан от страст.
Нино Латини знае, че ако човек иска да оцелее, без да се изгуби напълно, трябва да изпитва страст към нещо. И любов...
Неговата дарба е да усеща вкуса на неща, които другите хора не могат да доловят. Всеки нюанс, всяка съставка оживяват на небцето му ярко като картина и той издига умението си до небивали висоти, създавайки екстравагантни и пищни ястия. С върха на езика си усеща и възприема не само вкусове, а и цветове, форми, модели и изображения на предмети и хора. Мъхът се превръща в тучна ливада, разлюляна от вятъра, а мраморът има вкуса на самия свят...
Неговият талант се оказва едновременно и шанс, и проклятие...
Любовта му към красивата Тесина Делмаца може да се окаже фатална за него: любовта, която го прогонва и която го връща в любимия му град...

Издателство Кръгозор

Апетит в Pimodo

Марио Варгас Льоса >> Раят зад другия ъгъл

Историята на една мечта

Флора Тристан влага всичките си усилия в борбата за социална справедливост и равноправие на жените.
Пол Гоген – човекът, който открива страстта към рисуването и захвърля буржоазното си съществуване, за да отиде в Таити в търсене на един необвързан с условности свят.
Флора вижда в секса инструмент на мъжкото господство.
За Гоген физическото сливане е извор на творческото вдъхновение.

Флора Тристан е баба на Пол Гоген.

Кое е общото между тези две така различни съдби? Каква е връзката между две човешки същества, всяко от които търси свой път към една обща мечта: абсолютната свобода и достигането на земен рай, където човешкото щастие е възможно?

Издателство Хермес


Ги дьо Мопасан >> Един живот

Жана мечтае за любов, на която да се отдаде с цялата си душа

   Младият мъж още пазеше важното изражение на красивото си лице, но девойката, обзета от внезапно вълнение, съвсем отмаляла, се разтрепери и зъбите ѝ затракаха. Мечтата, която я преследваше неотлъчно от известно време, изведнъж, като в халюцинация, ѝ се стори действителност. Някой бе споменал за сватба, тук свещеник благославяше, хора в одежди пееха молитви. Нея ли венчаваха?
   Нервна тръпка ли пробягна по пръстите ѝ, или чувството, което напираше в сърцето ѝ, се предаде по вените и на сърцето на съседа ѝ. Разбра ли той, отгатна ли, или и той като нея бе обзет от любовен шемет? Или пък просто знаеше от опит, че никоя жена не може да му устои? Тя забеляза внезапно, че той стиска ръката ѝ, отначало лекичко, после по-силно, още по-силно, до болка. И без лицето му да трепне, без някой да забележи, той промълви, да, разбира се, съвсем отчетливо промълви:
   – Жана, само да поискате, това ще бъде нашият годеж!
   Тя наведе глава с бавно движение, което може би означаваше „да“. А свещеникът, който още ръсеше със светена вода, пръсна няколко капки по пръстите им.
   Обредът свърши. Жените се изправиха. Връщането стана в пълен безпорядък. Кръстът в ръцете на детето бе загубил своето достойнство, носеше се бързо, люшкаше се наляво-надясно или силно се накланяше напред, като едва не го удряше по носа. Свещеникът не се молеше вече, а препускаше след него. Псалтовете и тръбачът свиха в една уличка и изчезнаха – отидоха да се преоблекат по-скоро, а моряците бързаха на групички. Една и съща мисъл сякаш пораждаше в главата им миризма на кухня, удължаваше крачките, пълнеше устата със слюнки, слизаше чак до корема и караше червата да къркорят.
   В „Тополите“ ги чакаше славна закуска.
   На двора под ябълките бе сложена голяма маса. Шестдесет души моряци и селяни насядаха около нея. Баронесата седеше в средата между двамата свещеници – на Ипор и на „Тополите“. Срещу нея бе седнал баронът между кмета и жена му, мършава, позастаряла селянка, която леко кимаше на всички страни. Лицето ѝ беше тясно, стегнато в голяма нормандска забрадка – същинска кокоша глава с бяла качулка, – а очите ѝ бяха кръгли и вечно учудени. Тя ядеше бързо-бързо, по мъничко, като че кълвеше с носа си от чинията.
   Седнала до кръстника, Жана тънеше в блаженство. Не виждаше нищо, не разбираше нищо, мълчеше със замаяна от радост глава.
   – Как е малкото ви име? – попита тя.
   – Жулиен – отвърна той, – не знаехте ли?
   Тя не му отговори, но си помисли: „Колко често ще повтарям това име!“.
   Когато обядът свърши, оставиха двора на разположение на моряците и минаха от другата страна на замъка. Баронесата се зае да прави упражнението си, поддържана от барона. Двамата свещеници вървяха от двете ѝ страни. Жана и Жулиен се отправиха към горичката, тръгнаха по сенчестите пътеки. Неочаквано, той хвана ръцете ѝ.
   – Кажете, искате ли да бъдете моя жена?
   Жана и този път наведе глава; и понеже той шепнеше: „Отговорете ми, моля ви се!“ – тя бавно вдигна поглед към него и той прочете отговора в очите ѝ...

Издателство Хермес


понеделник, 4 август 2014 г.

Сюзън Фрейзър Кинг >> Лейди Макбет

Една жена, силно подценена от историята (и от враговете си)

Аз съм внучка на крал и дъщеря на принц, съпруга на двама крале, и аз самата кралица. Стражавала съм се с меч и лък, изкарала съм с мъки децата си на бял свят. Обичала съм дълбоко и съм мразила също толкова дълбоко. Умея да бродирам, да ловувам със соколи и да властвам – а познавам и магията, до по-голяма степен, отколкото бих признала. И отказвам да завърша дните си в манастир. Тази хроника е достатъчна за мен... Моят съпруг вече не може да се бие, за да защити името си. Но аз съм тук, и аз знам каква е истината...


Ако мислите, че познавате Лейди Макбет, помислете пак. Ентъртейнмънт Уикли

Издателство Еднорог


Харлан Коубън >> Шест години

Тя никога не е съществувала...

   Седях на последния ред в църквата – свидетел на това как единствената жена, която щях да обичам през живота си, се женеше за друг.
   Натали, естествено, беше в бяла булчинска рокля и изглеждаше толкова прелестна, сякаш желаеше подигравката ѝ да ми държи влага цял живот. Красотата ѝ поначало се отличаваше и с крехкост, и с неизказана сила, та там, пред олтара, Натали имаше буквално ефирен, почти неземен вид.
   Прехапа долната си устна. А аз си спомних отдавнашните сутрини, когато, след като се налюбехме, тя обличаше синята ми официална риза и слизахме заедно на долния етаж. Там сядахме в кътчето за закуска и преглеждахме вестника до мига, в който тя вадеше скицника си и започваше да рисува. И докато ме щрихираше, прехапваше устната си по абсолютно същия начин.
   Към сърцето ми се прокраднаха две ръце, обхванаха чувствителното ми сърце и го прекършиха на две.
   За какво изобщо ми трябваше да идвам?
   Вие вярвате ли в любов от пръв поглед? Щото и аз не вярвам. За сметка на вярата ми в якото – далеч не само физическо – привличане от пръв поглед. Убеден съм, че от време на време – веднъж, най-много два пъти в живота си – човек може да изпита дълбоко в себе си, инстинктивно и мигновено, че някой го привлича по-силно и от магнит. Тъкмо това ми се случи с Натали. Понякога нещата си остават дотам. Но друг път усещането се разраства и се разгаря в невероятен пъкъл, който ти се струва и истински, и вечен.
   Макар да има и случаи, в които се заблуждаваш и възприемаш първото за второто.
   Лично аз си бях внушил най-наивно, че ни е писано да сме заедно завинаги. Аз – дето изключвах тотално вероятността някога да се обвържа и правех всичко по силите ми да избегна подобни окови – този път усетих на мига (е, в рамките на първата седмица, ако трябва да съм точен), че отсега нататък всеки божи ден ще се събуждам точно до тази жена. Жената, за която бих жертвал и живота си. Жената, без която (колкото и банално да звучи) нищо нямаше да предприема и която щеше да превръща и най-сивите събития във вълнуващи преживявания.
   А бе направо да ти се придрайфа!
   Свещеникът с гладко обръснатата глава говореше, но от бученето на кръвта в ушите ми думичка не му разбирах. Не откъсвах погледа си от Натали. Желаех ѝ единствено щастие. И тук не става дума за обичайното клише, за онази лъжа, с която често се самозаблуждаваме; нима, ако трябва да си говорим честно, не искаме да е нещастна тъкмо онази, в която сме били влюбени и която ни е зарязала? В конкретния случай обаче бях съвсем искрен. Ако бях твърдо убеден, че Натали ще е по-щастлива без мен, щях да я пусна да си върви, независимо от болката, която щеше да ми коства. Въпросът обаче беше, че въпреки всичко казано и сторено от нея изобщо не бях убеден, че тя ще е по-щастлива. Освен ако пак, за кой ли път, не се самозалъгвах.
   Натали не ме погледна дори за миг, но забелязах как мускулчетата около устата ѝ се стегнаха. Усетила беше присъствието ми. Не отделяше очи от бъдещия си съпруг, който, както съвсем наскоро бях установил, се казваше Тод. А пък аз ненавиждам името Тод. Кой знае как са му викали през детството му: я Тоди, я Тодмен, я Тодстър.
   И косата му на Тод беше прекалено дълга, и наболата му четиридневна четина; мнозина могат да я смятат за пичовска, но у други, включително и у мен, разпалва само желанието да го изтресат по физиономията. Погледът му мина гладко и самодоволно по присъстващите до момента, в който се спъна – ами в мен, в кого друг? Задържа се върху ми за секунда, колкото да ме прецени и да реши, че не заслужава да си губи времето с моя милост.
   От какъв зор ѝ беше притрябвало на Натали да се връща при него?
   Главната шаферка беше Джули, сестрата на Натали. Стоеше на подиума с букет в двете си ръце и с безжизнена роботска усмивка на устните. Двамата дотогава не се бяхме срещали, но я бях виждал на снимки и ги бях чувал да си говорят по телефона. Джули изглеждаше не по-малко сащисана от неочаквания обрат. Опитах се да ѝ хвана окото, но тя се беше втренчила в нещо, намиращо се на хиляда метра по посока на хоризонта. Върнах погледа си върху Натали и в гърдите ми като че избухнаха малки взривчета. Бум-бум-бум – нищо повече. Що ми трябваше да си вземам белята и да идвам. А когато кумът извади брачните халки, белите ми дробове окончателно отказаха да функционират. Изпитах недостиг на кислород.
   Стига!
   Явно бях дошъл да се уверя лично. Съдбата ме беше убедила, че друг начин няма. Само преди пет месеца беше починал баща ми от масивен инфаркт. Дотогава не беше имал проблеми със сърцето и всички смятаха, че е в добра форма. Няма да забравя как седях в онази чакалня и как ме викнаха в лекарския кабинет, за да ми съобщят съкрушителната вест, след което – и там, и в погребалната кантора – ме попитаха дали желая да видя покойника. Отказах. Нямах никакво желание да го запомня опънал се върху носилка или в ковчег. Предпочитах да запазя стария си спомен за него.
   Но с течение на времето взе да ми става все по-трудно да се примиря със смъртта му. Та той беше толкова жизнен, толкова енергичен човек: само два дни преди да се спомине, ходихме да гледаме хокейния отбор „Ню Йорк Рейнджърс“, за чиито мачове баща ми имаше абонаментна карта. Поради равния резултат дадоха продължения след редовното време, а ние не преставахме да крещим и да насърчаваме нашите. Е, как може такъв човек да умре? Някъде дълбоко в себе си нещо взе да ме гложди да не би да е станала грешка или баща ми да е замислил някаква страхотна измама и сега да си е жив и здрав някъде по света. Вярно, звучи адски глупаво, но подхване ли те отчаянието и дадеш ли му поне мъничка възможност да живне, то веднага ще ти предложи какви ли не алтернативни отговори.
   Така че една част от мен страдаше от факта, че така и не бях видял починалия мой баща. Поради което в сегашния случай нямах никакво намерение да допусна същата грешка. Хубаво, но ако се придържах към въпросната неудачна метафора, можеше да се каже, че вече съм видял мъртвеца. И нищо не ми налагаше да се размотавам повече около него да му проверявам пулса или да го ръчкам.
   Опитах се да се измъкна колкото се може по-незабелязано. А това не е никак лесно, ако си почти двуметров човек с „физика на дървосекач“, както обичаше да се изразява Натали. Вярно е, че имам мощни длани. Натали ги обожаваше. Поемаше ги в своите и се залавяше да гадае по тях. Разправяше, че били истински, мъжки ръце. Рисувала ги беше дори, понеже по тях четяла миналото ми: произлязъл от работническо семейство, работил като охранител в местен нощен клуб, за да завърши следването си в Ланфорд Колидж, а по някакъв известен само на нея си начин и това, че в момента бях най-младият професор във Факултета му по политология.
   Измъкнах се някак си от бялата църквичка на топлия летен въздух. Лято. Само до едно лято ли се беше свело всичко в крайна сметка? До някакъв летен романс? При все че не бяхме хлапета на летен лагер, жадуващи да задоволят перналия ги хормон, а напротив – двама зрели хора, търсещи творческо усамотение: тя, за да се занимава с изкуството си, а аз – да довърша дисертацията си по политология. Бяхме се запознали, бяхме хлътнали един по друг, но ето че наближаваше септември и хубавите работи все пак трябваше да свършат. Като цяло, връзката ни се беше отличавала с нереалност: и двамата бяхме откъснати от редовното си ежедневие и цялата характерна за него рутина. Вероятно на това се дължеше и поразителното естество на случилото се. Нищо чудно взаимоотношението ни да беше спечелило и да се беше разгоряло тъкмо благодарение на факта, че се бяхме озовали в изолиран от реалността мехур. Или просто си бях внушавал разни врели-некипели...

Преводач Венцислав К. Венков

Издателство Колибри


Мишел Гейбъл >> Парижкият апартамент

Шампанско, френски сладкиши и...

   Единственото, което искаше, бе да се махне от града. Когато шефът ѝ се приближи до нея и изрече думите „апартамент“, „девети арондисман“ и „цял тон боклуци от XIX век“, Ейприл моментално си помисли: ваканция. Разбира се, щеше да ѝ се наложи да работи, но какво от това – отива в Париж! Както знае всеки поет, писател, художник или – в нейния случай – мебелен експерт, Париж е идеалното място за бягство.
   Парижкият екип вече беше там. Ръководеше го Оливие. Ейприл си го представи как се разхожда из апартамента с таблет в ръка и си води бележки с костеливите си изкривени пръсти. Беше се обадил, за да поиска подкрепление от Ню Йорк, тъй като имаха нужда от още един оценител, и по-специално от експерт в областта на мебелите, който да повдигне доста слабото им реноме в тази област. Според шефа на Ейприл в седемстайния апартамент имало „достатъчно мебели да се обзаведат дванайсет луксозни бардака“. Очакванията на Питър бяха ниски. На Ейприл – високи, макар и по различни причини. В крайна сметка се оказа, че и двамата грешат.


   ... – Ти си моята късметлийка – продължи Трой. – Париж ще те спаси. Ще те спаси от още една досадна вечер, прекарана в компанията на капиталистическите търтеи.
   – О, да, тези ужасни капиталисти – Ейприл извърна поглед нагоре и продължи с лоша имитация на британски акцент. – Тооолкова съм щастлива, че няма да съм сред тази пасмина. Просташката им мания да печелят пари! Нямат абсолютно никаква класа.
   Надяваше се вялият опит да се пошегува да е успял да прикрие тъгата ѝ. Наистина се чувстваше късметлийка. Но причината не беше фактът, че ще избегне префърцуненото служебно събиране, нито срещите tete-a-tete с най-умните (и най-непоносими) хора от Уолстрийт.
   Не, Ейприл би могла да разговаря с тях, макар да не знаеше какво се е случило на азиатските пазари тази сутрин. Можеше да понесе дори поредната красива съпруга, завоевание на някой от присъстващите, която неизменно ще прекали с шампанското, ще прекара половината вечер, удивявайки се на множеството дипломи на Ейприл, и накрая ще започне да подвиква на всеки в близост до нея:
   – Жената на Трой има диплома за мебели!
   Но Ейприл вече почти не помнеше кога за последен път бяха обърквали докторската ѝ степен по история на изкуствата с тапия за търговия в мебелен магазин. Напоследък Трой почти никога не я канеше да го придружава. Все „се отбиваше“ на събирания, „на които съпругите не бяха поканени“, или пък на такива, които бяха „прекалено досадни“, за да присъства Ейприл. Точно в това беше проблемът. Трой ѝ казваше, че е късметлийка, че се е отървала, но тя някак не можеше да изпита благодарност, че се е измъкнала от събиране, на което така или иначе не е било предвидено да присъства. Или още по-лошо, в което компанията ѝ би била нежелателна.
   Спря да я взема със себе си още когато отношенията между тях бяха относително добри. А сега, кой знае? Дали от нея изобщо се очакваше да отиде? В крайна сметка Ейприл наистина имаше чувството, че е „късметлийка“ и се е „отървала“, защото билетът до Париж я освобождаваше от задължението да разсъждава върху липсата на покана за вечерта. Не беше необходимо да се пита дали е било нарочно.
   – Трябва да поработиш върху акцента си – каза Трой и се приближи до нея.
   – Само за протокола... – започна Ейприл и отблъсна ръката на Трой, който се опитваше да ѝ помогне за куфара. – Истински се забавлявам на служебните ти събирания. Хората там са интересни. Разговорите са оживени.
   – Лъжкиня!
   Извърна се обратно към огледалото и си хвърли таен поглед. Ейприл така и не можеше да разбере дали го прави, защото подозира, че го наблюдава, или защото предполага, че гледа встрани.
   – Какво толкова важно има, че се налага да заминеш още тази вечер? – попита той с престорена небрежност, което беше знак, че изпитва някои подозрения.
   – Знаеш как стават тези неща – отвърна Ейприл и се зачуди дали загрижеността му е искрена. – Случаят с мебелите не търпи отлагане. Трябва да съм там, преди конкуренцията да разбере за разпродажбата.
   – Но обикновено не отсъстваш повече от седмица, най-много десет дни, и винаги е с достатъчно предизвестие. Малко е смущаващо да получа съобщение, което гласи: „Трябва да замина извън града“; и когато се прибера, да установя, че жена ми си събира багажа и ще отсъства цял месец.
   Наистина ли? – искаше да попита Ейприл. – Наистина ли това толкова те притеснява?
   При нормални обстоятелства може би щеше да се пошегува, че той е късметлията, тъй като жена му заминава. Но белезите бяха прекалено пресни и прогнозата за бъдещето твърде неясна за подобни шегички.
   – И аз съм изненадана, че се налага да замина веднага – отвърна Ейприл. Наистина беше изненадана, но и благодарна. – Според хората ни в Париж става въпрос за изключителна находка. В Южна Франция е починала една жена, собственичка на апартамент на площад „Пигал“, който семейството ѝ притежава повече от век. Всъщност не е бил техен, но в продължение на сто години са го държали под наем.
   Докато говореше, раменете ѝ започнаха да се отпускат, а мускулите на челюстта ѝ вече не бяха така здраво стиснати. Бяха навлезли в тема, която Ейприл знаеше как да управлява.
   – Жената – продължи тя, – която е починала, не е влизала в апартамента от 1940 година. Никой не е влизал там. Все си мисля, че тази информация може и да не е вярна. Може би истинските дати са се загубили някъде в превода. Може би апартаментът е бил затворен след някой неприятен развод в края на деветдесетте.
   Усети как цялата настръхва при думата развод, но вече беше късно. Вече бе казана. А до този момент толкова внимаваше да я избягва.
   – Седемдесет години! – възкликна Ейприл и гласът ѝ се извиси до четириметровия таван. – Направо невероятно!...

Издателство Софтпрес


неделя, 3 август 2014 г.

Робърт Уилямс >> Сред дърветата

Те са щастливи в гората...

Хариет Нортън не спира да плаче.
Родителите ѝ, Ан и Томас, са на ръба на нервна криза. Само едно нещо помага – неизвестно защо бебето се успокоява сред старите дървета в почти магическата атмосфера на гората Близдейл.
Ан и Томас се преместват в дълбоката провинция с надеждата да намерят спокойствие. Но една нощ маскирани мъже нахлуват в новия им дом и преобръщат живота им. Томас трябва да обере банката, в която работи, за да спаси децата си.
На риск е изложено всичко, за което семейството се е борило.

Сред дърветата разказва по необяснимо магнетичен и впечатляващ начин историята на четирима души, избягали от обичайното ежедневие в търсене на онова, което им липсва. Вечните теми за покоя сред хаоса на модерния живот, за конфликта между пасторалната идилия и днешната урбанизация, за важното и ценното в съвременната цивилизация отекват с почти митичен резонанс в съзнанието ни дълго след като сме затворили последната страница. Гардиън

Издателство Обсидиан


Константин Константинов >> Приказки за тебе

Приказки и разкази за деца

   – Ку-ку, ку-ку, ку-ку – изпя няколко пъти дървеното часовниче над леглото и млъкна.
   Мама се навежда над Катиното креватче, погалва Катето по бузата и казва:
   – Спи, детето ми, спи!
   Едната ръчичка на Катето държи новата кукла Фифи, която вчера заран ѝ подариха, другата е под завивката. Мама угася лампата и излиза на пръсти. Катината ръчичка се отпуска и Фифи се изплъзва от пръстите ѝ. В стаята е полутъмно. Само в ъгъла кандилцето пред иконата блещука. Спи земята, спи стаята, спи Катя, спи Ваньо, спят всички и всичко.
   Всичко ли? Не, не. Ето виж: тихичко се промъква през прозореца един лунен лъч – син като копринена жица, движи се тук-там и спира до креватчето. Някой леко въздъхва: Фифи, новата кукла от вчера, тупва на земята и прошепва:
   – Е, най-сетне заспаха!
   Изведнъж се чува шум и смях. Червеният палячо пляска с ръце и се изкисква гласно. А изпод леглото се разнася пискливият глас на старата кукла от парцали с мастилено лице – леля Тота.
   – По-бързо, по-бързо, всички – че няма време! Гостите ей сега ще дойдат.
   Малката латерничка се завърта сама и тихичко засвирва: тан-тин-тон-тин. Стъкленото кученце Фокси разлепя крачката си и се разтърсва цяло. Голямата плъстена Меца се прозява и протяга. А иззад кутията с кубчета се показва порцелановата кукла Пепеляшка – с отчупено стъпало на единия крак и облечена само с риза.
   Пискливият глас на леля Тота пак се разнася: тя е много безпокойна. Тази нощ ще празнуват сватбата на Фифи с Петра – куклата моряк на Ваньо. Ще пристигнат гости. Трябва да притъкмят всичко, а никой не се грижи, никой не бърза…
   – Госпожица Фифи, госпожица Фифи! – вика леля Тота и маха отчаяно двете си меки ръце. – Елате да ви пременя. Де е господин Петър – защо го няма още? Ах, Боже мой, пак ще закъснеем! Ще се съмне – и няма да успеем.
   Стъкленият Фокси скача около Меца, а червеният Палячо пляска ръце и пее:
   – Ай гиди, Мецо-мецано, дълго ти руно непрано!…
   – Пепеляшо, тичай да викаш господин Петра! – крещи леля Тота.
   Но господин Петър вече пристига – ококорен, червенобузест, с моряшка блуза и сини панталони.
   – Дайте булчините цветя – вика парцалената леля – и елате да ви натъкмя!
   Но какъв е тоя шум и тропот? Какъв е тоя звън на оръжия и глъчка? От кутията до Ваньовото легло изскачат един по един и се строяват оловните войници. Капитанът със златни пагони е отвън и строго ги гледа. Те също се готвят за сватбата. Ето строиха се по четири – и – троп-троп – замаршируват към къщата на булката. Пристигат вече и други гости: един гумен слон пъшка и се клати. Ф-р-р-р – фучи и спира тенекиен автомобил със закован на него шофьор.
   – Ох-ох! – вайка се леля Тота. – Гостите дойдоха, пък ний още не сме готови! Ами къщата – де е къщата?
   Изведнъж от кутията с каменни кубчета заизлизат една след друга пъстрите плочки, колонки и кулички. След малко къщата ще бъде готова.
   Оставят Пепеляшка да почисти и нареди къщата и сватбата потегля. Начело се клати на един крак латерничката и тананика: тан-тин-тон-тин. След нея вървят младоженецът и булката, окичени с бели цветя – тя в тиролска рокля, той – в своя моряшки костюм. Зад тях пристъпва със своя дървен чатал леля Тота и нарисуваното ѝ лице се смее доволно: „Ех, че пък сватба ли дигнаха – чудо!“ Стъкленият Фокси лае и подскача наоколо, а Палячо изтичва напред, нарежда се до латерничката и тържествено пляска с ръце. Зад леля Тота бавно пристъпят Меца и гуменият Слон и си шушукат приятелски. След тях е оловният капитан със своята рота. Най-накрай фучи празният автомобил. А през прозореца наднича засменият месец и праща много здраве по своите сини копринени жици.
   Така шествието върви през стаята, тръгнало от единия ъгъл към другия.
   Ала тъкмо стигат до средата, и нещо ги спира. Едно запъхтяно малко мишле се покланя дълбоко и казва с писклив гласец:
   – Госпожи и господа, моят баща, големият Мишок, ме изпрати да ви поканя всички на неговата трапеза. Той узна за сватбата и във ваша чест е приготвил богато угощение. Заповядайте, госпожи и господа!
   – Ура! – закрещя и запляска червеният Палячо, а Фокси залая от радост. Меца се дигна на два крака, заигра и затананика: „Ще си хапнем, ще си сръбнем!“
   – Дясното рамо напред – ходом марш! – изкомандва оловният капитан. И всички се упътиха на гости у стария Мишок.
   Старият Мишок приемаше нощем в долапа, дето държаха ябълки, луканки, захар и орехи. Там наистина имаше сложена богата трапеза. Сам Мишокът с жена си и петте малки мишлета прислужваха на гостите. Всички насядаха, а понеже краката на младоженеца господин Петър не се сгъваха, той се възлегна цял върху няколко фъндъка вълна. Вън остана само шофьорът, който беше закован на своя автомобил.
   – Заповядайте, хапнете, драги гости! – канеше дъртият Мишок. – Опитайте тая сланинка, тази коричка кашкавал! Ето тук пастърма и масълце. От цялата къща и от съседите всичко най-хубаво е събрано и донесено. Пък после ще сръбнем за здравето на младоженците.
   Когато всички хапнаха, малките мишлета донесоха чашки от лешникови черупки и наляха вино. Най-малкото мишле носеше на шофьора, който обеща после да го повози. Скоро трапезата се развесели и старият Мишок поиска да попеят всички. Може ли сватба без песни! Мишлетата почнаха:

Когато котаците спят
и миша закуска сънуват –
събужда се мишият свят
и царски до заран пирува.
Тралала, тралала, тралала –
и царски до заран пирува!


   – Браво! Браво! – запляска червеният Палячо. – Сега пък ние ще продължим! – И всички сватбари поеха:

Когато децата заспят
и живи играчки сънуват –
играчките стават и бдят
и празници свои празнуват.
Тралала, тралала, тралала –
и празници свои празнуват.


   Цялата дружина подхвана припева и затанцува:

Тралала, тралала, тралала –
и мишки и кукли танцуват.
Тралала, тралала, тралала –
и всички до заран лудуват!


   Пак чукнаха лешниковите чашки и пиха наздравица – сега за дългоденствие на стария Мишок и цялата му челяд. Ала тъкмо в това време през стените достигна далечната сутринна тръба от градските казарми. Изведнъж оловният капитан скочи и изкомандва: „Строй се!“ – и цялата рота се строи. Но войниците мъчно се застояваха прави. Сега краката им още повече тежаха, а главите им се въртяха. Сватбарите станаха, разцелуваха се с мишето семейство ѝ се упътиха за в къщи.
   Всички бяха весели и вървяха вече без ред. Само шофьорът бе сърдит, че го оставиха да чака сам цяла нощ. Но ето ти беда: никой не можеше да си спомни пътя. Очите им се премрежваха и на три пъти се връщаха все на едно и също място. Меца бе прегърнала червения Палячо и му пееше на ухото:

Снощи сме годеж правили,
таз вечер – булка женили!
Де гиди, миша трапеза,
де гиди, песен мечешка,
де гиди, сватба кукленска!


   Изведнъж нещо светна: първото слънчево зайче заигра по стената. Тутакси оловният капитан изкомандва: „В кутията – бегом марш!“ – и цялата рота заедно със Слона хукна с тропот нататък.
   Шофьорът се разсърди, че е закъснял, нави пружината силно и полетя – трах! – право в новопостроената каменна къщица на младоженците. Строполиха се плочките, Фифи и господин Петър припаднаха, леля Тота се скри под леглото, Фокси изведнъж се вкамени, червеният Палячо заби нос в земята, а Меца легна на гръб и се престори на умряла. Пробудено от шума и от слънцето, Катето надникна от креватчето си и потърка очи:
   – Божичко! Как са се натъркаляли всички! Сънувах ли, че съм ги прибрала снощи, или пък те сами са излезли? Когато децата заспят

Издателство Пан