събота, 22 август 2015 г.

Ханиф Курейши >> Буда от предградията

Забавна, непочтителна, затрогваща, игрива и хапливо остроумна сатира

Карим е мечтателен тийнейджър, който отчаяно иска да избяга от скучните дни в предградията на южен Лондон и да вкуси от забранените плодове на 70-те години.
Баща му, индиец, държавен чиновник и самопровъзгласил се гуру, се влюбва в ексцентрична хипарка, заради която напуска кротката си съпруга англичанка и се мести в града заедно със сина си.
Когато на Карим му се открива невероятната възможност за живот в театъра (прекрачвайки класовите и етнически граници на обществото), той започва да получава вниманието, за което е копнял – макар и с груби и необуздани последици.

Преводач Калоян Игнатовски
Издателство Прозорец (2015)

петък, 21 август 2015 г.

Мария Донева >> Перце от дим

Поезията е стар домашен метод за консервиране... Мария

Ела по-близо – да допрем обувките
със влажни носове да се подушат.
Ела да си опитаме целувките.
Дали ще е удобно да се сгуша

до рамото ти? Слушай. Капят капки
от покривите. Всичко се разтапя.
И аз така. Устата ти е сладка,
а пък студът по пръстите ме хапе.

Ела да се допрем. Така приличаме
на две врабчета във пейзажа зимен.
Любов ли ще е? Да не го наричаме
с такова тежко и голямо име.

Снегът от някой покрив ще се срути,
докато обитаваме момента,
и ще отлитне чувството нечуто –
перце от дим над чаша чай от мента.

Перце от дим

Художник Ина Бъчварова
Издателство Жанет 45 (2012)

Перце от дим в Pimodo

четвъртък, 20 август 2015 г.

Тадеуш Доленга-Мостович >> Знахар

Незнайно откъде неук селянин знае да лекува

   В това време слънцето се измъкна от мъглите, виснали на хоризонта, и заля света с топла ведрина. В пристройката стана съвсем светло.
   Антони, който отдавна шеташе, си мърмореше нещо под носа. Васил го следеше с поглед и си мълчеше. Този брадат великан му изглеждаше необикновен, тайнствен и опасен човек. В държанието, в припряността му, във внезапните кратки размисли, в подсмихванията и в смръщените му вежди имаше нещо, което будеше суеверен страх. Васил знаеше, че сега никой няма да се отбие тук и е предоставен единствено на негова милост. Освен това му беше ясно, че никакви молби нямаше да помогнат и че Антони за нищо на света не ще отстъпи от замисленото. Искаше му се да вика за помощ, но не се решаваше. Гледаше като омагьосан непонятните действия на Антони: как пусна инструментите във врящата вода, как се омота с един чаршаф, как подреди на столчето навитите бинтове... Как отнякъде извади въженце...
   Хрумна му на Василко, че така сигурно изглежда палачът, преди да заизмъчва някого. Затова се изненада, когато внезапно чу над главата си топъл и сърдечен глас, толкова различен от обикновения тон на Антони.
   Навел се бе над него, ведър и дружелюбен.
   –Хайде, приятелю, смелост, бъди мъж! Ще трябва да се поизмъчиш, за да бъдеш отново здрав юнак. Всичко ще мине добре. Хайде, хвани се за мен.
   Вдигна го на ръце и го сложи на масата.
   – Ето виждаш ли – продължи, – знам си аз, че си храбър, ще стиснеш зъби и глас няма да издадеш. Но може, без да искаш, да трепнеш, затова трябва да те вържа. Че едно трепване може да развали всичко. Съгласен ли си?
   – Връзвай – прошепна Васил.
   – И не поглеждай насам. Гледай към тавана или през прозореца облачетата по небето.
   Спокойният му глас поуспокои нервите на Васил. Усещаше как въжетата здраво го стягат, сега беше така яко привързан към масата, че не можеше да помръдне. Погледна крадешком и видя, че Антони е запретнал високо ръкави и мие ръцете си в гореща вода.
   После издрънча инструмент, още секунда и на десния крак усети нещо като две бързи докосвания на разпалена до червено тел. Още две... Болката ставаше все по-остра. Васил стисна зъби с всички сили, очите му се насълзиха. Струваше му се, че минават часове, а болката продължаваше да расте... Най-сетне през стиснатите му зъби се изтръгна сподавен, продължителен вой:
   – Ааааа...
   Изведнъж силен удар се стовари върху болното място на крака. Болката беше толкова чудовищна, че сякаш огън пламна в костния му мозък и стегна мускулите в предсмъртна конвулсия. В очите му заплуваха сребърни кръгчета.
   – Умирам“ – помисли и загуби съзнание.
   Когато се свести, първото му усещане беше вкусът на водка в устата. Чувстваше се крайно изнемощял. Не можеше да повдигне клепачи, не можеше да осъзнае къде е и какво се е случило с него. После усети тютюнев дим и започна да дочува някакъв шепот. Двама души разговаряха. Да, позна гласовете на баща си и на Антони.
   С мъка отвори очи. След малко те свикнаха със светлината. Отсреща на пейката, вперил очи в него, седеше баща му. Редом бе седнал Антони.
   – Отвори си очите – каза баща му. – Синко, Василко! Господ е добър за нас, грешните! Да е благословено името му во веки веков! Синко, жив ли си? Жив си, а?...
   – Защо да не е жив – приближи се Антони до леглото. – Жив е и трябва да оздравее.
   – Намести ли ми краката? – шепнешком попита Васил.
   – Че как иначе. Всичко мина добре. Много са изпотрошени, а докторът само ти е навредил. Сега ще трябва да лежиш спокойно. Всичко трябва да зарасне.
   – И ще... ще ходя?...
   – Ще ходиш.
   – Като другите ли?
   – Като всички.
   Васил отново затвори очи.
   – Заспа – обясни Антони. – Нека спи. Сънят дава сили.

   След седмица температурата на Васил спадна и апетитът му се възвърна. С надеждата се възстанови и доброто му настроение. По време на превръзките се кривеше от болка, но се шегуваше. Антони сам се грижеше за него, но когато работата във воденицата беше повече, болния наглеждаха жените.
   От тях тайна не можеше да се опази и сигурно затова мълвата за операцията се разнесе наоколо. Ту един, ту друг приятел или познат на Васил се отбиваше пътьом да размени по някоя дума с него. Примъкваха се и любопитни жени да подочуят нещо, че да има кого да одумват. Само Антони избягваха и зърнеха ли го в стаята, веднага изчезваха.

   Така минаха октомври, ноември, декември. На Бъдни вечер Васил започна да моли Антони да му позволи да опита силите си. Но Антони само му се сопна ядосано:
   – Лежи и да не си посмял да пипнеш шините! Аз ще ти кажа кога!
   Едва в края на януари заяви, че е време да се свалят превръзките. Цялото семейство искаше да присъства, но не пусна никого. Сам беше много развълнуван и ръцете му трепереха, когато развиваше бинтовете.
   Краката на Васил бяха отънели още повече, мускулите им бяха съвсем отпуснати. Но раните бяха зараснали добре, а най-важното – бяха изчезнали подутините и изкривяванията.
   Антони внимателно, сантиметър по сантиметър, опипваше костите през отънялата кожа. Беше затворил очи, сякаш му пречеха. Най-сетне въздъхна и избоботи:
   – Размърдай си пръстите... А сега внимателно стъпалата... Боли ли?...
   – Не, не ме боли – отвърна, задъхан от вълнение, Васил.
   – А сега опитай да сгънеш коляното...
   – Страх ме е.
   – Смело, хайде!
   Васил изпълни заповедта и погледна с просълзени очи Антони.
   – Мога да го сгъна! Мога!
   – Чакай, не бързай. Сега повдигни леко крака... ха така, а сега другия...
   С усилие, треперещ от вълнение, Васил изпълняваше нужните движения.
   – А сега се завий и лежи. Още седмица ще полежиш. После ще почнеш да ставаш.
   – Антони!
   – Какво?
   – Значи... значи... ще мога да ходя?...
   – Като мен. Но не веднага. Ще трябва да се учиш. Отначало ще си като малко дете, краката няма да те държат.
   Така и беше. Чак две седмици след свалянето на превръзките Васил успя да обиколи стаята без бастун. Тогава Антони събра цялото семейство в пристройката. Дойдоха Прокоп и Агата, двете млади жени и Наталка.
   Васил седеше на леглото, напълно облечен, и чакаше. Когато всички се събраха, стана и обиколи стаята с бавни и плахи, но сигурни крачки. Застана в средата и се разсмя.
   Тогава жените ревнаха и така занареждаха, сякаш се бе случило най-голямото нещастие. Майка Агата прегърна сина си и цялата се тресеше от плач. Само старият Прокоп стоеше неподвижно, но по мустаците и брадата му се стичаха сълзи.
   Жените продължаваха да се смеят и плачат, а той кимна на Антони.
   – Върви с мен.
   Излязоха от пристройката, заобиколиха къщата и влязоха в пруста.
   – Давай си шапката – нареди Прокоп.
   Взе я и изчезна в стаята. Нямаше го десетина минути. Изведнъж вратата се отвори. Старецът носеше шапката с две ръце. Подаде я на Антони.
   – Дръж! Истински царски империали. Ще ти стигнат за цял живот. Доброто, дето ми стори, не се плаща с пари, но това мога, това ти давам. Вземай!
   Антони го изгледа, после шапката: беше почти пълна с дребни златни монети.
   – Ти какво, Прокоп? – Отстъпи крачка назад. – Какво правиш? Полудя ли?
   – Вземай –– повтори Мелник.
   – Че защо са ми?! Не ми трябват. Недей така, Прокоп... За пари ли, мислиш, го направих?... От човещина, заради добрината ти. И от жалост към момчето.
   – Вземай, вземай.
   – Няма да ги взема – отвърна решително Антони.
   – Защо?... –– Богатство не ми трябва на мен. Няма да ги взема!
   – Бог ми е свидетел, от все сърце ти ги давам. Не ми се свидят.
   – Аз пък от все сърце ти благодаря. Благодаря, Прокоп, за щедростта ти, но не ми трябват. Хляб имам, колкото за тютюн и дрехи ще припечеля, защо са ми?!
   Мелник се замисли.
   – Давам ти ги – каза най-сетне, – не щеш. Твоя си работа. Не мога да те накарам насила. Ама така не може! Ти какво, благодарността ми ли не приемаш? Искаш хората с пръст да ме сочат, че не съм се отплатил за такава добрина?... Не си прав, не е по християнски, човешко не е. Щом златото не вземаш, друго приеми. Бъди ми гост. Живей с нас като роден син. Ако някога поискаш да помогнеш във воденицата или в стопанството, помагай, ако не искаш, недей. Живей все едно си при баща си.
   Антони кимна.
   – Добре ми е при теб, Прокоп, и ще остана. Но хляб даром няма да ям. Докато съм здрав и имам сили, от работа няма да се откажа, че то без работа живот ли е? А на теб сполай ти за доброто сърце.
   По този въпрос повече не разговаряха. И всичко си остана постарому. Само че сега на масата майка Агата винаги даваше на Антони отделна чиния и сама му избираше най-тлъстите мръвки.
   Следващия петък, когато във воденицата имаше най-много хора, Васил излезе на двора с късо ново кожухче, висока каракулена шапка и ботуши с лачени кончови. Вървеше пред очите на всички, все едно нищо не е било. Селяните чак зяпнаха от почуда и се забутаха с лакът, защото никой не вярваше на приказките на жените, че работникът на Прокоп Мелник — Антони Кошиба, някакъв си пришълец отдалече, по чудо излекувал недъга на Васил.
   Както всички дотогава разправяха за нещастието на Васил, изведнъж заговориха за изцелението му. Приказваше се в Бернати и Радолишки, във Вицкуни и Нескупа, в Побереже и Гумниски. А оттам мълвата се понасяше нататък, чак до именията на Ромейкови и Кунцевичови, до големите села край Ручейница, пък и още по-далеч. По-малко хора занимаваше това, защото бяха далеко, но тук никой не забравяше необикновеното изцеление във воденицата...

Преводач Антоанета Балканджиева
Издателство Хермес (2013-2015)

Знахар в Pimodo

сряда, 19 август 2015 г.

Анита Тарасевич >> С цвят на слънчогледи, с дъх на лято

Към изчезващото, но и намиращо себе си българско село

   Селцето е малко и слънчево. Изникнало е на равно и просторно място, цялото на показ. Нищо не закрива златните слънчогледови пространства след къщите чак до хоризонта.
   Ниските дървета едва успяват да направят сянка в малките дворчета. Там, където не е имало грижа с години и не са били рязани, захлупват поддалите каменни огради и рушащите се къщи.
   Запустение и забрава владеят тъмните и влажни сенки на тези дворове. Сякаш никой с години не се е връщал тук. По вратите личат останали парчета от некролози, мокрени от дъждовете, сушени от слънцето, късани от ветровете – може би и те се опитват да отлетят нанякъде, където и да било другаде, само да не останат тук. През счупени прозорци се виждат сиви парчета от пердета. Дограмите са изкривени, комините – паднали, покривите – накъдрени, на места – с липсващи керемиди; самите керемиди са изтънели като хартия, мазилката е изронена до камък или тухла. Тухлите са сиви – от влагата, която не може да изсъхне в сенките на израслите дървета. Или от сълзите на предците? Дворове на забравата.
   Тук-там обаче между тези острови на запустението от двете страни на междуградския, също почти пуст, път се откроява и друго – дворове с бели, искрящи камъни на оградите, с подновена външна мазилка на къщите в искрящи цветове, с наскоро боядисани дограми и бели пердета. Комините гордо сочат към небето. Като че с вълшебната си пръчка магьосник случайно е посочил и е създал за един миг тези цветни островчета сред общата тъга като доказателство за способностите си. Сякаш като в компютърна игра някои от дворчетата вече са получили стопани, а други още търсят своите играчи. Или обратно – играта привършва и отказалите се да продължат, оставят запустение след себе си...
   Дърветата и храстите тук са подстригани, дворовете – прекопани, пъчат се лехите с домати и краставици; но най-хубавото са цветята. Накачулени в саксии по стълбищата на къщите, по прозорците, по верандите, по оградата, по продължение на пътеката, под лозите, край чешмите; шарени, живи, завладяват с цветовете си въздуха. Мушката, сакъзчета, камшици, невени, хортензии, латинки, карамфили, рози, ружи, цинии, космос, парички, лилиуми, острите ножове на ирисите, калдъръмчета, подрязани чимшири, фунийки, петунии, гладиоли и още знайни и незнайни, най-различни, изсипани като от рог на изобилието цветя... Подредени като за изложба, уж тихи и смълчани като цялото селце, те сякаш крещят с ярките си багри.
   Още нещо подсказва, че все още има живот тук, че цветята не са дело на неизвестен магьосник, а дворовете не са само мираж и оптическа измама за пътуващия през селото – пред някои от портите край междуградския път има сергии и на тях са сложени за продаване кратунки, боб, бял и жълт фасул, пъпеши, дини, лук, чесън, домати и краставици, тиквички, всичко, което нечии трудолюбиви ръце са отгледали в населените дворове. До някои от сергиите седят и клюмат в жегата възрастни жени, други сергии стърчат сами, но е явно, че и край тях в сенките на крайпътните дървета има човек.
   Някои от минаващите коли спират – пътниците се интересуват за цените; след това мъж или жена ще слезе, ще купи нещо или колата просто ще отпраши по пътя
. Малка, зелена като жабче кола спира пред една от сергиите. Зад кормилото е млада жена. Държи в ръка листче, поглежда го, поглежда към табелката с номера на вратата на двора. После излиза колебливо, вдигнала над очите си големи слънчеви очила, мушнала листчето в джобчето на късия панталон. Разкършва крака, разтърсва коси.
   До сергията няма никого, но в двора внезапно настъпва раздвижване, като че невидим бутон е дал старт на някакво действие и играта е започнала; през отворената желязна врата чевръсто излиза възрастна жена с побеляла коса, облечена в рокля с къси ръкави, с копчета отпред, и избеляла престилка на кръста; опитва се да подтичва бързо по очуканите плочки, клатушка се наляво-надясно върху изкривените си в коленете като буквата “о” крака.
   – Добър ден. Кажи, чедо, какво искаш, влязох за малко на сянка, че гледай какво слънце е тук...уууух… Лято.
   – Добър ден – казва момичето, което е огледало без особен интерес сергията, после погледът му се впива изпитателно в грапавото лице на жената.
   – Кажи какво искаш – настоява жената, като плахо посочва продукцията си – доматите са съвсем пресни, сега ги откъснах. Бобът е хубав, лесно се вари, жълтият е без конци, толкова сладък – ще видиш. А пъпешите се топят, и чесънът, и лукът – всичко ни е чисто тук, от природата...
   – А кратунките, по колко са? – момичето не поглежда към похвалената продукция. Очите му все така търсят нещо по лицето на жената.
   – А, кратунките – разочарована е жената, – и те са хубави, вземи си, по три лева са малките, по четири – големите… – казва го почти като въпрос, сякаш не знае дали това е подходящата цена и просто налучква.
   Момичето най-накрая откъсва очи от лицето ѝ, отправя поглед зад жената, към разноцветния двор.
   – Много цветя имате – казва то с почуда. – И в другите дворове гледах – цветя, цветя... Прииска ми се да сляза и да видя... Много красиво, шарено...    – А, цветя! – казва жената, обръща се и тя към двора. – Има, не е като да няма... Ела да видиш, ако искаш – и сочи навътре. – И цветя имам, ама не ги късам, не мога да ти дам.
   И добавя по-меко:
   – Но можеш да ги видиш, ела...
Всичко, заради което

Издателство Труд (2015)

вторник, 18 август 2015 г.

Давид Фоенкинос >> Деликатност

Тя превръща сърцето си в крепост...

   Натали бе по-скоро сдържана (нещо като особеност на швейцарската женственост). Бе прекосила пубертета безпроблемно, спазвайки пешеходните пътеки. На двайсет години възприемаше бъдещето като обещание. Обичаше да се смее, обичаше да чете. Рядко съчетаваше двете занимания, защото предпочиташе тъжните истории. Тъй като литературната ориентация не ѝ се струваше достатъчно конкретна, бе решила да следва икономика. Зад вида ѝ на мечтателка се криеше човек, несклонен да се задоволява с приблизителното. С часове наблюдаваше със странна усмивка на лицето кривата на развитие на БВП на Естония. Когато на хоризонта започна да се очертава животът ѝ на зрял човек, все още ѝ се случваше да мисли за детството си.
   За онези моменти на щастие, събрани в няколко, винаги едни и същи епизоди. Спомняше си как тича по плажа, как се качва на самолет, как спи в скута на баща си. Но никога не изпитваше носталгия. Което бе нещо твърде рядко за една Натали.

   Повечето двойки обожават да разказват историята на своето запознанство, вярват, че то е било наистина нещо изключително, и безбройните бракове, осъществени по възможно най-баналния начин, често се украсяват с подробности, предлагащи все пак известен дребен възторг. В крайна сметка за всяко нещо търсим някакво красиво обяснение.
   Натали и Франсоа се запознаха на улицата. Винаги е деликатно мъж да заговори жена. Тя неизбежно се пита: „Дали не прави така с всички?“. Мъжете често казват, че им е за първи път. Ако ги слуша човек, внезапно са били поразени от необичайно просветление, позволяващо им да преодолеят изначалната си стеснителност. Жените отговарят машинално, че нямат време. Натали не направи изключение от правилото. Бе доста тъпо: нямаше кой знае какво да прави и ѝ харесваше мисълта, че са я заговорили по този начин. Никой никога не си го бе позволявал. Многократно се беше питала: дали изглеждам твърде намръщена, или твърде безинтересна? Една от приятелките ѝ бе казала: никой не те спира, защото имаш вид на жена, преследвана от отлитащото време.
   Когато някой мъж пристъпва към непозната, то е, за да ѝ каже нещо хубаво. Дали съществува такъв мъжки камикадзе, който би спрял жена, за да ѝ подхвърли: „Как може да носите подобни обувки? Пръстите ви са като на съветска лагеристка. Срамота, вие сте истински Сталин за вашите крака!“. Кой би казал това? Със сигурност не Франсоа, благоразумно избрал страната на комплиментите. По-късно се опитваше да обясни най-необяснимото нещо – вълнението. Защо бе спрял точно нея? Ставаше въпрос най-вече за походката ѝ. Усещането бе за нещо ново, почти детско, нещо като рапсодия на коленете. От нея се излъчваха трогателна естественост и такова изящество в движенията, че той си помисли: това е точно жена, с каквато бих искал да замина за уикенда в Женева. Тогава събра цялата си смелост – в този момент му се щеше да бъде дори по-голяма. Най-вече защото за него това наистина бе първи път. Двамата се срещаха тук и сега, на този тротоар. Напълно класическо навлизане в същността на темата, често обуславящо началото на неща, които впоследствие не са толкова класически.
   Бе измънкал първите слова и внезапно всичко стана пределно просто. Думите бликнаха, изтласкани от малко патетичната, но толкова трогателна енергия на отчаянието. Такава е магията на парадокса: положението бе толкова неудобно, че нямаше друг избор, освен да не се измъкне от него по възможно най-елегантния начин. След трийсет секунди дори успя да я разсмее. С което направи пробив в анонимността.
   Тя прие да пият кафе и така се разбра, че не бърза за никъде. Стори му се безкрайно странно, че може да прекара известно време с жена, която току-що е забелязал. Открай време обичаше да се заглежда в жените на улицата. Дори си спомняше романтичното си юношество, когато бе способен да следва момичетата от добри семейства чак до вратите на домовете им. В метрото му се случваше да се прехвърля в друг вагон, за да е по-близо до някоя пътничка, която бе забелязал отдалече. Бидейки роб на чувствеността, той все пак си оставаше романтик и вярваше, че светът на жените би могъл да бъде сведен до една-единствена жена...

Преводач Георги Ангелов
Издателство Колибри (2014)

Деликатност в Pimodo

понеделник, 17 август 2015 г.

Тадеуш Доленга-Мостович >> Морал

Там, където си щастлив и нужен

   Професор Йежи Добранецки бавно остави слушалката и без да гледа жена си, каза с привидно безразличен тон:
   – В събота имаме общо събрание на Лекарския съюз.
   Като не откъсваше поглед от него, Нина попита:
   – И какво друго искаше Бернацки? Нали той се обади?
   – Нищо особено. Някакви организационни въпроси – махна с ръка Добранецки.
   Твърде добре познаваше мъжа си, за да не проникне зад маската на безразличие върху лицето му. Досещаше се, че на главата му пак се е стоварил някакъв удар, че отново е претърпял поражение, което иска да скрие от нея.
   Ах, този слаб човек, този човек, който не умее да се бори, който губи пост след пост и все повече е избутван в сянката, в сивите редици на посредствените лекари. В този момент тя почти го ненавиждаше.
   – За какво ти се обади Бернацки? – твърдо попита тя.
   Той стана, закрачи из стаята и заговори спокойно и снизходително:
   – Вероятно... те имат право... Полага му се... Да не забравяме, че на Вилчур му се полага някаква морална компенсация за всичките му нещастия.
   Нина се изсмя. В големите ѝ зелени очи проблесна пренебрежителна ирония. Красивите ѝ устни, устните, които бяха винаги в неговото съзнание, дори по време на работа, се разтегнаха в гримаса на отвращение.
   – Компенсация?... Но той отдавна си я получи, и то тъпкано. Да не си сляп? Отнема ти постовете един след друг. Грабна ти управлението на болницата, издърпа ти студентите, пациентите, приходите... Компенсация!
Добранецки се навъси и каза с нетърпящ възражение тон:
   – Всичко това му се полага. Вилчур е голям учен, гениален хирург.
   – Да, а ти какъв си? Преди шест години, когато се омъжих за теб, вярвах, че ти самият се мислиш за най-добрия хирург, за най-прочутия учен.
Добранецки смени тона. Облегна се на ръба на бюрото, наведе се към жена си и заговори спокойно:
   – Скъпа Нина, трябва да разбереш, че има известно степенуване, известна йерархия, има различни степени на човешките стойности... Как можеш да ме упрекваш, че съм достатъчно самокритичен, за да преценя, че Вилчур ме превъзхожда в много отношения и аз трябва да му отстъпвам?... Впрочем...
   – Впрочем - хвана се за думата му тя – няма какво да говорим. Добре знаеш моето мнение по тази тема. Ако на тебе ти липсват амбиция и воля за победа, аз ги притежавам в излишък. Няма да се примиря с ролята на жена на някакво нищожество. И те предупреждавам: ако се стигне най-сетне дотам, че да бъдеш принуден да заминеш на работа в някакъв си Пилкутков, аз няма да тръгна с тебе.
   – Нина, не прекалявай.
   – О, така ще свърши всичко. Мислиш, че не разбирам ли? Още отсега Вилчур протежира доцент Бернацки. Ще те бутнат на дъното! Аз нямам с какво да взема коженото палто от кожухаря! Разбира се, това тебе изобщо не те интересува, но аз няма да го понеса, аз не съм се родила да бъда съпруга на някакъв си бедняк. И те предупреждавам…
   Тя не довърши, но в гласа ѝ прозвуча прекалено ясна закана.
   Професор Добранецки каза тихо:
   – Не ме обичаш, Нина, никога не си ме обичала…
   Тя поклати глава.
   – Грешиш. Но аз мога да обичам само истински мъж. Истински - това означава борбен, побеждаващ, готов на всичко за жена си.
   – Нина – каза той с нотка на упрек в гласа. – Нима не правя всичко, което е по възможностите ми?
   – Не правиш. Ние все повече обедняваме, с нас все по-малко се съобразяват, избутват ни в сянката на обществото. А аз не съм създадена за живот в сянка. И не забравяй, че съм те предупредила!
Тя стана и тръгна към вратата. Когато вече бе поставила ръка на бравата, той извика:
   – Нина!
   Тя обърна глава. В очите ѝ, които преди малко искряха от гняв, той забеляза ужасяваща хладина.
   – Какво друго искаш да ми кажеш? – попита тя.
   – Какво искаш от мен?... Как трябва да постъпя?
   – Как?... – Направи три крачки към него и каза убедено: - Унищожи го! Премахни го от пътя си! Стани безогледен като него и ще успееш да запазиш постовете си! – Помълча за момент и добави: – И мене... Ако държиш на това.
   Като остана сам, той се отпусна тежко във фотьойла и се замисли. Нина никога не хвърляше думите си на вятъра. А той така добре си даваше сметка, че я обича, че без нея животът му би изгубил цялата си красота, целия си смисъл. Преди шест години, когато я молеше да се омъжи за него, той можеше да смята, че не моли за милост. Вярно че беше значително по-възрастен от нея, но се намираше на върха на успеха, на известността, на славата дори. И на здравето.
   Последните три години му се отразиха фатално в това отношение. Професионалните и финансови неуспехи увредиха нервната му система.
Криеше от Нина все по-често повтарящите се чернодробни кризи, но не можеше да скрие техните последствия. Все повече напълняваше, спеше лошо, на подутото му лице се появиха зеленикави торбички под очите.
Нина дори не се досещаше колко тежко преживява той провалите си. Обвиняваше го в липса на амбиция – него, който цял живот се бе водил именно от амбицията, когото само амбицията беше издигнала до върховете!
Упадъкът бе започнал от оня фатален ден, когато намериха, когато той самият намери изчезналия професор Рафал Вилчур. Колко добре си спомняше този ден! Мрачната съдебна зала и на скамейката на обвиняемите брадат селянин с износени вълнени дрехи, знахар, селски знахар от далечните покрайнини, обвиняван за неразрешени практики, за операции, извършвани с примитивни, ръждиви шлосерски инструменти, за операции, спасили живота на мнозина бедни селяни в едно изостанало село...
   Знахар...
   Професор Йежи Добранецки пръв и единствен разпозна в него своя някогашен шеф и учител, професор Рафал Вилчур, след чието изчезване в продължение на петнайсетина години постепенно, но трайно заемаше, придобиваше и постигаше неговите позиции в науката, практиката и живота.
   Имаше ли тогава право да премълчи своето откритие, имаше ли право да осъди Вилчур на по-нататъшно вегетиране в мизерия и несъзнаване на самоличност, звания, произход?... Днес професор Добранецки не искаше да мисли за това. Знаеше едно: онзи паметен ден преди три години стана проклятието на неговия живот.
   Рафал Вилчур лесно се излекува от многогодишната си амнезия. Възвърна паметта си така бързо, както някога я беше изгубил, а заедно с паметта си върна всичко, което представляваше неговия свят преди трагичния случай. Върна се в своята катедра, при което Добранецки получи в замяна друга, второстепенна. Пое управлението на болницата, а също и на университетската хирургическа клиника. Неговото шумно намиране увеличи славата му. Славата, парите, почестите...

Преводач Иван Вълев
Издателство Хермес (2015)

Морал в Pimodo

неделя, 16 август 2015 г.

Арчибалд Кронин >> Северна светлина

Всичко ли е за продан?

Хенри Пейдж, собственикът на най-стария и уважаван вестник в Хедълстън, получава щедра оферта да продаде „Северна светлина“ на лондонски магнати, които искат да наложат в родния му град всекидневник на име „Кроникъл“. Когато разбира, че новият вестник ще бъде пълен с жълти сензации по лондонски образец, Хенри, който вярва, че пресата трябва да отразява честно и почтено новините, отказва офертата и започва дълга и трудна борба с конкуренцията – борба, която ще го изправи не само срещу „Кроникъл“, но и срещу по-голяма част от населението на областта, в това число и собственото му семейство.
Но дали си струва да пожертваш всичко в името на своите идеали?

Преводач Борис Миндов
Издателство Фама (2015)