събота, 29 ноември 2014 г.

Маргарита Петкова >> Дива къпина

След 31 години...

От твоето отсъствие съм болна.
Неизлечимо.
Всички къщи и всички стволове
ранявам с името ти.
Спомени, вместо хапчета, гълтам
всяка вечер.
Сутрин се будя от неприсъствието ти.
Тръгвам зла и обречена.
Търся те после по всички кръчми
и кафенета.
Замерям котки, хора и кучета
с камъни и с клетви.
Слънцето свети като прожектор
в операционна.
Падат в тревата слънчасали жерави.
Как да живея от спомени?
Болно е даже над мене небето.
Как ще се излекувам?
И този град е болница, където
аз още дълго ще те боледувам.

Бележка на издателя

Издателство Лъчезар Минчев


Клайв Стейпълз Луис >> Хрониките на Нарния

Пълно хронологично издание

   Тази история се случи отдавна – тогава дядо ти беше малко момче, – ала тя е важна, защото показва как започнаха всички отивания от нашия свят до страната Нарния и връщанията оттам.
   През онези дни Шерлок Холмс още живееше на Бейкър Стрийт, а семейство Бастабълс издирваха съкровището на Луишам Роуд. През онези дни момчетата трябваше всеки ден да носят твърди колосани яки, а училището като цяло беше по-гадно от сега. Храната обаче беше къде-къде по-добра, сладкишите също. Е, няма да ви описвам колко евтини и хубави неща имаше, защото устата ви направо ще се напълни със слюнка. Та, в онези дни в Лондон живееше момиче на име Поли Плъмър.
   Живееше в къща от онези, прилепнали една до друга в дълги прави редици. Една сутрин Поли излезе в задната градина и що да види: някакво момче от съседния двор ловко се изкатери и подаде глава над оградата. Тя се изненада, защото в онази къща никога не е имало деца. Там живееха единствено старият ерген господин Кетърли със сестра си, старата мома госпожица Кетърли. Това бе причината да погледне с любопитство нагоре. Лицето на непознатия хлапак бе доста мръсно. Впрочем едва ли би било толкова изцапано, ако след като бе поплакал добре, не бе изтрил сълзите си с изцапани от пръстта ръце. Всъщност той бе постъпил, да не кажем точно, но почти така.
   – Здравей! – поздрави Поли.
   – Здравей! – отвърна момчето. – Как се казваш?
   – Поли. А ти?
   – Дигъри.
   – Леле, какво смешно име!
   – Не е и наполовина толкова смешно като Поли – сопна се момчето.
   – Напротив – смешно е!
   – Не е! – Дигъри нямаше намерение да се предава.
   – Е, аз поне си мия лицето – отбеляза Поли. – И ти трябва да го направиш. Особено след... Спря. Канеше се да каже: „... като си циврил“, но реши, че не е много възпитано.
   – Добре, де! – Гласът на Дигъри прозвуча доста високо. А така говорят нещастните момчета, които не се интересуват дали някой се досеща, че са плакали. – А ти нямаше ли да направиш същото – продължи той, – ако след като цял живот си прекарал в провинцията, имаш си пони и в дъното на градината ти тече река, изведнъж те домъкнат да живееш в такава отвратителна дупка.
   – Лондон не е дупка – възмути се Поли.
   Момчето обаче бе набрало такава скорост, че изобщо не я чу, и продължи:
   – И ако баща ти е далече, в Индия... и трябва да дойдеш да живееш при леля си и вуйчо си, който е луд? Ще ти хареса ли подобно нещо?... И всичко това, защото се грижат за майка ти... А майка ти е болна и ще... ще... умре. Той замълча, а лицето му се изкриви от болка – личеше как храбро се бори да не позволи на сълзите да бликнат.
   – Не знаех. Съжалявам! – смирено каза Поли. Не знаеше какво да добави и реши да насочи мисълта на Дигъри към по-весела тема: – Господин Кетърли наистина ли е луд?
   – Ако не е луд – Дигъри сякаш бе очаквал точно този въпрос, – значи има някаква тайна. Кабинетът му е на най-горния етаж и леля Лети ми забрани да ходя там. Е, не е ли подозрително? И още нещо. Щом вуйчо се опита да ми каже нещо, докато се храним – личи си, че никога не иска да говори с нея – тя винаги го прекъсва с разни там изречения като: „Не се притеснявай за момчето, Андрю“ или „Сигурна съм, че Дигъри не желае да слуша за това“, или „Дигъри, защо не излезеш да си поиграеш в градината?“
   – А той за какво иска да говори?
   – Не знам. Тя никога не му позволява да продължи. Но има и трето. Една нощ, всъщност снощи, както минавах край стълбището към тавана, за да си легна (не ми харесва, дето трябва да минавам оттам), чух вик.
   – Да не би да е заключил там лудата си съпруга?
   – И аз помислих същото.
   – Или е фалшификатор на пари...
   – А ако е бил пират, като онзи в началото на „Островът на съкровищата“, и постоянно се крие от старите си другари?
– Колко вълнуващо! – възкликна Поли. – Представа си нямах, че къщата ти е толкова интересна.
   – Може и да ти се струва интересна – възрази Дигъри, – но как щеше да се чувстваш, ако трябваше да спиш там? Имаш ли представа какво е да лежиш буден под одеялото, като очакваш да чуеш стъпките на вуйчо Андрю, който се прибира в стаята си. А и очите му са такива едни страшни.
   Така започна познанството на Поли и Дигъри. Случи се в самото начало на лятната ваканция. И понеже нито тя, нито той отидоха на море, срещаха се почти всеки ден.
   Началото на приключенията сложи лятото – такова дъждовно и студено не помнеха от години. Какво друго им оставаше, освен да си измислят забавления вкъщи, по-скоро да предприемат проучвания в къщата. Имаш ли представа какви изумителни неща могат да бъдат открити със свещ в ръка из някоя голяма къща, а още повече в цяла редица залепени една до друга къщи? Поли отдавна си имаше находка – малката врата в дъното на техния таван отвеждаше към цистерната, а с внимателно изкачване се стигаше до тъмно местенце, подобно на дълъг тунел – от едната страна с тухлена стена, а от другата – със скосен покрив. Керемидите на покрива пропускаха тук-там по малко светлина. В тунела нямаше под, само рехаво наредени греди с хоросан между тях. Стъпиш ли на такова място, пропадаш през тавана на долната стая. Поли превърна мястото в тунела зад цистерната в пещера на контрабандист: довлече стари щайги, счупени кухненски столове и разни други неща и ги нареди върху гредите така, че направи под. В скривалището държеше касичка, пълна с различни съкровища, един разказ, който пишеше в момента, и няколко ябълки. От време на време тук пиеше и джинджифилова бира. Разпръснатите наоколо стари бутилки придаваха на мястото съвсем истински вид на контрабандистко убежище.
   Дигъри хареса скривалището (тя не му показа разказа), но изследователският му интерес бе насочен другаде:
   – Колко според теб е дълъг тунелът? Искам да кажа, дали свършва в края на вашата къща?
   – Не. Стените не стигат до покрива – обясни Поли. – Не знам докъде продължава тунелът.
   – Значи можем да извървим цялата редица от къщи.
   – Така е – съгласи се Поли.
   – И, олеле...
   – Какво?
   – Всъщност има откъде да влезем в другите къщи!
   – Да, и да ни арестуват като крадци. Не, благодаря.
   – Не се прави на толкова умен! Имах предвид къщата след вашата.
   – Защо точно нея?
   – Защото е необитаема. Татко казва, че никой не живее там още откакто сме се нанесли в нашата.
   – Е, щом е така, предполагам, ще успеем да видим какво има в тази къща – думите на Дигъри прозвучаха като предложение.
   В действителност той се вълнуваше много повече, отколкото личеше по тона му. Защото точно като теб си представяше всички причини, поради които къщата бе необитаема от толкова време. И Поли си мислеше същото.
   Никой от тях не спомена думата духове. И двамата бяха на мнение, че щом веднъж им е хрумнало да проучат мястото, би било глупаво да се откажат.
   – Да опитаме ли сега? – обади се Дигъри.
   – Добре – съгласи се Поли.
   – Да не го правим, ако не искаш?
   – Искам, ако и ти искаш – отвърна тя.
   – Как ще разберем, че сме стигнали там?
   Решиха да излязат от скривалището и да преброят колко са стъпките между две греди. Така ще пресметнат колко греди има над една стая. Ще прибавят още четири за коридора между двете тавански помещения в къщата на Поли и още толкова стъпки за стаичката на прислужницата, колкото за таванското помещение. В крайна сметка ще изчислят дължината на къщата. Когато извървят втори път същото разстояние, ще се озоват в края на къщата на Дигъри. А следващата врата означава, че влизат в тавана на необитаемата къща.
   – Изобщо не очаквам да е необитаема – подхвърли Дигъри.
   – А какво очакваш?
   – Положително там живее някой, крие се и излиза само през нощта с фенер в ръка. Най-вероятно ще открием банда закоравели престъпници и ще получим наградата. Глупаво е една къща да е необитаема толкова години, освен ако няма някаква тайна.
   – Според татко причината е в канализацията – уточни Поли.
   – Пфу! Възрастните винаги намират такива безинтересни обяснения – изсумтя Дигъри.
   Разговаряха огрени от слънчевата светлина, която струеше в таванското помещение, а не на пламъка на свещ в пещерата на контрабандиста. Изглеждаше направо невероятно необитаемата къща да е населена с духове.
   Премериха таванското помещение, оставаше да намерят молив и да съберат числата. В началото сметките на двамата се различаваха, но дори когато се споразумяха за сбора, не съм убеден дали беше правилният. Бързаха да започнат проучването.
   – Внимавай, не трябва да вдигаме шум! – напомни Поли, докато се катереха към местенцето зад цистерната.
   За този специален случай и двамата взеха по една свещ (Поли имаше голям запас от свещи в Пещерата).
   Всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак и прах. Само вятърът свистеше. Пристъпяха безмълвно от греда на греда. Само два пъти прошепнаха: „Сега сме над вашия таван“ и „Сигурно сме на половината на нашата къща.“
   Никой не се спъна, свещите не угаснаха и те стигнаха до малка врата в тухлената стена отдясно. От тази страна нямаше дръжка: вратата просто бе предназначена за излизане, а не за влизане, но и двамата бяха убедени, че ще успеят да освободят малката кука (каквито често поставят от вътрешната страна на кухненските шкафове).
   – Да пробвам ли? – попита Дигъри.
   – Пробвай, ако и ти искаш! – отвърна Поли.
   И двамата чувстваха, че положението става сериозно, но никой не искаше да се откаже. Дигъри дръпна куката с известно усилие. Вратата се разтвори широко и внезапно нахлулата слънчева светлина ги накара да замижат. След миг, за огромна изненада видяха, че надничат не в празно таванско помещение, а в мебелирана стая. Поне на пръв поглед изглеждаше сякаш вътре няма никой. Цареше мъртвешка тишина. Любопитството на Поли надделя. Тя духна свещта и тихо пристъпи в странната стая.
   Стаята беше, разбира се, таванско помещение, но бе обзаведена като дневна. Всички стени бяха закрити от препълнени с книги полици. В камината гореше огън (нали помните – през онази година лятото бе студено и дъждовно!), а пред нея, с гръб към децата, имаше кресло с висока облегалка. Между стола и Поли, заемайки по-голямата част от помещението, стоеше огромна маса, отрупана с всевъзможни неща: книги, тетрадки, шишенца с мастило, перодръжки, восък и микроскоп. Но преди всичко тя забеляза яркочервения дървен поднос с няколко кръгчета върху него, подредени по двойки: жълто и зелено, оставено малко място – и друго жълто кръгче с друго зелено. Не по-големи от обикновени пръстени, те блестяха ярко и нямаше начин човек да не ги забележи. Бяха най-красивите дребни предмети, които си способен да си представиш. Ако Поли беше по-малка, сигурно щеше да й се прииска да лапне едно от тях.
   В тихата стая се долавяше единствено тиктакането на часовника. И въпреки това, както вече установи тя, всъщност не беше съвсем тихо. Чуваше се слабо – изключително слабо – жужене. Ако в онези дни съществуваше прахосмукачката, Поли щеше да си помисли, че чува именно как чистят с нея някъде надалеч – през няколко стаи и през няколко етажа. Но жуженето беше доста по-приятно и доста по-музикално, но тъй слабо, че едва се различаваше.
   – Всичко е наред. Тук няма никой – подхвърли Поли през рамо към Дигъри.
   Вече не шепнеше. Дигъри пристъпи в стаята и премигна срещу светлината. Беше изключително мръсен, както и самата Поли.
   – Ударихме на камък – обади се той. – Къщата изобщо не е необитаема. Най-добре да се омитаме, преди да се е появил някой.
   – Какво според теб е това? – Поли посочи кръгчетата.
   – О, хайде – възропта Дигъри. – Колкото по-бър...
   Той така и не довърши. Внезапно креслото с високата облегалка пред камината се размърда и оттам се надигна – както дяволче се показва през дупка в пода – заплашителната фигура на вуйчо Андрю. Изобщо не се намираха в необитаемата къща, а в дома на Дигъри, и то в забранения кабинет! И двете деца възкликнаха „Олеле“ и осъзнаха ужасната си грешка. Как не се досетиха, че не бяха вървели достатъчно дълго!
   Вуйчо Андрю беше висок и много слаб, с остър нос и блестящи очи. Издълженото му лице бе увенчано от буйна рошава сива коса.
   Дигъри остана безмълвен. Вуйчо Андрю изглеждаше хиляди пъти по-застрашителен, отколкото когато и да било досега. Поли още не бе така изплашена, но скоро щеше да изпита това чувство. Преди да направи каквото и да било друго, вуйчо Андрю прекоси стаята, стигна до вратата, затвори я и превъртя ключа. После се обърна, вторачи блесналите си очи в децата и се усмихна широко, разкривайки всичките си зъби.
   – Готово! Сега глупавата ми сестра няма как да ви хване.
   Децата не очакваха възрастният човек да направи подобно нещо. Сърцето на Поли слезе в петите. Двамата с Дигъри заотстъпваха към вратичката, през която влязоха. Не допускаха обаче колко бърз бе вуйчо Андрю. Той ги заобиколи, затвори и тази врата и застана пред нея. Потърка ръце и така изви пръсти, че кокалчетата му изпукаха. Имаше дълги бели пръсти.
   – Очарован съм да ви видя – подхвана той. – В момента ми трябват точно две деца.
   – Моля ви, господин Кетърли – обади се Поли, – почти е време за обяд. Непременно трябва да си вървя. Ще ни пуснете, нали?
   – Не сега – отвърна вуйчо Андрю. – Възможността е прекалено добра, за да я пропусна. Трябват ми две деца. Разбирате ли, на прага съм на велико откритие. Опитах с морско свинче и вярвам, че се получи. Но морското свинче не ти казва нищо, нали? А и не можеш да му обясниш как да се върне.
   – Вуйчо Андрю – намеси се и Дигъри, – наистина е време за обяд, всеки момент ще ни потърсят. Трябва да ни пуснеш!
   – Трябва? – повтори вуйчо Андрю.
   Дигъри и Поли се спогледаха. Не посмяха да отронят ни дума, но в очите им се четеше: „Не е ли ужасно?“ и „Ще се преструваме, че сме съгласни с него.“
   – Ако сега ни пуснете за обяд – събра кураж да каже Поли, – ще се върнем веднага след храна.
   – И откъде да съм сигурен? – усмихна се вуйчо Андрю лукаво. Ала сякаш промени решението си: – Е, щом наистина се налага да вървите, предполагам, че не бива да ви спирам. Не очаквам две млади същества като вас да изпитват удоволствие да разговарят с такъв стар и глупав човек като мен. – Въздъхна и продължи: – Представа нямате колко съм самотен понякога... Няма значение. Идете да обядвате. Искам обаче да ви направя подарък. Не всеки ден идва момиченце в мрачния ми стар кабинет, особено, трябва да добавя, такава привлекателна млада дама.
   Поли започна да си мисли, че в крайна сметка може и да не е толкова луд.    – Искаш ли пръстенче, мила моя? – обърна се вуйчо Андрю към Поли.
   – Имате предвид едно от онези жълтите или зелените ли? – попита Поли. – Прекрасно!
   – Няма да е от зелените – промърмори вуйчо Андрю. – Опасявам се, че те не са за раздаване. Но на драго сърце ще ти дам който и да е от жълтите. Ела да пробваш!
   Поли съвсем забрави страховете си и мисълта, че старият мъж може да е луд. А и ярките кръгчета бяха така тайнствено привлекателни. Приближи се към подноса.
   – Ха, честна дума! – възкликна тя. – Тук жуженето се чува по-високо. Сякаш пръстените го издават.
   – Какво странно хрумване, мила моя – засмя се вуйчо Андрю.
   Смехът прозвуча естествено, ала Дигъри зърна алчното, почти хищническо изражение върху лицето му.
   – Поли! Не ставай глупачка! – провикна се той. – Не го докосвай!
   Оказа се прекалено късно. В същия момент Поли се пресегна, за да пипне едно от кръгчетата. И на мига – без никакво проблясване, шум или каквото и да било предупреждение – тя изчезна. Дигъри и вуйчо му останаха сами в стаята...

Издателство Труд


Вилхелм Хауф >> Приказки

В пъстрия и загадъчен свят на Изтока и още много приключения

   Живеел едно време почтен шивашки калфа на име Лабакан, който се учел на занаят при един сръчен майстор в Александрия. Не можело да се каже, че Лабакан бил непохватен в шева, напротив, умеел много хубаво да изпипва работата си. Би било несправедливо човек да го нарече мързеливец, но не бил съвсем като другите, защото, като се захванел, можел да шие часове наред, без да спре, така че иглата да се нажежи в ръцете му и конецът да започне да пуши, но друг път, а това се случвало за съжаление по-често, седял умислен, вперил поглед пред себе си, а лицето и целият му вид ставали толкова особени, че другите калфи си казвали:
   – Лабакан отново стана господар.
   А в петъчен ден, когато другите хора след служба кротко се разотивали по домовете си да се захванат за работа, Лабакан излизал от джамията, облечен в красивата си, спечелена с много труд дреха, минавал яваш-яваш с горда походка през мегданите и улиците на града и когато някой от другарите му пожелаел „Мир с теб!“ или го запитвал „Как си, приятелю Лабакан?“, махвал снизходително с ръка или кимвал с глава, ако се налагало. Когато майсторът му кажел на шега: „Ти си роден за принц, Лабакан“, той се чувствал много щастлив и му отвръщал:
   – И вие ли сте забелязали? – Или – Отдавна си го мисля.
   Така я карал шивашкият калфа Лабакан от дълго време. Майсторът търпял глупостта му, защото инак бил добър човек и имал сръчни ръце. Но един ден Селим, братът на султана, който минавал през Александрия, изпратил на Лабакановия майстор една празнична дреха, на която трябвало да се направят някакви поправки. Майсторът възложил работата на Лабакан, защото него най го бивало във фината изработка.
   Вечерта, щом майсторът и работниците си тръгнали да си починат след тежкия ден, неустоим копнеж притеглил Лабакан обратно към работилницата при дрехата на султанския брат.
   Дълго стоял той унесен пред нея и се възхищавал ту на лъскавата бродерия, ту на преливащите багри на кадифето и коприната. Не можал да се стърпи да не я облече и каква била изненадата му, когато дрехата му прилепнала точно, сякаш му била ушита по мярка.
   – Не съм ли като онзи принц? – питал се той, като крачел напред-назад из стаята. – Не каза ли дори майсторът, че съм роден за принц?

   С обличането на дрехата калфата сякаш влязъл в кожата на царска особа. Той започнал да се мисли за неизвестен царски син и като истински царски син решил да поеме по широкия свят и да напусне това място, където хората били толкова глупави да не забележат, че под обвивката на низшето съсловие се криело вроденото му достойнство. Струвало му се, че разкошната дреха била изпратена от добра фея. Нямал сили да откаже толкова скъп подарък, взел със себе си малкото пари, които имал, и напуснал Александрия, закрилян от тъмнината на нощта.
   Откъдето и да минел новият принц, смайвал хората, защото разкошната дреха и сериозният му, горд вид не подхождали на пешеходец. Когато го питали защо ходи пеш, той отвръщал загадъчно, че си имал причини. Но като забелязал, че с това будел единствено насмешки, срещу скромна сума си набавил една кранта, която била точно за него, защото имала бавен, спокоен вървеж и не го поставяла в неудобното положение да се изявява като умел ездач – нещо, за което не го бивало.
   Един ден, когато едвам кретал по пътя, възседнал своята Мавра – така бил нарекъл коня си – към него се присъединил един друг ездач и го помолил за позволение да язди заедно с него, че да му минел по-бързо пътят в приказки. Ездачът бил весел млад човек, красив и приятен за компания. Скоро завързал разговор с Лабакан, заговорили се кой откъде е и се оказало, че той също като шивашкия калфа е тръгнал да странства. Казал, че името му е Омар и е племенник на Елфи бей, нещастния паша на Кайро, и е тръгнал на път, за да изпълни повелята, която опекунът му отправил от смъртното си легло. Лабакан не се разпрострял толкова надълго и нашироко за себе си, дал само на спътника си да разбере, че е от знатен произход и че пътува за удоволствие.
   Двамата младежи си допаднали и продължили заедно пътя си. На втория ден от общото им пътешествие Лабакан попитал другаря си Омар за поръчението, което трябвало да изпълни, и за своя почуда научил следната история:
   Елфи бей, пашата на Кайро, бил поел възпитанието на Омар от най-ранното му детство, а родителите си той не познавал. Но когато, нападнат от врагове и смъртно ранен в три неуспешни битки, беят бил принуден да бяга, разкрил на питомника си, че не му е племенник, а е син на могъщ владетел, който от страх пред предсказанията на гадателя си бил отпратил младия принц далеч от палата си и се бил заклел да го види едва на двайсет и втория му рожден ден. Елфи бей не назовал името на бащата на Омар, а само най-строго му заръчал на петия ден от настъпващия месец рамадан, когато той щял да навърши двайсет и две години, да отиде при известната четвърта колона Ел-Серуя, която се намирала на четири дни път източно от Александрия. Предал му един кинжал и казал, че трябва да го даде на мъжете при колоната с думите: „Аз съм този, когото търсите“, а ако те му речели „Слава на Пророка, който те опази“, трябвало да ги последва – те щели да го отведат при баща му.
   Шивачът много се учудил на казаното. Оттам насетне започнал да гледа на принц Омар със завист. Ядосал се, че другият не само че минавал за племенник на пашата, но съдбата му отреждала и честта да бъде царски син, а на него, когото била надарила с всичко подобаващо на един принц, за подигравка му подхвърлила тъмен произход и прост житейски път. Започнал да сравнява себе си с принца. Трябвало да признае, че онзи момък имал много приятни черти на лицето: красиви, живи очи, дръзко извит нос, внимателно, любезно държане, накратко – притежавал твърде много от качествата, които човек можел да си пожелае.
   Но колкото и предимства да откривал у другаря си, като го гледал, си казал, че той, Лабакан, ще се понрави повече на царя от истинския принц.
   Тези мисли го преследвали през целия ден, с тях си легнал и вечерта, но когато се събудил на сутринта и погледът му паднал на лежащия наблизо Омар, който си спял спокойно и навярно сънувал щастието си, вързано му в кърпа, у него се зародила мисълта с хитрост и сила да си вземе това, от което неблагосклонната съдба го била лишила. Кинжалът – отличителният знак на завръщащия се у дома принц, стърчал от пояса на заспалия момък. Лабакан бавно го изтеглил, за да го забие в гърдите на притежателя му. Но при мисълта за убийство миролюбивата душа на калфата възнегодувала. Лабакан се задоволил само да прибере кинжала, да се метне на коня на принца и преди още той да се събуди и види, че всичките му надежди са ограбени, неверният му другар бил набрал преднина от няколко мили.
   Лабакан ограбил принца точно в първия ден на свещения месец рамадан, така че разполагал с още четири дни, за да стигне до добре познатата му колона Ел-Серуя. Макар че местността, където се намирала колоната, била на не повече от два дена път, той бързал, защото все се боял да не го настигне истинският принц.
   На края на втория ден Лабакан зърнал колоната Ел-Серуя. Тя била разположена на едно малко възвишение сред голяма равнина и се виждала на два-три часа път оттам. При вида ѝ сърцето на Лабакан забило по-силно, макар че през последните два дни той имал достатъчно време да помисли за ролята, която възнамерявал да играе, гузната му съвест го карала малко да се страхува, но мисълта, че е роден за принц, го изпълвала с нови сили, така че успокоен, той се насочил към целта си.
   Местността около Ел-Серуя била гола и безлюдна и новият принц за малко щял да изпадне в затруднение с прехраната си, ако не се бил запасил за няколко дни напред. Настанил се с коня си под едни палми и зачакал да види какво ще му поднесе съдбата по-нататък.
   Към обяд на другия ден забелязал сред обширната равнина голямо шествие от коне и камили да се придвижва по посока на колоната Ел-Серуя. То се спряло в подножието на хълма, на който била колоната, и пътниците разпънали разкошни шатри; по всичко личало, че това е пищно шествие на богат паша или шейх. Лабакан се досещал, че множеството хора, което виждал, са дошли там заради него и изгарял от желание още същия ден да им се представи като бъдещия им повелител, но овладял копнежа си, защото знаел, че едва на другата сутрин щели да се изпълнят и най-смелите му желания.
   Утринното слънце разбудило неземно щастливия шивач за най-важния миг в живота му, мига, в който нищожният, неизвестен простосмъртен щял да се изправи до баща си, царя. Докато слагал юздите на коня си, за да се отправи към колоната, Лабакан си помислил, че не постъпва редно, и си представил каква болка щял да изпита излъганият в надеждите си царски син. Но зарът бил хвърлен, той не можел вече да върне нещата обратно, а и себелюбието му нашепвало, че външността му била достатъчно представителна, за да отиде и се представи за син и пред най-властния цар на света... Из Мнимият принц
(Откъсът е по превода на Диляна Ламбрева)
Издателство Хермес

Вилхелм Хауф. Приказки в Pimodo

петък, 28 ноември 2014 г.

О.Хенри >> Разкази за Коледа

Хиляда долара, Последният лист, Даровете на влъхвите

   Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и осемдесет и седем цента. А утре е Коледа.
   Не ѝ оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. Което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават.
   Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квартира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче.
   Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: „Г-н Джеймз Дилингъм Йънг“. „Дилингъм“ се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на „Дилингъм“ бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромничко и непретенциозно „Д“. Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно се превръщаше в „Джим“ и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно.
   Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше долу по сивата ограда на сивия двор. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и осемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо хубаво. Нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим.
   На стеничката между прозорците имаше огледало. Не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство.
   Изведнъж тя обърна гръб на прозореца и застана пред огледалото. Очите ѝ излъчваха блясък, но лицето ѝ за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна.
   Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Савската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист.
   И тъй великолепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад. Те се спускаха чак под коленете ѝ и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха на протрития червен килим.
   Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на глава и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата.
   Фирмата, пред която се спря, гласеше: „Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси“. Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря да си поеме дъх. Мадам, грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата.
   – Бихте ли купили косите ми? – попита Дела.
   – Аз купувам коси – отвърна мадам. – Свалете си шапката да видя как изглеждат.
   И отново се струйна кафявият водопад.
   – Двадесет долара – отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса.
   – Давайте ги по-бързо – каза Дела.
   О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък за Джим.
   Най-после намери. Това нещо несъмнено бе създадено за Джим и само за Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Това беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък – каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още щом я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство – тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха ѝ двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка.
   Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението ѝ отстъпи донейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородство, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача.
   След четиридесет минути главата ѝ се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото.
   „Ако Джим не ме убие още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка – помисли си тя. – Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?“
   В седем часа кафето вече беше сварено, а нагретият тиган стоеше отстрани на печката в очакване на котлетите.
   Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при най-дребния повод и сега зашепна:
   – Мили боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава.
   Вратата се отвори, Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. Горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. Имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха.
   Джим застина неподвижен до вратата – като сетер, подушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела, с изражение, което тя не можа да разбере, но което я уплаши. Това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас – изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение.
   Дела скочи от масата и се хвърли към него.
   – Джим, мили – извика тя, – не ме гледай така! Отрязах си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подарях нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. Кажи ми сега „честита Коледа“, Джим и нека прекараме весело празника. Да знаеш само какъв хубав, какъв чудесен подарък съм ти приготвила.
   – Отрязала си си косите ли? – едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този очевиден факт.
   – Да, отрязах ги и ги продадох – каза Дела. – Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси.
   Джим огледа стаята, като че търсеше нещо.
   – Значи, вече нямаш коси? – попита той едва ли не като смахнат.
   – Безсмислено е да ги търсиш – отвърна Дела. – Казах ти вече: отрязах ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят – продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, – но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим?
   И Джим бързо се съвзе от вцепенението. Той взе Дела в прегръдките си. Нека бъдем тактични, и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо – осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат погрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дари, но между тези дари е липсвал един. Впрочем тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени по-нататък.
   Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата.
   – Не ме разбирай погрешно, Дела – каза той. – Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към моето момиче. Но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се посбърках.
   Белите подвижни пръсти разкъсаха канапа и хартията. Последна възторжено възклицание, което – уви! – чисто по женски бе сменено със сълзи и хлипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си успокоителни способности.
   Защото на масата лежаха Гребените, същият онзи комплект гребени – два за отстрани и един за отзад, на които Дела толкова пъти се бе любувала пред една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни покрая, съвсем в тон с хубавите ѝ, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо – тя знаеше това – и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без някаква надежда, че ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения.
   Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза:
   – Косата ми расте толкова бързо, Джим.
   Изведнъж тя скочи като попарено коте и възкликна:
   – Ах, боже мой!
   Джим още не беше видял своя красив подарък. Тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал сякаш заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа.
   – Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. Сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовника. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои.
   Но вместо да ѝ даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна.
   – Дела – каза той, – нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използуваме още сега. Аз продадох часовника си, за ла мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите.
   Влъхвите, които са донесли дарове на младенеца в яслите, са били, както ви е известно, мъдри хора, удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри – може би дори с уговорка да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертвуваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите.
(По превода на Тодор Вълчев, 1977)
Преводач Огняна Иванова

Издателство Изток-Запад


Иван Тургенев >> Първа любов

От всички мои женски образи най-любим ми е този на Зинаида. ИСТ

Владимир е на шестнайсет и прекарва лятото в семейната крайградска вила, където среща красивата и обаятелна княгиня Зинаида Засекина. Юношата се влюбва от цялото си сърце в младата жена, при все че тя е заобиколена от множество кандидати, домогващи се до нейното внимание. Чувствата на Владимир не срещат взаимност, Зинаида, едновременно своенравна и ранима, се държи покровителствено с младежа. Едва след време Владимир ще открие кой е щастливият му съперник, спечелил любовта на Зинаида, и това ще остави у него следа за цял живот...

Издателство Фама


Стефан Цвайг >> Колекция новели

Двайсет и четири часа от живота на една жена, Фантастична нощ, Лепорела, Смут в чувствата и Улица в лунна светлина

   Моите студенти и колеги от факултета са се ръководили от добри намерения: ето, това е първият екземпляр от онова тържествено връчено и луксозно подвързано поздравление, което филолозите ми посветиха по случай моята шейсетгодишнина и трийсетгодишната ми дейност на университетски преподавател. Получило се е истинско животоописание; не липсва нито една статийка, нито едно тържествено слово, нито една незначителна рецензия от многобройните научни алманаси, които библиографското усърдие да не е изтръгнало от книжната гробница – целият ход на моето развитие е до този час очертан ясно и прегледно, стъпало по стъпало, също като добре пометено стълбище. Бих се показал наистина неблагодарен, ако не бях изпитал радост от тази трогателна старателност. Неща, които самият аз смятах за забравени и изчезнали, се връщаха групирани и подредени в нов облик: не, не мога да отрека, че аз, старецът, разгръщах страниците със същата гордост, с която ученикът се взира в свидетелството, получено от неговите учители, където за пръв път намира доказателство за способностите и стремежите си към научни занимания.
   И все пак: когато прелистих тези двеста грижливо изписани страници и точно прецених духовния си облик, не можех да не се усмихна. Такъв ли бе моят живот в действителност? Нима наистина се е извисявал толкова спокойно и целеустремено от първия до настоящия миг, както биографът го е подредил въз основа на документалния материал? Изпитах същото, когато за пръв път чух от грамофона собствения си глас: отначало изобщо не го разпознах – това несъмнено бе моят глас, ала само гласът, който възприемат останалите хора, но който самият аз не долавям чрез кръвта и чрез глъбините на своята същност. И така, аз, който посветих живота си на идеята да изобразявам хората въз основа на делата им и да овеществявам духовната структура на техния свят, именно чрез собствените си преживявания за пореден път осъзнах колко непроницаема е истинската сърцевина на характера във всяка съдба, пластичната клетка, от която покълват всички издънки на растежа. Ние изживяваме безброй секунди и все пак си остава само една-единствена, която довежда нашия цялостен вътрешен свят до кипеж, секундата, която (Стендал я е описал) предизвиква светкавична кристализация на душевния цъфтеж, напояван до този миг с всички необходими сокове – вълшебна секунда, досущ като онази на сътворението и подобно на нея скрита в топлата утроба на собственото тяло, незримо, недосегаемо, неосезаемо, неповторимо тайнство. Никаква алгебра на духа не е в състояние да я изчисли, никаква алхимия на предчувствието – да я отгатне, а собственият усет рядко може да бъде споходен от нея.
   Онази книга не съдържа нито дума за най-съкровената тайна на моето духовно развитие: ето защо не можех да не се усмихна. Всичко в нея е вярно – само че липсва най-същественото. Тя само ме описва, ала не ме изобразява. Просто разказва за мен, ала не ме разкрива. Грижливо стъкменият регистър обхваща двеста имена – липсва само онова, което излъчи същинския подтик към творчество, името на човека, който определи моята съдба, а сега – с удвоена мощ – отново ме връща към младостта ми. Споменати са всички, само не и той, който ме дари със словото и с чието дихание говоря: и ето че възприемам малодушното премълчаване като провинение. Цял живот рисувах образи на хора, вдъхвах живот на древни личности, за да бъдат възприети от съвремието, но тъкмо за онова, което бе най-съвременно за мен, не помислих никога: ето защо ще дам на нея, на любимата сянка, да пие от собствената ми кръв, както са правили по времето на Омир, за да може някогашният старец да ме заговори отново, да навести мен, застаряващия човек. Към всеизвестния свитък искам да добавя и един таен – съкровена изповед към учената книга – и заради него сам да си разкажа истината на моята младост.
   Преди да започна, разгръщам още веднъж онази книга, която претендира, че представя моя живот. И отново не мога да сдържа усмивката си. Не разбирам как са смятали да уловят съкровената ми същност, след като са застанали на погрешна отправна точка? Още първата им стъпка е неправилна! Някакъв съученик, изпълнен с добри намерения към мен, понастоящем таен съветник, ми приписва, че още в гимназията съм изпъквал сред всички останали ученици със страстната си любов към хуманитарните науки. Паметта ти изневерява, мили мой съветнико! За мен всичко хуманистично бе зле понасяна принуда, прегръщана със скърцане на зъби. Тъкмо защото като син на ректор в онова малко северногерманско градче откакто се помня възприемах образователната дейност само като начин за припечелване на насъщния, от малък намразих всичко, свързано с филологията: заради своето мистично предназначение да съхрани творческото начало, природата винаги насажда у детето недоверие и пренебрежение към увлеченията на бащата. Тя отхвърля удобното и безволево унаследяване, неусложненото продължаване и препредаване от поколение на поколение: отначало винаги насажда противоречия между сродните по дух и едва след мъчително плодоносно лутане позволява на по-младия да поеме по стъпките на своите предци. Достатъчно бе, че баща ми боготвореше науката, за да я възприема с моето чувство за себеутвърждаване като празно жонглиране с понятия; понеже сочеше за пример класиците, те ми се струваха нравоучителни и поради това – омразни. Заобиколен от книги, аз презирах книгите; тласкан от баща си все към духовното, аз се възмущавах от всички форми на обучението, предавано по писмен път; ето защо не е чудно, че с мъка се добрах до матура, а сетне упорито се възпротивих срещу следването под каквато и да било форма. Исках да стана офицер, мореплавател или инженер, но всъщност не изпитвах непреодолимо влечение към нито една от тези професии. Единствено отвращението от книжната и дидактичната страна на науката ме караше да предпочитам практическата действеност пред академизма. Ала баща ми, обзет от фанатично преклонение пред всичко, свързано с университетското обучение, настояваше да следвам – помогна ми единствено отслабналата му съпротива, благодарение на която успях да се спра на английска вместо на класическа филология (в крайна сметка приех двойственото решение с тайната мисъл, че владеенето на този морски език по-късно ще ме улесни да се издигна в моята безгранично жадувана кариера на мореплавател).
   Ето защо в онова curriculum vitae няма нищо по-погрешно от дружелюбното твърдение, че през първия берлински семестър съм овладял основите на филологическата наука, ръководен от именити професори – какво ли разбираше по онова време от лекции и доценти моето несдържано свободомислие! Спареният въздух, пасторски-монотонната и същевременно високопарна лекция ме изпълниха с такава умора още при първото бегло посещение на аудиторията, че трябваше да надмогна себе си, за да не оборя сънено глава върху банката – отново се сблъсквах с училището, от което смятах, че съм се изплъзнал, бях довлякъл след себе си класната стая с извисената катедра и заядливата дребнавост; неволно ми се стори, че от полустиснатите устни на тайния съветник се стича пясък – толкова размазано, толкова еднообразно се процеждаха думите от овехтялата студентска тетрадка в тежкия въздух. Породилото се още в ученика осезаемо подозрение, че е попаднал в духовна морга, където безразлични пръсти опипват с анатомическо безстрастие мъртва тъкан, болезнено се поднови в тази работилница за александрини, отдавна отживяла времето си – ала защитният инстинкт се усили многократно, когато едва изтърпял учебния час, тръгнах по улиците на града, на някогашния Берлин, който – извънмерно изненадан от собствения си растеж, напращял от мъжественост, покълнала твърде внезапно – излъчваше електричество от всеки свой камък, от всяка своя улица и неотразимо налагаше на всекиго бурно темпо, което по своята неутолима жажда много наподобяваше шемета на собствената ми мъжественост, която едва сега забелязвах. И двамата, аз и той, ненадейно израснали от строго протестантска и ограничена дребнобуржоазна среда, прибързано отдадени на новото опиянение от властта и възможностите, и двамата, градът и аз, младото, напуснало гнездото си момче, вибрирахме от неспокойствие и нетърпение като същинско динамо. Никога не съм разбирал, не съм обичал Берлин така, както тогава, защото – подобно на този преливащ, топъл рояк от хора — и всяка моя клетка напираше към ненадейно развитие. Къде на друго място нетърпението на бурната младост би могло да се прояви така, както в пулсиращата утроба на неговата знойна, великанска снага – снагата на този нетърпелив, излъчващ сила град! Той ме привлече отведнъж, втурнах се в него, спуснах се по артериите му, любопитството ми трескаво опипа цялата му каменна и все пак топла снага – от зори до мрак се шляех по улиците му, стигах до езерата, промъквах се в тайниците му: да, вместо да се отдам на следването, аз се хвърлих с истинско безразсъдство из всевъзможните приключения на разузнаването. Ала въпреки това изсилване аз се подчинявах всъщност на една особеност на моята природа: още като дете бях неспособен да върша едновременно повече от две неща, веднага ставах безчувствен към всяко друго занимание; винаги и навсякъде проявявах единствено този праволинеен замах – до ден-днешен обикновено се вдълбочавам дотолкова фанатично в някой проблем на своята работа, че не го изоставям, преди да усетя сетното, най-сетното му издихание... Из Смут в чувствата
(Откъсът е по превода на Ива Илиева, 1987)
Издателство Унискорп


сряда, 26 ноември 2014 г.

Христо Фотев >> Морето, най-голямото събитие

Избрани стихотворения

Морето!
Най-голямото събитие!
Как ме издига към върха си – целия
отново ме зазижда във кристала си.
В блестящото съжителство със люспите
на рибите – с крилете на комарите...
(Как ми тежаха дрехите – и тялото,
зазидано във паметта ми... Името.)
След оскърбителното, страшното във навика
да се живее – приеми ме!
Никога
аз няма да те принизя до своите
печални средства за очовечаване.
Аз ще живея с теб, тъй както рибите,
за да си върна детското доверие
в ръцете си, в нозете си. Прекрасно е,
че си голямо. Може би единствено
си вярно ти във строгата абстракция
на картите... В най-мътните ми спомени.
Как въздухът изгаряше хрилете ми,
и перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
Море – и най-интимното движение
(с което се съблече пред очите ми
и се венча със въздуха... Ноември е.
Сезонът на легендите и чашите.)
Ти смъкна най-драстично цветовете си –
по-голо и по-истинско от въздуха
се извиси срещу ми... А делфините?
А тяхното грегорианско пеене
на старогръцки? О, море на изгрева.
Море на вечерта – и полунощите,
опитомено в толкова пристанища.
Върни ми и хрилете ти, и перките,
и радостта ми от живота в твоето
пространство, светлина...
А хоризонтите
как бягаха на пръсти по вълните ти.
Поети и моряци – в отчаяние
те гледаха – голямото събитие
в живота ни и може би единствено...
Прекрасно съчетание на толкова
несъвместими елементи – кончета,
актинии съзвездия и гларси...
На пясъците – пеещата струя
на бившите скали... Но невъзможно е
да продължа по ръста ти със думите.
Ще спра за да живея аз –
сълза съм аз
от скулите ти – тръгнала към устните.

Издателство Прозорец


Антонио Лобо Антунеш >> Опознаване на ада

Ада на болницата, ада на войната, ада на насилието, жестокостта и душевното опустошение...

На връщане от летен отпуск, лекар психиатър пътува сам в кола, върху впечатленията му от пейзажа се наслагват картини и преживявания от личния му живот и работата му в психиатрична болница, спомени от колониалната война в Ангола, представени като вътрешен монолог и въображаем диалог с дъщеря му. Това пътуване се превръща в метафора на пътуване през ада...

Португалският писател Антонио Лобо Антунеш (1942) по професия е лекар, специализирал психиатрия заради приликата ѝ с литературата. Мобилизиран е като полеви лекар по време на колониалната война в Ангола. Работи в лисабонската психиатрична болница „Мигел Бомбарда“. Едва през 1985, след издававането на шест романа, се отдава изцяло на писането.

Издателство Алтера


Рейчъл Джойс >> Невероятното странстване на Харолд Фрай

1009 километра и 87 дни на един Пилигрим

   Писмото, което щеше да промени всичко, пристигна през един вторник. Беше обичайна сутрин в средата на април, ухаеща на пролетно почистване и окосена трева. Харолд Фрай седеше на масата за закуска, току-що избръснат, облечен в чиста риза и вратовръзка, с препечена филийка, от която все още дори не беше отхапал. Гледаше през кухненския прозорец към окосената морава, в която беше забоден просторът на Морийн хванат в капан и от трите страни от оградата на съседите.
   – Харолд! – Морийн се опитваше да надвика прахосмукачката. – Пощата!
   Искаше му се да излезе, но единственото, което правеше навън, беше да коси тревата, а това вече го беше свършил вчера. Шумът от прахосмукачката спря, жена му се появи ядосана, с писмо в ръка, и седна срещу него. Морийн беше слаба жена с посребрена коса и енергична походка. Когато се срещнаха за първи път, нищо не можеше да го зарадва повече от това да я накара да се засмее. Да наблюдава как изящната ù фигура избухва в неконтролируемо щастие.
– За теб е. – Той не разбра какво има предвид, преди Морийн да плъзне пощенския плик по масата към него.
   И двамата гледаха писмото, сякаш не бяха виждали такова нещо преди. Беше розово. – Марката е от Беруик на Туид.
   Той не познаваше никого от Беруик. Не познаваше никого отникъде.
   – Възможно е да е грешка.
   – Не мисля, че може да сбъркаш пощенската марка. – Тя си взе една филийка – обичаше ги студени и хрупкави.
   Харолд разгледа мистериозния плик. Цветът му не беше като розовото на комплект кърпи за баня и пухкаво покривало за тоалетна чиния. Беше ярък нюанс, който караше Харолд да се чувства не на място. Но все пак беше изтънчен цвят. Розово като това на турски локум.
   Името и адресът му бяха изписани с разкривени букви, сякаш някое дете беше бързало да ги надраска с химикалка: Г-н Х. Фрай, ул. Фосбридж Роуд № 13, Кингсбридж, Саут Хамс. Почеркът нищо не му говореше.
   – Е? – каза Морийн и му подаде нож. Той го взе и подпъхна върха му в единия край на плика. – Внимавай – предупреди го тя.
   Харолд можеше да усети погледа ù върху себе си, докато изваждаше писмото и слагаше очилата си. На листа беше напечатан адресът на място, което той не беше чувал: Хоспис „Св. Бернадин“.

   Скъпи Харолд,
   Това писмо може да те изненада...


   Очите му се стрелнаха към последните редове.
   – Е? – Попита пак Морийн.
   – Господи! От Куини Хенеси е.
   Морийн си отряза бучка масло с ножа и я намаза на филийката си.
   – Куини коя?
   – Преди години работеше в пивоварната. Не помниш ли?
   Морийн повдигна рамене.
   – Не виждам защо трябва да помня някого толкова години, било е отдавна. Ще ми подадеш ли конфитюра?
   – Работеше в счетоводството. Беше много добра.
   – Това е мармаладът, Харолд. Конфитюрът е червен.
   Би било добре да хвърляш по един поглед на нещата, преди да ги вземеш.
   Харолд ù подаде каквото искаше и се върна към писмото. Беше подредено изрядно, разбира се, нямаше нищо общо с немарливия почерк върху плика. Той се усмихна – Куини си беше такава – правеше всичко с такава прецизност, че не можеше да ù се намери и една грешка.
   – Помни те, изпраща ти поздрави.
   Морийн сви устни.
   – Един човек по радиото каза, че французите искали нашия хляб. Техният не можел да се нареже. Идвали тук и изкупували всичкия хляб. Човекът каза, че до лятото хлябът може би вече няма да ни достига. – Тя замълча за момент. – Харолд? Какво има?
   Той не каза нищо. Беше се изпънал с отворена уста и пребледняло лице. Когато проговори, гласът му беше тих и далечен.
   – Има... рак. Куини ми е писала, за да се сбогува. – Разтърси се за още думи, но не му бяха останали. Харолд извади носна кърпичка от джоба си и си издуха носа. – Аз... Боже – сълзи пълнеха очите му.
   Минаха няколко секунди, може би минути. Морийн преглътна и наруши тишината.
   – Съжалявам...
   Той кимна и се опита да вдигне поглед, но не успя.
   – Каква хубава сутрин – започна тя отново. – Защо не извадиш шезлонгите на двора?
   Но той седеше, без да мърда и да говори, докато тя не започна да раздига мръсните чинии. След малко от коридора се чу шумът от прахосмукачката.
   Харолд беше втрещен. Беше го страх, че ако помръдне, дори само със сантиметър, щеше да отприщи вълна от чувства, които искаше да запази за себе си. Защо за двайсет години нито веднъж не се беше опитал да намери Куини Хенеси? Сети се за нисичката тъмнокоса жена, с която беше работил преди толкова време, и му се стори невероятно тя да е на... колко? Шейсет? И да умира от рак в Беруик. Никога не беше пътувал толкова на север. Зарея поглед към градината и видя найлонова лента, заплетена в чемшира, мятаща се нагоре-надолу, без да може да се освободи. Той прибра писмото на Куини в джоба си, потупа два пъти, за да е сигурен, че е на място, и се изправи...

Преводач Илияна Бенова – Бени

Издателство AMG Publishing


вторник, 25 ноември 2014 г.

Дейвид Хосп >> Невинност

Признат за виновен, осъден на петдесет години затвор и забравен...

   Винсенте Салазар беше въведен в съдебната зала от килия в подземието на сградата. През нощта го изведоха от затвора и го настаниха в тази килия. Носеше оранжев гащеризон и беше окован. Когато застана до адвоката си, му свалиха веригите и двама едри и набити пристави застанаха зад него да го охраняват.
   Той се обърна към семейството си и им махна притеснено.
   – Тук съм – провикна се на дъщеря си и на лицето ѝ изгря усмивка. Сърцето му се сви. – Обичам те – провикна се отново. Всичко, което правеше, беше заради нея, напомни си. После се обърна към Скот Фин:
   – Не бях сигурен, че ще дойдете.
   – Значи ставаме двама.
   – Има нещо, което трябва да знаете.
   – Не, няма.
   – Трябва да поговорим, поне за кратко.
   Адвокатът се извъртя нервно към него и за първи път го погледна в очите.
   – Не искам да чувам нищо от теб. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Колкото повече знам, толкова по-трудно ще си свърша работата.
   – Но...
   – Никакви „но“. Готов съм да си тръгна оттук и да те оставя сам. Искаш ли да те защитавам? Хубаво тогава. Ще направя всичко, за да те измъкна, без да нарушавам моите законови и морални задължения. Само не ми пречи.
   Салазар замълча, докато Фин заизважда от куфарчето си листове хартия и бележници. Салазар се запита дали трябва да дърпа дявола за опашката и да настоява адвокатът да го изслуша, и в крайна сметка размисли. Щом Фин имаше някакъв план, той не беше в положение да му се противопостави. Лошото беше, че той можеше да уведоми съда и да съсипе всичко. Оставаше му само да се довери на Фин и да разчита той сам да стигне до отговора.
   Продължаваше да размишлява, когато вратата зад него се отвори. Ниска и пълна жена си проправи път и седна на бюрото пред съдийската катедра, после кимна на пристава. Той също ѝ кимна в отговор и извика:
   – Всички да станат!...

Преводач Петър Нинов

Издателство Плеяда

Невинност в Pimodo

Артуро Перес-Реверте >> Обсадата

Съдбата мести фигурите по шахматната дъска на Кадис

   На шестнайсетия удар привързаният към масата мъж припада. Кожата му е жълта, почти прозрачна, главата му провисва неподвижно встрани от плота на масата. Светлината на маслената лампа, закачена на стената, играе по следите от сълзи на мръсните му бузи и по струйката кръв, която се стича от носа му. Палачът спира за момент нерешително, стиснал бича в едната си ръка, а с другата изтрива от веждите си потта, която е напоила и ризата му. После се обръща към трети човек, който стои зад него, в полусянка, подпрян на вратата. Сега мъжът с бича гледа като ловно куче, което знае, че се е провинило пред господаря си. Едър пес, жесток и тъп.
   В настъпилата тишина през затворените капаци се чува отново прибоят на Атлантика отвън, на брега. Никой нищо не е казал, откакто са спрели виковете. По лицето на мъжа, застанал при вратата, се отразява огънчето на пура, припалвана два пъти.
   – Не е бил той – казва той накрая.
   Всички имаме точка на пречупване, мисли си мъжът. Но не го казва на глас. Не и пред тъпоумния си слушател. Хората се пречупват точно в определена точка, ако се знае как да се стигне до нея. Всичко е въпрос на изпипване на детайла. Да знаеш кога да спреш и как. Един грам повече на везната и всичко отива по дяволите. На боклука. Пропаднала работа, казано с две думи. Време, усилия, всичко отива напразно. Удрят напосоки, докато истинската цел се отдалечава. Пролива се ненужна пот, като тази на бияча, който все така бърше челото си, стиснал бича в другата ръка, и чака заповед да продължава или не.
   – Нямаме повече работа тук.
   Другият го гледа тъпо, неразбиращо. Наричат го Кадалсо. Чудесно име, като се има предвид занаята му. С пура в уста, мъжът, стоял до вратата, се приближава до масата и като се привежда леко, се вглежда в изпадналия в несвяст: едноседмична брада, засъхнала мръсотия по врата, по ръцете и между моравите следи от бича по тялото. Три удара в повече, пресмята той. На дванайсетия всичко изглеждаше очевидно, но трябваше да се подсигурят. Никой няма да му търси никаква сметка в този случай. Става дума за обикновен просяк, от онези, които обитават скалистия провлак. Отрепка, един от многото, които войната и френската обсада са докарали в града, подобно на морето, което изхвърля боклуците си на пясъчния бряг.
   – Не го е направил той.
   Човекът с бича примигва и се опитва да разбере какво става. Почти може да се види как новополученото сведение си проправя бавно път през тесните извивки на мозъка му.
   – Ако ми позволите, бих могъл...
   – Не ставай глупак. Казвам ти, че не е бил този.
   Оглежда арестанта още малко, съвсем отблизо. Очите са полуотворени, оцъклени и втренчени. Но не е мъртъв. Рохелио Тисон е виждал достатъчно трупове в професионалния си живот и разпознава симптомите. Просякът диша слабо, а една вена, издута поради изкривяването на врата, пулсира бавно. Привеждайки се, комисарят долавя мириса на тялото пред себе си: стипчива влага по мръсната кожа, миризма на урина – човекът се е изпуснал при побоя. Пот от страх, която сега изстива по пребледнялото от припадъка лице; толкова различна от другата, по-близка до него миризма на пот, от животинския мирис, излъчващ се от мъжа с камшика. Обзет от отвращение, Тисон всмуква от пурата и издухва дълга струя дим, която изпълва носните му кухини и пропъжда зловонието. После се изправя и тръгва към вратата.
   – Когато се събуди, му дай няколко монети. И го предупреди: само да тръгне да се жалва насам-натам, тогава наистина ще му одерем кожата... Като на заек.
   Хвърля на земята угарката и я стъпква с върха на ботуша си. След това взема от един стол шапката, бастуна и сивия редингот, бута вратата и излиза навън, на залятия от ослепителна светлина бряг, а в далечината, зад Пуерта де Тиера, се е ширнал Кадис, бял като корабно платно над сивите стени, зидани от камъни, извадени от морето.
   Чува се жужене на мухи. Появиха се рано тази година, примамени от мършата. Тялото на момичето си е там, на брега на провлака откъм Атлантическия океан, зад една дюна, от чийто връх източният вятър отвява пясъчни ресни. Приведена над трупа, жената, която Тисон е накарал да доведат от града, се рови между бедрата на момичето. Тя е известна акушерка, а освен това и доверена осведомителка на полицията. Наричат я леля Перехил, някога е била проститутка в квартала Мерсед. Тисон има повече вяра на тази жена и на собствения си инстинкт, отколкото на лекаря, до чиито услуги обикновено прибягва полицията: същински касапин и пияница, некомпетентен и продажен. Така че вика нея в подобни случаи. Случаите са два за три месеца. Или четири, ако се смята кръчмарката, намушкана с кама от мъжа си, и убийството от ревност на онази собственица на пансион, извършено от един студент. Но последните се оказаха истории от друг вид: ясни от самото начало, добре познатите престъпления от страст. Рутина. Това с момичетата е друго нещо. Особен случай. По-зловещ...

Преводач Боряна Дукова

Издателство Еднорог

Обсадата в Pimodo

Пол Андерсън >> Невести на Копнежа

Поетеса, философ и мистик – един драматичен живот

Хуана Инес де ла Крус е дете-чудо.
Още съвсем малка, тя чете великите автори на античността, запознава се с митологията на своята страна и написва първите си стихотворения. Петнайсетгодишна, Хуана предизвиква сензация с ума и красотата си в двора на вицекраля на Нова Испания в Мексико. На деветнайсет години обръща гръб на бляскавия дворцов живот и постъпва в манастир, където остава до края на дните си.
Но Хуана продължава да пише – пише светска и любовна поезия, изискана и чувствена, елегантни комедии, религиозна поезия. През целия си живот тя се бори за правото на жената на духовен живот, предизвиква Инквизицията и съхранява независимия си дух.
На четиридесетгодишна възраст сестра Хуана е принудена да подпише писмено покаяние със собствената си кръв, престава да работи и две години по-късно умира от чума.

Издателство Еднорог


понеделник, 24 ноември 2014 г.

Сюзан Колинс >> Игрите на глада

В едно бъдеще, обезпокоително напомнящо нашето настояще...

   Когато се събуждам, другата страна на леглото е студена. Протягам ръка, за да потърся топлината на Прим, но напипвам само грубия платнен калъф на дюшека. Сигурно е сънувала нещо лошо и се е мушнала в леглото при майка ни. Разбира се, че е имала лоши сънища. Днес е денят на Жътвата.
   Надигам се и се подпирам на лакът. В спалнята е достатъчно светло, за да ги видя. Сестричката ми, Прим, свита на кълбо на едната си страна, се е сгушила като в пашкул в тялото на майка ни, а бузите им са притиснати една към друга. В съня си майка ми изглежда по-млада, все още изтощена, но не така сломена и съсипана. Лицето на Прим е
свежо като капка дъжд, прекрасно като игликата, на която е кръстена. Някога майка ми също е била много красива. Или поне така се говори.
   На коленете на Прим, настанил се там да я пази, е най-грозният котарак на света. Сплескан нос, половин липсващо ухо, очи с цвят на гниеща тиква. Прим го кръсти Жълтурче, като настояваше, че цветът на козината му, напомнящ за жълтеникава кал, бил същият като на яркото цвете. Той ме мрази. Най-малкото ми няма доверие. Мисля, че макар това да беше преди години, още си спомня как се опитах да го удавя в една кофа, когато Прим го донесе у дома. Мършаво котенце с подут от глисти корем, гъмжащо от бълхи. Последното нещо, което ми трябваше, беше още едно гърло за хранене. Но Прим се молеше толкова настойчиво – дори плака, – че трябваше да го приема. Нещата потръгнаха добре. Майка ми го изчисти от паразитите, а той е роден мишеловец. От време на време дори улавя по някой плъх. Понякога, когато успея да убия някакъв дивеч, давам вътрешностите на Жълтурчето. Вече не ми съска.
   Вътрешности. Никакво съскане. Това е най-близкото подобие на обич, което някога ще постигнем помежду си.
   Премятам крака през леглото и нахлузвам ловните си ботуши. Меката кожа е приела формата на краката ми. Навличам панталони, риза, пъхам дългата си тъмна плитка в шапката и грабвам торбата за провизии. На масата, покрито с дървена купа, за да бъде опазено от набезите както на изгладнелите плъхове, така и на котките, е сложено прекрасно парченце козе сирене, увито в листа от босилек. Подаръкът на Прим за мен в деня на Жътвата. Внимателно слагам сиренето в джоба си и се измъквам навън.
   В този час нашият район от Окръг 12, който всички наричат Пласта, обикновено гъмжи от работници във въглищните мини, на път за сутрешната работна смяна. Прегърбени мъже и жени с подути кокалчета на ръцете. Повечето от тях отдавна вече не се мъчат да изтъркат въглищния прах от изпочупените си нокти, от бръчките по изпитите си мършави лица. Но днес черните, посипани със сгурия улици са пусти. Прозорците на тумбестите сиви къщи са със спуснати капаци. Жътвата започва чак в два. Съвсем спокойно можеш и да си поспиш до късно. Ако си в състояние да спиш.
   Нашата къща е почти на края на Пласта. Трябва да отмина само няколко порти, за да стигна до запуснатото поле, известно като Ливадата. Висока верижна ограда, увенчана с клупове от бодлива тел, отделя Ливадата от гората и всъщност обгръща целия Окръг 12. На теория се предполага, че по нея трябва да тече ток двайсет и четири часа в денонощието, за да възпира хищниците, живеещи в гората – глутници диви ку­че­та, самотни пуми, мечки, които някога застрашаваха ули­ците ни. Но тъй като е голям късмет, ако имаме електричество дори само за по два-три часа вечер, обикновено е без­опасно да я докоснеш. Дори при това положение винаги се вслушвам внимателно, за да доловя жужене, което означава, че по оградата тече ток. Точно сега тя е безмълвна като камък. Скривам се зад храстите, лягам плътно по корем и се промушвам през половинметровия отвор в оградата, който е там от години. В оградата има още няколко слаби места, но точно това е толкова близо до вкъщи, че почти винаги влизам в гората оттук.
   Щом се озовавам сред дърветата, измъквам лък и колчан със стрели от един кух дънер. Електрифицирана или не, оградата успява да попречи на месоядните животни да влизат в Окръг 12. В гората те се скитат на воля, а има и допълнителни неща, за които човек да се тревожи – отровни змии, болни от бяс животни и липса на истински пътеки, по които да вървиш. Но има също и храна, ако знаеш как да я намираш. Баща ми знаеше и ме научи на някои неща, преди да бъде разкъсан на парченца от експлозия в мината. Нямаше дори какво да погребем. Тогава бях на единайсет. Пет години по-късно все още се будя и му крещя да бяга...

Преводач Деница Райкова

Корица Огнян Илиев

Издателство Екслибрис


Лаура Хиленбранд >> Несломен

Те плуват стотици мили в открития океан с малко храна, без вода, преодолявайки акулите, жаждата, глада, обстрела от вражески самолети...

Промяната у Луи Замперини започнала през 1931 година. Тогава той бил на четиринадесет години и докато си стоял в ателието на ключарите, чул един от тях да казва, че ако пъхнеш случаен ключ в случайна ключалка, шансът да съвпадне е едно на петдесет. Вдъхновен от тези думи, Луи започнал да събира ключове и да ги изпробва в ключалките, но без успех, поне докато пъхнал този от дома си в ключалката на училищния салон. Известно време след това започнало първенството по баскетбол и се оказало, че между броя на продадените билети и този на хлапетата по скамейките има значително разминаване. В края на годината някой се усетил и Луи за пореден път бил завлечен в директорския кабинет. В Калифорния учениците, родени през зимата, преминавали в следващия клас през януари и Луи тъкмо щял да мине в девети. Директорът го наказал, като му забранил да участва в спортните отбори и социалните клубове, но Луи, който никога никъде не членувал, изобщо не се трогнал.
   Щом научил какво е станало, Пийт веднага отишъл в дирекцията заедно с майка си. Тя почти не говорела английски, но той я довел, за да изглежда по-убедителен и казал, че Луи жадува за внимание, но тъй като никой никога не го е хвалил, той си търси наказания. Пийт настоял, че ако брат му получи признание, че е направил нещо както трябва, това ще го вкара в правия път и помолил директора да му позволи да спортува нещо. Онзи отказал, а Пийт го попитал няма ли да се засрами от себе си, ако остави Луи да се провали – нагла фраза за младеж на шестнадесет години, но Пийт бил единственият в Торънс, на когото подобна забележка можела не просто да се размине, а и да постигне желаната цел. Така Луи получил разрешение да започне да тренира лека атлетика през 1932 година.
   Пийт имал големи планове за него – самият той щял да завърши с десет спортни грамоти, три по баскетбол и три по бейзбол. Като бегач обаче бил спечелил цели четири, подобрявайки училищния рекорд на половин миля и поставяйки свой собствен на една миля – 5:06. Именно там бил най-силен и като гледал Луи, чието единствено предимство бил бързият старт, Пийт смятал, че вижда у брат си същия начеващ талант.
   Оказало се обаче, че Луи ще излезе на пистата не заради Пийт, а заради слабостта си към момичетата. През февруари деветокласничките решили да организират състезание между паралелките. В неговия клас имало само четири момчета и единствено дългокракият Луи изглеждал като потенциален бегач, така че момичетата чаровно го помолили и без да се усети, той се намерил на пистата бос, готов да се състезава на 500 метра. Всички хукнали, той ги последвал, размахвайки лакти и останал последен. Докато с мъка тичал към финиша, чул хихикане, излязъл от пистата и се скрил под скамейките, задъхан и унизен. Треньорът измърморил, че „на това хлапе мястото му е навсякъде другаде, но не и на пистата“, а Пийт отговорил: „Това е брат ми.“
   От този ден нататък постоянно го карал да тренира, а накрая дори го завлякъл на още едно състезание. Луи нацупено подтичвал край останалите, набивайки крака, но когато децата започнали да го окуражават, вложил достатъчно старание, за да задмине едно момче и да се класира на трето място. Ненавиждал тичането, но аплодисменти – те му действали като наркотик, а възможността да получи още стигала, за да го убеди да продължи. Пийт всеки ден го влачел на тренировки, следвал го, яхнал велосипеда си и го пляскал с пръчка. Луи влачел крака, превивал се на две, щом го заболял стомахът и се отказвал в мига, в който усетел някаква умора. Пийт обаче го принуждавал да стане и да продължи и скоро той започнал да печели. На края на сезона станал първото момче в Торънс, което се класирало на градските финали и финиширал пети.
   Пийт бил прав за таланта му, но на Луи му се струвало, че тренировките са просто поредното ограничение. Нощем продължавал да се вслушва в сирените на преминаващите влакове и една лятна нощ през 1932 просто не издържал.
   Всичко започнало, когато баща му го помолил да свърши нещо в двора. Луи възразил, избухнала кавга, той нахвърлял няколко ката дрехи в една торба и изхвръкнал през вратата. Родителите му наредили да остане, но не могли да го убедят. Докато излизал, майка му хукнала към кухнята и се върнала с един сандвич, увит в хартия. Луи го пъхнал в чантата си и потеглил, но едва бил излязъл от двора, когато чул, че някой го вика. Щом се обърнал, видял баща си, който му подавал два долара със сърдито изражение. Сумата била голяма, особено за човек, чиято надница не стига до края на седмицата. Луи взел парите и тръгнал. Подкарал със себе си и един свой приятел и двамата отпътували към Лос Анджелис на автостоп. През нощта разбили две коли и спали на задните седалки, а на другия ден се качили на покрива на един влак и потеглили на север.
   Пътуването било истински кошмар – момчетата се заключили в един товарен вагон, където било толкова горещо, че ги обзело отчаяно желание да избягат. Луи сграбчил парче ръждив метал, захвърлено на пода, покачил се на раменете на спътника си, пробил дупка в покрива, промушил се навън и му помогнал да се изкачи, но се порязал дълбоко. После ги открил пазачът на влака и ги принудил да скочат в движение, като ги заплашил с пистолет.
   След като няколко дни вървели пеш и бягали от градините и бакалиите, където без успех се опитвали да отмъкнат храна, двамата се върнали на линията и седнали на земята. Били мръсни, насинени, потни и изгорели от слънцето и тъкмо споделяли една открадната бобена консерва. Край тях с грохот минал влак и Луи вдигнал глава.
   – Видях... прекрасни бели покривки и кристални сервизи, и храна, и хора, които се смееха, забавляваха се и се хранеха – разказвал по-късно той. – През това време аз треперех и дъвчех някакъв мизерен боб.
   Спомнил си парите в ръката на баща му и страха в очите на майка му, докато му давала сандвича, станал и потеглил към дома. Щом стигнал до входната врата, Луиз се хвърлила на врата му, проверила дали е ранен, отвела го в кухнята и му дала една бисквита. Щом се прибрал и го зърнал, Антъни се отпуснал на един стол, а лицето му сякаш увиснало от облекчение. След вечеря Луи се качил горе, проснал се в леглото и прошепнал на Пийт, че се предава.
   През лятото на 1932 Луи само тичал. Негов приятел го поканил в една хижа в индианския резерват „Кахуила“ в пустинята в южна Калифорния. Всяка сутрин той ставал по изгрев слънце, взимал пушката и тичал из храсталака , нагоре и надолу по хълмовете, през пустинята и деретата. Преследвал дивите коне, шмугвал се сред стадата им и напразно се опитвал да сграбчи малко грива в шепата си и да се метне на гърба на някое животно. Плувал в серния извор, наблюдаван от жените от племето Кахуила, които перели на камъните, а после се протягал, докато слънцето го изсуши. Всеки следобед побягвал обратно към хижата и по пътя застрелвал по един заек за вечеря, а вечер се качвал на покрива, лягал по гръб и четял романи от Зейн Грей. Щом слънцето залезело и буквите избледнеели, той се оглеждал, трогнат от красотата на пейзажа и наблюдавал как от сив той става лилав точно преди мракът да слее небето и замята в едно. Сутрин отново ставал, за да тича – не от нещо или към нещо, нито заради или въпреки някого. Тичал, защото тялото му искало това. Опърничавостта, предпазливостта и желанието му да се противи изчезнали напълно. Луи усещал само покой.
   Когато се върнал у дома, мислел единствено за пистата. Всички усилия, които доскоро влагал в крадене, сега се концентрирали в желанието му да тича. Когато излизал да разнася вестници, Луи тичал по целия път, до училище и обратно, и до плажа и обратно, точно както го съветвал Пийт. Рядко оставал на тротоара и влизал в съседските дворове, за да прескача храстите. Отказал и алкохола, и цигарите. За да развие белите си дробове, тичал до басейна в Редоно Бийч, гмуркал се до дъното, хващал се за запушалката и всеки път оставал долу малко по-дълго. Накрая можел да издържи цели три минути и четиридесет и пет секунди, а хората постоянно скачали да го спасяват.
   Луи си намерил и модел за подражание. През тридесетте години бягането било много популярно и всички знаели имената на елитните състезатели. Сред тях бил и Глен Кънингам, рекордьор на една миля от Канзас. Като малък в училището в родния му град станала експлозия, която убила брат му и обезобразила краката и торса му. Месец и половина не можел да сяда, а за да се изправи, му било нужно още повече време. Тъй като не можел да изпъва коленете си, той се придвижвал, като се залавял за столовете, а краката му се влачели по пода. После започнал да се държи за опашката на семейното муле, а накрая, увиснал на опашката на добродушния кон Пейнт, той се научил и да тича, макар че в началото болките били неописуеми. След няколко години започнал да се състезава, да чупи рекорди и да оставя останалите състезатели далеч зад себе си. През 1932 скромният, благ Кънингам, чиито крака и гръб били покрити с плетеница от белези, вече бил истинска сензация и скоро щял да бъде признат за най-великият бегач на една миля в американската история. Луи намерил своя герой.
   През есента на 1932 година Пийт постъпил в държавния колеж „Комптън“ и станал звезда сред бегачите там, но почти всеки ден пътувал до дома, за да тренира брат си, да тича до него, да укротява мятащите се лакти и да го учи на стратегия. Луи притежавал рядко биомеханично предимство – когато единият му крак тръгвал напред, бедрото му се извъртало в същата посока и заради това крачката му била необичайно голяма – два метра и десет сантиметра. След като го наблюдавала от оградата на гимназията, една от мажоретките го описала само с една дума : „Връъъъх!“ Пийт смятал, че разстоянията, на които се състезавал Луи, са твърде малки. Трябвало да мине на една миля, също като Глен Кънингам.
   През януари 1933 година Луи минал в десети клас. Тъй като вече не бил нито резервиран, нито заядлив, съучениците му го харесали и го поканили на ежегодния купон пред местната будка за хамбургери. Заедно с тях Луи пял под съпровода на четириструнна китара и участвал в състезанията по хвърляне на вързана на възел хавлиена кърпа, които неизменно завършвали с произшествие – обикновено някой блъскал мажоретка в контейнера за боклук. Луи се възползвал от неочакваната си популярност, за да се кандидатира за президент на випуска и спечелил, като използвал речта, с която Пийт спечелил същия пост в „Комптън“. Най-хубавото било, че момичетата неочаквано започнали да го харесват. Докато се разхождал сам на шестнайсетия си рожден ден, шестнадесет кикотещи се мажоретки го издебнали от засада. Едната седнала отгоре му, а останалите го плеснали по задника шестнадесет пъти – плюс още веднъж за из път.
   През февруари спортният сезон започнал и Луи решил да провери дали е напреднал след толкова тренировки. Метаморфозата му била смайваща. Обут в черни копринени шорти, които майка му ушила от една стара пола, той спечелил състезанието на 880 ярда, подобрявайки училищния рекорд на Пийт с цели две секунди. Седмица по-късно се състезавал с първенците на една миля, вземайки разстоянието за 5:03, с три секунди по-бързо от Пийт. На следващото състезание пробягал милята за 4:48, а след още три поставил щатски рекорд – 4:50. В началото на април паднал на 4:46, а в края на април – на 4:42. „Олеле майко, олеле майко! – написали в местния вестник. – Тоя малкия дали може и да хвърчи? Да, за малкия Замперини говорим!“
   Почти всяка седмица Луи се състезавал на една миля, за три месеца подобрил собствения си резултат с 21 секунди и до края на сезона останал непобеден. Когато в гимназията не останали хора, които да не е надбягал, той се изправил срещу Пийт и още тринадесет колежани на стадиона в „Комптън“. Състезавали се на две мили. Макар че бил едва шестнадесетгодишен и за пръв път се явявал на такова разстояние, той излязъл с петдесет ярда пред останалите. След това се явил на състезанието на две мили по пресечен терен, организирано от Калифорнийския университет в Лос Анджелис, където бързо излязъл напред и тичал толкова леко, че му се струвало, че стъпалата му не докосват земята. Когато изминал половината път, вече бил дръпнал на 200 ярда пред останалите и зрителите започнали да спорят кога момчето с черните шорти ще колабира. Луи обаче не колабирал. След като пресякъл финиш линията, поставяйки нов рекорд, той се обърнал да погледне дългата писта. Останалите бегачи дори не се виждали – той ги бил изпреварил с повече от 400 ярда.
   Струвало му се, че ще припадне, но не от изтощение. Просто най-сетне знаел кой е...

Издателство ProBook

Несломен в Pimodo

Жорис-Карл Юисманс >> Наопаки

Роман-култ, достатъчно основание човекът, с когото имаш първа среща, да го е чел, за да си легнеш с него...

Романът, вдъхновил „Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд; роман скандал, библия на декадентството и дендизма.
Херцог Жан Флоресас Дез Есент е изтънчена издънка на стара аристократична фамилия. Той се оттегля от шумния светски живот в провинциално имение, където се опитва да си изгради перфектен самодостатъчен свят според собствените си естетически вкусове. Отдава се на ексцентрични хобита, създава парфюми с вещината на алхимик, рисува карта на културния свят до пределите на цивилизацията. Умът му непрекъснато препуска из вековете, преценява, премисля, издига пиедестали, само за да събори от тях тези, които самият той е обявил за недосегаеми. Оспорва върховенството на природата, а в името на бляскавия фалш инкрустира корубата на костенурка със скъпоценни камъни...
Роман, който предлага отговори на въпроса как трябва да се консумира изкуството. Създавайки съвършения свръхестет, той удря плесница на всички, които крепят живота си върху претенцията, че разбират от изкуство.
Първоначално красива като цвете с много листа, с цветове, книгата се превръща в октопод, чиито пипала плъзват ту към времето, в което и Римската империя се е разпадала, ту в лоното на Църквата, за да покаже фалша, който битува и там. А героят на Юисманс е ненадежден, той е всичко лошо, което носи тази епоха, той е парвенюто, човекът със снобските вкусове, с претенциите, изпитващ ужас от простолюдието и от... стомаха си.

Издателство Персей

Наопаки в Pimodo