Василий Аксьонов >> Остров Крим

Пророческа антиутопия – особено днес...

   Марлен Михайлович седна, постави пред себе си папката и вдигна очи. „Портретите“ го гледаха мрачно и делово, с всяка година белезите на умората и възрастовите изменения все повече им личаха въпреки всичките големи успехи на Системата и Учението в световен мащаб. Погледът на Марлен Михайлович напълно отговаряше на установилата се вътре в това учреждение негласна етика – беше умерено делови и умерено изразяваше сдържаното, но необходимо обожание. Така трябваше. Беше нужна деловитост, съчетана с леко, уж неволно породило се обожание.
   Марлен Михайлович си помисли, че всичко това при него не е престорено, не е изкуствено, че при него то е нещо естествено като дишането, че у него просто не може да не се породи това леко трепкащо обожание при срещата с „портретите“, защото за него именно това е срещата с най-важното, с партията, с онова, което е по-скъпо от живота. Това усещане го изпълни с топлината на съпричастността, той се почувства свой тук, каквото и да се случи – тук той винаги е свой, той е войник на партията, където и да го преместят, па дори и в районния комитет.
   После разбра, че искреността му е била очевидна за всички и май дори е била оценена. В очите на единия от „портретите“ се мярна нещо бащинско, също не изкуствено, също родено в душата, вероятно защото за тях, за „портретите“, долустоящите другари също бяха един вид символи на великото, могъщо и вечно като сибирската тайга понятие „партия“.
   После тази секундна и доловима само със скритите струни на душата размяна на чувства приключи и започна деловият разговор.
   Виж сега, другарю Кузенков, събрали сме се да си побъбрим за твоето островче, каза един от „портретите“, който наблягаше на всички възможни места на „о“-то, но въпреки това този заоблен звук не му беше достатъчен. Колко години вече ни е като трън в очите. В Централния комитет получаваме писма от работническата класа – не е ли време значи да решим този въпрос.
   Попивайки всеки звук, Марлен Михайлович кимаше в смисъл, първо, че напълно оценява факта, че такива особи са се събрали да решат съдбата на скромния обект на неговия патронаж, второ, че напълно разбира класовото недоумение по повод на „тръна“, и, накрая, че той е напълно готов да предостави изчерпателна информация по целия профил на проблема с „островчето“. Дори отвори папчицата си и дори леко се окашля.
   В този момент обаче информацията се оказа ненужна. Вторият „портрет“, с лице уж изразяващо силен характер, а всъщност намиращо се в постоянна битка с увисващите увехнали гънчици, надменно и раздразнено започна да побутва нещо по масата, да отхвърля с безцелни, но твърди движения някакви бележници и да говори с откъслечни фрази в смисъл, че проблемът е раздут, че проблем фактически не съществува, че има много по-важни проблеми, че опитът е натрупан, историческият момент е назрял и... На това място той забеляза, че вече е изтикал бележниците си на такова разстояние, че по-нататъшното им изтикване би изглеждало някак пресилено и това би предизвикало неговото още по-голямо раздразнение, така че затропа с късите си пръсти по края на полираната част от масата, сякаш бе загубил нишката на мисълта си, после решително протегна ръка към зеленото сукно: придърпа бележниците си и отново започна да ги изтиква. Един крайно неприятен по принцип човек, ако се абстрахираме от това, което въплъщава, неочаквано си помисли Марлен Михайлович и се засрами от мисълта си. Във възникналата за миг пауза той отново с цялото си лице и с леко движение на ръката изрази пълното си разбиране за незначителността на този негов проблем, проблема на Кузенков, поставен в контекста на глобалната политика на мир и социален прогрес, както и пълната си готовност незабавно да предложи стегната, но съдържателна информация, но ето че „крайно неприятният портрет“, сякаш дори без да забелязва Кузенков, във всеки случай не смятайки за възможно да се обърне към него дори с въпрос, леко се наведе над масата, едва-едва се обърна към оногова, когото ние постоянно наричаме “видната личност” и който единствено можеше да бъде забелязан от него, и го попита без заобикалки – достатъчно ли ще бъде за решаването на този така наречен кримски проблем десантното съединение на генерал N?
   Марлен Михайлович едва не подрипна от моментално пронизалия го ужас. В следващия миг разбра, че всички бяха забелязали този ужас, че всички очи сега са устремени към него: и „окащият портрет“ безстрастно, като риба се взира в него през силните си очила, и всички помощници го гледат сериозно, професионално, и „видната личност“, леко изкривена на стола си (между другото напълно независима поза), с изчакващо ляво око го държи на прицел, и дори крайно „неприятният портрет“ бързо и остро, с едва доловима усмивчица е извил очи към него, без обаче да променя позата си и очаквайки отговора на „видната личност“. Само един човек в кабинета не погледна Кузенков в този момент – третият “портрет”, нека го обозначим с думите „затвореният в себе си“. Той, както бе започнал от самото начало да си рисува някакъв орнамент на чист лист хартия, така и продължаваше да го прави.
   – Какво ще кажеш, Марлен Михайлович? – попита „видната личност“. – Достатъчно ли ще бъде това за решаването на проблема?
   – Във военно отношение ли? – отговори Марлен Михайлович на въпроса с въпрос.
   – Че в какво друго? – каза „крайно неприятният“ на „видния“, отново без да се извърне към Марлен Михайлович. – Хем покрай другото ще изпробваме танковете на въздушна възглавница.
   – Във военно отношение десантното съединение на генерал N е абсолютно недостатъчно за решаването на проблема с Остров Крим – с твърдост, която не бе очаквал от себе си, каза Кузенков. – Във военно отношение въоръжените сили на Острова са нещо много сериозно – каза той още по-твърдо. – Неотдавнашната война с Турция, другари, позволете ми да напомня, демонстрира тяхната динамичност и бойна дееспособност.
   – Ние не сме турците – изкиска се „крайно неприятният“.
   Естествено, всички се разсмяха на тази шега. Помощниците се спогледаха, показвайки, че са оценили шегата. Като дрезгава камбанка най-високо от всички се разля смехът на „окащия“. Не сме турците, хайде де, не сме! „Видната личност“ също се разсмя, но явно само формално. Доста изненадващо тя се държеше независимо, вперила в Марлен Михайлович остър поглед. Не се разсмя и не пророни нито звук единствено „затвореният в себе си“. Той продължаваше да се труди над орнамента. Не се разсмя и Марлен Михайлович.
   – И ТЕ – каза той много спокойно (изведнъж го обзе пълно спокойствие) и дори с известна злост. – И те не са турците.
   Настъпи пауза. Слисване. Нещо като кратък ступор. Кузенков бе затапил шегата на един от „портретите“! С ловка реплика бе я лишил от дълбокия й смисъл! Всички участници в съвещанието веднага забиха нос в книжата си, оставяйки Марлен Михайлович насаме с „крайно неприятния“. Онзи седеше накокошинен и гледаше замрелите си пръсти – всички торбички на лицето му бяха увиснали, картината беше почти неприлична.
   И изведнъж – с малко закъснение – в кабинета се разнесе смях. Смееше се „видната личност“. Въртеше глава и закачливо, с явно одобрение поглеждаше към Кузенков.
   – Хем си е точно така, другари, и те не са турците – заговори „видната личност“, – прав е Марлен Михайлович, войската там е руска, а руснаците – той погледна „крайно неприятния“ – винаги са го начуквали на турците.
   В очилата на „окащия“ се мярна непознато пламъче. „Затвореният в себе си“ се занимаваше със своя орнамент.
   Марлен Михайлович изведнъж схвана, че „видната личност“ и „крайно неприятния“ са очевидни съперници.
   – Какво значи излиза тогава? – „крайно неприятният“ гледаше пак към „видната личност“, макар думите му да бяха отправени към Марлен Михайлович. – Какво сега, нашата мощ се сравнява със силиците на белите? Поставя се под въпрос успехът на военното решение на проблема? – гласът му укрепваше с всяка дума. – Америка трепери пред нас, а тук имаме работа с някакви дребни отрепки. Амче нашите бащи почти без оръжие, със саби и щикове са ги гонили по украинските степи като зайци! „Въоръжените сили на Острова са нещо много сериозно“ – подигравателно цитира той Марлен Михайлович.
   На Марлен Михайлович му се стори, че „видната личност“ едва забележимо му намигна, но и без тази подкрепа той странно защо ставаше все по-твърд, не изпитваше страх пред „крайно неприятния“ и се изпълваше с решимост да изрази своята гледна точка, тоест отново и отново да подчертае нееднозначността, сложността на проблема за Острова.
   – Сега ще обясня – каза той. – Бойната мощ на кримската армия наистина е на много високо ниво и ако предположим, че десантното съединение на генерал N е като турците (или, да речем, американците), можем да не се съмняваме, че то ще бъде разпердушинено от кримчаните. Но – той видя, че „крайно неприятният“ вече е зинал да го прекъсне, но продължи, – но с пълна увереност мога да кажа: никога нито един кримски войник няма да стреля по съветски войник. Става дума не за военна проблематика, а за човешко съзнание. Някои влиятелни военни в Крим дори смятат своите „форсиз“ за част от съветската армия. По принцип нашето Министерство на отбраната би могло още сега да им изпрати своите циркуляри.
   – Глупости! – кресна тогава „крайно неприятният“. – Ами че те са бели!
   – Били са бели – възрази Марлен Михайлович, вътрешно ужасèн от неосведомеността на „вожда“ – Техните деди са били бели, другарю (фамилното име на „крайно неприятния“).
   – Ами че там са останали всичките разни партии – гнусливо изкриви физиономия „крайно неприятният“, – и „кадети“, и „октябристи“…
   – В Крим са регистрирани над четирийсет политически партии, сред които са и споменатите – сухо каза Марлен Михайлович.
   Дързостта му, проличала в тази сухост, явно порази „крайно неприятния“ и той дори леко зяпна. Впрочем може би беше потресен от разпадането на едната свещена величествена дума на четирийсет равнозвучни, но нищожни. Кузенков забеляза зад стъклата на „окащия“ почти нестарческо любопитство. В погледа на „видната личност“ се четеше явно одобрение.
   – Не забравяйте да споменете Съюза за обща съдба, Марлен Михайлович – каза тя.
   – Да-да, най-важното събитие в политическия живот на Острова е създаването на Съюза за обща съдба – каза Марлен Михайлович, – начело на който стоят влиятелни хора от средното поколение на руската част от населението.
   – Да, бе, много важно събитие – иронично произнесе „крайно неприятният“, облегна се назад на стола и за пръв път се обърна с въпрос, пренебрежителен и груб, направо към Кузенков: – И какво искат тези хора, този ваш Съюз за обща съдба?
   – Присъединяване на Крим към Русия – отчетливо отговори Марлен Михайлович.
   – Какво, да не са наши нещо? – усмихна се кисело „крайно неприятният“. – Прогресивни сили, а?
   – В никакъв случай не можем да наречем тези хора прогресивни сили според нашите разбирания – каза Марлен Михайлович.
   – Ох-хо-хо, много сложнотии ще има с това присъединяване – изведнъж се обади „окащият“. – Къде ще дяваме толкова островитяни? Четирийсе партии, че и нациите са горе-долу толкова... освен кореняците, татарите, пълно е и с наши руснаци, и с гърци, и с араби, има и юдеи, и италианци... охохо... дори разправят, че имало и англичани...
   – Партията има натрупан богат опит в решаването на подобни въпроси – каза „крайно неприятният“. – Многопартийността, както вие, естествено, разбирате, е въпрос на няколко дена. С националностите е по-сложно, но си мисля, че на гърците мястото им е в Гърция, на италианците – в Италия, на руснаците – в Русия и така нататък.
   Всички помощници, Марлен Михайлович и дори „видната личност“ сега мълчаха и попиваха всяка изречена дума. Разговорът сега се водеше между „портретите“ и те трябваше да слушат по съответния начин.
   – Изселване? – проскърца „окащият“. – Ох, хич не ми се занимава пак с тези работи.
   – Не изселване, а добре балансирано преселване – каза „крайно неприятният“. – Не както навремето – позасмя се той. – Ще се спазват всички хуманни норми. Преселване на всички дошли от вън национални групи. Коренното население, тоест кримските татари, разбира се, няма да ги закачаме, те ще образуват автономия в състава… да речем, на Грузинската ССР.
   – Вярно, красива е идеята – каза „окащият“ и се почеса по тила. – Ох, обаче големи разправии ни чакат! Да преговаряме с американците...
   – Ще се разберем – надменно се усмихна „крайно неприятният“. – Работата, вярно, не е лесна, но не бива и да я надценяваме. Идеологическата печалба от ликвидирането на останките от другата Русия ще бъде огромна.
   – Ами икономическата – изпъшка „окащият“. – Колко хубави неща идват при нас от Острова – валута, електроника...
   – Ние от идеология не пестим – каза „крайно неприятният“.
   – Вашите предложения, другарю Кузенков – изведнъж каза „затвореният в себе си“, отмести напълно завършения орнамент и вдигна към Марлен Михайлович много спокойни и много злобни очи.
   Този неочакван въпрос плисна в кръвта на Марлен Михайлович цял заряд адреналинче. За миг той сякаш изгуби ориентация, но наведе глава и като стисна юмруци под масата, цял се напрегна, овладя се. „Благодарение на тениса съм се научил да се стягам“, мярна се в главата му съвсем ненужната мисъл.
   – Преди всичко, другари – започна той, – бих искал да подчертая, че на своя пост аз се старая с всички сили да превръщам в дела волята на партията. Всяко решение, взето от партията, ще бъде за мен единствено правилното и единствено възможното.
   Той направи пауза.
   – Инак нямаше да сте тук – ухили се „крайно неприятният“.
   Какво подхилване, помисли си Марлен Михайлович, може ли човек да си представи по-нагло античовешко подхилване?
   Всички останали мълчаха, не реагираха явно на „обяснението в любов“, но помощникът на „видната личност“ одобрително притвори очи и Марлен Михайлович радостно осъзна, че не е сбъркал с тази фраза.
   – Колкото до моите предположения като специалист по „островния проблем“, а аз съм му посветил вече двайсет години от живота си, не бих посъветвал в дадения исторически момент да се правят каквито и да било определени стъпки от окончателен характер. Политическата ситуация на Острова сега е крайно объркана и усложнена. Има симптоми за появяване на ново национално съзнание. В четвъртото поколение на руската емиграция, тоест сред младежта, се разпространяват идеи за сливане на етническите групи в нова нация, така наречените яки. Има признаци за поляризация. Тази вдъхновена, но неорганизирана група младежи поставя себе си като алтернатива на Съюза за обща съдба, който изразява онова, което аз нарекох тук човешко съзнание. Симпатия към Съветския съюз и дори тенденция към сливане с него – това е основната идея, завладяла Острова, въпреки всичко. Естествено, в това русло са насочени и многобройните леви и комунистически партии, които за съжаление са в постоянен раздор помежду си. Влиянието на китайците е слабо, макар че го има. Анархическите групи се появяват, изчезват и отново се появяват. Естествено, не бива да забравяме и за отломките от институциите на стара Русия, за административния апарат на така наречените вревакуанти. Групата татарски националисти също трябва да се има предвид, макар че в нея всеки ден се усилва влиянието на „якитата“. За татарите идеята „яки“ е добра алтернатива на руската идея. Съществуват и полукриминални, а следователно опасни групи на крайнодесни руснаци – „Вълчата сотня“. Колкото до Запада, в стратегическите планове на НАТО сега не е отделено сериозно място на Крим, но въпреки това действията на натовските разузнавания говорят, че Островът сериозно се наблюдава като възможен район на дестабилизация. С една дума, според мен, ако в момента се проведе съответният референдум, най-малко 70 процента от населението ще са за влизане в СССР, но и 30 процента не са малко и всяко непредпазливо включване в контакта може да предизвика късо съединение и пожар. След три месеца на Острова предстоят избори. Естествено, те трябва поне до известна степен да прояснят картината. Ние трябва да използваме това време за интензивно наблюдение, за по-нататъшно усилване на нашето влияние чрез разширяване на всевъзможните контакти по специалните сфери, чрез разпространяване на нашата съветска идеология, в частност чрез увеличаване продажбата на политическа литература. В скоби трябва да отбележа, че тази литература е, така да се каже, търсена стока на Острова, но пак в скоби бих искал да предпазя всички ни от илюзии – влечението към съветските издания сега е един вид мода на Острова и в един прекрасен момент може да кривне в друга посока. В интерес на нашето дело, мисля, ще бъде на изборите да победи Съюзът за обща съдба, но ние трябва да се въздържим от пряка подкрепа на тази организация. Работата е там, че СОС (така се чете абревиатурата на съюза) е твърде нееднозначно явление. Начело на него стои тясно сплотена компания влиятелни личности, така наречените съученици, сред които можем да споменем издателя Лучников, полковник Чернок, популярния спортист граф Новосилцев, индустриалеца Тимофей Мешков. Ще ми се, другари, специално да подчертая почти нереалната в наше време ситуация. Тази група лица наистина е абсолютно независима от каквито и да било външни сили, това са истински идеалисти. Движението им е базирано върху идеалистичен обект, така наречения комплекс за вина пред историческата родина, тоест пред Русия. Те знаят, че ако делото на живота им успее, ще се лишат от всичките си привилегии и на дворянската класа и съдружието на вревакуантите ще бъде сложен край. Възгледите им биха накарали един реален политик да се позасмее, но въпреки това те съществуват и мощно разпространяват влиянието си. Да се намери истински научна, тоест марксистка, основа на това движение, не е лесно, но е възможно. Впрочем това е предмет на специален и много задълбочен анализ и аз не мога да заемам вниманието ви с това сега, другари. Теоретичният анализ е въпрос на бъдещето, сега пред нас са поставени актуални задачи и в този смисъл СОС трябва да се превърне в обект на най-съсредоточено внимание, към него трябва да пристъпим много предпазливо, другари. Като всяко идеалистично движение СОС е подложен на емоционални трескави състояния. Ето че и в настоящия момент той изживява нещо като такава треска, която на пръв поглед може да изглежда като рязка промяна на позицията, като завой на 180 градуса.
   Марлен Михайлович обърна страницата и внезапно уловил във въздуха нещо особено, спря за минута и вдигна очи. Онова, което видя, го порази. Всички присъстващи бяха замрели в напрегнато внимание. Всички бяха вперили погледи в него и дори „крайно неприятният“ бе изгубил пренебрежителната си гримаса, дори торбичките на лицето му сякаш се бяха стегнали и сега личаха острите черти на истинската му физиономия. И тогава Марлен Михайлович най-сетне разбра: ето я главната причина за днешното съвещание на високо ниво. Разтревожени са от „завоя на 180 градуса“, подплашили са се да не би Остров Крим да отплува от тях на недосегаемо разстояние, да не би да им отнемат онова, което те отдавна вече смятат за лична собственост. Аха, каза си той не без тържествуване, тука няма лесно да ни прегазят...

Издателство Факел Експрес & Жанет 45

Остров Крим в Хеликон

Остров Крим в Books.bg

Лиляна Михайлова >> Островът

Избрани разкази

Лиляна Михайлова издава над двадесет книги с проза, сред които сборниците с разкази Къща при завоя, Нещо радостно за неделя, Късни дъждове, повестите Отвори, аз съм, Корабът, Чужденката, романите Един тъжен мъж, Грехът на Малтица, Неизчезващите...
Авторка е на сценарии за игрални и телевизионни филми – Най-добрият човек, когото познавам, Откога те чакам, Грехът на Малтица...

По неин сценарий е заснет двадесетсерийният телевизионен филм Дом за нашите деца.

Издателство Жанет 45

Островът в Хеликон

Островът в Books.bg

Илия Троянов >> Там, където е погребан Орфей

Митове и реалии на края на Европа...

Родата

   ... Бисмалах ал-рахман ал-харим, той е лентяй, какво още да кажа, по-големият ми брат е просто лентяй, той единствено мисли как да се махне, не иска да си цапа ръцете, а работа има достатъчно, той не би искал да се прибира вкъщи с лепкави черни ръце, би искал като гражданите по всяко време да може да се ръкува с всекиго. Когато през април започнем със засаждането на стръковете тютюн, той твърди, че не го бива за такава работа, бил несръчен, щял да помага при беритбата. Нищо такова. Когато настъпи времето на беритбата, на него отново не му се слиза в низината, понеже знае колко е трудно после изкачването в края на дългия ден. Ако ли пък има настроение да се присъедини към нас, той ниже листата толкова мърляво, че те не остават дълго нанизани, а падат на земята, не дава никой да му каже нищо, сякаш че самият дявол му е пикал в ушите. Тютюнът е вреден за здравето, твърди той, мързеливият винаги оправдава мързела си с хитроумни обяснения, би трябвало да дезинфекцираме мозъка му с тютюнева вода, не разбира, че всички ние сме като бобените стъбла, които растат срещу слънцето, опрени едно в друго и който се извърне, се пречупва и пада, дано пророкът салалаху`алаихи ва салам му покаже правия път на този мързеливец, който ми е брат...
   Какво още да разкажа за нашата рода? Откакто братовчед ми Мустафа си пусна брада, неговата самомнителност избуява, брат ми иска да задава ритъма, но само веднъж в годината се удрят барабани, сестра ми си мечтае за сватба, никъде другаде не се празнува така на сватби, баща ми псува под носа си, „старите взеха имената ни, новите взеха хляба ни“, някак всеки в родата ни по своему не е прав и ако аз реша да насъбера всичко накуп, действително се събира доста много, истински тюрлюгювеч, какъвто само майка ми умее да готви.

   Така, сега трябва да си лягам.

Фотографии Кристиан Мурбек

Издателство Сиела

Там, където е погребан Орфей в Хеликон

Там, където е погребан Орфей в Books.bg

Бил О’Райли, Мартин Дъгард >> Да убиеш Исус

За епохата, за нравите и за Него...

   Издирва се дете, на което е съдено да живее трийсет и шест години.
   Тежковъоръжени войници от столицата Йерусалим напредват маршово към това малко градче с намерението да открият и убият младенеца. Те са с различен цвят на кожата, наемници от Гърция, Галия и Сирия. Още не им е известно името на новороденото – то е Исус, а неговото единствено прегрешение е, че според някои ще стане следващият цар на юдеите. Сегашният владетел, умиращият полуевреин-полуарабин Ирод, така жадува смъртта на това дете, че заповядва на своята войска да избие всички младенци във Витлеем на възраст до две години. Никой от войниците няма представа как изглеждат майката и бащата на детето, нито къде точно се намира домът му, ето защо трябва да бъдат избити всички мъжки рожби в градчето и околността. Само така ще се гарантира умъртвяването на предполагаемия бъдещ цар.

   В Юдея е пролет – времето, когато се плодят стадата и се раждат агънца. Калният път, по който върви войската, се вие из гъсти маслинови горички, покрай овчари, изкарали стадата си на паша. Войниците са обути със сандали, краката им са боси, около кръста носят полички от кожени ленти, които предпазват слабините им. Младите мъже се потят обилно под плочките на металните брони, покриващи гърдите им, и лъснатите бронзови шлемове с набузници.
   Войниците са наясно с прословутата жестокост на Ирод – той без колебание убива всеки, застрашил трона му. Не съществува никаква морална дилема по въпроса дали е редно, или не избиването на младенците. Войниците не се терзаят от мисълта дали ще имат сили да изтръгнат плачещите деца от прегръдките на майките им и да ги убият. Дойде ли време, те ще изпълнят заповедта и ще свършат своята работа, иначе незабавно ще бъдат убити за неподчинение.
   Намерението им е да посекат новородените с мечовете си. Всички те са въоръжени с юдейския вариант на острата като бръснач кама пугио и късия меч гладиус, предпочитани от римските легионери. Но убийствата не е задължително да бъдат извършени с меч или кама. Стига да решат, войниците на Ирод могат да смачкат черепа на новороденото с камък, да хвърлят младенците от някоя висока канара или да стискат гърлото на бебето, докато го удушат.
   Начинът, по който ще бъдат умъртвени децата, не е от значение. Важно е само едно: цар на юдеите или не, това дете трябва да умре...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Книгопис

Да убиеш Исус в Хеликон

Да убиеш Исус в Books.bg

Борислава Илиева >> Суров шоколад

Представете си една изкусителна торта... [ да, винаги започва така ]

... която прелъстява с твърдата си шоколадова коричка, под която ефирен крем с цвят на зрели какаови зърна обгръща нежни блатове.

Мммм, неустоимо!

А сега си представете, че вълшебникът-майстор на това изкушение сте самите вие. Струва ви се невъзможно? Всъщност единственото, което ви липсва е вдъхновение.

А сега си помечтайте тази торта да е натурална, здравословна и полезна, за да можете да я консумирате не като „прегрешение“, а като част от вашето балансирано меню. Ще кажете, че е прекалено, но всъщност всички рецепти в книгата са точно такива. “

Издателство Колхида

Суров шоколад в Хеликон

Суров шоколад в Books.bg

Реза Аслан >> Зилот

Животът и времената на Иисус от Назарет

   Първи век е епоха на апокалиптични очаквания сред евреите в Палестина, както римляните наричат земите, обхващащи съвременните Израел/Палестина, както и големи части от Йордания, Сирия и Ливан. Безброй пророци, проповедници и месии ходят из Светите земи, разнасяйки посланието за наближаването на Божия съд. Много от тези т.нар. фалшиви месии знаем по име. Някои се споменават дори в Новия завет. Пророк Теудас, според „Деянията на светите Апостоли“, имал четиристотин ученици, преди римляните да го хванат и да го обезглавят. Една тайнствена харизматична фигура, известна само като „Египтянина“, събира армия от последователи в пустинята, като почти всички от тях са избити от римските войски.
   През 4 г. пр.Хр., годината, когато според повечето учени е роден Иисус от Назарет, беден овчар на име Атхронгес слага на главата си диадема и се коронясва за „Цар на евреите“. Заедно със своите последователи, той е брутално посечен от римски легион. Друг претендент за месия, наречен просто „Самарянина“, е разпънат на кръст от Пилат Понтийски, въпреки че не събира армия и по никакъв начин не представлява заплаха за Рим – показател, че усещайки апокалиптичната треска във въздуха, представителите на властта са станали извънредно чувствителни дори към намека за противодържавна дейност.
   И други, като бандитския главатар Иезекия, Симон от Перея, Юда Галилейски, неговия внук Менахем, Симон бар Гиор [тоест син на Гиор] и Симон бар Кохба [тоест син на Кохба], обявяват месианските си амбиции и заради това са екзекутирани от Рим. Прибавете към този списък есейската секта, част от чиито членове живеят в изолация на пустинното Кумранско плато на северозападния бряг на Мъртво море; еврейското революционно движение от първи век, чиито последователи са известни като „зилоти“ и спомагат за обявяването на кървавата война срещу Рим; и страховитите бандити убийци, които римляните назовават сикарии (тоест използващи кама), и ще се получи изпълнена с месианска енергия картина на Палестина през първи век.
   Трудно е да се постави Иисус от Назарет недвусмислено в някое от известните религиозно-политически движения от неговото време. Той е бил човек на дълбоки противоречия: един ден проповядващ расово обособяване („Аз съм пратен само при изгубените овци от дома Израилев“, Матей 15:24), на следващия – благосклонен универсализъм („Идете, научете всички народи“, Матей 28:19); понякога призоваващ към безусловен мир („Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“, Матей 5:9), друг път – към насилие и конфликт („Който има кесия, нека я вземе, тъй също и торба; а който няма, нека продаде дрехата си и да купи нож“, Лука 22:36).
   Проблемът при даването на твърди отговори във връзка с историческия Иисус се дължи на факта, че извън Новия завет няма почти никакви следи от човека, който ще промени завинаги хода на човешката история. Най-ранното и най-надеждното небиблейско споменаване за Иисус дължим на еврейския историк от първи век Йосиф Флавий (починал 100 г. сл.Хр.). В един пасаж на „Юдейски древности“ той споменава за зъл юдейски висш свещенослужител на име Анан, който, след смъртта на римския губернатор Фест, незаконно осъжда някой си „Яков, брата на Иисус, когото наричат „месия“, да бъде пребит с камъни, защото е престъпил закона. По-нататък в пасажа се разказва за случилото се с Анан, след като новият губернатор, Албин, най-после пристига в Йерусалим.
   Колкото бегло и пренебрежително да е (изразът „когото наричат „месия“ изразява явна насмешка), това споменаване е от огромно значение за търсещите някакъв знак за историческия Иисус. В едно общество без фамилни имена, разпространено име като Яков се нуждае от допълнително уточнение – място на раждане или името на бащата – за да бъде притежателят му отличен от всички останали мъже на име Яков, обитаващи по това време Палестина (затова и Иисус от Назарет). В този случай доуточняването за Яков се прави чрез брат му, който, според Йосиф Флавий, би трябвало да е по-известен за неговите читатели. Пасажът доказва не само че „Иисус, когото наричат месия“, вероятно е съществувал, а и че през 94 г. сл.Хр., когато са писани „Юдейски древности“, е бил широко признат като основател на ново и устояло във времето движение.
   Именно това движение, а не неговият основател, привлича вниманието на историци от ІІ век сл.Хр., като Тацит (починал 118 г. сл.Хр.) и Плиний Млади (починал 113 г. сл.Хр.); и двамата споменават за Иисус от Назарет, но не разкриват почти нищо за него освен за арестуването и екзекуцията му – важна историческа бележка, както ще видим, но хвърляща малко светлина върху подробностите от живота на Иисус. Следователно не ни остава друго, освен да разчитаме на информацията, която може да бъде извлечена от Новия завет...

Издателство Сиела

Зилот. Животът и времената на Иисус от Назарет в Хеликон

Зилот. Животът и времената на Иисус от Назарет в Books.bg

Етгар Керет >> Изведнъж на вратата се чука

38 разказа на живот и смърт

   – Разкажи ми история! – нарежда брадатият мъж, който седи на дивана в хола ми. Да си призная, ситуацията е доста неприятна. Аз съм човек, който историите ги пише, не ги разказва. А дори и писането не е нещо, което правя по поръчка. Последният път, когато някой си пожела история, беше синът ми, преди година. Разправих му нещо за зайчета и за светулки – и аз вече не помня какво, – с което го приспах за точно две минути. Но сегашната ситуация е коренно различна. Понеже синът ми няма брада, нито пистолет. Понеже синът ми помоли за историята любезно, а този мъж просто се опитва да ми я открадне.
   Пробвам да обясня на брадатия, че ще е само от полза, и негова, и обща, ако си прибере пистолета. Трудно е да се съчинява, когато някой е насочил дулото на заредено оръжие в главата ти. Но мъжът настоява.
   – В тази държава – казва, – ако искаш нещо, трябва да използваш сила.
   Току-що е пристигнал от Швеция, а в Швеция нещата стоят съвсем иначе. Там, ако нещо ти трябва, си го поискваш учтиво, и обикновено го получаваш. За разлика от задушния, потен Близък изток. Тук ти трябва не повече от седмица, за да схванеш как стават работите – или по-скоро как не стават. Палестинците учтиво си поискаха своя държава. Е, получиха ли я? Друг път. Когато обаче се преориентираха към взривяване на деца в автобуси, хората започнаха да ги чуват. Заселницитепризоваха към диалог. Някой обърна ли им внимание? Много ясно, че не. Тогава те взеха да влизат във физическа разправа, да изливат вряло олио върху граничните патрули и изведнъж се сдобиха с публика. В тази държава важат законите на джунглата и няма значение дали става въпрос за политика, икономика или място за паркиране. Грубата сила е единственият език, който разбираме.
   Швеция, откъдето брадатият мъж е направил алия, е прогресивна държава, доста по-напред в много отношения. Швеция не е само АББА, ИКЕА и Нобеловите награди. Швеция е различен свят и каквото си имат там, са го постигнали с мирни средства. В Швеция, ако брадатият отиде при вокалистката на Ace of Base, почука на вратата ѝ и я накара да му изпее нещо, тя ще го покани вътре и ще му направи чаша чай. После ще извади кухарката си изпод леглото и ще му посвири. И всичко това – с усмивка! А тук? Ако не размахваше заплашително пистолет, щях моментално да го изхвърля от къщи.
   – Виж – опитвам се да го вразумя.
   – Ти виж! – изръмжава брадатият и зарежда. – История или куршум между очите!
   Май нямам особен избор. Този тип не се шегува.
   – Двама седят в една стая – започвам аз. – Изведнъж на вратата се чука.
   Брадатият се вцепенява и за миг ми се струва, че може би разказът ми го е грабнал, но не е това. Заслушал се е в нещо друго. На вратата се чука...

Издателство Жанет 45

Изведнъж на вратата се чука в Хеликон

Изведнъж на вратата се чука в Books.bg

Тодор П. Тодоров >> Забравената наука

Метафизиката в арабския свят

„Арабската философия“ (фалсафа) се отнася към „арабо-мюсюлманската философия“, включваща освен нея систематическата теология (калáм) и философския суфизъм, както частното към общото. Въпросът обаче е още по-сложен. От една страна, в рамките на ислямската цивилизация и по-цялостния ислямски интелектуален живот ученията на повечето философи перипатетици (доколкото са мюсюлмани) са „частно“ проявление на „арабо-мюсюлманската философия“, доминирана иначе от теологията и от религиозно по своята същност възприемане на света и битието. И все пак винаги трябва да се отчита, че в стриктния смисъл на термините философията не е теология. От друга страна, класическата фалсафа е „частен“ случай на онази философска линия, която тръгва от Античността, видоизменя се през елинистичната епоха и с приноса на арабските философи перипатетици от ал-Кинди до Авероес, преминава в Западна Европа, където фалсафа всъщност е и част от „собственото наследство“ на Западната философия. Фалсафа е културен феномен, интересен и със своята културна раздвоеност. Преминавайки в същинска културна шизофренност, тази раздвоеност често прави проблематично възприемането на арабската философия – както в самия мюсюлмански свят, където тя се развива и видоизменя ролята си в продължение на поне хилядолетие (800–1800) до началото на колониалната епоха, така и на Запад, където оказва влияние върху цялата философска традиция на латинското Средновековие... Из Предговор

Издателство Изток-Запад

Забравената наука в Хеликон

Забравената наука в Books.bg

Ги дьо Мопасан >> Крадецът

26 измежду най-смешните разкази на Мопасан

Малката бъчвичка

   Майстор Шико, кръчмар в Епревил, спря кабриолета си пред чифлика на баба Маглоар. Той беше четиридесетгодишен здравеняк, с червендалесто лице, с изпъкнал корем; минаваше за доста лукав човек.
   Привърза коня си за един стълб на оградата и влезе в двора. Притежаваше имот, граничещ със земите на старата; за тия земи ламтеше отдавна. Беше опитвал много пъти да ги купи, но баба Маглоар упорито отказваше.
   – Тук съм родена, тук ще умра – казваше тя.
   Той я видя, че бели картофи пред вратнята. На седемдесет и две години, баба Маглоар беше суха, набръчкана, прегърбена, но неуморима като младо момиче. Шико я потупа по рамото приятелски и седна до нея на едно столче.
   – Е, как я караш, майко, добре си, нали?
   – Не много зле, а ти, татко Проспер?
   – Е, е, ако не бяха болките, всичко щеше да бъде хубаво.
   – Щом е така, добре.
   И тя не каза нищо повече. Шико я гледаше как работи. Извитите ѝ като куки пръсти, възлести, твърди като щипки на рак, хващаха като в клещи възсивите картофи, сложени в една кошница, живо ги въртяха и белеха на дълги ленти с острието на един стар нож, който тя държеше с другата си ръка. Когато картофът ставаше съвсем жълт, тя го хвърляше във ведрото с вода. Три смели кокошки една след друга идваха до самите ѝ поли, грабваха беленките и побягваха назад с всичка сила, отнасяйки плячката в клюновете си.
   Шико се колебаеше, неспокоен и затруднен, нещо се запъваше на езика му и не искаше да излезе. Най-сетне той се реши:
   – Слушай, майко Маглоар...
   – С какво мога да ти услужа?
   – Тая фермичка още ли не искаш да ми я продадеш?
   – Да не говорим за това. Не ме закачай. Казах ти вече, да не повтарям.
   – Знаеш ли, намерих как да се погодим двамата.
   – Как?
   – Ето на, уж ми я продаваш, а пък ще си я запазиш. Не се ли сещаш? Ей сегичка ще ти обясня.
   Старата престана да бели картофите и втренчи в кръчмаря живи очи изпод увисналите си клепачи.
   Той поде:
   – Ще ти обясня. Ще ти давам всеки месец по сто и петдесет франка. Разбираш, нали, всеки месец ще ти нося тук, ей с това кабриолетче, по сто и петдесет франка. И нищо, нищичко не се е променило, ти си живееш тук, хич и не ме поглеждаш даже, нищичко не ми дължиш. Само си вземаш паричките. Става ли?
   Той я гледаше с добродушно усмихнато лице.
   Старата го наблюдаваше недоверчиво, стараейки се да разбере клопката.
   Попита:
   – Хубаво, за мене парите, ами за теб? Фермата няма ли да я вземеш?
   Той поде:
   – Не си блъскай главата напразно. Ще си останеш тук, докато дядо господ ти даде животец. Ти си в къщичката си; само ще ми драснеш бележчица пред нотариуса, че след като се прибереш на небето, тя ще остане за мене. Нямаш дечица, само внуци, но ти не ги обичаш май. Хайде, ще стане ли работата? Запазваш имотеца си, докато си жива, и си получаваш сто и петдесет франка месечно. Ще има печалбица, майко.
   Старата беше изненадана, обезпокоена, съблазнена. Отвърна:
   – Не казвам не. Само искам да си помисля. Ела другата седмина да поговорим. Ще ти кажа тогава дали съм съгласна.
   Майстор Шико си отиде, доволен като цар, завладял ново царство.
   Баба Маглоар се замисли. Не мигна цяла нощ. Четири дни я тресе треската на колебанието. Подушваше нещо лошо, но мисълта за сто и петдесетте франка месечен приход, за това звънко злато, което ще рукне в престилката ѝ, паднало сякаш от небето, без тя да прави нещо, я изгаряше от желание.
   Тогава тя отиде при нотариуса и му разправи всичко. Той я посъветва да приеме предложението на Шико, но да иска вместо сто и петдесет франка двеста и петдесет, тъй като чифликът струва най-малко шестдесет хиляди франка.
   – Ако живеете петнадесет години – каза нотариусът и той ви плаща тази сума, ще ви изплати едва четиридесет и пет хиляди франка.
   Старата изтръпна пред възможността да получава двеста и петдесет франка месечно. Но тя гледаше с недоверие, боеше се от хиляди непредвидени неща, скрити хитрости и остана при нотариуса до вечерта, като го отрупваше с въпроси и не се решаваше да си тръгне. Най-сетне му поръча да приготви документа и се върна замаяна, като че ли беше изпила четири чаши прясно ябълково вино.
   Когато Шико дойде отново да чуе отговора, тя го накара дълго да я моли, като заявяваше, че не е съгласна, но същевременно я човъркаше отвътре да не би той да откаже да ѝ брои двеста и петдесет франка. Най-сетне, понеже той настояваше, тя обяви своите условия.
   Той подскочи от отчаяние и отказа.
   Тогава, за да го убеди, тя започна да разсъждава върху вероятната продължителност на своя живот.
   – Няма да ме бъде повече от пет-шест години. Чукнаха вече седемдесет и три, а не съм и здрава. Миналата нощ насмалко щях да си отида. Сякаш тялото ми се изправяше. Трябваше да си легна.
   Но Шико не се улавяше на въдицата.
   – Хайде, хайде, стара хитрушо, здрава си като черковна камбанария, ще живееш най-малко сто и десет години. Ти ще ме погребеш и мене, истина ти казвам.
   Целият ден мина в спорове. Но понеже старата не отстъпваше, кръчмарят най-сетне се съгласи да плаща двеста и петдесет франка.
   На другия ден подписаха договора. И баба Маглоар поиска петдесет франка за черпня.

* * *

   Изтекоха три години. Старата жена просто цъфтеше. Не беше остаряла нито с един ден и Шико започна да се отчайва. Струваше му се, че плаща рентата цял век и че е излъган, изигран, разорен.
   От време на време ходеше на гости у чифликчийката, както хората ходят на нивата си през юли, за да видят дали житото е узряло за сърпа. Тя го посрещаше с лукаво пламъче в очите. Би казал човек, че се наслаждава на ловкостта, с която го беше изиграла; той се качваше набързо в кабриолета и мърмореше:
   – Няма ли най-после да пукнеш, стара вещице!
   Не знаеше какво да прави. Като я гледаше, искаше му се да я удуши. Мразеше я с дивата и скрита омраза на ограбен селянин.
   Тогава той затърси средство.
   Най-сетне един ден отиде да я навести, триейки ръце, както някога, когато за пръв път ѝ беше предложил пазарлъка.
   И след като поговориха няколко минути, той каза:
   – Кажи ми, майко, защо не идваш понякога в къщи на обед, когато минаваш през Епревил? Хората лаят, казват, че не сме били вече приятели, мъчно ми става. Знаеш, у дома няма да плащаш нищичко. Не съм чак толкова стиснат, та за един обед... Когато ти се прииска, идвай, не се стеснявай, много ще се радвам.
   Баба Маглоар не остави да ѝ повтарят и още на другия ден след разговора, като отиваше на пазар с каруцата, карана от нейния слуга Селестен, без да се стеснява ни най-малко, вкара коня си в конюшнята на майстор Шико и поиска обещания обед.
   Кръчмарят, светнал от радост, я посрещна като важна особа, поднесе ѝ пиле, кървавица, суджук, овчи бут и сланина със зеле. Скромна от детинство в яденето, живяла почти винаги с малко супа и кора хляб, намазана с масло, тя не бутна почти нищо. Шико настояваше разочарован. Тя също така не пи нищо. Отказа дори кафето.
   Той настоя:
   – Пийни си поне една чашчица ракийка!
   – А, колкото за това, не отказвам.
   Той се провикна, колкото му глас държи, през кръчмата:
   – Розали, донеси най-тънката ракийка!
   Слугинята дойде с една бутилка, украсена с лозов лист от хартия.
   Той напълни две малки чашки.
   – Пийни си, майчице, чудесничка е.
   И горката жена започна да пие полека, на дребни глътки, сякаш за да задържи удоволствието. Когато изпразни чашата, тя я изцеди капка по капка и заяви:
   – Наистина чудесна!
   Не беше още спряла да говори и Шико ѝ наливаше втора чашка. Тя се накани да откаже, но беше вече късно и започна да пие бавно, както първата чашка.
   Той пожела да ѝ налее трета, но тя се възпротиви. Той настоя:
   – Като млечице, майко, виж; аз си гълтам по десетина-дванадесет, без вреда. Като захар ти тече в гърлото. Нищо ти няма на главата, нищо и на корема. На езика ти се изпарява. По-добро нещо за здравето няма да намериш.
   Понеже ракията ѝ хареса, тя отстъпи, но изпи само половин чашка.
   Тогава Шико се провикна в порив на великодушие:
   – Хм, щом ти харесва, майко, ще ти дам едно малко буренце. Искам да ти докажа, че сме добри приятели.
   Добрата женица не се противопостави и се прибра малко пияна.
   На другия ден кръчмарят влезе в двора на баба Маглоар и измъкна от дъното на колата малка бъчвичка, обкована с железни обръчи.
   Сетне накара старата жена да опита съдържанието ѝ, за да покаже, че беше същата тънка ракийка. И когато изпиха по три чашки, тръгвайки си, той заяви:
   – Щом се свърши, нали знаеш, майчице, има още. Не се стеснявай никак. Не съм стиснат човек. Колкото по-скоро я свършиш, толкова по-добре.
   И се качи в кабриолета.
   Върна се четири дни по-късно. Старата беше на вратата и тъкмо си режеше хляб за супата.
   Той се приближи, каза добър ден и заговори близо до лицето ѝ, за да помирише дъха ѝ. Лъхна го на алкохол. Лицето му се озари.
   – Я дай по една чашка от онова – каза той.
   Чукнаха се два-три пъти.
   Скоро се разнесе мълвата, че баба Маглоар се напива сама в къщи. Вдигаха я ту в кухнята, ту на двора или по пътищата из околността и трябваше да я пренасят в къщи безжизнена като труп.
   Шико не я посещаваше вече и когато пред него ставаше дума за селянката, той мърмореше с натъжено лице:
   – Какво нещастие човек да придобие на нейната възраст такъв навик! Когато остареем, нямаме сили да се съпротивяваме. Ще видите, че това ще ѝ скрои някой номер.
   И наистина това ѝ скрои номер. Тя умря на другата година през зимата, срещу Коледа, паднала пияна в снега.
   Майстор Шико наследи чифлика, като заяви:
   – Ако не беше се пропила, тая чифликчийка щеше да откара още десетина години.

Издателство Фама

Крадецът в Хеликон

Крадецът в Books.bg

Амели Нотомб >> Да убиеш бащата

Кой е „съвършения блъф“?

   Една нощ Джо се упражнява сам в бара, без да забележи, че някакъв мъж го наблюдава. Опрян на плота на три метра от него, непознатият следи ръцете му.
   Изведнъж момчето вижда, че го гледат. Въпреки че е свикнал с това, този път е различно. Той се насилва да прикрие смущението си и привършва своя номер с картите. После вдига глава и се усмихва на мъжа. Защо е така сигу­рен, че той няма да му даде бакшиш? И защо това не го смущава?
   – На колко години си, малкият?
   – На петнайсет.
   – Къде са родителите ти?
   – Няма такива – казва Джо, без да изпитва чувството, че лъже.
Мъжът е на около четирийсет и пет години. Вдъхва респект. Раменете му са широки. Джо си мисли, че погледът му идва някак си отдалече, като че ли очите му са хлътнали.
   – Хлапе, през живота си не съм виждал тол­кова надарени ръце като твоите. А разбирам от тези неща.
   Джо усеща, че това е истина. Впечатлен е.
   – Имаш ли учител?
   – Не, гледам видеофилми.
   – Това не е достатъчно. Когато човек има та­кава дарба, му трябва учител.
   – Искате ли да станете мой учител?
   Мъжът се смее.
   – По-полека, малкият. Аз не съм фокусник! Но ти живееш в Рино – града на най-големия.
   – На най-големия какво?
   – На най-големия магьосник...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри

Да убиеш бащата в Хеликон

Да убиеш бащата в Books.bg

Скот Келби >> Тайните на цифровата фотография [ Част 2 ]

А-ха, значи така го правели!

Ако с вас бяхме на снимки и ме попитате: „Когато използвам светкавицата, фонът зад човека, когото снимам, става черен. Как да го оправя?“, аз няма да ви изнеса лекция за съотношенията на мощностите на светкавиците или да започна дискусия за синхронизацията на светкавиците и втората завеса. Просто ще кажа: „Намали скоростта на затвора до 1/60 от секундата. Това би трябвало да свърши работа“. Е, затова е тази книга: с вас сме излезли на снимки, където аз отговарям на въпроси, давам ви съвети и споделям тайните, които съм научил точно както бих направил с приятел – без всички технически обяснения. Скот Келби

Издателство AlexSoft

Тайните на цифровата фотография [ Част 2 ] в Хеликон

Тайните на цифровата фотография [ Част 2 ] в Books.bg

Кристофър Бакън >> Мед, маслини, октопод

В търсене на Гърция и гърците

Кристофър Бакън изследва традициите и историята на осем елемента от гръцката кухня – маслините, хляба, рибата, сиренето, варивата, виното, месото и меда – и обикаля в търсене на най-добрите образци от тях. Бере маслини на Тасос, пече хляб на Крит, яде мед от мащерка на Китира и научава защо Наксос е най-хубавото място за производство на сирене на Цикладите.

Бакън изразява своята почит към разговорите, приятелството и церемониите на масата, развивали се в продължение на хиляди години. Мед, маслини, октопод е лирично описание на най-красивата страна на Гърция и истински празник за сетивата.

Издателство Прозорец

Мед, маслини, октопод в Хеликон

Мед, маслини, октопод в Books.bg

Хенри Джеймс >> Какво знаеше Мейзи

... че на възрастните не може да се разчита

   Обжалването се бе проточило безкрайно и на практика се оказа допълнително усложнено; но апелативният съд по разводите окончателно реши въпроса за присъждането на детето. Бащата, макар и опръскан с кал от глава до пети, беше успял да изложи доводите си по-убедително и очевидно тържествуваше, тъй като бе определен да поеме грижите за детето, при това не толкова защото характерът на майката беше докрай дискредитиран, колкото поради факта, че върху сияйната кожа на дамата (а присъствието на тази дама в съда беше широко отразено) пръските като че ли личаха повече. Към втората присъда обаче бе добавено условие, което вгорчаваше сладостта на Бийл Фарандж от триумфа му – нареждане да възстанови на бившата си съпруга сумата от две хиляди и шестстотин лири, които, както беше припомнено, тя е предоставила преди около три години за издръжката на детето при ясната договорка, че той няма да предприема никакви съдебни процедури – сума, с която е имал правото да се разпорежда както намери за уместно и за която не беше в състояние да предостави какъвто и да било отчет. Така вмененото на нейния опонент задължение представляваше благ балсам за озлоблението на Айда, като отнемаше част от болката, причинена ѝ от поражението; господин Фарандж пък видимо посърна от постигането на този половинчат успех. Той не разполагаше с парите, нито беше в състояние да ги събере по какъвто и да било начин, така че след една разправия, не по-малко публична и едва ли по-прилична от първоначалния им сблъсък, единственият изход, който му оставаше от затрудненото положение, беше компромис, предложен от неговите адвокати и в крайна сметка приет и от нейните.
   С това договаряне дългът му беше опростен, а малката – устроена по един достоен соломоновски начин. Разделиха я на две и бездушно хвърлиха двете половини на спорещите страни, които трябваше да се грижат за нея на ротационен принцип. На всекиго се полагаха по шест месеца, тоест момиченцето трябваше да прекарва по половин година с всекиго от тях. Това представляваше доста странна справедливост в очите на онези, които продължаваха да примигват пред ярката светлина, излъчваща се от съдебната трибуна – светлина, в която нито един от родителите не изглеждаше като пример за подражание на младостта и невинността. Онова, което трябваше да се очаква след дадените показания, беше посочването, in loco parentis, на някаква подходяща трета личност, почтен или поне приличен приятел. Очевидно обаче обкръжението на семейство Фарандж вече бе проучвано безрезултатно в опит да се намери такъв екземпляр; така че единственото решение, което в крайна сметка можеше да отговори на всички тези утежнения, се свеждаше до – с изключение на възможността Мейзи да бъде изпратена в дом – разделението на настойническите права по вече упоменатия начин. Родителите ѝ имаха повече причини да се съгласят с така постигнатото решение, отколкото бяха имали когато и да било да стигнат до каквото и да било съгласие; затова вече се готвеха с нейна помощ да се радват на почестите, които произтичат от служебно удостоверената вулгарност. Раздялата им отекна гръмко в обществото и съвършено незначителни заедно, двамата се оказаха поразително забележителни поотделно. Та нима не бяха създали повод, който окуражаваше хората да зоват от вестниците за спасението на малката – отглас, сред гръмогласната публика, на идеята, че нещо трябва да се направи или отнякъде да се появи благонадеждна личност? И ето че една добра дама направи крачка-две напред – далечна роднина на госпожа Фарандж, тя ѝ бе поискала разрешение, тъй като имала деца и ръководела детски заведения, да приюти ябълката на раздора и като я въдвори в системата, да освободи поне единия от родителите от задълженията му.
   Това щяло да даде възможност на Мейзи, след неизбежните шест месеца с Бийл, да почувства още повече промяната.
   – Промяната ли? – извика Айда. – Та няма ли да е предостатъчна промяна за нея това, че след този долен човек ще трябва да отиде при онази личност, която го ненавижда най-много в света?
   – Не, защото вие го ненавиждате толкова силно, че няма да спирате да ѝ говорите за него. Ще го поддържате в ума ѝ, като непрекъснато го обругавате.
   Госпожа Фарандж зяпна.
   – Моля? Тогава как да постъпя, за да противодействам на неговите подли злословия срещу мен?
   За момент добрата дама не отговори нищо – мълчанието ѝ представляваше мрачна присъда над цялата ситуация.
   – Клетото създание! – възкликна тя най-накрая и думите ѝ прозвучаха като епитафия върху надгробната плоча на Мейзиното детство...

Издателство Колибри

Какво знаеше Мейзи в Хеликон

Какво знаеше Мейзи в Books.bg

Гавраил Гавраилов, Александър Караджов >> Родопи: в търсене на корените. Пътеводител

Истинската обич към България идва по Пътя...

Съдържанието на пътеводителя е разпределено в 23 теми, включващи екстремните приключения в дивата природа, възможностите за туризъм през сезоните, отделено и внимание на онази част от планината, останала извън българските граници, тракийското и римското наследство, българските средновековни крепости, традиционния местен поминък на овчарите, новите туристически атракции, обекти за настаняване, старите родопски детски игри, спомени.

В края на пътеводителя е публикуван кратък речник на родопския диалект – един от най-звучните български говори. Всичко е гарнирано с великолепни авторски фотографии...

Сърцето на България

   „Искам да пръснете праха ми тук..!” – неволно възкликвам, когато през 2002 г., заедно с трите ми тогавашни деца поглеждам от едно върше към подножието на планината. Ширналият се бляскав, уханен, пълноцветен пейзаж, докъдето поглед стига, ме завладява, изпълва душата и сърцето ми, дава ми спокойствие, добрина, мир... Дали са ме разбрали малките тогава, всъщност не знам. Но ще им го напиша. За чистите им детски души как ли е прозвучало това възклицание...   Всъщност планирам да живея вечно...
   Ако все пак не ми се осъществи това намерение – дано се слея с дебрите на планината. „..Родопи горделиви, грамада вековечна, от върхове гранитни, верига безконечна...”, както безпогрешно го е казал дядо Вазов... Най-хубави спомени – от четири годишна, та и до сега, ме свързват с близката до Пловдив планина – за хижа Равнища, село Бойково, Ситово и Лилково, Бяла черква, Асенова крепост, Бачковски манастир, Пампорово, Смолян, Смилян, Чокманово, Златоград... Бисерната нишка на спомените, натъкана от безкрай моменти, се разплита на различни страни... Съвсем малка, когато за първи път дойдох тук, беше по препоръка на лекарите – за да се закрепя, че често боледувах... Наистина – случи се, казвам ви – качвам се с температура на хижа „Здравец” – на втория ден съм без и махаме всякакви лекарства. Летата и зимите в планината, наистина ме укрепиха, и закалиха. Всичко лекува там – въздуха, дърветата, водата, билките, дивите плодове, преходите, срещите и разказите на суровите планински хора...
   В началото обикновено бях с желязната си баба Никулина, македонка – сам-сами двете в малката хижа на нейна колежка, тютюноработничка, в село Равнища – и така по месец. Ако някой дойде вечерта да ни плаши, казваше – или той или аз – и брадвата винаги си стоеше вляво, зад вратата, та така... В началото, като нямаше други деца наоколо – си говорех с боровете – имах ги за другари в игрите, за братя и сестри. Имаше по едно време едно момченце, и то пет-шест годишно, та с него строяхме бентове по пътя, след дъжд, ловяхме мухи, давехме мравки, после ги съживявахме, ловяхме врабци с леген, даже хванахме мишка веднъж и я занесохме на баба, но тя нещо не беше очарована, накара ни се и се наложи да я пуснем. Работливата си мама рядко виждах и бях дълбоко убедена, че Родопа планина всъщност ми е майка, това си беше моята тайна... После си тръгвахме, след месец или два, но като ми е било тъжно и самотно – съм си мислела за мама Родопа, и ми е просветвало, и съм се усмихвала. Някак си винаги съм усещала тази планина ласкава, търпелива, приютяваща и близка. Такава си е тази планина...
   Знаете ли кои са най-вкусните гъби за мен? – пресен пачи крак, запържен в домашно масло, с малко мащерка...
   Имаше разбира се и друг вид забавни моменти, като например един преход в планината, при който бяхме с баба, хазайката, други приятели и внукът ѝ Огнян, дванайсет годишен, розовобуз, синеок, когото много харесвах. Та вървейки, в жегата, като най-малка, се тътря накрая и съм се заплеснала я по сините пеперуди, я по цветята, изоставайки от другите. В един момент усещам, как някой ме вдига и ме слага в средата на един мравуняк, висок около метър и двайсет, колкото мен, пълен с щъкащи, едри, червени, планински мравки, поглеждам – Огнян, гледа ме и се смее, киска се, и искрено се забавлява от ужаса, който изпитвам... произвеждам неистово пищение – без резултат... Стоя си аз в мравуняка и викам, та викам, а Огнян ме изоставя, ех, толкова го харесвах... Баба и без това от машините, леко недочува, мравките пъплят ли, пъплят по мен... Сега също ме напушва смях, като си спомням, ама тогава си плачех с пълно гърло и много ме беше яд... Не знам в кой момент обаче, инстинкта ми за самосъхранение проработи, осъзнах, че няма кой да ме чуе и извади, а може и да се изгубя, че всички се бяха скрили от погледа ми, та изскочих сама, поизтупах се в движение и хукнах да догонвам групата... В много ранна възраст – урок сериозен и основен – да се спасявам сама предимно, както и да не избирам мъжете само по външен вид, е, това последното – не съм го научила още, явно... После, в училищните години, с баба открихме село Бойково. Там ни стана базовия лагер, както преди хижа Здравец и село Равнища. Къщата, в която квартирувахме, беше здрава, стабилна, чиста и подредена, на три етажа – един за бабата и по един за двамата ѝ сина, ще ми се да разбера, дали са отишли някога там...
   Един малък щрих за битовите ни условия тогава – баня в къщата не беше предвидена, а тоалетната беше на двора...
   Това, разбира се, никога не е спирало, чистофайница като баба ми, да намери начин да сме изпрани и изкъпани... Съвсем екологично, но предимно да не хабим електричество, по време на сутрешната разходка, с баба обикновено събирахме по чувал шишарки. С тях палехме импровизираната печка на двора, изградена от четири тухли, измазани с кал отстрани и с ламарина, за разкош, отгоре. Да знаете, най-вкусните гозби, чай и зимнина стават на такава печка...
   Иначе бабка си общуваше с хазайката и комшийките, а аз с децата, прекарващи летата в селото. С внучето на хазайката, бойната и държелива баба Гина, много си паснахме. На една възраст, с една година разлика само, намирахме много общи теми, игри и забавления. Пързаляхме се на дъски-шейни, намазани с восък, по прясно окосените ливади, катерехме се по дървета и покриви, беряхме френско грозде и малини от градините на съседите... Хапвахме кисели джанки и ранозрейки по нивите. Понякога вечер, гледахме съзвездията, занимание по- вълнуващо и от хладните вечери. Обаче и двамата бяхме с очила, и полека лека осъзнахме, че никакви космонавти няма да станем. Но полетите на въображението, нищо не можеше да ги спре. Имахме общо увлечение по научната фантастика и космонавтиката. Такива бяха времената тогава. Надпреварвахме се през годината да четем книги, за да има кой, какво повече да разкаже при другата ни среща, следващото лято. Това беше нашия начин да се опитаме разберем вселената, да потърсим смисъла ѝ, да открием някой от безкрайните варианти на развитие на историята на света, който да ни хареса... Велина Христова

Хартиено издание и е-книга

Издателство Меркурий Комерс 97

Родопи в търсене на корените. Пътеводител в Хеликон

Родопи в търсене на корените. Пътеводител в Books.bg

Ерик-Еманюел Шмит >> Десетте деца, които г-жа Мин никога не беше имала

Истината е просто лъжата, която ни харесва най-много. Ерик-Еманюел Шмит

Преди всичко исках да разкажа за трагедията на една китайска майка, която по закон може да има само едно дете и която, за да надмогне тази трагедия, измисля животите на децата, които нейната страна ѝ забранява да роди. Това е щура история, чиято мъдрост открих у Конфуций, който ни е оставил цяло съкровище от поучения за семейството. Това е начин да проникна китайската мистерия: от две хиляди и шестстотин години нито политическите обрати, нито преминаването към пазарната икономика, нито друг исторически поврат са успели да отнемат на тази страна здравите основи на конфуцианството, което живее в китайската душа. Това е народ, който е избрал да обитава вечността на незримото, а не на видимото. Ние имаме катедрали в сърцата на градовете си, но християнството се е отдалечило. Имаме римски амфитеатри под открито небе, но духът, който им е вдъхвал живот, е отлетял. В китайската цивилизация не остава почти нищо от камък, но духът живее, защото минава от един жив човек в друг. Ерик-Еманюел Шмит

Издателство Леге Артис

Десетте деца, които г-жа Мин никога не беше имала в Хеликон

Десетте деца, които г-жа Мин никога не беше имала в Books.bg