"Един ден на Иван Денисович", "Дясната китка", "Матрьонин дом", "Все същото", "Кайсиево сладко", "Колко жалко"; Нобеловата реч на писателя, отворено писмо до Кралската шведска академия...
Студът си казваше думата. Той жестоко стисна и Шухов с бодливата си мъглица и го задави. Студът имаше двайсет и седем, а Шухов трийсет и седем. Сега кой кого?
Понесе се Шухов в тръс към бараката. По плаца, от край до край, жива душа няма и целият лагер като че беше запустял. Настъпила беше оная минутка, къса, ленива, когато вече всичко е свършено, но се правят, че не е, че уж няма да има развод. Конвоят седи в топлите казарми, сънени глави на пушките обляга – и на тях не им се ще да стърчат в тоя студ по кулите. Пропускателите на главната порта досипват в печката въглища. Надзирателите в надзирателската допушват последната цигара преди обиска. А затворниците, вече навлечени с всичките си дрипи, препасани с всички връвчици, омотали се от брадата до очите с парцали – лежат с валенките по наровете върху одеялата и затворили очи, блаженстват. Чак докато бригадирът се провикне: – „Ста-вай!“
Дремеше с цялата девета барака и 104-а бригада. Само помощник-бригадирът Павло шава устни, пресмята нещо си с моливчето и на горния нар баптистът Альошка, съседът на Шухов, чистичък, умничък, чете тефтерчето си, дето си има преписано половината евангелие.
Шухов нахълта, макар и стремглаво, ама съвсем тихо и – право към нара на помощник-бригадира.
Павло вдигна глава.
– Нима ви се размина, Иван Денисич? Живи и здрави? (Украинците, западните, не мож ги научи, и туйто, те и в лагера на име и презиме си приказват, та и на Ви.)
И веднага посегна към масата за хляба и му го подаде, а връз хляба захар една лъжичка обърната, като хълмче бяло.
Издателство Христо Ботев