Гилбърт Кийт Честъртън >> Огледалото на съдията

Случаите на Отец Браун

Гилбърт Кийт Честъртън е британски поет, писател и християнски мислител, останал ненадминат и до днес в серията детективски новели, които пише в златните години на криминалния жанр.

Постоянен герой в тях е отец Браун – симпатичен и тих свещеник с проницателен поглед и непогрешима интуиция.

В шестте представени случая отец Браун разплита виртуозни престъп­ления и разобличава изкусни престъп­ници с лекотата на детска игра.

Из­ящният стил наЧестъртън и харак­терната духовитост на диалозите в този сборник са истински празник за ценителите на качествената детек­тивска литература.


Преводачи Анна Друмева, Владимир Молев
Оформление Николай Киров
Издателство Millenium (2015)

Дарио Фо >> Лукреция Борджия

Една Борджия – човеколюбива и извън клишетата

   На 11 август 1492 година откъм замъка Сант’Анджело се чуват топовни гърмежи, за да напомнят на Рим и на целия свят, че новият римски първосвещеник е избран под името Александър VI. Най-накрая Испания се радва на втория си папа – Родриго Борджия. Из Рим се разнася един пасквил, написан от обичайния неизвестен, който възклицава: „Папският престол отиде при този, който плати повече на онези, които управляват урните на свещената лотария“.
   Римляните познават по име и фамилия всеки кардинал от томболата: Асканио Сфорца, брат на Лодовико Мавъра, който дори получил град Непи като награда заради оказаната подкрепа плюс четири мулета, натоварени със злато, а на Джулиано дела Ровере му било потвърдено, че и той ще се изкачи на върха на пирамидата, но при следващото завъртане, и още много други дарове и ренти от църковни имоти за всички останали гласуващи.
   Но нека да поговорим за този нов папа, чието семейство избрахме за главно действащо лице в нашия разказ.
   За първите Борджии не се знае почти нищо, а и онези оскъдни новини, които са достигнали до нас, са недостатъчни, за да опишем произхода им; произход, който ласкателите на испанския кралски двор твърдят, че дори води началото си от семейството на арагонските крале, но това е малко вероятно.
   В действителност началото на въпросното потекло е свързано само с автентичния основател на тази сган – пардон! – династия: става дума за Алфонсо Борджия. Основоположникът на рода бил наричан понякога Доменико, понякога Хуан, а на майката не се знаело дори фамилното име.
   Алфонсо е роден през 1378 година близо до Валенсия. Назначен като таен писар в двора на арагонските крале, но по някакъв фантастичен начин прави поврат в кариерата си и не след дълго вече е епископ на Валенсия. В ролята на такъв пристига в Неапол като част от свитата на крал Алфонсо Арагонски, който става монарх и на неаполитанците. През 1444 година Алфонсо Борджия е избран за кардинал. Бърза и необикновена кариера!
   Знае се, че планът на Испания още от средата на XV век, в конкуренция с Франция, се е състоял в това да успее да сложи ръка върху папството и европейската империя. Точно Борджиите са тези, които започват завладяването на папския престол. И точно Алфонсо е първият римски папа от семейство Борджия, който слага тиарата през 1455 г. под името Калист III. В свитата на папата по върховете на стълбицата се устройват в Рим забележителен брой преки и непреки роднини на Светия отец от Валенсия. Между тях и неговият най-скъп племенник Родриго.
   Всички многобройни летописци и изследователи на историята на Борджиите са единодушни за факта, че Родриго пристига в Рим, когато е на възраст около осемнайсет години, готов да приеме покровителството на испанския папа. Това е първият знак за явен непотизъм от страна на този висш прелат, който се нагърбва с всичките направени от младежа разходи. Учител на Родриго е Гаспаре от Верона, човек с богата култура и изключителна преподавателска дарба.
   След известно време момчето отива в Болоня да учи право. Времето, определено, за да се дипломира, е седем години. Не може и да се помисли, че той изцяло се посвещава на кодексите и на това да обогатява знанията си по реторика и теология. Момчето, без да се мае, спечелва огромната симпатия и уважение на своите състуденти от университета. Родриго е енергичен младеж с много красиво телосложение, а говорът му е ясен и духовит. Обичан от момичетата и щедър към приятелите си. Заради което веднага става тартор на тази шайка богаташки синчета на аристократи и търговци.
   Присъства на всички лекции и се явява навреме на изпитите, на които получава високи оценки. Но никога не отсъства и от сбирките в кръчмите и бардаците. „Всяка жена изпитва голяма трудност – казвал неговият учител по реторика – да устои на неговото ухажване. Привлича дамите както магнитът – желязото. Желязото, естествено, е синоним на фалос. Ох, какво ме карате да изричам!“
   На 9 август 1456 година, въпреки че все още не е завършил пълния курс на обучението си, но заради специални заслуги Родриго е допуснат до държавен изпит. Ентусиазиран, чичо му, който междувременно се е възкачил на папския престол, му прави подарък, като го провъзгласява за кардинал. Разбира се, назначаването е отпуснато със свян и някак между другото, но е ясно защо – за да не предизвиква по-нататъшните обвинения за семейно покровителстване.
   Но няма да спрем дотук с получаването на привилегии. Калист III, чичото, решава да назначи своя питомец за папски наместник в териториалната единица на Анкона. Това не е лесна задача, тъй като местните барони от Марке са се вдигнали на бунт срещу римското управление и същевременно са в непрекъснати междуособици.
   Младият кардинал Родриго Борджия пристига през нощта с малка групичка сътрудници в града и насрочва за рано на другата сутрин в палата на курията съб­рание с всички отговорници по реда, правосъдието и събирането на данъците.

Преводач Весела Лулова Цалова

Издателство Бард (2015)

Ханс-Тийс Леман >> Постдраматичният театър

История, съвременност, конфликт, перспективи

Трите основни проблема, върху които проф. Леман концентрира своето изложение, могат да бъдат формулирани по следния начин: историческата перспектива като извор на идеи за модерния театър; съвременното разбиране за идентичност като обект на театралната рефлексия; ролята на конфликта в театралната практика в миналото и днес.

Професор Леман акцентира върху необходимостта от популяризиране на историческото развитие на даден културен феномен. Трябва да се универсализира идеята за споделено общо разбиране на дадено минало; за неизбежната съпринадлежност към неговия корпус. То трябва да бъде познавано и осмисляно не просто като съпреживян опит, играещ ролята на фундамент. По-същественото е да бъде обговаряно в рамките на специфичен дискурс, без който е немисилима рефлексията върху настоящата културна ситуация.

Преводач Гергана Димитрова

Издателство Нов български университет (2015)

Леополдо Лугонес >> Огненият дъжд

Ще направя небето ви като желязо
и земята ви като мед.
Левит, ХХVI, 19

   Спомням си, че бе ден, в който грееше хубаво слънце.
   Наоколо цареше оживление, а улиците бяха препълнени с всевъзможни впрягове и коли. Доста прохладен ден, с безукорна яснота.
   От моята тераса се виждаха струпани безразборно
покриви, преплетени овошки, малко от залива,
настръхнал от мачти, сива отсечка от улица...
   Към единайсет паднаха първите искри. Една – тук, друга – там. Приличаха на нагорещени медни късове, които се удряха в песъчливата почва с леко тупване. Небето продължаваше да бъде все така ясно и глъчката не стихваше. Само птиците в моята клетка спряха да пеят.
   Неволно се досетих какво ще се случи, когато
хвърлих разсеян поглед към хоризонта. Отначало помислих, че моето късогледство ми играе лоша шега. Трябваше да почакам доста време, преди да видя как пада още една искра, понеже слънцето ме заслепяваше... И все пак медта гореше по такъв начин, че ясно се различаваше: една бърза огнена чертица и слаб удар в земята. И така – на дълги интервали.
   Трябва да споделя, че когато осъзнах това, в мен започна да се прокрадва ужас. Заразглеждах небето с жаден и настоятелен поглед... То обаче бе все тъй ясно. Откъде идваха тези странни късове? Тази мед?
   И дали бе мед...?
   Току-що бе паднала една искра на терасата ми, на няколко крачки от мен.    Протегнах ръка – несъмнено беше медно зърно и му бе нужно доста време, за да се охлади. За щастие, се надигаше бриз, който насочи въпросния валеж към другия край на терасата ми...
   Освен това искрите падаха нарядко. Човек можеше за момент да си помисли, че всичко е спряло. Но щеше да сгреши. Едно подир друго ужасните зърна продължаваха да валят.
   В края на краищата обаче това не биваше да попречи на обяда ми, понеже наближаваше пладне. Прекосявайки градината и не без известен страх от искрите, слязох в столовата. Хубаво, сенникът бе спуснат, това щеше да ме предпази...
   Щеше да ме предпази ли? Вдигнах очи: една тента има толкова много отвори, сякаш е покрита с пори, и все пак не открих нищо през тях.
   В столовата ме чакаше превъзходен обяд: за мое щастие, обетът ми за въздържание включваше най-вече две неща – четене и ядене. След библиотеката столовата бе моята най-голяма гордост. Преситен на жени и почти сдобил се с подагра, по отношение на благопристойните пороци не можех да очаквам нищо повече от малко лакомия.
   Хранех се сам, докато един роб ми четеше географски разкази... Никога не съм можел да разбера храненето в компания. И ако жените ми бяха станали досадни, както ви споменах, можете да се досетите, че се отегчавах и от мъжете... Десет години мделяха от последната ми оргия! Оттогава се бях отдал на градините си, на рибите и птиците до такава степен, че не ми оставаше време да излизам. Някой път, в особено горещите вечери, се разхождах малко покрай езерото... Харесваше ми да го гледам на
свечеряване, когато луната го покрива с люспи, но това бе всичко и минаваха месеци, преди да отида отново.
   Просторният и разпуснат град бе за мен пустиня, където се укриваха удоволствията ми.

Споменът на един дух от Гомора

Преводач Николай Тодоров
Издателство Унискорп (2015)

Петър Делчев >> Кастинг за месия

Той е неизбежен. Гответе се...

   – И понеже искам да не се обърквате повече, ще ви го кажа. Логосът прави всичкото – и доброто, и злото по света. Вие с добрината си в съсъд с добрина слагате, но злите със злината си не сипват в съсъд със злина, а от вашия източват. Ей туй е истината, да я знаете. И ще се мери кой, какво и колко, когато времето свърши, не по-рано, не по-късно, а тогава. Когато всяко нещо ще е спряло и ще се е видяло и ще се премери и отреди. Тук идем ние, християните, на помощ на човечеството. Защото ако се съди, така ще е – ще се мери. А ние трябва да спасим човешкий род от меренето, защото праведник демон може да излезе, а демонът – праведник. Затуй сме призвани ние, повярвалите в силата на Иисус – да направим щото съсъдът с добро да се не източва още, докле има живот да се живее! Туй е Логосът – едно цяло за всички, един съсъдът, на всички поверен. Не може един да принася и спасен да бъде, и честит да е, като си мисли, че дал е своята лепта! Едно сме ние, човеците и едно ще си останем до последния ден. Какво каза професорът за исляма? Че Слово е наредил и хора е повел след себе си, знаи добро дело е! И тез ще идат до Царството небесно, щото Словото им добро е, Бог хвали и в Него вяра подбужда. Но под стените на Царството ще си останат, защото портата за тях невидима ще да бъде. Пророците и славните мъже са като показалки по пътя. Следвай ги и ще идеш, задето си тръгнал, но кой ще ти отвори и откъде ще минеш през стените? Затова не е греховен ислямът, а погрешен. Защото Царството, в което Иисус ще ни приюти, докле свършат дните, е самият Иисус. Толкоз!

   Исидор Бергамо сам не знаеше, че толкова образно ще обяснява, но му дойде слово, защото Словото знае кога да идва. Затова побърза да се изкаже, докато още думите търсят него и преди той да почне да ги дири тях:
   – И туй е величието на Иисус, който по човеците бе човек и не е син на Бог, повече от вас и мене, но по Бога до века е Божествен: Той ни остави знанието, че съсъд имаме да наливаме и всички трябва да го пълним. Когато нашият Логос вода носи и налива в съсъда на доброто, тогава сме в хармония и добро правим. И изкушенията все по-малко ще са, защото от съсъда аромат ще се носи и ще ни опива и все по-добро ще ни се случва и все по-честити ще сме и жадни нивга няма да ходим. А който вода отнася и излива, то той срещу всички работи, от всички краде и ще се спъне и водата ще го залее и ще го изгори. Защото Словото Иисусово е това – една любов има, обща, всеобхватна и могъща, и тая любов е да обикнеш цялото, защото ти си цялото. Не си парче от него, не си част, дух от дух, а си цялото. Не сме триипостасни ние, щото парчета сме си отрязали от ипостасите и сме си ги закърпили на торбичка, душата да си носим в нея. Живи сме, както сме част от живота, логос имаме, както всички риби си имат океана, творци сме, както имаме в себе си сътворение. И както няма грях, така няма и изкупление. Грехопадението е заблуда, каквато заблуда е и изкуплението. Иисус не умря на кръста, за да изкупи измислени грехове на човеческий род, минали, че и бъдни.
Как си я измислихме тая ерес, че Бог син Си ще прати да умре на кръста?! От суета човеческа я измислихме! За много важни в очите на Бог се взехме, че за нас отделна глава в законите Си да напише! Че как преди две хиляди години да не сме били важни, като Земята била всичкото сътворено, а звездите отгоре за украса на небето ни са били турени! Суета на суетите! Ние сме прах и за нас Бог се грижи, както за всичките милиарди и милиарди прашинки, ни повече, ни по-малко. И туй измислихме в незнанието си на прашинки. Бергамо вече почти викаше:

   – Че Бог от Бог на кръста е умрял! Как може Бог да умре?! Как умира Абсолют?! Никак! А как умират ипостаси?! Че техният свършек ще е краят на света, ипостасната смърт би била края на Енергиса, край на всичко и щом има начало, и край ще има! Че къде се вдигнахме ние самички в суетата си, та да си помислим, че Бог ще умре на кръста, за да ни изкупи? Това е толкова езическо, толкова диво, толкова първобитно! И как няма да е, като от иудеите тръгва вярата ни, в тяхната вяра се корени, а те завети си правят с техния бог, подписи слагат и на съд го викат, когато им се прииска! Тия са най-злите езичници, които слънце са виждали, защото за единия Бог от горящи храсти научиха и отвънка го познаха, гегите им на змии направи и градове за техен кеф разруши, та да го повярват! Де такава ерес, питам ви? И им било обещано, че власт над света ще им се даде, щото божи народ били! Но нейсе, от тях чудото стана, та Иисус пръкнаха, та да ни умие очите и прогледнем, но те не прогледнаха. Иисус Христос е човек и умря, за да ни отвори вратата на Царството небесно! Той умря прикован и възкръсна, за да покаже, че няма смърт! Само Бог е извън Енергиса, извън измеренията, извън времето и пространството. Няма смърт, защото смъртта, както ние я разбираме е необратима, окончателна, абсолютна и неизбежна. А това е край, но не само наш, а на всичко! Иисус не само лекуваше, Той възкресяваше от мъртвите и накрая Сам себе Си възкреси! Защо го направи? За да му повярват, че е велик лечител, че е Месия, че е Син Божий? Иисус Христос възкресяваше, за да посее идеята, че няма смърт! Смъртта е само преход, състояние, екстаз. Великото изкупление на Иисус Христос не е това, че е умрял като богочовек на кръста, заплащайки нашите грехове. Не, тази жертва е малка, тя е нищожна и несъизмерима! Иисус наистина пожертва себе си, но с това, че се обрече на човечеството до края на дните му, до свършека на света! Обрече се да страда всеки ден, всеки час, всяка минута със страданията на всички сираци, на всички онеправдани, на всички отритнати, бити, убивани и злочести човешки същества! До края на дните, до последното страдание, до последната сълза Той ще ги изстрада и Той ще я изплаче! Ето това е саможертва, ето това е истинското изкупление! Той е жертвата, която ние хората поискахме от себе си, въплътихме и дадохме, за да стои отворена вратата на Царството небесно...

Издателство Сиела (2012)

Рая Господинова, Георги Господинов >> Сватби на животни и неща

Диван и крокодил, костенурка и шкаф, книга и сладолед, камила и чайник...

Книжка за деца и други домашни, с думи и рисунки от Рая и баща ѝ Георги, за невидимия живот на нещата около нас, за фантазиите на късните следобеди, когато и малките и големите са готови да измислят игри.

Какво ще стане, ако... се съберат диван и крокодил, костенурка и шкаф, книга и сладолед, камила и чайник...

Някои ще си кажат „чао и сбогом”, други ще си пожелаят мухоежи, крокодивани и камилочайничета, които миришат на лайка с мед. И ще продължат играта...

Игра, измислена, когато Рая още няма 6, а баща ѝ е на 7 пъти по толкова, че и отгоре...

Илюстрации Рая и Георги Господинови
Издателство Жанет 45 (2015)

Давид Фоенкинос >> Шарлот

Живот? Или театър?

   Шарлот се е научила да чете името си върху надгробен камък.

   Тя не е първата Шарлот.
   Леля ѝ, сестрата на майка ѝ, също се е казвала така.
   Двете сестри са неразделни, до една ноемврийска вечер на 1913 година.
   Франциска и Шарлот пеят, танцуват, смеят се заедно.
   Без никога да прекаляват.
   Щастието им е някак сдържано.
   Това може би се дължи на строгия характер на баща им.
   Интелектуалец, който се интересува от изкуство и старини.
   За когото няма нищо по-завладяващо от римските останки.
   Майка им е по-нежна.
   Но в нежността ѝ прозира тъга.
   Животът ѝ е поредица от драми.
   По-нататък ще стигнем до тях.

   Нека останем още малко с Шарлот.
   Първата Шарлот.
   Тя е хубава, косата ѝ е дълга и черна като обещание.
   Всичко тръгва от забавянето.
   Постепенно Шарлот започва да яде, да ходи, да чете, да прави всичко по-бавно.
   Нещо в нея изостава.
   Меланхолията явно прониква в тялото ѝ.
   Пагубна меланхолия, от която няма връщане назад.
   Щастието се превръща в недостъпен остров, останал в миналото.
   Никой не забелязва появата на забавянето.
   Толкова е подмолно.
   Сравняват двете сестри.
   Едната просто се усмихва повече от другата.
   Шарлот може би малко прекалява с мечтанията, нищо повече.
   Но през това време нощта я завладява.
   Нощта, която ще дойде и ще бъде последна.

   Студена ноемврийска вечер.
   Докато всички спят, Шарлот става.
   Взема си някои неща, сякаш тръгва на път.
   Скован от подранилата зима, градът изглежда неподвижен.
   Тя току-що е станала на осемнайсет.
   Върви бързо към крайната си цел.
   Един мост. Мост, който обожава.
   Мястото на стаения ѝ мрак.
   Отдавна знае, че това ще е последният мост.
   Тя скача в черната нощ, без никой да я види.
   Не се поколебава нито за миг.
   Пада в ледената вода, превръщайки смъртта си в наказание.

   Рано сутринта откриват тялото ѝ изхвърлено на брега.
   Съвсем е посиняло на места.
   Родителите и сестра ѝ се събуждат с новината.
   Бащата застива в мълчание.
   Сестрата плаче.
   Майката вие от болка.

   На другия ден вестниците споменават за младото момиче.
   Което е сложило край на живота си без никакво обяснение.
   Може би именно това е най-скандалното.
   Насилие, което се добавя към насилието.
   Защо?
   Сестрата на Шарлот приема това самоубийство като удар по отношенията им.
   Чувства се отговорна.
   Нищо не е видяла, нищо не е разбрала от забавянето.
   Продължава напред с натежало от вина сърце.

   Родителите и сестрата не присъстват на погребението.
   Съсипани са.
   Сигурно изпитват и известен срам.
   По-добре да избегнат погледа на другите.

   Така минават няколко месеца.
   В невъзможност да общуват с външния свят.
   Дълъг период на мълчание.
   Ако проговорят, има опасност да споменат Шарлот.
   Тя се крие зад всяка дума.
   Единствено мълчанието може да помогне на оцелелите да продължат напред.
   Докато Франциска не докосва пианото.
   Изсвирва нещо, запява тихо.
   Родителите ѝ се приближават.
   И оставят удивлението от тази проява на живот да ги завладее.

   Страната влиза във война и може би така е по-добре.
   Хаосът е подходящ фон на мъката им.
   За първи път конфликтът е световен.
   Сараево събаря империите от миналото.
   Милиони хора се отправят към смъртта си.
   Бъдещето се решава в дълги, изкопани в земята тунели.
   Франциска взема решение да стане медицинска сестра.
   Тя иска да се грижи за ранените, да лекува болните, да съживява мъртвите.
И разбира се, да се чувства полезна.
   Тя, която непрестанно живее с чувството, че е била безполезна.
   Майка ѝ е ужасена от решението ѝ.
   Отношенията се обтягат, избухват караници.
   Война във войната.
   Нищо не е в състояние да разколебае Франциска, тя постъпва на служба в армията.
   И се озовава близо до опасните зони.
   Постъпката ѝ се тълкува като смелост.
   Но тя просто вече не се страхува от смъртта.

   В разгара на боевете среща Алберт Саломон.
   Един от най-младите хирурзи.
   Той е много висок и много съсредоточен.
   От хората, които изглеждат забързани дори когато са в покой.
   Ръководи временна болница.
   На фронта, във Франция.
   Майка му и баща му са починали, медицината е заместила семейството му.
   Той е обсебен от работата си, нищо не го отклонява от мисията му.
   Жените като че ли не го интересуват твърде.
   Едва е забелязал присъствието на новата медицинска сестра.
   А тя не спира да му се усмихва.
   За щастие, една случка променя историята.
   Алберт кихва по време на операция.
   Носът му потича, трябва да го избърше.
   Но ръцете му са заети с червата на един войник.
   Франциска приближава кърпичка до носа му.
   В този миг той най-сетне я поглежда.

   Една година по-късно Алберт събира смелост.
   Смелостта си на хирург.
   И посещава родителите на Франциска.
   Те са толкова хладни, че той изгубва ума и дума.
   За какво точно е дошъл?
   Ами да... за да поиска ръ... ката на... дъщеря им.
   Да поиска какво?, изръмжава бащата.
   Не му трябва тази върлина за зет.
   Със сигурност не заслужава да се ожени за една Грунвалд.
   Но Франциска настоява.
   Казва, че е много влюбена.
   Не могат да бъдат сигурни.
   Но тя никога не е била по капризите.
   Откакто Шарлот си е отишла, животът е сведен до най-същественото.

   В крайна сметка родителите отстъпват.
   Правят усилие да се позарадват.
   Да се поусмихнат.
   Дори купуват цветя.
   В хола им толкова отдавна не е имало цветове.
   Листенцата донасят някакво възраждане.
   Въпреки това на сватбата двамата са с погребални физиономии.

   Още първите дни Франциска остава сама.
   Това ли бил животът в двойка?
   Алберт се е върнал на фронта.
   Войната буксува, изглежда безкрайна.
   В окопите е истинска касапница.
   Дано само мъжът ѝ не загине.
   Тя не иска да е вдовица.
   И бездруго вече е...
   Виж ти, как ли се казва, когато изгубиш сестра си?
   Никак, не съществува дума за това.
   Понякога речникът е безмълвен.
   Сякаш самият той се ужасява от болката.

   Младоженката броди из големия апартамент.
   На първия етаж на буржоазна сграда в „Шарлотенбург“.
   Кварталът на Шарлот.
   Намира се на „Виландщрасе“ номер 15, близо до „Савиниплац“.
   Често съм се разхождал по тази улица.
   Обичах квартала на Шарлот още преди да знам коя е тя.
   През 2004 година исках да озаглавя един роман „Савиниплац“.
   Името отекваше в съзнанието ми по особен начин.
   Нещо в него ме привличаше, без да знам какво.

   Един дълъг коридор прекосява апартамента.
   Франциска често сяда да чете в него.
   Така се чувства на границата на дома си.
   Днес затваря книгата си съвсем скоро.
   Отправя се към банята, завило ѝ се е свят.
   Напръсква лицето си с вода.
   Стигат ѝ няколко секунди, за да разбере.

   Алберт получава писмо, докато се занимава с един ранен.
   При вида на пребледнялото му лице един болногледач тревожно го пита какво има.
   Жена ми е бременна, въздъхва най-сетне той.
   През следващите месеци се опитва да се връща в Берлин възможно най-често.
   Но повечето време Франциска е сама с корема си.
   Тя се разхожда из коридора и вече говори на детето си.
   Толкова е нетърпелива да сложи край на самотата си.
   Избавлението идва на 16 април 1917 година.
   Появата на една героиня.
   Но и на едно бебе, което не спира да плаче.
   Сякаш не приема раждането си.

   Франциска иска да я кръсти Шарлот, в памет на сестра си.
   Алберт отказва детето да носи името на мъртва.
   Още повече самоубийца.
   Франциска негодува, плаче, изпада в ярост.
   Смята, че това е начин да продължи живота ѝ. 

   Бъди разумна, моля те, повтаря ѝ Алберт.
   Напразно, много добре знае, че не е.
   Затова и я обича, заради тихата ѝ лудост.
   Заради непрестанните ѝ превъплъщения в различна жена.
   Ту свободна, ту подчинена, ту трескава, ту блестяща.
   Той чувства, че борбата е безсмислена.
   А и на кого ли му се бори по време на война?
   И така, бебето ще се казва Шарлот...

Преводач Анна Ватева
Издателство Колибри (2015)