Джералд Даръл >> Зверове в звънарната ми

Хората са вманиачени на темата „свобода“, особено когато става дума за животните... ДД

   Разправят, че е голяма рядкост от дете, израсло с мечтата да кара влак, да излезе машинист. И ако това е вярно, излиза, че съм имал изключително голям късмет, тъй като още на двегодишна възраст взех твърдото и недвусмислено решение цял живот да се занимавам единствено с изучаването на животни. И нищо друго не можеше да ме заинтересува.
   Прекарах всичките години, в които се оформяше характерът, вкопчен в това ми решение с упоритостта на мида патела и влудявах всичките си приятели и роднини с това, че ловях, купувах или внасях у дома всевъзможни живи същества – от маймуни до скромни градински охлюви и от скорпиони до бухали. Изтормозено от този парад на диви животни, семейството ми се утешаваше с мисълта, че просто преживявам някакъв етап в развитието си и че в най‑скоро време ще го израсна. Получи се точно обратното: всяка нова придобивка само засилваше и задълбочаваше интереса ми към животните, така че в края на юношеството си вече знаех без капка съмнение какъв точно искам да стана. Казано най‑просто: събирач на животни за зоологическите градини, а впоследствие – след като забогатеех по този начин – и собственик на мой си зоопарк.
   Амбицията ми не ми се стори нито особено щура, нито безразсъдна; затрудняваше ме само това как точно да я осъществя. За жалост, нямаше училища за бъдещи колекционери на животни, а в същото време нито един от действащите по онова време професионални събирачи не желаеше да наеме някой, отличаващ се единствено с безграничен ентусиазъм, но без никакъв практически опит. Съмнявах се, че ще е достатъчно да ги убедя, че съм отглеждал лично таралежчета или че съм разплождал гекони в тенекия от бисквити; насън да го бутнеш, събирачът на животни е длъжен да знае как се прилага душеща хватка на жираф и как само с една стъпка назад да се махне от пътя на нападащия го тигър. А беше почти изключено да натрупам подобен опит, докато живеех в английско морско курортно градче – истина, която ми беше внушена сравнително отскоро и по съвсем категоричен начин. По телефона ми се обади познато момче от Ню Форест, което притежавало, според собствените му думи, бебе еленче лопатар, което отглеждало у дома си. Но тъй като им предстояло да се местят в апартамент в Саутхамптън, нямало как да вземе със себе си този иначе прекрасен екземпляр. Добави, че еленчето било опитомено и привикнало към домашни условия и баща му можел да ми го достави в рамките на двайсет и четири часа, че и по‑скоро. Изпаднах в голямо затруднение. Майка ми – единственият член на семейството ни, който пряко сили можеше да се приеме като поддръжник на интересите ми към дивите животни – не беше у дома, с което ме лишаваше от възможността да я питам как би възприела включването на еленче лопатар, независимо на каква крехка възраст, към вече доста многобройната ми менажерия. В същото време собственикът на еленчето ми даваше зор да съм му отговорел незабавно.
   – Баща ми каза, че ако не го вземеш, ще го убие – съобщи ми с мрачен тон.
   Това вече сложи край на всичките ми колебания. И му съобщих, че с удоволствие ще приема още на следващия ден доставката на еленчето, което се казвало Хортанз. Посрещнах завръщащата се от пазар моя майка с готова история, достойна да стопи и каменно сърце, да не говорим за далеч по‑податливото сърце на мама. Въпросното горкичко сърненце, откъснато от майка му, го очаквала смъртна присъда, ако не сме го вземели. Толкова ли сме били жестоки, че да откажем? При което майка ми, убедена от описанието, което ѝ предложих, че сърненцето е надали по‑голямо от дребен териер, обяви, че било немислимо да го оставим да бъде убито, след като сме имали възможност (както бях успял да ѝ изтъкна) да го гледаме в някое ъгълче на гаража ни.
   – Разбира се, че ще го вземем – каза.
   А след това, водена от смътното убеждение, че растящите еленчета се нуждаят от сериозни количества мляко, се обади в млекарницата да увеличат ежедневната ни доставка с още шест литра.
   Хортанз пристигна на другия ден в конски кафез. И докато собственикът му го извеждаше от това превозно средство, моментално се изясни, че, първо, Хортанз е безспорно мъжкар и, второ, че е най‑малкото четиригодишен. На главата си имаше чифт рога с цвета на шоколад, с гора от смъртоносни бодли по протежението им, а така, както застана пред нас в елегантното си палто на бели петна, беше на ръст най‑малко метър и шест сантима.
   – Ама то изобщо не е бебе! – промълви ужасена майка ми.
   – О, не, госпожо – изрече прибързано бащата на моя познат, – но е още детенце. Чудесна животинка е и е дресиран като кученце.
   Хортанз прекара рогата си по металната порта с трясъка на залп от мушкети, после се приведе и деликатно прегриза една от хризантемите, с които майка ми се гордееше. Задъвка я с доста замислен вид, като в същото време не отделяше от нас кристално ясните си очи. Докато майка ми още не се беше окопитила от шока от запознанството си с Хортанз, изказах многословни благодарности на момчето и баща му, грабнах кучешкия повод, прикачен към каишката около врата на Хортанз, и го поведох към гаража. За нищо на света нямаше да призная на майка ми, че и аз си го бях представял като миниатюрно сърненце, от което да ти се разтопи сърцето. Да не говорим колко пари бях похарчил за шишенцето с биберон за нещо, което се беше оказало ако не двойник на ландсиъровия „Властелин на долината“, то поне много близко подобие на оригинала...
   Следвани от мама, двамата с Хортанз влязохме в гаража, където, преди дори да успея да го вържа, той прояви смъртна омраза към градинарската ни количка и направи неуспешен опит да я хвърли във въздуха. Накрая му се наложи да се задоволи с това да я обърне и да я изкорми на земята. Вързах го за една халка на стената и набързо махнах всички градинарски пособия, които можеха да си навлекат гнева му.
   – Ох, дано не е особено зъл, скъпи – каза разтревожено майка ми. – Нали знаеш какво отношение има Лари към злите твари.
   Прекалено добре ми беше известно отношението на по‑големия ми брат към всичко животинско – било то зло или не, – затова бях благодарен, че заедно с другия ми брат и сестра ми не присъстваха на пристигането на Хортанз.
   – А, ще се оправи, като свикне с обстановката – рекох. – Просто е малко буйничък. Точно в този момент Хортанз реши, че няма да му е приятно да го оставят сам в гаража, в израз на което предприе атака срещу вратата. Целият гараж се разлюля из основи.
   – Да не би да е гладен – предположи мама, отстъпвайки заднешком по пътеката.
   – Нищо чудно – съгласих се. – Ще му донесеш ли малко морковки и солени бисквити? Мама отприпка да донесе необходимите еленоуспокоителни, а аз влязох да подновя битката си с Хортанз. Той страшно се зарадва, че ме вижда отново, и го доказа със страничен замах с рогата, които ме улучиха право в корема. Аз обаче успях бързо да установя, че като повечето елени и той страшно обичаше да го чешат в основата на рогата, и за нула време го докарах до полулетаргично състояние. А след появата на голям пакет сухи солени бисквити и кило моркови Хортанз се залови да уталожи глада, който беше развил по време на пътешествието си.
Използвах заетостта му да се обадя по телефона и да поръчам да ни докарат слама, сено и овес. А след като Хортанз се нахрани, го изведох на разходка по близкото игрище за голф, където той се държа по възможно най‑възпитан начин. Прибрахме се по някое време и той с най‑голямо удоволствие си легна върху купчина слама в единия ъгъл на гаража и се отдаде на вечерята си от сено и счукан овес. Заключих старателно вратата на гаража и го оставих на спокойствие. Докато си лягах, си мислех колко бързо свиква Хортанз с новия си дом и как от него ще излезе не само забележително привлекателен домашен любимец, но и източник на така необходимия ми опит да отглеждам едри животни.
   На следващата сутрин към пет часа се събудих от странен шум, наподобяващ равномерното избухване на изключително мощни бомби в задната ни градина. И понеже реших, че това е изключено, взех да се чудя какъв би могъл наистина да бъде източникът на този трясък. По блъскането на врати и измърморените проклятия познах, че и останалите членове на семейството ни се чудят какво ли става навън. Надвесих се през прозореца и огледах задната градина. И съзрях как на зазоряване целият ни гараж се люлее насам-натам като кораб в бурно море, тъй като Хортанз изразяваше с нападения срещу вратата на гаража категоричното си желание да закуси. Втурнах се надолу по стълбите, награбих наръч сено, малко счукан овес и моркови и го умиротворих.
   – Мога ли да знам – фиксира ме с враждебен поглед по‑големият ми брат по време на закуска – какво си заключил в гаража ни?
   Но докато отворя уста да отрека каквато да било връзка с нечие присъствие в гаража, майка ми притеснено се хвърли да ме защищава:
   – Съвсем мъничко еленче, скъпи. Да ти налея ли още чай?
   – Никак не е малко, ако се съди по шума, който вдига – отбеляза Лари. – По‑скоро ми звучеше като съпругата на господин Рочестър.
   – Съвсем опитомено е – не отстъпваше мама, – а и страшно обича Джери.
   – Е, добре, че все се е намерил някой да го обича – каза Лари. – Но бъдете така добри да държите проклетото нещо по‑далеч от мен. Животът е достатъчно труден и без стада от карибу да ти се разхождат из градината.
   Началото на седмицата се беше отразило доста зле на популярността ми. Първо мармозетката ми се беше опитала да се напъха рано една сутрин под постелята на Лари, а след като била отблъсната, го ухапала по ухото; свраките ми бяха изкоренили цяла леха с домати, които другият ми брат Лесли най‑прилежно беше засадил; една от зелените ми змии беше избягала, а впоследствие открита с пронизителни писъци от сестра ми Марго зад възглавничките на дивана. Поради което се бях зарекъл да държа Хортанз колкото се може по‑далеч от семейството. Надеждите ми обаче се оказаха кратковременни.
   Прекрасният ден, през който слънцето в действителност се виждаше – истинска рядкост за английските лета – вдъхнови мама да поднесе следобедния чай на ливадата пред дома ни. Така че на връщане с Хортанз от разходката ни по игрището за голф имахме удоволствието да заварим цялото семейство насядало на шезлонги около количката за сервиране, отрупана с целия чаен сервиз, сандвичи, сладкиш със сини сливи и големи купи с малини със сметана. Постреснах се от неочакваната поява на така нареденото ми семейство, след като свърнах покрай ъгъла на къщата. За разлика от Хортанз, който моментално огледа и прецени мирната сцена. След което реши, че пътят към осигуряващия спокойствието му гараж е препречен от чудовищен, а вероятно и крайно опасен враг на четири колела – сервитьорската количка. И че срещу нея можеше да предприеме един-единствен ход. Нададе мощен боен рев, приведе глава и атакува, измъквайки в устрема си повода от ръката ми. Нацели количката право в средата на корпуса, омота в нея рогата си и разпиля чаения сервиз във всички възможни посоки. Семейството ми се оказа в клопка, от която нямаше спасение. Много е трудно, да не кажем невъзможно, дори и в най‑кризисен момент човек да скочи пъргаво от шезлонг. По тази причина мама биде залята с врял чай, сестра ми бе омазана със сандвичи с краставици, а Лари и Лесли си поделиха поравно малините и сметаната.
   – Е, сега вече чашата наистина преля! – изрева Лари, като в същото време перваше с нокът парченца малини от панталона си. – Моментално махни това проклето животно оттук, чу ли ме?
   – Спокойно, миличък! Престани да ругаеш – опита се да го утеши мама. – То, горкото животинче, без да иска...
   – Без да иска ли? Без да иска? – изсъска силно зачервилият се Лари.

   И насочи треперещия си показалец към Хортанз, който, попритеснен от причинената тупурдия, стоеше хрисимо с проснатата като булчински воал върху рогата му покривка от количката.
   – Ти твърдиш, че било без да иска, след като сама го видя как най‑умишлено нападна количката?
   – Имах предвид, миличък – заобяснява объркано мама, – че не те заля умишлено с малините.
   – Ни най‑малко не ме вълнуват намеренията му – отсече гневно Лари. – И не желая да знам какво е искал. Твърдя единствено, че Джери трябва незабавно да го махне. Не желая да търпя около себе си подобни нахалници. Току-виж, следващия път нападнал някого от нас. Ти за какъв ме имаш, по дяволите? Да не ме бъркаш с Бъфало Бил Коуди?
   Така че, въпреки настоятелните ми молби, Хортанз бе заточен в близка до нас ферма, а заминаването му сложи край на възможността да придобия опит с едри животни в домашна обстановка. Комай не ми оставаше друг избор, освен да се цаня на работа в зоологическа градина.
   След като стигнах до това решение, взех, че написах изключително смирено писмо до Лондонското зооложко общество, което, независимо от продължаващата война, разполагаше с най‑голямата колекция от събрани накуп живи същества. Тънейки в неосъзнато блаженство относно несъизмеримостта на амбицията ми, описах плановете си за бъдещето и намеквах, че за по‑подходящ служител не биха могли и да си мечтаят, и едва ли не ги питах направо на коя дата да се явя да почна работа.
   В нормални обстоятелства писмо като моето би стигнало до заслуженото му място – в кошчето за боклук. За мое щастие обаче то взело, че попаднало на бюрото на изключително мил и цивилизован човек – тогавашния главен надзирател на лондонския зоопарк Джефри Вевърс. А той, изглежда, се заинтригувал от бликащата от писмото ми дързост, тъй като за мое безкрайно удоволствие получих от него покана за интервю в Лондон. А там, подтикван от благородния чар на Джефри Вевърс, аз се разпрострях надлъж и нашир на темата „животни“, събирането на такива и създаването на моя лична зоологическа градина. По‑дребнав човек би смачкал ентусиазма ми, отбелязвайки, че плановете ми са налудничави и неосъществими; Вевърс обаче ме изслуша с безкрайно търпение и такт, похвали подхода ми към нещата и обеща да си помисли по въпроса за моето бъдеще. Тръгнах си с още по‑нараснал ентусиазъм.
   След известно време получих учтивото му писмо, с което ме уведомяваше, че за съжаление лондонският зоопарк не разполагал в момента със свободни места за младши служители, но при желание от моя страна съм можел да постъпя като стажант-гледач в провинциалната зоологическа градина на Обществото в Уипснейд. Двойка снежни барсове за разплод да ми беше предложил, нямаше толкова да ме зарадва. Така че след броени дни заминах трескаво за Бедфордшър с куфар със старите ми дрехи и втори – с книги по естествознание и безброй дебели тетрадки, в които се канех да записвам всички наблюдения върху поверените ми животни, плюс бисерите мъдрост, отронили се от устата на колегите ми гледачи...

Преводач Венцислав К. Венков

Издателство Колибри

Зверове в звънарната ми в Pimodo

Симеон Хаджикосев >> Светът на трубадурите

Те са императори, крале и аристократи или просто непознати творци, чието единствено богатство е поетическият им дар, възпяващи любовта

   Трубадурите на Прованс са създатели на лирика, която е първата в европейската култура след античността, която се създава на говорим народен език и носи подчертано светски характер. Нейната поява е немислима без възникването и утвърждаването на т. нар. „куртоазен идеал“ през XII в., свързан с новата придворно-аристократическа култура и култа към дамата на сърцето.
   Общо са запазени 30-40 сборника с трубадурска лирика от края на XIII до XV век. Съвременният читател не може да получи вярна представа за автентичното звучене на провансалската лирика, защото тя е сложно синкретично явление, т. е. била е предназначена не за прочит, а за публично изпълнение, като при това е била пята.
   Първите изяви на трубадурите се отнасят към първата половина на XI в., а зараждането на лириката трябва да се отнесе към самия край на XI и началото на XII в. в графство Поатие (Пейтиу), наследствено владение на аквитанските херцози. За първи трубадур се смята Гилйем IX, херцог на Аквитания и граф на Пейтиу (1071-1127), чиято внучка Алианор Аквитанска (1122-1204) е последователно съпруга на френския крал Шарл VII (1137) и на бъдещия английски крал Хенри Плантадженет (след 1152 г.). Именно тези бракове създават предпоставката за проникването на трубадурската лирика и във френския, и в английския кралски двор, а при дъщеря ѝ Мари дьо Шампан в местния аристократически двор се създава теорията на куртоазната любов.
   Тайната любовна връзка между трубадура и неговата дама на сърцето е довело до употребата на senhal (знак, псевдоним) вместо името на дамата, макар най-често да е било известно коя е възпяваната жена. Това е лесно обяснимо, като се има предвид извънбрачният характер на куртоазната любов.
   Понятието „трубадур“, което се е наложило в международна употреба и е широко познато и у нас, е дошло през френски език. В повечето романски езици то е почти еднотипно и се различава главно произносително (trobador на провансалски и каталански, trovador на испански, галисийски и португалски, trovatore на италиански). Единствено немското понятие Minnesinger се различава, но то произлиза от старонемското Minnesang, означащо „любовна песен“...

Изданието включва и антология със стихове на поети трубадури от различни страни – Бертран де Борн, Маркабрю, Бернарт де Вентадоур, Джираут де Борнел, Гауселм Файдит, Пейре Видал, графиня де Дие, Пейре Карденал, Валтер фон дер Фогелвайде, Танхойзер, Жуау де Гиляде и др.

Издателство Персей

Светът на трубадурите в Pimodo

Бърнард Корнуел >> Последното кралство

Саксонски хроники

   Името ми е Утред. Син съм на Утред, който беше син на Утред, а неговият баща също се казваше Утред. Писарят на баща ми, един свещеник на име Беока, го изписваше Утхред. Не знам какво би казал баща ми по въпроса, тъй като не можеше нито да чете, нито да пише, но аз умея и двете и понякога, когато вадя стари пергаменти от сандъка, го виждам изписано Утред, Утхред, дори Угхтред или Оотред. Гледам тези пергаменти, които свидетелстват, че Утред, син на Утред, е законният и едноличен собственик на земите, грижливо обозначени с камъни и диги, с дъбови и ясенови дървета, с блата и море, и мечтая за тези земи, брулени от вълните и пустеещи под ветровити небеса. Мечтая и знам, че един ден ще си ги върна от хората, които ги откраднаха от мен.
   Аз съм лорд, макар да се наричам ърл Утред, което е едно и също, и пожълтелите пергаменти са доказателство за онова, което притежавам. Законът гласи, че притежавам земята, а законът, казват, е онова, което ни правело хора под Бога вместо скотове в калта. Но законът не ми помага да взема земята си обратно. Законът иска компромис. Законът счита, че парите ще компенсират загубата. Законът преди всичко се опасява от кръвната вражда. Но аз съм Утред, син на Утред, и това е именно история за кръвна вражда. Тя разказва как ще си върна от моя враг онова, което ми принадлежи по закон. Разказва още за една жена и за нейния баща, краля. Той беше мой крал и всичко, което имам, дължа на него. Храната, която ям, покоите, в които живея, и мечовете на моите хора – всичко дойде от Алфред, краля, който ме мразеше.
   Историята започва дълго преди да срещна Алфред. Започва по времето, когато бях десетгодишен и за първи път видях датчаните. Годината беше 866-а и тогава се казвах не Утред, а Осберт, защото бях вторият син на баща си, а само най-големият приемаше името Утред. Брат ми тогава бе на седемнайсет, висок и добре сложен, със светлата коса на нашата фамилия и мрачното лице на баща ни.
   В деня, когато за пръв път видях датчаните, яздехме край брега на морето с ястреби върху китките. Бяхме баща ми, чичо ми, брат ми, аз и дузина прислужници. Беше есен. Гъстата растителност вече жълтееше, по морските скали имаше тюлени, а над тях кръжаха и пищяха множество морски птици – твърде много, за да пуснем ястребите от техните каишки. Яздихме, докато не стигнахме пресечените плитчини, където морето се плискаше между нашите земи и Линдисфарена, Светия остров. Спомням си как се взирах над водата към порутените стени на абатството. Датчаните го бяха ограбили дълги години преди да се родя и макар сега там отново да живееха монаси, манастирът никога не бе възвърнал предишната си слава.
   Помня деня като прекрасен и вероятно наистина е бил такъв. Може да е превалял лек дъжд, но се съмнявам. Слънцето блестеше, морето бе спокойно, вълните кротки, а светът щастлив. Ноктите на ястреба се вкопчваха в китката ми през кожения ръкав, закачулената му глава потрепваше, защото можеше да чуе виковете на белите птици. Бяхме напуснали крепостта предобед, насочвайки се на север, и макар да носехме ястребите, целта ни не беше да ловуваме, а по-скоро да се разходим, за да размисли баща ми на спокойствие.
   Ние владеехме тази земя. Баща ми, лорд Утред, бе господар на всичко южно от Туеде и северно от Тине, но все пак имахме крал в Нортумбрия и неговото име, също като моето, бе Осберт. Той живееше на юг от нас, рядко идваше на север и не ни притесняваше, но сега един мъж, наричан Ела, искаше трона. Този Ела, лорд от хълмовете западно от Йоферуик, бе събрал армия, за да се опълчи на Осберт, и бе пратил подаръци за баща ми, за да си осигури подкрепата му. Баща ми, сега си давам сметка, е държал съдбата на бунта в свои ръце. Аз исках той да подкрепи Осберт по единствената причина, че законният цар споделяше моето име и на крехката си десетгодишна възраст наивно вярвах, че всеки, който се нарича Осберт, трябва да е благороден, храбър и достоен. В интерес на истината Осберт беше изкуфял глупак, но беше крал и баща ми не бе склонен да му обърне гръб. Но Осберт, за разлика от Ела, не бе пратил никакви дарове и не бе засвидетелствал уважение, затова баща ми беше угрижен. Ние бяхме способни незабавно да поведем сто и петдесет мъже на война, всичките добре въоръжени, а за месец можехме да увеличим тази сила до над четиристотин бойци, тъй че онзи, когото решахме да подкрепим, щеше да стане крал и да ни бъде благодарен.
   Или поне така смятахме ние.
   И тогава ги зърнах.
   Трите кораба.
   В спомените ми те изплуваха от гъста морска мъгла и може наистина да е било така, но паметта е измамно нещо, а всички останали картини от този ден са на ясно време и безоблачни небеса, тъй че не е изключено да не е имало мъгла, а просто да ми се е привидяло, че в един момент морето е било пусто, а в следващия са се появили корабите, идващи от юг. Бяха прекрасна гледка – сякаш почиваха безтегловно над водата, а щом веслата им се забиеха във вълните, я пореха устремно напред. Носовете и кърмите им се извиваха високо, украсени с позлатени глави на зверове и дракони, и в онази далечна есен ми се струваше, че танцуват над океана, задвижвани от вдигането и спускането на сребърни криле. Слънцето хвърляше отблясъци от мокрите лопати на веслата, после те се потапяха отново, изтегляха се назад и приказните кораби напредваха под омагьосания ми взор...

Преводач Деян Кючуков

Издателство Сиела

Последното кралство в Pimodo

Антонио Торес >> Кучето и вълкът

Завръщането...

   Така минаха двайсет години, без да виждам тези лица, без да чувам тези гласове, без да усещам мириса на розмарин и на майски цветя...

През 1997 година Торес решава да се върне към темата и персонажите на Тази земя.

Двайсет години по-късно, разказвачът-герой на романа се завръща в малкото Жунко в „Кучето и вълкът“, за да намери град, вече преобразен от нахлуването на прогреса.

Преводач Александра Петрова
Дизайн rad-design
Издателство Делакорт

Кучето и вълкът в Pimodo

Кристина Морато >> Непокорните диви

Съвременните икони...

Мария Калас, Коко Шанел, Уолис Симпсън, Ева Перон, Барбара Хътън, Одри Хепбърн, Джаки Кенеди.

Благодарение на таланта, красотата и ярките им личностни качества, те се превръщат в легенди.

Известни, богати и привлекателни, в очите на целия свят изглеждат съвършени.

Икони на модата и светския живот, те създават собствен стил и са следвани с възхищение от милиони жени, които мечтаят да приличат на тях.

В действителност обаче тези бляскави диви са самотни жени, комплексирани от външността си, ревностно пазещи личното си пространство.

Те носят едни и същи болезнени рани, които така и никога не зарастват: лишени от обич, изоставени от бащите си, и седемте изстрадват последиците от войната, болката от загубата на децата си, травмите от разводите си.

Опитах се да разкрия най-човешката им страна, тази, която е отвъд успеха, славата и властта, тази, която включва техните слабости, комплекси и страхове, като използвах свидетелствата на хора, които са ги познавали такива, каквито са били... Кристина Морато

Издателство Enthusiast

Непокорните диви в Pimodo

Ричард Форд >> Вестителят на бурята

Пазете си гърба

Неуравновесен ветеран,
разочарован наемен убиец,
злочест чирак,
пиян мошеник,
отчаян крадец...

Във времена на криза не ти се полага да си избираш героите.

Добре дошли в Стийлхейвън...


Издателство Студио Артлайн

Вестителят на бурята в Pimodo

Алис Мънро >> Само живот

... вълшебен дар – напомняне защо творбите на Алис Мънро ще се помнят дълго. The Boston Globe

   След като внесе куфара ѝ в купето, Питър, изглеж­да, и побърза да слезе, за да не пречи. Но не за да си тръгне веднага. Обясни ѝ, че се притеснява да не би влакът да потегли. Той стоеше на перона, гледаше нагоре в техния прозорец и махаше с ръка. Усмихваше се и махаше. Усмивката към Кати беше широка и жизнерадостна, без никакво съмнение в света, сякаш вярваше, че тя ще продължава да бъде едно чудо за него, и той за нея също, завинаги. Усмивката на Питър за съпругата му изглеждаше многообещаваща, доверчива и с някакъв оттенък на непоколебимост. Нещо, което не би могло да бъде лесно изразено с думи, а и можеше изоб­що никога да не бъде изречено. Ако Грета бе споменала за такова нещо, той би отвърнал не ставай смешна. И тя щеше да бъде съгласна с него, защото смяташе за неестествено хора, които се виждат ежедневно и постоянно, да дават каквито и да било обяснения.
   Когато Питър бил съв­сем малък, майка му го пренесла през някак­ви планини, чието название Грета все забравяше, за да го измъкне от социалистическа Чехословакия и да го отведе в Европа. Разбира се, имало и други хора освен нея. Бащата на Питър искал също да тръгне с тях, но точно преди деня на тайното отпътуване бил изпратен в санаториум. Трябвало да ги последва при първа възможност, но той умрял.
   – Чела съм такива истории – каза Грета, когато Питър ѝ разправи за първи път това. И обясни как в тези истории бебето се разплаква и неизменно трябва да бъде му бъде затисната устата или да бъде удушено, за да не застрашат хленчовете му цялата група бегълци.
   Питър каза, че никога не бил чувал такива истории и не можел да твърди, че майка му би постъпила по същия начин при такива обстоятелства.
   Майка му стигнала до Британска Колумбия, където научила добре английски и намерила работа в една гимназия като преподавателка по „Бизнес практика“, както наричали тогава тази дисциплина. Отгледала сама Питър и го изпратила да следва в колеж и сега той е инженер. Когато майка му им гостуваше в техния апартамент и по-къс­но в къщата им, тя винаги стоеше само в предната стая и изобщо не влизаше в кухнята, докато Грета не я поканеше. Такова бе поведението ѝ. Бе довела до крайност изкуството да не забелязва. Да не забелязва, да не досажда, да не съветва, въпреки че що се отнася до домакинските умения или изкуство, тя бе много по-напред от снаха си.
   Тя също се отърва от апартамента, където бе израснал Питър и отиде в миниатюрна гарсониера, където имаше място само за едно сгъваемо легло. Значи Питър не може да погостува у дома при мама?, подкачаше я Грета, но майка му изглеж­даше стресната и уплашена. Засягаше се от шегите. Навярно проблемът бе езиков. Но английският беше обичайният ѝ език сега, а и единственият, кой­то Питър знаеше. Той бе изучавал бизнес практика, макар и не от майка си, по времето, когато Грета бе изучавала Изгубеният рай. Грета не проявяваше абсолютно никакъв интерес към практичните аспекти на живота, дори странеше от тях като от чума. При него, изглежда, бе точно обратното.
   При наличието на разделящия ги прозорец и Кати, коя­то нито за миг не позволяваше ръкомахането да отслабва, двамата се задоволяваха с размяната на комични или дори налудничаво благосклонни погледи. Тя мислеше, че Питър изглежда много добре и изоб­що не съзнава това. Той бе подстриган „на четка“, както бе модерно тогава – особено ако имаш претенциите да си инженер – и светлата му кожа никога не се зачервяваше като нейната, никога не потъмняваше на петна от слънцето, а имаше равномерен тен, независимо от сезона.
   Неговите лични мнения наподобяваха тена му. Когато двамата отиваха на кино, след това Питър изоб­що не желаеше да обсъжда филма. Казваше, че е бил хубав или много хубав, или горе-долу. Не виждаше смисъл да продължава нататък. Почти по същия начин той гледаше телевизия и четеше книги. Беше търпелив с тези неща. Хората, кои­то ги бяха запознали, вероятно бяха направили това с най-добри намерения. Грета спореше и почти автоматично го питаше дали би казал същото за някой мост. Бяха го направили с най-добри намерения, но те явно не са били достатъчно добри, защото се бяха провалили.
   Вместо да спори, той само се изсмиваше.
   Това не е същото, казваше той.
   Не е ли?
   Не.
   Грета би трябвало да разбере, че това негово отношение – безучастен, невъзмутим, търпелив – за нея е добре дошло, защото тя бе поет и в нейните стихотворения имаше неща, кои­то съв­сем не бяха весели или лесно обясними... Чак до Япония

Преводач Красимир Желязков
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела

Само живот в Pimodo

Казуо Ишигуро >> Остатъкът от деня

Пропилян?

Един иконом, служил достойно и лоялно на своя господар, предприема важно пътешествие към спомените...

   ... точно липсата на очевиден драматизъм или пищност отличава красотата на нашата страна от другите. Нейни постоянни качества са спокойствието и усещането за сдържаност. И сякаш земята съзнава собствената си красота и величие и не чувства нужда да парадира с тях...

   Мога ли да попитам всички вас, все благородни и добронамерени джентълмени, имате ли изобщо представа в какво се е превърнал светът? Времето, когато можехте да решавате проблемите с благородните си пориви, безвъзвратно отмина... Вие, европейците, явно се нуждаете от професионалисти, които да ви вършат работата. Не го ли осъзнаете скоро, провалът ви е сигурен...

   Но нека сложим нещата на мястото им: задължението на иконома е да осигурява добро обслужване. Не да се бърка в големите проблеми на нацията. Факт е, че тези проблеми никога няма да бъдат изцяло разбрани от хора като мен и вас...

Издателство Лабиринт

Остатъкът от деня в Pimodo

Агата Кристи >> Изпитание за невинните

Някой би го направил отново, за да остане в сянка...

   Артър Калгъри чу тихото пляскане на веслата, когато лод- ката спираше до кея, спусна се по стръмния склон и се качи в нея, докато лодкарят я задържаше с прът. Старецът остави у Калгъри странното впечатление, че той и лодката му си принадлежат взаимно – едно неделимо цяло. Когато откъм морето задуха студен ветрец, отплаваха.

   – Студено е тази вечер – забеляза лодкарят.

   Калгъри отговори утвърдително. После се съгласи, че е по-студено от вчера.

   Струваше му се, или мислеше, че му се струва, че съзира прикрито любопитство в очите на лодкаря. Ето един чужденец. И то чужденец след закриването на туристическия сезон. Още повече, този чужденец се прехвърля през реката в необичаен час – твърде късно за чая в кафенето при вълнолома. Няма куфар, така че не би могъл да идва, за да остане. Защо, чудеше се Калгъри, бе дошъл така късно през деня? Беше ли наистина затова, че подсъзнателно бе отлагал този момент? Оставяйки колкото може за по-късно онова, което трябваше да бъде извършено. Пресичаше Рубикон – реката... реката... Мислите му се върнаха на онази, другата река – Темза.

   Той се бе взрял в нея невиждащ (едва вчера ли беше?), после се бе обърнал, за да погледне пак мъжа, който седеше срещу него на масата. Онези замислени очи с нещо в тях, което той не бе могъл да разбере. Нещо сдържано, нещо което се мислеше, но не се изразяваше.

   „Предполагам – помисли си Калгъри, – че се учат никога да не дават израз на мислите си.“

   Цялата работа ставаше твърде страшна, когато човек се сблъска с нея. Той трябваше да направи онова, което трябваше да се направи – и след това да забрави!
   Намръщи се, като си спомни вчерашния разговор. Онзи приятен, тих, несигурен глас, който казваше:

   „Твърдо ли сте решили да действате така, доктор Калгъри?“

   Разгорещено бе отвърнал:

   „Какво друго мога да сторя? Виждате, нали? Трябва да се съгласите. Това е нещо, което не мога да отмина“.

   Ала той не бе разбрал погледа на онези раздалечени сиви очи и отговорът малко го забърка. „Човек трябва да разглежда нещата от всички страни – да ги обсъди от всички аспекти.“

   „От гледна точка на правосъдието положително може да има само един аспект.“

   Той бе говорил разпалено, помисляйки за миг, че това е недостоен намек да се потули работата.

   „В известен смисъл, да. Но вие знаете, има нещо повече от това. Повече от – нека го наречем – правосъдието.“

   „Не съм съгласен. Нека семейството го обсъди.“

   А другият бързо бе казал:

   „Разбира се – о, да, разбира се. Тях имах предвид“.

   Нещо, което на Калгъри се бе сторило безсмислица! Защото, ако човек мислеше за тях...

   Но веднага след това другият мъж бе добавил без промяна в приятния си глас:

   „Това изцяло зависи от вас, доктор Калгъри. Трябва, разбира се, да постъпите точно така, както чувствате, че е необходимо“.
   Носът на лодката зари в брега. Рубикон бе преминат. Тихият западняшки глас на лодкаря изрече:

   – IЦе ви струва четири пенса, господине, или искате и да ви вьрна назад?

   – Не – отвърна Калгъри. – Връщане няма да има.

   (Колко съдбовно прозвучаха думите му!)

   Той плати, после попита:

   – Позната ли ти е някаква къща, наречена Съни Пойнт?
   Любопитството веднага престана да бъде прикрито. Интересът в очите на стареца жадно се повиши.

   – Разбира се. Тя е там, вдясно от вас – можете да я видите през онези дървета. Тръгнете нагоре по хълма и по пътя вдясно, после свийте в новия път през имота. Тя е последната къща, досами края.

   – Благодаря.

   – Казахте Съни Пойнт, господине? Където госпожа Аргайл...

   – Да, да... – прекъсна го Калгъри. Той не искаше да обсъжда това. – Съни Пойнт.

   Бавна и доста особена усмивка изви устните на лодкаря. Изведнъж заприлича на лукав древен сатир.

   – Тя кръсти мястото така... през войната. Къщата беше нова, разбира се, току-що построена, но нямаше име. Мястото, където е построена – онзи гъсталак – се казва Вайпърс Пойнт. Обаче на нея Вайпърс не ѝ се хареса – не и като име за нейната къща – и го кръсти Съни Пойнт. Но всички ние си го наричаме Вайпърс Пойнт...

   Калгъри му поблагодари рязко, сбогува се и тръгна нагоре по хълма. Всички, изглежда, се бяха прибрали в къщите си, но той си представяше как невидими очи надничат през прозорците, очи а хора, които го наблюдаваха и знаеха къде отива, които си казваха един другиму: „Oтива във Вайпърс Пойнт...“.

   Вайпърс Пойнт. Колко ужасно подходящо трябва да е из- глеждало това име...

   „Защото е по-остър от змийски зъб...“

   Той рязко прогони тези мисли. Трябваше да се стегне и да реши какво точно ще каже...

Художник Димитър Стоянов – Димó

Издателство Ера

Изпитание за невинните в Pimodo

Сюзън Вриланд >> Момичето в хиацинтовосиньо

Една картина през векове и хора...

Преподавател от колеж във Филаделфия кани свой колега в дома си, за да му покаже картина, която пази десетилетия в тайна. Той е убеден, че платното с момиче в синьо е на Вермер. Но защо чак сега показва това великолепно произведение на изкуството?

Драматичната история на картина на Вермер, измислена от авторката, ни води от наши дни през Втората световна война до мрачните години четири века назад – когато художникът е живял и творил. Времена на Холокоста, на загуби и превратности, на наводнения и кражби, на тайни, жестокост и войни. Това са разкази за хората, които са притежавали картината и чийто живот е бил повлиян от нейното загадъчно очарование и силата ѝ да променя съдби. Тя спасява живота на дете, купува свободата на една жена, връща любовта в сърцата на двама души. Внушава спокойствие и мир, събужда вътрешната сила на човек, подтиква към съзерцателност и вглъбеност, помага да откриеш кой си, хвърля мост през вековете.

Издателство Кръгозор

Момичето в хиацинтовосиньо в Pimodo

Глен Купър >> Дупка в тъканта [ Книга 1 от Прокълнати ]

Злото никога не умира

   Емили чу бързо приближаващите стъпки зад гърба си. Преди да се обърне срещу заплахата, тя напрегна мускули и пое дълбоко дъх.
   Издиша рязко при вида на мъжа с ножа.
   Още от дете я бяха учили да не се изправя срещу опасността, а да бяга от нея, но сега това бе немислимо. Нападателят бе само на една ръка разстояние и устремът на движението му даваше предимство.
   Тренираните ѝ рефлекси се задействаха.
   Отби ножа с рязък страничен удар с лявата си ръка и атакува с дясната, улучвайки гърлото с основата на дланта си.
   Щом мъжът залитна назад, Емили стъпи стабилно и го изрита право в слабините.
   Мъжът се свлече на земята.
   Ножът все още беше в ръката му, но не за дълго, защото тя нанесе втори ритник в юмрука му и оръжието отлетя.
   После тя побягна.
   В помещението гръмнаха аплодисменти и одобрителни възгласи.
   – Ето така се прави. Дами и господа, това е крав мага. – Дрезгавият глас на Джон Кемп се извиси над глъчката. – Добра работа, доктор Лаути – похвали я той, след което се обърна към присъстващите. – Забелязахте ли как се защити и атакува едновременно? Точно това искам да научите всички.
   Емили прие с грациозен поклон похвалите и се усмихна, когато Джон дискретно я перна по задника, докато минаваше покрай него. Седна на мястото си сред останалите курсисти, а нападателят нагласи защитните си подплънки, готов за следващата жертва.
   След края на часа курсистите си събраха нещата и излязоха от почивния център. Емили изобщо не бързаше и когато останаха само двамата с Джон, той бавно приближи и нежно я взе в обятията си.
   – Бих могла да те отблъсна – каза тя, когато устните им се разделиха.
   – Радвам се, че не ми отвърна с бърз ритник по макаричките.
   – Господи, направо си несравним в подбирането на сравнения.
   – Животът е постоянно учение.
   Двамата бяха симпатична двойка. Емили бе висока, но Джон я надвишаваше с една стъпка. Той бе тъмен, с късо подстригана кафява коса, гъста като конска грива и кестеняви очи. Тя бе синеока естествена блондинка, имаше лекия акцент и упоритостта на шотландския си баща и светлата кожа и стоицизма на шведската си майка. Джон пък беше типичен американец. И двамата бяха със спортни фигури. Работата му често изискваше физическо натоварване и на четиресет и три той все още беше във върхова форма, с дълги крайници и широк гръб. Тя бе на трийсет и седем. Работеше на бюро. Трябваше да полага усилия да се поддържа и курсовете на Джон по израелска самозащита бяха едно от средствата да го прави.
   – Трябва да бягам – каза тя.
   – Какво ще правиш довечера?
   – Налага се да се върна в лабораторията. „Херкулес“ стартира след два дни.
   – Надявах се да прекараме заедно нощта.
   – Луда съм по теб, но точно сега „Херкулес“ ме подлудява повече.
   – Нервна ли си?
   – Ти как мислиш?
   – Вчера в един жълт вестник излезе статия, че „Херкулес“ щял да създаде микроскопични черни дупки, които щели да унищожат света.
   – Не затормозявай хубавата си главица – рече тя. – Няма да пратим чудесната ни планета по дяволите. Повече се тревожа, че ще потрошим играчка за трийсет милиарда долара. Подобно нещо страшно ще ядоса мама и тате. И между другото, защо четеш боклучавите таблоиди?
   – Защото на третата страница има момичета.
   – Така си и знаех.
   – Когато експериментът тръгне, искам да подновим нашите преспивания.
   – Превръщат се в нещо като навик, а?
   Той прокара големите си длани по гърба ѝ.
   – Имам и по-лоши навици. Казвали са ми, че имам пристрастяваща самоличност.
   – Мисля, че аз ти го казах.
   – Лекувам някои от лошите навици.
   – Пушене – да. Жени – да се надяваме, че с изключение на благоверната, също. Пиячка – е, работим по въпроса.
   – Животът ми, сведен до списък.
   Тя го целуна отново и се отдръпна.
   – Освен вехненето по мен, с какво смяташ да запълниш вечерта?
   – Сигурно ще пусна пералнята.
   – Гледай да разделиш бялото пране от цветното.
   – Щом го чувам от човек, занимаващ се с физика на елементарните частици, ще приема съвета сериозно.
   В осем вечерта главната лаборатория на МААК беше оживена като през деня. Колайдерът бездействаше две години и натискът за успешно и навременно рестартиране се усилваше. Повреда в една от намотките бе довела до изключване на магнит, последвано от експлозия на хелий и пожар. Нужни бяха шейсет милиона долара за смяната на над сто повредени свръхпроводящи магнити и поставките им и за почистване на замърсените вакуумни тръби. Политическите поражения обаче бяха по-трудни за поправяне. Политиците от двете страни на Атлантика виеха за кръв. Пръскането на милиарди за изследване на екзотични субатомни частици беше трудно за преглъщане и в най-добрите времена.
   Като директор на проект „Херкулес“, Емили носеше главната отговорност за провеждането на стартовите симулации и затова тази вечер беше ангажирала голяма част от капацитета на главния компютър.
   – Почти приключихме, нали?
   Тя не откъсна поглед от екрана.
   – Почти, Хенри. След около четиресет минути.
   Хенри Куинт, с невъзмутима физиономия и четвъртита челюст, никога не хвалеше и не кастреше хората си право в лицето. Въпреки схващането, че американските мениджъри са прями, Куинт си служеше по-византийски начини да решава организационни въпроси и предпочиташе хората да научават мнението му косвено или чрез намеци.
   – Разбирам. Инженерите чакат. Трябва им много изчислителна мощ за тестване на намотките.
   – Четиресет минути.
   – Чух. Ще им кажа да се свържат директно с теб, ако времевата рамка е проблематична.
   Генералният директор на МААК излезе, оставяйки я да си мърмори гадости под нос. Куинт беше неин шеф от шест години, но тя така и не се сближи с него. За разлика от предишния ѝ шеф, който беше фанатично предан на работата си, Куинт бе повече администратор, отколкото учен. Емили не поддържаше никакви връзки с него извън работата. Не така стояха нещата с общителния му предшественик. Пол Лумис ѝ липсваше до болка. Единствените неща, които я караха да продължи, бяха „Херкулес“ и перспективите за сливането.
   Надяваше се, че след сливането всичко ще стане по-розово. Поне щеше да има друг генерален директор.
   Масивният англо-американски колайдер беше огромният братовчед на Големия адронен колайдер на ЦЕРН в Швейцария. Швейцарският ускорител, който беше истински гигант навремето, имаше двайсет и седем километрови тунели дълбоко под швейцарската и френската провинция. МААК беше шест пъти по-голям, с дължина около сто и осемдесет километра. Тунелите, следващи грубо М25, която обикаляше Лондон и предградията му, бяха прокопани на около сто и петдесет метра под магистралата. Комплексът на главната лаборатория се намираше източно от Лондон, в Дартфорд, и представляваше купчина архитектурно незабележителни постройки в покрайнините на големия град.
   МААК беше построен с намерението да бие Големия адронен колайдер по типичния за американците начин – „моето е по-голямо от твоето“. Когато се оказа политически трудно програмата да си намери дом на американска земя, британците бяха привлечени като партньори и след милиарди долари и десетгодишен строеж МААК отново беше готов да заработи. Ако всичко минеше добре, „Херкулес І“ щеше да изстреля протони на два лъча с мощност 20 ТеV под английската провинция, които да се сблъскат с много по-голяма сила, отколкото бяха възможностите на адронния колайдер. И ако експериментът минеше без значителни проблеми, „Херкулес ІІ“ щеше да увеличи енергията до теоретичния ѝ максимум от 30 ТеV на лъч. Ако гравитоните съществуваха, при такива чудовищни енергии МААК имаше добър шанс да ги засече.
   Гравитони.
   Субатомните частици на три от четирите фундаментални сили в природата вече бяха открити. Фотонът беше частицата на електромагнетизма. Глуоните бяха частици на силното взаимодействие, което задържаше атомните ядра в едно цяло. W и Z бозоните бяха носители на слабото взаимодействие, на което се дължеше радиоактивното разпадане. Оставаше единствено гравитацията. Всички обединяващи теории на физиката предсказваха съществуването на гравитона, но той никога досега не е бил наблюдаван. Именно гравитонът бе голямата награда.
   Гравитацията беше най-слабата от всички фундаментални сили, а колкото по-слаба е една сила, толкова повече енергия беше нужна за засичането ѝ. Така се появи „Херкулес“. Експериментите ATLAS и CMS в адронния колайдер най-сетне бяха успели да открият неуловимия бозон на Хигс. Ако всичко минеше добре, експериментът „Херкулес“ в МААК щеше да ги надмине с откриването на гравитона...

Издателство Бард

Дупка в тъканта в Pimodo

Вера Мутафчиева >> Случаят Джем

Човекът, изправен пред Историята

   „Не само голям е светът – ще пея аз, – светът е и враждебен. Скрийте се от него в една родина, в един град, в един дом; оградете си един малък къс от големия свят, за да го усвоите и сгреете; намерете си един еснаф, един спахийски алай, едно дело; родете свои деца. Задръжте се за нещо всред безбрежния поток на времето, всред безбрежието на всемира. Изберете една истина за своя.“ 

   Нещо такова бих изпял аз на хората, ако намеря думи. Тогава може би ще престане да ме преследва и Джем в неговата съвършена самота. Малко несправедливо звучи отбелязах, че съм заплатил тая песен аз с тринайсет години. Нея заплати всъщност Джем. С целия си живот.

   За нас животът дотолкова се е превърнал в непрекъснати тържества, дотолкова или някого приемаме, или някого посещаваме, че не бих се зачудил, ако някоя заран ми съобщят:
   „Саади, днес ще бъдете представен на Господа Бога!“...

Издателство Жанет 45

Случаят Джем в Pimodo

Фани Попова – Мутафова >> Последният Асеновец

Майсторът от Бояна, балканска трагедия от XIII век

   Ръката на майстора трепна и се дръпна назад, спряна за миг в колебание. Изученото в преславната шаръчийница на Търновград тежеше неумолимо над чистата и пряма съвест на художника. Свикналата към строгия канон десница не дръзваше към светотатствено движение: да разчупи вековните закони, напластения от толкова години опит.
   Ала обич и преданост избухваха като огнен плам в сърцето му: скъпи спомени, недосънувани копнежи, тайни жалби. Майстор Добрил обори чело. Две прошарени къдрици паднаха над веждите му. О, той искаше от бялата мазилка да изникнат живи и верни образите на двамата ктитори и там, сред полумрака на църквата, връз тъмната багра на фона да се закрепят безсмъртни, възкръснали в свежестта на шарката, в обичайността на стойката, в приликата на лицето, на движението.
   Високите седмосвещници запращяха, пламъчетата на едрите вощеници хвърлиха игриви петна връз бялото мамещо пространство.
   Нямаше време за бавене.
   Войводата Витомир му бе пратил вест от Средец, че очаква наскоро пристигането на царя и царицата, които искаха да разгледат стенописите, чиято слава се разнасяше до царевград Търнов.
   Сред пъстро изписаните стени зееше само това празно поле: мястото, където трябваше да се зографисат ликовете на високите ктитори: Калоян и Десислава. Тях бе оставил за най-накрая, като свидно скътан блян, сякаш дълго отлаган мечтан празник, след който вече нищо радостно не го очаква. И тоя ден бе дошел.
   Майсторът стисна клепачи.
   В безброй многолики образи се тълпяха пред него ликовете на севастократор Калояна и гиздавата му съпруга. На кон, отправени на лов със соколи из вековните гори на Витоша или със сведено в смирено благочестие чело сред бавното шествие от духовници и велможи, на път за тържествената служба в „Света София“, или тъй, както ги бе видял, още съвсем млади, още преди толкова години: двама стройни юноши. Сякаш вчера... Или тъй, както ги бе зърнал за последен път, в съдбовния час на раздялата. Състарени, изпити, морни, подгонени като дивеч, със смъртта по петите. Ала не. Не. Те трябваше да останат в паметта на идните поколения, тъй както Добрил ги помнеше в най-щастливите им дни: млади, хубави, с нацъфтяло благополучие в спокойния взор. Тя облечена в златно и червено, той загърнат в зелените талази на кадифената си мантия, обсипани с многоцветни скъпи камъни и бисер. С диадеми на челото...
   Художникът въздъхна. Тежко се отпусна връз ниското столче, край кюлчетата с боите. Закри лице с длани.
   И целият му учуден и бурен живот изникна из миналото, обгради го с измамата на изживените дни, с чара на отдавна прекараното. Безплътни сенки зашумяха наоколо, тихи, кръшни смехове отзвъннаха, нежен шепот го облъхна, конски копита ехтяха в тихи нощи, гласът на севастократор Калоян отекваше в безмълвието, скъп, незабравим. А навън златна и червена есен вихреше в багри горите на Витоша. Листата на дъбовете, на дивите круши бяха станали ръждивоалени като кръв, докато окапалата шума постилаше сърмени килими връз опустелите пътеки. Смъртта бе затворила портите на калето, мрачна тишина тежеше в празните зали.
   Погледът на севастократора, крехката гиздавост на Десислава живееха още само в сърцето на художника. Само той можеше да ги върне на света. За памет и за приказ.
   Спомените течаха като буен поток и увличаха Добрила все по-далеч, в ония дни, когато двете къдрици над челото му още светеха от младост и нито една бяла жичка не преплиташе буйните му тъмни коси със знака на грижата, когато в Търнов все още царуваше детето Калиман, а в Бояна бе господар братът на великия цар Йоан Асена: превисокият господин Александър...
   В дните, когато един млад шаръчия стъпяше първите си крачки в друма на живота: с чисто чело, бленуващо сърце и вярна кръв...

Издателство Унискорп

Последният Асеновец в Pimodo

Яна Язова >> Шипка

Серафима намира покой, когато залезе полумесецът

   – Но кои са пък тези, кои? – завикаха на руските си гости уплашените румънски домакини – Додето вашите войници са облечени в нови мундири, те носят по телата си дрипи!...
   – Това са техните рицарски униформи – отвърнаха руските войници. – Когато са се срещали гърди срещу гърди със своя враг, върху окопи и укрепления, върху покривите на къщите и стените, когато ноктите са били зачепкнувани в гърла, ръцете са срещали клещи, краката – греди, очите – светкавици, когато се е отбранявал всеки камък, когато всяка тухла е ставала зид, всяка педя родна земя – полесражение, тогава техните дрехи са станали такива дрипели.
   – Но техните стари пушки, какви са такива изпочупени?...
   – Имало е боеве, когато в ръцете им са ставали тояги.
   – А ножовете им... насечени като триони!...
   – Такива виждаме насечени и главите им!.... Те са носили на челата си лъвове!
   – А сега нямат на главите си нищо друго освен рани!
   – Това показва, че не са се крили под калпаците си, когато е падала градушка.
   – Косите им са само пепел!
   – Тия хора са се били в запалени къщи.
   – Но сега защо са целите мрак?
   – Носят ужасни спомени.
   – Но тия хора да не би да идат от Балканите?... Само кървавите въстания им приличат!
   – Да, познахте, това са братята българи!

Издателство Изток-Запад

Шипка в Pimodo

Недю Недев >> Александър Цанков

Аз съжалявам за жертвите, които се дадоха, но нас не ни смущава никоя сянка. Ние сме чисти в своята съвест. Нас и историята ще оправдае. АЦ

Професор Недю Недев ни запознава с личността на един от най-противоречивите политици в новата ни история – Александър Цанков.

Биографията на Цанков заема основно място в книгата. Той е два пъти министър-председател на България – първият на легитимно правителство, а вторият на емигрантско правителство във Виена – безпрецедентен случай в историята ни.

Обект на изследване са Народното социално движение, Съюзът на българските национални легиони и Ратник за напредъка на българщината. Освен правителство във Виена, Цанков създава Корпус за борба с Червената армия – корпус в състава на SS-овските войски. По-късно, след като е осъден задочно на смърт от Народния съд, Александър Цанков заминава за Аржентина и остава там до края на живота си.

Издателство Хермес

Александър Цанков в Pimodo

Франческа Марчано >> Червената къща

Рано или късно истината излиза наяве

   Когато бяхме малки, аз и сестра ми Изабела бяхме убедени, че Алба е застреляла татко. И че после е измислила историята със самоубийството. Погледнете ни. Две слабички момиченца, на единайсет и тринайсет години, които обикалят из кухнята на празната къща и търсят нещо за ядене. В тишината, която ни обгръща, оставяме да се носи въпросът, който не посмяхме да зададем на никого, сякаш се бояхме, че ако го кажем, нещо може да падне на земята и да се разбие на хиляди парчета. Но не се случва нищо. Къщата остава няма, съвсем спокойна. „Кой знае, може да не е така“, казваме си, за да приключим с това. А ако наистина е станало така, мислим си, може пък изведнъж да дойде някой и да отведе Алба.

   Достатъчно е това, което току-що се случи: татко, който изчезна внезапно, като карта в ръцете на фокусник. Ключът се обръща в ключалката и се появява тя, със сандалите от Капри, със зелената рокля и торбите с покупките. Алба. Майка ни. Убийцата. „И така, дечица... Да ви направя ли сандвичи?“ Когато бяхме малки, мислите ни никога не оставаха едни и същи, сменяха непрекъснато формата си. Страшните, които наистина ни плашеха, ставаха мънички и се свиваха на топчица, която можехме да държим в ръка, да я подхвърляме, но и да я изхвърлим. Веднага щом мислите започваха да стават опасни.
   Между мен и сестра ми имаше таен договор. Да продължим. Да преживеем всичко. Да изядем тези сандвичи. СЕГА трябва да внимавам. Да се съсредоточа добре върху това, което върша. Трябва да помня, че тази е точката, от която няма връщане назад. Че отсега нататък всяко движение ще бъде окончателно. Продължавам да гледам стаята и да не правя нищо.
Сега, когато моментът дойде, си давам сметка колко трудна е задачата, с която се заех. Нещо ме спира, сякаш съм принудена да извърша светотатство, да оскверня храм. Колко време това виненочервено кресло е стояло тук, срещу дивана с изтъркана тапицерия, до абажура, рисуван на ръка? И колко години този избелял килим стои постлан върху стария каменен под? А онази синя опалова ваза, сложена на камината? Дядо ми купил къщата през трийсетте години, когато била една полуразрушена сграда, която никой не искал. Майка ми е израснала тука. Също и аз и сестра ми. Тази къща е принадлежала на семейството ми почти седемдесет години. Познавам я, както познавам миризмата на окосена трева. Притежавам всеки сантиметър, почти сякаш чертежът е в мен. Мога да мина през нея със затворени очи. Питам се как е било възможно да си въобразя, че всичко ще остане непроменено и че винаги ще намирам виненочервеното кресло точно срещу дивана, килима на земята и картината на стената. Като декор на сцена, където във всеки момент могат да бъдат изиграни най-важните епизоди, обратите, най-ярките моменти от дългата поредица събития, които са историята на семейството ми.
   Например денят, в който Рене, докато е позирала гола на един стол за поредния портрет, е казала на дядо ми за Мюриел. Или онова лятно утро, когато Оливиеро е пристигнал тук без и той да знае защо, останал на обяд под лозницата и се влюбил в майка ми. Или онези безкрайни нощи, в които Изабела е стояла будна, с втренчен поглед, стряскана от всеки шум, защото за нея тази къща е била само капан. Или вечерта, когато доведох тук Даниел Мур за първи път. Отворих вратата, поканих го да влезе, точно в тази стая. Всичко беше подредено като сега: креслото, избелелият килим, рисуваният пожълтял абажур. Миришеше на изгорели дърва в камината.
Ето, това е Червената къща, му бях казала. Тържествуваща. Какво съм си мислила? Че съм си осигурила място, което ще запази завинаги нашата история, като в сейф? Или, още по-добре, като в светилище, в което никога нищо не може да бъде изгубено? Пресичам с широки крачки партерния етаж на Червената къща, от голямата кухня минавам в хола, после през дървената врата влизам в студиото на дядо. Броя крачките си, сякаш маркирам пространството. Сякаш за последен път минавам през него. Всъщност точно така е.
   Помисляла ли си го някога? Че точно на тебе, от всичките, ще се падне тази задача? Че накрая ти ще трябва да разделиш креслото от дивана, лампата от масата, килима от пода? Че ти ще трябва да махнеш всички предмети, да разрушиш хармонията, която ги е държала заедно? Да разрушиш магията?
   Ще дойде транспортната фирма и носачите ще изчакат да им дам знак. После, само с едно движение ще вдигнат масата, дивана, ще навият килима и ще свалят картините от стената. Ще завият мебелите в одеяла и ще ги увият с въжета. Сякаш за да им затворят очите и да ги натоварят в камиона един върху друг, като трупове, нахвърляни в общ гроб. Под одеялото ще се подаде облегалката на някое кресло. Петното върху калъфа ще изглежда странно вълнуващо. Драскотините върху крака на масата, по-светлият кръг, оставен от чаша върху плота...
   Всеки от тези знаци, които зная наизуст, всеки поотделно, изведнъж ще добият зловещо значение, ще изглеждат като белези. Преди, когато всичко беше на мястото си, тези знаци бяха част от картината, даже не се забелязваха. Сега ще стане невъзможно да не бъдат видени. Дошъл е моментът тези неща да се видят такива, каквито са всъщност.
   Куп тъжни боклуци. Стари неща. И когато всичките мебели и всичките кашони бъдат натоварени на камиона, тази къща – оголена от всичко само за една сутрин – ще онемее. Бяло платно, върху което някой друг ще може да напише собствената си история. Вярно е: няма нищо по-лесно от това да разрушим спомените си. Ясно е, че продължавам да отлагам обаждането на транспортната фирма. Това е най-малкото. Все едно да се обадиш в отделението на осъдените на смърт, за да накараш палача да побърза. Продължавам да се размотавам, обикалям от стая в стая, докосвам повърхностите на маси, ракли. Щом отворя някое чекмедже или погледна в дъното на някой гардероб, се появява поредното нещо, което има силата да ме парализира отново.
   Сядам, въртя го в ръцете си и чакам да ми разкаже историята си, да ми се разкрие. Но всеки от тези предмети е само фрагмент, откъснато парченце, което така, самò, не казва абсолютно нищо. Все едно да се опиташ да възстановиш историята на някоя египетска мумия от нещата, които си открил около нея: пръстен, стъклени мъниста, счупени керамични отломки, избелял епиграф.
   Да, била е жена на търговец, не, сестрата на фараон, даже е била жрица. А историята изисква сюжет, иска фрагментите да са свързани и да има начало и достоверен край. Така че и ние, на свой ред, да можем да я предадем по-нататък. Но дали ще е истинската история? Тази история не говори за нещата, които знаем, нито за онова, което още ни принадлежи. Това е историята на всичко, което сме изгубили по пътя...

Издателство Скайпринт

Червената къща в Pimodo

Джон Ървинг >> В един човек

И тъй в един човек играя аз безброй лица и всички недоволни... Шекспир

Трагикомичната история на Били Абът – бисексуален писател, чиято житейска история обхваща повече от пет десетилетия. На тринайсет години Били осъзнава, че иска да стане писател и че е влюбен в библиотекарката в своето родно градче – жена на годините на майка му, която всички отбягват. Скоро Били осъзнава и още нещо – че и той, и много негови приятели, а по-късно и любовници цял живот ще трябва да играят роли, за да избегнат враждебността на обществото към сексуално различните хора. Двете местни театрални трупи представят не само на сцена героите на Шекспир и Ибсен – самите те също са толкова неразбрани, самотни и трагични.

Издателство Обсидиан

В един човек в Pimodo

Джеймс Дж. Фрейзър >> Златната клонка [ Част I ]

Магия, религия, наука

   Настоящата книга има за цел да обясни необикновеното правило, което урежда унаследяването на жреческия пост на Немийската Диана. Преди повече от тридесет години се залових да намеря решение на проблема и смятах да го изложа съвсем накратко, но скоро установих, че за да звучи правдоподобно, вероятно и по-разбираемо, е необходимо да се обсъдят и някои по-общи постановки, тъй като част от тях почти не бяха засягани дотогава. С всяко ново издание тези и други свързани с тях въпроси заемаха все повече и повече място, проучването се разпростря във все нови и нови насоки, докато първоначалните два тома набъбнаха на дванадесет.

   Междувременно често се чуваха пожелания книгата да излезе в по-сбита форма. Настоящото съкратено издание е опит да се задоволят тези искания и по този начин книгата да стане достъпна за по-широк кръг читатели. Съкращавайки значително нейния обем, се старах да запазя основните принципи и за да станат те ясни, да ги придружа с достатъчно доказателствен материал. Езикът на оригинала, общо взето, е запазен, макар на места изложението да е по-сбито. За да остане колкото се може повече от текста, пожертвах всички бележки, а с тях и точните данни за източниците, които съм използвал. Така че читателите, които искат да научат определен източник, ще трябва да се справят с пълното съчинение, където всичко е документирано и има пълна библиография.
   В съкратеното издание не съм добавял нов материал, нито съм променил становищата, изразени в последното издание, тъй като данните, които научих междувременно, в по-малка или по-голяма степен потвърждават предишните ми заключения или са нова илюстрация на стари положения.
Дали даденото от мен обяснение на институцията на Немийския жрец е вярно, или не – ще покаже бъдещето. Винаги съм готов да се откажа от него, ако бъде предложено нещо по-добро. В същото време, предавайки книгата в новата ѝ форма на оценката на публиката, искам да се предпазя от погрешно възприемане на нейните задачи; защото, струва ми се, все още съществува подобно тълкуване, макар да съм се опитвал да го поправя. Смятам, че ако в настоящия труд съм се спрял по-подробно на култа към дървото, то не е защото преувеличавам важността му в историята на религията, още по-малко защото искам да извлека от него цялата митологична система, а просто защото не мога да пренебрегна този момент, след като се опитвам да обясня значението на един жрец с титлата Горски цар и след като една от претенциите му за този пост е откъсването на клонка – Златната клонка – от дърво в свещената дъбрава. Но съм далеч от мисълта да издигам преклонението пред дървото като първостепенно в еволюцията на религията. Напротив, според мен тя е била изцяло подчинена на други фактори и по-специално на страха от мъртвите, който, общо взето, според мен е оказал най-мощното влияние в изграждането на примитивната религия. Надявам се, че след това изрично опровержение повече няма да се налага да засягам една митологична система, която смятам не само фалшива, но и нелепа и абсурдна. Но хидрата на грешката ми е прекалено позната, за да се надявам, че отсичайки една от главите на чудовището, ще предотвратя израстването на друга, а дори и на същата. Единствено мога да разчитам, че справедливостта и интелектът на читателите ще коригират, сравнявайки го с изричното ми изявление, такова изцяло погрешно разбиране на моите схващания.

Джеймс Джордж Фрейзър, Лондон, юни 1922 г.

Преводач Цветан Петков
Издателство Изток-Запад

Златната клонка [ Част I ] в Pimodo

Силвана де Мари >> Последният елф

Едно могъщо пророчество...

Малкият елф Йорш е сам в един мрачен свят, подгизнал от непрестанни унищожителни дъждове, докато не среща жена на име Сайра и ловеца Монсер. Те се сближават и заедно с кучето на Сайра поемат заедно на път, макар че хората по принцип се ужасяват от елфи. Необичайната дружина успява да избяга от тъмниците на град Далигар, да се измъкне невредима от среща с два гиганта и един трол, да се изкачи на непристъпната Драконова планина. А там живее последният дракон, с когото съдбата е обвързала Йорш. Защото двамата са част от могъщо пророчество...

Когато водата залее земята, слънцето ще изчезне, ще настъпи мрак и студ. Когато последният елф и последният дракон разкъсат кръга, миналото и бъдещето ще се слеят и слънцето на новото лято отново ще заблести на небето.

Минават години, малкият Йорш вече не е толкова малък, но от него зависи твърде много - ще се справи ли с предречената му мисия? И ще намери ли спътница в нелекия си живот?

Илюстрации Джани де Коно
Преводач Иван Тонкин
Корица Ференц Б. Регьоз

Издателство Емас

Последният елф в Pimodo

Лилия Старева >> Български имена и традиции

Пълен български именник и свързаните с него обичаи и ритуали

Какво е за българина името – магия, орис, съдба?

На кого кръщава децата си, какъв закрилник избира за тях – светец, прародител, словесно заклинание? Как е образувана нашата именна система, как се възприемат „чуждите“ имена и какво означават те? Какво послание носят имената на езическа Елада и на канонизираните от православната църква светци? Какви символи и магически ритуали съдържа великото тайнство, наречено „кръщение“, и как да ги приложим днес. И не на последно място, как да изберем имен ден за всеки и да го отпразнуваме по достойнство.

Издателство Труд

Български имена и традиции в Pimodo