събота, 19 септември 2015 г.

Алберто Моравия >> Нови римски разкази

Човешка комедия (1954-1959)

Разкази за проститутки и крадци, за любовта и егоизма, за страха от обвързване и ужаса на самотата.
Трагикомични истории, които не показват красивия Рим, Рим на Колизеума, на модата, на богатите.
Градът на Алберто Моравия е грозен, истински и населен с обикновени хора, които не водят бляскав живот, но точно заради това ценят кратките мигове на щастие – танците, разходките с мотопед, следобедите на плажа и откраднатите целувки от любимата жена.

Преводач Велимира Костова-Върлакова
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела (2015)

понеделник, 14 септември 2015 г.

Лола Монтескьо >> Лола – секс, мусака и революции

леко объркваща лудо автентична [ или обратното ] Капка

   Не съм щастлива! Не че съм нещастна, но и щастлива не съм. На години станах, а още не съм сигурна как точно да конципирам живота си. Изборът голям, а животът кратък, така да се каже.
   Дали да съм щастлива майка на три-четири-пет деца, която сади биоморкови в саксиите на балкона, става сутрин в 6 да прави закуски за училище, а вечер играе домашен куклен театър, докато къщата ухае на гювеч и банички?
   Или по-добре да се откажа от мечтите за семейна идилия и малка къща в прерията и да се отдам на някаква кариера? Просто си представям: перфектен костюм и висок ток по перфектното ми тяло, строг поглед, лаптоп и чанта с документи, голям офис с кожен стол (моля, нека да е въртящ се), два пъти в седмицата служебни полети насам-натам, дълги конференции, на които всички треперят от мен и изпадат във възторг от идеите ми. И разбира се, всяка сутрин кафе в картонена чашка, щото нали съм бизнесдама и нямам време за закуски и прочие простотии.
   Обаче на мен и изкуството ми се отдава. Мога да пея, а могаи д а свиря. Изкарвам от воле котешкия марш на пианото, но всички се просълзяват, когато ме чуят – толкова чувство влагам. Може нещо на сцената да се реализирам. Я тия на Евровизия, да не би да могат да пеят? Сред тях и аз ще съм като истинска певица.
   Обаче па баба казва: „Музикант къща не храни“. Не знам дали да не се ориентирам към туризма нещо. Мога да продавам апартаменти по морето.
   Не ми се вижда трудно да си брокер. Що па и аз да не стана? Сутрин едно плажче, после развеждам няколко клиенти из бургаските гарсониери, следобед пак плажче, а вечер показвам панелките из Слънчев бряг. След това право в дискотеката.
   Ама пък цял живот тука в България ли да гния?
   Ще взема да емигрирам. Много романтично ми се вижда, а и печелившо. Пълня куфара на дядо, пътувам седмица с кораб към Америка, накрая измършавяла от глад и жажда и пълна с въшки и надежди съзирам Статуята на свободата. Разплаквам се. Скачам в морето с куфара и плувам към късчето свидна американска земя. Падам на колене и го целувам. Финални букви. Тъмнина в залата.
   Като казах зала – бе най-добре актриса да стана. В сериал. Аз съм бедно момиче от крайния квартал, а той е таен милионер. Толкова таен, че даже не си купува самобръсначка и ходи все брадясал. Сутрин се обичаме, вечер даваме интервюта. Печелим награди и ни водят по фестивали. Любовта пред камерата прераства в любов и в живота.
   Ужас, не мога да се спра на нито една възможност. Вече повече от 30 години. Мъка си е това, казвам ви. Не знам дали е възможно да комбинирам всичките тези концепции в един живот. Примерно в понеделник съм бизнесдама. Ставам в 6, за да тичам на фитнес пътечката пред телевизора и гледам CNN. Понеже нямам пътечка, тичам на място, но съм си сложила лента в косите като във филма за Роки. CNN е скучна, затова обръщам на „Планета“. Тъкмо да се подготвя за вторника, че тогава ще съм певица. После тегля душ, обличам костюма и си правя кафе, което сипвам в картонената чашка. Че в „Красно село“ кафето на спирката е в пластмасови. Не ми се връзва с концепцията. Взимам маршрутка, то все едно си със самолет. Подскачаме си вътре и си представям, че има турбуленции. Денят започва с адреналин.
   Във вторник ще съм човек на изкуството. За целта съм си сменила боята за коса и вече ходя перхидролено руса. Имам и ноктопластика. Тренирам с микрофона, да знам от коя страна се държи. Мога да подвиквам и „Айдееееехе! Ръцете горррееее!“ Засега е добре. А и външният ми вид е много универсален – ставам и за фолкпевица, и за съдийка. Може в сряда примерно да съм съдийка. Така и сексуалният ми живот ще е балансиран – един път мене ще ме..., друг път аз ще ги... Важно е клиентите да си плащат.
   В четвъртък и петък може да съм майка. Там трябват две неща: да гледам мило и просълзена от любов да казвам: „Недей да дърпаш косичката на леличката с пръстчетата си, че са омазани със сладоледче и ще има проблемче! Остави лопатката на момченцето и не го удряй по главичката, че ще има оле-оле и ще викаме линейчицата с докторчетата да му правят превръзчица“Или пък ще гледам лошо и ще крещя: „Е к’во толко, омазал ви със сладолед фризурата. То па егати и фризурата! После що не раждали деца хората! Ми как да раждат, като е пълно с такива детемразци като вас, бе ГОСПОЖА!“ В останалото време ще си седя на площадката, ще пия кафенце, ще пуша цигарки и ще си чета „Блясък“. Това с гювеча и баничките мога да го отпиша от концепцията, тия пицарии за какво са?
   Събота и неделя ще си почивам. Въпросът само е какво да правя с децата от понеделник до сряда, кога да си разуча песните за вторника и дали мога да ходя на работа само в понеделник? А и трябва да отделям време за пътечката сутрин, че да не напълнея. Много е сложно, казвам ви! Затова вече толкова години нищо не съм решила. Седя си вкъщи, гледам сериали и се карам на съседските деца да не викат, че ми пречат. Одумват ме, че съм мързелива и не работя. Поне едно семейство, вика майка ми, свърти като хората. А, не! Семейство, деца, пране, гювечи... А кариерата? Как се прави кариера със семейство на шията? Баща ми вика намери си най-сетне работа, стига си клечала в къщи пред телевизора. Много му е лесно на него – ще почна работа, ще забременея, ще родя и тия деца после кой ще ги гледа?!? А?
Концепции за живота

Издателство Труд (2015)