За любовта и истинските неща в живота...
Тази вечер в „Тиволи“ нямаше много хора. Петима-шестима мъже се бяха облегнали на бара, който се простираше по цялата стена на широкото помещение, строено от дялани греди. Двамина от клиентите си приказваха дали чаят от смърч или лимоновият сок е по-добър лек против скорбут. Спорът вървеше доста вяло и често бе прекъсван от мрачно мълчание. Останалите почти не им обръщаха внимание. Покрай отсрещната стена бяха наредени масите за хазартни игри. До масата за барбут нямаше жива душа. Един-единствен мъж играеше на масата за „фараон“. Даже топчето на рулетката не се въртеше, а крупието стоеше до бумтящата, нагорещена до червено печка и бъбреше с една млада тъмноока жена, хубавка по лице и фигура, която от Джуно чак до Форт Юкон всички знаеха като Девицата. Трима играеха покер, но залозите бяха ниски, а играта – вяла. Тази вечер нямаше и никакви кибици. На дансинга в танцувалния салон в задната част на пивницата три двойки унило танцуваха валс под звуците на цигулка и пиано.
Съркъл Сити не бе обезлюдял, нито пък парите бяха свършили. Златотърсачите от Мусхайд Крийк и другите находища на запад се бяха прибрали, летният добив беше добър и кесиите на мъжете тежаха от златен прах и едри късове злато. Клондайк още не беше открит, а и търсачите по Юкон още не бяха научили възможностите на дълбокото копаене и използването на огъня. През зимата не се работеше и мъжете бяха привикнали да прекарват дългата полярна нощ в големите селища като Съркъл Сити. Време имаше предостатъчно, кесиите бяха пълни, а единствените развлечения се предлагаха в кръчмите. Въпреки това „Тиволи“ беше почти празна, а Девицата, застанала до печката, се прозя с отворена уста и каза на Чарли Бейтс:
– Ако нещата не се поразмърдат, отивам направо да си легна. Какво му стана на тоя пусти град? Да не са измрели всички?
Бейтс даже не си направи труда да ѝ отговори, а сърдито продължи да свива цигара. Дан Макдоналд, един от първите кръчмари и комарджии по горното течение на Юкон, собственик на „Тиволи“ и всичките му хазартни маси, унило прекоси големия празен салон и отиде при другите двама край печката.
– Да не е умрял някой? – попита го Девицата.
– Май така изглежда – отвърна той.
– Сигурно всичките в града са ритнали топа тогава – заключи тя и пак се прозя.
Макдоналд се ухили, кимна и тъкмо понечи да каже нещо, когато входната врата се отвори широко и в осветеното помещение се появи един мъж. С него нахлу облак скреж, превърна се в пара от топлината на стаята, завъртя се около коленете му и запълзя по пода, като ставаше все по-тънка и по-тънка и накрая съвсем изчезна на десетина крачки от печката. Новодошлият свали метличката от пирона на вратата и избръска снега от мокасините си и високите до коляно вълнени чорапи. Той щеше да изглежда много едър, ако в същия момент откъм бара не беше пристъпил да му стисне ръката един огромен мъжага от Френска Канада.
– Здрасти, Сияйния! – поздрави го великанът. – Мътните те взели, как се радвам да те видя!
– Здрасти, Луи, теб пък кога те довя вятърът? – отвърна новодошлият. – Ела да ударим по едно и да разправиш на всички за Боун Крийк. Ей да му се не види, дай пак да ти стисна лапата! Къде е оня, съдружникът ти? Него търся.
Още един огромен мъжага пристъпи от бара, за да се здрависа. Олаф Хендерсън и Луи Французина, които заедно разработваха участък при Боун Крийк, бяха сигурно най-едрите мъже в цялата област и макар да бяха само с половин глава по-високи от новодошлия, пред тях той съвсем не изглеждаше като великан.
– Здрасти, Олаф, с парцалките ще те изям, да знаеш – каза мъжът, когото наричаха Сияйния. – Утре имам рожден ден и ще те тръшна по гръб, та да видиш. Ясно? И теб, Луи, теб също. Мога всичките да ви натръшкам в снега, това ми е за рождения ден. Ясно? Ела да удариш едно, Олаф, и всичко ще ти разправя.
Идването на новия гост сякаш изведнъж затопли цялата кръчма.
– Ами че това е Сияйна зора! – извика Девицата, която първа го позна още щом влезе. Намръщеното лице на Чарли Бейтс се разведри при появата на Сияйния, а Макдоналд бързичко отиде при тримата до бара. С пристигането на Сияйна зора сякаш цялата кръчма изведнъж стана по-светла и по-весела. Барманите се разработиха, чуха се оживени гласове, разнесе се смях. Даже цигуларят, като надникна от задния салон, каза на пианиста:
– Дошъл е Сияйния! – и валсът веднага се ускори, а танцуващите двойки, заразени от общото оживление, този път с истинско удоволствие се развъртяха по дансинга. Отдавна всички знаеха, че появи ли се Сияйна зора, със скуката е свършено.
Той се обърна с гръб към бара и забеляза до печката жената, която го гледаше с радостно очакване.
– Здравей, Девичке, как си, сладурано! – извика той. – Здрасти, Чарли! Какво ви е станало бе, хора? Я се развеселете малко, един ковчег струва само три унции злато! Идвайте насам всичките да ударим по едно! Хайде насам, какво сте се умърлушили, всеки да казва какво ще пие. Елате всички насам! Тази нощ е моя, ще пия до дъно! Утре навършвам трийсет – остарявам, значи. Изпращам младостта с гръм и трясък! Какво ще кажете? Идвайте насам тогава, всички насам!
– Я чакай малко, Дейвис! – извика той към крупието на „фараон“, който беше вече станал от стола. – Хвърли картите, да видим кой ще плаща пиенето тази вечер – аз или вие всичките? – Извади тежка торбичка със златен пясък от джоба си и я хвърли върху Висока карта. – Петдесет – обяви той.
Дилърът раздаде две карти. Спечели Високата карта. Дейвис записа сумата в тефтера, човекът при везните отмери златен пясък за петдесет долара и го изсипа в торбичката на Сияйния. В задния салон валсът беше приключил и трите двойки, заедно с цигуларя и пианиста, се отправиха към бара.
– Идвайте насам! – покани ги Сияйния. – Поръчвайте каквото искате! Тази нощ е моя, давайте, че рядко се случва. Идвайте всички, сиваши и агайдики! Казвам ви, че тази нощ е моя...
– Крастава нощ, ви казвам! – намеси се Чарли Бейтс.
– Вярно, братле, така е – весело продължи Сияйния. – Крастава нощ, но пък моята! Аз съм крастав дърт единак. Я ме чуйте как вия!
И той наистина почна да вие точно както вие вълк единак, а в това време Девицата запуши уши с хубавките си пръстчета и потръпна театрално. Минута по-късно тя вече се въртеше в обятията му по дансинга заедно с трите други двойки, докато музикантите свиреха весел вирджински кадрил. Весело танцуваха обутите в мокасини мъже и жени, в залата ставаше все по-шумно и приповдигнато, а в центъра на всичко беше Сияйния – неговото настроение, закачките и шегите му бързо разсяха скуката, която беше обхванала всички преди появата му.
Сякаш самият въздух се промени с пристигането му – огромната му жизненост зарази всички. Мъжете, които току-що влизаха, веднага усещаха промяната, а в отговор на въпросите им барманите кимаха към задния салон и многозначително казваха: „Сияйния празнува!“. И така влезлите оставаха до бара и всеки поръчваше по нещо. Комарджиите също се раздвижиха и скоро край масите вече нямаше място – тракането на чиповете и бръмченето на рулетката монотонно и властно се надигаха над хора от груби мъжки гласове, ругатни и гърлен смях.
Малцина познаваха Елам Харниш под друго име освен Сияйна зора – името, което той получи още в дните на първите заселници заради навика му сутрин да измъква другарите си изпод одеялата с неспирното натякване, че зората вече сияе и няма време за губене. Сред пришълците в тази дива и отдалечена арктическа област, където всички бяха пионери, той беше признат за един от най-старите. Мъже като Ал Майо и Джек Маккуесчън бяха дошли преди него, но те бяха пристигнали от изток, през Скалистите планини, от областите около Хъдзъновия залив. Той бе един от първите, които минаха през проходите Чилкут и Чилкет. Преди дванадесет години, през пролетта на 1883-та, едва осемнадесетгодишен хлапак, той бе прекосил Чилкут заедно с петима другари.
Есента беше преминал обратно прохода само с един от тях. Четиримата бяха погинали при нещастни случаи сред огромната, мрачна и непозната пустош. Оттогава – вече дванайсет години, Елам Харниш продължаваше да търси злато сред сенките на Полярния кръг.
Никой не бе търсил така упорито и издръжливо. Той беше пораснал заедно с тази земя. Друга не познаваше. Цивилизацията беше като видение от предишен живот. Поселищата като Форти Майл и Съркъл Сити му се струваха мегаполиси. Не само че бе пораснал с тази земя, но – колкото и примитивна да беше тя – той бе помогнал за създаването й. Беше участвал в създаването на историята и географията й, а онези, които дойдоха след него, пишеха за неговите преходи и нанасяха на картата пътеките, проправени от собствените му нозе.
Героите рядко си правят кумири от други герои – но сред живеещите в тази млада страна, макар да беше млад, Сияйния се броеше за един от старейшините. По време – той бе пристигнал преди тях. По подвизи – беше оставил другите далеч зад себе си. По издръжливост – всички признаваха, че би могъл да умори и най-яките. Освен това смятаха го за храбър, справедлив и „бял мъж“.
В земите, където животът се смята за хазартна игра и не се цени високо, мъжете почти автоматично търсят развлечение и отмора в хазарта. Нагоре по Юкон мъжете залагаха живота си за злато, а онези, които успяваха да спечелят злато от земята, играеха с него помежду си на комар. Елам Харниш не беше изключение. Беше мъж до мозъка на костите си, силен беше инстинктът му с цялото си сърце да играе играта на живота. Неговата среда бе определила в каква точно игра да участва. Беше роден в една ферма в Айова, а баща му бе емигрирал в Източен Орегон; точно там, в златотърсаческата област, беше протекло детството на Елам. Така беше пораснал: тежък труд с надежда за големи печалби. Дързостта и издръжливостта бяха важни в играта, но картите се раздаваха от великия бог – Късмета. Честната работа за сигурните, но мижави печалби не се ценеше. Истинският мъж играеше на едро. Той залагаше всичко, за да получи всичко, а ако не получеше всичко – значи е загубил. И така, в течение на дванадесетте години в Юкон, Елам Харниш беше от загубилите. Вярно, че миналото лято изкара двайсет хиляди долара от Мусхайд Крийк, а под земята в участъка му имаше сигурно още толкова. Но – по собствените му думи – това значеше само, че си е получил обратно собствената миза. Мизата беше цели дванадесет години от живота му, а за такъв залог четиридесет хиляди бяха твърде малка печалба – цената на едно питие и един танц в „Тиволи“, прекарването на зимата в Съркъл Сити и осигуряване на работата в участъка за следващата година.
Мъжете от Юкон бяха преиначили старата поговорка и сега тя гласеше: „Мъчно дошло, лесно отишло“. След кадрила Елам Харниш покани всички в кръчмата да пият по още едно. Всяко питие струваше долар, златото вървеше по шестнайсет долара за унция; в пивницата имаше тридесет души, които приеха поканата, и след всеки танц Елам черпеше всички. Това беше неговата нощ – плащаше само той...
Издателство Хермес
