Среднощно черна...
Вината не е моя. Тъй че не ме упреквайте. Умът ми не го побира, не знам как е станало, но не съм прегрешила. Не мина и час, откакто я изтеглиха измежду краката ми, и осъзнахме, че нещо не е наред. Ама наистина, беше толкова черна, че чак ме уплаши. Среднощно черна, все едно е суданка. Аз съм с много по-светла кожа – цвят на старо злато – и с хубава коса. Такъв е и бащата на Лула Ан. Никой в рода ми дори не се доближава до този неин цвят. Катран е най-точното сравнение, за което се сещам, но косата ѝ не подхожда на кожата. Тя е различна – права, но усукана на масури като на онези голи аборигени в Австралия. Може би си мислите, че е наследила чертите на някакви прадеди – но на кои? Ако можехте само да видите моята баба! Тя минаваше за бяла и не искаше да има нищо общо с което и да е от децата си. Всичките писма до нея от майка ми или лелите ми се връщаха неразпечатани. Накрая те схванаха безмълвното ѝ послание и я оставиха на мира. По онова време почти всички мулати и квартерони постъпваха като нея, стига косата им да не ги издаваше, разбира се. Имате ли представа в жилите на колко от белите хора тайно тече негърска кръв? Хайде, опитайте се да отгатнете. Двайсет процента, така съм чувала. Моята собствена майка, Лула Мей, лесно можеше да мине за бяла. но отначало не искала. Веднъж ми разказа каква цена е платила за тоя избор. Когато с баща ми отишли в съда, за да се оженят, там имало две библии и трябвало да сложат длани върху онази, предназначена за негрите. Другата била за ръцете на белите. Библията! Представяте ли си? Майка ми беше прислужница на богато бяло семейство. Ядяха всичко, каквото им сготвеше, искаха да им търка гърбовете във ваната и Бог знае какви други интимни неща са я карали да прави, но не докосваха същата библия.
Някои от вас сигурно си мислят, че не е хубаво да се делим според цвета на кожата – колкото по-светла, толкова по-добре – в общинските клубове, кварталите, църквите, студентските организации, та дори и в училищата за цветнокожи. Но как иначе да запазим поне малко достойнство? Как иначе да избегнем да ни плюят в аптеката, да ни ръчкат с лакти на автобусната спирка, да газим в канавката, та белите да разполагат с целия тротоар, да плащаме в бакалията за книжна торба, която белите купувачи получават безплатно? За оскърбленията пък изобщо да не говорим. Чувала съм какво ли не. Но понеже майка ми имаше светла кожа, не ѝ забраняваха да пробва шапки в универсалния магазин или да ползва дамската тоалетна. И баша ми можеше да пробва обувки в предната част на магазина, а не отзад. И двамата не биха пили вода от чешмичката с табелка „Само за цветнокожи“, дори да умираха от жажда.
Срам ме е да го кажа, но още от самото начало в родилното малката Лула Ан ме притесни. В първия момент кожата ѝ беше бледа като на всички бебета, дори на африканските, ала бързо се промени. Мислех, че полудавам, когато видах как пред очите ми става синкавочерна. Знам, че по едно време наистина полудях – само за броени секунди, – защото метнах одеяло върху личицето ѝ и натиснах. Но не можах да го сторя, независимо колко ми се искаше да не се е раждала с този ужасен цвят. Дори си мислех да я дам в някое сиропиталище. Не смеех да бъда като онези майки, които подхвърлят децата си на църковните стъпала. Наскоро чух за една двойка в Германия – и двамата били бели като сняг, но им се родило бебе с тъмна кожа и никой не можел да си го обясни. Близнаци били, струва ми се – едното бяло, другото черно. Не знам дали е вярно. Знам само, че докато я кърмех, от гърдите ми сякаш сучеше някакво черно дяволче. Щом се прибрах у дома, веднага минах на биберон.
Мъжът ми Луис е кондуктор по влаковете и когато се върна от работа, ме изгледа тъй, сякаш наистина бях луда, а в малката се вторачи, като че ли беше паднала от Юпитер. Той не си падаше по ругатните, затова, щом изтърси: „Мамка му! Туй пък какво е, по дяволите?“, разбрах, че сме загазили. Оттам тръгна всичко, оттам започнаха караниците помежду ни. Това съсипа брака ни. Три години си бяхме живели чудесно, но когато Лула Ан се роди, той хвърли цялата вина върху мен, а към нея се държеше като към чуждо дете – дори нещо повече, като към враг...
Издателство Обсидиан (2015)
Бог да бди над детето в Pimodo
