Свалях нови и нови книги от лавиците. Защо никой не казваше нищо? Защо никой не крещеше от сърцето и душата си?... Чарлс Буковски
Издателство Фама
Поща в Хеликон
Поща в Books.bg
събота, 29 юни 2013 г.
Чарлс Буковски >> Поща
Първият му роман, публикуван през 1971 година
Тогава бях млад, умирах от глад, пиех и се опитвах да стана писател. Четях най-вече в обществената библиотека в центъра на Лос Анджелис, но нито една книга там не се отнасяше за мен, за улиците или за хората около мен. Сякаш всички писатели бяха твърде заети с игри на думи, а онези, които не казваха почти нищо, се смятаха за най-добрите. Литературата беше готова смес от недомлъвки, изящество и умение, която се четеше, преподаваше, усвояваше и предаваше на следващото поколение писатели. Разказването се беше превърнало в удобна, безупречна, безопасна система за работа с думите. Човек трябваше да се върне чак до предреволюционните руски писатели, за да открие истински рискове и истински страсти. Имаше и изключения, но те бяха толкова малко, че човек ги прочиташе бързо и после му оставаше само да зяпа безкрайните рафтове с изумително тъпи книги. След толкова векове история на литературата, с всичките им върхове, съвременните писатели просто не ставаха.
Свалях нови и нови книги от лавиците. Защо никой не казваше нищо? Защо никой не крещеше от сърцето и душата си?... Чарлс Буковски
Свалях нови и нови книги от лавиците. Защо никой не казваше нищо? Защо никой не крещеше от сърцето и душата си?... Чарлс Буковски
Ъруин Шоу >> Младите лъвове
Тревожните дни на 1938 и 1939 година, точно преди Втората световна война; по фронтовете във Франция, Северна Африка и Германия...
Сгушено сред заснежените възвишения на Тирол, селото блестеше в белезникавия полумрак с празничните светлинки на електрическата железница като коледна витрина. По засипаните със сняг улици гиздаво облечени хора – местни жители и туристи – си разменяха приветливи усмивки, а белите и канеленокафяви фасади на къщите бяха украсени с гирлянди зеленина в чест на новата 1938 година, която пораждаше толкова много надежди.
Заслушана в скърцането на плътния сняг под скиорските си обуща, Маргарет Фримантл се изкачваше бавно нагоре по хълма. Белезникавият здрач и детските песни, които долитаха откъм селото под нея, предизвикваха неволна усмивка по устните й. Тая сутрин, когато напускаше Виена, валеше дъжд и както бива винаги в големите градове в такива дни, хората вървяха забързани, с унил и потиснат вид. Тук обаче, в ограденото от високи хълмове село с ясно небе и хубав сняг, царуваше някакво непринудено и бодро веселие, което й се струваше като нещо създадено специално за нея, защото беше млада, хубава и се намираше на почивка.
Обхваната от приятна умора, тя влачеше отпуснато крака, риейки по пътя си ивички сняг. Двете чашки вишновка, които бе изпила след пързалянето тоя следобед, още пареха гърлото й, разливайки се на горещи струйки към раменете и ръцете й под пуловерите.
Заслушана в скърцането на плътния сняг под скиорските си обуща, Маргарет Фримантл се изкачваше бавно нагоре по хълма. Белезникавият здрач и детските песни, които долитаха откъм селото под нея, предизвикваха неволна усмивка по устните й. Тая сутрин, когато напускаше Виена, валеше дъжд и както бива винаги в големите градове в такива дни, хората вървяха забързани, с унил и потиснат вид. Тук обаче, в ограденото от високи хълмове село с ясно небе и хубав сняг, царуваше някакво непринудено и бодро веселие, което й се струваше като нещо създадено специално за нея, защото беше млада, хубава и се намираше на почивка.
Обхваната от приятна умора, тя влачеше отпуснато крака, риейки по пътя си ивички сняг. Двете чашки вишновка, които бе изпила след пързалянето тоя следобед, още пареха гърлото й, разливайки се на горещи струйки към раменете и ръцете й под пуловерите.
Dort oben am Berge,
Da wettert der Wind... –
долитаха детските гласове, високи и ясни в чистия рядък въздух.
Da sitzet Maria
Und wieget ihr Kind –
тихо си запя Маргарет. Тя се радваше не само на хубавата мелодия на тая нежна песничка, но и на собствената си дързост да пее на немски – език, който познаваше толкова слабо.
Маргарет беше висока стройна девойка с деликатно лице и зелени очи, а горната част на носа й беше осеяна с „типично американски лунички“ – както твърдеше Джоузеф. При мисълта, че Джоузеф ще пристигне с първия влак на другата сутрин, тя неволно се усмихна.
Пред входа на хотела момичето се спря и хвърли прощален поглед към величествените високи планини и примигващите светлинки. После вдъхна жадно свежия вечерен въздух, отвори вратата и влезе.
Холът на малкия хотел, украсен с див чемшир и клонки яркозелени листа, беше изпълнен със силния и сладък дъх на вкусни печени неща. Простата стая бе обзаведена с тежки дъбови мебели, тапицирани с кожа, и блестеше от оная ослепителна чистота, която се среща толкова често в планинските села, че става характерна принадлежност на всяко жилище, както масите и столовете.
През хола току-що минаваше фрау Лангерман, която с напрегнато изражение на кръглото си тъмночервено лице носеше предпазливо огромна кристална купа за пунш. Като видя Маргарет, Лангерман се спря, усмихна се широко и сложи купата на масата.
– Добър вечер – каза тя на немски с типичния си мек акцент. – Как мина разходката?
– Чудесно – отвърна Маргарет.
– Надявам се, че не сте се преуморили. – Фрау Лангерман присви лукаво очи. – Тая вечер тук имаме малка вечеринка. С танци. Ще се съберат цял куп млади хора и ще бъде много жалко, ако дойдете уморена.
Маргарет се засмя.
– Все ще се намерят сили да потанцувам, ако, разбира се, ме научат.
– Какво приказвате! – Фрау Лангерман вдигна ръце в знак на протест. – Не се бойте. Нашите момчета танцуват чудесно. И всички ще ви се зарадват. – Тя огледа Маргарет с критични очи. – Наистина вие сте малко слабичка, но изглежда, това вече е на мода. Тия американски филми, нали знаете... Както върви, ще се стигне дотам да се харесват само туберкулозни жени! – Зачервено и приветливо като огън в домашно огнище, лицето на фрау Лангерман отново се разля в усмивка. Тя взе кристалната купа и се отправи към кухнята, като подхвърли:
– Пазете се от сина ми Фредерик! Той е голям почитател на младите момичета. – При тия думи Лангерман се изкиска и излезе.
Маргарет с наслаждение вдъхна силния аромат на подправки и прясно масло, който внезапно нахлу от кухненското помещение, и тананикайки си тихо, се заизкачва по стъпалата към стаята си...
Da wettert der Wind... –
долитаха детските гласове, високи и ясни в чистия рядък въздух.
Da sitzet Maria
Und wieget ihr Kind –
тихо си запя Маргарет. Тя се радваше не само на хубавата мелодия на тая нежна песничка, но и на собствената си дързост да пее на немски – език, който познаваше толкова слабо.
Маргарет беше висока стройна девойка с деликатно лице и зелени очи, а горната част на носа й беше осеяна с „типично американски лунички“ – както твърдеше Джоузеф. При мисълта, че Джоузеф ще пристигне с първия влак на другата сутрин, тя неволно се усмихна.
Пред входа на хотела момичето се спря и хвърли прощален поглед към величествените високи планини и примигващите светлинки. После вдъхна жадно свежия вечерен въздух, отвори вратата и влезе.
Холът на малкия хотел, украсен с див чемшир и клонки яркозелени листа, беше изпълнен със силния и сладък дъх на вкусни печени неща. Простата стая бе обзаведена с тежки дъбови мебели, тапицирани с кожа, и блестеше от оная ослепителна чистота, която се среща толкова често в планинските села, че става характерна принадлежност на всяко жилище, както масите и столовете.
През хола току-що минаваше фрау Лангерман, която с напрегнато изражение на кръглото си тъмночервено лице носеше предпазливо огромна кристална купа за пунш. Като видя Маргарет, Лангерман се спря, усмихна се широко и сложи купата на масата.
– Добър вечер – каза тя на немски с типичния си мек акцент. – Как мина разходката?
– Чудесно – отвърна Маргарет.
– Надявам се, че не сте се преуморили. – Фрау Лангерман присви лукаво очи. – Тая вечер тук имаме малка вечеринка. С танци. Ще се съберат цял куп млади хора и ще бъде много жалко, ако дойдете уморена.
Маргарет се засмя.
– Все ще се намерят сили да потанцувам, ако, разбира се, ме научат.
– Какво приказвате! – Фрау Лангерман вдигна ръце в знак на протест. – Не се бойте. Нашите момчета танцуват чудесно. И всички ще ви се зарадват. – Тя огледа Маргарет с критични очи. – Наистина вие сте малко слабичка, но изглежда, това вече е на мода. Тия американски филми, нали знаете... Както върви, ще се стигне дотам да се харесват само туберкулозни жени! – Зачервено и приветливо като огън в домашно огнище, лицето на фрау Лангерман отново се разля в усмивка. Тя взе кристалната купа и се отправи към кухнята, като подхвърли:
– Пазете се от сина ми Фредерик! Той е голям почитател на младите момичета. – При тия думи Лангерман се изкиска и излезе.
Маргарет с наслаждение вдъхна силния аромат на подправки и прясно масло, който внезапно нахлу от кухненското помещение, и тананикайки си тихо, се заизкачва по стъпалата към стаята си...
Издателство Бард
Младите лъвове в Хеликон
Младите лъвове в Books.bg
петък, 28 юни 2013 г.
Роалд Дал >> Семейство Тъпашки
Според Роалд Дал хората си пускат бради, за да прикрият някоя неприятна страна на личността си...
Господин Тъпашки е дразнеща и неприветлива личност, чието лице, с изключение на челото, очите и носа е покрито с косми. Косата му, за която той мисли, че му придава мъдър и авторитетен вид, е сплъстена и твърда. Той е 60-годишен и никога не се къпе. Това обяснява защо в брадата му има остатъци от храна, попаднали там, докато се е хранил. Но вместо да ги почисти, от време на време той си ги хапва с охота.
Госпожа Тъпашка е не по-малко неприятна от съпруга си. Тя обаче, за разлика от него някога е била красива, но лошите мисли я превърнали в най-грозната жена на света. Едното й око е стъклено и понякога госпожа Тъпашка го използва, за да погажда номера на мъжа си и да го стряска.
Госпожа Тъпашка е не по-малко неприятна от съпруга си. Тя обаче, за разлика от него някога е била красива, но лошите мисли я превърнали в най-грозната жена на света. Едното й око е стъклено и понякога госпожа Тъпашка го използва, за да погажда номера на мъжа си и да го стряска.
Издателство Enthusiast
Семейство Тъпашки в Хеликон
Семейство Тъпашки в Books.bg
Ахмед Хамди Танпънар >> Покой
За екзистенциалните въпроси в религията, в музиката и в любовта...
Истанбул – „градът на два континента“ – става сцена на действието на романа, в който главният герой Мюмтаз преодолява дълбоката детска травма от загубата на родителите си през Първата световна война.
Той преживява културната революция след залеза на Османската империя и възхода на младата турска република.
Франсоаз Саган >> Малко слънце в студената вода
В тайния ъгъл на страстта и абсолютната любов...
Един парижки журналист – лековат и безотговорен човек на живота и любител на удоволствията, – неочаквано изпада в криза и стига до депресия, която все повече се задълбочава.
В опит да възвърне вътрешния си покой Жил заминава за родния си провинциален град, където среща Натали – красива, умна, интересна, съпруга на местен големец.
И помежду им искрата пламва.
Издателство Фама
Малко слънце в студената вода в Хеликон
Малко слънце в студената вода в Books.bg
четвъртък, 27 юни 2013 г.
Уди Алън >> Три едноактни пиеси
Текстовете, върнали Уди Алън към драматургията след дълга пауза...
„Ривърсайд Драйв“
„Олд Сейбрук“
„Сентръл Парк Уест“
Три смешни, проникновени и необикновено леки за четене пиеси на тема изневяра.
Героите – типични жители на Голямата ябълка – в началото изглеждат напълно невинни, но винаги се случва (или се разкрива) нещо неочаквано, за радост на читателя (но не и на всички герои).
Издателство Black Flamingo
Три едноактни пиеси в Хеликон
Три едноактни пиеси в Books.bg
Джоузеф Гелинек >> Да умреш на 27
Какво е общото между Браян Джонс, Кърт Кобейн, Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, Джим Морисън и останалите членове на „Клуб 27“?
Джон Уинстън – вокалист, китарист и композитор на всички песни за The Walrus – беше привлекателен, рус и атлетичен. Умееше да придава невероятен емоционален заряд и на сцената проявяваше чувство за хумор. Появи се с безгрижна походка, облечен в бял смокинг без риза, показвайки перфектно обезкосмените си релефни гърди и корем. В дясната си ръка – Джон беше левичар – държеше дебела хаванска пура горе-долу с размера на кренвирш и не се раздели с нея през повечето време, независимо че очевидно затрудняваше соловите изпълнения на китара. Никой не се учуди на ексцентричната му външност – това беше запазената му марка.
Повтори клишираното „Добър вечер, Мадрид“, с което рокаджиите обикновено поздравяват публиката. Последва някакво звуково извращение. Пердомо го възприе като оповестяване на Големия потоп. Чутото не можеше да бъде описано по никакъв друг начин, а всъщност представляваше звук от електрическа китара, но усилен до степен седемдесетхилядната аудитория за миг да си помисли, че небето се разкъсва на две и пада върху главите им.
КРУААААААААААААААААААКААААААААААБУУУУУУУАААААААМ!
По-възрастните сред присъстващите помнеха единствения друг случай озвучаването на открит концерт да достига такива нива – легендарното участие на Rolling Stones на стадион „Висенте Калдерон“ през 1982.
За начало групата беше избрала песента Shaken – един от хитовете на The Walrus, превърнал се в класика. В песента – енергична и танцувална – китареното соло се повтаряше поне десетина пъти.
– Оооо, да, рифът! – крещеше тип с мустак а ла Фреди Меркюри, гол до кръста, в тесни панталони със златна ламена нишка. Приличаше на цирков артист, дошъл погрешка. На всичко отгоре, когато започна да вали, започна да се приближава толкова плътно към Пердомо, че той се притесни, да не би накрая просто да се провре под дъждобрана му.
– Риф? Какво е риф? – попита детективът екстравагантния тип, обзет от съмнение дали не е нов синтетичен наркотик, който се разпространява наоколо.
– Това там горе, тъпако! Това, което Уинстън прави с китарата! – изкрещя мъжът, надвиквайки високите децибели....
Повтори клишираното „Добър вечер, Мадрид“, с което рокаджиите обикновено поздравяват публиката. Последва някакво звуково извращение. Пердомо го възприе като оповестяване на Големия потоп. Чутото не можеше да бъде описано по никакъв друг начин, а всъщност представляваше звук от електрическа китара, но усилен до степен седемдесетхилядната аудитория за миг да си помисли, че небето се разкъсва на две и пада върху главите им.
КРУААААААААААААААААААКААААААААААБУУУУУУУАААААААМ!
По-възрастните сред присъстващите помнеха единствения друг случай озвучаването на открит концерт да достига такива нива – легендарното участие на Rolling Stones на стадион „Висенте Калдерон“ през 1982.
За начало групата беше избрала песента Shaken – един от хитовете на The Walrus, превърнал се в класика. В песента – енергична и танцувална – китареното соло се повтаряше поне десетина пъти.
– Оооо, да, рифът! – крещеше тип с мустак а ла Фреди Меркюри, гол до кръста, в тесни панталони със златна ламена нишка. Приличаше на цирков артист, дошъл погрешка. На всичко отгоре, когато започна да вали, започна да се приближава толкова плътно към Пердомо, че той се притесни, да не би накрая просто да се провре под дъждобрана му.
– Риф? Какво е риф? – попита детективът екстравагантния тип, обзет от съмнение дали не е нов синтетичен наркотик, който се разпространява наоколо.
– Това там горе, тъпако! Това, което Уинстън прави с китарата! – изкрещя мъжът, надвиквайки високите децибели....
Издателство Сиела
Да умреш на 27 в Хеликон
Да умреш на 27 в Books.bg
вторник, 25 юни 2013 г.
Р. Госини; А. Юдерзо >> Астерикс Галският герой
Първият албум с приключенията на малкия смел гал...
Тъй като получихме доста въпроси свързани с Астерикс – колко често ще излиза, колко броя се очакват, защо, как, кога, от къде... това, което сме намислили да се случи до края на годината: албум 2 ще излезе средата на септември, албум 3 – преди Коледа. Надяваме се да запазим такова темпо и да стигаме спокойно до 6 албума на година. Това зависи и от вас, защото всеки продаден брой ни дава възможност да мислим за следващия. Много ни се иска да издадем цялата колекция, т. е. 35-те албума... Студио Арт Лайн
Издателство Студио Арт Лайн
Астерикс Галският герой в Хеликон
Астерикс Галският герой в Books.bg
Георги Томов >> Не беше тук и си отиде
Смях, тъга, щастие, болка и сълзи, но най-вече дълбоко, проникновено разбиране за същността на човешкото в толкова различните му форми... Дебют
Слънцето залезе и вечерният бриз най-после довя очакваната прохлада. Облакътен върху дървената маса, която някога бе боядисана в бяло, Пан Шветлан е втренчил поглед в притъмнялото море. Сами сме. Седим пред рибарската му хижа над залива с таляна.
В бутилката са останали два пръста узо, пресягам се и му ги наливам. Разхалтеният стол проскърцва под мен – текат последните му дни, но все още се държи. Опитвам да си набода маслинка с клечката за зъби, но тя се чупи. Наздраве, казвам, прост, отговаря Пан Шветлан и отпиваме.
– Трябва да скочиш в пропастта, за да разбереш дали можеш да летиш! – философствам за живота.
– Трябва ли да скочиш в пропастта, за да разбереш, че не можеш да летиш? – сваля ме на земята той.
Говори бавно, като движи само устните си. Дори не мигва. Непосветените мислеха, че му викат „Железния“, защото при никакви обстоятелства лицето му не променя отнесеното си изражение.
В бутилката са останали два пръста узо, пресягам се и му ги наливам. Разхалтеният стол проскърцва под мен – текат последните му дни, но все още се държи. Опитвам да си набода маслинка с клечката за зъби, но тя се чупи. Наздраве, казвам, прост, отговаря Пан Шветлан и отпиваме.
– Трябва да скочиш в пропастта, за да разбереш дали можеш да летиш! – философствам за живота.
– Трябва ли да скочиш в пропастта, за да разбереш, че не можеш да летиш? – сваля ме на земята той.
Говори бавно, като движи само устните си. Дори не мигва. Непосветените мислеха, че му викат „Железния“, защото при никакви обстоятелства лицето му не променя отнесеното си изражение.
Пан Шветлан обикновено мълчеше, но когато биваше въвлечен в разговор, вметваше странни забележки, понякога в абсурдно смешна комбинация с каменната му физиономия. На тези, които не го познаваха добре, изобщо не им беше забавен, защото в негово присъствие се чувстваха неловко. Не знаеха как да реагират, а това предизвикваше истеричен смях у приятелите му. Такива уж имаше много, но никой от тях не бе обърнал внимание на мимолетния ужас, който всяка привечер избухваше зад клепачите му.
Неизменно, само за миг – точно когато мракът надвиваше светлината на отиващия си ден.
Неизменно, само за миг – точно когато мракът надвиваше светлината на отиващия си ден.
Тогава, ако човек се вгледаше внимателно, щеше да забележи влагата, избила в избелелите му от соления въздух очи. Това ги правеше да изглеждат една идея по-тъжни.
Преди време бях попитал Пан Шветлан защо се страхува от нощта, а той стоеше безмълвен, забил две изумруденосини висулки лед през мен, през морето зад мен, през света зад морето...
След невъзможно дългото мълчание бе стиснал рамото ми с ръкаи толкоз. Онази вечер разбрах, че незнайно как съм спечелил уважението и приятелството на Железния.
След невъзможно дългото мълчание бе стиснал рамото ми с ръкаи толкоз. Онази вечер разбрах, че незнайно как съм спечелил уважението и приятелството на Железния.
– Трябва да се научиш да пиеш, щом искаш да летиш. Казвай за какво си дошъл, преди да съм се отцепил... Пан Шветлан Железния I. ПИРАНИ
Издателство Изток-Запад
Не беше тук и си отиде в Хеликон
Не беше тук и си отиде в Books.bg
понеделник, 24 юни 2013 г.
Ребека Ан Колинс >> Хрониките на Пембърли
Светът на Викторианска Англия, с трепетите на героите и онова невероятно чувство, което „Гордост и предразсъдъци” носи на милиони читатели по целия свят...
Мистър Дарси е еталон за аристокрация и успешно управление на семейните владения, но времената се променят – индустриализацията чука на вратата и това ще промени обществените порядки, давайки отражение върху живота на всички в английската провинция. Каролайн Бингли убеждава брат си да купят процъфтяваща текстилна фабрика, но Дарси скоро разбира, че печалбите са големи, защото фабриката жестоко експлоатира детски труд. Семейство Дарси са твърдо решени да не трупат богатство за сметка на нарастващата бедна класа в Англия. Семейството се бори с настъпващите промени и се опитва да запази морала и традициите от едно безвъзвратно отминало време.
Ребека Ан Колинс представя още цял куп нови герои, наследници на незабравимите персонажи от „Гордост и предразсъдъци”, а някои от познатите ни герои достигат естествения завършек на литературния си живот.
Издателство Сиела
Хрониките на Пембърли в Хеликон
Хрониките на Пембърли в Books.bg
Джо Хил >> Рога
Добротата и молитвите не са довели Иг доникъде. Време е за отмъщение... И нека Дяволът получи своето!...
Игнейшиъс Периш прекарва нощта пиян и върши ужасни неща. На другата сутрин се буди с гръмотевичен махмурлук и зверско главоболие... а от слепоочията му растат чифт рога.
Отначало Иг решава, че те са халюцинация, продукт на съзнание, увредено от гнева и скръбта. Той е прекарал последната година самотен, в свое лично чистилище, след смъртта на своята любима Мерин Уилямс, изнасилена и убита при необясними обстоятелства. Душевното разстройство би било най-естественото нещо на света... Ала в рогата няма нищо естествено и на всичкото отгоре са си съвсем реални...
Умберто Еко >> Да сътворим врага и други писания по случайни поводи
Поредица вариации, понякога пропити с ангажираност, а порякога писани с нотка на хумор, по такива теми като Абсолютното, Огънят, Изгубените острови, Уикилийкс, медиите и прочее...
Преди няколко години в Ню Йорк попаднах на таксиджия, чието име беше труднопроизносимо, и той ми обясни, че е пакистанец. Попита ме откъде съм и аз му казах, че съм от Италия. Попита ме колко на брой са италианците и беше изненадан, че са толкова малко и че английският не е нашият език.
Накрая ме попита кои са нашите врагове. По моя „молба“ поясни търпеливо, че иска да знае с кои народи водим от векове войни заради териториални претенции или етнически вражди, заради продължаващи нарушения на границите и така нататък. Казах му, че не воюваме с никого. Тогава той търпеливо ми обясни, че иска да разбере кои са нашите исторически противници, онези, които ни избиват и които ние избиваме. Повторих му, че нямаме такива врагове, че последната война сме я водили преди повече от половин век и че между впрочем сме я започнали с един враг и сме я завършили с друг.
Той не остана доволен. Как е възможно да съществува народ, който да няма врагове? Слязох от таксито и му оставих два долара бакшиш, за да го компенсирам заради нашия безличен пацифизъм. После ми хрумна какво трябваше да му отговоря. А именно, че не е вярно, че италианците нямат врагове. Те нямат външни врагове, или поне не успяват никога да постигнат съгласие, за да установят кои са техните външни врагове, защото са постоянно във война помежду си. Пиза срещу Лука, гвелфите срещу гибелините, северняците срещу южняците, фашистите срещу партизаните, мафията срещу държавата, правителството срещу съдебната власт – жалко е, че по онова време все още не бяха паднали двете правителства на Проди, в противен случай можех да обясня на таксиджията по-добре какво означава да загубиш война заради приятелски огън...
Накрая ме попита кои са нашите врагове. По моя „молба“ поясни търпеливо, че иска да знае с кои народи водим от векове войни заради териториални претенции или етнически вражди, заради продължаващи нарушения на границите и така нататък. Казах му, че не воюваме с никого. Тогава той търпеливо ми обясни, че иска да разбере кои са нашите исторически противници, онези, които ни избиват и които ние избиваме. Повторих му, че нямаме такива врагове, че последната война сме я водили преди повече от половин век и че между впрочем сме я започнали с един враг и сме я завършили с друг.
Той не остана доволен. Как е възможно да съществува народ, който да няма врагове? Слязох от таксито и му оставих два долара бакшиш, за да го компенсирам заради нашия безличен пацифизъм. После ми хрумна какво трябваше да му отговоря. А именно, че не е вярно, че италианците нямат врагове. Те нямат външни врагове, или поне не успяват никога да постигнат съгласие, за да установят кои са техните външни врагове, защото са постоянно във война помежду си. Пиза срещу Лука, гвелфите срещу гибелините, северняците срещу южняците, фашистите срещу партизаните, мафията срещу държавата, правителството срещу съдебната власт – жалко е, че по онова време все още не бяха паднали двете правителства на Проди, в противен случай можех да обясня на таксиджията по-добре какво означава да загубиш война заради приятелски огън...
Издателство Бард
Абонамент за:
Публикации (Atom)