събота, 4 януари 2014 г.

Илия Бешков >> Слово и образ

Възгледите на Бешков за изкуството, хумора и теорията на комичното

   Докато гледаме картината, няма друга вселена. Картината е напълно обособена. Илюстрацията остава някаква свободна валенция. Илюстрацията запазва тази нещастна привилегия да наруши своята монолитност при условие, че тя отстъпва на текста или на следващата илюстрация и се превръща в кино… Всяка снимка във филма е безсмислица. Само това, което се съединява, образува цялото. Така трябва да се съедини и в картината. В картината се налага да се направи нещо, което е вън, което го няма. Всяко изображение в картината го няма в живота, в тоя му вид. Картината не е натоварване на едно събитие с всички събития преди него. Фактът става и умира. Паметта и асоциациите натоварват това събитие. Илия Бешков

Издателство Захарий Стоянов

Слово и образ в Хеликон


Димитър Талев >> Илинден

Дотекол йе Вардар мътен и пороен, мътен и пороен, от брег на брег биет, от брег на брег биет, брегои уриват, брегои уриват, мостои преливат… Народна песен

   Свърши се войната от 1877–78 година. Руските войски се оттеглиха в далечната си родина. Аскерът на султан Абдул Хамид се прибра по казармите. Редифите оставиха оръжието си, съблякоха нечистите разръфани униформи и се пръснаха по смълчаните анадолски села. Прибраха се и башибозушките тълпи. Македония остана пак в границите на Турция, но нямаше вече мир и за цялата турска империя, проснала се и сега на три континента. Занизаха се години, настана пак усилно време за македонската земя...
   Когато Борис навърши пет години, баща му Лазар Глаушев за пръв път го заведе в чаршията, в дюкяна си. Лазар учеше малкото си птиче да лети, и сега на по-далечно разстояние. Животът в къщи, в махалата беше едно, а друго беше в чаршията. В чаршията беше светът на мъжете и малкият Борис за пръв път изхвръкваше от ръцете на майка си.
   Лазар сложи момченцето си на миндерчето в дюкяна и сам седна до него. Беше топъл септемврийски ден и чирачетата припкаха по прашния калдъръм все още боси, а тънките крачка на болнавото дете висяха на миндерчето, обути във високи чорапи и тежки юфтени обувки. То седеше до баща си със сериозно лице, само очите му шареха по всички посоки. Чувствуваше се мъж сред всички тия мъже наоколо, но не можеше да надвие детското си любопитство. Пред него най-напред се изправи Атанас Кривиот – голям, цял от едри кости, но някак разкривен и увиснал на куцата си нога:
   – Добре дошъл, Борко...
   Детето кимна мълчаливо, сините му очи едва-едва се усмихнаха. Те двамата бяха добри приятели и винаги се разговаряха, когато Кривиот идеше в къщи, но тук беше чаршия; дори се стори на детето, че стрико Атанас, макар да беше такъв голям и вече стар мъж, не се държеше прилично, както бе застанал срещу него цял ухилен. Но стрико Атанас беше винаги добър и, блазя му, беше бос в тоя топъл ден, а крачетата на Бориса горяха в дебелите чорапи и тежките обувки. Кривиот каза:
   – Ами с какво ще си го почестиме детето, като ни е дошло на гости...
   Лазар Глаушев му подаде едно петаче – да купи на детето едно симидче от близката фурна.
   – Аха... бива – ухили се още повече Кривиот и закуца към вратата.
   За децата беше истинско щастие да получат купешко симидче от бяло брашно – не беше то като черния домашен хляб. Борис проследи Кривиот със светнали очи. И тъкмо стрико Атанас прекосваше улицата, срещу него се зададе един още много млад турчин с накривен фес и с контешко турско облекло, цяло в гайтани и сърмени везби. Кривиот се поколеба за един миг – накъде да се отдръпне, за да не се сблъска с турчина, – но беше куц човек, та не успя да се отстрани навреме и неволно го закачи едва-едва с лакът. – Ах, гяур... керата! – кресна през зъби младият ага и с все сила удари Атанаса по лицето.
   Детето нададе писък и скочи от миндерчето, хвърли се към баща си, който го прегърна, притисна го до себе си. Но то наново извърна лице към улицата и гледаше с ужасени очи какво ще стане по-нататък. Атанас Кривиот стискаше лице с широката си шепа и цял се бе извърнал насам, към Лазара Глаушев – питаше го нещо със страшни очи. Глаушев веднага разбра погледа му – Кривиот питаше дали да отвърне по същия начин на турчина. Лазар замаха с ръце уплашен и дори подвикна със сподавен глас:
   – Не... не! Прибери се, Атанасе... Атанас Кривиот беше много силен и безстрашен: преди години той закла в леглото му свирепия Хайредин Арап ага и сега веднага би извил тънкия врат на турчина, който го удари за нищо. Глаушев се уплаши тъкмо от силата му и от безстрашието му – Кривиот много би си изпатил да нападне турчин сред чаршията – и Лазар го спря. Отдалеко се видя как тежко въздъхна Атанас Кривиот и само с поглед сподири отдалечилия се турчин. После Кривиот се озърна – спрели се бяха там неколцина минувачи, наблюдаваха го и от всички дюкяни наоколо. Той се прибра в дюкяна с тежката си походка и едва не проплака:
   – Нищо не му сторих... Защо ме удари, кучето бесно!
   Детето цяло се бе обърнало към него, от очите му се ронеха едри сълзи, но то не знаеше как да му помогне. Като видя чичко Атанас заплаканото му лице и голямата му скръб, забърза, заклати се на кривата си нога:
   – Да ида аз за симидчето.
   Борко се спусна към него, обхвана колената му:
   – Не, не! Пак ще те срещне некой турчин...
   – Ще ме срещне... Аз него на парчета, ама ето требва да се търпи. Се ние сме виновни за сичко. И когато ни бият.
   Когато вече на съмване Лазар Глаушев водеше детето си в къщи, то се притискаше трепетно към него – боеше се и за себе си, и за баща си. Не попита нищо – нямаше какво и да пита.
   Когато през следващите дни Лазар Глаушев протягаше ръка към детето си, за да го заведе пак в чаршията, то тръгваше с премаляло сърце. Но не се противеше. Ами нали неговият татко отиваше всеки ден там, при страшните турци? И детето тръгваше с него, макар с разтуптяно сърце. По едно време Лазар го изостави. Той бе забелязал, че малкият не тръгваше о охота за чаршията, а и времето бе започнало да се разваля...

Издателство Захарий Стоянов

Илинден в Хеликон

Илинден в Books.bg

петък, 3 януари 2014 г.

Норман Маня >> Завръщането на хулигана

Не познавам друг автор, който да заслужава повече да бъде публикуван и познат на Запад. Хайнрих Бьол

Завръщане в Румъния с мъчителни спомени, десетилетия по-късно...
Завръщането на хулигана свободно прекосява време и място, живот и литература, сън и реалност, минало и настояще. Брилянтно замислена и красиво написана, това е историята на един писател, интересуващ се повече от етиката и естетиката, отколкото от политиката – книжовен човек, размишляващ по въпросите на самотата и солидарността.

Издателство Балкани



Майкъл Бонд >> Мечето Падингтън

Истинската история на мечето от Тъмно Перу

Вдъхновението за най-известната му творба спохожда Майкъл Бонд една зима на Бъдни вечер, докато търси подслон от снега в прочутия лондонски магазин „Селфридж“. Там попада на забравена играчка на щанда – малко мече. От него се ражда „Мечето Падингтън“, чието първо издание излиза през 1958 г.
Мечките нямат нужда от особени увещания и оттогава Падингтън е изпълнил страниците на 14 повести, различни книжки с картинки и много други текстове, написани за младите духом на всякаква възраст.

Издателство Агата-А



Дж. Р. Р. Толкин >> Силмарилион

Разказ за Древните дни или Първата епоха на света

   Изпървом бил Еру, Единствения, когото в Арда наричат Илуватар; и той сътворил Свещените Айнури, що били рожби на неговата мисъл и съществували заедно с него още когато нямало нищо друго. Заговорил им той, предлагайки разни мелодии, а те запели и възрадвали душата му. Но дълго пели те поотделно или по неколцина, докато останалите слушали, понеже всеки знаел само онази част от мисълта на Илуватар, която го била сътворила, тъй че бавно и трудно разбирал своите братя. Ала все пак със слушането те постепенно се опознавали и растяла хармонията в задружната им песен.
   И станало тъй, че веднъж Илуватар свикал заедно всички Айнури и им разкрил могъща мелодия, вплела величие и вълшебства, каквито не били чували дотогава; славата на нейното начало и блясъкът на завършека толкова изумили Айнурите, че те преклонили глави пред Илуватар и останали безмълвни.
   Рекъл тогаз Илуватар:
   – От тази мелодия, що ви разкрих, искам сега задружно да сътворите Великата музика. И тъй като всеки от вас съм надарил с Нетленния пламък, покажете своята мощ, украсете мелодията със сила и мисъл, както сметнете за добре. А аз ще ви слушам и ще се радвам, че красота велика е претворена във вашата песен.
   И като арфи и лютни, тръби и флейти, органи и виоли, сбрали се гласовете на Айнурите в необятен хор, за да превърнат мелодията на Илуватар във величава музика; сплели се дружно безкрайните им песни в прекрасна хармония, що надхвърляла границите на слуха в дълбините и висините; препълнила тя чертозите на Илуватар и нейното ехо бликнало в Пустотата и нямало вече Пустота. Никога вече не сътворили Айнурите тъй славна музика, макар да е казано, че ще запее още по-славно пред Илуватар хорът на Айнурите и Чедата на Илуватар подир края на дните. Ще звучат вярно тогава мелодиите на Илуватар и ще добиват Битие още щом бъдат изречени, тъй като всички ще знаят изцяло как е замислил той тяхната роля и всеки всекиго ще разбира, а Илуватар с радост ще влее в мисълта им тайния огън.
   Ала тогаз седял Илуватар, слушал и задълго всичко го радвало, понеже музиката била съвършена. Но както вървяла мелодията, пламнало в душата на Мелкор горещо желание да втъче в нея свои собствени творения, що спорели със замисъла на Илуватар; тъй искал той да прибави мощ и слава към своя дял. От всички Айнури тъкмо Мелкор бил надарен с най-много могъщество и познания и споделял дарбите на всички свои събратя. Често бродел сам из Пустотата да дири Нетленния пламък, защото го изгаряло желание да сътвори свое собствено Битие, а Илуватар сякаш не мислел за Пустотата и от туй растяло нетърпението на Мелкор. Пламъка не открил, защото той бил в самия Илуватар. Ала докато бил сам, започнал да крои нови замисли, различни от тия на неговите братя.
   Част от замислите вплел в своята песен и мигом припламнал раздор и мнозина от пеещите се сепнали, смутила се мисълта им и заглъхнала музиката; други взели да настройват песента си по неговата и забравили що е било в началото. Все повече се разливал раздорът и прежните мелодии потъвали в бурно море от звуци. А Илуватар само седял и слушал, додето тронът му се разтърсил като от бесен ураган, сякаш мрачни води се сражавали в извечен, неутолим гняв.
   Надигнал се тогава Илуватар и разбрали Айнурите, че се усмихва; вдигнал той лявата си ръка и сред бурята се раздала нова мелодия, уж същата и все пак различна от прежната, с нова мощ надарена и с нова прелест. Но с рев се надигнал раздорът на Мелкор да я възпре и още по-яростна битка на звуци настанала, додето мнозина Айнури замлъкнали в отчаяние и Мелкор надделял. Пак се изправил Илуватар и разбрали Айнурите, че е строг; вдигнал той дясната си ръка — и чудо! — трета мелодия бликнала сред хаоса и не била като първите две. Отначало изглеждала нежна и сладка като тих ромон на нежни звуци, но не заглъхвала, а сбирала мощ и дълбочина. И накрая сякаш две безкрайно различни музики отекнали пред трона на Илуватар. Едната била дълбока, необятна и прекрасна, ала изпълнена с неизмерна скръб, от която извирала цялата прелест. Другата вече придобивала своя собствена форма, но била гръмка, нелепа и се повтаряла непрестанно; нямало в нея хармония, а само шумно единство като оглушителен рев на тръби, знаещи не повече от няколко звука. И се мъчела със силата на гласа да заглуши първата песен, ала личало, че най-славните звуци краде от нея, за да ги вплете в своя замисъл.
   Насред тая схватка, когато се разтърсвали чертозите и тръпка стигнала до неподвижни дотогаз пустоти, станал Илуватар за трети път и страшно било лицето му. Вдигнал той двете си ръце и замлъкнала Музиката с един сетен звук, по-дълбок от Бездната, по-висок от Небосвода и по-всепроникващ от блясъка в зениците на Илуватар.

   Изрекъл тогава Илуватар:
   – Могъщи са Айнурите и най-могъщ сред тях е Мелкор; ала нека знае, да знаят и всички Айнури, че аз съм Илуватар и онуй, що изпяхте, ще ви дам да го видите, та да знаете що сте сътворили. А ти, Мелкор, ще разбереш, че всякоя песен извира от мен и никой няма власт да променя музиката по своя воля. Защото който опита, ще бъде само мой инструмент в творението на неща тъй чудни, че слаба е мисълта му да си ги представи...

Издателство Бард

Силмарилион в Хеликон


четвъртък, 2 януари 2014 г.

Блага Димитрова >> Лице

Роман престоял 9 години в „затвор за книги“

Очите му впити в нейните, са отправени далеч през времето, отвъд нея, към някакъв бял ден, до който тя никога няма да стигне. Самият този невероятен ден има неговото лице. За миг забравят всичко наоколо. Не ги дели цяла вечност от този ден, не ги делят стени, тъмнини, предателски преспи, глутници кучета, разнооки страхове, лъжи, алчни страсти, смърт, невъзможност, клопки, клопки отвсякъде, отвън и отвътре в душата...


Издателство ТИХ-ИВЕЛ

Лице в Хеликон

Лице в Books.bg

Айзък Азимов >> Фондация [ Том 1 ]

Хари Селдън държи в ръцете си ключа към бъдещето на 25 000 000 свята и скоро става най-издирваният човек в междузвездната империя... И това е само началото...

   Като сподави една лека прозявка, Клеон рече:
   – Демерцел, да си чувал случайно за някакъв човек на име Хари Селдън?
   Беше император от малко повече от десет години и се случваше при тържествени поводи, нагласен с мантия, корона и скиптър, да успее да изглежда величествен. По същия начин бе сторил например на собствената си холограма, изправена в нишата на стената зад него. Мястото й беше така изчислено, че явно доминираше над другите ниши, където стояха холограмите на няколко от неговите предшественици.
   Образът не беше напълно адекватен, защото макар косата на Клеон да бе светлокестенява – и на холограмата, и в действителност – холографът я изкарваше малко по-гъста. Освен туй в лицето на изобразявания имаше известна асиметрия, тъй като лявата част на горната му устна се издигаше мъничко по-високо от дясната, а в портрета това някак си не се забелязваше. Пък и ако оригиналът се изправеше и застанеше до холографския си образ, щеше да се види, че не му стигат два сантиметра до високото метър и осемдесет и три изображение; а може би и че е малко по-пълен.
   Естествено холограмата представляваше официалният портрет за коронацията – тогава той беше по-млад. И все още изглеждаше млад, пък и доста хубав, и когато не се намираше в безжалостните лапи на някоя официална церемония, на лицето му се четеше смътно добродушие.
   С уважителния тон, който внимателно бе култивирал, Демерцел повтори:
   – Хари Селдън? Сир, това име не ми е известно. Би ли трябвало да зная за него?
   – Министърът на науката ми го спомена снощи. Помислих си, че може би не ти е непознато.
   Демерцел леко смръщи вежди – съвсем лекичко, защото в присъствието на императора човек не бива да се чумери.
   – Сир, за тази личност той би трябвало да каже на мен. Ако вземат да ви обстрелват от всички страни...
   Клеон вдигна длан и първият министър мигом млъкна.
   – Моля те, Демерцел, никой не е в състояние вечно да се придържа към формалностите. На приема снощи минах покрай него и размених от учтивост две-три думи, а той взе, че се раздрънка. Не можех да му откажа да го изслушам и се радвам, че го сторих, тъй като беше интересно.
   – В какъв смисъл интересно, сир?
   – Ами-и, сега не е както едно време, когато науката и математиката са били обща мода. Тия работи като че някак си са позамрели. Сигурно защото всички открития вече са направени, не мислиш ли? Очевидно обаче все още може да се случват интересни неща. Поне ми казаха, че било любопитно.
   – Министърът на науката ли ви го каза, сир?
   – Да. Този Хари Селдън присъствал на едно математическо сборище тук, на Трантор – изглежда по някаква причина го правят на всеки десет години – и обяснил как е доказал, че човек би могъл математически да предсказва бъдещето.
   Демерцел си позволи да се поусмихне.
   – Или министърът на науката, който не е кой знае колко проницателен, е сбъркал, или математикът. Тази работа с предсказването на бъдещето определено ми напомня детинските приказки за магьосници.
   – Така ли, Демерцел? Но хората вярват в такива неща.
   – Хората, сир, вярват на много неща.
   – Само че те вярват в такива неща. Ето защо няма значение дали предсказването на бъдещето е възможно, или не. Ако някой математик би ми предсказал дълго и щастливо царуване, а на империята – времена на мир и преуспяване... Е, туй няма ли да е добре?
   – Положително би било приятно човек да го чуе, само че каква ще е ползата, сир?
   – Та нали ако хората повярват, те ще действат въз основа на тази си вяра. Сума ти предсказания са се превърнали във факти просто защото са повярвали в тях. Наричат ги „самоосъществяващи се пророчества“. Всъщност като си мисля сега за тия работи, сещам се, че точно ти ми ги обясни веднъж.
   Демерцел скромно се съгласи.
   – Сигурно съм бил аз, сир. – Очите му внимателно изучаваха императора, сякаш за да прецени докъде ще го отведе този разговор. – И все пак, ако беше тъй, човек би могъл да накара когото и да било да изрече подобно пророчество.
   – Не на всички ще повярват еднакво, Демерцел. Един математик обаче, който е в състояние да подкрепи своето твърдение с математически формули и терминология... Може никой да не го разбере и въпреки това всички да му повярват.
   – Сир – рече Демерцел – както винаги сте прав. Живеем в тревожни времена и определено би си струвало труда да ги поуспокоим по начин, който няма да изисква нито пари, нито военни усилия – които пък в най-новата история са донесли твърде малко полза и много бели.
   – Точно така, Демерцел – кимна ентусиазирано императорът. – Докарай ми тоя Хари Селдън. Казвал си ми, че си пуснал въдиците си до всяка част от бушуващия свят – дори и там, където моите армии не смеят да отидат. Дръпни тогава една от тези въдици и ми докарай математика. Нека го видя.
   – Ще бъде сторено, сир – заяви Демерцел, който лично бе осигурил появата на Селдън и сега си отбеляза наум да похвали министъра на науката за добре свършената работа...

Издателство Бард



вторник, 31 декември 2013 г.

Валери Петров >> Пет приказки

Бяла приказка, Копче за сън, Меко казано, В лунната стая и Пук

   Високо в бялата планина имало малка метеорологическа станция и в нея живеел един стар метеоролог. Той бил съвсем сам и когато му оставало свободно време, си съчинявал разни приказки и стихотворения. Ето и сега, като гледал през прозорчето тихия сняг, който валял навън, той си бил намислил нещо и вече го пишел на машинката си върху опакото на един лист за метеорологическо съобщение. И това, което си бил намислил, започвало така:

   Над капчука в игли,
   сред парцали мъгли,
   по заспали ели
   сняг вали, сняг вали.
   Тук през целия ден
   няма никой освен
   един малък елен,
   просещ хлебец от мен...

   Но като стигнал до това място, едно малко еленче почукало с рогца по стъклото:
   – Това за ме-е-е-не ли е?
   Метеорологът вдигнал очи от машинката.
   – За те-е-е-бе! – казал той и продължил да пише.
   – Ама аз не ти прося хлебец! – казало еленчето малко обидено.
   – Зная! – казал метеорологът. – Само че не ми пречи, защото не мога да си я донамисля.
   – Какво да донамислиш? – попитало еленчето.
   – Е как какво? Приказката!
   Като чуло „приказка“, еленчето подскокнало от радост:
   – Ама и аз искам да играя в нея!
   – Че ти вече играеш.
   – Ама и ти тогава!
   Метеорологът се усмихнал.
   – Не, аз съм голям – казал той. И прибавил: – И тъжен.
   – Нищо! – настояло еленчето. – Ще играеш голям и тъжен! А пък ние ще те развеселим!
   – Малко се съмнявам – казал метеорологът. Но все пак прибавил: – Добре. Бързай надолу, че приказката почва!
   – Как почва? – попитало еленчето.
   – Ами така. Не виждаш ли? Не чуваш ли?
   Еленчето се огледало: снегът бил спрял! Ослушало се: отдолу, иззад елхите, долитали детски гласове!
   – Децата от училището са дошли на ски – казал метеорологът. – Бягай на полянката! Много интересно ще бъде!...

Издателство Пан

Пет приказки в Хеликон


понеделник, 30 декември 2013 г.

Елин Пелин >> Тримата глупаци

Елин Пелиновите глупаци са толкова нашенски, родни, сякаш са част от самите нас, от нашето собствено минало...

   Едно време имало троица глупаци. Те тръгнали по печалба. Вървели, вървели три дни и три нощи. Намерили на пътя една тиква. Събрали се над нея, па се чудят и се маят:
   – Бре, що ли е това, нане?
   – Трябва да е нещо за ручане!
   – Ка-ще да е за ручане... То е за игране, за търкаляне...
   – А, сетих се, това е камилско яйце. Хайде да го измътим.
   И захванали тримата глупаци да клечат на яйцето един подир друг, да клечат – да го измътят.
   Мястото било стръмно и не знам как, тиквата се изтърколила, та тука, та тамо, та блъс – в един храст.
   Из храста изскочил заек, свил уши, вдигнал опашка и побягнал.
   – Камилче, камилче!... Измъти се! – завикали тримата глупаци и хукнали подир заека да го гонят, да го хванат.
   Било поле – свършило се. Свил заекът в гората, свили простаците по него.
   Гората била гъста и заекът се скрил.
   – Ха сега де! Какво да правим? – казал най-умният. – Да се върнем, да вземем секирите, па да дойдем да сечем, да отсечем гората, да хванем камилчето.
   Речено-сторено.
   Върнали се тримата глупаци, взели секирите си, наточили ги хубаво и тръгнали да секат гората.
   – Както съм наточил секирата, веднъж да замахна, сто дървета ще отсека – похвалил се единият.
   – А пък аз, както съм наточил моята... веднъж да замахна, половин гора ще падне! – казал вторият.
   – Е-хе – присмял им се третият, – пък аз моята да повдигна и цялата гора ще падне...
   Препирали се, препирали се, докато се скарали. Насреща им иде един поп с кобила и жребче.
   – Защо се карате, юнаци?
   – Те – за това и това. Молим ти се, дядо попе, присъди чия секира е по-остра.
   – Добре – рекъл попът, – дайте секирите да ги турим в дисагите, па да препусна кобилата. Чиято секира най-напред просече дисагите, тя е най-остра.
   Събрали тримата простаци секирите, турили ги на попа в дисагите с острието нагоре, той препуснал кобилата и ги отнесъл.
   Като разбрали тримата простаци каква е работата, хванали на попа жребчето и рекли:
   – Чакай, сваляйте си, братя, дрехите – да го натоварим, да го натоварим, та жилите му да се изкинат.
   Тримата глупаци се съблекли, натоварили всичките си дрехи на жребчето и го ударили с една пръчка… То подскочило веднъж-дваж и избягало с дрехите.
   – Ха, видите ли как му се вдигат задните крака – изкинаха му се жилите!…
   Трьгнали тримата глупаци голи като соколи. Къде да идат, какво да правят?!...
   Стигнали до една планина. Зад нея захождало слънцето и позлатявало с лъчите си едно малко облаче над самия връх.
   – Гледайте, гледайте – парче злато над планината! – Отде ли се е зело?...
   – От небето трябва да е... Чувал съм от баба, че на баба ѝ баба ѝ казвала на баба ѝ…
   – Що бре?...
   – Че небето е пълно със злато...
   – Така ли?...
   – Така...
   – Тогава да се качим на планината – рекъл най-умният, – да пробием в небето дупка, да източим златото.
   Речено-сторено.
   Вдигнали се тримата простаци, голи като соколи, та навръх планината.
   Ала небето било високо и непостижимо. Спали, треперяли през нощта, на другия ден станали, гледат – около планината бяла гъста мъгла, нищо се не види...
   – Бре, що ли е това?...
   – Това е прясно сирене за ручане.
   – Това не е прясно сирене за ручане, ами е бял памук за търкаляне.
   – Хайде да се тьрколим у него, да се стоплим!
   – Хайде!
   Тримата глупаци наскачали в дола и се изтрепали.

Издателство Захарий Стоянов



Питър Мейл >> Добра година

Бихте ли заменили прелестното лондонско дъждовно лято за слънцето на Прованс?

Макс Скинър, обещаващ млад финансист в Лондонското сити, и изневиделица безработен, се оказва наследник на лозе и къща в Прованс. Възползвайки се от неочакваната възможност да промени живота си, Макс се отправя към Франция. Там го очакват ослепителното слънце и прелестната природа на Прованс, компанията на две очарователни жени, удоволствията на местната гастрономия и загадъчният свят на виното, който крие повече, отколкото показва...

Издателство Гурме

Добра година в Хеликон


неделя, 29 декември 2013 г.

Тери Пратчет, Нийл Геймън >> Добри поличби

Когато Антихриста е единайсетгодишно момче, което обича кучето си, наистина го е грижа за околната среда и е от този сорт момчета, с които всеки родител би се гордял, е трудна работа да го унищожиш...

   Някъде на запад от Амършам Кроули профуча в нощта, грабна напосоки някаква касета и се опита да я изкопчи някак от крехката й пластмасова кутийка, както си кара по шосето. Сиянието на отсрещен фар разкри, че е запис на „Четирите годишни времена“ на Вивалди. Успокояваща музика – тъкмо от това имаше нужда.
   Бутна я в касетофона.
   – Мамкамумамкамумамкамумамкаму... Защо точно сега? Защо точно аз? – измърмори той, щом познатите звуци на „Куин“ го заляха.
   Внезапно Фреди Меркюри му отговори:
   ЗАЩОТО СИ ГО ЗАСЛУЖИЛ, КРОУЛИ.
   Кроули изблагославя под носа си. Използването на електрониката като средство за комуникация беше негова идея; този път Долният свят я беше подхванал и по обичайному я беше изтълкувал съвсем наопаки. Беше се надявал да ги убеди да станат абонати на „Селнет“, а вместо това те се намесваха в каквото там се случеше да слуша в момента и го изкилиферчваха. Кроули преглътна.
   – Благодаря много, господарю – отвърна той.
   ИМАМЕ ГОЛЯМА ВЯРА В ТЕБЕ, КРОУЛИ.
   – Благодаря, господарю.
   ТОВА Е ВАЖНО, КРОУЛИ.
   – Знам, знам.
   ТОВА Е ГОЛЯМАТА РАБОТА, КРОУЛИ.
   – Оставете я на мен, господарю.
   ТЪКМО ТОВА И ПРАВИМ, КРОУЛИ. И АКО ТРЪГНЕ НАКРИВО, ВСИЧКИ, КОИТО СА ЗАМЕСЕНИ, ЩЕ ПОСТРАДАТ МНОГО. ДОРИ И ТИ, КРОУЛИ. ОСОБЕНО ТИ.
   – Разбрано, господарю.
   ЕТО ТИ УКАЗАНИЯТА, КРОУЛИ.
   И внезапно той вече знаеше всичко. Ужасно мразеше така. Можеха просто да му го обяснят, не беше наложително да вкарват така изведнъж студената тръпка на знанието право в мозъка му. Трябваше да отиде в една конкретна болница.
   – След пет минути съм там, господарю, няма проблеми.
   ДОБРЕ.
   Виждам мъничък човешки силует скарамуш скарамуш ще танцуваш ли фанданго...
   Кроули тресна по кормилото. Всичко си вървеше толкова добре, последните няколко века той командваше парада. Така е то – както си мислиш, че светът е твой, и не щеш ли, натрисат ти Армагедон. Великата война, Последната битка. Раят срещу Ада – в три рунда, Падение, без отстъпки. И дотук. Няма вече свят. Тъкмо това означаваше краят на света. Никакъв свят вече. Само безкраен Рай или безкраен Ад – зависи кой победи. Кроули не знаеше кое от двете е по-лошото.
   Е, Адът беше по-зле, естествено – по дефиниция. Но Кроули си спомняше какво представлява Раят – имаше доста общо с Преизподнята. Най-малкото и в двете не можеш да получиш прилично питие. А скуката, дето те налягаше в Рая, беше, кажи-речи, също толкова гадна, колкото и Адовите вълнения.
   Но нямаше измъкване. Не можеш да си демон и да разполагаш със свободна воля.
   ... Няма да те пусна аз (Пуснете го!)...
   Е, поне нямаше да е тая година. Щеше да има време да посвърши това-онова. Например да се отърве от дългосрочните акции.
   Зачуди се какво ли ще стане, ако просто спре тук, на това тъмно, влажно и безлюдно шосе, извади кошницата, завърти я и я върти, върти, върти, та я запокити и...
   Нещо ужасно – ето какво.
   Навремето той беше ангел. И нямаше намерение да Пада. Просто се беше събрал не с когото трябва.
   Бентлито пореше мрака, а стрелката за горивото сочеше нулата. Сочеше нулата вече над шейсет години. Да си демон, не беше чак толкова зле. Например не ти се налага да зареждаш с бензин. Единственият път, когато Кроули сипа бензин, беше през 1967 г. – заради безплатните лепенки „Куршумът на Джеймс Бонд в предното стъкло“, които по онова време доста го кефеха.
   На задната седалка нещото в кошницата се разплака – рев на сирена за въздушно нападение. Рев на новородено. Мощен. Безсловесен. И древен...

Издателство Прозорец

Добри поличби в Хеликон


Етгар Керет >> Момичето на хладилника

Фина смесица от наивност и ясно съзнание, от хаплива ирония и нежен хумор. Le Monde

Голямото откривателство за мен по отношение на писането беше, че има едно голямо пространство, в което мога да бъда нелюбезен, колкото си искам, когато се отегча, мога да си тръгна по средата на изречението, да запаля дивана, да бия барабани, да отида и да целуна непознато красиво момиче. Литературата е едно голямо пространство, в което мога да бъда честен... Е К

Издателство Жанет 45