събота, 4 април 2015 г.

Владимир Бинар >> Пяната на китаеца

Триптих

Триптихът Пяната на китаеца съдържа три новели на Бинар. Действието в тях се развива последователно в Прага, Париж и Таити. Книгата поразява с мощта и размаха на авторовото въображение, което превръща нерядко прозата в поема в проза.

Именно с Пяната на китаеца Владимир Бинар става първият носител на новоучредената награда „Чешка книга“ през май 2012 г. и на наградата на името на големия чешки писател Ярослав Сайферт.


Преводач Йорданка Трифонова
Издателство Сонм

Маргьорит Дюрас >> Това е всичко

Слова

Сряда, 12 април, следобед, улица Сен Бьоноа

Ела.
Ела в слънцето, каквото и да е.

13 април

Цял живот писах.
Като глупачка, това правих.
Но не е зле и да си такъв.
Аз никога не съм била претенциозна.
Да пишеш цял живот, това учи на писане. Това не спасява от нищо.

Сряда, 19 април, 15 часа, улица Сен Бьоноа

Оказа се, че съм гениална.
Сега вече съм свикнала с това.


Мълчание, и след това.

Ще ви обичам до смъртта си.
Ще се опитам да не умра твърде скоро.
Това е всичко, с което трябва да се заема.
...

Преводач Мария Георгиева
Издателство Прозорец


Майн Рид >> Квартеронката

В робовладелския Юг

   Баща на водите! Прекланям се пред твоя неудържим бяг! Както индусът коленичи на бреговете на своята свещена река, тъй и аз коленича на твоя бряг и от душата ми бликва буен благоговеен възторг!
   Но колко различни са източниците на нашето преклонение. Водите на жълтия Ганг будят у индуса суеверен страх, примесен с неясен трепет пред тайнствените бъднини; за мене твоите златни води крият спомени за радост, които свързват настоящето с познатото щастливо минало. Да, могъща река! Прекланям се пред тебе заради това минало. Сърцето ми почва да ликува дори само като чуя твоето име!

   Баща на водите! Добре те познавам аз. В страната на хилядата езера, на върха „Hauteur de terre“ прекосих аз твоето мъничко поточе. На скута на синьото езерце, което ти дава живот, пуснах своята брезова лодка, отдадох се на твоето течение и леко заплавах на юг.
   Минавах край ливади, гдето дивият ориз зрее по твоите брегове, гдето бялата бреза оглежда своя сребрист ствол в твоите води и високи борове хвърлят островърхите си сенки върху тебе. Виждах как червенокож чипеуа разсича кристалните ти води със своето леко кану, как огромният лос мие хълбоците си в прохладните ти талази и как стройният вапити грациозно се носи край твоите брегове. Чувах песните на твоето крайбрежие – повика на какауи, граченето на сивата гъска уа-уа и тръбния зов на големия северен лебед. Да, могъща река! Дори и в тези далечни северни земи, всред пустошта на твоя роден край, аз се прекланях пред тебе!

   Все напред – през много паралели географска ширина, през много градуси към тропика!
   Ето, застанал съм на твоя бряг, там гдето ти се хвърляш от скалите на Сан Антоан и разпенен, с дързък устрем прорязваш своя път на юг. Вече виждам промяна в гледката на твоето крайбрежие. Изчезнали са боровете и бреговете ти са се нагиздили с нетраен, но яркоцветен листак. Дъбове, брястове и кленове сплитат вейки и протягат далече над тебе широките си клони. Макар все още да виждам гори, които изглеждат безпределни, нещо ми подсказва, че девствената природа е отмината вече. Белези на цивилизацията приветстват моя взор и нейните звуци долитат до моя слух. Сред повалени дънери забелязвам горска хижа – живописна в своята груба простота, – а в далечните глъбини на гората кънти секирата на дърваря. Дългите свилени листа на царевицата победоносно се веят над паднали дървета, а златистите ѝ реси обещават богата жетва. Островърха черковна звънарня пронизва зеления листак на гората и молитвата на християните се възнася към небесата, тържествено примесена с рева на твоите води!

   Отново пускам лодката си по твоите леки вълни и със сърце леко като вълните се плъзгам все по-напред и по на юг. Минавам между стръмни канари, които обграждат твоите буйни води, и с радостно удивление проследявам техните странни и разнообразни очертания, ту рязко устремени нагоре, ту откроени с меки извивки в синьото небе. Ето, виждам снагата на прочутата „La montagne qui trempe à l’eau“, извисила се като кула нагоре, виждам и онзи остър чукар, на който някога е опвал шатрата си пътуващият воин. Плъзгам се по огледалния скут на езерото Пепин и с възхищение разглеждам зъберите на неговите брегове. Взирам се с по-дълбок интерес в отвесната чука „Любовен скок“, чиято скалиста стръмнина е отеквала често радостната песен на безгрижния пътник, а само веднъж – един по-тъжен напев: предсмъртната песен на Уенона – прекрасната Уенона, принесла живота си в жертва на любовта!
   Нося се все напред, натам, гдето безпределните прерии на Запада стигат до самите твои води, и моят взор с наслада се рее по неувяхващата им зеленина...

Преводач Сидер Флорин
Издателство Апостроф


петък, 3 април 2015 г.

Едуар Лабуле >> Избрани приказки

За вечните неща

Приказките на Лабуле се позовават на богатата фолклорна традиция на европейските и източните народи. Нерядко главен герой в тях е обикновеният човек, надарен с проницателност и чувство за хумор. Някои владетели също са представени като мъдри и благи. Любовта и омразата, верността и предателството, искреността и притворството, човешката слабост и храбростта са повтарящи се мотиви в тези истории. Освен това според Лабуле приказките са безценна основоа за изучаването на етнографските особености на всеки народ. В този сборник те ни говорят за нравите и обичаите в Бретан и Ориента, в Италия, Финландия и Исландия и за онези вечни неща, които хората са съхранявали и са предавали от памтивека на идните поколения като израз на най-съкровена човешка същност.

Преводач Калоян Праматаров
Издателство Сонм

Ладислав Фукс >> Крематорът

За разпада на личността

Голямата тема на Фукс е пораженията, които насилието и страхът нанасят на личността. Силата на прозата му – абсурдна реалност, която чрез разпознаваеми събития като Втората световна война и Холокоста, прераства в универсализирана метафора за човешката участ.
Крематорът е неговата симфония на злото, на разпадането на личността, повлияна от човеконенавистническа идеология.
Атмосферата на тайнственост и мистичност, сливането на реално и въображаемо в една фантасмагорична реалност, както и употребата на елементи от криминалните жанрове или романите на ужасите, тук служат в посока на абстрактизацията на образа на злото, оголването на абсурдния характер на действителността и психологическата дисекция на героите.

Преводач Гинка Бакърджиева
Издателство Парадокс

Владимир Набоков >> Вълшебникът

Преди Лолита

   На разсъмване той сънливо остави книгата, както мъртва риба прибира хрилете си, и изведнъж започна да се укорява. „Защо – смъмри се той – се поддаваш на сковаващото те отчаяние, защо не се опита да поведеш нормален разговор и да се сприятелиш с плетачката, с онази шоколадораздавачка, гувернантка или каквато и да е там?“ И тозчас си представи приветлив господин (чиито вътрешни органи в единединствен момент заприличаха на неговите), който именно така би могъл да се възползва от предоставената му възможност – благодарение на въпросната приветливост – и да вземе („Ах, ти малка палавнице“) момичето в скута си. Той знаеше много добре, че не е общителен човек, но затова пък беше изобретателен, упорит и умееше да печели благоразположението на хората; неведнъж, в други области на живота, бе успявал да играе успешно и твърдо да отстоява правата си, без да се тревожи от това, че непосредственият обект, и то в най-добрия случай, е само косвено свързан с неговата по-далечна цел. Но когато целта те заслепява, задушава, когато изгаря гърлото ти, когато здравословният срам и нездравото малодушие следят критично всяка твоя стъпка...
   Пързаляше се по асфалта заедно с другите деца, като привеждаше тялото си, ритмично поклащаше отпуснатите си ръце и уверено профучаваше напред. В един момент се завъртя умело, полата ѝ се заметна и оголи бедрото. После пък роклята ѝ прилепна така плътно по гърба, че очерта малка цепнатина, и с едва забележимо потрепване на прасците тя продължи да се пързаля заднишком. Похотливост ли беше това, това мъчение, което изпитваше, докато я поглъщаше с поглед, възхищавайки се на пламналото ѝ лице, на пестеливостта и съвършенството на всяко нейно движение (особено когато, след като едва заковала се намясто, отново се понасяше напред и енергично прегъваше острите си колене, докато набира скорост)? Или може би това страдание винаги съпътстваше безнадеждния му копнеж да изтръгне нещо от красотата, да я задържи за миг, да направи нещо с нея – без значение какво, стига само да осъществи някакъв контакт, няма значение как, който би могъл да утоли копнежа му. Защо ли се мъчи да разгадае това? Тя отново ще се засили и ще се изгуби от погледа му, а утре друга ще профучи край него и така животът му ще мине в цяла поредица от пропуснати профучавания.
   Или може би не? Видя същата жена, която плетеше на същата пейка, и като усети, че вместо любезна усмивка лицето му се е ухилило злобно и похотливо с оголени бивни изпод възсинкавите устни, той побърза да седне. Безпокойството и треперенето на ръцете му не продължиха дълго. Завърза се разговор, който сам по себе си неочаквано му донесе удовлетворение; тежестта в гърдите му изчезна, олекна му и той почти се развесели. Тя се появи, като ситнеше с кънките си, точно както бе направила и предишния ден. Светлосивите ѝ очи се спряха върху него за миг, въпреки че не той, а плетачката говореше в този момент, и след като го измери с поглед, извърна нехайно глава. После седна до него, като стискаше дъските на пейката с розовите си ръце с остри кокалчета, върху които потрепваше ту вена, ту някоя дълбока трапчинка около китката, а в същото време приведените ѝ рамене оставаха напълно неподвижни, разширените зеници следяха нечия топка, която се търкаляше по чакъла на пътеката. Точно както и предишния ден жената до него се пресегна и подаде на момичето сандвич, и докато дъвчеше, то взе да удря ожулените си колена едно в друго леко и ритмично.
   – ... по-добре е, разбира се, но най-вече става дума за първокласно училище – прозвуча далечен глас, когато той най-ненадейно забеляза, че главата с кестеняви къдрици от лявата му страна безмълвно се е навела ниско над ръката му.
   – Изгубил си стрелките на часовника си – каза момичето.
   – Не – отвърна той и се прокашля, – така е направен. Представлява рядкост.
   Протегна лявата си ръка (с дясната държеше сандвича) и хвана китката му, за да разгледа празния, сляп циферблат, под който стрелките бяха монтирани така, че се подаваха само връхчетата им като две черни капчици сред сребърни числа. Едно сухо листо потрепваше в косата ѝ, близо до врата, над леко изпъкналия горен гръбначен прешлен – и по време на следващия му пристъп на безсъние той непрекъснато се мъчеше да издърпа от косата ѝ призрака на това листо, като се задъхваше и току посягаше с два пръста, с три пръста, после с пет...

Хартиено издание и екнига

Преводач Иглика Василева
Издателство Колибри

четвъртък, 2 април 2015 г.

Жорж Санд >> Бабини приказки

Пази добре в себе си това съкровище – добротата. ЖС

Изданието разкрива една малко позната страна от творчеството на знаменитата Жорж Санд – на шестдесет и осем годишна възраст тя се заема да съчинява приказки, за да забавлява и поучава своите внучки.
По разказите на бабата природата е свят, населен с духове, гноми и феи, в който скалите оживяват, дъбът говори, цветята беседват помежду си, пеперудите ходят по нощни балове.
И децата, истинските герои на тези поучителни истории, могат да чуват техните гласове.

Преводач Калоян Праматаров
Художник Борис Праматаров
Издателство СОНМ

Решат Нури >> Последното убежище

Съкровената, дълбоко стаявана в душите любов към театъра

   Колкото повече време минава, толкова по-отчетливо в съзнанието ми се оформя все по-ясното обяснение: за своя автор този роман е неговото лично последно убежище. Прощаването с живота, с творбите, с човечеството, което толкова силно е обичал и толкова умело е въплътявал в рисунъка на своето перо... Той е знаел за наближаващия си край и точно затова чрез съдбите на своите герои е искал да остави в наследство за поколенията всичко онова, което е видял, преживял, усетил, научил като съвременник на историческите събития, разтърсили родината му из основи: Младотурската революция от 1908 г., извършена от военни и политически дисиденти, възстановяването на Конституцията от 1876 година, краят на султанската власт с абдикирането на султан Абдул Хамид Втори, обявяването на Турция за република, обаянието на Ататюрк, участието на Турция в Първата световна война при сраженията за Суецкия канал в Египет, промяната в бита, културата, образованието, светогледа на обществото, сблъсъка с религиозните и фанатичните отживелици... Запазил е улиците на някогашния Истанбул, мизерните и същевременно могъщи завладяващи красоти на все още дивата и невежа Анадола, строежа на новите селища, превръщането на крайграничните градове във военни гарнизони, тайните ритуали в забранените по онова време, но закътани в горите и отново действащи текета, народните поверия, типичните танци и игри, появата на новите норми на поведение и общуване, разкрепостяването на жените на фона на сковаващите догми от миналото...
   Този роман изглежда недовършен, коварната болест не оставя на автора необходимото време. Това се усеща по някои недоразказани епизоди, по някои недоизказани мисли, по прекъсвания или големи промеждутъци от време и места... За пръв път излиза от печат шест години след смъртта му, предполага се, че е открит на ръкопис по-късно. Цялостната му обаятелност обаче не е накърнена ни най-малко. Дори нещо повече – живял, работил и творил като жрец на образованието и в сърцето на Турция – Истанбул, и в необхватната Анадола, представлявал своята страна и в световната организация ЮНЕСКО, в края на своя земен път Решат Нури – авторът на 16 романа, 6 повести, 32 пиеси и много преводи, е пожелал и – въпреки страданията – е намерил сили да приюти и запечата завинаги в тази книга – последно негово убежище – едно предсмъртно послание, един завет към всеки човек – да бъде истински и верен на стремежа си към Вселената на своите мечти. Докрай и въпреки всичко...
   Вече знам – това ме разтърси. Х. Ф.

Преводач Хубавинка Филипова
Художник Вихра Стоева
Издателство Слънце

Константин Павлов >> Записки

1970-1993

   Дългите форми ме измъчват – чувствам ги като психопатия на амбициозен, болен бездарник. Приемам дългата форма само като сбор от кратки (дори безкрайни) изповеди.

* * *

   Драмата на талантливия буржоазен писател е, че държавата не се интересува за творчеството му. Трагедията на социалистическия писател е, че държавата прекалено се интересува от творчеството му.

* * *

   Поетичност? Оригиналност?
   И най-прозаичната фраза може да бъде „разложена“ на ритмични елементи.
   И най-баналната фраза (или мисъл) може да придобие особено значение. Например: „Добър ден, как си?“, ако бъде произнесена от котка, куче или друг подобен събеседник.

* * *

   Стига съм умувал. Случки. Само случки. Ще умувам по-късно, когато съвсем оглупея.

* * *

   Обаче...

   Питаха ме (не веднъж) какво според мен е поезията.
   Аз наистина не знам „какво“ е поезия. (Ония, дето знаят - каква им е ползата?)
   В частност, за мен, писането на стихове си го обяснявам като извратена реакция на инстинкта ми за самосъхранение.
   Срамувам се и пиша. Пиша и се срамувам...

Издателство Жанет 45


сряда, 1 април 2015 г.

Джордж Гордън Байрон >> Духът на свободата

Стихотворения и поеми

Когато на дедите ми гласът
духа ми с радост призове на път
и той над буен вятър полети
или в мъгли под стръмни висоти,
дано не види никъде гранит
за знак, че моят прах е там зарит.
И нека епитафия за мен
да бъде мойто име него ден.
Не ме ли то прослави по света,
то друга слава никаква не ща.
Умра ли, зарад него между вас
ще съм забравен или помнен аз.

Издателство Захарий Стоянов

Братислав Иванов >> Японската гравюра укийо-е

Духът на Ямато
попитат ли какво е,
така ще отговоря –
ухание на вишнев цвят
сутрин в планините.
        Мотоори Норинага

   Гравюрата укийо-е е част от японската градска култура (чьоомин бунка), която достига своя разцвет през втората половина на периода Едо джидай или просто Едо (1603–1867). Периодът е наречен така по старото име на град Токио, където се намира седалището на третия и последен шьогунат в японската история (Едо бакуфу).
   Историческият период Едо се подразделя на три културни периода – Момояма, Генроку и Касей. Периодът Момояма продължава до 1615 г. и се разглежда като част от предишния културен период, както това личи и от името му. Терминът Генроку е девиз на управлението от 1688 до 1704 г., а терминът Касей е образуван от други два девиза – (Бун-ка и Бун-сей), включващи времето от 1804 до 1830 г. Тъй като през тези години най-отчетливо се очертават двете основни културни тенденции през Едо, термините Генроку и Касей започват да се използват като техни названия. Доколкото обаче става дума за процеси, границите във времето се посочват само приблизително. Така с Генроку се назовава културата от късния ХVІІ до началото на ХVІІІ в., когато културният живот е съсредоточен в района Киото–Осака (Камигата). Терминът Касей пък става название на периода от края на ХVІІІ докъм края на първата половина на ХІХ в., когато град Едо се налага не само като център на реалната власт, но и като културно средище. Ключово за разбиране на градската култура през Едо е понятието укийо с буквално значение плаващ, ефимерен свят, но смисълът му е светът (животът) тук и сега.
   За мото на предговора е избрано едно петстишие (танка) на Мотоори Норинага (1730–1801), най-ярката фигура в Школата за национална култура (Кокугакуха). Вишневият цвят, символизиращ и очарованието, и преходността на живота, има свое място в душата на всеки японец. Едно от първите подразделения на легендарните воини камикадзе се наричало Ямадзакура, което в превод означава планинска сакура. Воините вярвали, че когато загинат, душите им ще се преродят в цветове на планинска сакура. Те не мечтаели за вечно блаженство в небесните селения, а за сливане с мимолетната красота на вишневия цвят. Около столетие и половина след Мотоори Норинага поетът Сантоока (1882–1940) ще избере падащия чист и бял сняг като символ на укийо, на живота, който само след миг ще отлети:

   Между живота
   и смъртта
   сипе се белият сняг.
                      Сантоока
Братислав Иванов, Из Предговор

Издателство Изток-Запад

Николай В. Гогол >> Избрани места от кореспонденцията с приятели

Разсъждения върху руската литература и култура, позиции по обществени проблеми, постулати...

   Бях тежко болен; смъртта ми наближаваше. Като събрах остатъка от силите си и се възползвах от първия момент на пълна трезвост на ума си, написах духовно завещание, в което, между другото, възлагам на приятелите си задължението да издадат след смъртта ми някои мои писма. Иска ми се поне с това да изкупя безполезността на всичко отпечатано от мен досега, защото в писмата ми, по признанието на онези, към които са били адресирани, има повече от нужното за човека, отколкото в съчиненията ми. Небесната милост Божия отклони от мен ръката на смъртта. Почти оздравях; олекна ми. Но тъй като чувствам, че силите ми са отслабнали, което ми напомня всеки миг, че животът ми виси на косъм, се стягам за далечно, нужно за душата ми, пътешествие до Светите места, а докато трае то, всичко може да се случи, ми се прииска на раздяла да оставя нещо от себе си на своите съотечественици...

Издателство Захарий Стоянов


вторник, 31 март 2015 г.

Торбен Кулман >> Линдберг

Приключенията на мишлето летец

   Преди много години в един огромен град
живяло едно любопитно мишле. То често се мушвало, за месеци наред, някъде из мрачните библиотеки и тайно четяло книгите на хората.

   Един ден, след дълги проучвания, мишлето се прибрало у дома и му се сторило странно тихо. Прекалено тихо. По-рано стотици мишлета препускали из старите къщи, за да
се срещат с приятели или да си гризнат екзотични вкуснотии. През нощта обаче, изглежда, че всички са изчезнали.

   Там, където живеели хората, било топло и сухо. Те винаги слагали богати трапези. Без много усилия можело да си
отмъкнеш нещо вкусно от килерите, кухните или пък направо от чиниите им. В най-лошия случай гладното мишле крадец го заплашвали човешки крясъци, понякога последвани от яростно размахване на метла. Сега обаче навсякъде имало зловещи апарати. Човешкият свят бил станал твърде опасен...

Художник Торбен Кулман
Преводач Велислава Вълканова
Издателство Enthusiast

Луиз Пени >> Убийството на художника

Легендарният главен инспектор Арман Гамаш разследва

   Госпожица Джейн Нийл предаде богу дух сред утринната мъгла в неделя сутрин, ден преди Деня на благодарността. Беше същинска изненада. Смъртта ѝ не бе естествена, освен ако не смятате, че всичко, което ни спохожда, е естествено. Ако приемем, че е така, то Джейн Нийл бе крачила към този окончателен момент през всичките седемдесет и шест години от живота си, преди смъртта да я срещне в прекрасните кленови гори в покрайнините на селцето Трите бора. Лежеше на земята, разперила ръце и крака, сякаш правеше снежни ангели насред ярките крехки листа.
   Главен инспектор Арман Гамаш от Surete du Quebec приклекна; коленете му изпукаха като изстрел от ловна двуцевка; едрите му ръце зашариха вещо над дребното алено петно върху плетената жилетка на жертвата, сякаш бе магьосник, способен да излекува раната и да върне жената към живот. Но не беше магьосник. Tакава дарба не притежаваше, но за щастие, разполагаше с други. До ноздрите му достигна миризма на нафталин, ароматът на баба му. В нежните добродушни очи на Джейн се четеше изненада от срещата им.
   За него тази среща наистина беше изненадваща. Това бе малката му тайна. Не че някога през живота си беше срещал жената. Не. Малката му тайна беше, че макар и на петдесет и няколко години, в пика на продължителната му и към момента замряла кариера, насилствената смърт все още успяваше да го изненада. Изненадваща особеност за началник на отдел „Убийства“ и навярно една от причините да не се издигне по-високо в циничните среди на квебекската полиция. При всеки следващ случай се надяваше, че е станала някаква грешка и убийство няма. Вкочаненото тяло на госпожица Нийл обаче разсея всичките му надежди. Гамаш се изправи с помощта на инспектор Бовоар, закопча подплатения си шлифер и се замисли.
   Само преди няколко дни Джейн Нийл закъсня за друга среща. Беше се уговорила със старата си приятелка и съседка Клара Мороу да се срещнат на кафе в селското бистро. Клара седна на масата до прозореца и зачака. Търпението не беше сред силните ѝ страни. Тялото ѝ видимо се тресеше от комбинацията на чаша cafe au lait и собствената ѝ нервност. Втренчи се през стъклото към затревения селски площад, към старите къщи и кленовете, които опасваха бистрото от всички страни. Обагрените в червено и пурпурно дървета бяха може би единственото променящо се нещо в това старо селище.
   Видя един камион да навлиза бавно в селцето по улица „Мулен“, върху предния капак на който бе проснато безжизненото тяло на кошута с красиво изпъстрена козина. Товарният автомобил заобиколи бавно бистрото и принуди пешеходците да застинат на място.
   Ловният сезон бе открит и сега околностите на селото бяха ловна територия. Ловци като тези обаче идваха най-вече от Монреал и други големи градове. Вземаха под наем камиони и се провираха като хипопотами през калните селски пътища на зазоряване или по здрач в преследване на елени. Зърнеха ли плячка, безшумно спираха, излизаха от камиона и стреляха. Клара беше наясно, че не всички ловци са такива, макар броят им да не бе малък. Те привързваха елена към предния капак на автомобила и обикаляха наоколо с твърдата убеденост, че мъртвото животно някак неимоверно повишава авторитета им.
   Всяка година ловците лишаваха от живот крави, коне и домашни любимци и се избиваха помежду си. Колкото и странно да звучи, понякога дори прострелваха сами себе си, водени навярно от някакво психотично опиянение, при което се възприемаха за плячка. Умните хора бяха наясно, че някои от ловците – макар и не всички – се сблъскват с непреодолима трудност, когато се опитват да различат бор от човек.
   Клара се зачуди какво ли става с Джейн. Тя рядко закъсняваше, така че нямаше за какво да ѝ се сърди. Клара лесно прощаваше почти всичко на почти всеки. Твърде лесно, както често я упрекваше съпругът ѝ Питър. Но тя си имаше една малка тайна. Всъщност не забравяше всичко опростено. Повечето неща – да. Някои обаче си къташе тайно, за да си ги припомня в моменти, когато ѝ бе нужна утеха заради грубостта на околните.
   На масата имаше брой на вестник „Монреал газет“, посипан с трохи от кроасан. Сред тях надзъртаха няколко заглавия: „Партия Квебекобещава да организира референдум за независимост“, „Полицията залавя наркотрафиканти в селските райони“, „Изчезване на стопаджии в паркТремблан“.
   Клара отмести поглед от мрачните новини. Двамата с Питър отдавна бяха прекратили абонамента си за монреалските вестници. Невежеството наистина беше благодат. Предпочитаха местния „Уилямсбърг каунти нюз“, в който можеха да прочетат за кравата на Уейн, как Гилен посреща внуците си или пък за наддаването за един юрган в старческия дом. Понякога се чудеше дали по този начин бягат от действителността и отговорностите. После осъзнаваше, че пет пари не дава за това. Пък и научаваше всичко, което ѝ бе нужно, точно тук – в бистрото на Оливие, скътано в сърцето на Трите бора.
   – Пак си се отнесла нейде из облаците – прозвуча познатият и така любим глас. Пред нея стоеше Джейн – усмихната и с порозовяло от есенния студ лице. Беше останала без дъх, тъй като пресече почти тичешком селския площад. – Извинявай, че закъснях – прошепна в ухото на Клара, докато двете се прегръщаха. Едната бе дребна, пухкава и задъхана, другата – трийсет години по-млада, стройна и все още превъзбудена от кофеина. – Трепериш от притеснение – отбеляза Джейн, след като на свой ред поръча чаша cafe au lait и се настани на масата. – Не знаех, че си толкова загрижена за мен.
   – Дърта вещице! – изсмя се Клара.
   – Тая сутрин определено бях такава. Чу ли какво стана?
   – Не, какво се е случило? – приведе се Клара над масата, нетърпелива да чуе новината.
   Двамата с Питър бяха прекарали известно време в Монреал в покупки на платна и бои за работа. И двамата бяха художници. За разлика от нея Питър имаше успех. До този момент Клара още не бе получила признание и – както тайно подозираха повечето ѝ приятели – имаше голяма вероятност това да си остане така, ако продължаваше да упорства с непонятните си творби. Клара трябваше да признае, че серията й от картини с утроби на воини оставаха до голяма степен неразбрани от купувачите на произведения на изкуството; занаятчийските ѝ изделия с буйни коси и несъразмерни крака обаче се радваха на известен успех. Продала бе една от куклите. Останалите – приблизително петдесет на брой – мируваха в мазето на къщата им, заприличало на снимачно студио на „Дисни“.
   – Не! – прошепна искрено удивена Клара след няколко минути. Прекарала бе двайсет и пет години от живота си в Трите бора, без изобщо да чуе за престъпление. Хората тук заключваха вратите си само когато се събираше реколтата, и то за да не изсипват съседите кошници с тиквички в двора им. Разбира се, според онова заглавие във вестника имаше още една култура, която се радваше на не по-малка популярност от тиквичките – марихуаната. Онези, които нямаха общо с нея обаче, обикновено се правеха, че не я забелязват.
   Други престъпления тук нямаше. Липсваха кражби с взлом, прояви на вандализъм или нападения. В Трите бора нямаше дори полицейски участък. От време на време Робер Лемио от близката Surete правеше по някой кръг около бистрото, колкото да се покаже, което беше съвсем излишно.
   До тази сутрин...

Издателство Софтпрес

Алис Хофман >> Музеят на необикновените неща

За фотографията като изкуство; за невежеството и предразсъдъците; за дарбата да виждаш отвъд видимото...

Корали Сарди е дъщерята на импресарио с тайно минало и аура на д-р Франкенщайн, който притежава Музея на необикновените неща – място, в което хора, животни и предмети с необичайна външност привличат любопитната тълпа в Кони Айлънд.
Корали е момичето с ципи между пръстите, което може да издържи с часове в леденостудените води на река Хъдсън. Тя се представя за русалка пред посетителите на Музея заедно с другите чудати обитатели – Момичето пеперуда, Човека вълк... Баща ѝ винаги я е държал настрана от хората – тя живее в затворения свята на Музея, но се появяват все повече причини да търси своята свобода навън...
Една нощ в горите край Хъдсън Корали се натъква на странен млад мъж, който снима дърветата на лунна светлина.
Мъжът е Еди Коен – руски имигрант, който напуска своята общност и предопределената му работа като шивач и избира фотографията, защото вярва, че само обективът на камерата може да ни покаже истината, когато очите ни подвеждат.
Еди притежава дарбата да открива изчезнали хора и когато случайно става свидетел на прочутия пожар в шивашката фабрика „Трайангъл“, е нает да намери млада жена. Търсейки момичето, съдбата го среща с Корали.

Преводач Паулина Мичева
Издателство Кръгозор