петък, 14 декември 2012 г.

Тери Гудкайнд >> Първият Изповедник [ Легендата за Магда Сеарус ]

Във времената преди създаването на Изповедниците, когато светът е мрачно и опасно място, а Магьосническата кула в Ейдиндрил е гнездо на интриги и предателства, живее една смела, независима и горда жена – Магда Сеарус

– Чувала съм да разправят – подхвана старицата, – че сред дарбите на някои е и умението да разговарят с мъртвите.
Магда Сеарус се откъсна от разпилените си мисли и изгледа изпод вежди другата жена, която надничаше през рамото й. Напрегнатото изражение докара бръчки върху широкото плоско лице на Магда.
– Какви ги говориш, Тили?
Бледосините очи на онази зашариха по ъглите на сумрачната стая.
– Според слуховете дълбоко в недрата на Кулата, където хората с изключителни дарби се занимават с тъмните си дела, имало и такива, които разговарят с душите отвъд воала на живота – с душите, които вече са в света на мъртвите.
Магда прекара треперещи пръсти през бръчките на челото си.
– Тили, не бива да вярваш в подобни клюки…

Издателство Прозорец



Фридрих Дюренмат >> Клетвата

Фридрих Дюренмат - майстор на психологическата проза, сатирик с остър усет за гротескното и абсурдното - отхвърля всяка художествена, политическа или религиозна закостенялост; целта му е не да бъде терапевт, а диагностик, не идеолог, а скептичен опонент, чиято литература трябва да провокира у публиката объркване и критически рефлекси

Малко преди пенсионирането си комисар Матей е изправен пред най-важния случай в кариерата си. В гората край Мегендорф е намерен трупът на момиченце. Комисарят дава пред отчаяните родители най-трудната клетва в живота си - да залови убиеца.
Жителите на градчето са убедени, че престъпникът е познатият им амбулантен търговец и настояват за наказанието му. Единствен Матей се усъмнява в привидните улики. В училището на жертвата той попада на нейна рисунка, която му подсказва, че убиецът е друг. Урсула, приятелката на Гритли, му разяснява нарисуваното - момиченцето се е срещало с великан и той й подарявал таралежи. В същото време основният заподозрян се самоубива в килията и всички си отдъхват. Само Матей знае, че още не е изпълнил клетвата...

Издателство Унискорп

Клетвата в Хеликон

Клетвата в Books.bg

Ангел Каралийчев >> Светът на приказките

Майчина сълза, Безценно камъче, Снежното момиче, Юначното петле, Мара Пепеляшка, Топлата ръкавичка, Крали Марко...

Снежното момиче

   – Како, искаш ли? – попита Петърчо.
   – Какво?
   – Да направим едно снежно човече.
   – Хайде! — плесна ръце Марийка.
   Заловиха се на работа. Почнаха да гребат и да трупат сняг. За половин час направиха едно хубаво снежно момиченце. Сложиха му косица от бяла вълна, за да бъде русо, закрепиха му под челото две сини мънистени зърна и снежното момиченце срамежливо погледна надоле. Петърчо се завтече в къщи, донесе едно вехто шалче, надупчено от молците, и загърна шията на бялото човече. Снегът стана пръхкав. Някъде закукуригаха петли. Излаяха кучета. Зимната вечер трепна над селото. Баба Пена се подаде на вратата и повика внучетата си. Те влязоха със зачервени носове и с посинели ръце. Наведоха се над златната жарава под камината, ала щом нагряха ръцете си, пръстчетата им пламнаха от болка. Влязоха в стаята. Изправиха се до прозореца и се загледаха, навън. Духаше вечерен зимен вятър и люлееше клоните над снежното момиче. То сякаш потъваше надолу в дълбокия сняг и се клатеше напред-назад. Ето че край него мина едно едро черно куче и почна да го души. Петърчо и Марийка скочиха: това е тяхното куче. Дошло си е заедно с колата от пазар. Излязоха да видят какво е донесъл баща им. Прибра се и майка им от съседите. Седнаха да вечерят...

Издателство Пан



сряда, 12 декември 2012 г.

Тери Пратчет >> Нация

Обаче... Кой варди Нацията? Къде ни е бирата? ... старата история не възнамерява просто да се скатае и да изчезне, или поне не докато Предците все още имат глас

   ... Мау се връща към дома си от Момчешкия остров. Скоро ще стане мъж.
   И тогава връхлита вълната - гигантска вълна, която влачи подире си непрогледен мрак и запокитва една шхуна, "Сладката Джули", в дъждовната гора на острова. Когато шхуната най-накрая заорава сред дърветата, от погрома е оцеляла само една душа (или две, ако се броят папагали).
   Селцето го няма. Нацията е изчезнала. Останали са единствено Мау, който не носи почти никакви дрехи, едно крачолато момиче с твърде много дрехи и куп недоразумения.
   Както и доста ужасното "не знам какво да правя". Или дори "как да го кажа".
   Заедно те трябва да съградят от строшените парченца нова Нация. Да създадат нова история...

Издателство Вузев

Нация в Хеликон

Нация в Books.bg

Джоузеф Хелър >> Параграф 22

#22 - Ако един летец е луд, той може да престане да лети. Трябва само да откаже. Но ако откаже, значи е нормален и трябва да продължи да лети.

   Това беше любов от пръв поглед.
   Щом видя военния свещеник, Йосарян веднага се влюби лудо в него.
   Йосарян бе постъпил в болницата поради болки в черния дроб и насмалко да се окаже, че страда от жълтеница. Докторите бяха озадачени от обстоятелството, че болестта не е точно жълтеница. Ако излезеше жълтеница, можеха да го лекуват. Ако не излезеше и му минеше, биха могли да го изпишат. Но почти беше жълтеница и това ги объркваше през всичкото време.
   Всяка сутрин при него идваха трима енергични и сериозни мъже с дейни уста и бездейни очи, придружени от енергичната и сериозна сестра Дъкет, една от сестрите в отделението, която не обичаше Йосарян. Те поглеждаха закачения на леглото лист, на който бе отбелязана температурата му, и припряно го разпитваха дали чувствува болки. Изглежда, се дразнеха, когато им казваше, че положението му е все същото.
   – И все още не сте ходили по нужда? – питаше полковникът.
   Докторите се споглеждаха, когато той поклащаше глава.
   – Дайте му още едно хапче.
   Сестра Дъкет си записваше да даде на Йосарян още едно хапче и четиримата минаваха на следващото легло. Никоя от сестрите не обичаше Йосарян. Всъщност болката в черния дроб беше минала, но Йосарян си мълчеше и докторите не подозираха нищо. Подозираха само, че ходи по нужда и не казва никому.
   В болницата Йосарян имаше всичко, което желаеше. Храната не беше много лоша и му я носеха в леглото. Имаше и извънредни дажби прясно месо, а през горещите часове следобед на него и на всички други поднасяха изстуден плодов сок или изстудено мляко с шоколад. Освен докторите и сестрите никой не го безпокоеше за нищо. За известно време сутрин трябваше да цензурира писма, но след това беше свободен да прекарва остатъка от деня си, като се излежава и с чиста съвест не върши нищо. Добре му беше в болницата и не бе трудно да продължи да си лежи там, защото постоянно имаше температура сто и един градуса по Фаренхайт!. На него му бе дори много по-лесно, отколкото на Дънбар, който трябваше постоянно да пада по очи, за да му носят храната в леглото.
   След като реши да дочака края на войната в болницата, Йосарян написа писма на всичките си познати, в които казваше, че е в болница, но не споменаваше защо. Един ден му хрумна нещо по-добро. Писа на всичките си познати, че заминава на много опасна мисия. „Искаха доброволци. Много е опасно, но все някой трябва да свърши тази работа, ще ти пиша веднага щом се върна.“ И оттогава не бе писал никому.

Издателство Лъчезар Минчев

Параграф 22 в Хеликон

Параграф 22 в Books.bg

Чингиз Айтматов >> Голгота

За хаоса и дисхармонията в човешките отношения, тъмната и светлата страна на живота; тревогата за отнетата вяра в нравствената чистота и идеалите

В романа-притча, се преплитат три основни сюжетни линии. Първата - представя живота на двойка вълци, които са принудени да се изселят от степите и чиито рожби са избити от хората. Втората сюжетна линия е историята на Авдий - млад човек, който напуска духовната семинария и започва да се занимава с журналистика, но продължава да търси своята мисия в света и смисъла на съществуването. След като прониква в бандата на наркотрафиканти и бракониери той е убит жестоко. Историята на Авдий препраща към библейския сюжет, защото според Чингиз Айтматов всеки носи своята Голгота и трябва да я преживее. Третата нишка в романа е разказът за съдебния процес срещу Христос, ръководен от Пилат Понтийски, където често житието на Сина Божий се преплита със съдбата на героите от романа.

Издателство Унискорп

Голгота в Хеликон

Голгота в Books.bg

вторник, 11 декември 2012 г.

Боян Биолчев >> Амазонката на Варое

VІІІ век. Древно тракийско село, което „ври от скандали между българи, славяни и византийци”. Боян Биолчев рисува гротескови персонажи от раблезиански тип с ренесансов хумор и хуманистична обич към човека с всичките му добродетели и несъвършенства


Телец подбра хората си с движение на ръката, сякаш замиташе кори от любеница. Предстоеше им още път.

При славяните на прага ги посрещна воеводката. Тя ги стрелна с кървав от подозрение поглед, че са дошли да си допият. Само противно фукливо племе може при това положение да се блъска в гърдите, че е най-гостоприемното в света. Чичо Телец кипна и изрева.
- Къде е Светослав!
От къщата се подаде воеводата. Държеше на главата си мех за вино. Под очите му висяха две торбички почти колкото меха. И всички си помислиха, че мехът вчера е бил пълен до пръсване с ромейската напитка, а сега е пълен с ледена вода от кладенеца.
- Тука съм - като въздишка промълви Светослав. - Само, моля ти се, не викай.
- Няма - изкрещя чичо Телец.
- Влизайте! - примири се Светослав.
- Никакво влизане! - сниши малко глас старият боил. - Тука на входа, и то веднага ще ми отговориш! Тръгваш ли с мене да напляскаме по заголения гъз ромейския посерко.
Бе очевидно как ще изреве при отказ боилът и воеводата загърби славянския си инат първият отговор да е винаги “Не”.
- Тръгвам, разбира се - каза той, - само да ми мине махмурлукът.
- Къде пак ще ходиш - лютиво се обади от къщата воеводката. - Вкъщи всичко се руши, селото се разкапа, другите села забравиха кой им е воевода, а той пак ще ми тръгва нанякъде...
Намесата на жена в мъжки разговор бе особено противна на българите и чичо Телец й извика:
- Не съм бил толкова път, за да си говоря с тебе!
- Аз на тебе не говоря - още по-люто отвърна воеводката. - И престани да врещиш... Като се довлече миналия път, кокошките три дена след това не снасяха...
- Следващия път ще дойда с една кола яйца - каза боилът и се обърна към Светослав:
- Разрешено ли е тук да се разговаря само с воеводата!
- А кой те кара да се надвикваш с жена ми! Нали съм до тебе!
Телец прие това за истина.
- Ще ти дам знак по човек. Събираш хората си и ни чакаш. Ония лигльовци сигурно цял ден си лъскат броните. Време е да се насерат в лъсната броня.
Чичо Телец избягваше да нарича ромеите “конски задници”, за да не обижда конете...

Издателство Труд

Амазонката на Варое в Хеликон

Амазонката на Варое в Books.bg

Александър Солженицин >> Дясната китка

"Един ден на Иван Денисович", "Дясната китка", "Матрьонин дом", "Все същото", "Кайсиево сладко", "Колко жалко"; Нобеловата реч на писателя, отворено писмо до Кралската шведска академия...

   Студът си казваше думата. Той жестоко стисна и Шухов с бодливата си мъглица и го задави. Студът имаше двайсет и седем, а Шухов трийсет и седем. Сега кой кого?
   Понесе се Шухов в тръс към бараката. По плаца, от край до край, жива душа няма и целият лагер като че беше запустял. Настъпила беше оная минутка, къса, ленива, когато вече всичко е свършено, но се правят, че не е, че уж няма да има развод. Конвоят седи в топлите казарми, сънени глави на пушките обляга – и на тях не им се ще да стърчат в тоя студ по кулите. Пропускателите на главната порта досипват в печката въглища. Надзирателите в надзирателската допушват последната цигара преди обиска. А затворниците, вече навлечени с всичките си дрипи, препасани с всички връвчици, омотали се от брадата до очите с парцали – лежат с валенките по наровете върху одеялата и затворили очи, блаженстват. Чак докато бригадирът се провикне: – „Ста-вай!“
   Дремеше с цялата девета барака и 104-а бригада. Само помощник-бригадирът Павло шава устни, пресмята нещо си с моливчето и на горния нар баптистът Альошка, съседът на Шухов, чистичък, умничък, чете тефтерчето си, дето си има преписано половината евангелие.
   Шухов нахълта, макар и стремглаво, ама съвсем тихо и – право към нара на помощник-бригадира.
   Павло вдигна глава.
   – Нима ви се размина, Иван Денисич? Живи и здрави? (Украинците, западните, не мож ги научи, и туйто, те и в лагера на име и презиме си приказват, та и на Ви.)
   И веднага посегна към масата за хляба и му го подаде, а връз хляба захар една лъжичка обърната, като хълмче бяло.

Издателство Христо Ботев

Дясната китка в Хеликон


понеделник, 10 декември 2012 г.

Макс Фриш >> Хомо фабер

Инженер Валтер Фабер е технократ, homo faber (произвеждащ човек), който се стреми да подчини живота и съзнанието си на принципите на електронноизчислителната машина, която "превъзхожда всеки човешки мозък, понеже не преживява нищо, не познава нито страха, нито надеждата, които да й попречат..."

Това, което отричаме, е обожествяването на природата! Иначе човек би трябвало да бъде последова­телен и да се откаже от пеницилина, от гръмоотвода, от очилата, от ДДТ-то, от радара и така нататък. Живеем във века на техни­ката, човекът е покорител на природата, човекът е инженер и който възразява срещу това, не трябва да използва дори един мост, несъздаден от природата. В такъв случай човек би трябвало да е последователен докрай и да отхвърли всякаква лекарска намеса, а това значи да умре от най-обикновено възпаление на апендикса; понеже така му било писано! Но тогава да се откажем и от електрическата крушка, от моторите, от атомната енергия, от сметачната машина, от упойката... и назад в джунглите!...

Издателство Леге Артис

Хомо фабер в Хеликон

Хомо фабер в Books.bg

Силвия Томова >> Тит от Никомедия

летопис за уязвимостта на човешкия дух, за крехките основи на нашата цивилизация, за пътя към властта и за неизбежния крах на всички светове и на всяка власт; и за силата на съзиданието, за паметта, която трябва да съхраним, за да се опазим като живи и мислещи човешки същества

Тит от Никомедия - ваятел и поданик - описва величието и падението на стария свят

една история за началото на края на Римската империя и един от нейните последни езически владетели император Диоклециан

какво се случва с човешкия дух, изправен на ръба на пропастта, когато се разпадат ценности, когато омразата измества любовта, когато се чувстваме като чужденци в собствения си свят

[ Тит от Никомедия е вторият роман на Силвия Томова ]

Издателство Жанет 45



Емили Дикинсън >> Дори мечтата стига

Само седем стихотворения на Емили Дикинсън са отпечатани приживе и то без нейно знание

През краткия си живот поетесата не търси и не мечтае за слава, и дори не допуска, че някой би се интересувал от създаваните от нея поетични откровения. След смъртта й са открити повече от седемстотин ръкописи на нейни творби и само четири години по-късно (1890) Америка и останалият свят с почуда откриват, че се е появил нов голям поет.
Изданието включва стихотворения и писма в превод на Атанас Далчев, Георги Мицков, Миглена Николчина.
Специално за изданието Леда Милева е превела четиридесет и осем стихотворения, голяма част от които се пресътворяват за първи път на български език.


Издателство Захарий Стоянов