Маргарет Мичъл >> Отнесени от вихъра [ Томове 1 и 2 ]

Във времената на Гражданската война

   Скарлет О’Хара не беше красива, ала мъжете, завладени от чара ѝ – като близнаците Тарлтън, – не го съзнаваха. Лицето ѝ твърде рязко съчетаваше изящните черти на майката, потомка на знатен френски род от Крайбрежието, и едрите черти на бащата – червендалест ирландец. И все пак това лице, заострено при брадичката и разширено в челюстта, неизбежно приковаваше погледа. Очите изпод правите гъсти мигли бяха бледозелени, без кафеникав оттенък, и леко изтеглени нагоре. Плътните полегати линии на черните вежди бяха смайващо изписани върху кожата с цвят на магнолия – бялата кожа, с която южнячките тъй много се гордееха и грижливо пазеха от палещото слънце на Джорджия под шапки, воалетки и ръкавици.
   В слънчевия априлски следобед на 1861 година тя изглеждаше прелестна, седнала със Стюарт и Брент Тарлтън на прохладната, сенчеста веранда в Тара, плантацията на баща ѝ. Новата зелена рокля на цветчета, ушита от десет метра ефирен муселин, се стелеше на вълни върху обръчите на кринолина и подхождаше чудесно на пантофките от зелен марокен, които баща й наскоро бе донесъл от Атланта. Роклята подчертаваше съвършенството на талията, чиято обиколка беше само четирийсет и три сантиметра – най-тънката талия в три окръга, – а прилепналият корсаж обхващаше добре оформена за нейните шестнайсет години гръд. Но при цялата скромност на тоалета и на пригладените коси, прибрани под мрежичка на тила, и въпреки кротостта на малките бели ръце, отпуснати в скута, истинската ѝ природа не можеше да остане скрита. Зелените очи придаваха на това лице със старателно изписана миловидност израз на своенравие и необуздана жизненост, напълно противоречащ на благопристойното ѝ държане. Обноските ѝ бяха наложени от нежните майчини напътствия и от по-строгото възпитание на бавачката; ала в очите напираше неподправената ѝ същност.
   Изтегнати непринудено в креслата от двете ѝ страни, близнаците се смееха и разговаряха, като примижаваха срещу слънцето. Дългите им мускулести крака, обути във високи ботуши, бяха небрежно кръстосани. Момчетата бяха деветнайсетгодишни, близо метър и деветдесет на ръст, яки, с издължени крайници, загорели лица и рижави коси, с весел и самоуверен поглед. Облечени с еднакви сини сака и бричове в пясъчен цвят, те си приличаха като две капки вода.
   Късното следобедно слънце се снижаваше и хвърляше ослепителни отблясъци върху храстите на кучия дрян, покрити с облаци бели цветчета сред свежа зеленина. Конете на близнаците, едри животни, червеникави като косите на своите господари, бяха вързани край алеята пред къщата. В краката на Стюарт и Брент се боричкаха жилавите неспокойни хрътки, които ги придружаваха навсякъде. Малко встрани, както приляга на аристократ, лежеше далматински дог на черни петна и положил муцуна на лапите си, търпеливо чакаше близнаците да поемат към къщи за вечеря.
   Между хрътките, конете и момчетата съществуваше близост и причината не беше само в постоянното им общуване. Те всички бяха млади, здрави, безгрижни животни – расови, грациозни, пъргави; младежите – не по-малко дръзки от конете, които яздеха, бяха непокорни и буйни, но при все това благодушни към онези, които знаеха как да се отнасят с тях.
   Макар по рождение облагодетелствани от охолния плантаторски живот и още от люлката заобиколени с многобройна прислуга, тримата на верандата не изглеждаха нито отпуснати, нито изнежени. Раснали все на открито, те притежаваха будната енергия на деца на природата, които рядко товарят ума си с отегчителни книжни знания. Окръгът Клейтън в Северна Джорджия бе още нов и според нормите на Огъста, Савана и Чарлстън животът в него беше малко грубоват. Уседналите, по-отдавнашни заселници от южните райони на щата гледаха отвисоко на съседите си от вътрешността, ала тук, в Северна Джорджия, липсата на изтънчено класическо образование не се смяташе за позорен недостатък, стига човек да го биваше в по-важните неща. А те бяха да отглеждаш хубав памук, да яздиш добре, да стреляш точно, да танцуваш с лекота, да кавалерстваш изискано на дамите, да не губиш достойнство, когато пиеш.
   В тия умения близнаците нямаха равни на себе си, но също тъй се отличаваха и с прословутата си неспособност да научат нещичко от онова, което се съдържа между кориците на книгите. Тяхното семейство имаше повече пари, коне и роби от което и да е друго в окръга, но младежите бяха по-невежи от много свои бедни съседи.
   Тъкмо поради тая причина в слънчевия априлски следобед Стюарт и Брент мързелуваха на верандата в Тара. Те току-що бяха изключени от Джорджийския университет – в продължение на две години това бе четвъртият университет, откъдето ги изхвърляха. По-големите им братя Том и Бойд също се бяха завърнали у дома, защото отказваха да учат там, където близнаците са нежелани. Стюарт и Брент гледаха на последното си изключване като на чудесна шега, а Скарлет, тъй и неотваряла доброволно книга, откакто предишната година бе излязла от Файетвилския девически пансион, го намираше също толкова забавно.
   – Знам, че вас не ви е грижа, задето сте изключени, пък и на Том му е все тая – каза тя. – Но какво ще стане с Бойд? На него му се щеше да се изучи, а вие двамата го прогонихте от университетите във Вирджиния, Алабама, Южна Каролина, а сега и от Джорджийския. Така никога няма да завърши.
   – О, стига да иска, правото може да го изучи и при съдията Пармълий във Файетвил – отвърна безгрижно Брент. – Пък и не е станала кой знае каква беда. И бездруго трябваше да се приберем, преди да е свършил семестърът.
   – Защо?
   – Заради войната, глупавичката ми! Всеки ден може да избухне. Да не мислиш, че някой от нас ще ти дреме над учебниците, ако се води война?
   – Знаете, че няма да има никаква война – рече Скарлет отегчено. – Това са само приказки. Ето на, Ашли Уилкс и баща му тъкмо миналата седмица разправяха на татко, че нашите пълномощници във Вашингтон и мистър Линкълн ще стигнат до... ъъъ... миролюбиво споразумение по въпроса за Конфедерацията. И въобще янките са много уплашени от нас, за да се бият. Няма да има никаква война и ми дотегна да слушам все това.
   – Нямало да има война! – викнаха възмутено близнаците, сякаш ги бяха изиграли.
   – Виж какво миличка, разбира се, че ще има – каза Стюарт. – Янките може и да са уплашени, но след като оня ден оръдията на генерал Борегар ги прогониха от Форт Съмтър, ще трябва или да се бият, или да се опозорят пред цял свят като страхливци. Ами че Конфедерацията…
   Скарлет се нацупи от раздразнение и досада.
   – Ако още веднъж споменете „война“, прибирам се и затварям вратата. Никоя дума досега не ми е омръзвала повече от „война“, ако не броим „отцепване“. Татко говори за война от сутрин до вечер и всички господа, които идват у нас, не спират да крещят за Форт Съмтър, Правата на щатите и Ейб Линкълн. Ооо, толкова ми досаждат, че ми иде да вия! И на момчетата все туй им е в устата, дай им на тях Ескадрона. Тази пролет не беше весело на нито една забава, понеже те за друго не говорят. Пак добре, че Джорджия изчака да мине Коледа, преди да се отцепи от Съюза, инак и коледните ни празници щяха да се провалят. Кажете ли пак „война“, влизам си вкъщи...

(Откъсът е по превода на Надя Баева)

Издателство Емас

Отнесени от вихъра [ Томове 1 и 2 ] в Pimodo

Уилям Уортън >> Пилето

Да полетиш като птица

   – Хей, Пиле, виж ме! Това съм аз. Ал, цял-целеничък. Уф, стига де!
   Облягам се и проточвам шия към коридора. Тоя съмнителен тип с бялата манта, хем пазач, хем санитар, все още стои на другия край.
   Взирам се през вратата на клетката. Пилето клечи насред помещението и дори не ме поглежда. Клечи тъй, както имаше навика да клечи в гълъбарника, когато пришиваше перата на оня смахнат пернат костюм. Леле, ако майорът психиатър разбере за тоя негов костюм, като нищо ще му тури пранги.
   Понякога ми изкарваше ума. Кача се аз в гълъбарника и си мисля, че вътре има само гълъби, а то: Пилето се сгушил в тъмното на другия край и пришива пера върху наполеонките си. Какви ли налудничави неща не му хрумваха на това Пиле.
   Ето и сега, клечи насред тая бяла стая и никакво внимание не ми обръща. Крадешком хвърлям още един поглед към коридора.
   – Хайде, Пиле, стига с тия номера! Много добре знаеш, че не си никакво пиле. Параграф осми вече не ти е нужен. Войната, слава богу, свърши! Хитлер, Мусолини, Тоджо, цялата тая сган... капут!
   Все едно, че не му говоря. Може пък наистина да е откачен. Чудя се дали психиатърът знае, че му викахме Пиле. Майката на Пилето едва ли е казала; а може и самата тя да не знае.
   Пилето се обръща гърбом към мен. Както си клечи, и се завърта. Върти се, прилепил ръце към тялото. После се втренчва в небето – на другия край на стаята има високо прозорче.
   Докторът ми каза, че очаквали от мен да разправя как сме живели с Пилето, какво сме вършили. Мене ме домъкнаха тук от дивизионната болница на Трийсет и първа пехотна. Главата ми е омотана в превръзки. Чака ме нова операция. Като ям или говоря, ме боли, а ето че плещя като шантав от девет сутринта. Не знам вече какво да кажа.
   – Хей, Пиле! Помниш ли, като си направихме гълъбарник на онова дърво в гората?
   Може, като му говоря за това, да се опомни. Старата – неговата – ни накара да разтурим първия гълъбарник, дето го бяхме направили в техния двор. Къщата на Пилето е част от имението Косгроув; някога в нея са живели пазачите. А големият дом на това имение и хамбарът са изгорели преди години. Къщата на Пилето е току до игрището за бейзбол. То е на мястото на някогашното пасище на Косгроув. Друго открито място в нашия квартал не е останало.
   – Хей, Пиле! Какво направи старата с всички тия бейзболни топки?
   Майката на Пилето прибираше всяка топка, която прехвърляше оградата и падаше в двора им. Играчите не се и опитваха да си искат топките. Безнадеждна работа. Падне ли топка в двора на Пилето, край, сбогом, топко. Пускаш в играта нова – и толкоз. Скъпичко излизаше на ония, които имаха силен удар.
   Какво ли е направила старата с тия пусти топки? Ние с Пилето сме обръщали всичко наопаки да ги търсим. Може да ги е заривала някъде или пък да ги е продавала; голям черноборсов пазар на употребявани топки.
   – Хей, Пиле! Помниш ли ония копелдаци от Грийнуд? Така и не можаха да открият гълъбарника ни на дървото. Ама и в нашия край ги имаше едни – здраве му кажи.
   Ония от Грийнуд свиваха всичко, до което можеха да се докопат. Крадяха велосипеди, гълъби, всичко, което не е под ключ. Ама и нашият гълъбарник си го биваше, никой не можеше да се досети къде е. Имахме въжена стълба, която криехме в една дупка под храстите. Беше с кука на единия край и поискахме ли да се покатерим горе, мятахме куката на някой клон.
   – Пиле, помниш ли въжената стълба, по която се катерехме? Много сме били щури, ей!
   Все говоря и наблюдавам Пилето, мъча се да разбера дали ме слуша. Той не сваля поглед от високото прозорче на отвъдната стена. Става ми жал за него, като го гледам как клечи насред стаята с тази тъничка, бяла болнична пижама. Той клечи на цяло ходило, със събрани колене и изпъната напред шия, с прибрани до тялото ръце и подвити назад пръсти. Както е клекнал, ще речеш, ей сега ще скочи, ще размаха ръце и ще излети през прозореца, в който се е вторачил.
   Страшен беше тоя гълъбарник, дето си го бяхме направили в гората. Вярно, беше по-малък от първия, онзи в двора на Пилето. В първия имахме много гълъби. Десет чифта и отделно два мъжки. И все отбрани, няма боклук, няма фурда, само породисти. Щом ще харчиш пари за храна, казвам аз, по-добре вземи хубави птици. А Пилето току донесе някоя никаква – само защото му харесвала. Колко пъти сме се карали за това.
   Имахме три чифта сиваци, четири чифта синкави, един чифт червеникави и два чифта чисто бели. И никакви изгъзици – от ония, дето се премятат, или пък с опашки като ветрило; такива работи нямаше.

   Сега аз мисля. Аз зная.
   Зная. Мисля. Нищо.

   Когато ги продадохме, майката на Пилето ни накара да очегъртаме курешките от предната веранда, където гълъбите спяха. И пребоядиса цялата веранда с парите, които взехме от продажбата.
   Майката на Пилето е голяма кучка.
   Тъй или инак, нямахме пари да купим гълъби за новия гълъбарник в гората. На Пилето изобщо му забраниха да се занимава с гълъби.
   С първите два се сдобихме на Шейсет и трета улица, под железопътния надлез. Там се трупат много гълъби, питомни и почти все породисти. Ходехме да ги гледаме след училище. Вземахме безплатния автобус от гарата до Сиърс. Тогава бяхме тринайсет-четиринайсет годишни.
   Гледахме как гълъбите пристъпват наперено, как кълват, как се чифтосват – нещо, което те вършат по цял ден, без да обръщат внимание на каквото и да било. Само като минеше влак, вдигаха се на облаци, сякаш влакът не минава всеки пет минути от петдесет години насам. Пилето ми обясняваше как обикновено се връщали на същото място и продължавали да вършат същото, с което се били заели преди това. Ние ги наблюдавахме и се мъчехме да разберем кои са главатарите на тоя рояк и къде точно са гнездата горе по гредите на надлеза. Мъчехме се и да различим двойките. Гълъбите са като хората, чифтосват се почти през цялата година и рядко някои двойки се разделят.
   Обикновено мъкнехме цяла торба храна. За около две минути Пилето може да накара почти всеки гълъб да кацне в ръката му. Той ме караше да му посоча някой гълъб, после съсредоточаваше вниманието си върху него и започваше да му гука. И което е истина, гълъбът ще се завърти около Пилето и ще скочи право в ръката му. Веднъж ми разправяше, че просто ги викал. Хайде де, как може да повикаш точно определен гълъб от цял рояк? Пилето е страшен лъжец.
   – Хей, Пиле, виж ме! Хайде стига! Говори ти Ал. Зарежи тия номера!

   Все едно, че не му говоря. Та Пилето се сроди с един чифт сивацн. Красиви птици, само дето нямаха пръстени. Какво прави, какво струва, те взеха да кацат на главата и на раменете му, оставяха се да ги хваща в шепата си. Разтегляше ту едното, ту другото крило и разрошваше перата им. А гълъбите се държаха така, сякаш това е най-естественото нещо на света. Изглежда, им харесваше.
   После Пилето ги оставяше, хвърляше ги сред другите гълъби, но те тозчас се връщаха при него. А гълъбите, както е известно, никога не се делят от рояка. Един ден ние с Пилето, вместо да вземем автобуса, тръгнахме пеша към къщи, а въпросните два все по него, та чак до нашия гълъбарник на дървото. Натрапиха му се на Пилето тия шантави птици.

   Не бива да слушаш.
   За да чуеш нещо, не бива да слушаш.
   За да видиш нещо, не бива да гледаш.
   За да схванеш нещо, не бива да мислиш.
   За да кажеш нещо, не бива да слушаш.

   Наложи се да ги затворим в гълъбарника, за да не влязат с Пилето в къщата. Паднеха ли на майка му, сигурно щеше да ги отрови.
   – Хей, Пиле! Помниш ли сиваците, дето ти се натресоха? Господи, какво невероятно нещо!

   Той пак не ми обръща никакво внимание. Ако е откачен, нека си е откачен, но как може да нехае за мен!

   – Пиле, чуваш ли ме? Ако ме чуваш и не отговаряш нищо, значи, наистина си откачен, значи, си едно побъркано лайно.
   Господи, само си губя времето. Държи се, сякаш е глух. Докторът каза, че чувал, да, чувал всяка моя дума. Много му разбира тиквата, тия негодници не всичко знаят. Може пък Пилето да е просто много уплашен и да не иска да слуша. Дявол го взел, какво ли се е случило с него?
   Когато държахме първите гълъби, много обичахме да вземем един-два и да ги разхождаме с велосипедите си. Бяхме направили специална клетка за тая цел. Гълъбите вече си знаеха гълъбарника. Пилето беше опънал една жица през отвора му, закачена за един стар будилник, тъй че винаги разбирахме кога точно се прибират. Излизахме до Спрингфийлд или другаде и ги пускахме да летят със съобщение до самите нас...

(Откъсът е по превода на Тодор Вълчев)

Издателство Рата

Пилето в Pimodo

Албер Камю >> Чумата

Човек трябва да бъде непрестанно нащрек...

   И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град...

Издателство Фама

Чумата в Pimodo

Любен Каравелов >> Свобода и независимост

Публицистика

   Какво ни трябва?

   В живота си съвременното човечество се ръководи от две идеи: идеята „за права на човека“ и идеята „за права на народа“, за народността, за независимото политическо битие на народността. Началото на съвременния въпрос за народността като двигател на политическия живот се поставя от свободомислещите принципи на XVIII век, принципи, които откриха пътя към новите понятия само с това, че унищожиха старите принципи, които никак не бяха полезни за човечеството. Сърбия и Гърция са първите, които вдигнаха знамето на народността, след тях идва 1848 година в Австрия, италианската война и шлезвиг-холщайнският въпрос.

   Подчинените народи се борят да се освободят, да станат самостоятелни, а народите, които са разделени на части, се стремят да се обединят политически. Сърбия, Германия и други страни се стремят към политическо и обществено обединение. Италия вече стигна до това обединение; Германия се приближава към него, а между сърбите възкръсна идеята да се заличи всеки дребнав провинциален патриотизъм и историческото право, което никого не ползува, а само вреди на народния прогрес. Хърватите вече започват да разбират, че са също така сърби, както и хората в Банат и Черна гора. Важността на религията изчезва пред успехите на цивилизацията и нейното място се заема от общия възглед за народност и свобода.

    Всъщност по какво се различава сърбинът от хърватина, а хърватинът от босненеца! Освен по вяра, по нищо друго. Ако има някаква разлика между сръбското и хърватското наречие, има я и между сръбското и босненското. Следователно, все едно е дали сърбите ще се наричат хървати или хърватите сърби или, за да са доволни и едните, и другите, нека стане сърбохървати или хърватосърби, нека само не се казва, че това не е един народ. Провинциални разлики има навред, но никой умен човек не обръща внимание на това. Достатъчно е само да си припомни човек, че има разлика между немския говор в Австрия, Прусия, Лайпциг и Лифландия, но никой не казва, че австрийският шваба и лифландският „немота“ не са немци. Що се отнася до религията, ето ги маджарите и немците, в държавните въпроси на които няма и помен от религията. И така, моето окончателно мнение е, че сърбите и хърватите трябва да възприемат една азбука, да обединят своята литература и така заедно да се готвят за пътя на цивилизацията и прогреса. Във връзка с това понятие за народността е понятието за племето, което се съдържа в самостоятелното развитие на народния дух, понятието за братството между сродните племена и понятието за свободата.

   И тъй, поради това задача за всички славяни от Балканския полуостров е – първо: народното единство, второ: племенната солидарност, трето: принципът на свободата. Едното без другото е немислимо, ако сме безпристрастни и ако не искаме да се измамваме. Солидарността с българите трябва да бъде основа на родствените принципи в името на братството и свободата. Българите трябва да имат свое национално развитие, свое вътрешно самоуправление, което да отговаря на народните им обичаи и на техния характер, защото България има своя история (не политическа, а национална). Мнозина смятат, че между сърбите и българите би могло да има още по-тесни връзки, т.е. да възприемат сръбския език и да станат един народ, но според мене това е още невъзможно, защото така бихме нарушили свободата на нацията и свободата на човека.

   Смесената народност може да се стреми към съединяването на две или три сродни по народност племена, които имат отделен исторически живот, но това ще бъде насилие. Опитите да се създаде такава народност се правят или от нация, която е слаба сама за себе си и гледа да се уголеми, или от държава, която иска насила да превърне народните движения в държавна политика, или от хора, които искат да бъдат деспоти и затова им трябва да държат в ръцете си силно оръжие против човешката свобода. Такава солидарност значи твърде малко. Като утвърждаваме тясното единство между две такива народности, ние отхвърляме онова, на което се опира всяка народност, отхвърляме историята. За да има полза, вместо това, всичко трябва да се опира на свободата на народността и свободата на човека. Всекиму е известно, че в Русия има три славянски народности: руска, украинска (малоруска) и полска, които петербургското правителство, попщината и присноблажените славянофили гледат по всякакъв начин да обединят и слеят в един народ: но досега ние не виждаме никакъв резултат.

   Ако великорусите бяха свободен и прогресивен народ, каквито са англичаните в Америка, тези три народности можеха да се обединят; но те действуват с нож, със секира и кръст и поради това се натъкнаха на силна опозиция и вместо желаното обединение се повдигат бунтове и скоро трите народности ще се разделят. Нищо не става насила! При това народността не зависи от волята на отделни лица, а е и невъзможно човек да избира своята народност; какъвто съм се родил, такъв си оставам, колкото и да се отказвам от това. Има и такива хора, и то ги има много и в Белград, и между българите, които от народен патриотизъм или от глупост искат и политическо, и духовно отделяне на българите от сърбите, на сърбите от хърватите и т.н.

    Но тези хора не знаят какво е правителство и какво е свобода; те смесват национализма със свободата и патриотизма. Свобода за тях е да имат свои царе, които да носят големи златни корони и да имат гвардия и жандармерия, да се бият със съседите си и да ги покоряват, а според мене народните стремежи не вървят заедно с патриотизма, тъй както не винаги народността върви с държавата – пример за това са Америка и Швейцария.

   Патриотизмът е привързаност към политическото отечество, привързаност към собствената независимост и свобода. Народните стремежи не бива да се бъркат с ония стремежи, които отвеждат до децентрализация и които често се смесват помежду си. Стремеж към пълно самоуправление се забелязва не само там, дето това самоуправление може да бъде от полза за определена народност (напр. стремежът на българите да живеят самостоятелно), а и там, дето без да съществува въпрос за народност, народът желае да се избави от настойничеството на бюрокрацията. Напълно е очевидно следователно, че стремежът към децентрализация не зависи от стремежа към народността. И поради това, ако сърбите и българите искат да издигнат своите народи и ако смятат, че за да стане това, даденият народ трябва да се оформи върху своя собствен език или да покаже историческото право на своята народност, то оттук съвсем не може да се извади заключение, че тия две народности не могат да бъдат едно политическо тяло. Швейцарците живеят и живеят щастливо. От всичко това следва, че сърбите и българите могат да живеят под едно правителство, а всеки народ да си има свое вътрешно самоуправление.

   Солидарност между сърбите и българите е имало още отдавна, но тая солидарност често е била нарушавана от нашите владетели, които често са карали народа да се мрази и бие със своя брат, само за да задоволят своето самолюбие. Някакъв Асен или Душан се оженва за дъщерята на някакъв византийски император и у него се появявали симпатии към византийците, а тия симпатии изисквали той да се скара със своя брат и да избие няколко хиляди души, които имат една кръв, защото така е искал тъстът-грък. Или някакъв Симеон поисква да покаже, че има по-здрави мишци от хърватския бан, и ето ти пак кърви и раздори.

   Друго време е сега, отминали са вече рицарските времена, народът излиза на сцената, за да се управлява сам, да си избира братя, другари и съюзници. Сега нашата солидарност вече върви по естествения път, по пътя на свободата и братството, а не по пътя на завоеванията и робството. Тая солидарност започна преди петдесет години, почна по онова време, когато Георги и Велко издигнаха знамето на свободата, братството и любовта. Напук на нашите неприятели, тая солидарност се развива добре; общо се работи за доброто на българския и сръбския народ; черногорците протягат братска чаша на българите, а българските юнаци викат: „Да живее сръбската омладина!“

   Без всякакво съмнение, такава солидарност ще ни доведе до прекрасни резултати, ако действуваме умно, живо и безстрашно и ако на знамето си напишем девиза:„Свобода, братство и напредък.“ Историята на нашето далечно минало се свърши с такива факти, които могат да ни бъдат пример за това какво трябва да правим; робството, което трая петстотин години, ни научи да живеем, да се ползуваме от свободата, то ни излекува от византийските канонични права и от консервативните стремежи. Освен сърбите и българите, на Балканския полуостров живеят още три народности: гърци, румънци и арнаути; първите две народности имат своя култура и свой политически живот, а последната се намира в детско състояние. С тия народи трябва да поставим отношенията си на основата на свободните принципи, т.е. в името на свободата. Нека оставим всеки народ да си живее както иска, нека оставим всеки да си има свои училища, свое вътрешно самоуправление, свое вътрешно развитие, а всички да имаме само едно политическо отечество, което трябва да защищаваме с общи усилия. Ние, южните славяни, сме народ демократичен и поради това можем да живеем с всеки народ, ако тоя народ има като нашите наклонности. Румънците разбраха своето положение, те изучиха южните славяни и гледат по всякакъв начин да се сближат с тях, те добре виждат, че без славяните не могат да сторят нищо и им протягат братска ръка.

   Да видим какво правят гърците. Мнозина от нас знаят, че гръцките патриоти бълнуват за възкресяването на византийската империя в най-широките ѝ граници и.че и най-либералните хора в Гърция и Цариград вярват, че това може да стане. Тая мисъл ще намерим във всички гръцки вестници, за нея мисли всеки грък. Както се говори, миналата година дошла в Белград депутация от Гърция и съобщила на покойния княз Михаил своята програма, която се състояла от следното: Гърция трябва да получи Тракия, Македония, Епир и Тесалия; сърбите да получат Босна и Херцеговина; Черна гора, Которския залив, част от Далмация и част от Албания; българите – България; румънците – Трансилвания и Ердели, а маджарите – Срем, Банат, Бачка, Граница, Хърватско и т.н. Отговорът на покойния княз бил кратък; той казал: „Не мога да разполагам с онова, което не е мое, а освен това аз уважавам всеки народ и затова няма да обрека никого на чуждо робство. Всеки народ трябва сам да разполага със себе си, всяка нация трябва да живее сама за себе си.“ Същата такава програма, както казват, била отнесена от страна на гърците и на княз Карл и граф Андраши, но какъв е бил отговорът, не знаем. Ако се съди по гръцките вестници, които страшно нападат румънския княз, той е отхвърлил тази програма. В гръцкия либерален вестник „Клe“, бр. 397, е отпечатана статия под заглавие: „Елада, Сърбия и Дакия“, в която се съдържат гнусни хули за сърбите, румънците и българите. Според тая статия южните славяни и румънците не са хора и затова трябва да бъдат заличени от историята, да се поставят под опеката на византийското правителство и да се управляват с камшик и сопа. Но най-грусно е мнението на тоя вестник за българите. „Смешни са – казва авторът – хората, които се мъчат да издигнат българите. Тоя народ не е нищо друго, освен добитък, който няма съвест, не знае отде е и къде отива, не знае за какво е предопределен и какво трябва да прави. Ако се позволи на българите да бъдат независими и се оставят да се управляват сами, те никога нищо няма да извършат; ще си орат земята и ще превиват колене пред всеки, който държи бич в ръката, ще се покоряват на всеки по-силен владетел; българинът е готов да продаде и собственото си дете, само да запази къщата си. Ако някакъв непредвиден случай помогне на българина да стане независим, то, поради своето ниско развитие, в каквото са и неговите едноплеменни и еднокръвни братя, той се възгордява, става непризнателен, граблив, безобразен, мразещ и завистлив.“ Няма да цитирам повече от тоя вестник, няма и да говоря за гърците, само ще кажа, че в такова време, когато над главите на всички ни виси секира, такива думи могат да пишат само хора продажни и безсъвестни, които нямат нито капка ум.

   От своя страна ние все пак им прощаваме, защото не знаят какво вършат и като не обръщаме внимание на това, което тези хора казват, извикваме: „Да живее гръцкият народ и всички съзнателни хора!“ А що се отнася до Византийската империя, нея я няма и няма да я има, а остава само празна фантазия в празна глава. Лайбниц казва: „За да живее в дружба с другите, едно правителство трябва да може да живее в дружба със самото себе си, а за да стане това, крайно необходимо е да управлява разумно, защото иначе няма да бъде кадърно нито само, нито с другите да се залови за каквато и да било работа.“ Към тази мисъл може да се прибави и следната: За да бъдат свободни един човек и един народ, те трябва да уважават свободата и на другите народи; за да бъде човекът човек, трябва да уважава и правото на другия човек. Това е казано ясно.

   И тъй, повтаряме: южните славяни желаят свобода и протягат ръка на всеки свободен човек.

Застава, г.IV, бр. 31 и 32, 7 и 14 март 1869 г.

Издателство Захарий Стоянов

Свобода и независимост в Pimodo

Георги Мишев >> Мир на страха ни

Бележки под линия

   Хронологията на разказа на места се пропуква, нямам търпение да стигна до днешния ден, когато станаха реалност виртуалните ни предчувствия, съмнения, страхове от задаващото се бъдеще. Надявахме се, че Кръчмарят все ще се яви някой ден да предяви сметката, че Историята последна ще си каже думата. Историята продължава да мълчи, защото се пише от победителите или от техните деца и внуци. Учебниците продължават да залъгват поколенията с фалшификати; издателствата, създадени с пари от червени куфарчета, поднасят книги ментета; факултетът по история произвежда нови историци, обучени от ченгета и от потомци на комунистическата номенклатура... Няма сметка, няма равносметка. Има вини, няма виновни. ГМ

Издателство Хермес

Мир на страха ни в Pimodo

Вирджиния Улф >> Далечно плаване

Женското съзнание, любовта, сексуалността, смъртта...

Мистичното плаване на 24-годишната Рейчъл Винрейс е истинска житейска трансформация пред погледа на читателя. Нейният преход към женствеността и символичното пътешествие към себе си са на фона на безкрайното пространство между страни и хора, религии и политика, където всички могат да бъдат наблюдавани и където се обсъждат нови животи, различни гледни точки и позиции. Вътрешната същност на героите създава драма, подплатена от човешкия опит в поредица емоционални и сетивни преживявания.
Романът е интересен не само като отправна точка за по-късните творби на Улф, но и като своеобразен автобиографичен паралел.

Издателство Унискорп

Далечно плаване в Pimodo

Роберт Музил >> Човекът без качества [ Томове 1 и 2 ]

Сега не съм известен, това ще се случи след смъртта ми. РМ

   Схемата на този успех навсякъде бе една и съща; озарен от вълшебната светлина на богатството си и от мълвата за значимостта си, той неизменно имаше вземане-даване с хора, които го превъзхождаха в своята област, но го харесваха като неспециалист, натрупал поразителни знания по тяхната специалност, който ги караше плахо да се снижават, защото олицетворяваше връзката на техния свят с други, напълно неведоми за тях светове. Така съвсем естествено успяваше да създаде в компанията на хора, ограничени в определена област, впечатление за цялост и широта...

   Притежаваше таланта никога да не демонстрира превъзходство в нещо доказуемо и специфично, но затова пък да изплува на повърхността във всяка ситуация благодарение на някакво свое подвижно и ежеминутно саморегулиращо се равновесие, което вероятно е основното качество на всеки политик, но Арнхайм бе убеден, че е дълбока тайна. Наричаше това „тайна на целостта“. Защото и красотата на човека не се състои в почти нищо отделно взето и видно с просто око, а в онова вълшебно „нещо“, което обръща в своя полза дори малките некрасиви неща; по същия начин и безмерната доброта и любов, достойнството и величието на човешкото същество почти не зависят от онова, което то върши, а по-скоро са в състояние да облагородят всичко, което върши. По неведом начин животът дава предимство на цялото пред частното. Колкото и малките хора да притежават както добродетели, така и недостатъци, само големият човек успява да придаде значимост на своите качества; и ако тайната на неговия успех се състои в това, че този успех не може да бъде обяснен с нито една от заслугите му и с нито едно от качествата му, тъкмо наличието на сила, по-могъща от всяко от проявленията ѝ, представлява тайната, върху която се основава всичко велико в живота. Така твърдеше Арнхайм в една от своите книги и след като го бе написал, почти бе повярвал, че е хванал свръхестественото за края на плаща, за което и прозрачно намекваше в текста...

Преводач Любомир Илиев

Издателство Атлантис КЛ

Човекът без качества Томове 1 и 2. Комплект в Pimodo

Асен Христофоров >> Избрани съчинения [ Том 3 ]

Скици из Лондон, Иманяри, Откровения

   Париж през август 1931 година, по време на паметната колониална изложба.
   Десетки хиляди чужденци от всички краища на света са си дали среща в многомилионния град. Те се лутат из изложбените палати, скитат из булевардите, пълнят локалите. Жегата и врявата са непоносими. Движението, шумът и зрелищата продължават до късно след полунощ. Човек остава с чувството, че се намира в някакъв нов, съвременен Вавилон.
   Чувствам, че истинският Париж притежава по-друг образ от този, който показва на модерните вавилонци. Съкратявам и без това краткия си престой в града на краля-слънце и продължавам. Северната гара гъмжи от народ. Синият експрес бавно потегля всред шум и крясък. Стоя безучастен и самотен в коридора на вагона, на път към далечна, непозната Англия. Мечтая, и крилете на младостта ме носят вихрено към също така далечно и непознато бъдеще.
   След време влизам в купето и заемам единствения свободен ъгъл. Срещу мен огромен разтворен вестник, зад вестника дим от зловонна лула. В другия насрещен ъгъл също огромен вестник, зад който се вие дим от друга зловонна лула. На моя ред, в ъгъла, дама на средна възраст, разтворила цветно списание. Вестниците бяха „Таймс“, а списанието – хумористичният „Пънч“; неизбежни спътници на пътуващия англичанин.
   Наистина, огромни вестници, които господата не смогнаха да прочетат до край. След двучасово пълно мълчание един от тях излезе в коридора. Гласът на любезния кондуктор, явил се едва в края на пътуването, прекъсна мрачните мисли, които ме бяха обзели през време и, може би, именно поради това упорито мълчание на спътниците ми. Нима всички англичани са такива, мрачни, неми и сякаш замръзнали в случайно заето положение!
   Но ето – пристигнахме на брега на Ламанш, или на „английския канал“, както впоследствие узнах, че англичаните го наричат. (Вода, при това солена, следователно – трябва да е английска). Скоро малкият кораб потегли за Англия. Непродължително, но извънредно мъчително пътуване поради обичайната морска болест. Изпаднах в пълна безпомощност, в пълна апатия.
   След време смътно долавям продължителни корабни свирки, както и тежък, нехармоничен шум на корабните мотори. Най-после пълен покой. Страшното, непоносимото ритмично издигане и снишаване на кораба е преустановено. Стъпвам с олюляващи се крака на твърда земя – на английска земя. Въздухът е остър и влажен, назад към изток хоризонтът едва се разведрява. Митнически преглед, преглед на паспортите и – първото ми разочарование. Трудно се справям с моя американски акцент от Робер-колеж, но все пак ясно разбирам от високия чиновник, че трябва да се върна обратно във Франция...
   – Наистина, господине, вие притежавате редовна виза от британската легация в София, но вие заявихте, че притежавате у себе си, едва двадесет лири-стерлинги. При това, не познавате нито един англичанин, към когото бихме могли да се обърнем в случай, че не се занимавате с науките си и намерите за по-уместно да се настаните на работа. Съжаляваме, но...
   Протестите ми остават безрезултатни. Настоявам, показвам редовната си британска виза, показвам също писмата от секретариата на университета в Лондон. Всичко е напразно, няма вече време, влакът ще потегли всеки миг, аз единствен оставам с куфарите си на перона, безпомощен между двамата британски чиновници. Към тях се присъединява трети, очевидно техен началник. В този момент си спомням, че притежавам две писма от единствения англичанин, когото познавах и който с положителност отдавна ме бе забравил. Бързо изваждам писмата и съобщавам:
   – Собствено, господа, познавам един англичанин, Джон Мейзфийлд, навярно сте чули за него – той е поет-лауреат на Великобритания. Ето и две негови писма до мен...
   Учудването на тримата англичани, при тези мои думи и при погледа на писмата, бе голямо. Още по-голямо бе моето учудване от онова, което последва. С искрени извинения и с очевидно уважение тези трима британски чиновници, които преди минутка най-хладнокръвно настояваха да ме поставят обратно на кораба, сега сами поеха куфарите ми и ме настаниха в свободно купе. Името на Джон Мейзфийлд, изглежда, бе много по-меродавно за тях от визата на британския консул в София, а писмата на Мейзфийлд – от българския ми паспорт. Запазил съм и до днес писмата на „морския поет“, като двойно скъп спомен.

   Започва да се зазорява. Влакът преминава през, или по-право над някакъв град – защото се движи над покривите на къщите. Узнавам, че сме в Лондон и... ново разочарование. Дълги низове от еднообразни типови къщи, слепени гръб до гръб, с малки градинки. И всичко е сиво, тъмно, дори черно. Напразно очаквам спирането на влака. Минават минути, четвърт час, половин час, а ние все пътуваме над къщи, мостове, и пак над къщи. Постепенно гледката започва да се подобрява. Тук-таме се виждат по-големи здания и хубави постройки измежду фабриките и отегчителните, еднообразни, сиви работнически жилища. След време влакът спира в огромна гара с мрачен, опушен свод – Виктория.
   Сам всред Лондон. Денят е 14 август 1931 година. Натоварвам куфарите си на едно смешно и грозно превозно средство, което англичаните наричат „тяксикябъ“, или таксиметров автомобил. Предницата на това допотопно превозно средство е прекалено малка в сравнение с туловището, а и кабината на шофьора е без врати.
   Кълбета влажна и мръсна мъгла се носят из площада. Започва да ръми. Наблюдавам любопитен в ранното утро почти безлюдните улици. Първоначалното ми неблагоприятно впечатление отстъпва място на по-радостно чувство: намирам се, очевидно, в хубав, макар и не особено модерен град. Шофьорът продължава да прекосява улица след улица. Изглежда, че пътуването ми с този смешен автомобил няма да привърши. Поглеждам недоверчиво към таксиметровия апарат, който честичко пощраква и, след всяко пощракване, цифрите на циферблата се променят. Спомням си с мъка ироничната забележка на митническия чиновник относно двадесетте лири-стерлинги, които притежавах в момента...

   Най-после спираме пред хотела, а ведно с нас пристига и дъждът. Разплащаме се набързо с шофьора, и то чрез единствения сигурен начин на разположение на чужденеца: подавам му една банкнота от лира и очаквам благоволението му да върне нещичко. Защото моят шофьор говори някакъв неразбираем за мен английски диалект (лондонския кокней) и защото монетната система на Великобритания, в тайните на която не бях предварително посветен, се оказа свръх силите ми след това мъчително пътуване.
   Прибрах се в стаята си за отмора и се вслушвах с тъпо отчаяние в тежките, неспирни удари на дъжда по стъклата на прозореца. Минаха часове, наближаваше време за обяд. Не бях вкусил нищо от прежната вечер, но горчивият вкус, който преминаването на „английския канал“ остави в устата ми, все още прогонваше всяка мисъл за храна. Впрочем, немислимо бе да напусна хотела, в който бях пленник на този невиждан порой, свличащ се над града.
   На другия ден прочетох съобщението на метеорологичната станция от Гринуич, че дъждът бил рекорден за последните петдесет години. Наистина утешително съобщение!...

Издателство Кралица Маб

Асен Христофоров. Избрани съчинения [ Том 3 ] в Pimodo

Тодор Тодоров >> Елементална скулптура

Теория и практика

   Векове наред устойчивост е значело само едно – резистентна, статична устойчивост спрямо динамичните предизвикателства на природните елементи. Един от естествените отговори на тази динамична заплаха – векове наред приемана предимно като заплаха при скулптурата на открито – е бил работа и усилия за укрепване на статиката, която да издържи на по-големи динамични натоварвания от страна на природата, като земетресения и урагани и т.н...
   По принцип, качеството физическа устойчивост спрямо природните енергии може да бъде постигнато по два диаметрално противоположни начина:Статичен начин (класически) – целящ устояване при не-промяна на формата/конфигурацията, или статична устойчивост на една скулптура. Динамичен начин (предлаган от елементалната скулптура), или динамична устойчивост, при който скулптурата, променяйки конфигурацията си, постига намаляване на разрушителната мощ на усилията приложени върху нея...
   Елементалната скулптура намира в природните елементи градивен потенциал, а не заплаха, с което поставя на дневен ред принципно нов въпрос – устойчивост в статиката или устойчивост на динамичните взаимоотношения, като естетика на резултата – въпрос, чиито отговори започват да очертават тази посока на развитие на съвременната скулптура...
   За разлика от класическият подход, при елементалната скулптура природните елементи от околна среда се превръщат в изразни средства, в съществена част от произведението, свързани в единна Скулптуроприрода или елементална скулптура...
   Относителна динамика в скулптурата означава наличието на две различни като функция системи в една отделна скулптурна творба – статична система, осигуряваща опора и непроменяемост на позицията на творбата (което прави динамиката относителна спрямо една фиксирана географска точка); и динамична система, променяща своята конфигурация в пространството, съдържаща кинетичните елементи, носители на движението.
   Динамиката в скулптурата поражда еднопозиционната множествена гледна точка. Без зрителят да променя своята позиция в пространството, пред него се сменят множество аспекти на самата скулптурна форма с цел да бъде разкрито движението в цялото му богатство и многообразие...
   Абсолютната динамика в елементалната скулптура се характеризира с необвързаност на творбата към едно постоянно место, или по-точно казано на нейната опорна система към определена фиксирана точка, в която скулптурата се залавя към фундамент или постамент, осигуряващи нейната неподвижност – тук говорим за скулптура, която постоянно мени своите координати в пространството.

Тодор Тодоров, Гьоте-институт в България

Издателство Алтера

Елементална скулптура в Pimodo

Марсело Бирмахер >> Клубът на почитателите на некролози

Аржентина, изпълнена с превратности и в неведение за своята участ

Група приятели се събират всяка неделя в един бар, където пият кафе, пушат пури, разговарят за незначителни неща и четат вестници. Всичко е спокойно, дори скучновато, до момента, в който прочитат необичаен некролог. Текстът, над който има Давидова звезда, се появява неизменно всеки месец и възбужда любопитството на приятелите, които си поставят за цел да проучат какво се е случило с „двете розови пъпки“. Разследването им изважда на бял свят история, изпълнена с преплитащи се страсти, невъзможни любови и загадъчни обстоятелства.

Хенаро Дабар извървява пътя до сърцето на любимата си Фернанда Терсек, без да може да предвиди обратите на съдбата...

Издателство Рива

 Клубът на почитателите на некролози в Pimodo

Пол Зюсман >> Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Множество преживявания, безбройни срещи... и, разбира се, десетте убийства, които е извършил между другото...

   Очертава се това да бъде най-дългото предсмъртно писмо в историята. Титанична епитафия. Чудовищен некролог. Изкрещяна изповед, грамадна като син кит. И тъй като ще свърши с Хапчето, спокойно може и да започне с него.
   Малко, бяло и кръгло, подобно на отронена сълза, без никакви отличителни черти с изключение на едва видимата резка по иначе съвършената му повърхност, Хапчето беше създадено от бащата на Емили, фармацевт в Лондон от началото на века. Признавам, че с външния си вид не е от нещата, които биха грабнали въображението. И определено не е подобаващо начало за необикновения разказ, който предстои по-нататък. Но подобно на много други неща в моя дълъг и заплетен живот, в Хапчето има повече, отколкото се забелязва на пръв поглед. Разбирате ли, въпреки безличната си и невзрачна външност то е абсолютно смъртоносно и съставките му – гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана – гарантират бърз, безболезнен и категоричен край на всеки, който ги погълне. И аз смятам да направя точно това след десет дни и да ги прокарам с чаша отличен кървавочервен кларет (може би „Латур“ реколта шейсет и шеста? Или по-скоро седемдесета).
   И до днес не съм съвсем сигурен кога точно е било създадено Хапчето, нито с каква цел. Мога да ви кажа само, че вече го имаше, когато посетих за пръв път дома на Емили, поставено в цялото си великолепие в стъклена паничка във витрината с отрови на аптеката на баща ѝ. Беше си все още там и четири години по-късно, на 1 януари 1910 г., следобеда на десетия ми рожден ден, когато го откраднах с помощта, подстрекателството и насърчението на Емили. (О, ще последват далеч по-ужасни престъпления!)
   Ако не ме лъже паметта, денят, в който отмъкнахме Хапчето, беше неделя. Чудесна ветровита неделя, с миризма на пушек и печени кестени и с тропот на двуколки по лондонския калдъръм. По случай рождения ми ден бях поканен за следобеда в дома на Емили, където ни очакваше голямо празнично угощение с чай, сметанов кейк и препечени филийки, последвано – по моя идея – от лудешка игра на криеница из цялата къща. Емили беше изкарала лоша настинка по Коледа и още се чувстваше малко слаба, така че бързо се умори да тича нагоре-надолу по стълбите и да ме търси из многобройните скривалища.
   – Да слезем в магазина на баща ми – каза тя и се облегна на парапета, за да си поеме дъх. – Може да открием нещо интересно там.
   Аптеката на баща ѝ заемаше приземния етаж на къщата и беше затворена по случай Нова година. Обикновено влизането в магазина бе абсолютно забранено, но тъй като съдържателят беше излязъл, а гувернантката на Емили, мис Уоспли, се бе оттеглила в стаята си да пише писма на деветте си сестри, нямаше кой да ни попречи да надникнем.
   – Ако някой ни хване, ще кажем, че сме чули шум и сме дошли да проверим какво става – посъветва ме Емили. – Остави говоренето на мен.
   Разбира се, бяхме влизали и преди в аптеката, но винаги в компанията на възрастен. Сега бе далеч по-завладяващо – същинска пещера на Али Баба с пъстроцветни буркани и бутилки, подредени по лавиците от пода до тавана, всички с надпис отпред с високи златни букви („Бермудски арарут“; „Стрити теменужки“; „Хлорат на калиев карбонат“; „Екстракт от буника“ и т.н.). В стъклени витрини бяха изложени най-модерните лекарства на времето си („Плодови соли на Ино“, „Вятърни хапчета на Пейдж Удкок“, „Американска сарсапарила на Джейкъб Таунсенд“), чиито високи стъкленици с лебедови шии сияеха примамливо в двата края на дългия махагонов тезгях. Две огледала на срещуположните стени отразяваха всичко в аптеката до безкрайност.
   – Внимавай да не счупиш нещо – строго каза Емили. – И не пъхай нищо в устата си, особено от бутилките от релефно стъкло. Те са опасни.
   Свалихме няколко буркана от по-достъпните рафтове и помирисахме съдържанието им, отворихме кутия с ароматизирана помада от мас на руска мечка, от която намазах малко по косата си. После се промъкнахме в работната стая в задната част на аптеката и разгледахме хаваните, везните, пресите за тинктури и ножиците за корени. Емили си поигра малко с един капкомер. Аз открих голяма фуния „Бюхнер“ и духнах през нея, сякаш надувам тръба.
   – Шшш! – изсъска приятелката ми. – Мис Уоспли ще ни чуе и ще си навлечем куп неприятности. Остави фунията и да се връщаме в магазина.
   Поровихме из надписаните чекмеджета от палисандрово дърво по стената зад тезгяха и си поиграхме малко с касата, като се изправяхме на пръсти и натискахме копчетата, сякаш са клавиши на някакъв голям музикален инструмент. После подушихме бутилка амоняк, от което очите ни се насълзиха и двамата се разкашляхме.
   – Какво получи за рождения си ден? – попита Емили, когато се посъвзехме.
   – Шоколад от мисис Егс и специална Библия от баща ми – отвърнах аз.
   – Какво ѝ е специалното?
   – Можеш да извадиш Новия завет и да го носиш като шапка против слънце. Сам го измисли. Смята, че ще направи много пари. Но той винаги мисли така за изобретенията си.
   (Повече за баща ми по-нататък.)
   Отворихме един шкаф зад тезгяха и измъкнахме някакъв интересен, подобен на помпа предмет с надпис „Механична резервоарна клизма № 2 на доктор Юджисиър“.
   – За какво служи това според теб? – попитах аз.
   – Май за гасене на пожари – отвърна Емили. – По-добре го прибери, че може да го счупиш.
   Подчиних се и отидох в другия край на тезгяха да разгледам един набор от мензури.
   – Ако можеше да получиш каквото си пожелаеш за рождения ден, какво би било то? – най-неочаквано попита приятелката ми.
   Разбира се, точно тогава можех да си харесам какво ли не на този свят – пистолет, платноходка или машина, която да ми пише домашните. Не бих отказал колело „Ръдж-Уитуърт“ от онези, които рекламираха по вестниците, нито пък радиоапарат или комплект войници за разиграване на обсадата на Мейфкинг. Едно обаче изпъкваше цяла глава и рамене над останалите – всъщност беше изпъквало още откакто го видях за първи път четири години по-рано. И сега го назовах.
   – Хапчето – отвърнах аз, отидох до витрината с отровите и залепих нос за дебелото стъкло. – Това щях да избера. Определено щях да го избера. Иска ми се да можех да го имам.
   Емили ме изгледа изненадано, обърна се към палисандровите чекмеджета, отвори едно с надпис „Прах от ревен“, бръкна вътре и когато извади ръка, между пръстите ѝ имаше малко месингово ключе. Пъхна го в ключалката на шкафа с отровите и го завъртя два пъти, преди да отвори витрината и да извади малката стъклена паничка с Хапчето.
   – Искаш ли да го пипнеш? – попита тя, като се усмихваше и поднасяше паничката към мен.
   – Може ли?
   – Ако искаш. Обаче внимавай. Много внимавай.
   Протегнах ръка, тя пусна Хапчето в дланта ми и то остана там като някаква матовобяла стигма. Свих пръсти около него, сякаш съм уловил водно конче или пеперуда.
   – Никога не съм си представял, че ще го докосна – с благоговение казах аз. – Мислех си, че ще мога само да го гледам.
   – Не го лапай – предупреди ме Емили. – Много е отровно.
   – Така ми се иска да беше мое – въздъхнах аз. – Никога през живота си не съм желал така силно нещо. Толкова е...
   – Красиво?
   – Не, не точно. По-скоро...
   – Вълшебно?
   – Да, точно. Вълшебно. Като магия е. Като началото на невероятни приключения. Толкова ми се иска да беше мое.
   Емили се взираше в мен, леко наклонила глава настрани. Устните ѝ бяха разтеглени в насмешлива и леко озадачена усмивка.
   – Наистина ли би избрал точно това? От всички неща на целия свят? Не друго, а това хапче?
   – Да – отвърнах аз. – Категорично. Винаги съм го харесвал, още от първия път, когато дойдох тук. Кара ме да се чувствам могъщ дори само като го държа. Сякаш мога да направя всичко, което си пожелая. Глупаво е, знам.
   Емили повдигна вежди – имаше много светли и тънки вежди, подобни на златни кончета – и замислено подръпна златист кичур. Известно време не каза нищо. После най-неочаквано доближи глава до моята и прошепна страшно поверително:
   – Имам план.
   Дори сега, след толкова дълги и порочни години, като прегърбен вече старец, вървящ на самия ръб на живота, все още усещам възбудата, която премина през гръбнака ми, когато Емили изрече онези две думи.
   – План?
   – Да, план. Как да получиш Хапчето, без баща ми да разбере. Участваш ли?
   – Да, да! – развълнувано прошепнах аз. – Участвам, разбира се! Какво ще правим?
   – Ела с мен – каза Емили. – И прави точно каквото ти казвам...

Издателство Бард

Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс в Pimodo

Салман Рушди >> Последният дъх на Мавъра

Любовна песен за един чезнещ свят, но и неговия сетен победен възглас

   Изгубих броя на дните, откакто се спасих от ужаса в крепостта на обезумелия Вашку Миранда в планинското селце Бененхели в Андалусия – заковах на вратата послание и побягнах от смъртта под прикритието на мрака. И оттогава гладното ми странство в знойната мараня е съпроводено от още изписани листове хартия, от размахване на чука, от острите писъци на петсантиметрови пирони. Отдавна, когато бях още млад и зелен, моята любима нежно ми рече: „О, Мавре, чудат и тъмнокож, имаш купища тези, но нямаш църковна порта, на която да ги окачиш“. (Тази жена, която се определяше като набожна индийка нехристиянка, се шегуваше с Лутеровия протест във Витенберг и дразнеше своя непоколебимо ненабожен любовник индиец от християнско потекло: по какви неведоми пътища пътуват историите, в какви ли не усти се озовават!) За жалост, мама дочу и стрелна светкавично като змия: „Купища ли, по-скоро сметища!“. Да, майко, и този път, както всеки друг, последната дума беше твоя.
   „Америка“ и „Москва“, така някой нарече майка ми Аурора и любимата ми Ума – на двете велики свръхсили. Според хората двете си приличали, но аз така и не открих прилика, изобщо не я виждах. И двете починаха от насилствена смърт, а аз се озовах в далечна страна, погнат от гибелта и понесъл тяхната история, която разлепвам по порти, огради и маслинови дръвчета и разпространявам там, откъдето минава последният ми път – история, която сочи към мен. Бягството превърна моя свят в пиратска карта с изобилие от знаци, с върволици от кръстчета, водещи към съкровището, което съм самият аз. Когато преследвачите ми поемат по следата, ще ме намерят – ще ги очаквам, без да се оплаквам, останал без дъх, готов. Ето ме, тук стоя. Не можех да постъпя другояче.
   (По-скоро, тук седя. В тази тъмна гора – тоест на това възвишение с маслини, сред дръвчетата, където въпросително ме наблюдават килнатите каменни кръстове на малко буренясало гробище, малко след бензиностанцията „Ултимо Суспиро“, без полза и нужда от Вергилий, по средата – поне така би трябвало – на жизнения си път, оказала се всъщност по заплетени причини неговият край, аз, да му се не види, грохвам.)
   Да, мили дами, много неща се заковават. Например знамето за мачтата. Обаче след като живях неособено продължително (но пък крещящо колоритно), тезите ми се изчерпаха.
   Животът сам по себе си е разпятие.

* * *

   Когато силите ти са на привършване, когато двигателят, който те тегли напред, остане без пара, настъпва време за изповед. Наречете го завет или последна воля (ваша воля!), пивница „Последен дъх“. Затова казвам „тук стоя или седя“ – всички мои житейски присъди са заковани с пирони към пейзажа и в джоба ми са ключовете за една червена крепост – в миговете на очакване, преди съвсем да рухна.
   Затуй подобава да възпеем края – онова, което е било и вече го няма, правилното и погрешното. Да отроним последна въздишка за изгубения свят, сълза за неговата кончина. Ала и последно „ура“, последно скандално вълмо от небивалици (нямаме видео, ще трябва да се задоволим с думи) и да изпълним няколко неблагозвучни заупокойни мелодии. Историята на Мавъра със звук и ярост. Искате ли я? Е, дори да не искате... Но по-напред ми подайте пипера.
   – Моля, какво казахте?
   И дърветата проговарят от изумление. (Нима в мигове на отчаяние и самота не ви се е случвало да говорите на стените, на глупавото псе, на въздуха?)
   Повтарям: пипера, ако обичате, защото ако не бяха тези зърна пипер, онова, което сега свършва на изток и на запад, може би никога нямаше да започне. Заради пипера стройните кораби на Вашку да Гама прекосили океана от лисабонската кула Белем до Малабарския бряг, първо до Каликут, а после до пристанището в лагуната на Кочин. След пионерите португалци пристигнали англичаните и французите, затова в така наречения период на „откриване на Индия“ – но как изобщо да бъдем открити, след като никога не сме били закрити? – ние сме били „не перла в короната, а пипер в гозбата“, както се изразяваше знаменитата ми майка. „От самото начало е ясно като бял ден какво искал светът от прословутата Майка Индия – казваше тя. – Пикантерии. Каквото търсят и мъжете в бордея.“

* * *

   Това е моята история, историята на пропадналия с висок произход Мораеш Зогойби, по прякор Мавъра, който през по-голямата част от живота си беше единственият мъжки наследник на натрупаното от търговия с подправки състояние на рода Гама Зогойби от Кочин, историята за това как животът, който смятах, че ми се полага, ми бе отнет от собствената ми майка Аурора, по баща Да Гама, най-прославената съвременна художничка, изключителна красавица и жената с най-острия език сред съвременниците си, която сипеше огън и жупел по всеки, когото вземе на мушка. И към децата си нямаше милост. „Ние сме католици битници, във вените ни има лют червен пипер – казваше тя. – Никакви специални привилегии за роднините! Скъпи мои, ние се храним с плът, а кръвта е любимата ни напитка!“...

Преводач Надя Розова

Издателство Колибри

Последният дъх на Мавъра в Pimodo

Чарлс Фрейзър >> Тринайсет луни

Уил Купър се връща назад в годините, за да спаси от забрава магическия свят на миналото

Изключителен разказ за един мъж, любовта му към една жена и страстното търсене на дом и смисъл в живота по време на много драматичен период в американската история. Още като започнах да чета ръкописа, бях изцяло погълната...

Загубих представа за времето, не можех да върша нищо друго, толкова завладяващ е въображаемият свят на Чарлс Фрейзър, създаден от красотата на езика, напрежението и страстта...

Кейт Медина

Издателство Intense

Тринайсет луни в Pimodo

Ойя Байдар >> Котешки писма

Дали котки и хора не търсят отговора на един и същ въпрос?

Чрез магията на романа Ойя Байдар представя историята на няколко котки, които общуват помежду си с ароматни писма по дрехите на своите стопани – турски интелектуалци, избягали в Западна Европа след преврата през 1980 г., с нелека участ, но със съхранен идеализъм. В началото на 90-те години на ХХ век те преживяват рухването на комунизма... Чрез техните съдби, разочарования, трагедии и радости котките се опитват да разкрият човешките тайни.

Трудно е да се живее в заточение. В родината, дори и да сте в затвор, дори и да сте подложени на мъчения, имате идентичност, имате борба за дело, в което вярвате. А в държавата, където търсите подслон, сте „нищо“. Аз така се почувствах. Ойя Байдар

Издателство Летера

Котешки писма в Pimodo

Пенко Гелев; Сотир Гелев >> Илийчо и Август

Комикс

Илийчо е още малък, но не се страхува от никого и от нищо, освен от кокошки. Всеки, който е поглеждал кокошка в очите, ще го разбере. Илийчо обича майка си, бонбони, Коледа и още сума ти неща, а от миналата година очаква да му подарят велосипед за рождения ден.

Най-добрият приятел на Илийчо се казва Орондорамдардагнек. Както виждате, не е лесно да се прочете, камо ли да се произнесе. Затова Илийчо го нарича Август. Той живее под леглото на Илийчо (не точно под леглото, но това е трудно да се обясни накратко). Когато двамата са заедно, винаги се случва нещо необикновено. Забравихме да споменем Гергин, но той така или иначе спи през цялото време.

Издателство Enthusiast

Илийчо и Август в Pimodo

Асен Христофоров >> Избрани съчинения [ Том 2 ]

Трима с магаре из Рила. Хунияда, разкази

   Моят телефон често си прави шеги с мене, като звъни в неподходящи, дори в неприлични мигове. Пък аз съм педант и не мога да не изтичам към него. Понякога резултатите са печални...
   Този път тъй заграчи като подплашен гарван, задавен, и на пресекулки, тъкмо когато кафето се готвеше да кипне. Блъснах джезвето, забравих да изключа котлона и припнах в другата стая.
   – Да? – отекнах бодро въпреки раздразнението, понеже последната ми книга беше излязла наскоро и аз очаквах никой да ме похвали.
   – Здравей, другарю…
   Поздравът дойде като из черковен олтар. Всяка сричка на провлечения възглас трептеше от надута самомнителност. Беше Румен.
   – Какво, ще ходим ли на Рила? – подхвана журналистът.
   – Че нали се отказа? Нали отиваш на море?
   – Няма да ходя! Реших пак с тебе и Жорж да прекарам ваканцията.
   Веднага съобразих, че е ударил на сухо с картата за Балчик. Той е свободен вестникар или нещо като летящия холандец. Снася яйца като кукувицата все в различни гнезда. Затова често остава с пръст в устата и с очерците си, и с картите за летуване. Така беше и миналото лято.
   – Какво се смълча? – избоботи Румен. – Хайде, обади се на Жорж, та да се съберем довечера. Трябва всичко да обмислим...
   Думата беше за Георги Д. Петков, третия от нас, скучен и малко попрегърбен счетоводител, но истински чудотворец с цифрите. Той така изкусно нагласява балансите, че се питам защо не прилага същата техника и с фишовете за спортния тотализатор. Сигурно от страх да не го открият!
   – Ти му се обади! – отвърнах троснато. – Ти го разсърди миналия път.
   – Грешиш, другарю! – чух го да казва. – Ти разсърди него, а той мене…
   Такъв си е Румен. Бивш социалдемократ, той се гмурка като риба в „диалектиката“ и винаги извърта нещата в своя полза, докато ние с Жорж се запознахме с тая наука едва подир Девети септември. И сигурно щяхме да си спестим доста неприятности, ако не беше това злощастно опущение. Стъписахме се пред самокритиката. Тъй, просто се заопъвахме като магаре пред брод и не можахме да преодолеем тая последна бариера.
   Важното е, че и да не е прав, Румен пак се справя и оправя. И той като котките никога не пада по гръб…
   – Добре, ще му се обадя – отвърнах примирено. – Но ти ела по-късничко, защото в тия дни той приключва баланса...
   Румен изръмжа утвърдително и вилката щракна, а аз тръгнах да сипвам кафето. Като престои, то си губи аромата. Затова ме беше яд на Румен. От години тримата се виждаме почти всяка вечер, макар рядко да минава седмица, без един от нас да не се врече вече никога да не срещне другите двама. И това, предполагам, има нещо общо с диалектиката. Защото на другия ден пак сме заедно.
   Подир кафето и разговора с Жорж настроението ми се промени. Ето, пак щяхме да бъдем заедно. Изпаднах в умиление, като си представих Жорж наведен над картоните и разните сметки, замислен, запотен и навярно със зачервени от напрежение уши – а слуховите органи на Жорж са големи колкото едри раковини и пламват като гребена на петел при всяко по-силно смущение, – и изведнъж се почувствувах щастлив с такива приятели като него и Румен. Наистина светът би приличал на пустиня, ако не съществуваше приятелството. Без приятели човек би се чувствувал самотен като Робинзон сред тълпите на големия град, а самотата, както е казал сам Аристотел, е присъща или на дивите зверове, или на боговете. Силна, покоряваща мисъл! Румен би възразил, че едно време и диви зверове са били възвеличавани като богове и негли затова техните образи, изваяни от дърво или камък, се срещат и досега в самотни полуразрушени храмове. Но той обича шегите от тоя род. Ако съдим по него, много неща в диалектиката представляват игрословици…
   Същата вечер и тримата се събрахме в моя работен кабинет. В него се чувствувам най-добре. Защото и книгите по лавиците, както и очилата връз нечий нос винаги придават на техния собственик някакъв незабележим ореол на ученост. Румен нахълта в стаята с ленивата и въртелива походка на безработен моряк, а с него пристигна и Жорж, заситнил както винаги, потен и задъхан, сякаш ей сега ще зазвъни учрежденският звънец и разсилният ще прибере разписната книга без неговите йероглифи-инициали. От трима ни само той е държавен служител. Затова Румен често го задява с едни стихове, излезли изпод хапливото перо на Ст. Михайловски:

   „Боже, защо не бях вакарелка,
   вместо чиновническа зелка...“

   Всъщност извън известна плахост, пълна покорност и някаква вродена готовност да услужи на всекиго у Жорж няма нищо вакарелско. А вакарелки, както помнят по-възрастните хора, бяха почти всички слугини в столицата. Сега бившите господарки сами си слугуват.
   И тъй двамата дойдоха, здрависаха се с мене и насядаха около кръглата масичка. Никой не би помислил, че някога бихме могли да се скараме. Румен изпухтя от доволство и извади джобно тефтерче.
   – Трябва да се уточним по някои въпроси! – подзе той.
   – Например? – измънка Жорж.
   – Например кой ще носи палатката – и той ни изгледа поред в очите, оправяйки русия си перчем.
   Настъпи мълчание. Двамата с Жорж се спогледахме и се разбрахме без думи. Ние винаги сме двама срещу един. Единият е Румен.
   – Във всеки случай не и аз! – казах аз.
   – Не и аз! – тихо рече Жорж.
   Сега мълчанието стана тягостно. Аз бях преметнал крак връз крак, чувствувайки се у дома си, Жорж стоеше с чинно прибрани колене и наведена глава, а Румен ни гледаше убийствено, седнал разкрачел с ръце на хълбок. Чудно ми е как масата не потрепери!
   – Тогава ресто палатката! – реши той.
   – Защо? Ти ще я носиш – И аз се опитах да се усмихна. – На, виж се насреща в огледалото: имаш гръб за двама...
   – Да не съм хамалин? – рече той и вирна глава. – Пък може и без палатка, защото някои хора не обичат да си мият краката със студена вода...
   Той подсмръкна излеко и косо погледна към краката на Жорж. Ушите на счетоводителя се наляха с кръв и той неволно пъхна краката си под креслото. Те са невралгичната му точка. За да предотвратя свадата, побързах да му предложа цигара. Румен не пушеше.
   – А може и сам да тръгна из планината – неочаквано заяви журналистът и се изправи с викингския си ръст над нас.
   – Тая мода отмина, Румене, отдавна отмина – рекох помирително и го дръпнах за ръкава да седне.
   Наистина беше време, когато и тримата обичахме да бродим сами по планините, изпълнени с презрение към света, не смогнал да ни оцени по достойнство, и с благосклонно снизхождение към хората, останали някъде долу, далече под нас, в полетата и равнините. За мене и Жорж това време дойде наскоро подир Девети септември, когато разбрахме, че сме страдали от кокоша слепота. За Румен, изпечения „диалектик“, то дойде малко по-късно, когато партията на социалдемократите-опозиционери се разтури и той изведнъж се видя безпартиен. Това беше тежък удар за него. Ала вместо да си направи харакири, Румен ни доказа, че колкото и да е зле, пак се чувствува добре, и тръгна сам по планините. Сам като вълк единак! Такъв си остана по нрав и до днешни дни. Редакторите го познават, но го търпят и приемат очерците му, които той подписва с псевдоним. А това, предполагам, се случва и сега: някои имат две лица, а Румен – две имена…
   Но онези млади години отминаха. Сега поостаряхме и гледаме да вземем колкото се може повечко от живота, без да се сърдим на света. Това е мъдростта на примирението... И тримата сме в онази нещастна възраст, времена нито за риба, нито за рак, когато мъжът все още се муси пред кривокраките раци, макар и да е позабравил вкуса на пресните пържени рибки. Само Румен продължава да храни илюзии, но той е толкова самомнителен!
   – И тъй, точка втора е маршрутът! – обяви Румен с кисел глас.
   – Нали избрахме Рила? – смутолеви Жорж.
   – Аз говоря за маршрута, а не за обекта! – стресна го Румен – През къде и докъде в Рила?
   – Към Мальовица, пък после ще видим накъде – рекох аз.
   – Към Мусала – додаде Жорж.
   – Пък аз казвам Белмекен! – отекна Румен.
   Преди години, когато разполагаше със свой партиен вестник, Румен беше написал няколко не особено оригинални репортажа за „белоснежния Белмекен“, сякаш снегът можеше да бъде и червен, и навярно от авторско честолюбие и до днес отрича правото на Васил Коларов да дели върха с него. Учудващ ламтеж за слава у един журналист без свой почерк, както се изразяват литературните критици!
   – Тогава да хвърлим жребий! – предложи Жорж.
   Така и сторихме. Румен надраска три листчета, ала преди да ги свие, Жорж пожела да провери текстовете. Документите се оказаха изправни. Дръпнах едно листче и изтеглих Мальовица.
   – Добре! – бодро заяви Румен, сякаш се беше досетил за нещо. – Нека бъде Мальовица! – и той ни изгледа повелително. – А после ще минем през Рилския манастир, защото там има поща, пък аз ще чакам вест...
   – И аз ще чакам хабер – добави Жорж.
   – Ти! – възкликна Румен. – Женен човек с дете!…
   – За друго нещо, съвсем за друго нещо…
   Нещастният израз на лицето му напълно потвърждаваше искреността на тия думи, а естеството на бъдещата вест накара ушите му да поруменеят.
   – Кога тръгваме? – запитах.
   – Това зависи от баланса, а той не излиза с два лева!
   – Че да ти дам два лева! – невежествено възкликна Румен.
   Последва кратка счетоводителска молитва, защото Георги Д. Петков вирна глава, а с нея и бялото на очите си към гипсовия таван. Когато дойде на себе си, той се опита да ни обясни, че себестойността излязла, а балансът още не излизал.
   – Нагласил си себестойността, ще нагласиш и баланса! – упорствуваше Румен.
   – И кой ти каза, че съм нагласил себестойността? – нервно възрази Жорж. – Това носи углавна отговорност! Нищо не разбираш ти...
   Румен преглътна обидата и се смълча, а край слепоочията на Жорж цъфтяха макове и аз вече съжалявах, че в стаята няма някоя пеперудка, за да кацне на тях. Но счетоводителят пое дъх и започна необичайно дълъг монолог:
   – Видите ли, балансът не излиза, а себестойността е в ред, напълно в ред и ще получим премиални за второто тримесечие. Тъй искаха и главният инженер, и химикът, и плановикът. Сумичката ще бъде прилична... А директорът държи повече за славата. „Трябва да блеснем – казваше ми той, – трябва да смаем всички във Волуянци с преизпълнението на нашия план.“ И ето че го преизпълнихме, а и себестойността понижихме и всичко е готово, а балансът не излиза...
   – Кога ти е срокът? – запитах го.
   – Вдругиден, на тринадесети... Пада се в петък.
   – Тогава тръгваме в събота! – реши Румен, който смяташе, че балансът ще втаса като тесто през тия нощи.
   Другите въпроси от дневния ред разрешихме без жребий. Жорж бе избран за касиер на групата, аз за готвач, а Румен за водач, понеже имаше компас. Уговорихме се и кой какви съдинки да носи. Жорж искаше да ми даде готварската книга на жена си, но аз отхвърлих предложението. Пък и защо да ми натежава в раницата!
   Сетне сервирах кафе. Сред дима на цигарите се унесохме в приказки за звездите и езерата, за рекичките и полянките край рекичките, пък и за случайните среши с хубави туристки. Защото предвкусието на удоволствията в планината и споменът за тях са важни съставки на всеки излет. При особено трудни преходи те са дори по-важните съставки. Тъй и хамалинът, който мъкне много тежък товар, не се радва на самия товар, а на парите, които получава за труда си, или на винцето, което пие с тях, докато чака да го повикат за друга работа. Удоволствието се крие в очакването и в спомена за стореното.
   Късно беше, когато Румен и Жорж тръгнаха да си вървят.
   – И тъй, на четиринадесети! – заяви Румен от вратата. – Аз ще взема шило, а вие носете игли и конци!
   Неговото самочувствие му повеляваше да се държи с нас като с новоизлюпени туристи. Подценявайки другите, той израстваше в собствените си очи. И беше щастлив от това.
   Жорж някак се смали и изчезна в стълбището зад снажното тяло на журналиста, а аз неволно въздъхнах, докато се вглеждах в гърбицата на Румен. Наистина на такива рамене никаква раница нямаше да натежи. Нито дори раница с палатка. Защото на тях би могъл да завиди и титанът Атлас, тоя предтеча на всички хамали и любители на планината.
   Превих гръб в предусещане на тежкия товар и се прибрах в стаята...

Издателство Кралица Маб

Асен Христофоров. Избрани съчинения [ Том 2 ] в Pimodo

Роло Мей >> Човекът в търсене на себе си

Психология

Роло Мей е един от най-известните съвременни дълбинни психолози и психотерапевти, чието име е добило особено звучене далеч извън американския континент. Той минава за представител на т.нар. хуманистична психология, т.е. на онази „трета сила“ между психоанализата и бихейвиоризма, изхождаща от представа за човека, която не иска да дефинира човешката природа нито чрез нагонните ѝ потребности, нито чрез нейните рефлексни механизми. Мей принадлежи също към групата на „екзистенциалните психолози“, които се стремят да въведат феноменологията и екзистенциалната философия в дълбиннопсихологичните мислене и лечение. Той безспорно е философски ум, който съчетава големия терапевтичен опит със спекулативна способност.

Преводач Светлана Кимпан

Издателство Изток-Запад

Човекът в търсене на себе си в Pimodo

Кирил Варийски >> Уморих се...

Спомени, стихове, интервюта...

Сълзи

В дъжд да плачеш не боли.
Дъждът измива и ръми.
Дъждът е дъжд, не е сълзи.
Дъждат е времето, ще превали.
Дъждът е капчици-мечти,
поле с ръж в слънце. Забрави.
Дъжд в софийска нощ...
сълзи, целувка, дъжд, разкош...

* * *

Някои бягат в Канада,
други в Съединените щати.
Аз къде да избягам?
Ебати.
Къде да избягам от себе си,
къде да избягам от мен,
седя си, треперя си,
нали и утре е ден

Издателство Захарий Стоянов

Кирил Варийски. Уморих се... в Pimodo

Асен Разцветников >> Щурчово конче

Имало едно време една врана – и с това приказката се захвана...

   Сърдитият Петлан

   Разсърдил се е Петлан войвода, че не му било нещо по сгода: че си намерил три перушини с три кокошинки като калинки.
   Скокна, разпъди всички кокошки, както кълвяха жито и трошки, па си наметна гуня хайдушка и си препаса сабя и пушка.
   През поле ходи, гребен размята, ломи гората, тресе земята, кълве вратига и комунига, па се надига, та кукурига. Забягнаха ми вълци, лисици, дребни гадинки, крилати птици, една остана баба Мецана и тя застана и тъй подхвана:
   – Стига бре, Петльо, стига бре, лудо! Нийде го няма твоето чудо!
   Петлан се спрепна, па ѝ отвърна:
   – Сбирай си, Мецо, дългата бърна! Бягай, пази се, да ти не клъвна мечата глава, дебела тръвна! Да не те с тежки шпори намуша, да ми не паднеш тук, под ботуша, че ще ми станеш на тънка пита, бита, пребита, насред пробита!

Издателство Хермес

Щурчово конче в Pimodo