събота, 13 декември 2014 г.

Джон Ъпдайк >> Двойки

Любовен хоровод

Джон Ъпдайк ни въвежда в най-интимното от сексуалния живот на няколко съпружески двойки от едно предградие на Бостън. С настъпването на всеки сезон партньорите сменят местата си в един „любовен хоровод“, който се превръща в отчаяна и предизвикателна, смешно-тъжна игра.
Колко от участниците в нея обаче могат да я изиграят успешно?
Романът Двойки е един от върховете в белетристичното творчество на писателя, останал незасенчен от такива негови шедьоври като Заеко, бягай, Кентавърът, Ожени се за мен.

Издателство Сиела

Двойки в Pimodo

Доналд Бисет >> Упоритият крал

„Ще правя каквото си искам!“ – казвал постоянно той.

   Имало едно време един крал, който бил много упорит и понеже бил крал, винаги правел каквото си искал.
   „Ще правя каквото си искам!“ – казвал постоянно той. Затова хората го нарекли: „Ще правя каквото си искам!“
   Веднъж жена му, както гледала през прозореца, казала:
   – Я виж, ваше величество и мили мой, желязната ограда на двореца май ще трябва да се боядисва. Ще наредя да повикат бояджиите веднага да я боядисат.
   – А, не! – казал кралят. – Аз сам ще я боядисам.
   – Сигурна съм, че бояджиите ще свършат по-добра работа – отговорила кралицата.
   – Ще правя каквото си искам! – казал кралят.
   И той взел малко боя, една четка, сложил си короната и хубавата червена мантия, излязъл навън и започнал да боядисва. През това време покрай него минавали хората, които отивали на покупки, а врабчетата подскачали наоколо и си търсели трохички.
   По-късно, един прислужник донесъл чиния със сандвичи, дал я на краля, а той я оставил на земята до себе си. Ала ония лакоми врабчета издебвали, когато кралят не гледа и му изяли сандвичите.
   Точно тогава дошла кралицата.
   – Ох, че си лош крал! – извикала тя. – Бива ли да боядисваш оградата с хубавата си червена мантия! Ами нали ще я изцапаш! Да ти дам една работна престилка.
   – Не искам – казал кралят. – По си ми е добре с моята мантия.
   – Ама ще я изцапаш с боя! – казала пак кралицата.
   – Не ме интересува! – отвърнал кралят. – Ще правя каквото си искам!
   – Това, което искаш – забелязала кралицата – е работна престилка или дълга ръка, за да не се цапаш.
   – Да, да, зная – отвърнал кралят. – Само че нали не мога по собствено желание да удължа ръката си? Все едно, вече привършвам, защото трябва да ходя в зоологическата градина. Главният пазач обеща да ми подари някое животинче.
   И кралят оставил четката, целунал за довиждане кралицата и се запътил към зоологическата градина...

Преводач Вера Стоименова
Художник Кремена Пенчева
Издателство Millenium


>> Забраненият Талев

Вестник Македония 1927-1934

След близо 80-годишно забвение, днес публицистиката на Димитър Талев от дълго премълчавания период в неговия живот, докато работи в редакцията на в. Македония, вече е достъпна.
Книгата „Забраненият Талев“ съдържа публикации на автора от годините 1927-1934, които най-накрая разбулват тъмната сянка, спусната от тогавашната власт върху неговата личност.
Голяма част от статиите са непубликувани до момента и напълно непознати за съвременния читател.

Издателство Издателско студио Ния


петък, 12 декември 2014 г.

Бено Плудра >> Сърцето на пирата

Дали в камъка не е въплътена мечтата на едно дете...

   Живял преди много години един пират. Той бил ограбил много кораби и хора бил убивал, и огромни съкровища натрупал, но накрая бил победен. Корабът му потънал с всичко живо на борда, съкровищата също потънали, накрая потънал и пиратът.
   Но докато той потъвал, от гърдите се откъснало сърцето му, колкото мъжки юмрук, толкова голямо, и паднало на върха на една коралова планина...

Петстотин години след това едно момиче, Йеси, намира на един северен плаж камък с формата на сърце, голям колкото мъжки юмрук. Нищо чак толкова интересно, освен че камъкът проговаря и сгрява дланите ѝ. Защото това е... сърцето на пирата.
Камъкът се превръща в най-важното нещо в живота на Йеси. Но защо ли никой в цялото село край далечното северно море не вярва в чудните му качества? И дали в камъка не е въплътена мечтата на едно дете да чувства до себе си топлината на бащиното сърце?

Издателство Емас


Марина Фиорато >> Беатриче и Бенедикт

Знаем как завършила историята им. Но как е започнала?

Месина, Сицилия, 1588 г.
Беатриче е изпратена от баща си – княза на Вилафранка ди Верона, в безопастност – далеч от избухналата ожесточена вражда между знатни фамилии, и е доведена в двора на чичо си Леонато, за да бъде довереница на дъщеря му Херо. През същото лято испанският принц Дон Педро пристига в дома на Леонато със своята свита. Сред спътниците му е и младият благородник Бенедикт от Падуа.
Момичетата се вълнуват дали сред тази пищна процесия от злато, буйни арабски коне и мъже със загорели лица и безгрижни сърца не е техният бъдещ избраник.
Но това не е обикновено посещение – испанците имат свой замисъл, за който знае само Дон Педро. И този замисъл не включва любовта.
Бенедикт и Беатриче започват словесен дуел с хапливи забележки, но всеки открива у другия нещо повече и се влюбват силно един в друг. Скоро обаче младата двойка е разделена от интриги и политически игри. Бенедикт отплава към Англия с испанската армада, а Беатриче се връща в замъка Вилафранка и е сгодена против волята си.
Бенедикт трябва всеки ден да се бори за своето оцеляване, а Беатриче – да спечели свободата си от този уговорен брак...

Издателство Кръгозор


Марко Зимса >> Сън в лятна нощ

Кой е омагьосан и кой – не?...

Не друг, а елфите задават тона на „Сън в лятна нощ“ – известната комедия на Уилям Шекспир, разказваща за любов и магия.
Кой кого обича?
Кой е омагьосан и кой – не?
Веселото, дръзко духче Пък ни води през историята и представя известното произведение на Феликс Менделсон Бартолди.
Разказът на Марко Зимса е прекрасно допълнен от художничката Дорис Айзенбургер – тя е превърнала нежните, тайнствени звуци в царството на елфите, веселата музика на тромавите занаятчии и празничния сватбен марш в изумително красиви картини.

Аудиодискът съдържа цялото произведение на Ф. М. Бартолди и допълнителни пояснения от Марко Зимса.

Преводач Ваня Пенева
Издателство Емас


четвъртък, 11 декември 2014 г.

Михаил Булгаков >> Дяволиада. Фаталните яйца

Той беше безподобен в присмеха и проявяваше докрай великолепното си презрение... Той беше гений! Анна Ахматова

В Дяволиада несправедливо уволненият деловодител Коротков, тъй нареченият „малък човек“, става жертва на съветската бюрократична машина, борбата с която във въображението му се превръща в стълкновение с дяволска сила.
Фаталните яйца е разказ за гениалния и ексцентричен зоолог професор Персиков, който открива лъча на живота, с чиято помощ организмите достигат невероятни размери и способност да се размножават. Но когато откритието попада в ръцете на овластени, но невежи хора, последва неизбежна катастрофа.
С неподражаем хумор, неочаквани обрати и магически елементи Булгаков пресъздава очевидната нелепост и несъстоятелност на съветския строй.

Издателство Фама


Ромен Гари >> Обещанието на зората

Животът е застлан с изпуснати възможности. РГ

   – Значи те е срам от старата ти майка?
   В миг всички люспи фалшива мъжественост, суета и коравосърдечие, с които тъй старателно се бях накиприл, се свлякоха в краката ми
   Спрях да чувах смеховете, не забелязвах присмехулните погледи, обвивах раменете ѝ с ръка и мислех за всички битки, които щях да водя за нея, за обещанието, което бях дал пред себе си в зората на своя живот, да ѝ въздам справедливост, да придам смисъл на нейната саможертва и един ден да се върна вкъщи, след като съм излязъл победител от битката за притежанието на света с онези, чиято мощ и жестокост се бях научил да различавам още от първите си стъпки...

Преводач З. Китинска
Издателство Леге артис


Боян Биолчев >> Белег

Съдбата просто е еднократна. ББ



   Тогава автомобилите бяха рядкост.
   Камиони „Рено“ с кабини, наподобяващи дърводелски тесли, минаваха един-два пъти на ден по главната улица като сенки от неотдавнашната война.
   Бе пълно с конски каруци.
   Те идваха от покрития със слама мост над Перловската река и поемаха по ул. „Гурко“ между Зоологическата градина и разрушените от бомбардировките сгради към центъра.
   Беше топла есен и хората бързаха да се запасят със сиви пернишки въглища, наречени „пляка“; те приличаха на камъни, но горяха малко по-добре от тях. Единствените въглища в света, които увеличават обема си след изгаряне, за да е тежко не само когато ги пренасяш в мазето, но и когато ги изхвърляш.
   Конете вяло следваха пътя: една затисната от капаците на очите им безкрайна ивица. Някъде пред тях се намираше онова неясно място, където каруцата ще олекне. Отзад бе камшикът на каруцаря.
   Тая каруца обаче спря веднага след моста. Краката на коня потрепваха, той застана леко разкрачен, привел глава. Каруцарят беше слаб, синкавото му необръснато лице бе прихлупено от каскета, сякаш той като конски капак не позволяваше на погледа да се устреми нагоре. Мъжът закрещя и започна да бие коня. Животното направи две крачки и отново спря. Непосилното движение го накара още повече да разтвори крака – сега вече потрепваше цялото му тяло. Камшикът беше с дебела пръчка, тънкият ремък завършваше с яко парче гьон и свистеше във въздуха. Пред детските ни очи, защото децата от улицата веднага се бяха събрали, удебеленият край се впиваше в кожата на коня като нокът и когато отлетеше в пътя си за следващ удар, от мястото хвръкваше откъсната козина.
   Лицето на каруцаря посиня още повече. Замахна зверски с камшика. Конят протегна крак, за да направи крачка, копитата се подхлъзнаха и сред метален звън от подковите конят се свлече на паважа.
   Каруцарят замахна още няколко пъти, но животното не успяваше да се изправи. Само опъваше напред шия, после тялото му омекна и то положи бавно глава на тротоара – сякаш той бе коравата възглавница, единствено отредена за смъртта на конете. Пое дълбоко въздух, изпусна го през ноздрите и тая изтерзана въздишка се превърна в ивица приземен прах.
   Каруцарят вдигна поглед и огледа децата. Изкрещя ни да се махаме и изпсува жестоко. После приклекна до главата на коня. Изглежда разбра, че той вече няма да се изправи. Отстъпи назад, седна и опря гръб в жълтата ограда на Зоологическата градина.
   Децата се бяха разбягали и гледаха отдалече. Бях останал само аз. Някакво особено усещане за истинските неща, което след години щеше да ме направи писател, ме държеше неподвижно при тая сцена, когато каруцарят разбираше, че животът му се срива, а конят дишаше все по-пресекливо, вече безразличен към това, дали камшикът, изпълнил с дива болка неговия живот, ще го придружи и в смъртта. Един човек искаше да върне нещата там, където са били до този момент, и го правеше по единствения начин, който познаваше – да бие с камшика, докато се умори.
   Предстоеше ми живот на юноша, после на зрял мъж. В училище щях да науча много истини, измъкнати от живота и поднесени ми като в стъкленици с формалин. Щях да прочета разказа за стария вол Белчо, за грижите на децата и възрастните към заслужилия остарял труженик, за огромната привързаност на човека към домашното животно.
   В този миг каруцарят скочи и замахна с камшика към мене. Кожата изсвистя и се вряза в слепоочието ми. Почти изгубил съзнание, аз конвулсивно изтичах през улицата до другия тротоар. Погледът ми се проясни, обърнах се – каруцарят бе отново седнал, подпрял брада на юмруците си. Каскетът се бе свлякъл и закриваше очите му. Всъщност той нямаше лице. Два черни, тежки юмрука подпираха пред погледа ми един каскет.
   А конят скоро престана да диша.
   И днес, когато докосна дясното си слепоочие, напипвам едър белег. Щях да го пренеса през живота заедно с болезнени истини, които никога не идват даром – че жестокостта и безсилието на човека са едно и също нещо, че смъртта идва извън нашата човешка воля като прашна въздишка и че обезсмисленият живот прилича на стар каскет, подпрян с два отчаяни юмрука.

Издателство Стандарт

Белег в Pimodo

сряда, 10 декември 2014 г.

Юси Адлер-Улсен >> Убийци на фазани

Улиците на Копенхаген са домът на Кими...

Кражбите са нейното препитание. С времето се е научила умело да избягва полицията и да не се застоява твърде дълго на едно място. Но сега към нея има насочен мерник и преследвачите ѝ са неумолими.
Комисар Карл Мьорк от Отдел „Q“ – отделът за разкриване на стари случаи – получава папка с информация за бруталното убийство на брат и сестра отпреди двайсет години. Заподозрени са били група ученици от богаташки пансион, докато един от тях не си е признал и е бил вкаран в затвора. Комисарят търси Кими за разпит, а някой друг вече разпитва за нея.
Кой ще стигне пръв до нея?
Кими пази тайни, които определени хора с власт искат да заровят надълбоко. И тя няма търпение да разкрие най-смразяващата от тях.

Преводач Ева Кънева
Художник Борис Драголов
Издателство Емас


>> Пръстенът на нибелунга [ Книга 1 ] Рейнско злато

Шеметният приказния свят на средновековния немскоезичен епос

   Знаменитата тетралогия на Рихард Вагнер „Пръстенът на нибелунга“ е оставила толкова дълбок отпечатък в човешкото развитие през последния век и половина, че с времето се е превърнала в същинско море, което на моменти може да се обхване с поглед само от космически кораб (или, казано с надути думи, „Пръстенът“ е станал същински културен архетип). Не ви се вярва? Та по вълните на сътворената от Рихард Вагнер история плава дори флотилията на Дж. Р. Р. Толкин, а няколко цистерни солена вода си е донесъл и Дж. Р. Р. Мартин. Няма начин да не сте чували за него. За Вагнер също. А чели ли сте Тери Пратчет? Ако не сте, отделете му време. Неговите книги са такова мащабно събитие в съвременната литература, каквото са били оперите на Вагнер в края на ХIХ век за тогавашната европейска култура.
   Въобще, фентъзито... съвсем не е толкова ново, колкото си мислим. То всъщност е много старо, защото Вагнер взема за основа на действието в цикъла си древните германски митове и скандинавски саги. Дървото на живота в тетралогията обаче е усукано по вкуса на композитора и взаимовръзките между отделните му „етажи“ и дори конкретни герои са силно променени. Дотам, че разпознаването на някои изисква солидна подготовка и ровене в източниците, а други са преобърнати с краката нагоре. Останалото... е музика.
   Над петнадесет часа грандиозна оперна сага за пръстена, който владее съдбата на света, за обречените на гибел богове, за героичните простосмъртни – и за силата на любовта. Във фентъзитата обикновено за това се разказва, нали така? Това беше и причината, когато чух за първи път идеята да се направи илюстрирана адаптация по либретото на „Пръстена“, едновременно да скоча до тавана и да си кажа, че е невъзможна задача: шанс, какъвто се отваря един път в живота, но и изискващ пресъздаване на цяла митология наново, и издирване, и завързване на цял куп висящи връзки и връзчици.
   Така че добре дошли в магическата вселена на Рихард Вагнер, качете се в клоните на Игдразил и да поемем на пътешествие из световете на богове и герои...“ ЕП

Адаптирана за по-младите читатели, тази версия на либретото на знаменитата опера ;Пръстенът на нибелунга“ от Рихард Вагнер е дело на Елена Павлова – писател и преводач, а също и на художника Петър Станимиров, отговорен за цялостното и богато оформление.

Издателство Кибеа


Тери Гудкайнд >> Третото кралство

Нови изпитания за Ричард и Калан...

Нападнати от непознати, които се опитват да ги разкъсат живи, те оцеляват благодарение на намесата на жителите на близко село. Спасението обаче не е достатъчно, защото и в двамата тегне пагубна сянка – докосването на смъртта, причинено от Бръшлянената дева. Заложен е не само техният живот, но и бъдещето на света такъв, какъвто е. Защото освен кралство на живота и кралство на смъртта, има и едно трето селение, където животът и смъртта съществуват едновременно. И именно натам се отправя Ричард, за да спаси себе си, хората, които обича, и целия човешки род. Изпълнението на пророчеството е в негови ръце, той е избраникът, но силите, срещу които се опълчва, не могат да се мерят с нищо, с което се е сблъсквал до този момент.

Преводач Деница Каракушева
Издателство Прозорец


понеделник, 8 декември 2014 г.

Питър Бенчли >> Челюсти

Мръщите се и се питате: Любовна интрига? Мафия? За какво говори той?
Прочетете книгата, моля... ПБ

Всяко лято малкото курортно градче Амити се превръща в истински рай за летовниците. Но дали и тази година ще е така? Готови ли са жителите и гостите на града за сблъсъка със заплахата, дошла от дълбините? Що за мрачни тайни се крият зад безупречната фасада на привидно сплотеното градско общество... и дали чудовищният Левиатан ще се окаже единственото зло, което трябва да сразят?

Питър Бенчли публикува своята книга през 1974 година – същата година, в която излиза и дебютът на Стивън Кинг Кери. Кери обаче е твърде различна от следващия роман на Кинг – Сейлъмс Лот...


Издателство Ибис

Челюсти в Pimodo

Гордана Чирянич >> Къщата в Пуерто

Красива поетична плетеница от интимни разкази и история на фона на ХХ век

В една фамилна къща в Пуерто, Испания, си дават среща различни човешки съдби и истории от Португалия, Италия, Херцеговина, Мадрид и Белград.
Всичко в нея – предметите, писмата, снимките, сладкодумно разказват спомени като приказките на Шехерезада. Къщата в Пуерто става свидетел на един динамичен, не дотам хуманен и изпълнен с превратности век – Гражданската война в Испания и Франко, Втората световна война, та чак до бомбардировките над Сърбия през 1999 г.

Преводач Мария-Йоанна Стоядинович
Издателство Агата А


Темелко Нешков >> Раздяла няма. Македония срещу македонизма

За съпротивата срещу една целенасочено изфабрикувана неправда

Личната драма на автора е вплетена органично в трагедията на българите в Македония след Втората световна война. Тогава според решенията на Югославската комунистическа партия се извършва насилствена подмяна на народността на населението, с една единствена цел да бъде заличено българското име в тези предели. Авторът, сам потърпевш от бушуващата политическа вакханалия трябва да извърви мъчителния път от романтичните си юношески видения за смисъла на партизанската борба, до покрусата от садистичната саморазправа с всеки, който носи българско самосъзнание и не е съгласен с връщането на Македония отново в Югославия.


Издателство „Свети Климент Охридски“


неделя, 7 декември 2014 г.

Гогол; Достоевски; Чехов >> Разкази за Рождество

Нощ срещу Рождество, Гогол, На елха при Христос, Достоевски и Момчета, Чехов

   Последният ден срещу Рождество отмина. Настъпи зимна, ясна нощ. Надникнаха звездите. Месецът се вдигна величаво в небето да посвети на добрите хора и на целия свят, та на всички да им бъде весело да коледуват и да славят Христа, Беше по-студено от сутринта, но толкова тихо, че скърцането на студа под ботушите се чуваше на половин верста. Нито една тайфа момци не беше се събрала още под прозорците на къщите; само месецът надничаше крадешком през тях, сякаш приканваше момите, които сега се гиздеха, да изтичат час по-скоро на скърцащия сняг. В това време през комина на една къща се вдигна пушек на кълба и заплува като облак по небето, а заедно с пушека излетя и една вещица, яхнала метла.
   Да беше минал по това време сорочинският заседател с шейна, впрегната в общински коне, с калпак с астраганена околожка също като уланските, със син кожух, подплатен с черен астраган, и с майсторски оплетен камшик, с който има навика да шиба коларя, той положително щеше да я забележи, защото от сорочинския заседател не може да се изплъзне нито една вещица на този свят. Той знае на пръсти на коя жена свинята колко прасенца опрасва и колко платно е скътала в раклата, и какво точно от дрехите и покъщнината ще заложи добрият човек неделен ден в кръчмата. Но сорочинският заседател не мина, пък и какво го е грижа за чуждите общини, той си има своя. А в това време вещицата се вдигна толкова високо, че едва се мяркаше горе като черно петънце. Но където се появеше петънцето, там звездите една след друга гаснеха. Скоро вещицата събра пълен ръкав звезди. Три или четири още блестяха. Изведнъж откъм противоположната посока се появи друго петънце, наедря, почна да се разтяга и вече не беше петънце. Късоглед човек, даже да си окичи на носа вместо очила колелата на комисарския кабриолет, пак не би различил какво е. Отпред — същински немец: длъгнестата муцунка, която непрекъснато се въртеше и душеше, каквото ѝ падне, завършваше, както и при нашите свине, с кръгла зурличка, краката бяха толкова тънки, че да имаше такива яресковският кмет, щеше да ги строши още при първия казачок. Но затова пък отзад беше същински губернски чиновник с мундир, защото му висеше опашка, остра и дълга като полите на сегашните мундири; може би само по козята брада под муцуната, по малките рогца, щръкнали на главата, и по това, че беше по-бял от коминочистач, човек можеше да се досети, че не е немец, нито губернски чиновник, а просто дявол, на когото беше останала тая последна нощ да се шляе по белия свят и да подсторва добрите хора да вършат грехове. Още на другата заран, щом ударят камбаните за утринната служба, той ще хукне презглава, подвил опашка, към своята бърлога.
   Сега дяволът се промъкваше крадешком към месечината и вече беше протегнал ръка да я хване, но изведнъж се дръпна като опарен, посмука си пръстите, пририта с крак, изтича откъм другата страна, пак отскочи и си дръпна ръката. Но въпреки всички несполуки хитрият дявол не изостави лудориите си. Затича се, сграбчи с две ръце месечината и като правеше гримаси и духаше пръстите си, прехвърляше я от ръка в ръка като селянин, извадил с голи ръце въгленче за лулата си; най-сетне я пъхна бързо в джоба и хукна пак, като че ли нищо не било.
   В Диканка никой не усети как дяволът открадна месечината. Наистина общинският писар, като излизаше на четири крака от кръчмата, видя, че месечината, кой знае защо, танцува по небето, и се вереше и кълнеше пред цяло село, че било така, но миряните клатеха глави и даже го взимаха на подбив. Но каква беше причината, за да се реши дяволът на такова беззаконие? Ами ето каква: той знаеше, че богатият казак Чуб е поканен у псалта на жито с мед и че там ще бъдат: кметът, пристигналият от архиерейския хор роднина на псалта, който ходи със син сюртук и има страшно нисък бас, казакът Свербигуз и още някои хора; че там освен жито с мед ще има и домашна ракия, шафранова водка и всякакви неща за хапване. През това време дъщеря му, първа хубавица в селото, ще си остане у дома, а при дъщерята сигурно ще дойде ковачът, здравеняк и юначага момък, който беше по-противен на дявола и от проповедите на отец Кондрат. В свободното си време ковачът се занимаваше с рисуване и се славеше като най-добър живописец в цялата околност. Лично стотникът Л...ко, който беше още жив тогава, го бе викал нарочно в Полтава да боядиса дървения стобор около къщата му. Всички паници, от които сърбаха борш диканските казаци, бяха нашарени от ковача. Ковачът беше набожен човек и зографисваше често образи на светци: и сега още може да се види в Т... черква неговият евангелист Лука. Но връх на неговото изкуство беше една картина, изографисана в черквата, върху стената на десния притвор, на която беше изобразил свети Петър в деня на Страшния съд с ключове в ръка, как пропъжда от ада злия дух; уплашеният дявол се мята на всички страни – предчувства гибелта си, а затворените доскоро грешници го бият и гонят с камшици, с цепеници, с каквото им падне. Докато живописецът се трудеше над картината и я рисуваше върху една голяма дъска, дяволът се мъчеше с всички сили да му пречи: буташе го невидим по ръката, вдигаше пепел от огнището в ковачницата и посипваше с нея картината; но въпреки всичко работата бе завършена, дъската внесена в черквата и взидана в стената на притвора и тогава дяволът се закле да отмъсти на ковача.
   Една само нощ му оставаше да се мотае на белия свят; но и тази нощ се мъчеше да измисли нещо, та да си изкара злобата върху ковача. Затова реши да открадне месечината, с надежда че старият Чуб е мързелив и тежка гемия, а до къщата на псалта не е много близо: пътят извива зад селото, минава край мелниците и край гробището, заобикаля дерето. Да грееше месечината, ракията и шафранената водка пак можеха да помамят Чуб, но в такава тъмнина едва ли някой би успял да го свлече от печката и да го измъкне от къщи. А ковачът, с когото отдавна не се погаждаха, докато той си е вкъщи, за нищо на света няма да събере кураж за отиде при дъщеря му, колкото и да е силен.
   Така че, щом дяволът скри в джоба си месечината, изведнъж в целия свят стана толкова тъмно, че не всеки би намерил пътя до кръчмата, та камо ли до псалта. Като се видя изведнъж на тъмно, вещицата извика. Тогава дяволът изприпка угодливо до нея, хвана я най-любезно подръка и зашепна на ухото ѝ все същото, дето го шепнат обикновено на ухото на целия женски род. Чудно е устроен този наш свят! Всичко живо, без изключение, се сили да подражава, да се представя за това и онова, та да не остане случайно по-назад. На времето в Миргород само съдията и градоначалникът ходеха зиме с кожуси със синьо сукно отгоре, а цялото дребно чиновничество си носеше най-обикновени кожуси; сега и заседателят, и данъчният се изхвърлиха, та си ушиха нови кожуси от решетиловски астраган, отгоре със сукно. Деловодителят и общинският писар си купиха по-миналата година синя коприна от по шест гривни аршинът. Клисарят си уши за през лятото нанкинови шалвари и жилетка от памучен плат на ивици. С една дума всичко живо иска да става човек! Кога хората ще престанат да бъдат суетни! Бас държа, на мнозина ще им се стори чудно, че дяволът и той гледа да не изостане. Най-досадното е, че той, изглежда, се мисли за красавец, а фигурата му е – да плюеш и да бягаш. Муцуната му, дето вика Фома Григориевич, гадна и прегадна, ама и той задиря жените! Но на небето и под небето стана толкова тъмно, че не можеше вече да се види какво става по-нататък между тях.
   – Та ти, куме, още ли не си гостувал на псалта в новата му къща? – питаше казакът Чуб, излязъл на прага, един мършав, висок селянин с късо кожухче и толкова брадясал, че, види се, повече от две седмици не беше похващал парчето коса, с което селяните обикновено се бръснат, защото си нямат бръсначи. – Сега там ще падне хубаво пиене! – продължи Чуб и лицето му се разля в усмивка. – Само да не закъснеем.
   При тези думи Чуб си оправи пояса, пристегнал здраво кожуха му, нахлупи по-ниско калпака и стисна в ръка камшика – за страх и ужас на заядливите псета; но като погледна нагоре, спря... – По дяволите! Я виж! Я виж, Панасе!...
   – Какво? – рече кумът и също вдигна глава.
   – Как какво? Месечината я няма.
   – Брей, да се не види! Наистина я няма месечината.
   – Там е работата я, че я няма – каза Чуб малко ядосан на неизменното равнодушие на кума. – А тебе май хич не те е еня.
   – А че какво да правя?
   – Биваше ли баш сега – продължи Чуб, като си изтриваше мустаците с ръкава – да се навре някакъв дявол, да му се не види макар, псето му с псе, да му приседне утре водката дано!... Същинска подигравка, знаеш... Седя си аз вкъщи и като нарочно поглеждам през прозореца: една нощ – чудо! Светло, снегът блести на месечината. Всичко се виждаше, като денем. И докато да изляза на прага – на, тъмно като в рог!...
(Откъсът е по превода на Лиляна Минкова)

Преводачи Константин Константинов и Огняна Иванова
Художник Петър Станимиров
Издателство Изток-Запад


Никола Вапцаров >> Борбата е безмилостно жестока

Лириката, художествената и критична проза и животопис на Вапцаров

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
                                                  толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

                            14 ч. – 23.07.1942 г.

Издателство Захарий Стоянов

Борбата е безмилостно жестока
в Pimodo

Георги Райчев >> Чудното огледало

Красиви принцеси, принцове, русалски коне, златни птици, зли магьосници...

   Царският син, като се връщал един ден от лов, ожаднял много и се отбил на един извор да пие вода. При извора стояло момиче със стомна в ръка. Момичето било прекрасно, като месечинка. Царският син го помолил да му подаде вода да се напие. Момичето му подало стомната и го погледнало с крайчеца на окото си. Погледът му запалил сърцето на царския син и той обикнал момичето.
   Щом девойката заминала, царският син поръчал на верните си хора да я проследят и видят в коя къща ще влезе.
   Един царедворец проследил момичето, узнал двора и къщата, гдето влязла девойката. На портата стояла стара жена. Царският човек приближил и попитал жената, чие е това момиче.
   – Наше е – отговорила жената сърдито.
   Велможата се навел от коня и тихо ѝ прошепнал, че царският син много харесал щерка ѝ, та ще дойде да я поиска за царица. Да се приготвят за сватба, ако е момичето им за женене.
   – Нека дойде царският син, па тогава ще видим! – все така сърдито отговорила жената.
   Велможата отминал, зачуден от думите на жената. Той не разбрал, че момичето било сираче, без майка, и тази жена му била мащеха. Жената си имала друго, свое момиче и него си обичала тя, а сирачето мразела, защото било по-добро и по-хубаво от нейната дъщеря. Тя клеветяла завареничето всякак пред баща му, той вярвал, карал му се, а то, горкото, търпяло и мълчало.
   А сега, като чула злата жена, че царският син харесал сирачката и ще се жени за нея, още повече я намразила.
   „Трябва да я погубя – рекла си тя, – та да оженя моята дъщеря за царския син.“
   И скроила хитрина как да погуби бедното момиче.
   Вечерта мъжът се върнал от нивата. Жена му го посрещнала още по-сърдита.
   – Не искам вече дъщеря ти! – викнала му тя още от портата. – Лоша е, мързелива и срами вече къщата ни... Ето заради нея взеха вече чужди мъже да обикалят около двора ни... Отведи я в гората – вълци и мечки да я изядат!
   На бащата много му дожаляло за детето, но боял се от злата си жена и не посмял да ѝ отвърне. Какво да прави! Взел човекът скришом малко хляб в една торбичка и повел девойката.
   – Хайде – рекъл ѝ, – чедо, да те водя у лелини ти на гости.
   На утрото станали рано и тръгнали. Вървели, вървели, стигнали до една гъста гора. Бащата подал на девойката торбата с хляба и рекъл:
   – Стой тука, дъще, почакай ме, аз сега ще дойда.
   И оставил момичето самичко в гората.
   На другия ден дошли царските сватове да искат момичето за царска снаха. Жената стъкмила дъщеря си с нови премени и я извела пред сватовете.
   Но царският син, щом видял момичето, викнал:
   – Не е тази дъщеря ти! Друга е! Друга е!
   – Тази е, царю честити, тази – отговорила престорено жената. – Нямаме друга дъщеря.
   – Доведете бащата! – заповядал царският син.
   Довели бащата.
   – Къде скри другата си дъщеря? – попитал го момъкът. – Казвай истината или ще заповядам да ти отсекат главата!
   Човекът паднал на колене и разказал всичко, както си било.
   Не дочакал царският син да се доизкаже човекът, обърнал коня и препуснал към гората. Ала на онова място нямало никого.
   Спрял се там царският син, спрял и питал се: „Дали е жива още? Дали не са я изяли вече дивите зверове? Къде да я търси в тази гъста гора?“
   А девойката била жива и здрава. Когато баща ѝ я оставил в гората, тя го чакала дълго там. Най-сетне разбрала, че няма да се върне баща ѝ. Помислила, че са го нападнали и изяли лоши зверове, и тръгнала из гората сама, да си търси път да излезе. Но колкото вървяла, гората ставала все по-гъста. Девойката най-сетне видяла тясна пътечка, зарадвала се и тръгнала по нея. Повървяла малко и пътечката я извела на широка поляна, цяла обрасла в трева. Из тревата подавали главички ситни червени цветенца с черни капчици по листцата.
   Девойката се зарадвала, като видяла поляната и цветята, спуснала се и взела да бере цветя и вие китка. Като свила китката, вдигнала я и целунала цветята. Изведнъж всички цветчета оживели и се превърнали на червени буболечки с черни точици по гърба. Буболечките полазили по ръцете ѝ, по дрехите и по косите. А тя ги милвала, мислела си за царския син и тихо им шепнела:
   – Мили малки сестрички, ако знаете къде е царският син, хвръкнете, кажете му, че съм тук, че го мисля и плача за него!
   Щом чули буболечките молбата ѝ, хвръкнали и се загубили в гората.
   А царският син стоял все на същото място и не знаел къде да дири годеницата си. И ето, докато мислел така, цял рояк буболечки налетели върху лицето му и се посипали по ръцете му. Погледнал ги царският син, много се зачудил: никога дотогава не бил виждал такива красиви животинки, като червени синци от гердан на девойка. От ръката му буболечките попълзели по седлото, после по гривата на коня, оттам по челото му и хвръкнали напред. Почудил се още повече царският син, пуснал юздата и конят сам тръгнал подир буболечките.
   Дълго вървял така – вече се мръквало, когато излезли на една поляна и момъкът съзрял момичето, че седи на поляната със скрита в скута си глава. То плачело и не чуло стъпките на коня. Царският син извикал радостно, спуснал се, грабнал премалялото момиче и конят му сам полетял към царските палати.
   А мъничките буболечки останали в гората. Те са там и до днес. Всички им казват калинки, а децата им викат калинки-малинки, слагат ги на пръстчетата си и им думат: „Калинчице-малинчице, я хвръкни ми, покажи ми накъде ми е щастието?“…
   И калинките раздвояват пъстрата си корубка, простират тънки черни крилца и отлитат към сините простори.

Издателство Хермес