Издателство Захарий Стоянов
Лични свидетелства в Хеликон
Лични свидетелства в Books.bg
петък, 6 септември 2013 г.
Захарий Стоянов >> Лични свидетелства
Томът обхваща събития, портретува личности, които са знакови за българската история – превратът през 1881 г., последвалите вътрешни и външнополитически събития; откроена е оригиналната личност на Чардафон Велики...
Но знаете ли какъв [е] плачът на тая тълпа, с какво я нея залъгват, когато хитрите си изтъкат вече платното, когато ураджиите и митингаджиите останат на празна ясла? И това си има леснината. „Абе, господине, ами какво стана с „Историческата“ и със „Съединението“ – пита някоя овца, която са бúли на митинг. „Мълчи, бай кмете или бай даскале, недейте подига тоя въпрос – отговаря хитрият лъжлив патриот, който си е изтъкал вече платното, т. е. на комуто капват вече по 20-30 жълтички в месеца. – Европа не дава, бай кмете, не му е сега времето. Не сте ли чули какво е говорил в камарата лорд Драндабулски и как му е отговори от Берлин барон Хептенгевезен? Страшна работа, бай кмете! Султанът, и той не стои мирен: на Бабаалието имало заседание, което се продължавало цели три деня. Никой не знае какво се е говорило там, но ние сме уверени, че за нас се е кроило нещо. От друга страна, ингилишката флота се е изгубила из морето и къде ходи, какво мисли – пак никой не знае. Бисмарк, разсърден от тая политика на ингилизите, тропнал с крака си и заповядал да приготвят десет хиляди топа!... Немците запушили Дунава, Русия се заклела, че ще хване английската царица, персийският шах изклал консулите в столичния си град и пр., и пр. Екзархът секи ден провожда много здраве и руският посланик телеграфира „мирни“ и „разумни“ да бъдеме. Секи да си гледа работата, за нас има кой да се потруди...“ „Я гледай, я гледай! И сички тие топурдии сé за нас може да стават – възклицава продаденият за зелен хайвер кмет. – Ама Русия ще ни остави ли? Не! Тя гледа на българите като на писани яйца“ – свършва той, като че тяхна милост, българите, да са предназначени от вселената да останат за семе на тоя свят...
четвъртък, 5 септември 2013 г.
Джефри Мур >> Творците на памет
„Нищо не прониква толкова дълбоко в кръвта и душата. [ Освен поезията. ] Никога не го забравяйте…“
Лъкатушеща, трагикомична и изключително забавна книга… Творците на памет е сред малкото романи, които съчетават хумор, патос, сатира, любов, приятелство, надежда и цинизъм в едно книжно тяло… Подобно на Животът на Пи, Творците на памет е една от онези истории, които са твърде фантасмагорични, за да бъдат истински, но в същото време са разказани по толкова убедителен начин, че почти им вярваме. Проникновената проза на Джефри Мур оставя читателя без дъх и го кара да се чуди и мае какво точно му се е случило. The Link
Издателство Жанет 45
Творците на памет в Хеликон
Творците на памет в Books.bg
Фреди Меркюри >> Със свои думи за своя живот
Фреди Меркюри, представен със собствените му думи... какъв ли не, освен скучен. В никакъв случай скучен!
Отначало бях готов да гладувам, което и правех, само и само да опитам. Човек трябва да си вярва, независимо колко време ще му отнеме да постигне нещо.
Когато сформирахме „Куийн“, всички се целехме най-високо и бяхме решени да не се задоволяваме с по-малко. Трябва да си много уверен в себе си, за да успееш в този бизнес. Безполезно е да твърдиш, че не ти е нужна самоувереност. Ако започнеш да си мислиш: „Може би не съм достатъчно добър, май е по-разумно да се задоволя с второто място“, по-добре се откажи. Ние бяхме изключително сигурни. Нямаш друг начин. Трябва да си донякъде дързък и много самоуверен, и категорично решен, както и да притежаваш всички останали очевидно необходими качества, например да си музикален. Много е добре човек да е дързък в началото, което означава да си повтаряте, че ще станете група номер едно, а не номер две. Ние просто го носехме в себе си. А и егото ни беше огромно... Имах прекрасна мечта
Когато сформирахме „Куийн“, всички се целехме най-високо и бяхме решени да не се задоволяваме с по-малко. Трябва да си много уверен в себе си, за да успееш в този бизнес. Безполезно е да твърдиш, че не ти е нужна самоувереност. Ако започнеш да си мислиш: „Може би не съм достатъчно добър, май е по-разумно да се задоволя с второто място“, по-добре се откажи. Ние бяхме изключително сигурни. Нямаш друг начин. Трябва да си донякъде дързък и много самоуверен, и категорично решен, както и да притежаваш всички останали очевидно необходими качества, например да си музикален. Много е добре човек да е дързък в началото, което означава да си повтаряте, че ще станете група номер едно, а не номер две. Ние просто го носехме в себе си. А и егото ни беше огромно... Имах прекрасна мечта
Издателство Прозорец
Фреди Меркюри: Със свои думи за своя живот в Books.bg
сряда, 4 септември 2013 г.
Алеко Константинов >> Пази боже сляпо да прогледа. Какво? Швейцария ли?...
„Пази боже сляпо да прогледа!“ – казва българската поговорка и много на място го казва. Не от прогледналия физически слепец се отвръща българинът, а от слепеца – простак, издигнат от нищожество, от тинята, благодарение на случайни обстоятелства, достигнал, без разбор на средствата, до висота, която той омърсява със своето присъствие…
Синът служеше в едно от чуждестранните агентства в Цариград. Бащата, дядо Петко Белокръвчанина, живееше в едно село в Северна България; ако и стар, неволята го нудеше да пори с ралото гърдите на майка България, за да поддържа бабичката си и своето бедно, жалко съществувание.
Негово високоблагородие Христофор Белокровский беше едно време сополиво, одърпано, зацапано хлапе, което се валяше в нечистотиите на селското купище. Консулът мина през тяхното село в този ден, когато съвършено случайно детето беше изкъпано: изкъпано беше, защото прасето, като излязло из обраслата локва, детето се спуснало към него, хванало го с една ръка за ухото, с друга за четината и искало непременно да го възседне; да го яхне не могло, но успяло да налепи на кълчищената си ризка всичките хубости, които прасето е могло да понесе от гнилото блато. Тогава чак майка му се е наумила, че детето има нужда от къпане, и след като му стоварва десетина оки бой на гърба, турнала го в коритото с ризката заедно: първата вода се превръща на боза, втората на непрозрачна мътилка, че трета, че четвърта, та чак петата вода се избистря и из нея изскача едно чистичко, черноокичко, хубавичко бяло-червено момченце, с живи, хитри очички. Седи хубавецът в натура срещу огъня, седи и майка му отстрана и му суши ризката. Хем я суши, хем погледва чедото си и май-май че се съмнява дали е туй нейното чедо, дали не е. Облича му ризката и го изважда да се припече на слънце и да му изпощи главицата. Свършва и тази операция, причесва му косата и баш в тази минута се зачуват звънци; от завоя изскоква един файтон и спира до тяхната къща, на кръчмата. Консулът.
– Хайде, мама, иди сега при оня чичо – учеше майката чедото си, – иди при него и му кажи: „Чичо, дай пет пари.“
И отиде момченцето. Консулът беше извадил от чантата си закуски и си подкрепяваше силите. Детето се изправи недалеч от масата и като захапа пръст, следеше хапките на пътника и подсмърчаше. Консулът го забележи и зачудено впери очи в него – за пръв път му се падаше случай да срещне такова чисто дете из нашите села, чисто и хубавичко. То хубавички ги има много, но не личат чертите им под нечистотиите, които покриват цялото им тяло.
– Чичо, дай пет пари! – каза детето и веднага засрамено си наведе и извъртя главата със захапан пръст.
Гавазинът обясни на консула, че детето иска пет пари.
– Защо ти са пет пари? – попита гавазинът по поръка на консула.
Но детето бе научено само да поиска пари, не бе му казала майката защо му са пари и затова вместо отговор то повтори:
– Чичо, дай пет пари! – и пак се засрами.
– Как ти е името? Как те викат? – попитаха детето.
– Ристу! – отговори то.
Гавазинът обясни, че името на детето е Христо.
Дали по някои частни, семейни обстоятелства, дали по племенна симпатия (консулът беше славянин) – кой знай, но той усети едно влечение, смесено с жалост, към туй хубавичко, бедно българче и в няколко минути в ума му се роди една блага идея; роди се, разви се и израсте в цял план: да вземе със себе си и да възпита това дете.
Гавазинът повика майка му, майката повика баща му и се почнаха преговорите. Цял час се продължаваха увещанията. Дойде и кметът, дойдоха и други селяни; почнаха и те да придумват родителите и най-сетне с черпня, със сълзи убедиха ги да дадат чедото си на консула, да се изучи, да стане човек, та да видят и те покой на стари години.
Седна консулът във файтона, намести при себе си малкото селянче, зави го с един шал; трепнаха конете, дръпнаха звънците и в един облак прах изчезнаха пътниците…
... Уморен е дядо Петко, но хваща ли го сън?… Задреме малко и ето чедото му, Христо, изпъкне пред очите му, таквози, каквото си го знае на портрета, с жълти копчета, па се спусне да го прегърне и… стресне се дядо, пробужда се. Пак задреме, и ето чедото му Христо, по ризичка, зацапаничко и на кълчищената риза жълти копчета…и тези копчета светят, бляскат… смеят се, всичките копчета се смеят… не, не се смеят, ами дрънчат, дрънчат като звънци… много, много звънци… облаци прах… и в праха звънци… и дядо тича подир звънците, тичат след него и селяните и викат, хеей, беей!… Тича дядо и ха да стигне звънците, спъва се в една купчина жълти копчета, копчетата се пръскат и почват да дрънкат и се смеят… Стрясва се дядо Петко, събужда се, зора едва-едва се сипва, а около него по полето цяло стадо овни, дрънчат със звънците и блеят. Стана старецът, нарами торбица, прекръсти се и след малко потъна в спящите още улици на грамадния град. Видя той едно кафене отворено, слугата по чехли полива с ибрик и подмита пред вратата, между кьошка, на който бяха насядали вече някои ранобудни старци-турци. Отби се и дядо Петко:
– Сабах-хаир-олсун!
– Аллах-разъ-олсун! – отговарят старците и сторват място за нашия пътник.
От дума на дума, разприказват се, разпитват го откъде е, защо е дошъл. Дядо Петко им разправя, че е дошъл при сина си, който е барабар с консула, в еди-кое си консулато. Турците го похвалват, че е отхранил таквози чедо, и му поръчват кафе. Изпива дядо кафето, изпушва лула тютюн, дават му турците едно момче да го заведе чак до консулатото…
Дядо Петко влезе в консулатото. Гавазинът го погледна отвисоко, но сетне се смекчи, като у каза старецът, че е баща на Белокровский.
– Той спи още, дядо, ще почакаш един час – каза му гавазинът, българин, и го въведе в стаята на портиерина, гдето го гостиха с чай.
– Ами защо спи още, нали съмна отдавна? Да не е нещо болен? – пита със стегнато сърце старецът.
– Не е болен, дядо, здрав е. Те така спят, големците – отговаря гавазинът.
– Ами че той големец ли е? – пита дядо Петко и сърцето му трепери от радост, чаят се разлива от чашата и попарва ръката на дядо, но той не сеща.
– Големец е, дядо, големец е. Блазе ти, че имаш такъв син.
– Големец, а? Хе, хе, хе! – сърцето на дяда Петка ще изхвръкне. – Ами той не ви ли е говорил нещо за мене… а?…
– Не ни е говорил, дядо, той с нас много-много не приказва. Все с консулите има работи.
– Тъй, а? С консулите? Хе, хе, хе!… Ами с пашата приказва ли? – пита старецът, като се наслаждава предварително от отговора.
– Кой ти гледа пашите, той с везиря приказва.
– С везиря! Па има хас да речеш, че и със султана приказва – пуща предпазливо блаженият старец.
– Разбира се, че и със султана.
– И със султ… – сълзите задавиха стареца, не може той да понесе толкова щастие и руква неудържим поток от радостни, блажени сълзи.
Звънецът възвести пробужданего на големеца. След половина час, когато слугата му внесе чай, гавазинът, последван от дяда Петка, почна да възлиза по стълбите, като кроеше в главата си план как да устрои срещата, за да излезе по-ефектен сюрприз… И реши да почука на вратата и да въведе бащата без предварителен доклад. И наистина почука, отвори вратата и бутна дядо Христо в стаята…
– Баща ви, ваше високоблагородие! – извика тържествено гавазинът. Докторът остана като гръмнат, изтърва чашата с чая… и колебанието му трая само една секунда… Той скочи от стола си и като изгледа с най-голямо презрение баща си, изрева:
– Как?! Как ти смееш да ми водиш в кабинета такива…
– Христо!… Чедо!… – изтръгна от гърдите си дядо Петко.
– Изведи го! – кресна докторът с разтреперан глас и като грабна от масата една шепа пари, подаде ги грубо на гавазина и му изръмжа със стиснати зъби: – На, дай му тези пари, па да се махне оттука, чу ли?
– Слушам, ваше високоблагородие!…
И негово високоблагородие Христофор Петрович Белокровский затръшна ядосано вратата.
Негово високоблагородие Христофор Белокровский беше едно време сополиво, одърпано, зацапано хлапе, което се валяше в нечистотиите на селското купище. Консулът мина през тяхното село в този ден, когато съвършено случайно детето беше изкъпано: изкъпано беше, защото прасето, като излязло из обраслата локва, детето се спуснало към него, хванало го с една ръка за ухото, с друга за четината и искало непременно да го възседне; да го яхне не могло, но успяло да налепи на кълчищената си ризка всичките хубости, които прасето е могло да понесе от гнилото блато. Тогава чак майка му се е наумила, че детето има нужда от къпане, и след като му стоварва десетина оки бой на гърба, турнала го в коритото с ризката заедно: първата вода се превръща на боза, втората на непрозрачна мътилка, че трета, че четвърта, та чак петата вода се избистря и из нея изскача едно чистичко, черноокичко, хубавичко бяло-червено момченце, с живи, хитри очички. Седи хубавецът в натура срещу огъня, седи и майка му отстрана и му суши ризката. Хем я суши, хем погледва чедото си и май-май че се съмнява дали е туй нейното чедо, дали не е. Облича му ризката и го изважда да се припече на слънце и да му изпощи главицата. Свършва и тази операция, причесва му косата и баш в тази минута се зачуват звънци; от завоя изскоква един файтон и спира до тяхната къща, на кръчмата. Консулът.
– Хайде, мама, иди сега при оня чичо – учеше майката чедото си, – иди при него и му кажи: „Чичо, дай пет пари.“
И отиде момченцето. Консулът беше извадил от чантата си закуски и си подкрепяваше силите. Детето се изправи недалеч от масата и като захапа пръст, следеше хапките на пътника и подсмърчаше. Консулът го забележи и зачудено впери очи в него – за пръв път му се падаше случай да срещне такова чисто дете из нашите села, чисто и хубавичко. То хубавички ги има много, но не личат чертите им под нечистотиите, които покриват цялото им тяло.
– Чичо, дай пет пари! – каза детето и веднага засрамено си наведе и извъртя главата със захапан пръст.
Гавазинът обясни на консула, че детето иска пет пари.
– Защо ти са пет пари? – попита гавазинът по поръка на консула.
Но детето бе научено само да поиска пари, не бе му казала майката защо му са пари и затова вместо отговор то повтори:
– Чичо, дай пет пари! – и пак се засрами.
– Как ти е името? Как те викат? – попитаха детето.
– Ристу! – отговори то.
Гавазинът обясни, че името на детето е Христо.
Дали по някои частни, семейни обстоятелства, дали по племенна симпатия (консулът беше славянин) – кой знай, но той усети едно влечение, смесено с жалост, към туй хубавичко, бедно българче и в няколко минути в ума му се роди една блага идея; роди се, разви се и израсте в цял план: да вземе със себе си и да възпита това дете.
Гавазинът повика майка му, майката повика баща му и се почнаха преговорите. Цял час се продължаваха увещанията. Дойде и кметът, дойдоха и други селяни; почнаха и те да придумват родителите и най-сетне с черпня, със сълзи убедиха ги да дадат чедото си на консула, да се изучи, да стане човек, та да видят и те покой на стари години.
Седна консулът във файтона, намести при себе си малкото селянче, зави го с един шал; трепнаха конете, дръпнаха звънците и в един облак прах изчезнаха пътниците…
... Уморен е дядо Петко, но хваща ли го сън?… Задреме малко и ето чедото му, Христо, изпъкне пред очите му, таквози, каквото си го знае на портрета, с жълти копчета, па се спусне да го прегърне и… стресне се дядо, пробужда се. Пак задреме, и ето чедото му Христо, по ризичка, зацапаничко и на кълчищената риза жълти копчета…и тези копчета светят, бляскат… смеят се, всичките копчета се смеят… не, не се смеят, ами дрънчат, дрънчат като звънци… много, много звънци… облаци прах… и в праха звънци… и дядо тича подир звънците, тичат след него и селяните и викат, хеей, беей!… Тича дядо и ха да стигне звънците, спъва се в една купчина жълти копчета, копчетата се пръскат и почват да дрънкат и се смеят… Стрясва се дядо Петко, събужда се, зора едва-едва се сипва, а около него по полето цяло стадо овни, дрънчат със звънците и блеят. Стана старецът, нарами торбица, прекръсти се и след малко потъна в спящите още улици на грамадния град. Видя той едно кафене отворено, слугата по чехли полива с ибрик и подмита пред вратата, между кьошка, на който бяха насядали вече някои ранобудни старци-турци. Отби се и дядо Петко:
– Сабах-хаир-олсун!
– Аллах-разъ-олсун! – отговарят старците и сторват място за нашия пътник.
От дума на дума, разприказват се, разпитват го откъде е, защо е дошъл. Дядо Петко им разправя, че е дошъл при сина си, който е барабар с консула, в еди-кое си консулато. Турците го похвалват, че е отхранил таквози чедо, и му поръчват кафе. Изпива дядо кафето, изпушва лула тютюн, дават му турците едно момче да го заведе чак до консулатото…
Дядо Петко влезе в консулатото. Гавазинът го погледна отвисоко, но сетне се смекчи, като у каза старецът, че е баща на Белокровский.
– Той спи още, дядо, ще почакаш един час – каза му гавазинът, българин, и го въведе в стаята на портиерина, гдето го гостиха с чай.
– Ами защо спи още, нали съмна отдавна? Да не е нещо болен? – пита със стегнато сърце старецът.
– Не е болен, дядо, здрав е. Те така спят, големците – отговаря гавазинът.
– Ами че той големец ли е? – пита дядо Петко и сърцето му трепери от радост, чаят се разлива от чашата и попарва ръката на дядо, но той не сеща.
– Големец е, дядо, големец е. Блазе ти, че имаш такъв син.
– Големец, а? Хе, хе, хе! – сърцето на дяда Петка ще изхвръкне. – Ами той не ви ли е говорил нещо за мене… а?…
– Не ни е говорил, дядо, той с нас много-много не приказва. Все с консулите има работи.
– Тъй, а? С консулите? Хе, хе, хе!… Ами с пашата приказва ли? – пита старецът, като се наслаждава предварително от отговора.
– Кой ти гледа пашите, той с везиря приказва.
– С везиря! Па има хас да речеш, че и със султана приказва – пуща предпазливо блаженият старец.
– Разбира се, че и със султана.
– И със султ… – сълзите задавиха стареца, не може той да понесе толкова щастие и руква неудържим поток от радостни, блажени сълзи.
Звънецът възвести пробужданего на големеца. След половина час, когато слугата му внесе чай, гавазинът, последван от дяда Петка, почна да възлиза по стълбите, като кроеше в главата си план как да устрои срещата, за да излезе по-ефектен сюрприз… И реши да почука на вратата и да въведе бащата без предварителен доклад. И наистина почука, отвори вратата и бутна дядо Христо в стаята…
– Баща ви, ваше високоблагородие! – извика тържествено гавазинът. Докторът остана като гръмнат, изтърва чашата с чая… и колебанието му трая само една секунда… Той скочи от стола си и като изгледа с най-голямо презрение баща си, изрева:
– Как?! Как ти смееш да ми водиш в кабинета такива…
– Христо!… Чедо!… – изтръгна от гърдите си дядо Петко.
– Изведи го! – кресна докторът с разтреперан глас и като грабна от масата една шепа пари, подаде ги грубо на гавазина и му изръмжа със стиснати зъби: – На, дай му тези пари, па да се махне оттука, чу ли?
– Слушам, ваше високоблагородие!…
И негово високоблагородие Христофор Петрович Белокровский затръшна ядосано вратата.
Пази боже сляпо да прогледа.
Издателство Бриз
Пази боже сляпо да прогледа. Какво? Швейцария ли?... в Хеликон
Пази боже сляпо да прогледа. Какво? Швейцария ли?... в Books.bg
Издателство Бриз
Пази боже сляпо да прогледа. Какво? Швейцария ли?... в Хеликон
Пази боже сляпо да прогледа. Какво? Швейцария ли?... в Books.bg
Генерал Стефан Тошев >> Действията на Трета армия в Добруджа през 1916 година
Благословен да бъде Бог, Който забавя, но не забравя! Трижде да бъде Той по-благословен, че този път не само не забрави, но не и забави!... генерал Стефан Тошев
В началото на 1917 г. войските на 3-а армия достигат устията на Дунав и осъществяват мечтата на генерал Тошев да види „от край до край“ свободна „житницата“ на България. Веднага след Първата световна война (1921) той надмогва болката от поредното национално крушение и написва тази книга за освобождението на отново поробена Добруджа. Генерал Тошев раздава хонорара си на случайно срещнати оголели и обосели бежанци, вдъхвайки им надежда, че и „след най-черната нощ“ се съмва. Георги Марков
Победоносната увереност на командващия 3-а армия „прогърмява“ още в самото начало на освободителния поход в Добруджа (2 септември 1916 г.): „Юнаци, ще ги биете, ще ги смачкате! Ще вземете Тутракан!“ Наистина, Тутраканската предмостна крепост е овладяна от войските на 4-а Преславска и 1-а Софийска дивизии с геройски щурм на 5 и 6 септември, а при Добрич Варненските войски отбиват атаките на гъстите руски вериги. Конницата на генерал Иван Колев прогонва прииждащите вражи подкрепления. Стратегическата инициатива преминава напълно в ръцете на генерал Тошев, който бърза да се възползва от придобитото надмощие...
Издателство Захарий Стоянов
Действията на Трета армия в Добруджа през 1916 година в Хеликон
Действията на Трета армия в Добруджа през 1916 година в Books.bg
Победоносната увереност на командващия 3-а армия „прогърмява“ още в самото начало на освободителния поход в Добруджа (2 септември 1916 г.): „Юнаци, ще ги биете, ще ги смачкате! Ще вземете Тутракан!“ Наистина, Тутраканската предмостна крепост е овладяна от войските на 4-а Преславска и 1-а Софийска дивизии с геройски щурм на 5 и 6 септември, а при Добрич Варненските войски отбиват атаките на гъстите руски вериги. Конницата на генерал Иван Колев прогонва прииждащите вражи подкрепления. Стратегическата инициатива преминава напълно в ръцете на генерал Тошев, който бърза да се възползва от придобитото надмощие...
Издателство Захарий Стоянов
Действията на Трета армия в Добруджа през 1916 година в Хеликон
Действията на Трета армия в Добруджа през 1916 година в Books.bg
вторник, 3 септември 2013 г.
Орхан Памук >> Наивният и сантименталният писател
Преди да започне да говори за изкуство, човек трябва да се опита да създаде произведение на изкуството. Ницше
Позволете ми като начало да разкажа една история, която беше популярна сред истанбулските интелектуалци преди едно десетилетие. След появата на два частични превода на Пруст през четиридесетте и шейсетте години на двайсети век, Роза Хакмен преведе всичките седем тома на „По следите на изгубеното време“ на турски, през периода от 1996 до 2002 година. Тя се възползва успешно от афинитета на турския език към дълги изречения, както и от други негови тънкости, и повечето истанбулски вестници приветстваха нейния превод като извънредно успешен. Много бе казано за Пруст по радиото, по телевизията и в пресата, и първите няколко тома от романа дори влязоха в класацията на бестселърите. По същото време в Истанбулския технически университет голям брой студенти се редяха на опашки за записване в началото на учебната година. Историята гласи, че едно момиче, наредило се някъде в края на опашката – нека го наречем Айше – извадило от чантата си, не без известна демонстративна гордост, един том на Kayip Zamanin Izinde („По следите на изгубеното време“) и започнало да чете. От време на време тя вдигала глава от книгата и хвърляла поглед към студентите, с които предстояло да прекара предстоящите четири години. Забелязала най-вече друго момиче, което стояло малко пред нея – нека го наречем Зейнеб – което било с обувки с високи токове, прекалено силен грим и скъпа, но безвкусна рокля. Усмихвайки се презрително на повърхностните превземки на Зейнеб, Айше стисвала здраво томчето на Пруст. Но малко по-късно, когато отново вдигнала глава от книгата, Айше забелязала с потрес как Зейнеб извадила от чантичката си точно същото томче и започнала да чете. Решила, че е немислимо да чете роман, четен от момиче с вида на Зейнеб, Айше изгубила всякакъв интерес към Пруст...
Издателство Еднорог
Наивният и сантименталният писател в Хеликон
Наивният и сантименталният писател в Books.bg
Лоран Гунел >> Обезумелият философ
Изграждането на цяла общност под отмъстителната диктовка на един наранен душевно преподавател по философия...
Гората бе тиха. Духовете бяха занемели, съсредоточени в последните дихания на стария шаман. Светлината помръкваше в безбрежната катедрала от зеленина. Тук-там около върхарите на неизброимите дървета през прозирния листак се процеждаха зенитни зарева, които се опитваха да си проправят път в царството на сенките.
Елианта бе коленичила до своя наставник. Излегнат върху лишеи и мъх – мъхът бе нежен като кожата на новородено – той бе положил ръката си в нейната. Елианта просто се взираше с по-голямо от всякога възхищение в стария човек, който кротко се подготвяше за последното си пътуване.
Тя вдъхна влажния въздух, чудно пропит от горските ухания и от настъпилия покой. Не ѝ беше тъжно – смъртта е само преход, тя го знаеше. Бе привикнала да приема със спокойно сърце всичко, което ѝ отреждаше небето – както изпитанията, така и удоволствията. Но толкова ѝ се щеше да бъде още дълго редом с мъдрия старец и все тъй да получава ценните му напътствия...
Светлината наоколо ставаше все по-мека, все по-слаба.
Още не бе готова да замести наставника си и се питаше защо духовете ѝ го отнемат... Какво ли бе посланието им? Взорът ѝ се зарея по готвещите се за сън растения.
Всичко бе започнало в детството ѝ. Като малка сънуваше сънища, които предсказваха събития, и така си бе спечелила вниманието на цялото село. Отношението към нея бе по-особено. Това бе и забавно, и притеснително. Когато стана девойка, шаманът й предложи да я придружи в едно призоваване на видения. Тя послушно спази сложния ритуал от напеви и танц с повтарящи се, зашеметяващи фигури и се изтръгна от съзнанието си, оставяйки своя дух да броди из дълбините на същностите, там, където тялото няма значение, където човек надраства себе си, за да се свърже с друго, по-висше измерение, където времето не е от значение, защото прераства в безкрайност... Тогава тя видя себе си как лети над растенията и всяко от тях излъчваше своя собствена сладостна музика. Чрез тази музика растенията общуваха с нея. Тя им задаваше въпроси и, естествено, получаваше отговори, а това не я учудваше. Когато се пробуди, прецени видението като знак – самата тя щеше да стане шаман.
Мъдрият старец пое нейното обучение, успокоен, че най-сетне се е явил следовник, който в нужния момент да го замени. Елианта се чувстваше понесена от съдбата, бе уверена, че е открила своя път, бе щастлива, задето ѝ се полагаше роля, полезна за равновесието на общността. Равновесието... То бе ключът според нейния наставник. Да съхранява равновесието и да го възстановява при необходимост.
Старецът промълви слова, които прекъснаха мислите ѝ.
– Помни, не бива да се възгордяваш, задето лекуваш, инак болката, която си изкарала от страдащия, ще остане в теб.
Елианта кимна, за да успокои своя наставник. Друго я тревожеше. За да се гордее от подобни действия, трябваше да бъде способна да ги извършва. Подготовката ѝ не бе приключила... Дали щеше да се окаже способна самичка да доусъвършенства познанията си за това тъй трудно изкуство? Шаманът не е само лечител, той трябва също да се стреми да разрешава различни затруднения на общността, свързани например с времето, с липсата на дивеч, с конфликтите... Разбира се, можеше постепенно да се учи и от практиката, но дали нямаше да се изложи при подобно лутане? За шаманите се съдеше по постиженията, не по титлата им. А и племето всъщност не я бе посочило. Призванието ѝ се дължеше на лична интуиция, на нейно собствено откровение...
– Помни също и клетвата си: никога да не казваш лоши думи за никого, да не критикуваш, да не разнасяш злонамерени приказки.
Елианта сведе глава утвърдително.
Все същият въпрос се връщаше в мислите ѝ: какво бе посланието към нея на духовете, които я лишаваха от учителя ѝ? Дали това бе изпитание за нейната воля, за способността й да устои, да се самообучи? Или тъкмо напротив – знак, че трябва да спре, че тази мисия не е за нея? Дали не се самозаблуждаваше? Може би онова, което смяташе за своя интуиция, бе просто изблик на лично желание... Приемаше съдбата си, каквато и да бъде, но каква всъщност трябваше да бъде тя?
В далечината се чуха изпращяване, шумолене на листа и маймунски крясъци се разнесоха подир тях. От едно дърво се бе отчупил клон.
Мъдрият старец се беше втренчил в Елианта и очите му издаваха съчувствие и добронамереност. Тя се досети, че той е разбрал съмненията ѝ. Защо да не си вярва, след като той, наставникът, ѝ имаше доверие? Едва ли би сбъркал...
Тя се поотпусна, пое си дълбоко дъх и също му се усмихна. С времето добротата на стареца се бе вдълбала в лицето му, възхитителните бръчки издаваха красотата на неговата душа. Очите му излъчваха мощна светлина, произтичаща от безмерната любов, на която са способни единствено хората, които са превъзмогнали всеки страх.
Без да продума, тя изрази с поглед дълбоката си признателност за всичко, което ѝ бе дал той. После се отдаде на молитва, без да изпуска ръката му, като се усещаше здраво свързана с него.
Здрачът вече обгръщаше земята в тайнствен сумрак и по малко цедеше спасителна прохлада. Лианите, провесени по монументалните дървета, сега напомняха музикален орган от растителност. Всичко, което никнеше наоколо, насищаше въздуха с омайващи аромати. Очите на стария човек се оживиха от закачливо пламъче, устните му се разтвориха в усмивка. Един сокол излетя, шумолейки с криле, повъртя се малко над тях, после се издигна над върхарите на гората и се стопи в небето...
Елианта бе коленичила до своя наставник. Излегнат върху лишеи и мъх – мъхът бе нежен като кожата на новородено – той бе положил ръката си в нейната. Елианта просто се взираше с по-голямо от всякога възхищение в стария човек, който кротко се подготвяше за последното си пътуване.
Тя вдъхна влажния въздух, чудно пропит от горските ухания и от настъпилия покой. Не ѝ беше тъжно – смъртта е само преход, тя го знаеше. Бе привикнала да приема със спокойно сърце всичко, което ѝ отреждаше небето – както изпитанията, така и удоволствията. Но толкова ѝ се щеше да бъде още дълго редом с мъдрия старец и все тъй да получава ценните му напътствия...
Светлината наоколо ставаше все по-мека, все по-слаба.
Още не бе готова да замести наставника си и се питаше защо духовете ѝ го отнемат... Какво ли бе посланието им? Взорът ѝ се зарея по готвещите се за сън растения.
Всичко бе започнало в детството ѝ. Като малка сънуваше сънища, които предсказваха събития, и така си бе спечелила вниманието на цялото село. Отношението към нея бе по-особено. Това бе и забавно, и притеснително. Когато стана девойка, шаманът й предложи да я придружи в едно призоваване на видения. Тя послушно спази сложния ритуал от напеви и танц с повтарящи се, зашеметяващи фигури и се изтръгна от съзнанието си, оставяйки своя дух да броди из дълбините на същностите, там, където тялото няма значение, където човек надраства себе си, за да се свърже с друго, по-висше измерение, където времето не е от значение, защото прераства в безкрайност... Тогава тя видя себе си как лети над растенията и всяко от тях излъчваше своя собствена сладостна музика. Чрез тази музика растенията общуваха с нея. Тя им задаваше въпроси и, естествено, получаваше отговори, а това не я учудваше. Когато се пробуди, прецени видението като знак – самата тя щеше да стане шаман.
Мъдрият старец пое нейното обучение, успокоен, че най-сетне се е явил следовник, който в нужния момент да го замени. Елианта се чувстваше понесена от съдбата, бе уверена, че е открила своя път, бе щастлива, задето ѝ се полагаше роля, полезна за равновесието на общността. Равновесието... То бе ключът според нейния наставник. Да съхранява равновесието и да го възстановява при необходимост.
Старецът промълви слова, които прекъснаха мислите ѝ.
– Помни, не бива да се възгордяваш, задето лекуваш, инак болката, която си изкарала от страдащия, ще остане в теб.
Елианта кимна, за да успокои своя наставник. Друго я тревожеше. За да се гордее от подобни действия, трябваше да бъде способна да ги извършва. Подготовката ѝ не бе приключила... Дали щеше да се окаже способна самичка да доусъвършенства познанията си за това тъй трудно изкуство? Шаманът не е само лечител, той трябва също да се стреми да разрешава различни затруднения на общността, свързани например с времето, с липсата на дивеч, с конфликтите... Разбира се, можеше постепенно да се учи и от практиката, но дали нямаше да се изложи при подобно лутане? За шаманите се съдеше по постиженията, не по титлата им. А и племето всъщност не я бе посочило. Призванието ѝ се дължеше на лична интуиция, на нейно собствено откровение...
– Помни също и клетвата си: никога да не казваш лоши думи за никого, да не критикуваш, да не разнасяш злонамерени приказки.
Елианта сведе глава утвърдително.
Все същият въпрос се връщаше в мислите ѝ: какво бе посланието към нея на духовете, които я лишаваха от учителя ѝ? Дали това бе изпитание за нейната воля, за способността й да устои, да се самообучи? Или тъкмо напротив – знак, че трябва да спре, че тази мисия не е за нея? Дали не се самозаблуждаваше? Може би онова, което смяташе за своя интуиция, бе просто изблик на лично желание... Приемаше съдбата си, каквато и да бъде, но каква всъщност трябваше да бъде тя?
В далечината се чуха изпращяване, шумолене на листа и маймунски крясъци се разнесоха подир тях. От едно дърво се бе отчупил клон.
Мъдрият старец се беше втренчил в Елианта и очите му издаваха съчувствие и добронамереност. Тя се досети, че той е разбрал съмненията ѝ. Защо да не си вярва, след като той, наставникът, ѝ имаше доверие? Едва ли би сбъркал...
Тя се поотпусна, пое си дълбоко дъх и също му се усмихна. С времето добротата на стареца се бе вдълбала в лицето му, възхитителните бръчки издаваха красотата на неговата душа. Очите му излъчваха мощна светлина, произтичаща от безмерната любов, на която са способни единствено хората, които са превъзмогнали всеки страх.
Без да продума, тя изрази с поглед дълбоката си признателност за всичко, което ѝ бе дал той. После се отдаде на молитва, без да изпуска ръката му, като се усещаше здраво свързана с него.
Здрачът вече обгръщаше земята в тайнствен сумрак и по малко цедеше спасителна прохлада. Лианите, провесени по монументалните дървета, сега напомняха музикален орган от растителност. Всичко, което никнеше наоколо, насищаше въздуха с омайващи аромати. Очите на стария човек се оживиха от закачливо пламъче, устните му се разтвориха в усмивка. Един сокол излетя, шумолейки с криле, повъртя се малко над тях, после се издигна над върхарите на гората и се стопи в небето...
Издателство Колибри
Обезумелият философ в Хеликон
Обезумелият философ в Books.bg
Питър Мейл >> Отново Прованс
Отново за живота, нравите и особеностите на един от най-привлекателните региони на Франция...
В последната част от трилогията, Питър Мейл се завръща след четиригодишно отсъствие, за да чуе разказа за престъпление от страст, да изгради въображаемо идеално село, да се разходи из Марсилия и да хапне в бивша бензиностанция. Посещава и нетрадиционно училище по парфюмерия, впуска се в експедиция за издирването на съвършения тирбушон, планира да си засади собствена маслинова горичка и изследва тайната на провансалското дълголетие. Дава практични предложения за занимания в летен следобед, прекарва сутрин на пазар на трюфели и споделя няколко куриозни причини да харесваш Прованс...
Хартиено издание и е-книга
Хартиено издание и е-книга
Издателство Gourmet Publishing
Отново Прованс в Хеликон
Отново Прованс в Books.bg
понеделник, 2 септември 2013 г.
Уорън Адлър >> Войната на семейство Роуз
След седемнайсет години брак съпрузите Роуз са изправени пред развод – съвършеният им брак се оказва фикция, любовта е заменена от изпепеляваща омраза...
За двамата не съществува понятието цивилизовано споразумение. Барбара иска разкошната къща, Оливър няма намерение да се раздели с всичко, постигнато с цената на много труд. Помежду им се разгаря истинска война, цената на която ще платят не само те, но и децата им...
А през годините Оливър и Барбара Роуз вярваха, че бракът им е съвършен. С цената на много упорита работа адвокатът Оливър изгражда блестяща кариера и може да си позволи всичко, за което е мечтал в детството си, прекарано в бедняшко семейство – червено ферари, разкошна къща, обзаведена със старинни мебели, колекция от безценни произведения на изкуството. Децата им Ив и Джош вече са тийнейджъри със собствен живот и Барбара, която се е посветила на ролята на предана майка и съпруга, започва да изпитва неудовлетворение. Но какво да прави?
А през годините Оливър и Барбара Роуз вярваха, че бракът им е съвършен. С цената на много упорита работа адвокатът Оливър изгражда блестяща кариера и може да си позволи всичко, за което е мечтал в детството си, прекарано в бедняшко семейство – червено ферари, разкошна къща, обзаведена със старинни мебели, колекция от безценни произведения на изкуството. Децата им Ив и Джош вече са тийнейджъри със собствен живот и Барбара, която се е посветила на ролята на предана майка и съпруга, започва да изпитва неудовлетворение. Но какво да прави?
Издателство Плеяда
Войната на семейство Роуз в Хеликон
Войната на семейство Роуз в Books.bg
Стивън Кинг >> Сейлъм'с Лот
Бен Миърс е принуден да повярва в древните легенди за вампири и призраци. Но кой би го изслушал, преди да е станало късно...
Мрачното настроение го налегна изведнъж и радостта изгасна като жарава под влажен пясък. Бе свикнал с тия пристъпи откакто (името на Миранда се помъчи да изплува в съзнанието му и той го отблъсна към забравата) настанаха лошите времена; знаеше как да ги предотвратява, но този път скръбта бе връхлетяла с поразителна, свирепа мощ.
Какво се мъчеше да постигне с това завръщане към градчето, където бе изживял четири години от детството си, защо опитваше да си възвърне нещо безвъзвратно загубено? Каква ли магия очакваше да преоткрие по пътищата, където бе крачил като малко момче и където днес навярно всичко беше асфалтирано, оправено, изсечено и осеяно от туристите с боклуци и празни бирени кутии? Нямаше вече магия, ни черна, ни бяла. Всичко бе отлетяло по вятъра в оная нощ, когато мотоциклетът престана да се подчинява и жълтият камион отсреща растеше, растеше, а писъкът на жена му Миранда рязко секна завинаги, когато...
Разклонът се появи отдясно и за миг той се поколеба дали да не го отмине, да продължи към Чембърлейн или Люистън, да обядва там, сетне да завие и да поеме обратно. Но накъде? Към дома? Смешки. Ако някога бе имал дом, той се намираше тук. Макар и само за четири години, домът си оставаше негов.
Той натисна клаксона, намали скоростта и отклони ситроена по рампата. На билото, където бе касата за пътна такса и рампата извеждаше към местен път 12 (по-близо до града той се превръщаше в Джойнтнър Авеню), Бен вдигна очи към хоризонта. Онова, което видя, го накара да натисне спирачката с все сила. Ситроенът закова на място, двигателят се задави и млъкна.
Дърветата, предимно борове и смърчове, пълзяха нагоре по полегатите източни възвишения и се сливаха в плътна стена нейде накрай света. Градчето не се виждаше. Само дърветата... и в далечината, сред извисените им корони, на фона на небето стърчеше островърхият двукрилен покрив на Марстъновия дом.
Бен гледаше като омагьосан. Противоречиви чувства се изписваха по лицето му и тутакси чезнеха като картинки в калейдоскоп.
– Още е там – прошепна на глас. – Боже мой.
Сведе очи към ръцете си. Бяха настръхнали...
Какво се мъчеше да постигне с това завръщане към градчето, където бе изживял четири години от детството си, защо опитваше да си възвърне нещо безвъзвратно загубено? Каква ли магия очакваше да преоткрие по пътищата, където бе крачил като малко момче и където днес навярно всичко беше асфалтирано, оправено, изсечено и осеяно от туристите с боклуци и празни бирени кутии? Нямаше вече магия, ни черна, ни бяла. Всичко бе отлетяло по вятъра в оная нощ, когато мотоциклетът престана да се подчинява и жълтият камион отсреща растеше, растеше, а писъкът на жена му Миранда рязко секна завинаги, когато...
Разклонът се появи отдясно и за миг той се поколеба дали да не го отмине, да продължи към Чембърлейн или Люистън, да обядва там, сетне да завие и да поеме обратно. Но накъде? Към дома? Смешки. Ако някога бе имал дом, той се намираше тук. Макар и само за четири години, домът си оставаше негов.
Той натисна клаксона, намали скоростта и отклони ситроена по рампата. На билото, където бе касата за пътна такса и рампата извеждаше към местен път 12 (по-близо до града той се превръщаше в Джойнтнър Авеню), Бен вдигна очи към хоризонта. Онова, което видя, го накара да натисне спирачката с все сила. Ситроенът закова на място, двигателят се задави и млъкна.
Дърветата, предимно борове и смърчове, пълзяха нагоре по полегатите източни възвишения и се сливаха в плътна стена нейде накрай света. Градчето не се виждаше. Само дърветата... и в далечината, сред извисените им корони, на фона на небето стърчеше островърхият двукрилен покрив на Марстъновия дом.
Бен гледаше като омагьосан. Противоречиви чувства се изписваха по лицето му и тутакси чезнеха като картинки в калейдоскоп.
– Още е там – прошепна на глас. – Боже мой.
Сведе очи към ръцете си. Бяха настръхнали...
Уерис Диъри >> Пустинно цвете
„Историята на Уерис е изпълнена със забележителна смелост. От сомалийската пустиня до света на висшата мода тя се бори срещу потисничеството и излиза като истински победител. Тя е най-красивото вдъхновение за всеки.“ Елтън Джон
Родена в африканската пустош и отраснала сред номади, на 12-годишна възраст Уерис избягва от семейството си, прекосява съвсем сама сомалийската пустиня до столицата на страната Могадишу, като се излага на риск да бъде похитена от хора и изядена от диви животни. Пътят ѝ я отвежда в Лондон, където след години къртовски труд като прислужница Уерис става световноизвестен модел и се посвещава на каузата да помогне и на други жени да се изправят срещу варварските традиции и да променят живота си.„Пустинно цвете” е не просто автобиография, а живо доказателство за чудесата, на които е способен човек, когато не се примирява с трудностите, а мечтите му не познават граници.
Издателство AMG Publishing
Пустинно цвете в Хеликон
Пустинно цвете в Books.bg
неделя, 1 септември 2013 г.
Труман Капоти >> Други гласове, други стаи
Историята на едно тринайсетгодишно момче – дебютният роман на писателя
И така, за да стигне до Нун Сити, случайният пътник трябва да се оправя, както може, защото дотам не вървят автобуси и влакове – единственият транспорт до този град е камионът на компанията „Шубъри Търпентайн“, който превозва поща и доставки от съседния град Парадайс Чапъл шест дни в седмицата: понякога шофьорът на камиона, Сам Радклиф, качва някого при себе си. Но независимо от средството за придвижване, пътуването е тежко – разораните пътища могат доста бързо да раздрънкат дори и чисто нова кола, а стопаджиите остават с неприятни спомени. Освен това околността е пуста.
В блатистите падини, където цветята на тигровия крем достигат големината на човешки глави, светлозелени дънери блестят под тъмната вода на тресавищата като трупове на удавници. Нерядко единствените движения в пейзажа са зимният дим, който се вие от комина на някоя окаяна фермерска къщурка, или премръзнала птица с вцепенени криле и настръхнал поглед, която тихо кръжи над черните опустели борови гори.
Два пътя пресичат тези места, за да достигнат Нун Сити – единият от север, другият от юг. Южният, известен като шосето Парадайс Чапъл, е по-добър, макар че, общо взето, между двата няма особена разлика: безкрайни мили самотни блата, поля и гори, разнообразявани единствено от редките табели с реклами на петцентови пури „Ред дот“, „Д-р Пепър“, сиропи „НЕХИ“, студена напитка „Тоник“ или „666“. Дървени мостове, полегнали над лениви потоци с имена на отдавна изчезнали индиански племена, тътнат като далечни гръмотевици под преминаващите колела. Стада свине и крави необезпокоявани кръстосват пътя. От време на време някое фермерско семейство спира работа, за да помаха на профучаващата кола и тъжно да погледа подире ѝ, докато не се изгуби в облаци червен прахоляк.
В един жежък ден в началото на юни, шофьорът на компанията „Търпентайн“, Сам Радклиф – едър, оплешивяващ мъжага със сурово, мъжествено лице, поглъщаше бирата си в кафене „Утринна звезда“ в Парадайс Чапъл, когато собственикът на заведението се приближи към него, прегърнал през рамо някакво непознато момче.
– Здрасти, Сам – каза собственикът, чието име бе Сидни Кац. – Имам тук едно хлапе, което ще ти е благодарно, ако можеш да го хвърлиш до Нун Сити. От вчера се опитва да се добере дотам. Можеш ли да му помогнеш? Радклиф хвърли поглед към момчето през ръба на чашата си и не бе особено очарован. Имаше си свои разбирания за това как би трябвало да изглежда едно „истинско“ момче, а хлапето по някакъв начин не се връзваше с тях. То бе прекалено миловидно и крехко, а и кожата му бе твърде нежна. Всяка негова черта излъчваше деликатност и чувственост, а момичешка крехкост омекотяваше очите му, кафяви и много големи. През кестенявата му, късо подстригана коса се спускаха чисто жълти кичури.
Някакво уморено, умоляващо изражение бе легнало на лицето му, а в раменете имаше една немладежка отпуснатост. Хлапето носеше дълъг, измачкан бял ленен пан- талон, провиснала синя риза с разкопчана яка и доста протъркани светлокафяви обувки.
– Как се казваш, синко? – попита Радклиф, като избърса мустаците от пяна върху горната си устна.
– Джоуел. Джо-уел Ха-ри-сън Нокс.
Той ясно разграничи сричките, сякаш смяташе шофьора за глух, но гласът му бе необичайно тих.
– Така ли? – провлачено изрече Радклиф, докато оставяше пресушената си чаша върху тезгяха. – Хубаво име имаш, господин Нокс.
Момчето се изчерви и се обърна към собственика, който побърза да се намеси:
– Добро е момчето, Сам. Сече му акълът. Знае думи, които аз и ти никога не сме чували.
Радклиф бе обзет от безпокойство.
– Ей, Кац, я ми напълни чашата.
Когато собственикът се отдалечи, сякаш стъпил върху невидими колелца, за да донесе още една бира, Сам учтиво каза:
– Не исках да те обидя, синко. От’де идеш?
– Ню Орлиънс – отвърна хлапето. – Тръгнах в четвъртък и пристигнах тук в петък… но по-нататък не можах да стигна. Никой не дойде да ме посрещне.
– Аха, разбирам – каза Радклиф. – Значи имаш рода в Нун Сити?
Момчето кимна.
– Баща ми. Ще живея с него.
Радклиф вдигна очи към тавана, тихичко си повтори „Нокс“, а после объркан поклати глава.
– Май не се сещам за никого с такова име. Сигурен ли си, че не бъркаш посоката?
– О, да – отвърна момчето без капка безпокойство. –
Попитайте господин Кац, той е чувал за баща ми, а и аз му показах писмата… почакайте.
Хлапето тичешком се провря между масите на мрачното кафене и дотътри огромен метален куфар, който, съдейки по изражението на лицето му, бе изключително тежък. Куфарът бе нашарен с многобройни сувенирни ваденки на далечни градове: Париж, Кайро, Венеция, Виена, Неапол, Хамбург, Бомбай и много други. Всичко това представляваше странна гледка в такъв горещ ден в град с размерите на Парадайс Чапъл...
В блатистите падини, където цветята на тигровия крем достигат големината на човешки глави, светлозелени дънери блестят под тъмната вода на тресавищата като трупове на удавници. Нерядко единствените движения в пейзажа са зимният дим, който се вие от комина на някоя окаяна фермерска къщурка, или премръзнала птица с вцепенени криле и настръхнал поглед, която тихо кръжи над черните опустели борови гори.
Два пътя пресичат тези места, за да достигнат Нун Сити – единият от север, другият от юг. Южният, известен като шосето Парадайс Чапъл, е по-добър, макар че, общо взето, между двата няма особена разлика: безкрайни мили самотни блата, поля и гори, разнообразявани единствено от редките табели с реклами на петцентови пури „Ред дот“, „Д-р Пепър“, сиропи „НЕХИ“, студена напитка „Тоник“ или „666“. Дървени мостове, полегнали над лениви потоци с имена на отдавна изчезнали индиански племена, тътнат като далечни гръмотевици под преминаващите колела. Стада свине и крави необезпокоявани кръстосват пътя. От време на време някое фермерско семейство спира работа, за да помаха на профучаващата кола и тъжно да погледа подире ѝ, докато не се изгуби в облаци червен прахоляк.
В един жежък ден в началото на юни, шофьорът на компанията „Търпентайн“, Сам Радклиф – едър, оплешивяващ мъжага със сурово, мъжествено лице, поглъщаше бирата си в кафене „Утринна звезда“ в Парадайс Чапъл, когато собственикът на заведението се приближи към него, прегърнал през рамо някакво непознато момче.
– Здрасти, Сам – каза собственикът, чието име бе Сидни Кац. – Имам тук едно хлапе, което ще ти е благодарно, ако можеш да го хвърлиш до Нун Сити. От вчера се опитва да се добере дотам. Можеш ли да му помогнеш? Радклиф хвърли поглед към момчето през ръба на чашата си и не бе особено очарован. Имаше си свои разбирания за това как би трябвало да изглежда едно „истинско“ момче, а хлапето по някакъв начин не се връзваше с тях. То бе прекалено миловидно и крехко, а и кожата му бе твърде нежна. Всяка негова черта излъчваше деликатност и чувственост, а момичешка крехкост омекотяваше очите му, кафяви и много големи. През кестенявата му, късо подстригана коса се спускаха чисто жълти кичури.
Някакво уморено, умоляващо изражение бе легнало на лицето му, а в раменете имаше една немладежка отпуснатост. Хлапето носеше дълъг, измачкан бял ленен пан- талон, провиснала синя риза с разкопчана яка и доста протъркани светлокафяви обувки.
– Как се казваш, синко? – попита Радклиф, като избърса мустаците от пяна върху горната си устна.
– Джоуел. Джо-уел Ха-ри-сън Нокс.
Той ясно разграничи сричките, сякаш смяташе шофьора за глух, но гласът му бе необичайно тих.
– Така ли? – провлачено изрече Радклиф, докато оставяше пресушената си чаша върху тезгяха. – Хубаво име имаш, господин Нокс.
Момчето се изчерви и се обърна към собственика, който побърза да се намеси:
– Добро е момчето, Сам. Сече му акълът. Знае думи, които аз и ти никога не сме чували.
Радклиф бе обзет от безпокойство.
– Ей, Кац, я ми напълни чашата.
Когато собственикът се отдалечи, сякаш стъпил върху невидими колелца, за да донесе още една бира, Сам учтиво каза:
– Не исках да те обидя, синко. От’де идеш?
– Ню Орлиънс – отвърна хлапето. – Тръгнах в четвъртък и пристигнах тук в петък… но по-нататък не можах да стигна. Никой не дойде да ме посрещне.
– Аха, разбирам – каза Радклиф. – Значи имаш рода в Нун Сити?
Момчето кимна.
– Баща ми. Ще живея с него.
Радклиф вдигна очи към тавана, тихичко си повтори „Нокс“, а после объркан поклати глава.
– Май не се сещам за никого с такова име. Сигурен ли си, че не бъркаш посоката?
– О, да – отвърна момчето без капка безпокойство. –
Попитайте господин Кац, той е чувал за баща ми, а и аз му показах писмата… почакайте.
Хлапето тичешком се провря между масите на мрачното кафене и дотътри огромен метален куфар, който, съдейки по изражението на лицето му, бе изключително тежък. Куфарът бе нашарен с многобройни сувенирни ваденки на далечни градове: Париж, Кайро, Венеция, Виена, Неапол, Хамбург, Бомбай и много други. Всичко това представляваше странна гледка в такъв горещ ден в град с размерите на Парадайс Чапъл...
Издателство Колибри
Други гласове, други стаи в Хеликон
Други гласове, други стаи в Books.bg
Патрисия Каас >> Сянката на гласа ми
Историята на един живот – красив, тъжен и драматичен като песните на Патрисия Каас...
Тази вечер мама е красива, облечена е с бяла, леко сатенирана блуза и с черна пола, която очертава изящните ѝ крака. Още е с престилка, за да не се изцапа, когато започне да реже печеното месо. С Карин се разкрасяваме в банята, преди да са дошли останалите. Сестра ми мрънка, сякаш и тя е била запланувана за момче, задето трябва да се облича като момиче с рокля и всичко останало. Аз пък, напротив, съм толкова щастлива от това! Даже помолих мама да ми сложи малко руж на бузите. Но пък лак за нокти щяха да ми разрешат чак когато спра да ги гриза. Карин мърмори, че зелената ѝ рокля без ръкави от раирано кадифе и бялото поло под нея изобщо не са ѝ удобни. А щом погледне краката си, в очите ѝ почти избиват сълзи. Не може да понася черните си лачени обувки и се преструва, че са ѝ станали малки – прави всичко възможно другите да ѝ повярват, че са се смалили, докато са били в шкафа. Аз забранявам на мама да ми докосва косата. Последния път, когато го направи, ме беше срам да ида на училище от страх да не ми се подиграват. Тя няма особен талант да прави прически, но отказва да си го признае. Обожава да ни слага ролки, които оставя с часове на главите ни. После, като се погледнем със сестра ми в огледалото, приличаме на къдрави объркано блеещи агнета. Тази вечер по изключение моля мама да ми направи плитки. Е, поемам риска да не са еднакво дебели, нито пък да започват от една и съща височина, но все ми е тая. Забелязала съм все пак, че при хората никога нищо не е абсолютно симетрично. Така че и плитките ми няма защо да бъдат..
Димитър Талев >> Преспанските камбани
Камбани бият, камбани горе во градот, слънцето трепти, изгрева… Народна песен
В дома на Стоян Глаушев влезе нов човек – Ния, младата невеста на Лазара Глаушев. Не беше тя какъв да е човек и когато влезе в новия си дом, нещо в него като че ли се промени.
Шумните сватбени дни минаха и отминаха. Започна отново всекидневният живот в Глаушевия дом и сякаш досъщ както преди сватбата на Лазар и Ния, но то беше повече външно. Мъжете отиваха рано, по тъмно още, в чаршията, а жените по цял ден ходеха из къщи и по двора – тяхната работа никога не се свършваше. Наближаваше време Раца Кочовица пак да роди и повече около нея сега имаше някакви грижи, но и то не се забелязваше във всекидневната работа. Раждането на още едно дете не беше нещо извънредно, колкото и да беше важно събитие в живота на семейството. Нека всяко нещо върви по своя си ред и в своето си време – това осигурява спокойствието в къщата. В дома на Стоян Глаушев във всичко се налагаше властната воля на Султана Глаушица. Тихо, неусетно, а когато станеше нужда – и с упорита сила, но тъкмо това беше винаги най-голяма грижа на старата жена: да има мир и ред в къщата ѝ. Сега тя, още от първите дни след сватбата, се тъкмеше да въведе в домашния ред новата си снаха, да я подчини на своята воля, но чувствуваше в сърцето си някакво смущение.
Не беше както всички други млади невести Ния, щерката на Аврама Немтур, и людете в новия ѝ дом чувствуваха това всеки по своему. Тя донесе радост в Глаушевата къща – дълбока, обща, горда някаква радост, та дори и очите на старата Глаушица блестяха необикновено, колкото и да беше Султана сдържана, затворена в себе си. Ния беше много хубава, но в нея имаше и нещо друго, още по-силно, по-обаятелно, и тъкмо него всеки от Глаушевци чувствуваше върху себе си по своему.
Султана, която не можеше да търпи неясноти, си казваше:
„Такава е звездата й… гори, грей на челото и, силна и хубава.“ Старата жена гледаше и това да подчини на някакъв свой ред и много пъти си казваше: „Ами… млада е, хубава..“ В сърцето ѝ се надигаше някакво нетърпение, глух неясен гняв и като че ли не против Ния, а против нещо, което не можеше да улови тъй, с ръцете си, и да го сложи на мястото му. Но чакай, ще дойде време. Сега всичко беше хубаво, доведе тя в къщата си дъщерята на Аврам Немтур. Тя се радваше както всичките ѝ люде, с горда радост, макар да тлееше дълбоко в сърцето ѝ неясен гняв, но най-напред към себе си, гняв и недоволство от себе си. Такъв човек беше Султана, хаджиСерафимовата внука – все в някаква борба със себе си, с другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум.
Сега имаше само радост в къщата ѝ – всички се радваха, радваше се и тя. Е, добре, добре! Ще дойде време и час за всяко нещо. Тъмните ѝ очи, хлътнали дълбоко и сред гъста мрежа от бръчки, блестяха силно и дебнеха всичко наоколо, но тя говореше тихо и подбираше по-кротки думи, особено спрямо Ния. През тия дни тя не се караше често и на стария, на Стояна, макар той да беше много невъздържан в радостта си за Ния. На сватбата се напи до самозабрава и като че ли още не беше напълно изтрезнял. Колкото и да беше радостен, дори замаян от радост, той и тогава, на сватбата, и сега много често споменаваше умрялата си дъщеря – Катерина, – и затова му се караше понякога Султана. И в нейното сърце беше все още жива, люта рана споменът за Катерина и нямаше да се затвори тя никога, но нека ме споменава старият толкова често сега умрялата… Нима ще я забрави някога тя, проклетата майка, която я уби? Нека не я споменава толкова често старият сега, в общата радост, нека не тревожи умрялата в гроба ѝ. Стоян млъкваше виновно и тъй, мълчаливо, бършеше сълзите си, потекли отеднаж за Катето, после се обръщаше към новата си снаха и сините му очи пак се засмиваха през обилната влага. Такъв си е бил Стоян Глаушев винаги: лесно ще се засмее, лесно ще заплаче, но и радостта, и сълзите му идваха направо от сърцето. Ще се засмее той на Ния, но ще заплаче за Катето, която загина така неочаквано в ръцете на майка си. Стоян и сега не знаеше как бе умряла тя, но долавяше някак страшната тайна и че в тази тайна беше Султана. Той не смееше да пита и разпитва там, дето Султана бе сложила ключ, но с това скръбта му по умрялата ставаше още по-голяма. Трябва да е била много страшна смъртта на клетото девойче, щом Султана всичко скри. Но ето пък сега тая радост с Ния… Като царица влезе тя в къщата му, идеше му понякога да ѝ се поклони до земята...
Шумните сватбени дни минаха и отминаха. Започна отново всекидневният живот в Глаушевия дом и сякаш досъщ както преди сватбата на Лазар и Ния, но то беше повече външно. Мъжете отиваха рано, по тъмно още, в чаршията, а жените по цял ден ходеха из къщи и по двора – тяхната работа никога не се свършваше. Наближаваше време Раца Кочовица пак да роди и повече около нея сега имаше някакви грижи, но и то не се забелязваше във всекидневната работа. Раждането на още едно дете не беше нещо извънредно, колкото и да беше важно събитие в живота на семейството. Нека всяко нещо върви по своя си ред и в своето си време – това осигурява спокойствието в къщата. В дома на Стоян Глаушев във всичко се налагаше властната воля на Султана Глаушица. Тихо, неусетно, а когато станеше нужда – и с упорита сила, но тъкмо това беше винаги най-голяма грижа на старата жена: да има мир и ред в къщата ѝ. Сега тя, още от първите дни след сватбата, се тъкмеше да въведе в домашния ред новата си снаха, да я подчини на своята воля, но чувствуваше в сърцето си някакво смущение.
Не беше както всички други млади невести Ния, щерката на Аврама Немтур, и людете в новия ѝ дом чувствуваха това всеки по своему. Тя донесе радост в Глаушевата къща – дълбока, обща, горда някаква радост, та дори и очите на старата Глаушица блестяха необикновено, колкото и да беше Султана сдържана, затворена в себе си. Ния беше много хубава, но в нея имаше и нещо друго, още по-силно, по-обаятелно, и тъкмо него всеки от Глаушевци чувствуваше върху себе си по своему.
Султана, която не можеше да търпи неясноти, си казваше:
„Такава е звездата й… гори, грей на челото и, силна и хубава.“ Старата жена гледаше и това да подчини на някакъв свой ред и много пъти си казваше: „Ами… млада е, хубава..“ В сърцето ѝ се надигаше някакво нетърпение, глух неясен гняв и като че ли не против Ния, а против нещо, което не можеше да улови тъй, с ръцете си, и да го сложи на мястото му. Но чакай, ще дойде време. Сега всичко беше хубаво, доведе тя в къщата си дъщерята на Аврам Немтур. Тя се радваше както всичките ѝ люде, с горда радост, макар да тлееше дълбоко в сърцето ѝ неясен гняв, но най-напред към себе си, гняв и недоволство от себе си. Такъв човек беше Султана, хаджиСерафимовата внука – все в някаква борба със себе си, с другите, да подчини всичко на своята воля, на своя ум.
Сега имаше само радост в къщата ѝ – всички се радваха, радваше се и тя. Е, добре, добре! Ще дойде време и час за всяко нещо. Тъмните ѝ очи, хлътнали дълбоко и сред гъста мрежа от бръчки, блестяха силно и дебнеха всичко наоколо, но тя говореше тихо и подбираше по-кротки думи, особено спрямо Ния. През тия дни тя не се караше често и на стария, на Стояна, макар той да беше много невъздържан в радостта си за Ния. На сватбата се напи до самозабрава и като че ли още не беше напълно изтрезнял. Колкото и да беше радостен, дори замаян от радост, той и тогава, на сватбата, и сега много често споменаваше умрялата си дъщеря – Катерина, – и затова му се караше понякога Султана. И в нейното сърце беше все още жива, люта рана споменът за Катерина и нямаше да се затвори тя никога, но нека ме споменава старият толкова често сега умрялата… Нима ще я забрави някога тя, проклетата майка, която я уби? Нека не я споменава толкова често старият сега, в общата радост, нека не тревожи умрялата в гроба ѝ. Стоян млъкваше виновно и тъй, мълчаливо, бършеше сълзите си, потекли отеднаж за Катето, после се обръщаше към новата си снаха и сините му очи пак се засмиваха през обилната влага. Такъв си е бил Стоян Глаушев винаги: лесно ще се засмее, лесно ще заплаче, но и радостта, и сълзите му идваха направо от сърцето. Ще се засмее той на Ния, но ще заплаче за Катето, която загина така неочаквано в ръцете на майка си. Стоян и сега не знаеше как бе умряла тя, но долавяше някак страшната тайна и че в тази тайна беше Султана. Той не смееше да пита и разпитва там, дето Султана бе сложила ключ, но с това скръбта му по умрялата ставаше още по-голяма. Трябва да е била много страшна смъртта на клетото девойче, щом Султана всичко скри. Но ето пък сега тая радост с Ния… Като царица влезе тя в къщата му, идеше му понякога да ѝ се поклони до земята...
Издателство Захарий Стоянов
Преспанските камбани в Хеликон
Преспанските камбани в Books.bg
Абонамент за:
Публикации (Atom)