събота, 24 януари 2015 г.

Мая фон Фогел >> Влюбен в Ема

Животът не е сантиментален роман и е пълен с големи изненади...

Най-после лято! Шест седмици блажено мързелуване и удоволствия – мечта!
Но вместо да се радва на свободата, Ема си стои вкъщи и скучае...
Тъкмо тогава обаче баба ѝ спечелва едноседмична почивка в хотел на морето – и естествено, Ема е там!
Първото ѝ истинско пътуване!
Какво ли очаква двете летовнички в луксозния „Фризенхоф“ във Ватенбюл?
Вълнуващо приключение?
Неизвестни светове?
Нови приятели?
Във всеки случай, едно нещо Ема знае със сигурност: скуката остава вкъщи!
В хотела Ема се запознава с Феликс и – напълно неочаквано за себе си – се влюбва до уши...

Издателство Ергон


Томи Грийнуолд >> Наръчник на Чарли Джо Джаксън как да не четеш

Ако аз не мога, и ти не можеш

   Името ми е Чарли Джо Джаксън и мразя да чета. А ако четеш тази книга, значи и ти мразиш да четеш. Всъщност, правиш всичко възможно за да избегнеш четенето, а фактът, че държиш книга в ръката си в момента е малко шокиращ.

Чарли Джо Джаксън вероятно е момчето, което чете с най-голяма неохота на света. До момента е успял да не прочете нито една книга от корица до корица. Вече е в прогимназията обаче и избягването на четенето не е толкова лесно, колкото преди. А когато приятелят му Тими Макгибни решава, че е уморен да го прикрива, Чарли Джо трябва да прибегне до отчаяни мерки, за да запази идеалния си рекорд по нечетене непокътнат.


Илюстрации Дж. П. Кувърт
Издателство Студио Артлайн


Клифърд Д. Саймък >> Всичко живо е трева

Невидимата бариера

   Когато завих от малката уличка на нашето градче и излязох на главното шосе, зад мен се появи един камион. Беше от онези грамадни камиони с ремарке и се движеше с пълна скорост. На това място шосето пресичаше единия край на града и затова позволената скорост беше четирийсет и пет мили в час, но едва ли можеше да се очаква толкова рано сутрин някой да обръща внимание на пътните знаци.
   Впрочем аз веднага забравих за камиона. На около миля нагоре по пътя, при мотела на Джони, трябваше да взема Алф Питърсън, който щеше да ме чака там с рибарските си такъми. Освен това имах да мисля за ред други неща – най-вече за телефона и за това с кого в края на краищата бях разговарял. Чувах три различни гласа – нещо много странно, – но въпреки всичко ми се стори, че гласът е един, който се променя по най-необикновен начин, за да станат три. И ако можех да доловя основния глас, щях да позная на кого е. Трябваше да мисля и за Джералд Шъруд. Той седи в кабинета си, двете стени на който са изцяло покрити с рафтове книги, и ми разказва за плановете, които съвсем неволно възниквали в съзнанието му.
   Също и за Грант Пияндето, който ме молеше да им попреча да хвърлят бомбата. А и за хиляда и петстотинте долара също трябваше да помисля.
   Къщата на Шъруд беше досами пътя, кацнала на върха на един хълм, и в сипващата се зора огромните черни сенки на старите дъбове, които растяха около нея, правеха очертанията ѝ неясни. Загледан в хълма, аз забравих и за телефона, и за Джералд Шъруд в неговия кабинет, отрупан с книги, където главата му гъмжеше от планове, и вместо това си представих Нанси и нашата среща толкова години след гимназията. Спомних си дните, когато вървяхме, хванати ръка за ръка, изпълнени с онази гордост и щастие, които идват в живота на човека само веднъж, когато светът е млад и първата томителна любов е нежна и прекрасна.
   След двайсетина мили четирите платна на широкото пусто шосе се сливаха в две. На пътя нямаше нищо друго освен моята кола и камиона, който бързо ме настигаше. По отражението на фаровете му в огледалото разбрах, че след малко ще ме задмине.
   Аз не карах бързо, за камиона имаше достатъчно място да мине, пътят пред мен се простираше съвсем пуст и... изведнъж се блъснах в нещо.
   Като че ли връхлетях върху здрава, еластична преграда. Без удар, без трясък. Колата забави ход, сякаш бях натиснал спирачките. Пред мен пътят беше чист и за момент си помислих, че нещо не е в ред – или моторът е отказал, или спирачките са блокирали. Отпуснах педала за газта и колата спря, след това започна да се плъзга назад, все по-бързо и по-бързо, сякаш наистина се бях врязал в някаква гумена стена, която сега ме изтласкваше обратно. Угасих мотора, защото усетих миризмата на скърцащите по платното гуми, но в същия момент, в който го изключих, колата така рязко излетя назад, че забих нос в кормилото.
   Зад мене клаксонът на камиона диво изрева, гумите му изсвириха и шофьорът рязко зави, за да ме избегне. Прелитайки покрай мен, камионът изфуча и през свистенето му се чу как гумите се впиват в асфалта и огромната маса гневно прогърмява, като че се сърди, задето ѝ отварям работа. Задмина ме, а аз спрях до банкета на пътя.
   Тогава и камионът връхлетя върху онова, в което се бях блъснал. Чух го как се удари. Звукът напомняше лек плясък. За момент ми се стори, че каквото и да е препятствието, той ще си пробие път през него, защото беше огромен, караше с голяма скорост и в първите една-две секунди не пролича да забавя ход. След това скоростта му намаля и аз видях как колелата му забуксуваха и разтърсиха огромната машина, как упорито се мъчеха да си пробият път напред, но не можеха да преодолеят преградата. Все пак камионът проникна с около сто фута по-навътре от моята кола. Там той спря и започна да се плъзга назад – отначало гладко, гумите скърцаха по платното, след това занесе встрани. Ремаркето се завъртя напряко на пътя и се понесе право към мен.
   През цялото време аз най-спокойно си седях в колата и не само че не бях поразен, но дори не се учудих. Всичко се разви с такава бързина, че просто нямах време за това. Вярно, беше се случило нещо необикновено, но ми се струваше, че ей сега ще го проумея и тогава всичко отново ще се оправи.
   И тъй, седях си аз в колата, погълнат от това, което ставаше с камиона. Когато обаче той се хлъзна назад и полетя към мен, рязко натиснах дръжката, блъснах с рамо вратата и се изтърколих от седалката. Ударих се в асфалта, скочих на крака и побягнах.
   Зад мен гумите изпищяха и се разнесе оглушителен трясък на метал. Щом го чух, аз се проснах в тревата отстрани на пътя и погледнах назад. Ремаркето бе ударило колата ми, беше я избутало в канавката и в този момент бавно, почти величествено се сгромолясваше върху нея.
   – Ей, ти! – извиках аз. Нямаше смисъл да крещя и много добре знаех това. Но думите сами излетяха от устата ми.
   Кабината на камиона остана на пътя, но беше легнала на едната си страна и срещуположното колело стърчеше във въздуха. Шофьорът се измъкна навън.
   Беше тихо, ведро утро. На запад по още тъмния небосвод проблясваха мълнии. Във въздуха ухаеше онази свежест, която човек може да долови само в ранна лятна утрин, преди слънцето да изгрее и преди жегата да те притисне. Вдясно, там, където остана градчето, уличните лампи още светеха. Те висяха неподвижни и ярки, несмущавани от никакъв вятър. Помислих си, че в такава чудна лятна сутрин нищо лошо не може да се случи. На пътя нямаше никакви коли. Бяхме само двамата – шофьорът и аз, и камионът, който беше затиснал колата ми в канавката. Шофьорът се запъти към мен. Приближи се с отпуснати ръце, спря и ме загледа озадачен.
   – Какво става тук, дявол да го вземе? – попита той. – На какво налетяхме?
   – Не знам – отговорих аз.
   – Съжалявам, че стана така с колата ви – продължи той. – Ще съобщя на фирмата. Тя ще се погрижи за нея.
   Стоеше пред мен, като че ли беше пуснал корени в земята и никога вече нямаше да се помръдне.
   – Ама че работа, да налетиш на едно нищо! – заяви той. – Та там нищо няма!
   Видях как в него бавно започна да се надига гняв.
   – По дяволите! – каза шофьорът. – Ей сега ще разбера каква е тази работа.
   Обърна се рязко и се запъти с широка крачка нагоре към това, в което се бяхме блъснали. Тръгнах след него. Чух го как грухти като разярен глиган.
   Той вървеше по средата на пътя и се удари в невидимата преграда, но междувременно така се беше разярил, че нищо не беше в състояние да го спре, и тъй като упорито си пробиваше път напред, проникна много по-навътре, отколкото очаквах. Ала в края на краищата стената го спря и тялото му за момент остана неподвижно, опряло нелепо в нищото. Само краката се плъзгаха като добре смазани бутала – човекът се мъчеше да се придвижи напред. В безмълвието на утринта се чуваше дращенето на обувките му по асфалта. После преградата му даде да разбере. Изхвърли го назад, като че ли внезапна вихрушка връхлетя върху него, събори го и го затъркаля по пътя. Той спря едва когато се намери заврян под кабината на камиона.
   Притичах, издърпах го за краката и му помогнах да се изправи.    Ожулените от асфалта места по тялото му кървяха, дрехите му бяха изпокъсани и изцапани. Гневът му вече беше преминал, той просто бе изплашен. Гледаше към пътя, сякаш е видял призрак, и все още трепереше.
   – Но там няма нищо – каза той.
   – Вашият камион е насред пътя, а ще дойдат и други коли. Май ще трябва да поставим някакви знаменца или светлини.
   Това като че го изтръгна от вцепенението му.
   – Знаменца – каза той, качи се в кабината и извади няколко.
   Вървях с него, докато ги поставяше. Той забоде последното знаменце, клекна до него, извади носна кърпа и започна да си бърше лицето.
   – Къде има наблизо телефон? – попита той. – Ще трябва да повикаме помощ.
   – Трябва да се намери начин да се махне преградата от пътя – казах аз. – Скоро движението ще се засили и ще стане страшно задръстване.
   Той отново започна да бърше лицето си, цялото покрито с прах и грес. И малко кръв.
   – Та къде може да има телефон? – повтори той въпроса си.
   – Ами навсякъде – отговорих аз. – Просто идете в коя да е къща и ще ви услужат.
   Как си седим, мислех си аз, и си говорим за това нещо, като че ли е най-обикновено задръстване на движението или дърво, препречило пътя.
   – Чуйте, как се казва това място? Нали трябва да кажа откъде се обаждам.
   – Милвил – отговорих му аз.
   – Вие оттук ли сте?
   Кимнах утвърдително.
   Той стана и пъхна носната си кърпа обратно в джоба.
   – Добре. Ще отида да потърся телефон.
   Изглежда, очакваше, че ще му предложа да отида с него, но аз си имах друга работа. Трябваше да заобиколя преградата и да стигна до мотела на Джони да обясня на Алф защо съм се забавил.
   Стоях и гледах как той се отдалечава тежко-тежко.
   После се обърнах и тръгнах нагоре по пътя към невидимото нещо, което спираше коли. Стигнах го и то ме спря, но не рязко или грубо, а нежно, сякаш въпреки решимостта си да не ме пропусне, си оставаше учтиво и внимателно. Протегнах ръка, но не докоснах нищо. Опитах нагоре-надолу, за да докосна някаква повърхност, но напразно – ръката ми не срещна нищо, абсолютно нищо, само лекия натиск на тази неизвестна сила, която отблъскваше всичко назад.
   Огледах пътя – все още нямаше никакво движение, но аз знаех, че това не ще е за дълго. Помислих, че няма да е зле да сложа някакви предупредителни знаци и от другата страна на преградата. Това нямаше да ми отнеме повече от няколко минути, след като успея да я заобиколя, на път за мотела на Джони.
   Върнах се при камиона, намерих две знаменца, излязох от пътя и се заизкачвах по хълма с намерение да направя голям завой и да заобиколя преградата. Но и след този голям завой пак се натъкнах на нея. Отстъпих настрани и отново продължих нагоре, следвайки протежението ѝ. Задачата се оказа едва ли не непосилна. Нямаше да е трудно, ако това бе една обикновена стена, но преградата беше невидима и аз непрекъснато се блъсках в нея. Така проследявах накъде отива – блъсках се, отдръпвах се, продължавах нагоре, сетне пак се блъсках.
   Всеки момент очаквах препятствието да свърши или поне да изтънее. На няколко пъти се опитвах да си пробия път през него, но то беше все така плътно и неподатливо. Една ужасна мисъл ми мина през ума и колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-упорито ме преследваше тя. Сигурно тогава именно съм захвърлил и знаменцата.
   Долу се чу скърцане на буксуващи гуми и аз се обърнах да видя какво става. Една кола, която идваше от срещуположната страна, се блъсна в преградата и при плъзгането си назад препречи другата половина на пътя. Зад нея идваше друга кола, тя се опита да намали ход, но не можа да спре – или спирачките ѝ не бяха в ред, или скоростта беше прекалено голяма. Докато ги наблюдавах, шофьорът рязко завъртя кормилото, излезе на банкета и профуча покрай препречилата пътя кола. След това се удари в преградата, но тъй като вече беше загубил скорост, не можа да проникне много навътре. Преградата бавно изтласка колата му назад, тя се плъзна, блъсна се в другата кола и спря.
   Шофьорът на първата кола слезе, заобиколи я и се запъти към втората. Видях го да вдига глава и разбрах, че ме е забелязал. Размаха ръце и извика нещо, но аз бях далеч и не го чух.
   От моята страна шосето беше все още пусто, ако не се смятаха смачканата ми кола и ремаркето на камиона върху нея. „Странно – казах си, – че никой не идва.“
   На върха на хълма имаше една къща, но, кой знае защо, не можех да се сетя чия е. А трябваше да са ми известни стопаните ѝ, защото целия си живот, освен годината в колежа, съм прекарал в Милвил и познавам всички. Нещо ставаше с мен и за момент съвсем се обърках. Всичко ми изглеждаше непознато, стоях стъписан и се мъчех да разбера къде съм.
На изток вече се развиделяваше и след около половин час слънцето щеше да се покаже. На запад се чернееше огромен тъмен облак, остри светкавици го прорязваха с копията си и вещаеха буря.
   Стоях, вперил поглед към градчето. Постепенно главата ми се проясни и разбрах къде се намирам. Къщата на върха на хълма бе на Бил Донован. Бил беше градският боклукчия.
   Тръгнах към къщата и за миг се запитах от коя ли страна на преградата е останала тя. „Нищо чудно – казах си – да е точно по средата.“
   Дойдох до оградата, прескочих я, прекосих мръсния двор и стигнах до паянтовата задна стълба. Изкачих се предпазливо до площадката и се огледах за звънец. Но звънец нямаше. Вдигнах ръка и заудрях с юмрук по вратата, след това зачаках.
   Чух как вътре се разшаваха, вратата се отвори и Бил ме зяпна в недоумение. Тромав като мечка, с щръкнала рунтава коса, той ме гледаше враждебно изпод смръщените вежди. Беше нахлузил панталони направо върху пижамата си, но не успял да вдигне ципа и отвътре се подаваше част от яркочервената му пижама. Стоеше бос върху студения кухненски под, затова бе подвил пръсти.
   – Какво има, Брад? – попита той.
   – Не знам – казах аз, – нещо става долу на пътя.
   – Катастрофа ли?
   – Не, не е катастрофа. Нали ти казвам, че не знам. Нещо е препречило пътя. Не го виждаш, но си е там. Изведнъж връхлиташ върху него и то не ти дава да мръднеш нито крачка напред. Също като стена, само че не можеш да го хванеш, нито да го опипаш.
   – Я влез – каза той, – едно кафе добре ще ти дойде. Ей сега ще сложа джезвето. И без това е време за закуска. Жената тъкмо става.
   Отиде до мивката. Взе една чаша от полицата, пусна водата и зачака.
   – Трябва да се източи, та да стане по-студена – обясни той.
   Напълни чашата и ми я подаде.
   – Искаш ли?
   – Не, благодаря – отговорих аз.
   Тогава той изпи водата на големи шумни глътки.
   В този момент някъде в къщата изпищя жена. Докато съм жив, ще помня този писък...

Преводачи Жечка Георгиева, Радка Лафчиева
Издателство Колибри


петък, 23 януари 2015 г.

Ан Леки >> Правдата на Торен

Космическа опера

   Тялото лежеше по очи, голо, със сивкавия цвят на смъртта, пръски кръв шареха снега около него. Температурата на въздуха беше минус петнайсет градуса по Целзий, поредната буря бе утихнала само преди часове. Снегът се стелеше гладък под умърлушената светлина на изгрева и нищо не нарушаваше повърхността му освен няколко разровени пътечки към една постройка от ледени блокове наблизо. Кръчма. Или каквото минаваше за кръчма в този град.
   Имаше нещо влудяващо познато в проснатата ръка, в линията от рамото до хълбока. Но нямаше начин да познавам човека. Не познавах никого тук, в този вледенен заден двор на една студена и изолирана планета, далече от радчайските представи за цивилизация. Дошла бях тук, в този град, на тази планета, защото имах спешни лични дела. Труповете по улиците не бяха моя грижа.
   Понякога не знам защо правя едно или друго. Мина толкова време, а още не мога да свикна с липсата на информация, на заповеди, които да следвам. Затова не мога да обясня защо спрях и повдигнах с върха на ботуша си голото рамо, колкото да зърна лицето.
   Беше замръзнала, пребита и окървавена, но въпреки това я познах. Казваше се Сейварден Вендаай и преди много време беше служила като моя офицера, младша лейтенанта, повишена по-късно в капитана и преместена на друг кораб. Мислех, че е мъртва от хиляда години, но ето че беше тук, съвсем неоспоримо.
   Клекнах до нея и потърсих пулс, следа от дихание.
   Още беше жива.
   Сейварден Вендаай вече не беше моя грижа, не беше моя отговорност. А и докато служеше при мен, не беше сред любимите ми офицери. Бях изпълнявала заповедите ѝ, разбира се, а и тя никога не бе злоупотребявала с поддържащите системи, нито бе наранявала мой сегмент (което други офицери се бе случвало да правят). Нямах причина да ѝ имам зъб. Напротив, правила ми бе впечатление на образована и възпитана издънка на добро семейство. Не че маниерите ѝ ме засягаха – аз не бях човек, а оборудване, корабна част. Но и никога не ми е била по сърце.
   Станах и тръгнах към кръчмата. Помещението беше тъмно, пластове мръсотия криеха бялото на ледените стени. Миришеше на алкохол и повръщано. Зад високия бар стоеше местна – ниска и дебела, с бледа кожа и големи очи. Три клиенти мързелуваха около мръсна маса. Въпреки студа бяха облечени само с панталони и подплатени ризи – в това полукълбо на Нилт беше пролет и трите явно се наслаждаваха на затоплянето. Не поглеждаха към мен, все едно ме няма, макар че несъмнено ме бяха видели на улицата и знаеха защо съм влязла. По всяка вероятност имаха пръст в нападението – една от тях, или и трите. Сейварден едва ли лежеше отдавна навън, иначе щеше да е мъртва.
   – Искам шейна под наем – казах. – Ще купя и един хипотермичен комплект.
   Една от клиентите зад мен се изкиска и рече подигравателно:
   – Смело момиче.
   Обърнах се да я погледна. По-висока от повечето нилтийци, но дебела и бледа като всичките. Телесната ѝ маса надвишаваше моята, но аз бях по-висока и значително по-силна, отколкото изглеждах. Представа си нямаше в какво се забърква. Вероятно беше от мъжки пол, ако се съдеше по ъгловатия рисунък на шевовете, които кръстосваха като лабиринт подплатената ѝ риза. Не бях сигурна обаче. Ако бяхме в космическото пространство на Радч, това не би имало значение. Радчаите слабо се интересуват от половата принадлежност, а езикът им – моят първи език – не използва родови маркери. Но езикът, който говорехме в момента, имаше родове и можех да си навлека неприятности, ако използвах неправилна форма. Не можех да разчитам и на другите, невербални сигнали, които подсказваха половата принадлежност, защото те варираха според географията, понякога драстично, и аз рядко успявах да ги разчета.
   Реших да не казвам нищо. След няколко секунди тя сякаш откри нещо интересно върху плота на масата. Можех да я убия на място, при това без особено усилие. Идеята ми допадаше. Но в момента основният ми приоритет беше Сейварден. Обърнах се към барманата.
   Подпряла небрежно лакът на бара, тя каза, все едно не са ни прекъсвали:
   – Какво е това място според теб?
   – Място – отвърнах аз, здраво стъпила на езикова територия, която не изискваше родови маркери, все още, – където мога да взема шейна под наем и да си купя хипотермичен комплект. Колко?
   – Двеста шени. – Най-малко два пъти над обичайната цена, без съмнение. – За шейната. Отзад е. Ще трябва да си я вземеш сама. Още сто за комплекта.
   – Искам пълен – казах аз. – Да не е втора ръка.
   Тя бръкна под бара и извади един комплект, печатът изглеждаше непокътнат.
   – Приятелчето ти отвън не си плати сметката.
   Може да лъжеше. А може и да не лъжеше. Във всеки случай сумата щеше да е пълна измишльотина.
   – Колко?
   – Триста и петдесет.
   Сигурно имаше начин да заобиколя езиково пола на барманата. Или можех да рискувам. Така де, шансът беше петдесет на петдесет.
   – Много си доверчив – рекох, залагайки на мъжки пол, – щом си допуснал такъв голтак да натрупа подобен дълг. – Тук не можех да сбъркам, знаех, че Сейварден е от мъжки пол. Барманата не каза нищо. – Шестстотин и петдесет покрива ли всичко?
   – Ми да – каза тя. – Повече или по-малко.
   – Не. Всичко. Искам да сме наясно. Защото ако някой тръгне след мен да иска още или се опита да ме обере, умира.
   Мълчание. После чух как някоя зад мен изсумтя:
   – Радчайски боклук.
   – Не съм радчаи. – Съвсем вярно. Трябва да си човек, за да си радчаи.
   – Той обаче е – каза барманата и кимна към улицата. – Ти може и да не говориш с техния акцент, но иначе вониш на Радч.
   – Вонята е от помията, която сервираш на клиентите си. – Трите около масата зад мен взеха да дюдюкат. Бръкнах в джоба си, извадих шепа чипове и ги хвърлих на бара. – Задръж рестото. – И се обърнах към изхода.
   – Дано по сметката ти има пари.
   – Дано шейната е там, където каза. – И си тръгнах.
   Първо хипотермичният комплект. Обърнах Сейварден по гръб. Разкъсах печата, откъснах една таблетка от картата и я пъхнах в разкървавената ѝ полузамръзнала уста. Щом индикаторът на картата светна в зелено, разгънах тънкото фолио, проверих заряда, увих Сейварден с фолиото и го включих. После отидох за шейната.
   Никоя не ме чакаше, което беше добре. Не исках да оставям трупове след себе си, още не, целта ми не беше да създавам неприятности. Изтеглих шейната отпред, натоварих Сейварден на нея, зачудих се дали да не си сваля якето и да я завия с него, но реших, че хипотермичното фолио е достатъчно. Запалих шейната и потеглих.
   Наех стая в покрайнините на града, един от десетината двуметрови кубове, сглобени от мръсна сивкавозелена полуготова пластмаса. Чаршафи нямаше, одеялата струваха допълнително, отоплението – също. Платих – Сейварден вече ми струваше скъпо и сумата продължаваше да расте.
   Почистих я от кръвта, доколкото беше възможно, проверих пулса ѝ (още го имаше) и температурата (покачваше се). Навремето щях да знам телесната ѝ температура, без дори да се замислям, пулса в минута, кислорода в кръвта, хормоналните нива. Щях да видя всичките ѝ наранявания, поотделно и като цяло, без никакво усилие от моя страна, просто като го поискам. Сега бях сляпа. Очевидно я бяха пребили – лицето ѝ беше отекло, имаше синини и ожулвания по торса. Ако се съдеше по другите ѝ наранявания, вероятно я бяха изнасилили, но не можех да кажа със сигурност.
   Хипотермичният комплект включваше базов коректив, но само един, и то такъв за спешна помощ. Сейварден може да имаше вътрешни наранявания или тежка черепна травма, а аз разполагах с коректив за порязвания и навяхвания. Ако имах късмет, проблемите ми щяха да се ограничат само до измръзването и раните от побоя. Уви, вече не разполагах с големи медицински познания. Можех да проведа само най-елементарна диагностика.
   Пъхнах още една таблетка в гърлото ѝ. Прегледах я отново – кожата ѝ не беше по-студена, отколкото можеше да се очаква предвид обстоятелствата, не лепнеше. Цветът ѝ, предвид кръвонасяданията, се завръщаше към по-нормално кафяво. Внесох контейнер със сняг да се стопи, оставих го в един ъгъл – надявах се, че Сейварден няма да го изрита неволно, ако се събуди, – излязох и заключих вратата.
   Слънцето се беше издигнало, но светлината не беше по-силна отпреди. Наветият от снощната буря сняг беше разровен тук-там, по улицата се движеха местни. Откарах шейната до кръчмата и я паркирах отзад. Никоя не ме заговори, нито звук не излизаше от тъмния вход. Тръгнах към центъра на града.
   Тук имаше повече хора, всеки по работата си. Дебели бледи деца с панталони и подплатени ризи ритаха снега, но като ме видяха, спряха играта си и ме зяпнаха.
   Възрастните се правеха, че не съществувам, но усещах, че ме следят с поглед. Влязох в един магазин, тъмен – не че навън беше много светло – и студен, разликата с температурата на улицата едва ли беше повече от пет градуса.
   Десетина души стояха в магазина и си приказваха, но щом влязох, млъкнаха до един. Осъзнах, че лицето ми е безизразно, и нагласих лицевите си мускули в нещо приятно и неутрално.
   – Какво искате? – изръмжа продавачата.
   – Всички тези хора са преди мен – отвърнах, заобикаляйки капана на родовете, пък и групата беше достатъчно голяма да включва както жени, така и мъже. Отвърна ми мълчание.
   – Добре. Значи четири хляба и парче сланина. Също два хипотермични комплекта и два универсални коректива, ако имате.
   – Имам десетки, двайски и трийски.
   – Трийски, моля.
   Тя струпа покупките ми на тезгяха.
   – Триста седемдесет и пет. – Някоя се изкашля зад мен. Очевидно пак ме таксуваха отгоре.
   Платих и си тръгнах. Децата все така търчаха по улицата и се смееха. Възрастните все така ме подминаваха, все едно не съществувам. Отбих се в още един магазин – на Сейварден щяха да ѝ трябват дрехи. След това се върнах в стаята.
   Сейварден още беше в безсъзнание, но не виждах признаци на шок. Снегът в контейнера се беше поразтопил и аз сложих в него един от твърдите като камък самуни хляб да се накисне.
   Черепна и коремна травма бяха най-опасните вариан­ти. Отворих двата нови коректива, махнах одеяло­то и сложих единия върху корема на Сейварден. За броени секунди корективът се втечни, разля се и се втвърди в прозрачна кора върху кожата ѝ. Другия прити­снах отстрани на лицето ѝ, там, където отокът беше най-голям. Когато и той се втвърди, съблякох якето си, легнах и заспах.
   След малко повече от седем часа и половина Сейварден се размърда и аз се събудих.
   – Будна ли си? – попитах. Корективът затваряше едното ѝ око, покриваше и половината от устата, но отокът по лицето ѝ беше спаднал значително. Замислих се кое лицево изражение би било най-подходящо предвид ситуацията и си го нагласих. – Намерих те в снега пред една кръчма. Реших, че имаш нужда от помощ. – Тя издиша хрипливо, но не обърна глава към мен. – Искаш ли да хапнеш нещо? – Никакъв отговор, само все същият празен поглед. – Силен удар по главата?
   – Не – отвърна тя, лицето ѝ бе отпуснато.
   – Ще хапнеш ли?
   – Не.
   – Кога яде за последно?
   – Не помня. – Гласът ѝ звучеше спокойно, равно.
   Подпрях гърба ѝ на сиво-зеленикавата стена, издърпах я бавно, като внимавах с нараняванията ѝ, страх ме беше да не се катурне. Стори ми се стабилна, затова смачках напоения с вода хляб на каша, загребах и пъхнах лъжицата в устата ѝ, като внимавах да не разместя коректива.
   – Глътни – казах ѝ и тя преглътна. Нахраних я с половината каша в паницата, изядох останалото, после внесох още сняг да се разтопи.
   Тя ме гледаше как слагам още хляб да се накисне, но не каза нито дума; лицето ѝ ми се стори ведро, спокойно.
   – Как се казваш? – попитах, но не получих отговор.
   Предположих, че е взела кеф. Повечето хора ще ви кажат, че кеф потиска емоциите, и това е вярно, но не е цялата истина. Имаше време, когато можех да ви обясня как точно действа кеф, но вече не съм каквото бях.
   Доколкото знам, хората вземат кеф, за да потиснат някакво чувство. Или защото вярват, че разкарат ли емоциите от пътя си, ще постигнат окончателното прозрение, чистия разум, божествената логика. Но не става така.
   Измъкнах Сейварден от снега с цената на време и пари, каквито нямах в излишък, и за какво? Ако зависеше от нея, сигурно щеше да си намери нова доза кеф, да се озове в друга мръсна кръчма и така, докато не я убият успешно. Ако това искаше, аз нямах право да ѝ преча. Но ако наистина бе искала да умре, защо не го беше направила по чистия начин, защо не беше регистрирала желанието си и не беше отишла при някоя медика, както биха постъпили други на нейно място? Не разбирах.
   Много неща не разбирах. Вече деветнайсет години се правех на човек и би трябвало да разбирам повече, но – уви...

Издателство Бард


Иън Макюън >> Невинният

Операция Г о л д

   Лейтенант Лофтинг направо обсеби разговора:
   - Слушай, Марнъм. Ти пристигна току-що, така че няма как да си наясно със ситуацията. Тук проблемът не се свежда до германците или до руснаците. Нито дори до французите. А до американците. Те нищо не разбират. И което е по-лошо, не вземат от дума, не скат да се научат. Такива са си и толкоз.
   Ленард Марнъм, служител на Пощите, никога не беше срещал американец очи в очи, но ги беше изучавал подробно в местния салон на кино „Одеон“. Усмихна се със затворена уста и кимна. Бръкна във вътрешния джоб на сакото, за да извади посребрената си табакера. Лофтинг вдигна длан по начина, по който се поздравяват индийците, за да откаже предложението му. Ленард кръстоса крака, извади цигара и на няколко пъти тупна единия ѝ край в табакерата.
Ръката на Лофтинг се стрелна над бюрото, пресегна се докрай и му предложи огънче. Продължи да говори, докато младият цивилен сведе глава над пламъка:
   - Сигурно си наясно, че съществуват много съвместни проекти, общи фондове, ноу-хау и други подобни. Американците обаче нямат никаква представа какво е сътрудничество. Съгласяват се по даден въпрос, а после си правят каквото знаят. Действат зад гърба ни, задържат информация, подценяват ни, говорят ни като на малоумни. – Лейтенант Лофтинг намести попивателната, която беше единственият предмет върху бюрото му. – Както знаеш, рано или късно правителството на Негово величество ще бъде принудено да втвърди позициите си. – Ленард понечи да се обади, но Лофтинг му махна да мълчи. – Нека ти дам един пример. Аз съм британският офицер за свръзка, който отговаря за състезанието по плуване между отделните сектори идния месец. Никой не може да оспори факта, че бидейки тук, на Стадиона, ние разполагаме с най-добрия басейн. Няма никакво съмнение, че на това събитие именно тук му е мястото. Американците дадоха съгласието си още преди седмици. Но сега къде мислиш, че е насрочено състезанието? Доста пò на юг, в техния сектор, в някаква малка мазна локва. И знаеш ли защо?
   Лофтинг продължи да говори още десет минути.
   Когато всички възможни коварства, свързани със състезанието по плуване, бяха изложени, Ленард се обади:
   - У майор Шелдрейк има някакво оборудване за мен, както и запечатан плик с нструкции. Знаете ли нещо по въпроса?
   - И дотам ще стигна – отвърна му лейтенантът строго. После млъкна, сякаш да събере сили. Когато отново заговори, едва успяваше да потисне фалцета на негодуванието си. – Знаеш ли, че единствената задача, с която ме изпратиха тук, беше да те изчакам. Когато пристигнаха пратките за майор Шелдрейк, трябваше да взема всичко от него и да го предам нататък. Но така стана – за което аз нямам никаква вина, – че се получи луфт от четирийсет и осем часа между заминаването на майора и моето пристигане.
Пак се умълча. Последвалото обяснение прозвуча, сякаш го беше подготвил внимателно.
   – Очевидно янките са вдигнали страшна врява и въпреки че влаковата пратка беше заключена в охранявана стая, твоят запечатан плик се озова в сейфа в кабинета на командира. Те настояват да има човек, който през цялото време да носи директна отговорност за оборудването, тъй като до кабинета на командира ще има телефонни обаждания от страна на бригадния генерал, идващи направо от Генералния щаб. И нищо не може да се направи по въпроса. Дойдоха с камион и задигнаха всичко – и плика, и пратката, и останалото. Тогава пристигнах аз. Моите нови нареждания бяха да те изчакам, което продължих да правя цели пет дни, после да се уверя, че си този, за когото се представяш, да ти разясня ситуацията и да ти връча този адрес за контакт.
   Лофтинг извади кафяв плик от джоба си и го подаде през масата. Едновременно с това Ленард му подаде своето пълномощно. Лофтинг се поколеба. Но имаше още една вест – лоша.
   – Ето как стоят нещата. Твоето оборудване, каквото и да е то, е зачислено на тях, поради което и ти отиваш там. Вече сме те прехвърлили. Засега те отговарят за теб. Ще получаваш заповедите си от тях.
   – Добре – съгласи се Ленард.
   – Според мен това е адски лош късмет.
   След като изпълни задължението си, Лофтинг стана и се ръкува.
   Армейският шофьор, който по-рано следобеда беше докарал Ленард от летище Темпелхоф, чакаше на паркинга на Олимпийския стадион. Квартирата на Ленард се намираше само на няколко минути път с кола. Ефрейторът отвори багажника на малката кола, боядисана в цвят каки, но, изглежда, не сметна, че е негово задължение да извади куфарите му.
Номер 26 на улица „Платаненалее“ представляваше модерна сграда с асансьор в преддверието. Апартаментът му беше на третия етаж и имаше две спални, просторен хол, кухня с трапезария и баня. В Тотнъм Ленард живееше все още с родителите си и всеки ден пътуваше до Долис Хил. Започна да обикаля от стая в стая, като светваше всички лампи. Имаше най-разнообразни вещи. Голямо радио с кремави бутони, телефон – в едно кътче заедно с масичката за кафе, – а до него карта на улиците в Берлин. Виждаше се и армейски инвентар – мебелна гарнитура от три части със зацапана флорална тапицерия, табуретка пуф с кожени пискюли, лампион, който не стоеше съвсем перпендикулярно, а до стената в дъното на гостната – писалище с масивни извити крака. Хареса си едната спалня, после започна внимателно да разопакова багажа си. Имаше си собствен апартамент. Не смяташе, че това може да му достави толкова голямо удоволствие. Извади официалния си костюм, после по-малко официалния и накрая всекидневния и ги закачи във вградения гардероб, чиято врата се плъзгаше при най-лекото докосване. Върху бюрото си постави посребрената табакера с гравираните си инициали и с дизайн, който наподобяваше жилките на тиково дърво. Подарък от родителите му по случай заминаването. До нея сложи тежката домашна запалка във формата на неокласическа урна. Дали някога ще посреща тук гости?
   Чак след като всичко беше подредено по негов вкус, си позволи да се отпусне в креслото под лампиона и да отвори плика. Остана разочарован. Лист хартия, откъснат от бележник. Нямаше адрес, само едно име - Боб Глас – и берлински телефонен номер. Мислеше си как ще разгърне картата на Берлин върху масата за хранене, ще намери адреса и ще планира маршрута си. Сега обаче ще трябва да пита някой непознат, непознат американец, и да използва телефона – уред, който не обичаше независимо от професията си. Родителите му нямаха телефон, нито приятелите му, а и на него в работата рядко му се налагаше да се обажда. Закрепи квадратния лист върху коляното си и набра номера с нежелание. Знаеше как иска да прозвучи гласът му. Спокойно, делово: Обажда се Ленард Марнъм. Мисля, че ме очаквате.
   Отсреща някой извика рязко:
   – Глас!
   Обмисленото поведение на Ленард се срина и английският му засече – точно това, което искаше да избегне при разговора си с американеца.
   – О, да, вижте, ужасно съжалявам, но аз...
   – Марнъм, ти ли си?
   – Всъщност да. На телефона е Ленард Марнъм. Мисля, че вие...
   – Запиши си този адрес. Номер 10 „Нолендорфщрасе“, намира се до „Нолендорфплац“. Утре в осем да си тук.
   Линията прекъсна още докато Ленард повтаряше адреса с възможно най-дружелюбния си глас. Почувства се като глупак. Дори се изчерви. Улови отражението си в едно огледало на стената и се приближи плахо. Очилата му, оцветени в жълтеникаво от изпаренията на телесните му тлъстини - или поне такава беше неговата теория, – стояха нелепо на носа му. Когато ги махна, стори му се, че лицето му е някак непълно. От двете страни на носа се виждаха зачервявания от допира с рамките, всъщност вдлъбнатини в самата костна структура. Можеше да мине и без тях. Трябваха му само за близо. Да разчете схемата на електрическа верига, да види жичката на електронна лампа или пък друго лице. Лице на момиче. Привичното му домашно спокойствие изчезна. Стана и отново обиколи новото си владение, обзет от неконтролируеми копнежи. Най-накрая се взе в ръце и седна пред голямата маса, за да пише на родителите си. Такива съчинения му костваха усилие. Задържаше дъх в началото на всяко изречение и шумно го изпускаше в края.
   Скъпи мамо и татко, пътуването дотук беше отегчително, но поне мина безпрепятствено! Пристигнах днес в четири. Разполагам с хубав апартамент с две спални и телефон. Все още не съм се срещнал с хората, с които ще работя, но мисля, че Берлин е окей. Тук вали и е ужасно ветровито. Дори на тъмно се вижда, че градът е доста разрушен. Все още не съм имал възможност да изпробвам немския си...
   Скоро гладът и любопитството го изкараха навън. Беше запомнил един маршрут от картата и пое на изток към „Райхсканцлерплац“. Ленард беше на четиринайсет години в деня, когато беше обявена победата в Европа, достатъчно голям, за да може главата му да е пълна с имената и мощностите на бойни самолети, кораби, танкове и оръдия. Беше следил десанта в Нормандия и настъплението на изток през цяла Европа, а преди това и на север през Италия. Едва напоследък бе започнал да забравя имената на големите битки. Беше невъзможно за млад англичанин, пристигнал за пръв път в Германия, да мисли другояче за тази нация, освен като за победена, и да чувства гордост от победата. Беше прекарал войната с баба си в едно село в Уелс, над което не беше прелетял нито един вражески самолет. Никога не беше докосвал пушка, нито беше чувал гърмежи освен на стрелбището; въпреки това и въпреки факта, че руснаците бяха освободили града, тази вечер пое през този тъй приятен жилищен квартал на Берлин – вятърът беше утихнал и времето се беше постоплило – с важна собственическа походка, сякаш краката му отмерваха ритъма в реч на господин Чърчил.
   Доколкото можеше да види, навсякъде се работеше усилено по възстановяването на града. Тротоарът беше с нови плочки и с прясно засадени млади платанови дръвчета. Повечето развалини бяха разчистени. Земята бе изравнена и върху нея бяха подредени купчини от стари тухли, остъргани от мазилката. Новите сгради, като неговата, притежаваха някаква масивност, типична за деветнайсети век. В края на улицата долови гласове на английски деца. Офицер от Кралските военновъздушни сили и семейството му се прибираха у дома - убедително доказателство, че градът е окупиран...

Хартиено издание и е-книга

Преводач Иглика Василева
Издателство Колибри

Невинният в Pimodo

Петко Славейков >> Поезия

Достойно есть

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
„Аз не зная! Аз не мога!“ – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика „Яман ни е нам хала!“ –
а всякому мерамът е развала...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.
1875

Издателство Абагар


четвъртък, 22 януари 2015 г.

Диас Каналес, Гуарнидо >> Блексед: Някъде сред сенките

Meet John Blacksad, a cat in the shadows...

Сценарий Хуан Диас Каналес
Рисунки и оцветяване Хуанхо Гуарнидо

48 пълноцветни страници
Меки корици
Формат 227х305 мм


About ... ]


Издателство Артлайн Студиос


Пърл Бък >> Павилион за жени

Вечните въпроси

На своя 40-и рожден ден госпожа Ву оповестява дълго планираното си решение да се оттегли от семейното ложе. Винаги грижовна към нуждите на съпруга си, тя му избира млада наложница, която да заеме мястото ѝ. Родът Ву е сред най-старите и уважаваните в Китай, а госпожа Ву управлява голямото му домакинство и многобройни имоти разумно и справедливо. Сега за пръв път в живота си тя може да се отдаде на четене на книгите в голямата библиотека, да се наслади на тишината и да остане насаме със себе си.
Когато синът ѝ започва да взема уроци по английски от брат Андре, свободомислещ и ерудиран свещеник, пред госпожа Ву се разкрива един съвсем нов свят.

Издателство Хермес

Павилион за жени в Pimodo

Симон Берто >> Едит Пиаф

Животът ѝ бе толкова тъжен и толкова красив, че изглежда невероятен. Саша Гитри

За бурните ѝ дни и феноменалния ѝ успех на сцената разказва нейната полусестра Симон Берто, правейки ни свидетели на кариерата на Пиаф, започнала да пее по улиците на петнадесет години и стига до най-скъпите вариетета на Франция и САЩ и до най-големите зали.
Като вярна спътничка на Врабчето Берто става очевидец на величави епизоди от сценичния ѝ живот, но също така и на интересни случки от интимния свят на звездата. Авторката разказва за съвместната работа на Пиаф с известни френски композитори, поети, певци като Ив Монтан, Шарл Азнавур и др., за любовта ѝ с боксьора Марсел Сердан, за брака ѝ с Тео Сарапо и за всичките ѝ срещи, приключения, увлечения и разочарования.
И така, парченце по парченце, изгражда образа на великата Едит Пиаф – тя е деспотична, ревнива, взискателна, но и всеотдайна и грижовна. Понякога е властна и непоносима. Славата и парите успяват да завъртят главата ѝ, а ласкатели ѝ повтарят, че тя е най-голямата, най-хубавата, най-добрата. Но когато угаснат светлините, в мрака остава една изхабена жена, съсипана от наркотиците и алкохола. Една жена с болно сърце – с белези от удари, защото, харесвана и обожавана от много мъже, тя не е пощадена от нито един от тях. Но преди всичко една жена с голям глас. Глас, който помита града, вихри се над площадите, за да възпее любовта на предградията, на улицата, на случайните срещи, на празненствата... Той идва от дъното на душата и раздира сърцата вече десетилетия.

Преводач Никола Шивачев
Издателство Enthusiast


сряда, 21 януари 2015 г.

Генадия Кортова >> Автобиографична книга на Меркуцио Полински

Приказка за деца и възрастни

Преди да придобие световна популярност, Меркуцио, като всяко малко мишле, бе обикновен мечтател, влюбен в живота. 
Настоящата книга е неговата история, разказваща за ранното му детство. Тя е посветена на хората, които са го вдъхновили да пише; тя е личната му изповед до нас, читателите, за това как е намерил в себе си великото желание да помага на хората чрез изкуството.
Сега Мосю Полински е световноизвестен със своите исторически романи и пиеси, а стихосбирката „Пролетни течения“ спечели приз за модерна поезия в Страндич – световната столица на изкуството. Самият той се отличава със своята самобитност и неведнъж е бил определян от критиците като един от най-великите поети на своето време.

Художник Йоана Кортова
Издателство Делакорт


Карин Герхардсен >> Хана сама вкъщи

Някъде в Стокхолм малката Хана чака някой да я намери и спаси...

   1964

   Заспивай, заспивай веднага... по-бързо. Затвори очи и остани с полуотворена уста, за да изглежда по-убедително. Дишай бавно, равномерно, макар сърцето ти да бие като пневматичен чук в гърдите. Искаш ли нещо много силно, непременно ще намериш начин да го постигнеш.

   Чува стъпките по стълбите; те са леки, тихи, не са сърдитите тежки стъпки отпреди. Сега са успокояващи, опрощаващи. Чува вратата да се отваря и затваря – о, не, това е от онези нощи! Дишането му обаче е спокойно, равномерно, съвършеното дишане на заспал човек. Главата му е положена по диагонал спрямо възглавницата, а от ъгълчето на устата по едната му буза се спуска тънка струйка лига. Изглежда напълно отпуснат, макар всеки мускул на тялото му да трепти болезнено от напрежение. Това обаче остава скрито, не може да бъде видяно.
   – Спиш ли, дребосъче – прошепва омразният глас, мазен, сладък като захар. – Мислех, че ще спим като приятели. Това е толкова приятно, нали?
   Клепачите му винаги го издават.
   – Виждам, че си буден. Клепачите ти потрепват. Не се дръж глупаво, не ми се сърди. Искаме само най-доброто за теб, нали? Какво ще кажеш да се сдобрим?
   От тук насетне не успява да държи очите си затворени, а и изпитва непреодолимо желание да изтрие пръските слюнка, които гъделичкат ухото му. Миг по-късно съсухрената студена ръка с дълги мръсни нокти се плъзва под горнището на пижамата му. Цялото му тяло застива вцепенено и той вперва в мъжа поглед, пълен със страх и омраза, но чудовището сякаш не го забелязва. Забелязва единствено лекото трепкане на клепачите, но не и как цялото му тяло потръпва от погнуса.
   От кухнята долита дрънчене на съдове; звънтенето на порцелана върху лавиците и тракането на сребърните прибори в чекмеджетата отекват в цялата къща. Потрепва отново, когато един дълъг нокът одрасква лекичко нежната кожичка на пъпа му. Пръстът се завърта в кръг около него – което сякаш въздейства директно на стомаха му и той се присвива по един крайно неприятен, почти болезнен начин – преди да се плъзне към долнището на пижамата му.
   В този момент съзнанието му изключва; обикновено го пренася на игрището за футбол или на брега, където лови попови лъжички, но този път се озовава край железопътните релси. Наблюдава хората зад прозорците на преминаващия влак и поради някакви причина образите им се запечатват в паметта му. Усещането не е нито приятно, нито неприятно; невъзможно е обаче да се отърси от него. От тук насет­не, винаги когато потъне в този свой собствен свят, потъне в себе си или по-скоро се пренесе някъде извън себе си, ще се озовава край влака. Но все още не го знае. Колелата стържат пронизително по релсите. Връхлита влак, който идва от противоположната посока.

   Петък вечер, септември 2007

   Оставя го на килимчето край леглото, докато сменя чаршафите. Писъците му вече заглъхват, а лицето му е почервеняло от усилието. Минава десет и половина. Опитва се да го приспи вече повече от четири часа. Възпаленото му гърло не му позволява да задържи биберона в устата, а без него всички усилия са напразни. Тиленолът вече не помага. Всяко преглъщане е болезнено и затова отказва да се храни, което пък означава, че празният стомах не е в състояние да задържи пеницилина. Тя е толкова уморена след тези три дни, че чувството на изтощение се превръща в обичайно състояние. Нито веднъж обаче не си е позволила да повиши тон, нито веднъж не е изрекла някоя по-остра дума. Намира това за своеобразна победа.
   В главата ѝ тиктака хронометър. Отмерва дните, часовете и минутите до завръщането на Матс. Към този момент остават четири дни, десет часа и трийсет минути. Той е заминал за Япония, за да участва в някакъв семинар, но мобилният му телефон не работи там и тя не може да му се обади дори само за да чуе няколко ободряващи думи. От друга страна обаче, това е добре. Така няма как да го разстрои с приказките си, защото чуе ли го, най-вероятно ще се разплаче и ще позволи решимостта ѝ да се превърне в самосъжаление.
   Втурва се в банята с ръце, пълни с чаршафи, изцапани с повръщано. Смачква ги на топка и ги пъха в пералнята. По навик грабва от коша няколко дрехи със сходни цветове и също ги слага в пералнята, преди да сипе прах и да нагласи температурата на 60 градуса.
   Писъците на бебето изведнъж спират и в тишината чува собствения си стомах да къркори. Не изпитва глад, но минава през кухнята, за да вземе последния – обсипан вече с кафеникави петна – банан от купата на барплота. В този момент писъците от спалнята прозвучават отново. Втурва се натам, взима момченцето, поставя го в скута си, обърнато по корем, и започва да го гали по гърба. Опи­тва се да гледа някакъв американски филм с изключен звук, докато бананът изпълва устата ѝ, а лявата ѝ ръка гали монотонно гръбчето на неутешимото бебе.
   Филмът свършва само след няколко минути и се появяват финалните надписи, които бързо изтичат по екрана. Изключва телевизора, изправя се трудно с хлипащия малчуган в ръка и отива до прозореца. По отсрещния тротоар вървят двама мъже, а в далечината се вижда млада двойка. Никой не носи чадър, което подсказва, че времето се е оправило. Поройният дъжд, валял през по-голямата част от деня, най-сетне е спрял.
   Опитва се да постави момченцето на перваза, придържайки го с две ръце, но то не проявява никакъв интерес и вместо да стъпи с крачета, започва да рита бясно във въздуха. Вдига го, поставя главичката му на рамото си и помирисва косата му. Мокра е от пот, а писъците му пронизват като ножове сърцето ѝ. Очите я болят от недоспиване, трудно ѝ е да ги задържи отворени. Макар и само за миг, и то неохотно, признава, че изпитва по-голямо съжаление към самата себе си, отколкото към многообичното, но измъчвано от болки миниатюрно създание в ръцете си. Внезапно е обзета от напълно осезаемо и реално желание за отмъщение. Към някое безименно, неясно, абстрактно същество, което не е по силите ѝ да надвие. Отказва се с въздишка и отива в хола с момченцето в ръце. Поколебава се за миг, преди да постави ключа в ключалката. Минава ѝ през ум мисълта, че в петък вечер рискът от крадци вероятно е по-голям от опасността от пожар. Сетне тихо заключва вратата от външната страна.

* 

   Из целия апартамент се носят смях и щастливи гласове. Това е една от онези вечери, когато май всички са в добро настроение, никой не се цупи, никой не създава проблеми. Повечето седят в кухнята, защото в хола е Солан с някакъв непознат. Очевидно е, че двамата търсят усамотение, тъй като са затворили и вратата на хола, и тази на кухнята. Около кухненската маса са се скупчили поне девет души. Елисе седи на пода, облегнала гръб на хладилника, с чаша пред себе си. Срещу нея се е настанила Дженифър, която също отпива коктейл от нелегално приготвено домашно уиски и кока-кола.

   Апартаментът им почти винаги беше пълен с хора. Гостите започваха да пристигат още преди обяд в търсене на кафе и сандвичи, стига, разбира се, някой да си бе направил труда да напазарува. Майка им държеше дома си отворен за всичките си приятели, но при условие сами да си носят храна и напитки. Дълго време не намираше сили да каже не, но накрая събра кураж и сложи край на набезите срещу хладилника и килера, извършвани от гостите ѝ. И те уважиха решението ѝ. Тя се погрижи винаги да има закуска за момичетата, преди да отидат на училище. Изпращаше някое от тях да напазарува в супермаркета в търговския център „Ринген“, но не защото я мързеше да направи това сама – Елисе знаеше, че майка им би предпочела да напазарува лично – а защото се срамуваше да излиза. Елисе и сестра ѝ обаче рядко обядваха у дома; огладнееха ли, обикновено хапваха навън, нерядко в компанията на приятели. Но пък разполагаха с пари за дрехи, козметика и вечери. Засега се справяха що-годе прилично. Майка им държеше нещата под контрол, макар животът им да изглеждаше малко по-различен от този на повечето им приятели.
   Първите бутилки се появяваха на масичката за кафе в тристайния им апартамент в Ринген още в ранния следобед. Започваха да прииждат гости, които прекарваха тук целия следобед, а той постепенно преливаше във вечер. Купонът продължаваше до полунощ. Нерядко някой от приятелите по чашка на майка им заспиваше на дивана и прекарваше нощта у тях.
   През деня момичетата ходеха на училище, след което се разхождаха из града или се прибираха у дома с приятели. Разполагаха с отделна стая – една за двете – но общо взето, избягваха да се заседяват у дома, особено когато майка им имаше гости. Гледаха да стоят по-надалеч. На купоните, организирани от нея, обикновено не ставаха скандали, но споровете се водеха на висок глас и гостите трябваше да внимават да не вбесят някого, който и без това е дошъл в лошо настроение. Елисе и Дженифър се стараеха да изглеждат невидими, когато се промъкваха в леглата си в малките часове на нощта.
   Сега обаче беше петък вечер, настъпваше уикендът, време, свободно от уроци, домашни или каквито и да било други задължения, а и неотдавна майка им се бе сдобила с известна сума. Всички край кухненската маса – покрита с бутилки, чаши и препълнени пепелници – бяха в добро настроение. Елисе и Дженифър не останаха равнодушни към празничната атмосфера. Обикновено се промъкваха без никой да им обърне внимание, но тази вечер шумните гости, събрали се около масата, ги поканиха в кухнята, предложиха им напитки и цигари.
   Елисе се почувства приятно отпусната още след първата глътка. Дръпна силно от цигарата и затвори очи. Възнамеряваше да запази тази само за себе си, но знаеше, че вечерта е особено благоприятна и ще се сдобие с още доста цигари. Джобните ѝ пари обикновено не стигаха за това, а когато молеше приятелките си, бе принудена да се задоволява с фасове. Отпи солидна глътка и хвърли поглед към по-голямата си сестра. Всички твърдяха, че двете много си приличат. Тя обаче не виждаше чак толкова сходства. Дженифър, която бе по-голяма с две години, изглеждаше толкова спокойна, дръзка, самоуверена, винаги имаше отговор за всичко. Елисе бе нейно бледо копие, страдащо от комплекс за малоценност, прегърбена стойка и абсурдно малки гърди, които не можеха да се сравняват с тези на Дженифър. Дори типовете около масата правеха разлика между тях. Дженифър бе голямата награда, която да седне в скута ти в нощ като тази, но тя почти винаги им отказваше, доста самоуверено и категорично при това. Тогава те започваха да я умоляват с театрална жалост, падаха на колене, за да я умилостивят, но тя само поклащаше глава и подбелваше иронично очи. Едва тогава се обръщаха към Елисе за същото и тя обикновено отказваше само защото Дженифър бе отказала. Но понякога сядаше в скута на Даге, Гордън или Пео просто защото не можеше да им откаже... или защото копнееше да се почувства оценена от време на време.

   – Какво ще правиш тази вечер? – надвика Елисе глъчката край кухненската маса, обръщайки се към по-голямата си сестра.
   – Не зная. Може да се видя с Йоаким, а може и да не се видя с него. Както дойде – отвърна ѝ Дженифър.
   Дженифър имаше приятел. Разбира се, Елисе също имаше приятели, от време на време поне, но Дженифър имаше истински приятел. Мъж. Йоаким бе на двайсет и четири и имаше брада. Гласовете на момчетата, с които Елисе излизаше, току-що бяха започнали да мутират. Имаха едва набол мъх, досущ като на праскова, и се държаха толкова глупаво, толкова детински. Гаджето на Дженифър обаче бе истински мъж, а тя не беше сигурна дали иска да се срещне с него! Освен това той бе толкова мил и внимателен. Елисе го бе видяла веднъж отдалеч. Сторило ѝ се беше, че Йоаким се е залепил за Дженифър, сякаш е негова собственост. Сякаш искаше да каже: „Това е моето момиче и аз се гордея с този факт“. Сетне я бе погледнал дълбоко в очите и я бе погалил по лицето толкова нежно като че ли би могла да се разпадне и от най-лекия допир. Елисе също искаше да си намери такъв приятел. Всъщност тя копнееше за Йоаким.
   – Какво означава „както дойде“?
   Дженифър изпи чашата си на един дъх и Елисе я последва.
   – Ъъ... не знам.
   – Още сте заедно, нали?
   – Може би да, може би не. Да, но той е толкова... Няма значене. Искаш ли още?
   – Да. Дай ми и една цигара.
   Дженифър стана и си проправи път сред столовете, изпънатите крака и килнатите на една страна тела около кухненската маса. Даге протегна двете си огромни ръце, сграбчи здраво бедрата ѝ и я придърпа в скута си, но тя се освободи, грабна една бутилка и кутия цигари и бързо се върна на мястото си до бюфета.
   – Ей, малката, що за отношение е това? – избоботи Даге с дрезгав глас. – Пиеш виното ми, а не ми позволяваш дори да те прегърна за малко!
   Даге бе червендалест блондин с малки кръвясали очички и големи космати уши. Облечен бе доста странно – със скъпа дизайнерска риза и джинси, покрити целите с петна от боя. От тях се носеше миризма на мръсотия, която стигаше чак до Елисе.
   – Може да ти позволя да ме прегърнеш, ако се държиш по-мило – отвърна спокойно Дженифър, докато наливаше хладкото бяло вино в своята чаша и в тази на сестра си.
   Елисе потръпна при мисълта да се допре до тези джинси.
   – Аз съм тази, която заслужава прегръдка, по дяволите, виното е мое! – извика майка им.
   Пак се излагаше. Беше по-поносима, когато се намираше в някое от онези свои мълчаливи полудепресивни настроения. Тази вечер обаче бе превъзбудена и приказлива. Искаше всички да я забелязват, да я слушат. Елисе не искаше нито да я вижда, нито да я чува, затова реши изобщо да не мисли за нея.
   Дженифър предложи на Елисе цигара, сама взе една и пъхна кутията, чиято липса явно никой не бе забелязал, в деколтето на блузата си. Елисе запали своята цигара и подаде запалката на сестра си.
   – А ти ще излизаш ли? – попита я Дженифър.
   Елисе преполови чашата си с гримаса на отвращение.
   – Да, мисля да изляза – отвърна тя. – Имам среща с Нина. Случайно да имаш някакви пари, които можеш да ми дадеш назаем?
   – Да, бе, откъде да имам пари? Попитай тях. Днес май са се опаричили.
   Посочи с ръка към масата, допи остатъка от възкиселото вино и се накани да тръгва. Елисе почувства, че бузите ѝ поруменяват. Виното бе оправило настроението ѝ. Чудесно!
   – Дженифър, почакай!
   – Да?
   – Виж... може ли да взема якето ти?
   – Кое яке, по дяволите?
   – Коженото. Онова от „Джина Трико“.
   – А аз какво ще облека? – попита я сърдито Дженифър.
   – Не можеш ли да вземеш нещо друго? Моля те, само за тази вечер!
   Дженифър като че ли бе подпийнала, защото изведнъж отстъпи.
   – Добре, но утре да ми го върнеш.
   – Обещавам. Божичко, това е чудесно!
   – Якето е в коридора. Аз изчезвам – каза Дженифър.
   Елисе остана да седи на пода. Продължи да пуши, докато пепелта не опари върховете на пръстите ѝ. Сетне изпразни чашата си, хвърли фаса в нея и се заслуша в съскането му. Когато се запъти към масата, усети, че се олюлява лекичко.
   – Някой ще ми даде ли двеста крони назаем? – попита тя, но никой не ѝ обърна внимание.
   – Какво искаш да кажеш с това назаем? Дадем ли ти пари, никога няма да си ги получим обратно! – оплака се майка ѝ.
   – Все едно мога да си позволя да давам заеми – измърмори Гордън.
   – Дори да имах пари, пак нямаше да ти дам – провлачи глас Пео.
   Моника само поклати глава, а останалите се престориха, че изобщо не я забелязват, и продължиха да разговарят за съвсем други неща. Елисе излезе в коридора и опипа джобовете на якетата, окачени там, но не откри нищо. Свали коженото яке на сестра си от закачалката и го облече. Хвърли бърз поглед в огледалото, сетне излезе и затръшна вратата след себе си. Минаваше десет и половина.

*

   – Кое е това проклето момиче?
   – Най-обикновено момиче.
   – Обикновено момиче, а? Има ли си име?
   – Дженифър. Казвал съм ти го и преди.
   – Звучи ми като прекалено хубаво име за някоя пачавра.
   – Тя не е пачавра, много е свястна даже...

Издателство Бард


Нако Стефанов, Аксиния Колева >> Китай

Социално-икономическо развитие от древността до наши дни

Предизвикателствата, проблемите и перспективите

Целта на изданието е да запознае българския читател със страната с най-продължителните в историята на човечеството държавна традиция и цивилизационен процес, разкрити от гледна точка на социално-икономическите процеси. Основният акцент е върху съвременната обществено-стопанска динамика на Поднебесната, разгледана от позицията на различни измерения – политически, геополитически и геоикономически. Разработката се основава на широк кръг източници: документи на ръководствата на Китайската народна република (КНР) и на Китайската комунистическа партия (ККП) на китайски език, изследвания на водещи западни и руски изследователи и др. Тя е богато илюстрирана, написана на достъпен и лек за възприемане език, за специалисти и за най-широк кръг читатели.

вторник, 20 януари 2015 г.

Валтер Капахер >> Дворецът на мухите

Десет дни от живота на прочутия Хуго фон Хофманстал...

Август 1924 г.
50-годишният писател Хуго фон Хофманстал се връща на едно от местата на своето детство – курорта Бад Фуш край Залцбург. Но нищо вече не е същото, както в младите, изпълнени с вдъхновение, години. Няма го и творческия порив, времето на славата е отминало.
След безмълвното взиране в зимната градина на хотела, която местните шеговито наричат „дворец на мухите“, го спохождат само мимолетни хрумвания. Звукът от нахалното насекомо се впива в главите ни и няма как да прогоним натрапчивите мисли, страхове и съмнения. За Хофманстал вече е дошло време да отсее ценните мигове в живота си.

Десет дни, които се превръщат в равносметка на един живот, задминат от времето.

Преводач Здравка Евстатиева
Издателство Агата-А

Дворецът на мухите в Pimodo

Елизабет Гаудж >> Бялото конче

Приключенства и добри вълшебства

След смъртта на баща си 13-годишната Мария Мериуедър, заедно с гувернантката и любимото си куче, се премества при своя настойник в красивата долина Муунейкър в Западна Англия. Имението и околностите са забулени в мистерия. Навсякъде витае древната загадка за Лунната принцеса и тайнственото бяло конче. Мария се оказва въвлечена в историята за Лунната принцеса. Момичето твърдо решава да върне покоя и щастието в долината.
А то обикновено постига каквото си е наумило.

Още за книгата...

Издателство Унискорп


Димитър Попов >> Древна Гърция

История и култура

   През ІІІ хил.пр.Хр. на о-в Крит, а и по някои други егейски острови, както и в Пелопонес, възникват най-старите в Гърция раннокласови общества и държавни организации. Археологическите разкопки, които се провеждат на редица места, убедително говорят, че през този период южните части на Балканския полуостров и на близките острови вървят по същата линия на развитие, както и древноизточните общества и са в непрекъснато взаимодействие с тях.
   Тези егейски средища, в които започват да се долавят процеси на държавообразуване и на развитие на раннокласови общества, изникват изпод приказните одежди на по-късните древногръцки митове и легенди. На свой ред археологическите резултати са достатъчни, за да засвидетелстват пълнокръвната картина на една действителна история. Общо казано, времето на реализиране на посочените тенденции се разполага през ІІІ–ІІ хил.пр.Хр., или об-хваща края на каменно-медната и цялата бронзова епоха.
   Най-ранните данни за зараждане на раннокласови общества на територията на Гърция се свързват с островите и с крайбрежието на Егейско море. Благодарение на археолозите се знае например, че още през първата половина на ІІІ хил.пр.Хр. на о-в Лемнос, край дн. с. Полиохни, има голямо селище, защитено с дебели стени, кръстосано от павирани улици. Останките от всекидневието показват, че обитателите му се различават по имущественото си състояние. То разкрива наличието на социална диференциация, която води до обособяването на групировките на родово-племенната аристокрация и на масата на общинното население.
   Разпадането на родовообщинния строй и установяването на раннокласови държави и взаимоотношения обхваща редица места и съвсем не е еднозначно. Подобни центрове са разкрити при разкопки на о-в Сирос, на о-в Мелос, по някои крайбрежни гръцки области, като например селището Лерн, на западния бряг на Арголида в Пелопонес от края на ІІІ хил.пр.Хр. или това край дн. с. Рафина в Атика. Въпреки че това е дълъг и продължителен процес, който се извършва неравномерно, е ясно как в различни райони по обширната територия на страната се създават предпоставки за появата на първите ранни държавни организации във вид на неголеми царства – на условия за преход от родово към раннокласово общество. Тези тенденции в общото развитие на най-древната история на Гърция се характеризират с икономическото, политическото и културното
превъзходство на о-в Крит.
   В „Одисея“ Омир разказва с възхищение за богатия и прекрасен о-в Крит, разположен сред „виноцветно море“, „населен с безброй хора“. Те живеят в „деветдесет големи града“, между които Кнос е резиденция на техните царе и там „властва Минос“. Аристотел отбелязва, че островът лежи в центъра на морето. Той се намира на границата на три континента – Европа, Азия и Африка, на един от най-оживените кръстопътища в Средиземноморието, и съединява Балканския полуостров и островите на Егеида с Мала Азия, със Сирия и със Северна Африка.
   Естественото местоположение на о-в Крит определя неговото първенство по море, непрестанните му взаимодействия с древноизточните цивилизации, с културите на Анатолия и на Югоизточна Европа. С каквато и цел да се пътешества, никой не може да отмине острова – богат с удобни заливи, с естествени пристанища. За водещата му роля е важно и обстоятелството, че именно той става предавателно-разпределителен, контролен пункт на търговията с олово, така необходимо за бронзовата сплав. Тогава то идва от Пиренейския полуостров и даже от Британия...

Издателство Изток-Запад


понеделник, 19 януари 2015 г.

Ивайло Петров >> Хубавите ръце

Животът за мен е загадка необяснима... ИП

В този том Ивайло Петров като че ли е най-близко до Елинпелиновия реализъм, познат ни от „Под манастирската лоза“. И тук човекът е разпънат между дявола и Бога, трагичното и смешното вървят ръка за ръка, иронията, хуморът и гротеската са сякаш другите имена на мъдростта и опрощението, дори и смъртта приемаме като един от епизодите на битието. И като повей на вечната тъга, над всичко се рее копнежът за красота, все така невъплътима в живота, а само мимолетно видение, докосващо ни чрез неизчерпаемата природа, търсещите очи и творящите ръце на човека.

Издателство Литературен форум


Симеон Радев >> Погледи върху литературата и изкуството

Лични спомени

   Баща ми беше търговец – професия за печелене на пари, – но знаеше, че има неща, които стоят по-горе от парата. Често съм го слушал да повтаря тия думи от писанието: „Мнози ненавидеша богатство, а слава никтоже.“ От всички видове слава той най-високо поставяше книжовната. Питаше ме: „Кои са най-великите люде в старата българска история? Царете? Не. Св. св. Кирил и Методий, св. Седмочисленици.“ Първите песни, които той ме научи, бяха техните тропари. На Кирил и Методий: „Яко апостолов единоравния, славянских стран учителие...“ На Седмочислениците: „Венци хваления возсилаем Седмочисленицки славния...“ В една моя книга, озаглавена „Най-ранни спомени“, която търпеливо дочака да види бял свят, разказвам как той, баща ми – аз малък, едва излязъл от отделенията, но все с книга в ръка, – гледаше да събуди у мен писателско призвание. Доводите му бяха доста особени. Казваше ми: „От времето на Самуила до днес свещеникът на Царевдвор е бил винаги от рода на баба ти. Значи, хиляда години потомци на тоя род са пазили българското писмо. Това влиза в твоето наследие. Ти трябва да станеш писател.“
   Мечтата на баща ми да ме види писател не можеше да проникне у мен в тая ми възраст. Думите му влязоха в паметта ми без следа и си ги припомних, когато сам взех перото да пиша. Обаче страстно четях, каквато книга ми попаднеше. Бях във втори клас, когато прочетох „Пролетни води“ от Тургенев. В трети клас, в Охрид, където брат ми Владимир беше назначен учител, четях крадешком „Клетниците“. Крадешком, защото бях много слаб и брат ми не искаше да се уморявам, толкова повече, че намираше тая книга не за моите години. Но аз го чаках да заспи и тогава запалвах лампата и жадно взимах в ръката си прочутия роман. Четвърти клас в Битоля бях погълнат от уроците си. След това постъпих в Галатасарайския лицей в Цариград. Аз не знаех, че там са учили двама български поети – Константин Величков и Стоян Михайловски. И по-късно, като научих това, не бяха техните имена, които възбудиха у мен литературната амбиция. Тя ми дойде по друг път. В Битоля учител по словесност – така се наричаха уроците по български – ни беше Гьорче Петров. Сух ум, той нито нам можеше да даде да разберем, нито сам разбираше как трябва да се пише. Това научих в лицея. Казваха ни, че за всяко нещо, което има да напишем, трябва най-напред да си направим план, като пазим правилата за мярка и съразмерност, да бъдем крайно внимателни при подбора на думите, като отбягваме особено многобройните прилагателни, защото те често са паразитни. Гледаха също да развият въображението ни. Първото домашно, което нашият учител по френски мосю Дюбоа ни даде, когато вече доста знаех езика, беше на тема „Напишете мемоарите на един бастун“. Той ни даде някои общи упътвания.
   Бастунът казва: „Бях изложен на витрината на един магазин. Някои ме харесваха, но нямаха пари да ме купят. Други имаха пари, но не ме харесваха. Най-после един ме купи.“ После трябваше да разкажем през кои ръце е минал, докато най-накрая един го загубил. Нужно бе всичките приключения на бастуна сами да измислим.
   Не се отличавах много в измислянето и ми стана мъчно. Тогава реших да опиша нещо, което съм видял.
   През моето детство, когато баща ми отиваше в Битоля по търговия, ме вземаше понякога със себе си. Отсядахме в „Ингилис хани“, стар хан, където, ако се съди по името му, са идвали, види се, в старо време търговци англичани. Всичко, което бях видял там, оставаше живо в паметта ми. Понякога пристигаха кервани. Конете се разтоваряха сред обширния двор. Мяркаха се странни за мен фигури и се чуваха шумни гласове. На първия етаж околовръст двора имаше за пътниците стаи, пред които оставаше широко, свободно място за минаване. Тук пътниците се прибираха привечер, при хубаво време. Когато с баща ми се качвахме от гостилницата и минавахме оттам, за да отидем в нашата стая, аз любопитно отварях очите си. Пътниците образуваха пъстра гледка: някой си прави сметките и се разправя; друг свири на тамбура и си тананика; трети пуши наргиле. Всичките тези впечатления бяха още пресни у мен и се заех да ги предам. Смятах, че съм успял.
   Много мъчно е за един човек да анализира свои състояния на духа от толкова далечно време, но мисля, че тогава именно у мен се роди желанието да пиша. Фактически тогава и започнах...

Издателство Изток-Запад


Едгар Алън По >> Поезия

Едгар Алън По е роден на 19 януари (1809-1849)

По... вероятно беше първият литературен нон-стоп пияница от XIX в. в Америка. Той накара задоволството на Самюъл Колридж и Томас де Куинси да изглежда като малка пакост с готварското вино в кухнята. Джеймс Турбър

Химн

И в тъмна нощ, и в ясен ден –
чуй моя химн и бди над мен!
О, Майко Божия, бъди
над мен и в радост, и в беди!

Бе време – моят ясен ден
не бе от облак помрачен
и с твоите ангели свети
духа ми слаб крепеше ти.

Но моите светли дни – уви! –
съдбата в черен мрак обви!
О, грей над мен и ме води
и в дни на горест, и беди.

Преводачи Александър Тончев, Георги Михайлов и Спас Николов
Художник Атанас Атанасов
Издателство Стефан Добрев


неделя, 18 януари 2015 г.

Владимир Балчев >> Пловдив – другият бряг на Европа

Когато Европа дойде при българите

   Това е книга за забравените европейски първостроители на модерния Пловдив, които напускат родните брегове и се заселват в един от най-древните градове на планетата. Идват, за да помогнат на току-що освободената България, да положат основите на българската държавност, на българската култура и изкуство, на българската наука и едновременно с това да намерят тук своето призвание. За тях Пловдив се превръща в съдба и вдъхновение. Става дума за личности, работили всеотдайно, със съзнанието, че ще оставят спомен и за себе си, и за извършеното от тях.
   Целта на автора е да възкреси този спомен, затрупан от наслоенията на годините, да осветли времето, когато Европа дойде при българите, преди те да тръгнат към нея, да припомни заслугите на чужденците към Пловдив. Защото това е един капитал, който винаги може да ни помогне. Владимир Балчев

Издателство Жанет 45

Пловдив – другият бряг на Европа
в Pimodo

Весела Фламбурари >> Мина, магиите и бялата стъкленица [ Първа книга ]

В трите свята на вълшебствата

Мина, магиите и бялата стъкленица е книга за малко по-големи деца. Затова и световете на Мина са по-сложни и вече са цели три. Дори и времето в тях е толкова различно. Всичко започва на нашата Долна земя, в нашето време. После случките продължават във втория свят, това е Горната земя... Там владее приказното Средновековие или магиите, мечовете и магьосниците. А третият свят е светът на приказките от Горната земя. Там времето е митично-космическо. Дворецът в Балчик е връзката между Долната и Горната земя. Дворецът е зимен, красив и тайнствен. А на горната земя историята се развива в една империя, наречена Зелените господарства. Както казах,третият свят пък е свят на приказките, които се разказват на Горната земя. Този свят е космичен и митичен. В него се подвизават галактики и богове. Боговете се наричат Стопаните. Те са: Жената с крилатата риза (Самодивата), Момичето с рибя опашка (Русалката), Старчето с дълга предълга брада (Педя човек-лакът брада) и Юначето с пламтящи очи и дребни крилца под мишци (Змей-горянин)... Весела Фламбурари, kafene.bg

>> Бизоновата жена. Индианска легенда

Разказана и илюстрирана от Пол Гобъл

Една бизонова крава отива към извора, за да пие вода. Млад индиански ловец я забелязва и поставя стрела на тетивата на лъка си. Когато обаче пак поглежда към бизонката, за да се прицели, той вижда красива жена, наведена над водата. Тя е изпратена при него от Бизоновия народ, защото ловецът има добро сърце и винаги отдава почит на бизоните за даровете, които те носят на неговото племе. Младежът обиква красавицата от пръв поглед. Те се женят и имат син, Момчето Теленце, ала хората от племето на ловеца тормозят майката и детето. Те я наричат „жена без семейство“, но грешат, защото нейните роднини бродят в безчетни стада из равнините и даряват телата си, за да имат Човешките същества храна. Без да каже дума, тя си тръгва; двамата с Момчето Теленце отново се преобразяват в бизони и се завръщат при своя четириног народ. Потънал в скръб, ловецът поема след тях и не се поколебава да отиде при бизоните, за да докаже любовта си, като се присъедини към съпругата и сина си.

Преводач Любомир Кюмюрджиев
Издателство Изток-Запад