Осем случая на Арсен Люпен
До принц Ренин
бул. „Осман“, Париж:
Мой мили приятелю,
Сигурно ме смятате за много неблагодарна. Изминаха три седмици, откакто съм тук, а още не съм ви писала. Нито благодарила! При това, най-после узнах и аз от каква ужасна смърт сте ме избавили, както и тайната на цялата тази страшна мистерия! Но какво да направя? След всичко, което преживях, бях така съсипана и сломена! Имах толкова голяма нужда от почивка и самота, как да остана в Париж? Как да продължавам с вас нашите похождения? О, не, хиляди пъти не! Стига толкова авантюри. Впрочем авантюрите на другите са много интересни, но тези, в които човек сам е жертва и в които животът му виси на косъм... О, мили приятелю, какъв ужас! Мога ли да забравя някога всичко това?...
Сега тук в Ронсиер е много спокойно. Старата ми братовчедка се грижи за мен и ме гледа като болна. Вече възвръщам цвета на лицето си и всичко, всичко върви на добре, така добре, че дори и наум не ми минава да се меся в работите на другите. Представете си например следното... (казвам ви това, защото сте непоправимо любопитен, като дърта портиерка, и постоянно склонен да се занимавате с това, което не е ваша работа), представете си значи, че вчера присъствах на една доста любопитна среща. Бяхме отишли с Ермелин да пием чай в хана на Басикур и седнахме в големия салон сред селяните. Имаше доста хора, понеже беше пазарен ден. Беше голяма гълчава, но когато влязоха три лица, двама мъже и една жена, изведнъж: всички млъкнаха.
Единият от мъжете се оказа, че е голям чифликчия. Беше облечен с дълга блуза и имаше весело и засмяно лице, увенчано със съвсем бели коси. Другият беше по-млад, облечен в кадифени дрехи и имаше една такава жълтеникава, суха и злобна физиономия. Тримата носеха досущ като горски разбойници ловджийски пушки през рамо и представете си в тази компания една слабичка млада жена, с тъмно манто, кожено калпаче и слабо, съвършено бледо, но изненадващо със своя финес и деликатност лице.
– Баща, син и снаха – ми прошепна дискретно Ермелин.
– Какво говориш – казвам, – нима това прелестно създание е съпруга на този простак?
– О, и снаха на барон Дьо Горн – отговори тя.
– Този, възрастният човек с тях е барон? – учудих се още повече аз.
– При това потомък на много благородна фамилия, живяла някога в замъка на Басикур. Но той самият винаги е водил живота на обикновен селянин, на страстен ловец, голям пияница и голям скандалджия, който все води разни съдебни дела и е почти разорен материално. Синът Матиас е далеч по-амбициозен и по-малко привързан към земята. Завърши право и беше заминал за Америка, но след време поради недостиг на пари се завърна отново на село. Влюби се после в едно момиче от съседния град (това отсреща) и тя горката, един Господ знае по какви съображения, се е съгласила да се ожени за него... и ето вече пет години живее като отшелница, или по-точно като затворници, в една къщурка недалеч от Маноар-о-Пюи.
– Заедно с бащата и сина ли? – попитах аз.
– Не, бащата живее край селото в един отдалечен чифлик.
– И съпругът Матиас е ревнив, нали?
– Направо като тигър.
– Безпричинно?
– Безпричинно, разбира се, тъй като Натали дьо Горн, която, според мен е най-почтената жена в цялата околност, няма никаква вина, че от няколко месеца един красавец на кон обикаля около къщата. Но всички Дьо Горн са направо бесни.
– Нима и бащата?
– Хубавецът-ездач е правнук на тези, които някога са купили замъка. Оттам идва и омразата на стария. Конникът – Жером Винал, когото лично познавам, е едно много хубаво и много богато момче и се е заклел – така поне старият Горн разправя, когато е пийнал, а това не му се случва рядко – да открадне Натали дьо Горн.
Впрочем, скъпи приятелю, вижте какво се случи по-нататък...
Скоро старият Дьо Горн беше вече център на вниманието на една група, която се забавляваше, като го караше да пие все повече и повече и го отрупваше с провокационни въпроси... Изпаднал вече под властта на виното, баронът се провикна с презрение:
– Всичко ще бъде за негова сметка, слушайте какво ви казвам, ще го науча аз този хубавец някой път! Навърта се той около нас, за да закача малката, но ако приближи повечко, ти, Матиас – обърна се той към сина си, – се прицели по-добре и...
Той сграбчи ръката на младата жена и изломоти срещу нея:
– И после, тя знае и сама да се защитава, ако потрябва, нали, Натали! Ти нали не искаш и да знаеш за разни такива галантни господа?
Съвсем смутена от неудобния въпрос, младата жена се изчерви силно, а съпругът ѝ възнегодува:
– Ще бъде по-добре, ако си държиш езика, тате. Има неща, които не се говорят така високо.
– Тези, които засягат честта, се уреждат публично – възрази старият. – За мен честта на рода Дьо Горн е над всичко и няма какво да се церемоня с него заради парижките му маниери.
Старият изведнъж млъкна. Срещу него стоеше някой, който току-що бе влязъл, но може би бе дочул последните му думи. Беше един едър младеж, облечен в костюм за езда. В ръката си държеше камшик, а енергичното му лице, малко строго, но с красиви очи и открит поглед, се усмихваше подигравателно.
– Жером Винал – прошепна на ухото ми братовчедката.
Младежът не се смути ни най-малко. Съзирайки Натали, той я поздрави много учтиво. В тоя момент Матиас дьо Горн направи крачка напред, но той го изгледа така спокойно, сякаш искаше да каже:
– Е, добре! А после?
Поведението му беше толкова обидно, че двамата Дьо Горн грабнаха пушките си и ги насочиха срещу него. Синът го гледаше особено злобно, но Жером не обърна внимание на заплахата. Изгледа, ги с безразличие и се обърна към гостилничаря:
– Драги Робер, бях дошъл при чичо Васьор, но дюкянчето му е затворено. Не бихте ли се съгласили да му предадете кобура на моя револвер, разпрал се е малко, да го зашие?
Той подаде кожения калъф на стопанина и добави усмихнато:
– Ще задържа револвера, току виж ми потрябвал. Кой знае какво може да се случи...
После младежът извади цигара от сребърната си табакера, запали я и излезе. През прозореца се видя как скочи на коня си и се отдалечи с лек тръс.
– Чистокръвен – каза старият Дьо Горн със завист, и глътна чашка коняк.
Синът му запуши устата с ръка и го принуди да седне. До тях Натали дьо Горн се беше разплакала.
Това е, скъпи приятелю, цялата история. Сам виждате, че не е привлекателна и не заслужава вниманието Ви. В нея няма нищо мистериозно, нищо интересно за вас. Затова не настоявам да се намесите, но много бих искала тази нещастна жена, която, изглежда, е истинска мъченица, да бъде закриляна от някого. Накрая обаче пак ще повторя, нека оставим другите сами да се грижат за себе си, а ние да спрем най-после тези наши, така главоболни опити...
Ла Ронсиер,
Басикур, 14 ноември
... Ортанз Даниел
Ренин дочете писмото, препрочете го още веднъж и реши:
– Всичко върви на добре. Тя иска да спре, понеже вече сме пред седмата авантюра и се страхува, че после, след осмата, която според нашия договор има съвсем специално значение, ще стигнем до края. Тя не иска да участва повече..., макар че ѝ се иска..., за да не проличи, че го желае.
Той отново потри шеговито ръце. Писмото му бе донесло важно доказателство за влиянието, което постепенно и търпеливо бе спечелил над младата жена…
Същата вечер, този ден бе неделя, Ренин се качи на влака и рано сутринта, след като бе пропътувал с файтон два километра по покрития с пухкав бял сняг път, каквото бе разстоянието от малкото градче Помпиня до село Басикур разбра, че пътуването му може да бъде много полезно. Научи, че през нощта били чути три изстрела откъм Маноар-о-Пюи.
– Покровителят на любовта и случайността ми помагат – си каза Ренин. – Изглежда е имало конфликт между съпруга и любовника. Идвам тъкмо навреме... Стъпки по снега
Преводач
Ернест Момчилов
