събота, 17 май 2014 г.

Ваня Щерева >> Образцов дом

Десет години по-късно

Това е старият обичан Образцов дом, в който живееха 30 годишните героини, в чиито вълнения много читатели разпознаха себе си.
Сега Юлия и Петя са на 40.
Какво се е променило за десет години? Срещнаха ли любовта? Успяха ли да бъдат щастливи? Още ли обитават Образцовия дом или се е разпаднал? Поумняха ли? Остаряха ли или все още са онези щури момичета? Съществува ли бъдеще? И може ли да се разчита на него?
Отговорите на тези въпроси ще намерите в новите десет глави от книгата Образцов дом.


Издателство Сиела

Образцов дом. Десет години по-късно в Хеликон


Робърт У. Чеймбърс >> Кралят в жълто

Една мистериозна пиеса...

Това е нещото, което ме притеснява: не мога да забравя Каркоса, където черни звезди натежават в небосвода; където сенките на мислите се удължават с настъпването на вечерта и двойните слънца потъват във водите на езерото Хали. А споменът за Бледната маска завинаги ще остане впечатан в ума ми. Моля се на Бога да прокълне твореца, както самият автор на пиесата е проклел света с това красиво, покъртително творение, ужасяващо в чистотата си и неустоимо в истинността си... Свят, който трепери пред Краля в жълто...


Издателство Deja Book

Кралят в жълто в Хеликон


петък, 16 май 2014 г.

Роберт Валзер >> Разходката

Ужасява ме мисълта, че бих могъл да имам успех в света. Роберт Валзер

Шедьовър на кратката проза на забележителния Роберт Валзер. Топъл поглед към всичко, което среща по пътя си един човек, тръгнал да броди, изпълнен с чувство за хумор, надарен със ceтuвo за микроскопичното и със способност да мисли огромното, скрито зад него. Бляскави и весели гирлянди от думи, които опровергават усещането, че Вече не е възможно да бъдем изненадани от нечии идиом.
Сред възхвалите за Валзер, написани от Валтер Бенямин, е и тази, че разказването му е необичайно нежно, но и ни изправя пред най-омайващата езикова разпуснатост. Франц Кафка и Херман Хесе го имат за свой любим автор. Агамбен го вижда в друг контекст, който можете да се открие от наличния в книгата специален послеслов.

Издателство Критика и хуманизъм

Разходката в Хеликон


Владимир Свинтила >> Хоризонтално слънце

Моите интелектуални терзания не бяха нищо, в сравнение с моралните. Владимир Свинтила

Съдържание:

* Автор с величина - Красимир Делчев
Датите
Ако всички плюнем в океана
Светото семейство
След епохата
Жената, вечно търсеща...
Пакетите на Христа
Хоризонтално слънце
Дефектът
Наследството на лудия
Георги Кърпачев


Издателство Лектон



Леда Милева >> Имало едно време

Залъгалки и гатанки

С тази книга издателство „Булвест 2000“ сбъдва мечата на поетесата Леда Милева, изказана приживе: „Иска ми се да направя една книжка, която да се казва „Имало едно време“ и с нови текстове...“
Изданието включва залъгалки и гатанки – както нови и непознати, така и любими и незабравими за различни поколения читатели.
С много топлина и обич поетесата повежда малчуганите в пъстрия и весел детски свят – свят на играчките, на добродушните смешници, на пеещите папагали и какво ли още не.
И всичко оживява в прекрасните илюстрации на художничката Маглена Константинова.
А за тези, които за пръв път разлистват стихове на известната поетеса, е включена и познатата на всички песничка „Зайченцето бяло“.

Издателство Булвест 2000



четвъртък, 15 май 2014 г.

Макс Фриш >> Листи от торбата за хляб

Листи от торбата за хляб, Бин или Пътуване до Пекин, Военна книжка

През 1937 г. Фриш изгаря всички ръкописи и решава, че повече няма да пише и до мобилизацията през 1939-та не прави повече никакви писателски опити.
По-голямата част от Листи... е създадена по време на войнишката служба на Фриш през септември - октомври 1939, а книгата Листи от торбата за хляб излиза през 1940 г. По време на военната му служба през 1940 г. възниква нейното продължение.
През 1973 г. Фриш отново се връща към спомени за времето, прекарано в армията, плод на което е Военна книжка през 1974 г. „Никак не обичах да бъда войник. И все пак не можеш да пренебрегнеш опита, натрупан в униформа, преживяното с нашата страна, случилото се със самия теб“, пише Фриш.
Бин, или Пътуване до Пекин, „един блян в проза“, както го определя Фриш, излиза през 1944 г.

Издателство Леге Артис



Артур Шницлер >> Хоровод на любовта

Пиеси (1907-1928)

Артур Шницлер пренася метафизичните и екзистенциални проблеми в сферата на еротиката. Героите му са елегантни и капризни представители на висшите среди във виенското общество, хора, преситени и уморени, тласкани от внезапни и неотвратими пориви. Но те се предават на любовта, без да могат да й се отдадат напълно. Единствено женските образи на писателя – а това са преди всичко обикновените девойки от виенските предградия, прочутите „сладки виенски момичета” – единствено те обичат с непокварено, необременено от познание естествено чувство.
Шницлер се интересува от скритите душевни движения у тези хора и с медицинска прецизност описва нюансите на човешките емоции, тайните еротични желания, многопосочните проявления на волята. В пиесите си писателят изгражда изящни, духовити, пропити от ирония диалози, които се възприемат с особено напрежение, защото в контраст с тяхната изтънченост се разкрива дълбока и съдбовна проблематика. Цялото му творчество е пронизано от меланхолия, но и от социално съчувствие, от копнеж по красив и стилен живот, но и от ведър, освобождаващ хумор. Венцеслав Константинов

Издателство Рива



Лиман Франк Баум >> Отвличането на Дядо Коледа

Ако в празничното утро откриете, че под елхата няма подаръци, не се тревожете. Само затворете очи...

   Някой може да си помисли, че добрият Дядо Коледа, който е посветил живота си на щастието на децата, няма врагове на земята. И наистина, било е време, когато той се е радвал на всеобща любов. Но демоните, които живеят в планинските пещери, започнали да ненавиждат Дядо Коледа по простата причина, че той прави децата щастливи.
   Пещерите на Демоните са пет на брой. Първата от тях се намира в подножието на планината. До нея води широка пътека. Входът є е украсен с прекрасни каменни барелефи. Това е убежището на Демона на Егоизма. Зад нея е втората пещера, обитавана от Демона на Завистта. Следващата поред е Пещерата на Демона на Омразата. През нея се стига до самото сърце на планината, където е разположена тъмната и страховита бърлога на Демона на Злобата. От всяка пещера излиза късичък, тесен тунел, който во­ди към петата пещера – уютна малка стая. Там живее Демонът на Разкаянието. Така... Демоните от пещерите смятали, че имат сериозна причина да мразят добрия Дядо Коледа и един ден се събрали, за да обмислят как да му навредят...

Издателство Брен



сряда, 14 май 2014 г.

Колин Фалконър >> Пътят на коприната

От Светата земя до Монголската империя

1260 година. Рицар тамплиер с тайнствено тъмно минало, фанатичен монах доминиканец, екзотична дъщеря на татарски хан и много исторически личности оживяват в напрегнато пътуване по Пътя на коприната. Заснежени планини, огнени пустини и враждебни номади ги съпровождат към неизвестното. Монахът е пратеник на папата, рицарят трябва да му съдейства в изпълнението на сложната задача да уговори важен съюз и да посее християнството сред непознати народи, а от жената воин се изисква да ги преведе през Покрива на света.


Издателство Унискорп



Марко Пицути >> Скрити манипулации. Забранената революция

Как ще се промени светът – от финансов крах към бунт

Когато хората все по-трудно успяват да „избутат” финансово месеца до края, започват да си задават въпроси и да се пробужда съмнение към мощните оръжия за масово отвличане на внимание – медийната машина за дезинформация, чиято жертва са. Поради тази причина икономисти, политици, държавни глави и дори Ватикана „натискат педала на газта” върху предполагаемата „необходимост” за създаване на Нов Световен Ред. Те вече открито декларират подкрепата си на проекта за глобализация в интервюта, в телевизионни предавания и в публични изказвания, сочейки я като единствено решение на кризата. Желанието на финансовия елит е да действа бързо и без никакви препятствия, за да избегне изпускането на контрола върху кризата, използвайки средствата за масова информация, финансовия пазар, социологическите агенции и партиите.
Населението масово и ежедневно се тероризира чрез негативни новини за риска от държавен фалит и следователно е принудено да приеме всяко едно условие, наложено от технократските правителства. В същото време никой не казва истината за произхода на кризата: народът реално никога не е управлявал, волята му винаги е била заобикаляна, представителната демокрация е заблуда, а държавният дълг е една колосална измама по отношение на гражданите.

Издателство Атеа Букс



>> Изкуството да рисуваш в цвят

Наръчник

Техники, материали и стилове.

Упражнения, обхващащи най-важните теми в областта на изобразителното изкуство, които биха били интересни за запалени художници.
Можете да избирате от стотиците представени мотиви: растения, животни, пейзажи, натюрморти, хора, архитектура и техника. Също така можете да проследите последователността на рисуване от първата скица до завършената картина.


Издателство Книгомания



вторник, 13 май 2014 г.

Джордж Стайнър >> След Вавилон

Аспекти на езика и превода

   Както философията, така и практиката на превода се намират в неспирно движение и разискване. През петте години след излизането на второто издание на тази книга се случиха някои значими събития.
   Новата ситуация в Източна Европа предизвика истински прилив от преводи както на английски, така и на съответните езици.
   Чешката, полската, унгарската и румънската литератури започват да достигат до англо-американската аудитория от цял свят. На свой ред биват внасяни западни текстове, забранявани дълго време. Критериите за междуезиков пренос, историята на превода и вплитането на преводаческото „точно изкуство“ във всеки аспект на сравнителните литературни и културни изследвания са обект на изучаване и преподаване. При това по един щастлив парадокс самите англо-американските майстори, особено поетите сред тях, се обръщат все повече към превода. Сякаш всемирното господство на тяхната привилегирована световна реч влече растящи отговорности към гения на по-стеснените национални традиции и нагласи.
   Било то пряко или опосредствано, британските и американските писатели правят преводи от цяла гама езици – от руски и японски до португалски.
   Надвисващият заник на гръцкия и латинския език и на античната литература в нашите училища засили нуждата от преводи, особено от неакадемичен тип. Течението, описано в „След Вавилон“ още през 1975 г., се превърна в светъл порой: най-добрите ни поети – един Сиймъс Хийни, един Тед Хюз, един Дерек Уолкот – превеждат или „имитират“ метаморфозно автори като Омир, Овидий, Катул, Сенека. Тони Харисън и Кристофър Лоуг често пъти проявяват виртуозност в проникновеното претворяване. Късен класик като Данте привлича все повече преводачи измежду най-ярките ни поетични гласове. Извън обхвата все още остава взискателният гений на Расин.
   Продължават изследванията на различните видове машинен и машинно-подпомогнат превод. Постигнати са някои интересни резултати на „Берлиц“ ниво – тоест в ограничения речник и синтаксис на туристическите или бизнес пътувания. Механичните речници и елементарните текстови прехвърляния се доказват като несъвършено, но полезно помощно средство при превода на определени технически и юридически съобщения. Но разпространената през 50-те и 60-те години на ХХ в. идея за машинен превод на естествен език, да не говорим пък за литература, губи почва. Несъизмеримостта на семантичните контексти, изложена в тази книга, най-вероятно прави подобни очаквания илюзорни.
   В по-новите претенции за една „теория на превода“ има известна успокояваща скромност. След Вавилон“ се опитва да покаже, че подобна „теория“ не може да съществува в какъвто и да било строг или отговорен смисъл. Мозъчните процеси, които би трябвало да лежат в основата ѝ и да я обясняват, просто са недостъпни. В най-добрия случай разполагаме с разказите за преводаческия праксис. Именно към тях се обръщат сега най-полезните списания в областта. Действащите преводачи все по-често допускат поглед в работилницата си, в поредицата от чернови и преработки, които изграждат (несъвършения) продукт. В това се крие чарът на междуезичието и на онези самобитни възприятия, които можем да документираме за плодотворната му сложност. Ще се почувствам възнаграден, ако „След Вавилон“ е бил подбудител за това.
   Както през 1975, така и през 1992 г. се опитах да направя някои догадки за многоезичното бъдеще на фона на глобалната помитаща сила на англо-американското есперанто, самото то разцепващо се на все повече локални, макар и сродни форми. Китайският си остава внушителен, но фокусиран навътре съперник. Културно и демографски испанският е в настъпление. „По-малките“ и изолирани езици, особено тези в субсахарска Африка и из цяла Амазония, изчезват, както и екологията, втъкана в уникалното им световъзприятие. Изкушаващо е съответно да се предположи, че победоносният ход на науката, технокрацията, международните финанси и масмедиите ще осигури дългосрочната хегемония на англо-американския (компютърните езици отразяват и затвърждават това превъзходство). Действителността обаче винаги е по-неуловима и по-иронична от нашите предположения. Много е възможно Вавилонската кула да продължи да хвърля своята творческа сянка. Дж. С.

Издателство Изток-Запад

След Вавилон в Хеликон


Роджър Зелазни >> Хрониките на Амбър [ Том 3 ]

Знакът на хаоса. Рицар на сенките. Принц на хаоса

   Виж една коронация и все едно че си ги видял всичките. Звучи цинично и вероятно е точно така, особено ако коронованият крал е най-добрият ти приятел, а кралицата – нереализираната ти любовница. Все същата процесия, съпровождана от протяжна музика, същите неудобни, шарени одежди, същите ласкателства, речи, молитви, звънът на камбаните. Коронациите се досадни, провеждат се обикновено в най-горещите дни на годината и изискват онова лицемерно съпричастие, което се налага да разиграваш на сватби, окривания на учебната година или тайни церемонии.
   И тъй, Люк и Корал станаха законни владетели на Кашфа в същата църква, в която само преди няколко часа се бях бил – за съжаление не до смърт – с откачения си брат Джърт. Като единствен, макар и неофициален пратеник на Амбър, аз се озовах в непосредствена близост до бъдещата кралска двойка и привлякох не един и два любопитни погледа. Устата ми се разтегна от служебни усмивки. Не е изключено някои от тях да са се получили малко по-иронични. Това сигурно би поразсърдило Рандъм, макар че той така и не благоволи да ме изпрати в Кашфа като свой официален представител.
   Равносметката ми след първия час беше болки в краката, схванат врат и прогизнали от пот официални дрехи. Но шоуто трябваше да продължи. Винаги е така. Двамата с Люк бяхме минали заедно през какво ли не – от схватките в залата за фехтовка, състезанията на лекоатлетическата писта и посещенията на галериите до пътуванията през Сенките. Затова стоях там, пържех се в собствен сос и се чудех какао ли ще стане с него след като надене короната. Подобна промяна бе превърнала моя чичо Рандъм от безгрижен, вятърничав и безотговорен музикант в далновиден и мъдър монарх – стига, разбира се, коментарите на рода ми в Амбър да отговаряха на истината. Осъзнах, че никак не ми се иска Люк да се промени чак толкова. Нали той все пак беше доста по-различен от Рандъм, да не говорим, че беше и доста по-млад. Не е ли странно как годините променят хората? Аз лично едва тогава започвах да осъзнавам колко съм се променил под натиска на събитията, при това за доста кратко време.
   Корал успя да ми пробута някаква бележка на фона на заключителния химн на църковната служба. Оказа се, че иска да се видим. Беше уточнила мястото и часа и дори бе прибавила малка карта. Някакъв апартамент в задната част на двореца. Същата вечер се срещнахме и останахме заедно до сутринта. Оказа се, че двамата с Люк били оженени още като деца като част от споразумението на Джасра с представителите на Бегма. Споразумението пропаднало – поне дипломатическата му част. За уговорения брак също било забравено, докато последните събития не опреснили паметта на някои от действащите лица. Корал и Люк не се бяха виждали от години, но според документите принцът бе женен. И макар че бракът подлежеше на анулиране, от друга страна, Корал можеше да стане кралица. Особено, ако Кашфа успее да спечели от това.
   А определено имаше какво да се спечели. Еринор. Една бегманска кралица на трона на Кашфа би могла да заглади недоразуменията около спорната територия. Поне така смятала Джасра, както научих от Корал. Люк пък бил склонен да се съгласи с нея сега, когато липсвали каквито и да е гаранции от Амбър, а и споразумението за Златния Кръг вече не било в сила.
   Прегърнах я. Корал не се чувстваше съвсем добре, въпреки че вече се възстановяваше с изумително темпо. Дясното ѝ око бе прикрито с черна превръзка. Тя реагираше болезнено всеки път, когато плъзнех неволно ръка към него и дори когато погледът ми се спреше малко по-дълго върху превръзката. Не можех дори да гадая какво бе накарало Дуоркин да постави там Рубина на Справедливостта. Може би бе решил, че на това място ще е недостъпен за Лабиринта и Логрус. Разбира се, моите знания в тази област се свеждаха до нулата. След като най-после се запознах с дребничкия маг, аз се убедих, че той съвсем не е луд. Само дето това заключение не ми помагаше особено при разгадаването на загадъчните способности, които древният мъдрец явно притежаваше.
   – Какво е усещането? – попитах аз.
   – Доста странно – отвърна Корал. – Не точно болка. Има нещо общо с чувството, което изпитвам при контакт чрез Картите. Само че го долавям непрекъснато, а не само в определени случаи. Все едно съм застанала пред някаква врата. Силите се движат около и през мен.
   Мигом се озовах в центъра на сивия пръстен с неговото колелце от червеникав метал и безбройните ефирни нишки. Почувствах се като паяк в средата на огромна паяжина. Една ярка пулсираща линия привлече вниманието ми. В другия ѝ край, на някаква далечна Сянка, открих могъща сила, която можеше да бъде използвана за проучване. Насочих я внимателно към прикрития кристал в очната кухина на Корал.
   Не усетих някакво съпротивление. Всъщност не усетих абсолютно нищо. Все пак в съзнанието ми се появи видение – една огнена завеса. Проникнах отвъд завесата и усетих как енергийната нишка забави постепенно своя ход и накрая спря. После трепна, сякаш се бе озовала на ръба на някаква празнота. Усещането не беше като при настройването към Рубина, поне така както си го представях аз, и слава Богу, тъй като не ми се искаше да привличам точно сега вниманието на Лабиринта. Тласнах отново нишката и усетих прилив на ужасяващ студ, който неутрализира призованите от мен сили.
   Все пак моята собствена енергия остана непокътната. Проникнах още по-дълбоко и забелязах бледо петно светлина, подобно на далечна мъглявина върху основа в наситено червено, червено като портвайн. Приближих се към светлината и тя се превърна в сложна триизмерна конструкция, която ми се стори полупозната. Това трябваше да е пътеката, която адептът следва при настройването към Рубина, поне така ми я бе описал баща ми. Добре, значи бях проникнал в Кристала. Замислих се дали да не си опитам късмета.
   – Не продължавай нататък – каза един непознат глас, който идваше от Корал. Тя като че ли бе изпаднала в транс. – Няма да бъдеш допуснат по-навътре.
   Изтеглих нишката си. Нямах никакво желание да си търся белята с излишно нахалство. Чрез своето Логрус-зрение, което поддържах още от последните бурни събития в Амбър, установих, че Корал е обгърната и проникната от излъчването на по-висшата версия на Лабиринта.
   – Защо? – попитах простичко.
   Не бях удостоен с отговор. Корал трепна, после тръсна глава, погледна ме и попита:
   – Какво стана?
   – Ти задряма – отвърнах аз. – Нищо чудно, след приумиците на Дуоркин и целия стрес...
   Корал се прозина и отново се отпусна в леглото.
   – Да – промърмори тя едва чуто и след това наистина заспа.
   Свалих ботушите и по-неудобната част от облеклото си. Опънах се на леглото до нея и дръпнах завивката върху двама ни. И аз бях уморен. Освен това ми се искаше да прегърна някого...

Издателство Бард



Дафни дю Морие >> Куклата

Тринайсет ранни разказа

Искам да знам дали хората усещат, че са луди. Понякога ми се струва, че мозъкът ми не смогва да съхрани целостта си, че е изпълнен с твърде много ужас, с твърде голямо отчаяние.
А и си нямам никого, досега не съм бил толкова неизразимо сам. Защо това би трябвало да ми помогне да напиша тези редове?... Да изхвърля отровата от съзнанието си.
Защото наистина съм отровен: не мога да спя, не мога да затворя очи, без да ми се изпречи проклетото му лице...
Само да беше сън, нещо, на което да погледнеш с присмех, болно въображение...


Издателство Enthusiast

Куклата в Хеликон

Куклата в Books.bg

понеделник, 12 май 2014 г.

Джо Р. Лансдейл >> Бряг край мътни води

Мей Лин е хубаво момиче, което мечтае да стане холивудска звезда.
До мига, в който мъртвото й тяло е открито в река Сабайн...

   Баба ми от таткова страна винаги казваше, че изобщо не се държа като момиче и че трябва да си стоя вкъщи да се уча как да се грижа за градината, да чистя грах и върша женска работа. Тя се навеждаше напред в люлеещия се стол, поглеждаше ме без никаква любов в безизразните си очи и казваше:
   – Сю Елън, как ще си намериш съпруг, като не можеш да готвиш, да се развъртиш с парцала и никога не си връзваш косата?
   Разбира се, че не бе справедлива. Вече вършех женска работа, откакто се помнех. Просто не ми идеше отръки. И ако сте вършили някога такава, знаете, че никак не е забавно. Харесваше ми да правя това, което правеха момчетата и мъжете, каквото правеше баща ми. Като се замислиш не беше кой знае колко – да лови риба и да залага капани за кожи, които да продаде, да отстрелва катерици от дърветата и да се хвали, все едно е убил тигър. Повечето хвалби сипеше, след като се наквасеше добре. Аз самата веднъж вкусих от питието му и не ми хареса. Мога да кажа същото и за дъвченето на тютюн и цигарите и всичко, което има листа в него.
   Що се касае до това да си прибера косата, тя всъщност говореше за определени религиозни правила, а аз не мога да си представя, че Бог с всичките си грижи би се интересувал толкова от моята прическа.
   Деня, за който ви разказвам, татко и чичо Джийн бяха пили малко и хвърляха торбите, а водата ставаше тъмнокафява от орехите. Със сигурност след съвсем кратко време на повърхността се показаха няколко от мрежите и златист костур с обърнат нагоре корем.
   Аз и Тери стояхме на брега и наблюдавахме как татко и чичо Джийн влязоха в лодката, отблъснаха се от брега, отидоха навътре със срекмето и започнаха да събират рибата като орехи, изпопадали на земята. Беше толкова много, че знаех, че ще ядем пържена риба не само довечера, но и утре вечер, а след това ще я ядем изсушена – това е другото нещо, което забравих да включа в списъка от неща, които не харесвам. Джинкс казваше, че сушената риба има вкус на вмирисани мръсни шорти и не искаше да чува възраженията ми. Ако беше опушена добре, всичко си бе наред, но сушената риба доста напомня дъвченето на гърди от мъртво куче.
   Орехите всъщност не тровеха рибите така че да умрат, а ги зашеметяваха малко; караха ги да изплуват на повърхността – виждаха се бели коремчета, те напрягаха хриле. Татко и Джийн ги събираха с кепче и ги слагаха в мокър чувал, за да изчистят после вътрешностите.
   Мрежите бяха завързани за брега с въжета и аз и Тери отидохме там да започнем издърпването им. Орехите бяха все още достатъчно зелени, можеха да се използват пак да зашеметят още риба надолу по реката, така че се предполагаше да ги запазим.
   Хванахме едно въже и започнахме да дърпаме, но бе наистина тежко и не успяхме.
   – Идваме да ви помогнем – извика татко от лодката...

Издателство Изток-Запад



Кърт Вонегът >> Цветница

Автопортрет на един твърде човешки житейски път

   Аз съм от онова поколение, което според мене е последното разпознаваемо поколение професионални американски романисти, пишещи цял живот. Сякаш сме подредени в една редица. Голямата депресия направи всички ни раздразнителни и бдителни. Втората световна война ни подреди, независимо дали бяхме мъже, или жени, независимо дали някога бяхме обличали униформа, или не. Когато бяхме млади, докато учехме занаята, в книгоиздаването цареше епоха на романтична анархия, която ни осигуряваше пари и, щем не щем, наставници. Отпечатаните на хартия думи все още бяха основният начин за общуване на дълги разстояния и съхраняване на информация в Америка, в годините на нашата младост.
   Вече не е така.
   Нито пък са останали много издатели, редактори и агенти, изгарящи от нетърпение да намерят начин да осигурят пари и други форми за насърчаване на млади писатели, които пишат толкова нескопосано, колкото хората от моето литературно поколение, когато започвахме. Необоснованото, прекрасно и скъпоструващо предположение тогава беше, че не след дълго може би ще помъдреем и ще се научим да пишем малко по-сносно. По онова време имаше голяма нужда от писатели.
   Това беше забавно и поучително време за писателите – за стотици писатели.
   Телевизията разби онази част от индустрията, която се занимава с разкази, а сега в книгоиздаването се разпореждат счетоводители и възпитаници на бизнесколежите. На тях им се струва, че парите, похарчени за нечий дебютен роман, са чиста пара, хвърлена на вятъра. Прави са. Почти винаги е така.
   Затова казвам, че според мен аз съм от последното поколение романисти в Америка. Отсега нататък романистите ще идват един по един, не на кланове, сигурно ще пишат по един-два романа и с това ще приключват. Много от тях ще са наследили пари или ще са сключили брак по сметка.
   По мое мнение, най-влиятелният от моята група все още е Дж. Д. Селинджър, макар да мълчи от години. Най-обещаващият може би беше Едуард Луис Уолант, който почина много млад. А смъртта на Джеймс Джоунс преди две години, който изобщо не беше млад, беше ми почти връстник, предизвиква размисли, на които се дължи есенното настроение на тази книга. И други неща ми напомнят, че съм смъртен, разбира се, но смъртта на Джоунс го прави особено силно – може би защото доста често се виждам с вдовицата му Глория, защото той също беше самоук човек от Средния запад и защото беше участвал в нашата голяма авантюра, Втората световна война, като сержант. Тук трябва да се отбележи, че когато най-известните членове на моето литературно поколение пишеха за войната, почти единодушно презираха офицерите и превръщаха в герои не особено образованите, войнстващо неаристократичните сержанти...

Издателство Колибри

Цветница в Хеликон

Цветница в Books.bg

неделя, 11 май 2014 г.

Райнхард Клайст >> Боксьорът

Истинската история на Херцко Хафт

Преди да навърши 16 години Херцко Хафт попада в нацистките трудови бригади и лагерите на смъртта, които го отвеждат в Аушвиц. Там полският евреин по принуда се боксира с други затворници за забавление на офицерите от SS – заобиколен от нечовечност, насилие и смърт, той няма избор, освен да побеждава.

Разтърсващите спомени на Херцко Хафт – от травматизиращите преживявания в концлагерите през драматичното му бягство и размирните следвоенни години до новото начало в Съединените щати, където, като професионален боксьор, излиза на ринга и срещу легендарния Роки Марчиано – портрет на един човек, успял да оцелее от другата страна на всички норми.

Издателство Топ Ню Букс

Боксьорът в Хеликон

Боксьорът в Books.bg

Софи Роайе >> Буда

Личността на историческия Буда, неговият живот и неговата мисъл

Не се обръщайте към миналото, не търсете бъдещето; миналото е безжизнено, бъдещето още не е настъпило. Изследвайте всеки предмет тук и сега. Бъдете сами за себе си факел и убежище, не търсете друго убежище, не търсете друга светлина.

Преди 2500 години в Индия след многогодишни духовни търсения Сидхарта Гаутама достига най-сетне висшата истина. Станал Буда – или Просветлен, той започва да проповядва на съвременниците си пътя за избягване на страданието. След смъртта на мъдреца доктрината му продължава да се разпространява в Индия, а после завладява и цяла Азия.
През XIX в. Западът също открива будизма. Сърцата и умовете на западноевропейците са покорени от хуманизма на посланието му. Първата религия в историята на човечеството с универсално звучене, будизмът е запазил и до днес целия си блясък. Но какво всъщност знаем за неговия основател?

Издателство Рива

Буда в Хеликон

Буда в Books.bg

Черил Стрейд >> Моето приключение в дивото

1800 километра сама по Тихоокеанския хребетен път

   Дърветата бяха високи, но аз се извисявах над тях, застанала навръх стръмен планински склон някъде в Северна Калифорния. Преди броени секунди бях събула туристическите си обувки и лявата беше паднала долу, като първо изхвърча във въздуха, когато грамадната ми раница се бе стоварила отгоре й, а после заподскача по чакълестата пътека и политна в дерето. Блъсна се в една оголена скала и отхвръкна към дървесните корони, изчезвайки завинаги. Ахнах смаяно, макар че скитосвах из пустошта вече трийсет и осем дни и бях свикнала с мисълта, че всичко, което можеше да се случи, обикновено се случваше. И въпреки това подобни преживявания винаги ме хващаха неподготвена. Обувката я нямаше. Просто беше изчезнала. Притиснах другарчето й към гърдите си като бебе, не че имаше смисъл. За какво ми беше само едната обувка? За нищо. Беше напълно безполезна, осиротяла завинаги и за милост нямаше място. Тежеше пущината – беше кафява туристическа обувка на „Райкъл“, кожена, с червени връзки и сребристи метални кукички. Вдигнах я нависоко и с всичка сила я запратих към плетеницата от клони и листа под мен. Повече не я видях. Бях съвсем сама. И боса. Бях на двайсет и шест години, при това сирак. „Истинска скитница“, както ме бе нарекъл един непознат преди няколко седмици, след като чу името ми и научи за номадската ми необвързаност със света. Баща ми изчезна от живота ми, когато бях едва на шест. Майка ми беше починала преди четири години. След смъртта й пастрокът ми се преобрази от мъжа, когото бях започнала да приемам като свой баща, в едва ли не чужд човек. В скръбта си брат ми и сестра ми напуснаха семейния дом, колкото и да се мъчех да ги задържа. Сломена, накрая и аз му обърнах гръб. В годините преди да запратя обувката си от планинския склон често запращах себе си не където трябва. Толкова път, толкова бродене и странстване бяха видели краката ми – от Минесота до Ню Йорк и обратно, та чак до Орегон и целия Запад – докато най-накрая през лятото на 1995 г. не се озовах без обувки, но вече по-тясно обвързана със света. Но не с кой да е, а с един непознат свят, чието съществуване бях предусещала през целия си смислен живот и към който се бях стремяла в тъга и несигурност, в страх и надежда. Свят, за който силно вярвах, че ще събуди у мен жената, която знаех, че мога да бъда, но и ще възроди онова безгрижно момиче, което бях някога. Свят, който беше широк 70 сантиметра и дълъг 4286 километра. Свят, наречен Тихоокеански хребетен път. Бях научила за него едва преди седем месеца в Минеаполис. По това време още водех живота на потисната и отчаяна жена на прага на развод с мъж, когото не бях спряла да обичам. Чаках на опашка в магазин за туристическа екипировка, за да си купя сгъваема лопатка, когато погледът ми се спря на книга със заглавие „Тихоокеански хребетен път, том 1: Калифорния“. Взех я от рафта и прочетох краткото описание на гърба й. ТХП, както наричаха маршрута за по-кратко, представлявал дълга туристическа пътека, простираща се от мексиканската граница в Калифорния до малко след канадската и криволичеща по билата на девет планински вериги – Лагуна, Сан Хасинто, Сан Бернардино, Сан Габриел, Лиебре, Техачапи, Сиера Невада, Кламат и Каскадите. По въздушна линия разстоянието било 1600 километра, но се увеличавало повече от два пъти при преход. ТХП прекосявал по дължина щатите Калифорния, Орегон и Вашингтон, минавайки през национални паркове и резервати, през федерални, племенни и частни земи, през пустини, планински масиви и дъждовни гори, през реки и магистрали. Обърнах книгата и вперих поглед в илюстрацията на предната ѝ корица – езеро, заоблени камъни из плитчините му, скалисти чукари и лазурно небе. После я оставих на рафта, платих сгъваемата лопатка и излязох от магазина. Не мина много време обаче и се върнах да я купя. Тихоокеанският хребетен път все още не се беше обособил като самостоятелен свят в съзнанието ми. Беше просто идея, неясна и чудновата, загадъчна и многообещаваща. В гърдите ми разцъфваше нещо ново, докато проследявах с пръст зигзаговидната линия върху картата. Беше решено – щях да извървя този път, или поне колкото смогнех в рамките на стотина дни. Живеех сама в студио в Минеаполис, работех като сервитьорка и в по-тежка депресия не бях изпадала. Всеки божи ден се будех с чувството, че съм пропаднала до дъното на черен кладенец. От дълбините на същата тази преизподня се зарекох да стана планинар единак. И защо не? Толкова много роли бях изиграла вече. На вярната съпруга и на прелюбодейката. На обичната дъщеря, която в последно време прекарваше семейните празници сама. На амбициозната кариеристка и начинаеща писателка, която сменяше професиите като носни кърпи, нерядко посягаше към наркотиците и преспиваше с твърде много мъже. Бях внучка на пенсилвански миньор и дъщеря на продавач в магазин, бивш стоманолеяр. След раздялата на родителите ми заживях с майка ми, брат ми и сестра ми в жилищна сграда, населена със самотни майки и отрочетата им. Тийнейджърските си години прекарах в Северна Минесота, в къща в гората без вътрешна тоалетна, електричество и вода. Дори и храната ни идваше от нашата градина. При все това в гимназията бях избрана в групата на мажоретките и спечелих титлата Кралица на бала, а после се записах в колеж и станах крайно лява феминистка. Но сама жена, тръгнала да извърви 1800 километра сред дивата природа? Досега не се бях превъплъщавала в подобен образ. Въпреки това нищо не ми пречеше да опитам. Стоейки боса на онзи планински връх в Калифорния, имах чувството, че моментът, в който бях взела донякъде неблагоразумното решение да тръгна на дълъг, самотен преход по ТХП в търсене на спасение, беше от времето преди много години и принадлежеше към съвсем различен живот, когато още вярвах, че всичките ми дотогавашни преживявания ме бяха подготвили за това пътешествие. Само че жестоко се бях лъгала. Всеки ден по маршрута на практика беше единствената подготовка за следващия. А нерядко се оказваше, че дори предходният ден не ме беше обучил достатъчно за премеждията, които ме очакваха. Като например случката с безвъзвратно изгубените туристически обувки. Откровено казано, не страдах толкова много по тях. По време на шестседмичното ни познанство ме бяха превели през пустини и снегове, покрай дървета, храсти, треволяци и цветя с всевъзможни форми, размери и багри, по планински склонове и нанадолнища, през морави и горски поляни и земи, чието географско название ми убягваше – имаха значение за мен единствено с това, че кракът ми беше стъпил там и си бях тръгнала жива. И през цялата тази одисея проклетите обувки бяха издевателствали над краката ми, които бяха в пришки и протъркани до кръв, а почернелите нокти на четири от пръстите ми бяха опадали. Връзката ни вече беше приключила, когато изхвърчаха отвъд ръба на склона, макар че още ги обичах, не мога да отрека. От доста време не ги възприемах като неодушевени предмети, а по-скоро като спътници в приключението ми. Същото важеше и за всичко останало, което бях помъкнала със себе си онова лято – раницата, палатката, спалния чувал, пречиствателя на вода, туристическия газов котлон и малката оранжева свирка, с която се бях въоръжила вместо пистолет. Това бяха вещите, с които се движех – познати, надеждни, животоспасяващи...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Вакон