събота, 3 август 2013 г.

Велина Христова и Гавраил Гавраилов >> Североизточна България

Гид за пътешественици (Черноморие, Добруджа, Лудогорие)

Тайните на една непозната земя.
Информация за всичко интересно, което може да се види или прави в този вълшебен край на България.

Условно територията е разделена на три туристически региона:

– Черноморие: северният бряг, криещ неподозирани тайни и завладяваща енергия
– Добруджа: плодородна земя, съхранила неповторима романтика в легендите си
– Лудогорие - мистичен край с приятни изненади за всички пътешественици

Разказ: Захари Карабашлиев.
Фотографии: Юри Чарийски, Соня Митова, Алек Александров, Гавраил Гавраилов

Издателство Меркурий Комерс 97



петък, 2 август 2013 г.

Гюстав Льо Бон >> Психология на тълпите

Най-ужасната катастрофа, която може да постигне един народ, е той да изгуби своята национална душа. Гюстав Льо Бон

   Големите сътресения, които предшестват промените в цивилизацията, на пръв поглед сякаш са предопределени от значителни политически преобразувания: нашествия на народи или сваляне на династии. И все пак един внимателен анализ на тези събития зад видимите причини най-често разкрива като реална причина наличието на дълбока промяна в мисленето на народите. Истинските исторически сътресения не са тези, които ни стряскат с измеренията и силата си. Единствените важни промени, на които се дължи обновяването на цивилизациите, се извършват в мненията, възгледите и вярванията. Паметните събития са видимият ефект от невидимите изменения на човешките чувства. Ако се проявяват рядко, то е, защото наследственият фонд на чувствата на даден род съставлява неговия най-траен елемент.
   Днешната епоха е един от критичните моменти на промяна на човешката мисъл.
   Тази промяна се осъществява благодарение на два основни фактора. Първият е разрушаването на религиозните, политическите и социалните възгледи, от които произтичат всички елементи на нашата цивилизация. Вторият фактор е създаването на изцяло променени условия за съществуване и мислене, дължащи се на съвременните научни и технически открития.
   Макар и разклатени, идеите на миналото все още запазват голямата си сила, а тези, които трябва да ги заменят, едва се очертават; ето защо съвременната епоха е период на преход и анархия.
   Едва ли е подходящо да се гадае днес какво може да произлезе един ден от такъв неминуемо малко хаотичен период. Върху какви фундаментални идеи ще се изграждат утрешните общества? Все още не знаем. Още отсега обаче можем да предвидим, че в организирането си те ще трябва да се съобразяват с една нова сила, с един най-нов господар на съвременността: мощта на тълпите. Върху развалините на толкова идеи, смятани някога за верни и мъртви днес, на толкова управления, разрушени едно след друго от революциите, единствено тази мощ се е въздигнала и изглежда призвана скоро да претопи всички други сили. Докато овехтелите ни разбирания се разклащат и изчезват, а старите опори на обществата последователно се сгромолясват, действието на тълпите е едничката сила, която нищо не заплашва и чийто престиж расте непрекъснато. Епохата, в която навлизаме, ще бъде действително ерата на тълпите... (1895)

Издателство Витяз



Исабел Алиенде >> Моята измислена страна

Идвам от така наречения Трети свят (кой ли е вторият?) и се наложи да си хвана съпруг, за да заживея законно в първия; нямам намерение да се връщам в неразвития свят без основателна причина...

Да започнем отначало, от Чили, тази земя, която малцина могат да посочат на картата, защото се намира в най-отдалеченото кътче, до което човек може да стигне, без да падне от планетата. „Защо не продадем Чили и не си купим нещо по-близо до Париж…?“, питаше един наш писател. Никой не минава случайно по тия места, колкото и да се е изгубил, макар че мнозина посетители решават да останат завинаги, влюбени в земята и хората. Това е краят на всички пътища, хвърлей земя в Юга на Южна Америка, четири хиляди километра хълмове, долини, езера и море. Така я описва Неруда в пламенната си поезия:

От нощ и сняг и пясък е снагата
на тъничката ми родина,
безкрайна тишина по дългата й линия,
и пяната, избълвана от морската вълна,
и на целувки антрацитени безброй загадката.

Издателство Колибри



четвъртък, 1 август 2013 г.

Херман Мелвил >> Моби Дик

„Той ще бъде между човеците като див осел, ръцете му ще бъдат против всички, ръцете на всички ще бъдат против него.“

   Отец Мапъл стана и с мек, сдържано властен глас покани пръснатите богомолци да се приближат. „Щирборда към пасарела, насам! Вие минете към бакборда… бакборда към пасарела, към щирборда! Към средата на кораба! Към средата на кораба!“
   Между пейките се чу глухо бумтене на тежки моряшки ботуши и още по-глух шум от женски обуща, после всичко утихна и всички погледи се насочиха към проповедника.
   Той помълча; скръсти пред гърдите мургавите си ръце, вдигна глава със затворени очи и започна да се моли с такова дълбоко смирение, сякаш бе коленичил за молитва на морското дъно.
   После с провлечен и тържествен глас, напомнящ непрестанното биене на камбана в залутан из мъглата кораб, той зачете следния химн; но към края промени глас и завърши с гръмко радостно ликуване.

Грамадните ребра на кита
ме хванаха в ужасен плен.
А вънка стенеха вълните
и се търкаляха над мен.

Бях сякаш в лоното на ада
сред мъките безкрайни там
и вече сещах как изпадам
сред черна безнадеждност сам.

И в тая черна изнемога
заскубах своите коси,
обезверен завиках Бога…
Но той дойде и ме спаси.

Бог мигом долетя при мене,
възседнал сякаш бърз делфин,
и вдигна струи посребрени
далеч над океана син.

И песента ми ще напомня
вовеки оня чуден час –
на Бога силата огромна
вовеки ще прославям аз.

   Почти всички се присъединиха към пеенето на този химн, който заглуши мощно рева на бурята. Последва кратка пауза; проповедникът прелисти бавно библията, сложи ръка на съответната страница и каза: „Драги съкорабници, да пипнем последния стих от първата глава на Йона: «И заповяда Господ на един голям кит да глътне Йона».“...

Издателство Емас

Моби Дик в Хеликон

Моби Дик в Books.bg

сряда, 31 юли 2013 г.

Ойя Байдар >> Изгубеното дар-слово

Откъде започва насилието?

Дали от научната лаборатория, където се разчленяват опитни животинчета, дали от бойното поле, където убиваш или умираш?
Дали когато пренасяме собствените си амбиции в децата си, или когато безпристрастно заснемаме човешкото страдание с фотоапарат?
Дали при избора: да спазиш догмите на традицията, да се отдадеш на любовта или да отхвърлиш другия човек като различен?

„Байдар се осмелява да засегне въпроса за Кюрдите, едно от най-деликатните културни и политически табута, като го прави открито и със симпатия, със съчувствието, което трябва да бъде присъщо на човечноста ни. Турция има нужда от повече писатели като Ойя Байдар и повече книги като „Изгубеното дар-слово“. World Literature Today

Издателство Летера



Тодор Влайков >> Личният режим у нас

Тодор Влайков и Найчо Цанов поемат инициативата за създаването на радикалдемократическата партия, която обединява напредничавите среди на интелигенцията и играе важна роля в борбите на българския народ срещу личния режим на Фердинанд Сакскобургготски

   Настъпилата министерска криза приключва след двуседмично протакане на 16 януари 1908 г., като князът натоварва водача на Демократическата партия Александър Малинов да състави ново правителство. По този повод новият министър-председател заявява по тържествен начин, че  „демократическото правителство е било посочено на княза от общественото мнение“. Но фактите – поддържа Влайков – сочат нещо съвсем друго. Правителството на демократите не е посочено от общественото мнение, то, както други правителства преди него, беше „назначено чисто и просто по благоусмотрението на монарха“. Благодарение на своите ловки маневри князът съумява да разстрои и парализира т.нар. опозиционен блок, преди той да се е превърнал в действителна коалиция от всички пет опозиционни партии. Иначе казано: самостоятелното правителство на демократите, които показват „силен ламтеж за власт“, е нов израз на съществуващия в страната личен режим.
   Демократическото правителство, съзнавайки слабостта на собствената си партия, не се задоволява само с това, което ще му даде като зестра моралното влияние на властта, но впряга в предизборната агитация целия административен апарат на държавата. Наистина новото правителство не си служи при изборите с брутални средства– заплашвания, шайки, насилия – с каквито са си служили някои пребивавали вече във властта политически партии. „Никога други път – пише Тодор Влайков – не са толкова много и с такава парадност кръстосвали страната по всички направления и обикаляли всички градове и паланки, па дори и села, за да влияят с авторитета на най-висшата власт и лично, като министри, да раздават всевъзможни обещания.“ Един от най-енергичните агитатори, който си служи с откровено демагогски средства, е министърът на вътрешните работи Михаил Такев, произвел по време на тази кампания знаменития анекдот: „Когато в едно село г-н Такев обещал, че ще му се направи мост, един от слушателите се провикнал: Ний нямаме река, г-не министре! – Нищо! И река ще ви докараме, отговорил министърът.“ Така демократическото правителство печели „неочакваното и от него грамадно мнозинство в Народното събрание“: броят на депутатите демократи нараства от 2 на 172 души. Но използваните от него средства – подчертава Тодор Влайков – „не са по-малко вредни за правилното политическо развитие на страната“, тъй като те „всяват разврат в избирателите и ги деморализират“...

Издателство Изток-Запад

Личният режим у нас в Хеликон

Личният режим у нас в Books.bg

вторник, 30 юли 2013 г.

Жан Делюмо >> Една история на Рая [ Том II ]

Огромен брой хора вярвали, че Христос ще се завърне на земята, за да царува хиляда години с възкръсналите праведници...

   Как от носталгията по Едемската градина неусетно сме преминали към надеждата за един нов земен рай и как тази надежда се е лаицизирала, за да роди понятието за прогрес – това е пътят, който ще следва тази нова книга – път, прокаран от предишната, която беше посветена на сполуките и несгодите на блаженото място, което Адам и Ева са изгубили. Така че тук ще стане дума за прехода в християнския свят от миленаризма към прогнози за сияйно бъдеще, направени през ХVІІІ в. на Запад от множество писатели и философи. Нашият маршрут ще започне от пророчествата на Стария завет и Откровението на св. Йоан и ще свърши с марксистките писания.
   Но тъй като съм преди всичко „модернист“ в смисъла, който историците придават на тази дума в специализираната лексика, аз ще обърна особено внимание на многобройните миленаристки прояви, които бележат периода ХV–ХVІІ в. Така по-добре ще можем да разберем тяхното преобразуване в теории за прогреса, всяка от които запазва – напук на своите автори – един утопичен и ирационален характер. Накратко, колективната надежда за земно щастие тук се разглежда като исторически „обект“: с подобен метод в предходната ми книга изследвах носталгията по изгубения рай... Из Увод

Издателство Изток-Запад



Мишел Зевако >> Борджиите [ Том I ]

Възхвалявани и сатанизирани, Борджиите са съвършеното въплъщение на бурната и изпълнена с великолепие и възторг епоха на Ренесанса...

Във времената на Борджиите Италия, Рим и Ватиканът са сцена на кървави битки за власт, на задкулисни интриги и подли убийства, на безсмислен разкош и нечуван разврат. Почти три десетилетия това семейство държи в подчинение целия християнски свят. Историята на Борджиите – папа Александър VІ и неговите незаконни деца Чезаре, Джовани, Лукреция и Джофре – не се различава особено от необикновената съдба на великите италиански фамилии Медичи, Сфорца, Гонзага и д’Есте. В техните времена свободата на нравите, хладнокръвната жестокост и сляпото отмъщение се преплитат с дълбока почит към изкуствата и науката. Тази епоха ражда изключителни хора. А ако Борджиите са още по-феноменални от своите съвременници, причината е в мащабността на техните начинания, в тяхната необуздана страст и политически гений.

Издателство Мария Арабаджиева



понеделник, 29 юли 2013 г.

Андрея Илиев >> Никола Гешев срещу черните ангели

Историята на ония кървави дни, в които по поръчение на болни мозъци бедни младежи с романтична представа за бъдещето убиват видни фигури в обществения живот на България...

Андрея Илиев разширява кръга на проучванията си относно бойната група на Славчо Радомирски, станала известна покрай едноименния филм на Въло Радев „Черните ангели“. Използвайки голям брой полицейски документи отпреди 9 септември 1944 година и спомени на непосредствени участници в събитията, цензурирани преди демократичните промени.
Специално внимание е отделено на действията на Никола Гешев и полицията при издирването на мистериозните убийци, превърнали се в кошмар за София в продължение на 3 месеца.

Издателство Сиела



Джо Абъркромби >> Герои

Героите стоят на безсмислена стража над долината на Осранг и никой не знае, а и нехае, нито кой ги е поставил там, нито колко отдавна, нито защо...

Може би на този свят има точно определен брой лица и когато остарееш достатъчно, започваш да ги виждаш преродени отново.
Гушата вдигна високо ръце и обърна длани напред. Опита се да спре треперенето им.
– Добра вечер!
Лицата се извърнаха рязко към него. Ръцете се стрелнаха към оръжията. Един грабна лъка си и Гушата усети стомаха си да се свива на топка, но преди онзи да опъне тетивата, седящият до него протегна ръка и го спря.
– Ей, кротко бе, Червен гарван.
Заговорилият беше едър възрастен войн, с гъста, посивяла, сплъстена брада. На коленете му лъщеше острието на меч, изваден от ножницата и готов за действие. Гушата разпозна лицето и по устните му се плъзна усмивка – шансовете се накланяха в негова полза.
Наричаха го Сухара, именит войн, познаваха се от едно време. С Гушата се бяха били на една и съща страна дълги години, после още по-дълги един срещу друг. Но репутацията му беше добра. Ветеран с много опит, склонен първо да премисли, а после да убива, не обратното, което в последно време беше на голяма почит в Севера. Явно той беше главатар на групата, защото онзи, когото нарече Червен гарван, се намуси, но за най-голямо облекчение на Гушата послушно свали лъка. Очевидно Сухара не искаше никой да умира тази вечер, което важеше с двойно повече сила за самия Кърнден. От друга страна, оставаха още няколко часа тъмнина, а наоколо имаше доста наточена стомана.
– Мътните да го вземат. – Сухара не помръдна, седеше неподвижно, почти като един от Героите, но Гушата знаеше, че в момента мисълта му препуска. – Ако не ме лъжат очите, това, дето излезе от тъмнината, е Кърнден Гушата.
– Не те лъжат.
Кърнден направи няколко предпазливи крачки напред, като продължаваше да държи ръцете си високо вдигнати над главата. Опита да не обръща внимание на прикованите в него осем чифта враждебни очи.
– Побелял си, Гуша.
– Ти също, Сухар.
– Е, знаеш как е. Война. – Възрастният войн потупа корема си. – Изнервя ме напоследък.
– Да ти призная, мен също.
– На кого е притрябвало да е войник в днешно време?
– Скапана работа е това. Но знаеш какво казват: старите коне нови огради не прескачат.
– Аз в последно време гледам въобще да не скачам – отвърна Сухара. – Чувам, че сега се биеш за Дау Черния. Дузината ти също.
– Като цяло гледам да свеждам боя до минимум, но относно това, на чия страна, да, прав си. Сега Дау плаща кашата.
– Обичам каша – каза Сухара.
Погледът му се отмести към огъня и той замислено разрови жарта с пръчка.
– Моята Съюзът я плаща.
В този момент хората му вече бяха на нокти – езиците облизваха нервно устни, пръстите потрепваха по оръжията, очите святкаха. Вдигна очи.
– Това май ни поставя един срещу друг, а?
– Ще оставим ли нещо толкова дребно като това, кой на коя страна е, да ни развали приятелския разговор?
Лицето на Червения гарван се наля с кръв, сякаш самата дума „приятелски“ му подейства като обида.
– Дай просто да очистим копелето! – изръмжа той.
Сухара се извърна бавно към него и лицето му се изкриви в презрителна гримаса.
– Ако стане чудо и ми потрябва мнението ти, ще ти кажа. Дотогава си затваряй устата, малоумнико. Човек с опита на Кърнден Гушата не би се дотътрил тук посред нощ просто ей така, за да бъде очистен от такива като теб. – Очите му прескочиха по няколко от каменните блокове, после се върнаха към Гушата. – А ти защо си сам? Омръзна ти да се биеш за онова копеле Дау и дойде да се присъединиш към Кучето ли?
– Не бих казал. Да се бия на страната на Съюза, не ми е в стила, нищо лично към онези, на които е. Всеки си има причини.
– Аз също гледам да не виня човек за избора му на приятели.
– Има свестни хора от двете страни – каза Гушата. – Работата обаче е там, че Дау ме прати на Героите. Да поостана малко, да огледам добре, да видя дали Съюзът не идва насам. Но може пък ти да ми спестиш усилията. Идва ли Съюзът насам?
– Знам ли.
– Ама ти си тук.
– Не бих му придавал много значение на това. – Сухара огледа хората си около огъня и в погледа му нямаше много радост. – Както виждаш, сам съм с дузината си. Кучето ме прати тук горе. Да поостана малко, да си отварям очите за Дау Черния и хората му. –
Той повдигна въпросително вежди. – Мислиш ли, че ще се появят насам?
– Знам ли – ухили се Гушата.
– Ама ти си тук.
– Не бих му придавал много значение на това. И аз съм сам с дузината си, всички с изключение на Брайдиън Потопа, счупи си крака преди няколко месеца и го оставихме да се оправя.
Сухара се усмихна унило, разръчка отново жарта и вдигна облак искри в мрака...

Издателство Колибри

Герои в Хеликон

Герои в Books.bg

Майкъл Морпурго >> Пеперуденият лъв

Едно момче и едно малко бяло лъвче стават приятели...

   Бях на десет години и учех в училище с пансион в затънтената провинция на графство Уилтшър. Бях далеч от дома и това ме убиваше. Дните тук бяха безкраен низ от латински, говеждо задушено, ръгби, наказания, синини, кросове, премръзнали ръце и крака, зубрене, изпитване, скърцащи легла, кошмарни нощи, пудинг от грис. Към всичко това се прибавяше и Башър Бюмън, който ме тормозеше и превръщаше живота ми в ад. Живеех в постоянен страх от него и често си мислех да избягам, но събрах смелост да го направя само един-единствен път.
   Помня, че ми се беше струпало много. Наскоро бях получил писмо от мама и ме беше налегнала мъка по дома. Башър Бюмън ме хвана натясно при шкафчетата за обувки и размаза черна вакса в косата ми, а контролното ми по граматика беше за слаб и господин Картър ме накара да седя в ъгъла с книга върху главата през целия час. Това беше любимото му изтезание. Стоях, гледах стената, чувствах се по-нещастен от когато и да било, чоплех мазилката и се заклех, че ще избягам.
   Измъкнах се следобеда на следващата неделя. С малко повече късмет щяха да забележат липсата ми чак на вечеря, а дотогава щях да съм далече. Далече и на свобода.
   Покатерих се по оградата в дъното на училищния парк. Там имаше дървета и не можеха да ме видят. Скочих на земята от другата страна и се втурнах да бягам. Тичах така, сякаш ме гонеше глутница настървени кучета. Спрях чак когато прекосих Инъсънт Брийч и излязох на пътя зад него. Бях обмислил бягството до най-малката подробност.
   Щях да ида на гарата – беше само на някакви си пет мили, и щях да се кача на влака за Лондон. След това щях да взема метрото до къщи. И това е. Щях просто да вляза и да им кажа, че никога, никога, никога няма да се върна обратно...

Издателство Фют



неделя, 28 юли 2013 г.

Катя Зографова >> Култът „Яворов“ + Гео Милев >> Панихида за Яворовъ

Яворов, който вмества в сърцето си вековната мъка на българите, на арменците, на евреите, на човека въобще, а е обречен да изпие горчивата чаша на охулен от собствените си сънародници!...

   Яворовият култ се изгражда трудно, на моменти изглежда дори провален. Когато Екатерина Каравелова и нейният кръг, вечно жадните за сензации медии, представители на съдебната система, дори културни хора като Андрей Протич подемат демонизацията на Яворов като убиец и подлец, отговарят им шепата спартанци на култа „Яворов“. Това са онези малцина негови приятели, ценители, критици и борци за освобождението на Македония, които безусловно вярват в Поета и в неговата невинност. Това са големите, влиятелни интелектуалци, които с авторитета си храбро застават зад подхвърления на публично опозоряване и мизерно съществувание Яворов...
   Скоро след смъртта на поета е създаден Комитет за въздигане паметник и украсяване на гроба му. В състава му влизат проф. Б. Пенев, В. Василев, д-р Т. Николов, Ал. Паскалев, М. Генов. Но съществува и друга форма на култа „Яворов“. Съкровен, непубличен. Този на семейството му. Веднага след смъртта на поета близките му затварят неговата стая. Само най-видни гости имат привилегията да влизат и преспиват в нея: Гео Милев; цар Борис III, пристигнал в града след голямото земетресение 1928, Багряна през 1929, Васил Стоилов, евакуиран тук по време на Втората световна... Тихо обожание към Яворов изповядва и поетесата Екатерина Ненчева, неговата ученичка наред с Дора Габе.
   Сред формите на култа е и музейният, този към овеществената памет за Поета. Факт е, че в миналите времена е съществувал не един, а цели три музея на Яворов – първият, от 1954 в родния Чирпан, открит за 40-годишнината от смъртта на поета, вторият – в София през 1963, и третият, по-скоро символичен – в една стара къща в Поморие...

–––––––
   Самоубийците, дори и не двойни като Яворов, нямат право да бъдат опети в църква, погребват ги на отделно място в християнските гробища… А Гео Милев сътворява поетическа „Панихида” за поета! Той обича да предизвиква, дори да шокира публиката. Гео извършва акта на съзнателно разрушаване на клиширания образ на трагическия поет като мрачен метежен дух, който не намира успокоение нито приживе, нито след смъртта си. Падащият сред звездите, устрелен ангел е образ на възнесението на Яворов.

... Светец със безименен грях,
съдбата над тебе да плаче,
да бягаш от себе си в страх,
да грееш с челото на Авел,
а Бог да е скришом поставил
на Каина страшният знак.

Издателство Изида