събота, 10 май 2014 г.

Димитър Й. Димитров >> Византия между Изтока и Запада

Сърцето на християнския свят, избраният съд на Божието благоволение...

   ... По отношение на линията Византия–Западна Европа доминира възгледът за противоречия, конкуренция и конфронтации, особено от времето на иконоборството нататък.
Непреднамереният анализ обаче показва, че поне до XI в. Византия и Западът поддържат нормален modus vivendi като част от християнския европейски свят. Византия притежава територии в Италия и е пряко ангажирана в политическата обстановка в Средиземноморието и Централна Европа. Венеция за дълго време ще е нещо като византийски 'протекторат'. Западният свят също не е единно цяло, а някои нововъзникващи сили, като въпросната Венеция, служат дълго време като мост, принадлежейки едновременно към византийския и западноевропейския свят. Въпреки противоречията между църковните центрове, особено силни по време на иконоборството и т. нар. Фотиева схизма в средата на IX в., провокирана от българския църковен въпрос, християнският свят все още е единно цяло, на което едва през следващите векове е съдено да се разпадне на два конфесионални дяла.
   Редица византийски автори от VI до XI в. демонстрират чувството за единство. Агатий хвали през VI в. франките, считайки ги за твърде близки до ромеите по вяра и светоглед, въпреки различията в облеклото и езика.
   През X в. император Константин VII Порфирогенет ще съветва своя син Роман, че не е прието и прилично владетелят на ромеите да се жени за варварска жена, но с важното изключение на франките, които се явяват политически наследници на Константин Велики и Западната Римска империя (De Administrando Imperio). Гръцкият език напълно измества латинския след ранния VII в., но „езикът на стария Рим“ е оценяван по достойнство и само по изключение третиран като варварски и не-имперски. Славното минало на Стария Рим никога не е забравено във Византия. В За темите същият Константин Порфирогенет пише, че някога Рим е бил управляван от император, но понастоящем е изоставил имперската власт и се управлява самостоятелно, под контрола на папите.
   Михаил Псел започва през XI в. своята Кратка история (Historia Syntomos) не със Сътворението, а с основаването на Рим, въпреки че по конюнктурни причини е принуден да хвали Новия Рим като по-силен от стария. С древен Рим започва своето изложение и Йоан Зонара в създадената от него История през следващия XII в., сравнявайки славата на древния Рим с не съвсем удовлетворителното настояще...

Издателство Изток-Запад



Лучия Каракашова >> Да готвим с Лучия

Да готвим с удоволствие...

   Направих тази книга с обич – за себе си, за теб и за всички.
   Често казват, че любовта на мъжете минавала през стомаха. Нека не преувеличаваме, но от дългогодишен опит съм убедена, че вкусното хапване осигурява както доброто настроение вкъщи, така и приятното прекарване в компания, а защо не и успешното запознанство.
   Опитала съм се да събера в тази книга дългогодишен опит, широк диапазон вкусове и многобройни източници. Рецептите, които ще намериш тук, идват от различни стари и нови книги, наръчници, тефтери, изрезки и хвърчащи листчета. През годините открих, че често ми е нужно повече време да намеря някоя желана рецепта, отколкото да я приготвя. Обзема ме носталгия, като си припомня старите тетрадки с подгънати краища, често тук-там с някое издайническо петно, съдържащи старателно изписани или набързо надраскани рецепти. Иска ми се, читателю, тази книга да стане за теб такава тетрадка.
   Имам – да си призная – и една егоистична цел. Години наред чувам от близки и приятели: „Моля те, дай ми тази рецепта!“. Давам винаги с готовност, но рецептите често се записват на някое от тези прословути хвърчащи листчета и скоро сцената се повтаря – на живо или по телефона. Та ето начин да събера тези рецепти, за да са готови за близки, приятели, а най-вече за теб, читателю.
   Най-важното, което искам да ти кажа, е, че когато готвенето се възприема като тегоба, резултатът никога не е добър. Готвенето е удоволствие! Съвременните уреди и изобилието на продукти дават възможност бързо и лесно да се приготвят ястия, за които понякога не се сещаме сами, а ни е нужна само една свежа идея или изпитана комбинация. Тук представям рецепти, по-голямата част от които не изискват повече от 30-40 минути подготовка и час – час и половина печене, ако е необходимо.
   Стремила съм се, където е възможно, да съчетая вечните достойнства на старите методи на готвене с предимствата на модерните технологии, които пестят време и са здравословни, без да намаляват вкусовите качества на храната. Не спадам към песимистите, които смятат, че витрокерамиката и индукционната плоча ще изхвърлят завинаги къкрещото часове наред гърне.
   Постарала съм се да включа по малко от кухните на народи, които открай време са се отнасяли към храненето като към празник, а към готвенето като към изкуство – французи, италианци, германци, китайци, индийци. Умишлено пропускам традиционните български гозби – за тях трябва отделна книга, пък и са написани много такива книги. Но има позабравени стари рецепти, които ще разнообразят менюто. Както си му е редът, предлагам супи, салати, леки ястия, основни блюда и десерти.
   Привлекателният вид е задължителен за добрата кухня.
   Драги читателю, използвай тази книга за твое улеснение и удобство, пести си времето, радвай се и споделяй интересни гозби с близки и приятели. Не забравяй – готвенето е удоволствие в две действия. Първото се развива в кухнята, второто – около масата с доволните лица на гощаваните.
   Желая ти дълги години добър апетит и добро настроение! Лучия

Издателство Кибеа



Виктор Самуилов >> Чудовище вкъщи

Книжка за немирни хлапета и за послушни деца – за ангелчета на мама и тате...

Крушите

Знаем тайната дупка в оградата
и промък – у съседа по вила!
Той, понеже косеше ливадата,
се развика по нас – майко мила:

– Ако в двора ми пак се промушите,
ще докопам тояга дебела.
Я сега си обирайте крушите!
– О, обрахме ги, чичко. В неделя.


Художник Яна Левиева

Издателство Жанет 45

Чудовище вкъщи в Хеликон


петък, 9 май 2014 г.

Джек Лондон >> Сияйна зора

За любовта и истинските неща в живота...

   Тази вечер в „Тиволи“ нямаше много хора. Петима-шестима мъже се бяха облегнали на бара, който се простираше по цялата стена на широкото помещение, строено от дялани греди. Двамина от клиентите си приказваха дали чаят от смърч или лимоновият сок е по-добър лек против скорбут. Спорът вървеше доста вяло и често бе прекъсван от мрачно мълчание. Останалите почти не им обръщаха внимание. Покрай отсрещната стена бяха наредени масите за хазартни игри. До масата за барбут нямаше жива душа. Един-единствен мъж играеше на масата за „фараон“. Даже топчето на рулетката не се въртеше, а крупието стоеше до бумтящата, нагорещена до червено печка и бъбреше с една млада тъмноока жена, хубавка по лице и фигура, която от Джуно чак до Форт Юкон всички знаеха като Девицата. Трима играеха покер, но залозите бяха ниски, а играта – вяла. Тази вечер нямаше и никакви кибици. На дансинга в танцувалния салон в задната част на пивницата три двойки унило танцуваха валс под звуците на цигулка и пиано.
   Съркъл Сити не бе обезлюдял, нито пък парите бяха свършили. Златотърсачите от Мусхайд Крийк и другите находища на запад се бяха прибрали, летният добив беше добър и кесиите на мъжете тежаха от златен прах и едри късове злато. Клондайк още не беше открит, а и търсачите по Юкон още не бяха научили възможностите на дълбокото копаене и използването на огъня. През зимата не се работеше и мъжете бяха привикнали да прекарват дългата полярна нощ в големите селища като Съркъл Сити. Време имаше предостатъчно, кесиите бяха пълни, а единствените развлечения се предлагаха в кръчмите. Въпреки това „Тиволи“ беше почти празна, а Девицата, застанала до печката, се прозя с отворена уста и каза на Чарли Бейтс:
   – Ако нещата не се поразмърдат, отивам направо да си легна. Какво му стана на тоя пусти град? Да не са измрели всички?
   Бейтс даже не си направи труда да ѝ отговори, а сърдито продължи да свива цигара. Дан Макдоналд, един от първите кръчмари и комарджии по горното течение на Юкон, собственик на „Тиволи“ и всичките му хазартни маси, унило прекоси големия празен салон и отиде при другите двама край печката.
   – Да не е умрял някой? – попита го Девицата.
   – Май така изглежда – отвърна той.
   – Сигурно всичките в града са ритнали топа тогава – заключи тя и пак се прозя.
   Макдоналд се ухили, кимна и тъкмо понечи да каже нещо, когато входната врата се отвори широко и в осветеното помещение се появи един мъж. С него нахлу облак скреж, превърна се в пара от топлината на стаята, завъртя се около коленете му и запълзя по пода, като ставаше все по-тънка и по-тънка и накрая съвсем изчезна на десетина крачки от печката. Новодошлият свали метличката от пирона на вратата и избръска снега от мокасините си и високите до коляно вълнени чорапи. Той щеше да изглежда много едър, ако в същия момент откъм бара не беше пристъпил да му стисне ръката един огромен мъжага от Френска Канада.
   – Здрасти, Сияйния! – поздрави го великанът. – Мътните те взели, как се радвам да те видя!
– Здрасти, Луи, теб пък кога те довя вятърът? – отвърна новодошлият. – Ела да ударим по едно и да разправиш на всички за Боун Крийк. Ей да му се не види, дай пак да ти стисна лапата! Къде е оня, съдружникът ти? Него търся.
   Още един огромен мъжага пристъпи от бара, за да се здрависа. Олаф Хендерсън и Луи Французина, които заедно разработваха участък при Боун Крийк, бяха сигурно най-едрите мъже в цялата област и макар да бяха само с половин глава по-високи от новодошлия, пред тях той съвсем не изглеждаше като великан.
   – Здрасти, Олаф, с парцалките ще те изям, да знаеш – каза мъжът, когото наричаха Сияйния. – Утре имам рожден ден и ще те тръшна по гръб, та да видиш. Ясно? И теб, Луи, теб също. Мога всичките да ви натръшкам в снега, това ми е за рождения ден. Ясно? Ела да удариш едно, Олаф, и всичко ще ти разправя.
   Идването на новия гост сякаш изведнъж затопли цялата кръчма.
   – Ами че това е Сияйна зора! – извика Девицата, която първа го позна още щом влезе. Намръщеното лице на Чарли Бейтс се разведри при появата на Сияйния, а Макдоналд бързичко отиде при тримата до бара. С пристигането на Сияйна зора сякаш цялата кръчма изведнъж стана по-светла и по-весела. Барманите се разработиха, чуха се оживени гласове, разнесе се смях. Даже цигуларят, като надникна от задния салон, каза на пианиста:
   – Дошъл е Сияйния! – и валсът веднага се ускори, а танцуващите двойки, заразени от общото оживление, този път с истинско удоволствие се развъртяха по дансинга. Отдавна всички знаеха, че появи ли се Сияйна зора, със скуката е свършено.
   Той се обърна с гръб към бара и забеляза до печката жената, която го гледаше с радостно очакване.
   – Здравей, Девичке, как си, сладурано! – извика той. – Здрасти, Чарли! Какво ви е станало бе, хора? Я се развеселете малко, един ковчег струва само три унции злато! Идвайте насам всичките да ударим по едно! Хайде насам, какво сте се умърлушили, всеки да казва какво ще пие. Елате всички насам! Тази нощ е моя, ще пия до дъно! Утре навършвам трийсет – остарявам, значи. Изпращам младостта с гръм и трясък! Какво ще кажете? Идвайте насам тогава, всички насам!
   – Я чакай малко, Дейвис! – извика той към крупието на „фараон“, който беше вече станал от стола. – Хвърли картите, да видим кой ще плаща пиенето тази вечер – аз или вие всичките? – Извади тежка торбичка със златен пясък от джоба си и я хвърли върху Висока карта. – Петдесет – обяви той.
   Дилърът раздаде две карти. Спечели Високата карта. Дейвис записа сумата в тефтера, човекът при везните отмери златен пясък за петдесет долара и го изсипа в торбичката на Сияйния. В задния салон валсът беше приключил и трите двойки, заедно с цигуларя и пианиста, се отправиха към бара.
   – Идвайте насам! – покани ги Сияйния. – Поръчвайте каквото искате! Тази нощ е моя, давайте, че рядко се случва. Идвайте всички, сиваши и агайдики! Казвам ви, че тази нощ е моя...
   – Крастава нощ, ви казвам! – намеси се Чарли Бейтс.
   – Вярно, братле, така е – весело продължи Сияйния. – Крастава нощ, но пък моята! Аз съм крастав дърт единак. Я ме чуйте как вия!
   И той наистина почна да вие точно както вие вълк единак, а в това време Девицата запуши уши с хубавките си пръстчета и потръпна театрално. Минута по-късно тя вече се въртеше в обятията му по дансинга заедно с трите други двойки, докато музикантите свиреха весел вирджински кадрил. Весело танцуваха обутите в мокасини мъже и жени, в залата ставаше все по-шумно и приповдигнато, а в центъра на всичко беше Сияйния – неговото настроение, закачките и шегите му бързо разсяха скуката, която беше обхванала всички преди появата му.
Сякаш самият въздух се промени с пристигането му – огромната му жизненост зарази всички. Мъжете, които току-що влизаха, веднага усещаха промяната, а в отговор на въпросите им барманите кимаха към задния салон и многозначително казваха: „Сияйния празнува!“. И така влезлите оставаха до бара и всеки поръчваше по нещо. Комарджиите също се раздвижиха и скоро край масите вече нямаше място – тракането на чиповете и бръмченето на рулетката монотонно и властно се надигаха над хора от груби мъжки гласове, ругатни и гърлен смях.
Малцина познаваха Елам Харниш под друго име освен Сияйна зора – името, което той получи още в дните на първите заселници заради навика му сутрин да измъква другарите си изпод одеялата с неспирното натякване, че зората вече сияе и няма време за губене. Сред пришълците в тази дива и отдалечена арктическа област, където всички бяха пионери, той беше признат за един от най-старите. Мъже като Ал Майо и Джек Маккуесчън бяха дошли преди него, но те бяха пристигнали от изток, през Скалистите планини, от областите около Хъдзъновия залив. Той бе един от първите, които минаха през проходите Чилкут и Чилкет. Преди дванадесет години, през пролетта на 1883-та, едва осемнадесетгодишен хлапак, той бе прекосил Чилкут заедно с петима другари.
   Есента беше преминал обратно прохода само с един от тях. Четиримата бяха погинали при нещастни случаи сред огромната, мрачна и непозната пустош. Оттогава – вече дванайсет години, Елам Харниш продължаваше да търси злато сред сенките на Полярния кръг.
Никой не бе търсил така упорито и издръжливо. Той беше пораснал заедно с тази земя. Друга не познаваше. Цивилизацията беше като видение от предишен живот. Поселищата като Форти Майл и Съркъл Сити му се струваха мегаполиси. Не само че бе пораснал с тази земя, но – колкото и примитивна да беше тя – той бе помогнал за създаването й. Беше участвал в създаването на историята и географията й, а онези, които дойдоха след него, пишеха за неговите преходи и нанасяха на картата пътеките, проправени от собствените му нозе.
Героите рядко си правят кумири от други герои – но сред живеещите в тази млада страна, макар да беше млад, Сияйния се броеше за един от старейшините. По време – той бе пристигнал преди тях. По подвизи – беше оставил другите далеч зад себе си. По издръжливост – всички признаваха, че би могъл да умори и най-яките. Освен това смятаха го за храбър, справедлив и „бял мъж“.
   В земите, където животът се смята за хазартна игра и не се цени високо, мъжете почти автоматично търсят развлечение и отмора в хазарта. Нагоре по Юкон мъжете залагаха живота си за злато, а онези, които успяваха да спечелят злато от земята, играеха с него помежду си на комар. Елам Харниш не беше изключение. Беше мъж до мозъка на костите си, силен беше инстинктът му с цялото си сърце да играе играта на живота. Неговата среда бе определила в каква точно игра да участва. Беше роден в една ферма в Айова, а баща му бе емигрирал в Източен Орегон; точно там, в златотърсаческата област, беше протекло детството на Елам. Така беше пораснал: тежък труд с надежда за големи печалби. Дързостта и издръжливостта бяха важни в играта, но картите се раздаваха от великия бог – Късмета. Честната работа за сигурните, но мижави печалби не се ценеше. Истинският мъж играеше на едро. Той залагаше всичко, за да получи всичко, а ако не получеше всичко – значи е загубил. И така, в течение на дванадесетте години в Юкон, Елам Харниш беше от загубилите. Вярно, че миналото лято изкара двайсет хиляди долара от Мусхайд Крийк, а под земята в участъка му имаше сигурно още толкова. Но – по собствените му думи – това значеше само, че си е получил обратно собствената миза. Мизата беше цели дванадесет години от живота му, а за такъв залог четиридесет хиляди бяха твърде малка печалба – цената на едно питие и един танц в „Тиволи“, прекарването на зимата в Съркъл Сити и осигуряване на работата в участъка за следващата година.
   Мъжете от Юкон бяха преиначили старата поговорка и сега тя гласеше: „Мъчно дошло, лесно отишло“. След кадрила Елам Харниш покани всички в кръчмата да пият по още едно. Всяко питие струваше долар, златото вървеше по шестнайсет долара за унция; в пивницата имаше тридесет души, които приеха поканата, и след всеки танц Елам черпеше всички. Това беше неговата нощ – плащаше само той...

Издателство Хермес

Сияйна зора в Хеликон


Крис Кълъмбъс, Нед Визини >> Къщата на тайните

Задъхано приключение за тайната сила на книгите... Дж. К. Роулинг

   – Даян, семейството ни търси нова къща вече цял месец и през това време ни стана ясно, че брокерите използват език, който наричам „кодиран“.
   – Със сигурност нямам никаква представа за какво говориш.
   – Извинявай, но би ли ми казала какво точно означава „нямам никаква представа за какво говориш“? – намеси се осемгодишната Елинор. Тя имаше пронизващи очи, малко остро носле и дълга къдрава коса (същия цвят като на сестра є), в която понякога се лепваше дъвка и си оставаше там, ако през деня бе лудувала. Обикновено беше тиха, освен в моментите, когато очакваха да пази тишина, заради което Брендан и Кордилия я обичаха най-много. – Как е възможно да си сигурна, след като не знаеш?
   Кордилия погледна с одобрение сестра си, кимна и продължи:
   – Исках да кажа, Даян, че когато брокерите изрекат „очарователна“, имат предвид „малка“. Когато кажат „старинна“, означава, че е „меча бърлога“. „Около нея има парк“ означава, че е пълна с термити. А виж, за „истинска перла“ не знам... сигурно означава „порутена“.
   – Стига вече, това са пълни тъпотии – измърмори Брендан, без да откъсва очи от екрана, подразнен, че сам не се е сетил за всичко това.
   Кордилия изви очи и продължи:
   – Даян, да не би да се каниш да покажеш на семейството ни някое порутено къще, пълно с термити, което не става и за кучешка колиба?
   Даян въздъхна.
   – Тя на колко години е?
   – Петнайсет – отвърнаха в един глас доктор Уокър и съпругата му.
   – Говори, сякаш е на трийсет и пет.
   – Защо – обади се отново Кордилия, – защото задавам смислени въпроси ли?
   Брендан протегна ръка от задната седалка и прекъсна разговора, изтегляйки жицата на спикъра от таблото.
   – Брендан! – изкрещя госпожа Уокър.
   – Просто се опитвам да спестя срама на семейството.
   – Госпожа Добсън се канеше да ни разкаже за къщата!
   – Вече знаем какво ще представлява. Ще се окаже абсолютно същата като всички други, които можем да си позволим: кофти.
   – Съгласна съм – обади се Кордилия, – а вие много добре знаете колко мразя да се съгласявам с Брен.
   – Много даже се кефиш, когато се съгласяваш с мен – изломоти Брендан, – защото само тогава знаеш, че си права.
   Кордилия се изсмя, а Брен не можа да се сдържи и се усмихна.
   – Добре го каза, Брен – намеси се Елинор и погали брат си по несресаната коса.
   – Деца, да се опитаме да мислим положително за къщата – обади се доктор Уокър. – „Сий Клиф“ си е „Сий Клиф“. Говорим за прекрасна гледка към моста Голдън Гейт. Искам да я видим и искам да разбера за тази „драстично намалена цена“. На кой номер беше?
   – Сто двайсет и осем – отвърна Брендан, без да вдига поглед. Той притежаваше стряскащия талант да помни какво ли не, което бе резултат от наизустяването на мачове и мръсни филми. Родителите му се шегуваха, че ще стане адвокат (защото беше цар на споровете), но Брендан нямаше никакво желание за тази професия. Искаше да е футболист или във „Форти Найн“, или в „Джайънтс“.
   – Напиши го в телефона ми, ако обичаш. – Доктор Уокър подаде слушалката на Брендан.
   – По средата на играта съм, татко.
   – Е, и?
   – Не мога просто да натисна стоп.
   – Няма ли бутон за временно спиране? – попита Кордилия.
   – Никой не говори с теб, Дил – озъби се Брендан. – Абе, хора, що не ме оставите на мира?
   – Че ти си останал почти сам – натякна Кордилия. – Носът ти е вечно забоден в тъпите игри, гледаш да се измък-неш от вечеря с нас заради тренировка по лакрос, отказваш да идваш на екскурзии... като че ли нямаш желание да си част от това семейство.
   – Ама ти си била истински гений – озъби се Брендан – Разкри ме отвсякъде.
   Елинор се наведе напред, взе телефона на баща си и въведе адреса, но го направи наопаки, първо номера, а улицата след това. Кордилия понечи да отговори подобаващо на Брендан, но си каза, че в момента той е в „трудната“ момчешка възраст и може би ръси непрекъснато саркастични подмятания, защото се чувства или мисли, че изглежда недодялан.
   Истинският проблем беше къщата. Дори Елинор бе подозрително настроена. Сигурно щеше да се окаже толкова стара, че кой знае колко хора са умрели в нея. Може би е полуразпаднала се, с изметнати кепенци и поне с пет сантиметра наслоена мръсотия; с дърво с щръкнали клони точно отпред и цяла банда досадни съседи, които щяха да зяпат семейство Уокър и да шушукат: „Ето ги нещастниците, които най-сетне купиха тази руина“.
   Но какво друго им оставаше? Елинор, Брендан и Кордилия, на осем, дванайсет и петнайсет, бяха убедени, че са в най-неблагоприятната възраст, напълно безпомощни и прецакани.
   Затова Брендан продължи да си играе игричката, Кордилия четеше, а Елинор се бъзикаше с джипиеса, докато най-сетне не спряха пред „Сий Клиф Авеню“ 128. Останаха с отворени уста в мига, в който погледнаха през прозорците на колата. Досега не бяха виждали подобно нещо...

Издателство Сиела



Хосе Ортега-и-Гасет >> Изследвания върху любовта

Осем есета...

Обичам те с една неизменна любов,
докато толкова човешки любови са само миражи.
Отдавам ти една чиста и неопетнена любов:
дълбоко в мен зримо е гравирана и запечатана твоята обич.
Ако в духа ми имаше нещо друго освен теб,
бих го изтръгнал и разкъсал със собствените си ръце.
Не искам от теб нищо друго освен любов,
извън нея не те моля за нищо.
Ако я постигна, цялата земя и Човечеството
за мен ще бъдат като облаци прах,
а обитателите на страната - насекоми.

Стих от Герданът на гълъбицата на Ибн Хазм

* Епилог към книгата От Франческа до Беатриче
За психологията на интересния мъж
Черти на любовта
Любовта у Стендал
Любовният избор
Към историята на любовта
І. Промяна в поколенията
ІІ. Бележки върху „куртоазната любов“
Пейзаж с кошута в дъното
Пролог към Герданът на гълъбицата от Ибн Хазм от Кордова

Издателство Фабер



четвъртък, 8 май 2014 г.

Рансъм Ригс >> Домът на мис Перигрин за чудати деца

Тайнствен остров, изоставено сиропиталище...

След ужасна семейна трагедия шестнайсетгодишният Джейкъб тръгва на път към далечен остров край брега на Уелс, където открива развалините на дома на мис Перигрин за чудати деца.
Докато изследва изоставените му стаи и коридори, Джейкъб разбира, че децата на мис Перигрин са били не просто чудати.
Може би са били опасни и неслучайно изолирани на самотен остров.
И може би – колкото и невероятно да изглежда – са още живи.


Издателство Бард




Сали Грийн >> Полулош

Какво е да си полулош? Немного лош? Наполовина лош? А другата половина тогава каква е? И откъде идва лошотията?...

Известие за решение на Съвета на Белите вещици имагьосници в Англия,Шотландия и Уелс

   С оглед на мерките за подобряване на сигурността на Белите, Съветът реши да изготви регистър на всички вещици и магьосници във Великобритания.
   Всяко лице ще бъде обозначено, както следва: Бял (Б); Черен (Ч); Безцветен (БЦВ). Децата от смесени бракове ще бъдат класифицирани по следния начин: 1/2Б/1/2Ч (единият родител Бял, а другият – Черен); 1/2Б/1/2 БЦВ (единият родител Бял, а другият – Безцветен); и 1/2Ч/1/2 БЦВ (единият родител Черен, а другият – Безцветен).
   На първо място е обозначена принадлежността на майката, а на второ – на бащата. Това обозначение ще е в сила, докато не се присъди окончателна принадлежност на лицето (Б, Ч, БЦВ), което трябва да стане най-късно до навършване на шестнайсет години.

   – Знаеш ли какво означава това? – пита Джесика.
   Поклащам глава.
   – Означава, че ти си мелез. Нечистокръвен. Обозначен си като Ч, Черен.
   – Баба казва, че съм Бял.
   – Ще ти се!
   – Наистина казва, че съм наполовина Бял!
   – Ти си наполовина Черен.
   После Джесика продължава с историята:
   – След като жената прочете известието, мама не каза нищо. Влезе вътре, като остави вратата отворена. Жената и Ловецът я последваха. Събрахме се в хола. Мама седна на фотьойла пред камината. Огънят обаче още не бе запален. Дебора и Аран, които си играеха на пода, се настаниха от двете ѝ страни на облегалките на фотьойла.
   – А ти къде си?
   – Стоя права до нея.
   Представям си Джесика, скръстила е ръце, краката ѝ са изпънати с долепени пети.
   – Ловецът застава край вратата. Жената с папката сяда на ръба на другия фотьойл, подпира папката на събраните си колене, в ръката държи химикалка. Казва на мама: „Ще е по-лесно и по-бързо аз да попълня формуляра, а вие само да го подпишете“. След това пита:
   „Кой е главата на семейството?“.
   – Аз – прошепва мама.
   Жената я моли да каже името си. Кора Бърн, отвръща мама. Бяла вещица. Дъщеря на Елси Ашуърт и Дейвид Ашуърт. И двамата Бели.
   Жената пита колко деца има. Мама отговаря:
   – Джесика, на осем години. Дебора, на пет. Аран, на две.
   – Кой е баща им?
   – Дийн Бърн. Бял магьосник. Член на Съвета.
   – Къде е той?
   – Мъртъв е.
   – Простете... – извинява се жената. – А бебето? То къде е?
   – Ето го тук – отвръща мама. – В чекмеджето.
   Джесика се обръща към мен и обяснява:
   – След раждането на Аран мама и татко не искаха повече деца. Раздадоха креватчето, проходилката и всички други бебешки неща. Затова нежеланото бебе спи на една възглавница в чекмедже и е облечено в стари, овехтели дрешки на Аран. Никой не му купува играчки и подаръци, защото всички знаят, че е нежелано. Никой не носи цветя и шоколадови бонбони на мама, защото е всеизвестно, че тя не го е искала. Никой не би искал такова бебе. След раждането мама получи само една картичка.
   Замълчава.
   – Искаш ли да знаеш какво пишеше в нея?
   Поклащам глава.
   – Пишеше: „Убий го!“.
   Захапвам ръката си, не се разплаквам.
   – Жената пристъпва към бебето в чекмеджето, Ловецът също се приближава, защото и той иска да види това странно нежелано създание. Дори и когато спи, бебето е ужасно грозно, с дребно телце, груба кожа и рехава черна косица.
   – Има ли си вече име? – пита посетителката.
   – Натан.
   Джесика изговаря името ми като проклятие.
   – А кой е баща му?
   Мама не отговаря. Не може да се насили да произнесе ужасното име. Но от пръв поглед си личи, че бащата на това отвратително създание е убиец.
   – Може би ще е по-лесно да напишете името на бащата – предлага жената.
   Подава папката на мама. Мама се разплаква. Не може да напише името. Името на най-злия Черен магьосник.
   Отвътре ми напира да изкрещя: „Маркус“. Искам да изрека името му, но ме е страх. Ужасно ме е страх.
   Джесика си поема дъх и продължава:
   – Жената отива отново да погледне спящото бебе, протяга ръка да го докосне…
   – Недей! – обажда се Ловецът.
   Макар че Ловците от нищо не ги е страх, те винаги са нащрек, когато наоколо има черна магия.
   – Та той е още бебе – отвръща тя и погалва голата ръчичка с пръст.
   Бебето се размърдва и отваря очи.
   – О, божичко! – възкликва жената и отстъпва.
   Дава си сметка, че не е бивало да докосва това гадно създание, и отива в банята да се измие.
   Джесика протяга ръка към мен, после се отдръпва.
   – Гнус ме е да пипна такава гадост...

Издателство Колибри

Полулош в Хеликон

Полулош в Books.bg

Ромен Гари >> Сияние на жена

Когато човек е обичал една жена...

Нищо от онова, което ни свързваше, не беше само наше, нищо не беше различно, уникално, рядко или изключително, имаше дълготрайност и вечност, имаше двойка, бяхме по-стари от човешката памет. Не мисля, че има щастие, което да няма все същия вкус от незапомнени времена. Хляб, сол, вино, вода, хладина и огън, двама сме, и всеки е земя, и всеки е слънце...


Издателство Леге Артис

Сияние на жена в Хеликон


сряда, 7 май 2014 г.

Маргарита Петкова, Добромир Банев >> Абсурдни времена

Поетичен диалог

Тя:

Да имаш мен? Наистина си луд.
Защо ли все такива ме привличат?
Нагледах се на разни – Брут до Брут.
Не сядай между тях, ако обичаш.
Не ти отива важно да седиш
в абсурдни времена като сенатор.
Да съдиш искаш? Ами отсъди!
И после заплати за мен –
с главата си!

Той:

Такава те избрах – жена без страх.
Уверена и гневна като хала.
Да те обичам с времето не спрях.
Не ти го казвам, чакайки похвала.

Предателствата чужди са за мен.
И луд съм, да, от нежност полудявам.
Не съдя никого, а теб – съвсем.
Да ме обичаш само се надявам.

Издателство Лъчезар Минчев



>> Създатели на историята

В епохата на завоевателите 4 в. пр. Хр. – 5 в. сл. Хр.

Великите личности решават задачите, поставени пред обществото, те разкриват новите обществени потребности и поемат върху себе си отговорността за удовлетворяването им. В това е силата и значението им, при това колосални.

В изданието са включени разкази за живота и делата на: Александър Велики, Птолемей I Сотер, Чандрагупта Маурия, Ашока, Ханибал, Цин Шихуан-ди, У-ди, Сула, Митридат, Спартак, Цезар, Клеопатра, Август, Клавдий, Нерон, Траян, Адриан, Марк Аврелий, Диоклециан, Константин, Юстиниан, Аларих, Атила.

Издателство Мария Арабаджиева



Хърман Мелвил >> Моби Дик

Много приличен на кит. Шекспир, Хамлет

Именувайте ме Ишмиъл. Преди няколко години – не е важно точно кога, – останал почти без пари и без особено привлекателни занимания на сушата, намислих да направя едно пътешествие по море, да видя водните пространства на земята. Така прогонвам аз скуката и подобрявам кръвообращението си. Щом открия, че ставам намусен; щом в душата ми настъпи влажен, дъжделив ноември; щом почна да минавам неволно край погребални бюра и да следвам всяко срещнато погребение; а особено щом ипохондрията ме обземе дотолкова, че единствено здравото нравствено чувство ме възпира да изляза на улицата и да заблъскам минувачите – тогава аз си давам сметка, че е крайно време да замина колкото е възможно по-скоро на далечно плаване. То е за мене заместител на пистолета и куршума. Катон се е нанизал с философски замах на меча си; аз се насочвам безшумно към кораба. В това няма нищо чудно. Макар и да не го съзнават, почти всички хора в различни степени и в различни времена споделят моите чувства към океана.
   Вземете например вашия островен Манхатън, опасан с кейове, както индийските острови са опасани с коралови рифове; търговията го залива отвред със своите вълни. Всички улици отдясно и отляво ви отвеждат към водата. Накрай града е крепостта, а там във величествения вълнолом се плискат вълни и лъхат ветрове, които само допреди няколко часа не са съзирали суша. Погледнете тълпите, дошли да им се любуват.
   Разходете се из града в някой сънлив съботен следобед. Тръгнете от Корлиърс Хук към Кентис Слип, а оттам пред Уайтхол на север. Какво виждате? Застанали като безмълвни стражи около града, хиляди и хиляди смъртни стоят унесени в мечти по океана. Някои са се облегнали на опорните стълбове; други са насядали по парапета на кея, трети надничат през фалшборда на китайски кораби; а някои са се покатерили по вантите, сякаш се стремят да се взрат още по-далеко в морето. Всички те са жители на сушата; през цялата седмица са били затворени между дъски и мазилка – вързани пред гишета, заковани за чинове, завинтени пред писалища. Какво се е случило? Нима са изчезнали зелените поля? Какво търсят тия хора тук?
   Погледнете! Идват нови тълпи, тръгнали право към водата, решени сякаш да се гмурнат в нея. Странно! Те ще се успокоят едва когато стигнат самия край на сушата; не ги задоволява скитането под сенчестия заслон на пристанищните складове.
   Не. Те трябва да доближат самата вода, като внимават само да не паднат в нея. Стоят те тъй, заели мили... левги. Всички са жители на сушата, дошли от улички и алеи, от улици и булеварди – от север, изток, запад и юг. Но тук всички са единни. Нима магнитните стрелки на компасите от всички тия кораби са ги привлекли тук?
   Но не е само това. Да кажем, че сте на сушата; на някое високо плато с езера.
   Тръгнете по която и да е пътека; в девет десети от случаите тя води към някоя долинка и свършва до речен вир. В това има сякаш магия. Накарайте най-разсеяния човек, потънал в най-дълбока замечтаност, да тръгне с вас и той ще ви заведе неминуемо към вода, стига да има вода в тая местност. Направете този опит, ако някога ви сполети жажда в Голямата американска пустиня и в кервана ви се намира случайно някой професор метафизик. Да, всеизвестно е, че водата и съзерцателността са слети неразривно...

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Моби Дик в Хеликон

Моби Дик в Books.bg

вторник, 6 май 2014 г.

Георги Данаилов >> Къща отвъд света

Къща отвъд света е архибългарска. Георги Величков

И гледаме се дълго с планината,
а помежду ни никаква досада.
Ли Бо, VIII век

   Тази книга е историята на едно знаменито бягство. На приключение, случило се в действителност, на преживяване, което все още не е приключило. Истина е, че поражението вече се предусеща, че можеше да се предвиди от самото начало, но то не изглежда жестоко и би следвало да се посрещне с усмивка. Началото на всичко е, разбира се, в детството. Дали съм се впечатлил от някоя илюстрация изобразяваща зимна гора в сянката на настъпващата нощ и самотен светещ прозорец или може би от най-обикновена коледна картичка, сняг, борове, затрупана хижа, наивна, подсладена картина, която би възмутила свирепите днешни художници. Не знам, не помня, но от онова време в мене е останала следа. Изображението се е запазило в душата ми и винаги щом видя подобна гледка в планината усещам тръпка и някакъв кротък зов. С годините той става все по-тъжен и тих. Ето това е нещото, за което съм копнял. Светлината на самотния нощен прозорец в снежната гора и огън в огнището. Толкова просто, толкова постижимо и тъй изплъзващо се и чезнещо от взора. Но все пак трябваше да се опита.
   – Искам да си купя къща в Родопите.
   – И ние искаме – казаха приятелите ми.
   – Аз обаче наистина ще си купя къща в Родопите.
   – И ние наистина...
   А математикът делово попита:
   – Кога тръгваме? Знам къде се продават.
   – Например в събота!
   – Готово – каза той.
   И започна сънят. В събота рано, много рано потеглихме със малкото старо рено. Математикът, синът ми и аз. Пътувахме бързо и неусетно стигнахме градче в подножието на планината. От бързане не бяхме закусили. Решихме да спрем и влязохме в едно отворено заведение, пълно с посетители. Те седяха около масите, сиви, мрачни и пиеха мента. Часът бе осем сутринта! Математикът се изненада много приятно, но аз добре го познавах и бях непреклонен.
   Никаква мента! Чака ни път и сделки. Чакат ни родопските къщи всред смърчове, ели и борове. Чакат ни благосклонни продавачи. Седнали на праговете и повтарящи: Стари къщи продаваме, здрави къщи продаваме!
   Глупости! Оказа се, че в този край на планината отдавна вече нямало къщи за продан, ни стари, ни нови, а и да откриеш някоя, искали и много пари. Посърнахме. Вечерта пренощувахме в Чепеларе и се опитвахме да се разтушим с червено вино.
   – Къде са ти къщите, бе? – попитах гневно аз.
   – Изкупили са ги, ние докато се наканим...
   Нещеш ли на другата сутрин, когато омърлушени се запътихме към автомобила, без да знаем, кой път да хванем, пред нас се появи съдбата. Един стар познат – художник от киното.
   – Къде сте тръгнали бе?
   – Тъй и тъй.
   – Сериозно ли?
   – Ами как.
   – Всъщност – каза той – щом сте дошли до тук да търсите къщи, значи разстоянията от София не ви интересуват.
   – Хич не ни интересуват!
   – Ами тогава, ще ви кажа, че от другата страна на планината, на запад, има едно село истинска приказка, едно село с къщи по на няколко ката и всичките се продават.
   – Как така?
   – Ей така!
   След пет минути реното фучеше по асфалта, гумите цвилеха, ние бяхме радостни, направо щастливи и изобщо не обърнахме внимание на черните облаци, на гръмотевиците, на бурята, на пороя, който рукна отведнъж и щеше да удави малката кола във въртопи и водопади. Локвите станаха езера. Из под колелата бликаха гейзери. Край пътя някаква река преля, чистачките не смогваха да се преборят с дъжда. Карахме напред жумишком. Надявахме се, че по шосето няма други луди освен нас. Сетне дъждът изведнъж секна облаците се раздраха, засиня небето и пред нас във висотите се белнаха върховете на Пирина. Господи, господи, с какво ли вълшебно питие си се опил, когато си създавал този край. По въпроса за напитките, математикът имаше готов отговор. Но не се доизказа, защото бяхме стигнали цяла колона автомобили, камиони, автобуси, отчаяно спряли на пътя. Пред нас имало срутване. Ще го разчистят ли? . Ще го разчистят, как няма да го разчистят. До довечера не може да не го разчистят. До довечера ли? Най-рано. Сега се обадили за булдозерите, а булдозерите май били изпратени на друго място, пък за да дойдат трябвало да ги натоварят на ремаркета, а ремаркета имали военните, но командирът на поделението, кой знай де го, щото днес е неделя. И той макар да е офицер си е човек, човекът...
   Беше неделя, а утре понеделник. Утре и аз, и математикът, бяхме на работа, дори синът ми трябваше да ходи на училище и всичко се проваляше тъй пред очите ни. Светещият прозорец в гората изведнъж угасна. Не помня как мина седмицата. Останал е само спомен от очакването. Моят шеф обичаше да казва животът е чакане, Данаилов, животът е чакане. Естествено той заявяваше това само когато закъсняваше за уречен час. Най-сетне дойде петък. Оказа се, че математикът бил зает тия дни, но съвсем строго ни заръча, гледаме, каквото гледаме, избираме къща и за него.
   – Никъде няма да ходите без мен – решително каза жена ми. – Кой знае каква къща ще купите!
   Това всъщност означаваше, че тя одобрява налудничавата ни идея. А единодушието в семейството е радост.
   Пътят, който водеше до тайнственото село се откланяше от долината на Места и започваше да вие, извива, лъкатуши, неочаквано се изтърбушваше, хлътваше, после сякаш се загубваше сред камъняците, никакъв го нямаше, току пак се появяваше. След един завой пред нас изникна голямо село с бяла джамия, къщите бяха каменни, отсечени кубове, неизмазани, груби, здрави, сурови. Селото беше пълно с дечурлига. Те подтичваха край колата, подвикваха, замеряха ни с камъчета и пръчки. Изведнъж жена ми ахна. На бял кон, възседнала го по женски, към нас приближаваше мома в гиздава носия, с бяла кърпа около главата, със шалвари, бели чорапи със смайващи шарки, а дрехата и престилката бяха тъй красиво пъстри, и тя самата седеше на самаря тъй напето, с велико достойнство, че нямаше никакво съмнение, това беше видение, още повече, че цялата тази прелест се движеше всред кални локви, кравешки фашкии и безброй, търкулнали се навред кръглички кози извержения.
   – Видя ли я! – попита възторжено жена ми.
   – Видях я! – отвърнах аз, обърнах се да зърна тази хубост още веднъж и в това време реното така се тресна в една яма, че всички си ударихме главите в покрива му. Ох! Ако знаехме какво ни очаква, ако знаехме, че това бе само безобидно премеждие, може би никога нямаше да стигнем до целта си и днес нямаше за какво да се разказва. Казано без заобикалки след селото път вече нямаше. Една широка камениста пътека продължаваше нагоре в планината, отлявата и страна беше зинала пропаст и нейде в глъбините и проблясваше тясна сребърна река, от другата – надвисваха стръмни склонове...

Издателство Абагар



понеделник, 5 май 2014 г.

Алекс Фъргюсън >> Моята автобиография

Двадесет и седем славни години и още много истории...

   В едно пътешествие във футбола, продължаващо цял живот, има спадове, дъно, поражения и разочарования. В ранните си години в Абърдийн и Манчестър Юнайтед осъзнах веднага, че целта е да се изградят доверие и лоялност у играчите и аз трябваше да им ги дам първи. Това е отправната точка за връзката, върху която се изграждат великите начинания. Умението ми да наблюдавам внимателно ми помогна много. Някои хора влизат в стаята и не забелязват нищо. Използвайте очите си – ще разберете, че всичко е пред вас. Аз използвах тази способност при оценяването на тренировъчните навици, моделите на поведение и настроението на играчите.
   Разбира се, че майтапите в съблекалнята и всички мои съперници на треньорската скамейка много ми липсват: онези страхотни чешити от старата школа, които бяха големите имена в играта, когато аз дойдох в Юнайтед през 1986 г. Рон Аткинсън не изпита никакво огорчение, след като напусна клуба, и винаги ни хвалеше. Джим Смит е прекрасен човек и добър мой приятел. Неговото гостоприемство може да ви задържи у тях цяла нощ. Когато се прибирах вкъщи след такава нощ, върху ризата ми имаше следи от пепел от пура.
   Големия Джон Силет, който тренираше Ковънтри Сити, беше също така чудесна компания; няма да забравя и покойния Джон Лиал, който ме напътстваше през моите ранни години и ми отдели толкова много време. Първата ми среща с Боби Робсън беше през 1981 г., когато Абърдийн изхвърли Ипсуич в елиминационната фаза на Купата на УЕФА. Боби дойде в нашата съблекалня и стисна ръката на всеки един играч. Това беше истинска класа и неговото ценно приятелство никога не бе забравено. Неговата кончина беше голяма загуба в нашия живот.
   Имаше и други от старата школа, които бяха оцелели, защото притежаваха трудова етика, достойна за възхищение. Ако отидех на мач на резервите, там винаги щях да намеря Джон Ръдж и Лени Лорънс, както и една от големите личности в този спорт, чиито формации на Олдъм носеха незаменима свежест. Имам предвид големия Джо Ройл. Олдъм ни поизплаши в няколко мача. Да, всичко това ми липсва. Хари Реднап и Тони Пюлис са други големи образи от моето поколение, а Сам Алърдайс ми стана голям приятел.
   Имах късмета да работя с прекрасен и лоялен екип в Юнайтед. Някои от тях работиха за мен в продължение на повече от двайсет години. Моята лична секретарка Лин Лафин ме последва в пенсионирането и все още ми е лична секретарка в новия ми офис; Лес Кършоу, Дейв Бушел, Тони Уелън и Пол Макгинес. Рецепционистката Кат Фипс, която се грижеше и за залата за брифинги след мач на „Олд Трафорд“, работи в Юнайтед над 40 години. Джим Райън, вече пенсионер, брат ми Мартин, който работеше като скаут в чужбина над седемнайсет години (доста трудна професия), и Брайън Маклеър.
   Норман Дейвис: какъв човек! Верен приятел, който се спомина преди няколко години. Неговият заместник в работата по екипировката Албърт Морган също е стойностна личност, чиято лоялност никога не бе поставена под съмнение. Нашият лекар Стив Макнали, главният физиотерапевт Роб Суайър и целият му екип, Тони Стръдуик и неговата група от енергични спортни учени, нашите момичета от пералнята, кухненският персонал, главният офис на Джон Аликзандър, Ан Уайли и всички момичета. Джим Лоулър и целият му екип ловци на таланти. Ерик Стийл, треньор на вратарите. Саймъни Стив Браун от екипа по видеоанализ. Екипът, който се грижеше за терена, ръководен от Джо Пембъртън и Тони Синклер. Екипът по поддръжка със Стюарт, Греъм и Тони: всичките трудолюбиви момчета. Може би съм пропуснал един или двама, но съм сигурен, че те знаят, колко ги уважавам всичките.
   Помощниците и треньорите ми помагаха много през годините. Арчи Нокс, истински мой съюзник в ранните години, Брайън Кид, Ноби Стайлс, Ерик Харисън, един наистина великолепен треньор на юношите. Стив Макларън, много иновативен и енергичен треньор. Карлош Кейрош и Рене Мюленстийн – двама прекрасни треньори – и моят помощник-мениджър Мик Фелън, изпечен в занаята, адски наблюдателен, истински футболен човек.
   Основите на моето мениджърско дълголетие бяха положени от Боби Чарлтън и Мартин Едуардс. Най-големият им подарък към мен беше времето, осигурено за изграждане на цялостен футболен клуб, а не толкова на конкретен футболен отбор. Тяхната подкрепа беше последвана от чудесните отношения между мен и Дейвид Гил през последното десетилетие...

Издателство Сиела



Сьорен Киркегор >> За понятието Ирония

С постоянно позоваване на Сократ...

   Във Въведението към своята магистърска теза Киркегор заявява, че за него анализът на понятието за ирония трябва да бъде предшестван от „стабилно и автентично схващане за историко-достоверното и феноменологично съществуване на Сократ“. „В днешно време всекиму е известно, че традицията свързва думата ирония с живота на Сократ, но от това не следва, че всеки знае, що е ирония... Той не е бил като някой философ, който излага своите схващания, при което именно самото изложение не представлява настоящето на идеята, а по-скоро това, което Сократ е казвал, е означавало нещо друго. Външното изобщо не е било в хармонично единство с вътрешното, дори по-скоро е било негова противоположност и именно под този ъгъл на пречупване трябва да бъде разбиран той...“ (с. 32). Да обърнем специално внимание на това противополагане на външното и вътрешното, което ще постави Киркегоровото разбиране за иронията в ракурс, доста различен от резултиращото от немските дилеми. Наистина, Киркегор се доближава до романтиците с настояването си за това, че разбирането на Сократовото философстване е най-добрият подстъп за осмислянето на понятието за ирония. За разлика от тях обаче, Киркегор още на първите уводни страници на своята работа въвежда друго значение на думата ирония, друга парадигма за нейното склонение. Първото и основно значение според романтиците на думата ирония е онова, което Фр. Шлегел нарича „съзнателна преструвка“, играта на гения-художник на своя живот, която той непрекъснато играе със своето обкръжение от простосмъртни и техните тривиални представи за добро и зло, за красиво и грозно. Киркегор дефинира своето приоритетно значение на думата ирония не с термините, оправдаващи субективния произвол на Гения, а в духа на обективната и на отрицателната диалектика. Задължително е да се отбележи, че те не са монопол само на Хегел (както обикновено се мисли), а са утвърдени в европейското мислене от Хераклит и Зенон от Елея, от Платон в „Парменид“ и „Софистът“, от Аристотел и Прокъл. „Ако сега кажем, че иронията е съставлявала субстанциалното в неговото битие (това разбира се е едно противоречие, но така и трябва да бъде) и ако постулираме по-нататък, че иронията е едно отрицателно понятие, то лесно ще се види колко трудно и дори невъзможно е да се изгради неговият образ или поне точно толкова трудно, колкото да се изобрази един горски дух с шапката, която го прави невидим.“ Ако се задържим още малко и при Киркегоровото фиксиране върху противоположността между вътрешното и външното, сиреч между онова, което се мисли и онова, което се изразява от думите, ще видим още по-отчетливо Киркегоровата парадигма за скланяне на думата ирония. В нея иронията е не само “съзнателна преструвка” (каквато е за романтиците) и не просто „безкрайна абсолютна отрицателност“ и „момент в спекулативната идея“ (както я мисли Хегел). Киркегор изтъква противоположността между вътрешното, мисленото и външното, говореното и изразяваното, като по този начин очертава своето разбиране за Сократовата ирония като интелектуално притворство. (Тук може да се вметне и
това, че притворство, лукавство и лицемерие са думи, които по-плътно се доближават до етимологията на думата eirwneia, отколкото преструвка). Интелектуалното притворство на Сократ и противопоставянето на вътрешното, мисленото и външното, изразяваното от езика е една от възможните форми на поставянето на вечното философско питане: Как думите означават мислите? Да повторим казаното от Киркегор: „... това, което Сократ е казвал, е означавало нещо друго“. Това е според Киркегор най-общата формула за дешифрирането на Сократовата ирония и не случайно в тази връзка той заговорва и за необходимостта от „ново интегрално смятане“ за схващането на Сократовото битие и изразяване. Това е и най-съзвучното от Киркегоровата интерпретация с модерните логоцентрични и семиотически опити върху история на философията. (Да си припомним призива на Умберто Еко за възраждане на интереса към отминалата философия чрез пренаписването на нейната история като история на теориите за знаците и семиотиката). Освен като безспорен синтез на отминалите антитетични немски дебати, Киркегоровото разбиране за Сократовата ирония може да бъде схванато и като философска прогностика, като взиране и в нашите съвременни търсения. То поставя изобщо проблема за иронията в полето на семиотичните търсения: Какво означават думите, когато са знаци не на мислите, а на нещо друго? Кое е това друго? Какво е то? Друго на мислите, които мислим, или друго на думите, с които бихме изразили непресторено и неиронично мислите, които мислим?... Димка Гочева

Издателство Захарий Стоянов



неделя, 4 май 2014 г.

Нийл Геймън, Майкъл Рийвс >> Сребърният Сън

Новата им мисия: да запазят мира между съперничещите си сили на вълшебството и на науката...

Когато непознатa на име Акейша някак проследява Джоуи до базата на МеждуСвят нещата се усложняват. Никой не знае коя е тя или откъде идва, нито откъде знае толкова много за МеждуСвят.

Опасности дебнат Джоуи и неговата мисия. Сред хората му има скрит предател и ако Джоуи таи някаква надежда за спасяването на МеждуСвят – мултивселената и успешния завършек на мисията, то той ще трябва да разчита на своята съобразителност. А много вероятно и на мистериозната Акейша Джоунс.

Издателство ProBook

Сребърният Сън в Хеликон


Доминик Бона >> Ромен Гари

Едно неспирно приключение

   Висок, слаб младеж с тъмно лице и светли очи се взира замечтано към Залива на ангелите. Югът го е запленил. Влюбен е в слънцето, в нечувания разкош на този климат, който, сравнен със свирепите зими от не­говото детство, го кара да се чувства като в рая. Името му е Ромен Кацев, петнайсетгодишен, евреин, беден, без баща; пристигнал от Полша само преди две годи­ни, през 1927-а, заедно с майка си и намерил убежище в Ница. Горчивите спомени от преживяната във Вилно и Варшава война постепенно избледняват пред великолепната гледка на Ривиерата, декор, който може да бъде измамлив като мираж: палмите, бугенвилиите и жасмините на Лазурния бряг.
   Роденият на Изток Ромен Кацев се е привързал към този южен град, едновременно оживен и ленив, весел, цветен и бъбрив, в който от лимузините, спрели пред белите като крем „Шантийи“ дворци, слизат принце­си, танцьорки и филмови звезди. Тук мечтата може да бъде докосната с ръка: морето, небето и светлините на града са пълни с приказни обещания. След къпането в Средиземно море Ромен най-много обича да се раз­хожда по вълнолома с преметнато през рамото сако, в компанията на своите блянове.
   Макар да е брюнет и да прилича на италианец, тук всички без колебание го смятат за турчин. Според тези южняци бакъреният цвят на лицето, изпъкналите ску­ли, бадемовите очи са признак на по-екзотични коре­ни. В най-добрия случай минава и за монголец. Погледът му предизвиква удивление поради цвета на очите: те са светли, почти прозрачни, в тях синьото е нежно, едва доловимо, скрити са под тежки клепачи, излъчват обаяние и сякаш в тях се таи загадката на неговия про­изход. Ромен Кацев е красив с красотата на метек. Това обидно прозвище понякога достига до ушите му. Миналото му е забулено в тайна, но в лицето му всичко говори за Ориента: едрите черти, силният врат, пълни­те устни. Дори сините му очи биха могли да принадле­жат на запорожки казак или на някой Чингис хан.
   Ходи с блейзер и вратовръзка: беден е, но се гри­жи за външния си вид и най-много се бои да не го по­мислят за изпаднал в нищета емигрант. Старае се да изглежда като порядъчен младеж, възхищава се на филмовите герои с брилянтинени коси и си е купил от вехтошарница стар английски шлифер, който според него е върхът на елегантността.
   В Ница само няколко месеца е обитавал двустаен апартамент на авеню „Шекспир“. Оттогава живее в хотел, не по-малко космополитен от самия град, хо­тел пансион „Мермон“ – както сам казва, като море и като планина. Намира се на булевард „Карлон“ № 7, на днешния булевард „Франсоа Гросо“, на пресечката с улица „Данте“, и представлява голяма боядисана в бежово седеметажна сграда, чиято единствена забележителност е обикновен фриз от началото на века върху фасадата. В нея Ромен заема просторна стая на парте­ра, чиито прозорци гледат към малка градинка. Настанил се е там с майка си. На фамилната фо­тография г-жа Кацева изглежда висока, стройна, въз­слаба жена. Тя е на четирийсет и шест години, свива посивелите си коси на кок и носи скромни сиви или бледолилави рокли. Пуши непрестанно цигари „Голо­аз“ в сини пакети.
   Облеклото ѝ напомня траур по отдавна починал съпруг, но би могло да бъде и на разведена, все още не изгубила хубостта си жена, във всеки случай лишена от мъжка подкрепа, която сама храбро полага грижи за едничкия си син. Казва се Нина и има зелени очи.
   Управителят на „Мермон“, богат литовец, вложил парите си на Запад, я е назначил за администратор на хотела, в който тя се чувства като у дома си, намерила убежище след дълга борба с нищетата. Убежище сре­щу революциите и бедността, където е настанила сина си в стая, достойна за принц, докато тя самата заема задушно килерче на последния етаж. Този обикновен пансион в Ница, където отсядат за кратко най-често англичани и белгийци, се е превърнал в постоянно жи­лище на Нина и Ромен, техен същински и единствен дом. Младежът не взема участие в съвместния живот на останалите обитатели. Сегиз-тогиз пренася някой куфар или дава ключ, но повечето време прекарва затворен в стаята, насаме с книгите и тетрадките.
   Този хотел, в който могат да се чуят всякакви акцен­ти и да се видят живописни личности, е разположен в квартал на Ница, пропит с носталгия по Киев или Санкт Петербург. Някъде между „Промнад дез Англе“ и „Парк Емпериал“, в периметър, очертан от право­славната катедрала и бившата царска резиденция, сред декор от икони и самовари живеят руснаци от вся­какви съсловия, дворяни и еснафи, бакали, адвокати, придворни дами, художници и дори един велик княз, с когото Нина се познава. Най-богатите са се устано­вили в горната част, покрай тюркоазените с позлатени върхове кубета на катедралата. Най-бедните пък жи­веят в ниското, близо до морето. „Мермон“ се намира някъде по средата.
   Ромен говори на руски със своите съседи. Това са полковник Апрельов, бивш офицер от царската армия, старата госпожа Билдерлинг и княгиня Кантакузина, която живее скромно над кафене „Вашингтон“ на ули­ца „Данте“ и носи златен медальон с формата на четирилистна детелина, подарък от херцогинята на Уинд­зор, която тя нарича „Уолис“. Ала в това общество от изгнаници семейство Кацеви заема особено място.
   Най-напред те са евреи и това е достатъчно, за да ги отлъчи от общността на православните, които ходят на църква, завързват там приятелства и се отнасят с безусловно недоверие и презрение към всички евреи, дори към руските. Поздравяват ги на улицата, но до­мовете им са затворени за тях и не ги допускат дори в гробището „Кокад“. Евреите биват погребвани друга­де, в гробището „Монтан“.
   Кацеви не изповядват никаква религия. Не посе­щават и синагогата на улица „Дьолоа“. По гражданско състояние се водят евреи, но не общуват с други се­мейства от своето вероизповедание. Нина Кацева се е справила с този проблем: не говори за Бог и отбягва да споменава произхода си. Може би дори се опитва да го забрави. Що се отнася до младия Ромен, фактът, че е различен, за него все още не е източник на гордост.
   Кацеви са приемани като руснаци в Ница, като ев­реи сред руснаците, като атеисти сред евреите и не принадлежат към нито една общност и или група: жи­веят сами един за друг, встрани от цялото изгнаническо братство.
   Онова, което повече от всякакви различия във ве­роизповеданието отлъчва Нина и Ромен от останалите руски емигранти, е техният стремеж да се интегрират във Франция. Според нансеновия паспорт все още се водят безотечественици, но докато съседите им продължават да бленуват по великолепието и традициите на велика Русия, те самите искат да забравят Москва. Миналото им е прекалено зловещо и не позволява да изпаднат в плен на носталгията. Пристигнали са тук, водени от жаждата за по-добър живот. Затова и възлагат всичките си надежди за бъдещето на родината на човешките права и свободи. Макар Ромен да чувства смътно, че в жилите му тече татарска и циганска кръв, той не си представя друга съдба: сигурен е, че един ден ще бъде французин и ако предоставянето на френско гражданство не се бавеше, това отдавна да се е случи­ло. Не желае да си спомня преживените премеждия по пътя на изгнанието. Сред всички прокуденици, които се стичат от всички посоки на света към Ница, тази приемна метрополия, той се стреми да се държи като същински млад французин и изобщо не споменава за изгубените родни места...

Издателство Колибри

Ромен Гари в Хеликон

Ромен Гари в Books.bg