петък, 4 октомври 2013 г.

Ларш Собю Кристенсен >> Бийтълс 2: Олово

Историята за четиримата приятели продължава...

Роман за израстването на личността през погледа на едно цяло поколение.
Ким и приятелите му се носят в свят на главоломни промени, изобилие, отчаяние, утопии и междукултурни влияния. Едно изстрадано лично от автора поетично изображение на седемдесетте години в Осло, където всичко се променя, подменя и става чуждо и непознато – чадърите в лошото време са по-черни, панталоните са по-широки, хората са по-забързани и дори чайките са по-хищни. Единствено трогателната, чуплива вътрешна красота остава постоянна величина...


Издателство Весела Люцканова

Бийтълс 2: Олово в Хеликон


Ан Райс >> Интервю с вампир

Обаятелният Луи разказва своята история...

История на вампир запазил човешката си душа.
Изповед за проклятието на безсмъртието и празнотата на вечността.
Самота, изпълнена с истина и разкаяние.

История, започнала 200 години по-рано.

Страници, пропити с дъх на човешки спомени, а думите са с цвят на кръв пролята от могъщ вампир... Руслана Антонова

Издателство ИнфоДар



четвъртък, 3 октомври 2013 г.

Цветан Марангозов >> Избрано

Марангозов копае на едно място, но и много надълбоко. Той диалогизира с европейските представи. Неговото ницшеанството е едно усъмняване в непрекъснатото говорене. Йордан Ефтимов

Мен ме интересува това, което искам да забравя. Това именно свойство може да стане литература. Пиша, като отключам катинарите и като пусна дяволите и ако те не ме уплашат, ги записвам. Не обичам да интерпретирам това, което пиша. Аз не се чувствам поет, поети са тези от съюзите. Навремето такива като мен ги зачертаваха. Аз съм автор, който пише рядко. Многото писане на поезия размива самата поезия. В България се чувствам екзотично. Откакто съм тук, пак се появяват качества и навици, които на Запад ги оттренирах. Възродиха се отново дяволите. През 1991 г. попадах във всеки капан. Там на Запад не се налага да се лъже, шмекерува. Цветан Марангозов

Издателство Издателско ателие Аб

Избрано в Хеликон

Избрано в Books.bg

Гор Видал >> Юлиан

Юлиан – император, философ и пълководец – противник на християнството и апологет на елинизма

... Принципно краткият живот, а и още повече властване на Юлиан, за пореден път са пречупени през особена гледна точка – не популярната християнска, а тъкмо обратната – на вече бавно загиващите радетели на античността. Самото действие се пречупва през три отделни „лупи“, макар и донякъде близки. Oт една страна стоят спомените за „онова време“ в кореспонденцията на гръцките философи Приск и Либаний.

Макар и последователи на различни школи, и двамата са неподправени, лютиво-пиперливи циници (което като че ли е доста характерно и за самия автор). Към тях се добавят и пространните мемоари на самия император – от детинството му почти до неговата кончина. Всъщност, те не са исторически източник, колкото и правдоподобно да звучат, а плод на фантазията на мистър Видал. Като че ли има значение... Поради що?... Ангел Генчев

Издателство Сиела

Юлиан в Хеликон

Юлиан в Books.bg

Сергей Есенин >> В нощите лунни

Грубите получават радостта. На нежните се дава тъгата. Сергей Есенин

Аз минавам по първия сняг…

Аз минавам по първия сняг
и отново съм силен и свеж.
И над пътя ми в синия мрак
се разпалва звезда като свещ.

Песента на петела ли чух?
Светлина ли над мен се проля?
Може би пада лебедов пух
вместо сняг в тия зимни поля.

Бяла зима без край и предел!
И кръвта ми е стоплил студът!
Как разнежено бих се привел
на брезите към голата гръд.

О, покой на горите смълчан!
О, залутана в сняг веселба!
Как бих спуснал разнежено длан
по бедрата на всяка върба.

Стиховете са на български и руски език

Издателство Дамян Яков

В нощите лунни в Хеликон


сряда, 2 октомври 2013 г.

Джил А. Мьобиус >> Мистикът

Свободата на душата, една голяма любов и търсенето на истината...

   Младият пастир Омар среща един странстващ мъдрец и решава да тръгне с него, отказвайки се от уредения си и спокоен живот – от обичта и разбирателството с близките и общността си – той избира да промени живота си. Омар заминава и оставя зад себе си една любов, с обещанието като открие онова, заради което потегля, да се върне и да го сподели с нея.
   Двамата започват едно вълнуващо пътешествие. Срещат се с различни хора и Омар овладява тайните на лечителството, на молитвата и на единението с природата. Мистикът му помага да разбере какъв е смисълът на неговия живот – да бъде какъвто е. Да престане да бъде какъвто не е.
   След дълги месеци на изпитания, съдбовни срещи и уроци, Омар се връща при любимата си и, овладял тайната на щастието, сам превърнал се в Мистик, споделя познанието си с жадните за мъдрост хора...

Издателство Skyprint

Мистикът в Хеликон

Мистикът в Books.bg

Вероника Рот >> Дивергенти

Пет касти – пет добродетели – Аскети (безкористност), Прями (честност), Безстрашни (смелост), Миротворци (разбирателство) и Ерудити (интелигентност)

На 16 всеки млад човек трябва да избере към коя каста да се присъедини и да ѝ посвети живота си. За Беатрис Прайър решението е между това да остане със семейството си или да бъде тази, която наистина е... не може да има и двете. И така тя прави избор, който шокира всички, включително нея самата...
... Но тя има една тайна, която пази от всички, защото е предупредена, че разкриването ѝ е равнозначно на смърт...

Издателство Егмонт България

Дивергенти в Хеликон


Махатма Ганди >> Моят път към истината

Идеята–Красотата–Истината

Приобщаване е думата-ключ, с която ще отключим сандъчето със златните дарове на Махатма Ганди. А те са три: Идеята, Красотата, Истината. Голямата идея на живота му безспорно се нарича сатяграха. „Сатяграха се възприема – казва Махатма Ганди – като оръжие на най-силните и изключва употребата на насилие в каквато и да е форма. Нейното основно значение е придържане към истината, откъдето е и названието ѝ „сила на истината.“ Гениалният ход на Махатма Ганди е, че успява да приобщи към тази иначе позната на човечеството идея не единици, а милиони хора. Деньо Денев

„Накрая реших да напиша изповедта си, да я предам на баща си и да го моля за прошка... Той я изчете докрай, сълзи като перли потекоха по бузите му и намокриха хартията... Тези перли – сълзи на обичта, пречистиха сърцето ми и измиха греха ми. Това за мен беше урок на практика по ахимса. Тогава не разчетох нещо повече от бащина любов, но днес зная, че е било чиста ахимса, което ще рече ненасилие.“

„Истината стана моята единствена цел. Истината е като огромно дърво, което дава все повече плод, колкото по-добре го отглеждаш. Колкото по-дълбоко се търси в мината на Истината, толкова по-богата е находката от скъпоценни камъни.“

Издателство Захарий Стоянов



вторник, 1 октомври 2013 г.

Ървин Ялом >> Изцелението [на] Шопенхауер

За неспособността да обичаме, ниското самочувствие, липсата на самоуважение, неумението да общуваме, прехвърлянето на вината на другите, липсата на отговорност за собствения ни живот, страха от смъртта...

   Боб Кинг беше бивш пациент на Джулиъс, подобно на мнозина други лекари в Сан Франциско. Вече трийсет години Джулиъс беше най-уважаваният авторитет в психотерапевтичната общност. Дългогодишен професор по психиатрия в Калифорнийския университет, той беше обучавал поколения студенти, а допреди пет години беше заемал длъжността председател на Американската психиатрична асоциация.
   Каква беше репутацията му? Лекарите не избираха да ги лекува кой да е. Имаше славата на терапевт, способен да те изведе от всяко състояние, на вещ магьосник, готов да направи всичко по силите си, за да помогне на своите пациенти. Именно затова преди десет години Боб Кинг беше потърсил Джулиъс, за да го избави от дълготрайната му пристрастеност към викодин (болкоуспокояващ медикамент, към който лекарите често се пристрастяваха поради неговата достъпност). По това време Кинг наистина беше в сериозна беда: потребността му от викодин беше драстично нараснала, бракът му вървеше към разпад, практиката му западаше и всяка вечер трябваше да гълта цяла шепа сънотворни, за да заспи.
   Боб беше опитал да започне терапия, но бе ударил на камък: всички терапевти, към които се бе обърнал, му бяха поставили условието да се включи в рехабилитационна програма за лекари със зависимости. Той не желаеше да обсъжда в терапевтични групи личните си проблеми, но терапевтите не бяха склонни на компромис - лечението на практикуващ наркозависим лекар извън рамките на рехабилитационна програма ги излагаше на риска да понесат санкции от страна на медицинския съвет или (в случай че пациентът им допуснеше грешка в клиничната работа) дори да бъдат подведени под съдебна отговорност.
   Накрая, почти решен да прекъсне практиката си и да започне анонимно лечение в друг град, Боб се обърна към Джулиъс, който пое риска да го лекува, доверявайки се на способността му да се пребори с викодиновата зависимост без подкрепата на терапевтична група. И макар терапията да беше тежка, каквато впрочем е винаги при зависимостите, в продължение на три години Джулиъс лекува Боб, без да разчита на рехабилитационна програма. Крайният успех, разбира се, остана професионална тайна, която Джулиъс бе немислимо да споделя и обсъжда с колеги или пък да опише в специализираните издания. Но подобни тайни пазеше всеки психиатър...

Издателство Хермес



Юнас Юнасон >> Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

Романът ще ви накара да се превивате от смях. От друга страна обаче всичко в книгата изглежда толкова сериозно, че на моменти се питаме... а дали пък нещата и в действителност не са се случили именно така???

   Вероятно ще си помислите, че е можел да вземе решението си по-рано и да прояви достатъчно смелост, за да го обяви пред другите. Но Алан Карлсон никога не бе имал склонност да умува прекалено дълго.
   И така, още преди мисълта да се е оформила в съзнанието му, той отвори прозореца на стаята си, намираща се на първия етаж в старческия дом в Малмшьопинг, прехвърли краката си и се приземи в лехата с теменужки.
   Маневрата го затрудни, което не беше никак чудно, тъй като тъкмо през този ден Алан навършваше сто години. Оставаше по-малко от час до тържеството по случай рождения му ден, което щеше да се състои в салона на старческия дом. Лично кметът щеше да уважи събитието. И местният вестник. И всички старци от дома. И целият персонал, начело с проклетата старша сестра Алис.
   Само главното действащо лице не възнамеряваше да присъства.
   Алан Карлсон стоеше разколебан посред лехата с теменужки, която се намираше от едната страна на старческия дом. Носеше кафяво сако и кафяви панталони, а на краката си имаше кафяви домашни пантофи. Не можеше да се каже, че е някой моден диктатор, но човек рядко е на тази възраст.
   Алан обмисляше дали да не опита да се промъкне обратно през прозореца, за да си вземе шапката и обувките, но междувременно напипа портфейла си във вътрешния джоб на сакото и реши, че на този етап това ще е достатъчно. А и старшата сестра Алис неведнъж бе проявявала шесто чувство (той все криеше водката си, а тя винаги я намираше), та знае ли човек – може би точно сега се движеше по коридора към неговата стая и усещаше, че се случва нещо нередно.
По-добре да тръгва, докато е време, помисли си Алан и пристъпи извън лехата, а коленете му припукаха. В портфейла, доколкото можеше да си спомни, имаше няколко спестени стотачки, което беше добре, тъй като бягството нямаше да му излезе безплатно.
   Алан се обърна, за да хвърли прощален поглед към старческия дом, който до съвсем скоро бе приемал като свое последно обиталище на земята. И тогава си каза, че да умре би могъл някой друг път, някъде другаде...

Издателство Колибри



Райнер Мария Рилке >> Записките на Малте Лауридс Бриге

Единственият роман на Рилке – експериментална, сюрреалистична книга, едно от най-тайнствените, сложни и обогатяващи четива, писани някога

Записките на Малте Лауридс Бриге са своеобразна изповед на една тревожна, търсеща душа, която се опитва да осмисли човешката природа и идеали, самотата и смъртта, стремежа да прикрием истинското си „Аз“, за да се впишем в изумителния хаос на света наоколо. Рилке ни превежда през видения, блянове, сънища, спомени, които са в рязък контраст с действителността, съчетава с дързост и размах делничните разкази с философските прозрения и черновите на бъдещи стихотворения, търси подбудите зад действията на исторически и митични личност, напомня, че животът често е лишен от логика и прилича по-скоро на сън.

Издателство Лабиринт



понеделник, 30 септември 2013 г.

Лаура Ескивел >> Със скоростта на желанието

Чудновато, чувствено повествование, в което героите с еднаква страст се мразят и обичат...

   Северът е осезаем, настойчив, оставя следите си върху нас. Колкото и да се отдалечаваме от центъра му, неизменно ще се чувстваме притегляни към него като от невидими вълни, така както земята привлича дъждовните капки, магнитът – иглата, кръвта – кръв, желанието – желание.
   Там, на север, са и моите дълбоки корени – скрити във влюбените погледи, разменени между дядо и баба след първото докосване на ръцете им.
   Когато се родила и мама, представата за моята особа вече придобила по-конкретни очертания. Трябвало единствено да изчакам да се слеят желанията на родителите ми, за да се появя на бял свят.
   В кой ли миг притегателният поглед на севера се е слял с този на морето? Защото другата половина от мен принадлежи на морето, където се е родил баща ми. Срещу зелените му вълни баба ми пристанала на дядо и татко се появил.
   Колко ли време е нужно на желанието да изпрати знак и да получи очаквания отговор? Възможностите са много, но важното е, че на магията ѝ трябва един-единствен поглед. Тя проправя и сочи пътеката, по която влюбените ще минат безброй пъти.
   Дали съм била свидетел на първия любовен поглед между родителите ми? Къде ли съм била, когато това се е случило?...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри



Труман Капоти >> Портрети и наблюдения

42 – елегантна есеистична проза

   Във вътрешния двор имаше ангел от черен камък. Ангелската му глава стърчеше над гигантските листа на трилистника; безжизнените стъклени ангелски очи, избеляло сини като на моряк, гледаха право нагоре. Ангелът се виждаше от майсторски изпипан зелен балкон – моя в случая, тъй като живеех зад него в три стари бели стаи – стаи с тавани, надминаващи по сложност и сватбените торти, с широки плъзгащи се врати и високи френски прозорци. През топлите вечери, на отворени прозорци, там съм водил приятни, мелодични разговори, докато вятърът шумоли из стаята подобно на повей от ветрилата на древни дами. А и в такива топли вечери градът е тих. Само гласове: семейни приказки, прииждащи откъм верандата с бръшлянова завеса; босонога жена си тананика безгласно, докато се люлее на стол от ковано желязо и приспива бебето, което кърми, без да се крие; оплакващата се чуждоземна реч на раздразнена дама, която, седнала на балкона си, чисти пиле за пържене, а оскубаните пера излитат от ръцете й, понасят се във въздуха, после мързеливо се спускат към земята.
   Една сутрин – струва ми се, че бе през декември, студена неделя с нерадостно сиво слънце – минавах през Френския квартал на път към стария пазар, където по това време на годината можеш да намериш деликатни зимни плодове – сладки сатсуми по двайсет цента дузината, и зимни цветя – коледни звезди и бели японски камелии. Улиците на Ню Орлиънс предлагат дълги, самотни перспективи; в празните часове настроението им е като в картина на Де Кирико, та и най-невинните иначе неща (лицето зад скосената от щорите светлина, пристъпващите в далечината монахини, провесената нехайно от прозореца дебела черна ръка, клекналото в страничната уличка самотно чернокожо момче, което прави сапунени мехури и гледа тъжно как се издигат, за да се пръснат) ти се струват някак си насилствени. Та през въпросната сутрин замръзнах на място по средата между две преки, тъй като в ъгълчето на окото ми се мярна тунелообразен пасаж към обрасъл в зеленина двор. На фона на зелената папратова светлина в дъното на тунела се открояваше застанал неподвижно налудничав на вид бял пес и неизвестна сила ме тласна към него. Вътре имаше фонтан; водата се стичаше деликатно от бронзовата паст на маймунска статуя и звънтеше като неутешими камбанки по камъчетата в басейнчето. Самият той висеше под върбата – мъж с физиономията на бандит, с платинена ситно къдрава коса; тялото му бе точно толкова отпуснато, колкото и самата върба. В тихата, душна градина цареше ужас. Надзираваха я слепи затворени прозорци; по слонското ухо блестяха сребристите следи от охлюви и нищо не се движеше, освен сянката му. Поклащаше се леко напред-назад въпреки пълното отсъствие на вятър. Изкуственият диамант на пръстена му намигаше срещу слънцето, а на ръката му бе татуирано име – „Франси“. Песът се наведе да пие вода от фонтана, а аз побягнах. Франси – заради нея ли се е самоубил? Не знам. Н. О. е тайнствен град.
   Стъклените очи на моя каменен ангел ми служеха и за слънчев часовник; познавах часа по количеството фокусирана върху им слънчева светлина: нa обяд бяха бели, после постепенно потъмняваха, помръкваха по залез слънце, а нощем ставаха черни – нощни очи в нощна глава.
   От избелелите къщни фасади се хилят похотливо раздраните устни на златокоси девойки: Пийте „Доктор Нът“, „Доктор Пепър“, „Нехи“, „Грейпейд“, „Севън-ъп“, „Кока-кола“. По изобилието от реклами на безалкохолни напитки Н. О. не се различава от останалите южни градове; улиците на безнадеждните му квартали са застлани с капачки от кока-кола, които след дъжд блестят сред прахоляка, сякаш някой е изръсил десетцентови монети. Плакатите се обелват и лежат омачкани, чакащи буреносният вятър да ги повее по улиците, сякаш са трънаци в пустинята – на всичко отгоре има хора, които ги намират за красиви и облепват стените си с „Доктор Нът“ и „Доктор Пепър“, със засмените красавици на „Кока-кола“, които огряват бедняшките им легла и са нощните им пазители и сутрешни светици. И навсякъде надписи – с тебешир, отпечатани, изписани върху метал: „Мадам Ортега – гледане, любовен еликсир, магическа литература. Обадете се“; „Ако си нямаш работа, не я върши тук“; „Готов ли си да се изправиш пред Създателя?“; „Пази се: зло куче“; „Смилете се над бедните сирачета“; „Сляпа и няма вдовица съм с две гладни деца“; „Внимание: Довечера в черквата – изпълнения на „Блу Уинг Сингърс“, /подпис/ Свещеникът“.
   Веднъж видях на врата в квартал Ирландския канал следния надпис: „Елате и вижте къде стоя Исус.“
   – Какво има? – рече жената, която отвори на позвъняването ми.
   – Искам да видя къде е стоял Исус – казах, а тя за миг остана тъпо безизразна; очите ѝ, сякаш срязани с бръснач, белееха като градински ружи; нямаше нито вежди, ни мигли и носеше хасено кимоно.
   – Много си малък, драги – отвърна, а гърдите ѝ се затресоха от накъсания ѝ смях. – Дяволски малък си, за да ти покажа къде стоя Исус.

Издателство Колибри



Руми >> Рубаи

Придошла, реката на любовта руши всичките стени, всичко, до което се докосне. Влюбеният е като пияница. Луд. Без правила и ограничения. Безпомощен в потока на любовта...

Една надежда
и една надежда само –
Твоята любов.
Една сила и една сила само –
Твоята любов.
Докато всяка клетка не заплаче,
призовавайки Те без да спре,
светът върти се само
от илюзия в илюзия.

Издателство Ануграха

Рубаи в Хеликон

Рубаи в Books.bg

неделя, 29 септември 2013 г.

Милко Палангурски >> Нова история на България. I. Княжеството

През 1879 година на европейската политическа сцена се появява модерната ни държава

Всички много бързо разбират, че това е само началото на нещо много по-трудно – българите да докажат, че имат възможност да се самоуправляват. Следващите десетилетия ще бъдат посветени на преодоляване на клаузите на Берлинския договор, на изграждането на национални институции, създаване на обществени организации и политически отношения. Всичко това с една-едничка цел – окончателно да се излезе от вековната склероза на отоманския свят и да се възприемат европейските принципи на самоуправление. Предстоят дълбоки кризи, вътрешни сътресения и конфронтация, тежки конфликти, но политическият „пубертет“ ще завърши сравнително успешно, като се вземе предвид липсата на какъвто и да е национален исторически опит.

Издателство Сиела



Мигел де Унамуно >> Детството на Дон Кихот

... Унамуно слага най-дълбокия отпечатък на своя буен интелектуален темперамент в изкуството на есето: на литературното есе, на философското есе, на политическото есе, на теологическото есе. Исак Паси

Дон Кихот е най-високата мярка за доброта, моралност и етичност в испаноезичния свят. Единствената разлика между Дон Кихот и Христос е тази, че гробът господен е известен, а гробът на Дон Кихот не е открит. Мигел де Унамуно

Унамуно е мислителят, който несъмнено доминира в хуманитарната мисъл на Испания през първата трета на XX век, разделяйки ­ едва двадесет години по-късно ­ това първо място с Ортега-и-Гасет. Той изявява дарованието си в много и различни области –­ поезия и драматургия, проза и публицистика, философия, социология и теология, естетика, изкуствознание и критика... И. П.

Издателство Захарий Стоянов