събота, 12 януари 2013 г.

Харуки Мураками >> Танцувай, танцувай, танцувай

В разтърсващото продължение на "Преследване на дива овца" Мураками развихря до крайност таланта си на брилянтен разказвач. Но свенливата сдържаност и лекомислието на "Преследване на дива овца" тук отстъпват място на жизнеутвърждаваща лиричност

Будя се, но къде? Не само го мисля, а направо си задавам въпроса на глас:
– Къде съм?
Сякаш не знам: тук съм. В своя живот. Особеност на света, до който се свежда съществуването ми. Не че помня да съм одобрявал тези неща, това състояние, това положение, в което присъствам. Понякога до мен спи жена. По-често съм сам. Сам с магистралата точно до жилището ми, с чаша (с пет милиметра уиски, останали в нея) отстрани на леглото и със злонамерената – не, направи го по-безразлично, – с пепелявата утринна светлина. Понякога вали дъжд. Ако вали, просто си оставам в леглото. И ако в чашата има снощно уиски, го изпивам. Гледам капките, стичащи се от стрехите, и си мисля за хотел „Делфин“. Случва се и да се протегна, хубаво и бавно. Това ми стига, за да съм сигурен, че съм аз и не съм част от нещо друго. Въпреки това си спомням усещането от съня. До степен да съм готов да се закълна, че мога да се пресегна и да го докосна – тогава цялото онова нещо, което включва и мен, ще се раздвижи. Напрегна ли слух, чувам бавната предпазлива последователност на играта, която се разгръща като капчици в сложен воден пъзел, които падат една по една, малко по малко. Ослушвам се. И точно тогава чувам как някой ридае тихо, почти недоловимо. Хлипа някъде в мрака. Някой плаче за мен...

Издателство Колибри



Петър Увалиев >> Граматика на зрителното

“Аз съм езиковед и нищо присъщо на езикознанието не ми е чуждо” Роман Якобсон

Намерението на този текст е да очертае строежа на нова граматика на зрителното. Подобно твърдение лесно би могло да се стори някому изблик на високомерие. В действителност то е акт на почит. Онова, което ще трябва да кажа е преди всичко дан към паметта на Роман Якобсон, един от основателите на съвременното езикознание... Именно ранният му интерес към кубизма и футуризма го изведе на пътя към радикално ново разбиране за вътрешните извори на езика. Зрителните строежи го накараха да преоцени езиковите построения. Но Якобсон изплати и заплати многократно дълга си към изкуството. Разбулвайки загадките на езиковото общуване, той се присъедини към малцината избрани, които показаха на изкуствоведите напълно нов начин за по-тънко разбиране на скритата същност на зрителното общуване. Петър Увалиев

Издателство Анубис



Георги Караславов >> Снаха. Татул

В изданието са включени повестите "Снаха" и "Татул", редове от биографията на писателя и статии от Пантелей Зарев и Панко Анчев, анализиращи творчеството на Георги Караславов

Пръстта избарабани, лопатите заиграха. Майката разпери ръце и припадна. Две съседки я прихванаха:
– Сватя!
– Марьола!
– Вода! – извика един мъж, завъртя се като замаян и я загледа втренчено.
– Минчо! Миличък! На кого ме оставяш! – изпищя младата снаха и се хвърли в недозарития гроб. Възпряха я.
– Булка! Тошке! Ух, и ти! – струпаха се около нея няколко жени.
– Миличък! Миличък!… – мяташе се тя, скубеше си косите и стенеше отчаяно. – Ваньо, деверче! Съживи ми го! Върни ми го! – молеше се тя на малкия брат. Иван поглеждаше ту майка си, бледа и отпусната, ту снаха си, обезумяла и разчорлена, и не знаеше какво да прави. Душеше го и мъка, и жал, искаше му се да заплаче, но очите му бяха сухи и изцъклени като небе при засуха.
Погребението свърши.
Попът каза две-три думи за безсмислието и суетата на живота и си тръгна.
– Толкова му е на човека – заключи един възстар селянин, погледна пресния гроб и нахлузи калпака си.
– Срещнах го оня ден – подхвана някакъв далечен роднина, – здравеняк такъв, ухилен… да не помислиш…
– Аз най-напред не повярвах – махаше ръце друг. – Минчо Милев, викат, умрял. Не думайте бре, хора, викам… Пък то, виж…
– Ама как тъй бе, Ваньо? – питаше постоянно чичо му Продан. – И да беше от нещо, а то…
– Отиде си хубавият човек! – тухна един сухичък мъж. – Какво ли се радват Ганчовските…

Издателство Захарий Стоянов

Снаха. Татул в Хеликон


Джек Лондон >> Морският вълк

Капитан Ларсен - демоничният, противоречив, смразяващ, но владеещ умовете и сърцата на малки и големи, капитан, изваян с титанична мощ и любов към мъжете, за които прегради няма - наречен Вълка с основание, той има в себе си енергията да бъде велик, но носи и дяволски огън в душата си

   ... И тогава именно се случи нещо неочаквано. Изведнъж капитанът подобно на мълния се спусна върху мъртвеца. От устата му рукна непрекъснат порой от ругатни. Това не бяха ругателства или неприличия. Всяка дума бе богохулство и тия думи не бяха малко. Те избухваха и трещяха като електрически заряди. Никога през живота си не бях чувал, нито пък можех да си представя подобно нещо. Аз обичах литературните изрази и имах слабост към силните образи и фрази, затова смея да кажа, че можех по-добре от всички присъствуващи да оценя необичайната живост и сила и нечуваното кощунство на метафорите му. Доколкото можах да разбера, причината за всичко това беше, че този мъж, бивш щурман, се запил преди да потеглят от Сан Франциско и след това проявил неблагоразумието да умре в самото начало на пътешествието, оставяйки по този начин Вълка Ларсен без помощник, без дясна ръка.
   Смятам за излишно да уверявам, поне моите приятели, че бях страшно възмутен. Ругатните и сквернословията винаги са ми били противни. Сърцето ми се сви, главата ми се завъртя. За мене смъртта винаги е била свързана с някаква тържественост и достойнство. Тя се появяваше тихо и свещенодействаше около своите жертви. Дотогава не познавах тия низки и ужасни прояви на смъртта. И макар че оценявах, както вече казах, силата на страшните проклятия, които се изскубваха от устата на Вълка Ларсен, аз бях неизразимо възмутен. Този огнен поток от думи можеше да изпепели дори и лицето на самия покойник. И нямаше да остана изненадан, ако мократа черна брада се бе извила, настръхнала и изчезнала в дим и пламък. Но мъртвецът си лежеше най-спокойно,и продължаваше да се зъби в злорада усмивка, пълна с цинична подигравка и презрение. Той бе господар на положението...


Печатно издание и е-книга

Издателство Intense

Морският вълк в Хеликон

Шарл Перо >> Най-хубавите приказки

Спящата красавица, Червената шапчица, Синята брада, Котаракът в чизми, Феите, Пепеляшка, Малечко Палечко, Магарешка кожа, Смешните желания, Рике с перчема

   След смъртта си един воденичар оставил на тримата си сина всичко на всичко: една воденица, едно магаре и един котарак. Подялбата направили бързо. Не викали нито нотариус, нито съдия, защото и без това скоро щели да изядат бедната бащиния. Най-големият получил воденицата, вторият – магарето, а за най-малкия останал само котаракът. Той не можел да се помири, че му се паднал такъв нищожен дял.
   – Братята ми, като се сдружат, ще могат честно и почтено да изкарват хляба си – казал той, – а пък аз, като изям котарака и си направя ръкавици от кожата му, ще трябва да умра от глад.
   Котаракът, като чул тези думи, вместо да се засегне, му казал с важен и сериозен глас:
   – Не съжалявай, господарю, дай ми само една торба и ми направи чизми, за да мога да ходя из храсталаците, и ще видиш, че не си получил толкова лош дял...

Издателство Пан



петък, 11 януари 2013 г.

Мари дьо Франс >> Куртоазни новели (ле)


Куртоазните новели-ле на първата френска писателка, Мари дьо Франс, заемат средищно място между fine amor на трубадурите и дихотомията приключение/любов в рицарските романи

Ако от Бог си надарен
в деня, когато си роден,
с талант на разказвач, не бива
да си мълчиш и да го скриваш.
Щом разгласиш приятна вест,
спечелваш си похвали, чест,
цветя край тебе избуяват
и те с дъха си упояват.
Самият Присциан посочва
как често древните нарочно
се изразявали неясно,
защото знаели прекрасно,
че хората, след тях родени,
ще са така осведомени,
че книгите им ще разбират
и вещо ще ги коментират.
Със право древните признават,
че младите по-умни стават
и с времето ще се школуват
трактатите им да тълкуват,
извличайки от тях уроци.
Ще се предпазиш от пороци,
ако от трудните писания
успееш да изтръгнеш знания,
за да предотвратяваш злото
и да не те гнети теглото...


Издателство Изток-Запад

Куртоазни новели (ле) в Хеликон

Куртоазни новели (ле) в Books.bg

Джулия Чайлд; Жак Пепен >> Да готвим у дома с Джулия и Жак

Към готвенето трябва да се пристъпва с душа, то трябва да носи удоволствие, да радва и да поддържа близостта. Иначе казано, радостта е най-важната съставка...

Аз очевидно научих много неща от Жак при съвместната ни работа, но и той схвана един-два от моите съвети. Например как да почисти дъно на глава артишок, без да губи от месестата му част! В крайна сметка наша цел не бяха само техниките. Двамата искахме да покажем, както в предаването, така и в настоящата книга, индивидуалните си подходи в кулинарията. Храната не е само наша професия, но и наше върховно удоволствие, затова смятаме, че приготвянето й трябва да е забавно. Естествено, когато готвят двама, е още по-забавно, но когато човек знае какво и как трябва да направи, храната сама по себе си е добра компания.
От самото начало – така се започва всичко. Не ви трябва мъдрост, за да се научите. Щом се научите как да запържите месото, така че то да покафенее, вместо да се задуши, тогава вече готвите. Какво му е трудното?

Предаването и настоящата книга не бяха съставени и изпълнени по обичайния начин. За всички останали кулинарни сезони първо събирахме и изпълнявахме рецептите, след което записвахме епизодите. Спорно е дали те са следвали логически ред, но основната структура на предаванията – а това са рецептите – беше ясна. Епизодите развиваха своята поредност спрямо тези рецепти, съгласно времето, което продуцентът отпускаше. Но не така се случваше, когато двамата с Джулия правехме нашето предаване. Ние нямахме рецепти – само множество идеи!
За хора като нас, които обожават да готвят, е много по-лесно, забавно, вълнуващо и възнаграждаващо да готвим без рецепта. Съставките бяха пред нас и само чакаха да се превърнат в ястия. Това беше и концепцията на нашето предаване. Нямахме сценарии, нямаше репетиции, само тематично разделени храни. Бяхме решили, че един епизод ще е за птиче месо, един за риба, за салати и т. н. Така е може би малко по-трудно да се готви, но пък е по-благодатно за развитието на идеи и ястия. Човек може да се остави на въображението си да го води и така да посяга към съставките, които ще му помогнат да постигне определения вкус. Някои дни решавах, че ми е хрумнала страхотна идея, но скоро след това установявах, че Джулия има същата или дори по-добра. Аз, разбира се, се учех от нея.

Издателство Колибри



Пенчо Ковачев >> Защо се самоубиват поетите

Пантеон на драматични съдби и прекършени таланти...

Защо се самоубиват българските писатели? Защото са най-ранимите служители на музите.
За художниците има академии, където ги учат как се полагат щрихи и багри.
Музикантите пишат ноти в консерватории, а актьорите се образоват в театрални школи.
Школа по писателство обаче няма! Никой не може да те научи как се пише поема или роман. Словото е най-измамчивата материя в изкуството, винаги готова да се изплъзне и да
те предаде. По тази причина писателят непрекъснато е разпъван от колебания и съмнения. Истинският писател, а не графоманът.
Разделителната черта между истинския писател и графомана е тъкмо съмнението. Истинският писател се съмнява в написаното, докато графоманът е убеден, че създава шедьоври... Росен Тахов

Издателство Изток-Запад



сряда, 9 януари 2013 г.

Денис О'Конър >> Следи от лапи на лунна светлина

Историята на Тоби Джъг, един прекрасен котарак

Денис О`Конър спасява едно триседмично коте от сигурна смърт в снежна буря.
Той дори не подозира, че това малко същество ще промени живота му.
Напук на всички очаквания котето оцелява и между него и спасителя му се създава необичайно тясна връзка.

От този момент нататък скуката изчезва изцяло от живота на Денис. Подвизите на котарака, твърдо приемащ и себе си за човек, отварят за него вратата към цял един нов свят сред красивата природа на Северна Англия.



Издателство Еднорог



Карел Чапек >> Война със саламандрите

Романът показва същността на хората; рисува всички последствията от човешките злини: катаклизми, природни бедствия, катастрофи, убийства, грабежи, изнасилвания, малтретиране; сатира за робството и наивната и глупава природа на съвременния човешки свят

„Никога човечеството не е имало толкова високо жизнено равнище, както днес; но намерете ми един-единствен човек, който да е щастлив; покажете ми класа, която да е доволна, или нация, която да не се чувства застрашена в своето съществуване. Сред всичките дарове на цивилизацията, в крезовското богатство на духовните и материалните ценности ние всички сме обхванати все повече и повече от натрапващо се чувство на несигурност, угнетяваща тежест и неудобство. [...] Въпросът е, способен ли е и бил ли е изобщо някога човекът щастлив? Човекът – сигурно, като всяко живо същество; но човечеството – не.”

Издателство Унискорп



вторник, 8 януари 2013 г.

Марио Варгас Льоса >> Панталеон и посетителките

Остра сатира срещу военщината с нейната неспирно мелеща бюрократична машина и нагло лицемерие, романът е сравним само с безсмъртния "Швейк" и също като него предизвиква "смях през сълзи"

– С една дума, въздържанието води до ужасно разложение – казва генерал Виктория. – И до деморализация, раздразнителност, апатия.
– Трябва да се нахранят тези гладници, Пантоха – гледа го тържествено в очите Тигъра Колясос. – Решението оставяме на вас. Ето къде трябва да приложите организаторските си заложби.
– Защо все мълчиш, защо си като замаян, Панта? – Почита прибира билета в чантата си и пита къде е изходът за самолета. – Ще сме близо до голямата река, ще можем да се къпем, да правим екскурзии до близките племена. Съвземи се, глупчо.
– Какво ти е, защо си толкова особен, сине – оглежда облаците, перките, дърветата госпожа Леонор. – През целия път не си отворил уста. Какво те тревожи?
– Нищо, мамо, нищо, Почита – закопчава предпазния колан Панта. – Добре съм, нищо ми няма. Ето, пристигаме вече. Това сигурно е Амазонка, нали?...

Издателство Колибри



Александър Грин >> Път за никъде и други истории

Александър Грин – хамалин, моряк, теляк, копач, бояджия, рибар, пожарникар, златотърсач, преписвач на роли... и голям писател

   Писателят Грин – Александър Степанович Гриневски, почина през юли 1932 година в Стар Крим – малък град, зашумен от вековни орехови дървета.
   Тежък бе животът за Грин. Всичко сякаш нарочно се нареждаше така, че да направи от него престъпник или озлобен еснаф. Непонятно беше как този мрачен човек пренесе през мъчителното си съществуване, без да опетни, дарбата на могъщото си въображение, чистотата на чувствата и срамежливата си усмивка. Биографията на Грин е безпощадна присъда над човешките отношения преди революцията.
   Стара Русия жестоко дарява Грин – още от детски години тя го лишава от любов към действителността. Всичко наоколо му е страшно, животът – непоносим, същинска дива саморазправа. Грин не загива, но недоверието му към действителността не го напуска до края на живота. Той винаги се опитва да избяга от нея, като счита, че е по-добре да се живее с неуловими сънища, отколкото с „измета и калта“ на всекидневието.
   Грин започва да пише и създава в книгите си свят на весели и смели хора, прекрасна земя, пълна с ароматни храсти и слънце – земя, ненанесена на картата, и удивителни събития, замайващи главата като глътка вино.
   Винаги съм забелязвал – пише Максим Горки в книгата си „Моите университети“, – че на хората се харесват интересните разкази само защото им дават възможност да забравят за малко тежкия си, но привичен живот.
   Тези думи напълно се отнасят за Грин. Константин Паустовски

Издателство Захарий Стоянов



Георги Данаилов >> До Чикаго и назад – 100 години по-късно

Сбогом. Ниагара! Алеко наистина е бил щастливец. Той те е видял почти девствена!

Трябва да се вярва на Алеко Константинов и на искреността на преклонението му пред Ниагара, но когато сто години по-късно аз се изправих пред самия Бог, да си кажа правото, стана ми тъжно за водопада. Изпитвах усещането, че съм застанал на почетно разстояние от див звяр, огромен, невиждан, но окован във вериги и изложен на показ. Гледката наистина те кара да занемееш, спира ти дъха, вкаменяваш се, но след няколко мига започваш да разбираш, че нещо чуждо, нещо дразнещо се е промъкнало в нея и не ще да изчезне. И това нещо е ръката на човека, присъствието на човека. Не става дума за наплива! И американци, и канадци са се надпреварвали да вмъкнат, да натикат водопада в огради и железа, да зазидат бреговете му, да прокарат мостове, да издълбаят стълби. Наоколо му нахално стърчат кули, надвисват наблюдателни тераси, надолу към брега на реката се спускат подемници, за да смъкнат на корабчетата стотици любопитни. Хеликоптери като досадни комари се вият над бездните, параходчетата доближават до облаците сияен воден прах и спират на безопасно разстояние...

Издателство Абагар



понеделник, 7 януари 2013 г.

Алисън Уиър >> Кралица Елизабет I: Триумфът

За да постигне пълния си триумф като владетел, Елизабет трябва се справи със съперницата си Мария Стюарт и най-големия си враг – испанският крал Филип II, чиято Непобедима армада се насочва към бреговете на Англия…

Царувала във време на мащабен сблъсък между протестанти и католици, Елизабет I се превръща в европейски водач на протестантството. Тя става обект на заговори за убийство и планове да бъде детронирана, а на английския престол да се възкачи Мария Стюарт. Но благодарение на мрежата си от шпиони кралският съветник Уолсингам винаги получава информация за тях. С подкрепата на другите европейски монарси Мария Стюарт се замесва в един от най-опасните заговори срещу царуването на Елизабет, целящ детронирането й. Тя се изживявала като флагман на католицизма и непрекъснато крояла планове да свали Елизабет и да възстанови истинската религия.


Издателство Персей



Георги Господинов >> Естествен роман

“Естествен роман” е наистина неидентифициран литературен обект и е почти невъзможно да бъде разказан. Едновременно смешен и ерудиран, пошъл и изискан, но блестящ във всяко отношение и новаторски по форма. Livres-Hebdo, Paris

   Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното - в цялата му предвидимост или още по-лошо в непосилната мистериозност на съсипващи случайности. Всекидневието в неговата бездарност - тук единствено просветва трагичното и възвишеното. В бездарието на всекидневието.
   Някога, когато времето течеше бавно и светът още беше омагьосан, бях чул или измислил следната мистерия. Ако скъсаш косъм от конска опашка и го държиш във вода 40 дни, косъмът ще се превърне в змия. По липса на кон опитах с косъм от магаре. Не помня издържах ли 40 дни и дали косъмът се превърна в змия, вероятно не, като се има предвид, че и опашката не беше конска.
   Все едно, бях открил че е достатъчно слухът за тази мистерия да престои минута в главата ти и всички магарешки задници вече изглеждаха като разкошни горгони. Бях чел за Горгона в едни илюстровани старогръцки митове. Записах си го в тетрадка с тесни и широки редове и щампа на Левски на корицата. Беше първото чудо, което естеството ми даваше, първата мистерия на всекидневието. Какво щях да правя, ако виждах магарешките задници само като магарешки задници. Както ги виждам сега в едно разомагьосано естество. Впрочем отдавна не съм виждал магарешка задница.
   Тук можем да вметнем, че още в древността Епикур и неговият ученик Лукреций са настоявали на естественото самозараждане на живите същества под влияние на влагата (sic) и слънчевата светлина...

Издателство Жанет-45



Стоян Михайловски >> Книга за българския народ

Стихотворения, басни и епиграми, “Книга за българския народ”, редове от биографията на Стоян Михайловски и статии от М. Куманов, д-р К. Кръстев, В. Пундев, М. Николов, М. Неделчев и П. Анчев

   Често се слушат такива позиви към законодателите:
   - Дайте ни добри закони, та да зацари ред в страната и да заживeйме нормален живот!
   Науката счита подобни пожелания за безумни и вредоносни - не защото тя не вярва в добър закон, а защото добър закон тряба да дохожда като последица на развой, а никак не като предшествие на развой.
   Иначе казано, според науката променение на законите не докарва обнова на духовете, а наопаки, обнова на духовете докарва променение на законите.
   Едва ли има по-груба научна ерес от твърдението, че благодарение на един закон човешкото същество ще престане да бъде такова, каквото е - за да стане такова, каквото сме възмечтали да го направим.
   - Лесно е - казва Horace Mann - да създадем нова форма на управление чрез съзаклятие и преврат; това може да бъде работа за един-два часа; но за да всадим тая нова форма на управление в духовете - потребен е дълговековен труд. И ако опитите за насаждане на републиканска уредба претърпяват тъй често несполука - това е, защото начинателите на подобно дело забравят, че ако републиката може да бъде импровизирана - републиканският психизъм по никакъв начин не може да бъде импровизиран.
   Тази доктрина е съвършено правдива. Всякой път, когато историята ни говори за някакъв недълготраен обществен ред, тя ни дава да разберем, че тая недълготрайност е произлизала от липсата на хармония между духовете и държавното устройство.
   Мнозина законодатели думат:
   - Чрез закони ние ще уредим само външните отношения между хората - сиреч само външния живот на хората... А това е доста... Истинският ред е вещественият ред... Няма нужда да засягаме вътрешния живот на гражданите!
   С други думи, според тези законодатели вещественият ред може да замести нравствения ред.
   Това не е вярно.
   Вещественият ред - за да бъде дълготраен - тряба да почива върху нравствения ред.
   В културна страна законът е синтез на разумни воли и на просветени съвести. Културна страна е оная, гдето законът се подобрява чрез унапредването на хората...

Издателство Захарий Стоянов



неделя, 6 януари 2013 г.

Джек Лондон >> Демоните на Фуатино

Приключенията на Дейвид Грийф из Южния Пасифик, сред моретата и островите, населени с авантюристи, негодници, мошеници, пирати и канибали...

   От многото си шхуни, кечове и катери, които шетаха между островите в Южните морета, Дейвид Грийф обичаше най-много „Ратлър“, приличащата на яхта деветнадесеттонна шхуна, толкова бързоходна, че си беше спечелила слава от едно време, когато още бе контрабандирала опиум от Сан Диего до Пюджет Саунд, нападала внезапно тюленови колонии в Берингово море и превозвала оръжие до Далечния изток. Непоносимо проклятие за държавните служители, тя е била предмет на възхищение за всички моряци и гордостта на корабостроителите, които я бяха създали. Дори и сега, след четиридесет години плаване, тя си беше все още същата „Ратлър“ и се носеше по морето все по същия изумителен начин, тъй че моряците трябваше да я видят, за да го повярват, и ставаше причина за много разгорещени спречквания – словесни и юмручни – по пристанищата на цялото крайбрежие от Валпарайсо до Манилския залив.
   Тази вечер тя плаваше остро срещу вятъра, големият й грот бе безсилно увиснал, шкаторините й изплющяваха слабо всеки път, когато се издигаше върху гладка вълна и леко се плъзгаше с четири възла, гонена от почти недоловимия полъх на бриза. Цял час вече Дейвид Грийф стоеше облегнат на релинга при фоквантите на подветрената страна и гледаше прорязваната от шхуната равна, светеща диря. Леката въздушна вълна, отблъсвана от предните платна, галеше лицето и гърдите му с упоителна хладинка и той се прехласваше от качествата на своята шхуна.
   – Ех!… Не е ли красавица, Тауте, красавица! – подхвърли той на наблюдателя канака, като галеше обичливо с ръка тиковото дърво на релинга.
   – Вярно, господарю – отвърна Тауте с плътен гръден глас, типичен за полинезийците. – От трийсет години съм по корабите, ама друг като тоя не зная. На Раиатеа ние го наричаме „Фанауао“.
   – „Родената от зората“ – преведе Грийф галеното название. – Кой я нарекъл така?
   Тауте тъкмо се канеше да отговори, но изведнъж съсредоточено заби поглед напред. Грийф погледнав същата посока.
   – Земя! – каза Тауте.
   – Да, Фуатино – съгласи се Грийф с очи вперени в точката, където блесналият от звезди хоризонт беше нащърбен, от черно петно. – Добре. Аз, ще кажа на капитана.
   „Ратлър“ продължи да се плъзга, докато очертанията на острова не станаха видими и осезаеми, докато не се чу сънливият рев на прибоя и врещенето на кози, докато вятърът откъм сушата не донесе до тях ароматния дъх на цветя...

Издателство Захарий Стоянов

Демоните на Фуатино в Хеликон

Демоните на Фуатино в Books.bg

Е. Л. Доктороу >> Езерото на гмурците

30-те години на ХХ в. в САЩ. Депресията. За да забравят грижите си, хората се гмурват в измисления свят на масовата култура на фабриките за мечти. Гмурците са не само вид птици, а и заблудени, загубили способността да разсъждават хора

… те презираха живота ми, не можеха да понесат сочната жизненост на моето съществуване.

Този път гостите бяха гангстери, пълни с романтика, крадци, изнудвачи, убийци от най-долен сорт, с жените си, може би курви, може би не.

Старецът ги посрещна сърдечно, с радост чу мненията им за бивака, възхити се от тесните рокли и червените устни на жените, опиянен, че има тъй неподходящи за мястото тук гости, край Езерото на гмурците.


Издателство Унискорп



Христо Ботев >> Моята молитва

Стихотворения, художествена проза, фейлетони, кратки сатирични форми, вестниците "Дума на българските емигранти", "Знаме" (1874-1875), "Нова България", редове от биографията на Ботев и критични статии

Длъжностите на писателите и на журналистите

   Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се от обстоятелствата. Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане "благороден" просяк и да живее по-лесно от "неблагородните" просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? - Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците.
   Слушайте и това. Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, то го изпсувайте с хамалски виражения, наречете го шпионин и народопродавец, кажете му, че той е продал совестта си и перото си на японците, на абисинците - това е се едно, - и помолете публиката да го не слуша и да не принимава думите му за факти. Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: "сахарчица", "халвица", "високоблагородия" и пр.
   Слушайте, братя врабци и цанцугери! Аз мога да ви уверя, че ако послушате съветите ми и ако се възползувате от обстоятелствата, то вашата прехрана е обезпечена и вашето име ще да се почита и уважава от восток до запад. Но тежко ви и горко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой западнал търговец! Ако направите подобно престъпление, то работата ви е спукана. Чорбаджиите не обичат оние писатели, които турят имената им на един ред със сиромасите. Вардете се. Слушайте още и това. Ако някой чорбаджия ви помоли да го не хвалите във вестника си и да го не срамите пред ония, които познават неговите "несъществующи" благодеяния, то вие го не слушайте. Маслото не разваля яденето, а похвалата не произвежда пагуба за кесията. "Кроткото агне от две майки суче" - говори българската пословица, а в пословиците се заключават стари истини. Хвалете и не бойте се. Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите не вземат нито гюмрюк, нито бедел-парасъ. Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно - вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите граждани направи някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и да не говорите за това беззаконие. Ако премълчите, то няма да ви се отяде от езика, а ако не премълчите, то няма кой да ви каже "аферим". Секи човек има свои грехове и сяка душа се бои от адските духове, следователно мълчанието е една от ония добродетели, които се похваляват от сяко пъповъзвишение и от сяко щастливо миропомазание. "Ох, агне мое, мълчанието е голяма добродетел" - говорят калугерите на своите неопитни почитатели, които се приготовляват да бъдат техни ублажители. "Ах, чедо мое, мълчанието е Христова добродетел" - говорят духовниците на елеокожите вдовици, които се приготовляват да живеят "о господе". "Ех, мой синко, мълчанието е една от най-главните комерчески добродетели" - говори пъповъзвишеното величество на своите подчинени, които му помагат да се кълне пред купувачите си и да лъже и с ушите си. Идете после това и не говорете, че мълчанието е голяма добродетел!...

Издателство Захарий Стоянов

Моята молитва в Хеликон