събота, 5 април 2014 г.

Ахмед Юмит >> Дервишката порта

Мистично пътешествие с Шемс-и Тебризи и Мевляна Джелаледдин Руми

Добавете надпис
   Върху камъка имаше кръв, в небето – пълна луна, в градината – дъх на пръст. Дърветата плуваха в мразовития въздух. Сега напъпваха зимните рози, а нарцисите вече бяха разцъфнали. Седмина мъже излязоха в градината. Седем сърца, изпълнени с омраза, седем съзнания, завладени от ненавист, седем остри ножа. Седмина прокълнати мъже прекосиха пространството, разделяйки тишината в градината на седем части, и тръгнаха към дървената порта, където ги очакваше жертвата.
   Кръв обливаше камъка. Зловещ студ забулваше градината. Само пълната луна видя убийството. Безразлично, безстрастно, без да трепне, тя надничаше през мъртвите листа на високите тополи. Най-младият от седмината почука на портата. В някоя къща проплака дете. Нежно младо момиче спеше в далечното поле. Крехкото ѝ тяло бавно гниеше в земята. Най-младият от седмината замахна с ножа и момичето се раздвижи в гроба. По лицето ѝ се разля усмивка, чиято сила дори смъртта не бе в състояние да сломи. Когато най-младият от седмината заби ножа си в мъжа, едно сетно дихание, заседнало в гърлото на момичето, се изтръгна от устата му като въздишка на облекчение.
   Камъкът се обля в кръв. Седем ножа отвориха седем рани. От тях бликнаха седем червени ручея. Седем пъти потрепери тялото на мъжа, седем пъти потръпнаха седмината, когато забиха ножовете си. Тялото на младото момиче под земята обаче не помръдна повече. Лежеше притихнала както всичко над нея. Сякаш бе настъпил последният миг на света. Живите, мъртвите, цялото съзидание тънеше в тишина и покой. Кръвта върху камъка застина. Луната, отразена в кръвта върху камъка, застина. Високите тополи, напъпилите зимни рози, разцъфналите нарциси, градината, ухаеща на пръст... живите, мъртвите, цялото съзидание мълчаха, застинали в кръвта върху камъка...

Издателство Сиела



Артър Хейли >> Хотел

Зад бляскавата фасада на хотел Сейнт Грегъри

   Ако зависеше от мен, мислеше си Питър Макдермот, главният полицейски инспектор на хотела щеше да бъде отдавна уволнен. Но нищо не зависеше от него и тлъстият бивш полицай отново отсъстваше, сега, когато бе най-необходим.
   Макдермот преви едрото си, почти двуметрово тяло и разклати нетърпеливо телефона на бюрото си.
   – Куп неща изникват едновременно – каза той на младата жена, застанала до прозореца на просторната канцелария – и никой не може да го открие.
   Кристин Франсис погледна ръчния си часовник. Показваше няколко минути преди единайсет.
   – Можеш да го потърсиш в бара на „Барон стрийт“.
   Питър Макдермот кимна.
   – От телефонната централа търсят Огилви из любимите му заведения.
   Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади цигари и предложи на Кристин.
   Тя се приближи, взе една, Макдермот ѝ поднесе огън и запали своята цигара. Видя как вдъхна дима.
   Няколко минути преди това Кристин Франсис си беше тръгнала от малката канцелария в служебния апартамент на хотел „Сейнт Грегъри“. Беше работила до късно и се канеше да си върви, но светлината под вратата на помощник-главния управител я привлече.
   – Нашият господин Огилви действува по свои правила – каза Кристин. – Винаги е било така. По нареждане на Уорън Трент.
   Макдермот говори кратко по телефона и отново зачака.
   – Права сте – съгласи се той. – Веднъж се опитах да реорганизирам нашия кротък полицейски състав, за което хубавичко ми издърпаха ушите.
   – Не знаех това – каза тихо тя.
   Той я изгледа въпросително.
   – Мислех, че знаете всичко.
   Обикновено беше така. Като личен сътрудник на Уорън Трент, неуравновесения и избухлив собственик на най-големия хотел в Ню Орлийнс, Кристин беше запозната с вътрешните тайни, както и с текущите дела на хотела. Знаеше например, че Питър, който беше повишен преди месец-два като помощник-главен управител, всъщност ръководи големия и оживен „Сейнт Грегъри“ срещу малка заплата и ограничени пълномощия. Знаеше и причините за това и те лежаха в папка с надпис „Поверително“, която съдържаше личното досие на Питър Макдермот.
   Кристин попита:
   – Какво се проваля?
   По лицето на Макдермот заигра радостна усмивка, която разкриви острите му, почти грозновати черти.
   – Постъпи оплакване, че на единайсетия етаж има някаква секс-оргия. Кройдънската дукеса от деветия твърди, че нейният дук бил нагрубен от сервитьора, обслужващ стаите. Докладваха ми, че някой стенел ужасно в стая 1439. Аз пък освободих нощния управител, защото е болен, а останалите двама администратори са заети другаде.
   Той отново заговори по телефона, а Кристин се извърна към прозореца на канцеларията, която се намираше на мецанина. Отметнала назад глава, за да предпази очите си от цигарения дим, тя погледна разсеяно към града. Право пред нея, през пролуката, образувана от пространството между съседните сгради, се виждаше гъсто населеният, претъпкан четириъгълник на Френския квартал. Имаше един час до полунощ и за квартала бе все още рано; светлините пред късните нощни барове, бистра и заведения с джаз и стриптийз, както и лампите зад плътно затворените щори щяха да светят до сутринта.
   Някъде на север, навярно над езерото Пончъртрейн, в тъмнината се мътеше лятна буря. Първите ѝ признаци се усещаха по приглушения тътен и редките светкавици. При щастлива случайност, ако бурята отминеше на юг, към Мексиканския залив, до сутринта над Ню Орлийнс щеше да завали.
   Хубаво би било да завали, помисли си Кристин. Вече три седмици градът се задушаваше от зной и влага, които внасяха навсякъде напрежение. В хотела също щеше да се почувствува облекчение. Днес следобед главният механик отново се бе оплакал:
   – Ако не успея в най-близко време да изключа част от климатичната инсталация, не отговарям за последствията.
   Питър Макдермот затвори телефона, а тя го попита:
   – Знаете ли името на клиента в стаята, от която се чуват стонове?
   Той поклати глава и отново вдигна телефона.
   – Ще разбера. Вероятно някой сънува кошмари, но по-до-бре да проверим.
   Кристин се отпусна в кожения тапициран стол пред голямото махагоново бюро и изведнъж осъзна, че е много уморена. Ако си бе тръгнала както винаги, тя отдавна щеше да си е в апартамента на улица „Джентили“. Но днешният ден беше изключително натоварен: пристигнаха участниците в два конгреса, а имаше и голям прилив от други гости, които създаваха проблеми, и много от тях бяха стигнали до нейната канцелария.
   – Добре. Благодаря! – Макдермот записа набързо някакво име и затвори телефона. – Албърт Уелс от Монреал.
   – Познавам го – каза Кристин. – Той е приятен, дребен човечец, който отсяда всяка година тук. Ако искаш, ще проверя какво е станало.
   Той се поколеба, като гледаше тънката слаба фигура на Кристин.
   Телефонът иззвъня пронизително и Питър вдигна слушалката.
   – Извинете, господине – каза телефонистката, – не можем да открием господин Огилви.
   – Няма значение. Свържете ме със старши пиколото.
   Макар и да не можеше да уволни инспектора на хотела, помисли си Макдермот, би могъл да вдигне малко пара сутринта. Междувременно щеше да изпрати някой друг да провери за неприятностите на единайсетия етаж, а самият той да се заеме с дука и дукесата.
   – Пиколото се обажда – чу той по телефона и разпозна глухия носов глас на Хърби Чандлър. Чандлър, както Огилви, беше от старите служители в „Сейнт Грегъри“ и според слуховете вършеше повече дребни мошеничества в хотела от всеки друг служител.
   Макдермот му обясни проблема и го помоли да провери за оплакването около набедената секс-оргия. Както можеше да се очаква, веднага последва протест.
   – Това не е моя работа, господин Мак, а и тук, долу, все още сме заети – тонът беше характерен за Чандлър, полуподмазващ се и полунахален.
   Макдермот се разпореди:
   – Това не ме засяга. Искам да провериш защо е постъпило оплакване – и като взе ново решение, добави: – Прати едно пиколо с шперц да посрещне госпожица Франсис на мецанина.
   Затвори телефона, преди да е последвал по-нататъшен спор.
   – Да вървим – каза той и докосна леко раменете на Кристин. – Вземете пиколото и кажете на своя приятел да преживява кошмарите си под завивките...

Издателство Емас & Глобус

Хотел в Хеликон

Хотел в Books.bg

петък, 4 април 2014 г.

Базил Лидъл Харт >> История на Първата световна война

Ясен и обективен анализ, незасегнат от предразсъдъци към миналото, били те професионални, или чисто лични

Съставянето на тази книга, произхождаща от „Войната, каквато беше в действителност“, със сигурност включва в себе си известно преразглеждане, но то по-скоро е допълнение към множеството добавени страници. „Враждуващите сили и планове“ сега са описани в отделни глави, към всяка от които са добавени нови материали. За да придобие историята на 1914 г. колкото се може по-завършен вид, са добавени две нови „сцени на действия“. Едната от тях е на първоначалните сблъсъци между армиите на Русия и Австро-Унгария, а другата на военните сблъсъци през есента при Ипр и Изер, резултатът от които определя владеенето на пристанищата на Ламанша. На войната във въздуха е посветена част, озаглавена „Панорама“. Увеличаването на обема на книгата в най-голяма степен обаче се дължи на добавянето на нови текстове към съществуващите вече глави и „сцени“ посредством нови материали, свързани с мислите и чувствата на някои от „пионките“ на войната. Безспорно е, че изходът на войната е решен по-скоро в главите на определени хора, отколкото в резултат на военните сблъсъци. Важните и съдбоносни решения са взети в кабинетите на управниците и по високите етажи на военните щабове, не в редиците на пехотата или в окопите на бойното поле.
   Другото значение на заглавието, на което може да бъде приписана по-голяма международна значимост, е, че е дошло времето, в което вече е възможна „истинска“ история на войната. Правителствата са отворили архивите си, а държавниците и генералите – сърцата си. Каква филантропия само. Може да се каже, че по-голямата част от документите за войната са или публикувани, или са на разположение на студентите. Това обаче далеч не значи, че те са достигнали до широката аудитория...

Маргьорит Дюрас >> Бараж срещу Пасифика

земята е смисълът, но и проклятието на живота ѝ...

безутешен и поетичен разказ за угнетяваща мизерия, за гладни деца, гладни кучета и гладни тигри, за богатите и бедните, за големия град и големите надежди, за съдби, които зависят от продажбата на един пръстен с диамант и от прищявките на плантаторски синове, за неудър­жимата стихия на океанския прилив, който залива и опустошава земята и надеждата...
но и за бунта на непримиримия човешки дух срещу съдбата и слепите природни сили, дори да е отчаян, и обречен, като баража пред пасифика...


Издателство Летера



Майн Рид >> Белия вожд

Кapлoc, лoвeцът нa бизoни, зacлужил чecттa дa бъдe Бeлия вoжд

Дълбоко във вътрешността на американския материк – на повече от хиляда мили от морските брегове – ще се развият събитията на нашия разказ.
   Изкачете се заедно с мене на планината, за да погледнем от снежното и било.
   Достигнали сме най-високия ѝ връх. Каква гледка се разкрива пред нас?
   На север – планински лабиринт, който се простира през тридесет паралела до бреговете на Ледовития океан! На юг – все същите планини – ту самотни, ту свързани помежду си вериги. На запад пак планини, които се открояват на небето, а в подножията им се простират широки равнини.
   Да се обърнем сега и да погледнем на изток! Тук не се вижда никаква планина! Догдето поглед стига и на хиляди мили по-нататък – никаква планина! Оная тъмна ивица над равнината е само скалистият ръб на нова равнина – някаква по-висока степ.
   Где се намираме? На кой връх сме застанали? На Sierra Blanca, позната на ловците с името Испански върхове. Намираме се в западния край на Великата прерия.
   На изток погледът не открива никакви следи от култура. Може да се пътува цял месец, без да се открият такива следи. На север и на юг – планини и само планини.
   На запад е съвсем друго. С далекоглед можем да зърнем в далечината обработени полета – тясна ивица по бреговете на бляскаща река. Това са заселищата на Нуево Мексико, оазис, напояван от водите на Рио дел Норте. Но нашият разказ не се развива там.
   Погледнете пак на изток – и ето, мястото на действието е пред вас. Планината, на която сме застанали, започва право от равнината, простираща се далеко на изток. Тук няма никакви предпланини. Планината и равнината се допират и само с една стъпка човек минава от голите полета към скалистите склонове, покрити с борови гори.
   Равнината има разнообразен изглед. На някои места, гдето има морави от тревата грама, местността е зелена; но на повечето места е безплодна като Сахара. Изсушената от слънцето земя е на места кафява; другаде – пясъчно-жълта, а по-нагоре солените изпарения я правят бяла като снега под нозете ни.
   Оскъдната растителност не я загръща в зелено наметало. Листата на агавето са изпъстрени с червени петна; тъмната зеленина на кактусите се помрачава още повече от гъстите им бодли. Острите листа на юката са потъмнели от прах и напомнят остриета на полуръждясали щикове; а ниските акациеви храсти не дават почти никаква сянка на тъмния агама и пълзящия кротал. Някоя самотна палма с голо стъбло и къдрава глава придава тук-там африкански изглед на местността. Окото се изморява скоро от пейзажа, гдето всичко изглежда ъгловато и трънливо, защото в тази равнина не само дърветата, но и всички растения са от същия вид – самата трева дори има тръни.
   Какво удоволствие е за нас да погледнем към приятната долина, която се простира на изток от подножието на планината! Каква противоположност с пустинното плато! Тя е покрита с яснозелен килим, изпъстрен с цветя, които блестят като разноцветни скъпоценни камъни! А памуковите дървета, мелиите, вечнозелените дъбове и върбите преплитат вейки в приятни сенчести горички, които сякаш ни приканват за почивка. Да слезем.
   Стигнахме до платото, но долината е още далеко под нас – поне хиляда фута по-надолу; обаче от носа на скалата, надвесен над самата долина, можем да я видим цяло на едно протежение от няколко мили. Тя е гладка като платото над нея: когато я гледа отгоре, човек може да я вземе за част от самото плато, хлътнала в земята, за да намери животворните сили, недостигащи до по-високата местност.
   От двете страни на долината, догдето поглед стига, се извисяват до платото отвесни скали, високи хиляда фута и проходими само тук-таме. Двете скалисти вериги отстоят на десет мили една от друга и със своята еднаква височина си приличат като двойници. Техният мрачен, суров лоб, надвесен над мекия светъл пейзаж, напомня прекрасна картина в груба дъбова рамка.
   Едно поточе пресича като сребриста змия долината – не направо, а в безброй лъкатушки, сякаш му е приятно да се побави в този светъл кът. Честите му завои и спокойно течение показват, че минава почти през равна местност. Бреговете му са залесени, но не навсякъде. Дърветата образуват ту плътен пояс, ту тънка ивица, която едва засенчва потока, а на места тревистите поляни стигат до самата вода.
   Ниски храсталаци са пръснати тук-там из долината Те са с най-разнообразни форми: някои са съвсем кръгли, други са продълговати или овални, трети са извити като старинните вази, наричани „рог на изобилието“, които красят нашите градини. Погледът спира и на отделни дървета, чиито непокътнати корони доказват, че природата тук се е развивала на воля. Цялата местност напомня величествен парк, засаден по план само с толкова дървета, колкото ще украсят гледката, без да скрият красотата ѝ.
   Няма ли съответствуващ на парка дворец, или горски замък? Не. По тия места не дими нито дворец, нито хижа. Никакъв човешки образ не се мярка в този безлюден рай. Стада рогачи бродят из него; величественият широкорог елен почива в сенките на листнатите горички, но човек не се мярка тук. Никога може би човешка нога... Почакайте! Нашият спътник казва друго. Да го чуем. „Това е долината Сан Илдефонсо. Колкото безлюдна и да изглежда, тя е била някога населена от цивилизовани хора. Недалеко от центъра ѝ можете да забележите пръснати неправилни блокове. Ако не ги покриваха дървета и бурени, бихте могли да съзрете, че са развалини от някакъв град.
   Да, на това място се издигал някога голям, цветущ град.
   Тук е имало пресидий, на чиито кули се е развявало испанското знаме; имало е просторен мисионерски дом на отците йезуити; къщи на богати собственици на мини и на асиендадо са изпълвали цялата долина и в низините, и по височините. Трудолюбиво население се е движело тук; развихряли са се страстна любов и омраза, честолюбие, скъперничество и мъст. Сърцата, вълнувани от тия страсти, са изстинали отдавна, породените от тях дела не са записани от човешка ръка. Те живеят само в предания, звучащи повече като поетични измислици, отколкото като действителни случки.
   А тези предания не са дори и отпреди едно столетие! Преди едно столетие от върха на онази планина човек е можел да види не само заселището Сан Илдефонсо, но и редица други градове, градчета и села – там, гдето погледът не може да съзре сега ни следа от култура. Забравени са дори имената на тия градове, а историята им е погребана в развалините!
   Индианците си отмъстиха на убийците на Монтесума! Ако саксонците биха допуснали да продължи войната за разплата, след още един век – о, не! дори след половин век само! – потомците на Кортес и на конкистадорите му биха изчезнали от Анауак!
   Чуйте преданието за Сан Илдефонсо!“...

Издателство Емас

Белия вожд в Хеликон

Белия вожд в Books.bg

четвъртък, 3 април 2014 г.

Иво Петров >> Финансист или негодник

Какво правим, когато системата казва НЕ? А тя винаги го казва!

   Карл Маркс – пичът сътворил най-тежката трилогия в историята. Започва да се увлича по философия от момента, когато готварска книга го цапардосва по главата. Напуска бащиния дом (по нотариален акт на чичо му) веднага щом си пуска брада. За детството му знаем малко тъй като е било отдавна. За зрелия му период пък знаем твърде много. Всеки, зачел се в епохалния му труд „Капитализмът в лесни стъпки“ (с работно заглавие „Брулени фабрики“) придобива естествено чувство за непълноценност. И това не е случайно! Философът Маркс ни поднася на тепсия толкова сложни откровения, та едва 0.75% от читателите ги схващат (по последно проучване на BBC отпреди час). По-голямата част от любознателните книгомани са пренасочвани към издания, които биха могли по-лесно да разберат, като „Теория на относителността“ и „Квантова механика за напреднали“.

   Рицарите Тамплиери, банкерите на Средновековието. Учудващо малко можем да кажем за тях, особено с пълна уста. Живяли са толкова отдавна, че почти всички сведения са или добре прикрити или майсторски зашифровани. Колко са били? Защо не са били повече? А средномесечно? Къде са ходили на море... Въпроси, въпроси и пак въпроси... Без нито един отговор, защото днес – трябва да признем – сме все повече заети да търсим любовта или пък щастието и парите, отколкото да се ровим в мръсното бельо на Ордена на Христа. А то, бельото, определено подсказва нещо, освен, че не всички от ордена са били храбреци.

   Къде са им кинтите, питам аз?! Къде?

   П. П. Ако някой знае да ми пише на лично съобщение!



Морис Карем >> Замъкът сред морето

Фантастични истории. Невероятни истории

   Артистид грабна лопатата и откопа останалите единадесет мандрагори. Всички те си приличаха поразително. Обърса потта, която се стичаше по лицето му и се върна на масата. Мандрагорите бяха там, наредени в кръг. Виждаше, че очите им са затворени, но беше абсолютно сигурен, че го гледат. Изненада го начинът, по който бяха наредени. Всички бяха с лице към него. За части от секундата те отвориха едновременно своите клепачи. Тринадесет чифта очи го пронизаха като един единствен светкавичен поглед...


Издателство Сонм

Замъкът сред морето в Хеликон

Замъкът сред морето в Books.bg

Елизабет Гаскел >> Север и Юг

Великолепна история, пълна със силни характери и страсти. Чарлс Дикенс

Маргарет Хейл е дъщеря на свещеник от Хелстън, Южна Англия, но е израснала в светския Лондон при своята леля. По произход и възпитание тя принадлежи към висшата класа, макар семейство Хейл да не е много богато. Ето защо двете с майка ѝ са шокирани, когато господин Хейл напуска англиканската църква и те губят дома и доходите си.
На север, в нововъзникналия индустриален град Милтън, бившият свещеник става частен учител. Маргарет е ужасена от новите условия на живот. Местната висша класа се различава от представата ѝ за изискано общество. Богатите фабриканти произхождат от семейства на търговци или занаятчии и нямат образование и изискани маниери... Такъв новобогаташ е и фабрикантът Джон Торнтън.
Той е очарован от мис Хейл, макар да е наясно с нейната снизходителност и студенина по отношение на него...

Издателство Апостроф

Север и Юг в Хеликон

Север и Юг в Books.bg

сряда, 2 април 2014 г.

Константин Павлов >> Отдавна

Работя повече като художник и скулптор: едновременно правя цялата картина. Константин Павлов

Филмът, който ми предстои,
вече съм го гледал многократно.
(Като зрител и Главен герой.
Знам епизода, в който умирам.)
Но преди това –
любовта, глупостта, заблудите...
И страстите –
измъкнати от хладилника
(на ВЕЧНОСТТА!) –
за да изглеждат свежи-и-и,
(уж за първи път) –
и за приятелите,
и – другите.
Режисьорът ми,
който по безполов път,
(ин витро)
започна да пази ДЪРЖАВАТА... Стоп!

Скърца креватът
(креватът на ВЕЧНОСТТА). –
Двама кретени (охкащи!) –
мъж и жена –
създават бъдещия ми сценарист
на ЖИВОТА...

Такова разхищение на Природата –
за филм,
който многократно съм гледал.
(Знам епизода, в който умирам –
те си мислят, че те са ме измислили...)

Казах ви, гледал съм филма,
преди да съществува киното.
Преди да има рисунки в пещерата.

Там,
където бях убит.

1979 г.

Издателство Жанет 45

Отдавна в Хеликон

Отдавна в Books.bg

Георги С. Раковски >> Разсъждения върху франкмасонската същност за човещина

Философски трактати върху принципите, морала и дейността на франкмасонството

   Фототипно издание на неизвестен досега ръкопис на идеолога на нашето революционно движение от 19 век, книгата представя две философски творби на Г. С. Раковски - трактат върху концепцията на франкмасонството за хуманността и есе върху идеала за щастие и духовността.
   Удивително мъдри в своята простота и свежест, мислите на гениалния наш сънародник са актуални и днес, 150 години след написването им. В същото време езикът и азбучното записване пораждат въпроси върху ползата и вредата от реформите, на които те са подложени през последните няколко десетилетия.
   Златопечатното оформление на корицата е само мъничък израз на почитта към човека и на преклонението пред делото на най-великия наш философ, писател и борец за народна свобода.

Ханс Кристиан Андерсен >> Приказки

Десет приказни истории от прочутия майстор на словото

   Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер – последната вечер на годината.
   В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единия чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара.
   Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледаше...
   Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска – нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това...
   В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере в къщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито парица. Баща му щеше да го бие, пък и у тях не беше никак топло. Само един покрив стърчеше над главата им, а вятърът духаше на воля, макар че бяха запушили със слама и парцали най-големите дупки.
   Малките му ръчички се бяха почти вкочанили от студ. Ах! Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмееше да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите!
   Най-сетне момиченцето се реши и извади една клечка. Драс! Клечката изсъска и пламна. Детето простря ръка над нея и клечката загоря с такъв светъл пламък, с такава топла светлина, като че беше свещ. Чудна беше тая свещ. На момиченцето се струваше, че седи пред голяма желязна печка с излъскани медни крака и с медна вратичка. Колко весело играеше в нея огънят, колко приятно топлеше! Детето искаше да простре и нозете си, за да ги стопли, но в тоя миг огънят угасна, печката изчезна и в ръчичките остана само крайчецът на изгорялата кибритена клечка.
   То драсна о стената друга. Клечката пламна, нейната светлина озари стената и тя стана прозрачна като було. Момиченцето можеше да гледа в стаята. На трапезата беше постлана бяла покривка и върху нея бяха сложени порцеланови съдове, а в една чиния се мъдреше печена гъска с ябълки и сливи; носеше се сладка миризма. Но най-чудното беше това, че гъската скочи изведнъж от чинията и като се заклати с нож и вилица в гърдите, тръгна право към бедното момиченце...
   Но ето че угасна и тая клечка: момиченцето се намери отново пред дебелата, мокра и студена стена.
   То запали още една клечка и тогава се намери под една великолепна новогодишна елха. Тя беше много по-голяма и по-хубава от оная, която момиченцето беше видяло през прозорците на един магазин. Хиляди свещи горяха по зелените ѝ клончета и шарени картинки – от ония, които красят прозорците на магазините – гледаха момиченцето. То протегна ръчички към тях, но в тая минута клечката изгасна. Свещите по елхата започнаха да се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, най-после му се сториха като небесни звезди. Една от звездите падна и остави след себе си дълга огнена бразда.
   „Някой умира в тоя час!“ – помисли си момиченцето, защото баба му, която го обичаше много, но бе умряла вече, му беше разказвала, че когато пада някоя звезда, тогава се възнася към бога една човешка душа.
   Момиченцето драсна още една клечка; стана пак светло и старата му баба се изправи пред него светла и лъчезарна, кротка и любеща…
   – Бабо – извика детето. – Вземи ме със себе си! Аз зная, че ти ще си отидеш, когато клечката угасне; ти ще се изгубиш като топлата печка, като чудно опечената гъска, като хубавата голяма елха! – И то бързо издраска цялата кутия клечки, защото искаше да задържи баба си за по-дълго време.
   И клечките светнаха толкова силно, че наоколо стана светло като ден. Никога баба му не е била толкова голяма и хубава! Тя улови момиченцето за ръце, прегърна го и изведнъж двете в блясък и радост се издигнаха високо над земята; и там, където те хвръкнаха, нямаше нито студ, нито глад, нито неволя.
   А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица – то беше замръзнало през последната вечер на старата година.
   Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп. Вдървено седеше момиченцето с кибрита си, от който една кутия беше изгоряла. „То е искало да се стопли!“ – казваха хората. Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се възнесе с баба си към радостите на Новата година.

Издателство Пан



вторник, 1 април 2014 г.

>> Пътуване до Висбек

Роякът сънища, които кръжат над нас, докато поспиваме сладко, е дар, който небето праща на смъртните, за да ги накара да усещат съществуването си дори в онези моменти, когато, без тяхно участие, то не се отличава от смъртта...

В романа е описано едно въображаемо пътуване до центъра на земята. Кой е авторът на Пътуване до Висбек и за кого е писал? За едно общество от младежи, пристрастени към класическата култура, иронични сантименталисти, склонни към езотеризъм? Дали нашият автор е съвсем млад човек, поклонник на Русо? И после какво е станало с него? Дали пред нас не стои начален опит на бъдеща знаменитост, или става дума за опит без бъдеще? В ръкописа впечатляват най-вече вратите, които се отварят една подир друга, сякаш до безкрайност, към въображаемото, а истинското опиянение, трескавостта, която от време на време се появява, го превръщат в бляскава чудноватост, която не заслужава да оставим на забравата.

Издателство Сонм



Итало Калвино >> Нашите предци

А пък аз вече никога няма да сляза!

   Имало някога една война срещу турците. Виконт Медардо от Тералба, моят вуйчо, яздел през равнината на Бохемия към лагера на християните. Следвал го оръженосец на име Курцио.
Щъркели се носели на бели ята ниско през мътния, неподвижен въздух.
   – Откъде се взеха толкова щъркели? – попитал Медардо. – Накъде летят?
   Вуйчо ми бил ново попълнение, едва сега тръгвал на война, и то за да угоди на едни херцози, наши съседи, които участвали в нея. Набавил си кон и оръженосец в последния замък в християнско владение и потеглил към императорския щаб да се представи.
   – Летят към бойните полета – отвърнал оръженосецът мрачно. – Ще има да ги гледаме по пътя.
   Виконт Медардо бил чувал, че из тези краища прелитащите щъркели са на късмет, та му се прищяло да се зарадва при вида им. Ала неволно го обзела тревога.
   – Че какво ще търсят тези водни птици по бойните полета, Курцио? – попитал.
   – И те проядоха човешко – отговорил оръженосецът, – откак нивите станаха ялови, а сушата опразни реките. Там, дето има мърша, щъркелите, фламингите и жеравите изместиха гарваните и лешоядите.
   Вуйчо тогава бил млад и зелен – в оная възраст, в която чувствата напират в смесен общ порив, още неподелени на добро и зло; възрастта, в която всяко ново изживяване, макар кошмарно и нечовешко, е трепетно и пламти от любов към живота.
   – А гарваните? А лешоядите? – попитал. – А другите грабливи птици? Те къде са се дянали? – Пребледнял, но очите му искрели.
   Оръженосецът бил смугъл мустакат войник с вечно сведени очи.
   – От толкоз ядене на чумави трупове чумата и тях ги отнесе – и посочил с копието си към някакви черни храсти, които при по-внимателно вглеждане се оказали не от клонки, а от перушина и изпружени крака на крилати хищници. – Ей го, не е ясно кой първи е загинал, птицата или човекът, и кой на кого се е нахвърлил, за да го разкъса – казал Курцио.
   За да избягат от чумата, която вършеела наред, цели семейства били хванали пътя през къра и смъртта ги била застигнала там. На гърбината на четириноги скелети, разхвърляни из обрулената равнина, се виждали тела на мъже и жени, голи, обезобразени от бубони и – нещо, на пръв поглед непонятно – пернàти: сякаш от изпосталелите им ръце и ребра били прорасли черни пера и криле. Изгнилата плът на лешоядите се била омесила с тленните останки на човеците.
   Пейзажът започвал да се изпъстря и със следи от водени сражения. Ездачите забавили ход, защото двете животни взели да се дърпат – ту се мяткали встрани, ту се изправяли на задни крака.
   – Какво ги прихваща конете ни? – попитал Медардо оръженосеца.
   – Господарю – отговорил му онзи, – нищо не плаши повече конете, колкото вонята на конски вътрешности.
   И действително, тъкмо тази част от равнината, през която минавали, била осеяна с конски трупове, някои по гръб, с копита към небето, други по очи, със зарита в пръстта муцуна.
   – Защо има толкова паднали коне точно тука, Курцио? – попитал Медардо.
   – Когато конят почувства, че са го разпорили – обяснил Курцио, – се мъчи да си удържи карантиите. Някои си залепят търбуха òземи, други се претъркулват по гръб, за да не се изсипят. Но тъй или иначе смъртта скоро ги отнася.
   – Значи в тази война мрат най-много конете, така ли?
   – Турските ятагани сякаш нарочно са правени, за да ги кормят с един удар. По-нататък ще видите телата на хората. Първи си изпащат конете, после ездачите. Но ето го и лагера.
   На хоризонта се издигали острите върхове на най-високите шатри, знамената на имперската войска и дим.
   Както препускали нататък, забелязали, че почти всички загинали в последната битка вече били изнесени и погребани. Само тук-таме се мярвал я отсечен крак, я ръка, а най-често из стърнищата се валяли пръсти.
   – От време на време по някой пръст ни сочи пътя – казал вуйчо ми Медардо. – Що за чудо е това?
   – Бог да ги прости: живите режат пръстите на мъртвите, за да им изнижат пръстените.
   – Стой! Кой там? – обадил се един часови с шинел, плесенясал и мъхясал като кората на изложено на северен вятър дърво.
   – Да живее свещената имперска корона! – викнал Курцио.
   – Да мре султанът! – отзовал се часовият. – Хайде, моля ви, като стигнете до началството, кажете най-после да ми пратят смяна, че пуснах корени!
   Сега пък конете се юрнали напред, за да се отърват час по-скоро от опасалия полето облак мухи, които жужали над планините изпражнения.
   – На мнозина храбреци – отбелязал Курцио – вчерашния тор е още на земята. Пък те самите вече са на небето – и се прекръстил.
   На входа на лагера минали покрай низ от балдахини, под които къдрави, тучни жени с дълги брокатени рокли и разголена гръд ги посрещнали с крясъци и разюздан смях.
   – Това са шатрите на куртизанките – казал Курцио. – Никоя друга войска си няма такива хубавици.
   Вуйчо не можал да откъсне поглед от тях, та яздел, обърнат назад.
   – Внимавайте, господарю – добавил оръженосецът, – толкова са мръсни и злотворни, че дори турците не биха ги похитили. Бъкат от срамни гадинки, дървеници и кърлежи, нищо чудно и гнезда на скорпиони и гущери да са завъдили.
   Подминали полевите батареи. Надвечер артилеристите варяли дажбите си вода и ряпа върху бронза на метателните оръдия и на топовете, нажежени от голямата стрелба през деня.
   Пристигали каруци с пръст, а артилеристите я пресявали със сито.
   – Барутът е на привършване – обяснил Курцио, – но след сражение земята е толкова набита с него, че при добро желание може да се възстанови някой и друг заряд.
   След това идвал бивакът на кавалерията, където, сред мухите, непрестанно заетите ветеринари кърпели кожата на четириногите с шевове, бинтове и лапи с врял катран и всичко живо цвилело и преритвало, дори и докторите.
   По-нататък се занизали палатките от лагера на пехотинците. Слънцето преваляло и пред всяка седели войници с боси стъпала, накиснати в чебри с хладка водица. И понеже били навикнали на ненадейни тревоги по всяко време на денонощието, дори нозете си миели с шлем на глава и стисната в ръката пика.
   В по-високи и пищно надиплени шатри офицерите пудрели подмишниците си и си веели с дантелени ветрила.
   – Не се превземат – казал Курцио, – напротив: искат да покажат колко леко се справят с несгодите на военния живот.
   Виконт Тералба веднага бил въведен при императора. В шатрата си, препълнена с гоблени и трофеи, владетелят разучавал по географски карти разположението на бъдещи битки. Масите били отрупани с разгърнати планове и императорът ги набождал с карфици от игленик, който един от маршалите му подавал. Плановете били така плътно закарфичени, че вече нищо не се разбирало от тях, и за да ги разчетат, се налагало да махат карфиците, а после отново да ги връщат по местата им. В цялото това слагане и сваляне, за да са им свободни ръцете, както императорът, така и маршалите стискали карфиците в устни и си общували само с мучене.
Като зърнал младежа, който му се поклонил, владетелят издуднал въпросително, после бързо извадил карфиците от устата си.
   – Този рицар току-що пристигна от Италия, Ваше Величество – представили вуйчо ми, – виконт Тералба, потомък на едно от най-благородните семейства в генуезкия край.
   – Веднага да се произведе в лейтенант.
   Вуйчо ударил токове в стойка мирно, императорът направил великодушен монаршески жест, а географските карти се свили на рула и се търкулнали на пода.
   Същата нощ, макар и уморен, Медардо дълго не могъл да заспи. Крачел насам-натам покрай палатката си и слушал провикванията на часовите, цвиленето на конете и несвързаното бърборене насън на войниците. Гледал в небето звездите на Бохемия, мислел за новопридобития си чин, за сражението на следващия ден и за своята далечна родина, за шепота на речните ѝ тръстики. В сърцето си не таял нито носталгия, нито съмнение, нито безпокойство. За него нещата все още били цялостни и непоклатими, такъв бил и той самият.
Ако можел да предположи ужасния си жребий, вероятно и него щял да сметне за естествен и завършен, при все болката, която го чакала. Взирал се в края на нощния хоризонт, където знаел, че е вражеският лагер, и със скръстени ръце стискал с длани раменете си, доволен от възможността да е едновременно наясно с далечни и близки действителности, както и със собственото си присъствие помежду им. Усещал как кръвта от тази жестока война, пролята в хиляди ручеи по земята, се стича към него и я оставял да се плиска в краката му, без да изпитва нито настървение, нито жал.
   Битката започнала точно в десет сутринта. От висотата на седлото си лейтенант Медардо наблюдавал протежението на християнския строй, готов за атака, и подлагал лицето си на вятъра на Бохемия, който носел ухание на плява като от прашен харман.
   – Не, не се обръщайте назад, господарю – възкликнал Курцио, който, вече с чин сержант, стоял редом. И за да оправдае резкия си тон, тихо добавил: – Казват, че носи лош късмет преди сражение.
   Истината е, че той не искал виконтът да падне духом, ако види, че християнската войска се състои почти изцяло в тази разгърната предна линия, а в резерв чакат едва някой и друг отряд пешаци, които с мъка се държат на крака.
   Ала вуйчо гледал надалеч, към облака, дето се задавал откъм хоризонта, и си мислел: „Ето, този облак са турците, истинските турци... хората наоколо, дето плюят тютюн, са старите воини на християнството... тръбата, която звучи в момента, е за настъпление, първото настъпление в живота ми... а този тътен и разтрисането, метеоритът, който се забива в земята под изпълнените с лениво отегчение погледи на ветераните и на конете, е гюлле, първото вражеско гюлле по пътя ми. Не дай си Боже да дойде ден, в който да съзная: а това е последното!“.
   Изведнъж се оказал в галоп през равнината с гола сабя в ръка и очи, вперени в имперското знаме, което потъвало и изплувало сред пушеците, докато християнските оръдейни залпове пълнели небето над главата му, а вражеските вече отваряли пробойни в християнския фронт и вдигали неочаквани чадъри от пръст. В главата му се въртяло: „Сега ще видя турците! Сега ще видя турците!“. Хората най обичат да си имат врагове и в някой миг лично да се уверят такива ли са, каквито са си ги представяли.
   Е, Медардо видял турците. Двама се носели право към него. Със старателно зачулени коне, малки кръгли щитове от гьон, одежди на черни и шафранени ивици.
   Тюрбаните, лицата в цвят охра и мустаците им били досущ като на оня от Тералба, комуто викали Микеле Турчина. Единият от двамата умрял, другият убил другиго. Но след тях идели незнайно колко още и схватката станала ръкопашна. Където двама турци, там и двеста – те също били военни и тези дрехи им се зачислявали по армейска линия, а лицата им били обветрени и упорити като на който и да е селянин от което и да е място. Медардо, ако било за едното виждане, вече ги бил видял, та можело да се върне при нас в Тералба навреме за прелета на пъдпъдъците. Да, но нали се бил присъединил към императорското войнство, за да ги громи. Така че препускал нататък и отбягвал ударите на ятаганите, докато не попаднал на един дребен турчин пешак и не го убил. Като схванал как се прави, тръгнал да търси някой едър и на кон, ала сбъркал. Защото най-пакостни всъщност били дребосъците. Завирали се под конете с онези ми ти ятагани и ги разпаряли.
   Жребецът на Медардо се заковал на място.
   – Какво правиш? – възкликнал виконтът.
   Курцио долетял и посочил надолу:
   – Вижте там.
   Вътрешностите на клетото животно се били провлекли по земята. То извило очи към стопанина си, после протегнало врат към карантиите си, сякаш ще зоба от тях. Но това бил само опит за героизъм: конят се строполил и умрял. Медардо от Тералба останал спешèн.
   – Вземете моя, лейтенанте – казал Курцио, но не успял да го обуздае, защото в същия миг бил свален от седлото от турска стрела, и конят избягал.
   – Курцио! – викнал виконтът и се надвесил над стенещия на земята свой оръженосец.
– Не ме мислете мене, господарю – промълвил човекът. – Дано в болницата е останала ракия. Пада се по канче на ранен...
   Вуйчо ми Медардо се хвърлил в гмежта. Изходът от битката изглеждал непредвидим. Във всеобщата бъркотия християните сякаш взимали превес. Поне били пробили редиците на турците и били обкръжили някои от позициите им. Вуйчо, заедно с други смелчаци, стигнал досами вражеските батареи, а турците ги местели, за да държат християните под непрестанен огън. Двама турски артилеристи тъкмо извъртали оръдието на колела. Каквито били бавни, брадати и загърнати в кафтани до петите, приличали на звездобройци. Вуйчо рекъл:
   – Сега ще ида и ще им дам да се разберат.
   Бил надъхан и неопитен, та не знаел, че до оръдията човек трябва да се доближава само странично или изотзад. Изскочил точно на устата на топа с размахана сабя, убеден, че ще вземе ума на двамата звездобройци. Само дето те му пуснали един залп право в гърдите.
   И Медардо от Тералба хвръкнал във въздуха.
   Надвечер, когато сраженията се преустановявали, две талиги минавали по бойното поле да събират телата на християните. Едната била за ранените, другата – за убитите. Първото отсяване ставало на самото поле.
   – Тоя е за мене, оня е за тебе.
   Ако някой давал вид, че може да се оборави, го качвали в талигата на ранените; по-едрите и по-дребните късове събирали на колата на мъртвите, за да ги опеят и погребат; в случай обаче че трупът дори не приличал на такъв, го оставяли за храна на щъркелите. Ала в онези дни на все по-големи човешки загуби било спуснато нареждане талигата на ранените да наблегне на товара си. Затова разкъсаният Медардо бил отчетен за ранен и откаран от въпросната талига.
Второто отсяване се извършвало в болницата. След битка лазаретът представлявал по-жестока гледка и от бранното поле. На земята се простирал дълъг низ от носилки с нещастници, а наоколо вилнеели лекарите, които при всяко разминаване си измъквали от ръцете я щипци, я триони, я игли, я ампутирани крайници, я кълбета хирургически конци. Мъртвец по мъртвец, те правели всичко възможно да върнат към живот и последния труп. Къде режели, къде шиели, къде запушвали пробойни; обръщали жилите като ръкавици и ги връщали по местата им с повече конци, отколкото кръв в тях, но закърпени и непропускливи. Когато някой пациент предавал Богу дух, всичко читаво по него влизало в употреба за привеждането в цялост на другиго и тъй нататък...

Издателство Колибри

Нашите предци в Хеликон


Николай В. Гогол >> Петербургски повести

Шинел, Нос, Каляска, Портрет...

   ... Съвсем глупави неща стават по света. Понякога съвсем неправдоподобни: изведнъж същият тоя нос, който се разхождаше с чин на статски съветник и вдигна толкова шум в града, се озова, като че нищо не е било, отново на мястото си, тоест тъкмо между двете бузи на майор Ковальов. Това се случи още на седми април. Като се събуди и се погледна неволно в огледалото, той видя: имаше нос! Пипна с ръка – вярно, имаше нос!
   – Ехе! – рече Ковальов и както си беше бос, от радост едва не подкара из цялата стая казачок, но Иван, който влезе, му попречи.
   Той веднага заповяда да му донесе да се измие и като се миеше, пак погледна в огледалото: имаше нос! Като се избърсваше с кърпата, отново погледна в огледалото: имаше нос!
   – Я виж, Иване, струва ми се, че на носа ми май има пъпчица – каза той, а през това време си мислеше: „Ами какво ще бъде, ако Иван рече: Не, господарю, не само пъпчица, ами и носът го няма!“
   Ала Иван каза:
   – Нищо, няма никаква пъпчица, носът е чист!
   „Добре е, дявол да го вземе!“ – рече си майорът и щракна с пръсти. В това време през вратата надникна бръснарят Иван Яковлевич, но тъй страхливо, като котка, току-що набита задето е откраднала сланина.
   – Казвай първо: чисти ли ти са ръцете? – извика му отдалеч Ковальов.
   – Чисти.
   – Лъжеш!
   – Бога ми, господарю, чисти са.
   – Хайде, но да внимаваш!
   Ковальов седна. Иван Яковлевич го обви с кърпа и за миг превърна с четката си брадата и част от бузата му в крем, какъвто поднасят на търговските именни дни. „Гледай ти!“ – каза си Иван Яковлевич, като зърна носа и след това изви глава и го погледна от другата страна.
   – Ей на! Като помислиш, наистина той е! – продължаваше Иван Яковлевич и дълго гледа носа.
   Най-сетне лекичко, с невероятна предпазливост дигна два пръста, за да го хване за крайчеца. Такава беше системата на Иван Яковлевич.
   – Ей, ей, внимавай! – извика Ковальов. Иван Яковлевич отпусна ръце, вцепени се и като никога се обърка. Най-сетне почна предпазливо да го глади с бръснача под брадата и макар че никак не му беше удобно и трудно можеше да бръсне, без да държи оная част от тялото, с която човек мирише, все пак, като опираше как да е власатия си голям пръст в бузата и в долния му венец, най-сетне преодоля всички пречки и го избръсна.
   Когато всичко бе готово, Ковальов побърза да се облече, взе файтон и отиде право в сладкарницата. Още с влизането си викна отдалеч:
   – Момче, чашка шоколад! – и в същия миг се погледна в огледалото: имаше нос.
   Той се обърна весело назад и със сатирически израз погледна малко прижумял двамата военни, единият от които имаше нос, не по-голям от копче на жилетка. След това тръгна за канцеларията на онова министерство, дето се опитваше да получи вицегубернаторска служба, а в случай на несполука – екзекуторска. Минавайки през приемната, погледна в огледалото: имаше нос. След това отиде при друг един колежки асесор или майор, голям шегаджия, на когото често казваше в отговор на закачливите му забележки: „Знам те аз теб, ти си шило!“ Из пътя мислеше: „Ако и майорът не се пукне от смях, като ме види, това вече ще е сигурен знак, че всичко си е на мястото.“ Но колежкият асесор не каза нищо. „Добре е, добре е, дявол да го вземе!“ – помисли си Ковальов. Из пътя срещна щабофицершата Подточина заедно с дъщерята, поклони им се и беше посрещнат с радостни възклицания – значи нищо не му липсваше. Разговаря с тях доста време, като извади нарочно табакерката си, дълго пълни двете дупки на носа си с емфие, като си повтаряше наум: „Виждате ли сега, женоря, кокоши народ! За дъщеря ти все пак няма да се оженя. Тъй просто, par amour – ще има да вземаш!“ И от тоя ден нататък майор Ковальов се разхождаше, като че нищо не е било, и по Невския проспект, и в театрите, и навсякъде. И носът му, като че нищо не е било, беше на лицето му, без дори да напомня, че се е отделял от него. След това виждаха майор Ковальов винаги в добро настроение, усмихнат, преследващ абсолютно всички хубавички дами, а веднъж дори спря пред едно дюкянче в Безистена, за да купи някаква лента за орден, неизвестно по какви причини, защото сам не беше кавалер на никакъв орден.
   Ето каква история се случи в северната столица на нашата обширна държава! Едва сега, като вземем предвид всичко, виждаме, че в нея има много неправдоподобни неща. Необяснимо е например как тъкмо от това чудновато свръхестествено отделяне на носа и от неговото появяване на различни места в образа на статски съветник Ковальов не бе разбрал, че не бива да дава обявления за носа си чрез вестникарската агенция. Споменавам за това не в смисъл, че ми се струва скъпо да се плаща за обявлението: това е дребна работа и аз съвсем не съм користолюбив човек. Но е неприлично, неудобно, не е хубаво! И още – как носът се бе озовал в печената питка и как самият Иван Яковлевич?... Не, това съвсем не мога да разбера, решително не мога да разбера! Но най-странно, най-необяснимо от всичко е как могат авторите да вземат такива сюжети. Признавам, че това е съвсем неразбираемо, това е наистина... Не, не, съвсем не разбирам. Първо, няма абсолютно никаква полза за отечеството, второ... но и от второто пак няма никаква полза. Просто не зная какво е това... Ала въпреки всичко, макар, разбира се, че може да се допусне и едното, и другото, и третото, може дори... че къде ли пък няма несъобразности? И все пак, като поразмислиш, във всичко това има наистина нещичко. Кой каквото ще да казва, но такива произшествия се случват по света – рядко, но се случват.

Издателство Захарий Стоянов



понеделник, 31 март 2014 г.

Кресида Коуел >> Как да избегнеш драконово проклятие

Хълцук срещу смъртоносния Боцко Злобни, Смъртозъб и Норбърт Откачалски

   Почти изпаднал в транс, със зинала уста, Хълцук наблюдаваше яростния налудничав полет на приятеля си надолу по планинския скат.
   – АХ ВИЕ, ОТВРАТИТЕЛНИ ВОНЯЩИ РИБОЦИ – пищеше безумно Рибоног. – СЪРЦЕРАЗДИРАТЕЛНИ КЪСОВЕ ПЛАНКТОН! НАЛИ ВИ ВИЖДАМ – ЦИВРИТЕ КАТО БЕБЕТА, ЩОМ СЕ НАЛАГА ДА СЕ БИЕТЕ С ИСТИНСКИ ВИКИНГ!
   Саблезъбият дракон преследвач Едноок гледаше Рибоног със страхопочитание.
   – Като че ли подцених приятеля ти – с уважение измърмори той. – Взех го за слаба работа, а трябва да призная, че е СМЕЛ... наистина самоубийствено смел, но все пак смел...
   Истериците бяха безумно удивени от факта, че най-неочаквано са нападнати от един-единствен, непораснал още, малолетен член на друго племе, и то до такава степен, че за миг застинаха с увиснали ченета и с ръце във въздуха, докато поднасяха парчетата еленско месо към устите си.
   Рибоног се носеше право към истериците и яростно размаха шпага, щом стигна до тях, но, разбира се, не уцели никого и продължи полета си през горящия огън надолу по склона. За миг кожите му пламнаха, ала вятърът бързо ги загаси.
   Истериците останаха още миг неподвижни от удивление, като наблюдаваха дребната фигура, препускаща с писъци надолу по планината. После се спогледаха и нямаше нужда да видиш лицата им, за да се увериш, че бяха навъсени, сякаш казваха: „Хайде да го убием още сега“. Те бавно и делово стегнаха ските си, вдигнаха лъковете на мощните си космати рамене и се спуснаха след него.
   – Ох, в името на жизнеутвърждаващите бутове на лъчезарната Балдур – паникьоса се Хълцук, като последва Рибоног надолу по склона, – те наистина се готвят да го убият! Какво да правя сега?
   – Да правиш ли? – попита Едноок, който вървеше до Хълцук с големи леки крачки. – Нищо не можеш да направиш... приятелят ти все едно ще умре... той е, както биха го нарекли саблезъбите, „жив труп“... или в случая „труп на ски“. Нищо не можеш да направиш, а ако продължиш в същата посока, ТИ също ще умреш...
   Изглежда, драконът беше прав. Хълцук полагаше всички усилия да настигне истериците. Защото истериците бяха огромни същества и изключително силни скиори. Самият Рибоног се спускаше с голяма скорост, защото не правеше ЗАВОИ, изгубил всякакъв контрол, и беше чудно как още не беше паднал. Хълцук го виждаше как от време на време обръща глава ту наляво, ту надясно, за да подвиква през рамо и обсипва драконите с обиди.
   Истериците напредваха бързо и един голям звяр с огромна двуглава брадва в черно и златисто зареди стрела на лъка си, готов за стрелба.
   Хълцук внезапно спря и изпод ските му се образува ветрило от изстърган скреж, който се разпръсна наоколо. Той също постави стрела на лъка си.
   – Кълна се в рогата и мустаците си! – изпищя Беззъбчо. – Той се готви да напрррави нещо! Не го прррави, Хълцук! Недей!
   Хълцук внимателно се прицели и пусна стрелата, която прониза въздуха и се заби в дупето на големия звяр с брадвата в мига, когато онзи се канеше да уцели Рибоног. Това бе първият успешен удар на Хълцук за цялата сутрин.
   – Добро попадение! – гръмогласно се засмя Едноок, развеселен до дън душа.
   Големият звяр с брадвата изръмжа и лудо замаха с ръце във въздуха. Той пусна стрелата си, която имаше огромния късмет да се извие в дъга... и да се забие право в задника на истерика, спускащ се точно пред него.
   – Много добре... – задъха се от удоволствие Едноок. – Ощипи ме... днес може би е празничният ми ден...
   Тогава другият истерик изпищя от болка и подскочи напред, като направи пълно салтомортале, повлече със себе си истерика, който се движеше пред него, той пък се хързулна по гръб право в краката на последните трима истерици, преобърна ги и ги попиля, така че всичките ШЕСТИМА истерици се търкулнаха като една топка – снежна и гневна.
   – Добре, добре – измърмори Хълцук. – А сега нека и шестимата тръгнат след мен и да оставят Рибоног на мира.
   – Мисля, че така и ще направят! – викна Едноок и се разсмя до сълзи. – О, наистина мисля, че ще го направят...
   – ХЕЙ, НАСАМ! – извика Хълцук, като се увери, че те бяха видели кой е виновникът за злополучното им падане, а после, за да затвърди убеждението им: – ЗНАЧИ, НЕ СЕ БОИТЕ, ЧЕ ЩЕ ВИ УЦЕЛЯТ, ВИЕ... ГЪРЧАВИ ГЛАВОРЕЗИ, БОКЛУЦИ ТАКИВА!
   – Виж какво напрррави! – изскимтя Беззъбчо. – Истериците ще обббезззумеят!
   Истериците наистина обезумяха, целите пламнаха от ярост, а Хълцук се спусна надолу по планинския скат като същинска малка светкавица.
   – Изпреварихме ги – задъхано изрече Хълцук, докато се носеше на ските си по-бързо от всеки друг път.
   – Но това няма да е достатъчно – злорадстваше Едноок с наслада. – Трябва да преминеш и другата половина на планината, а тогава те ще те настигнат.
   И наистина, много скоро след това Хълцук дочу истериците, които го следваха по петите.
Петима от истериците нададоха истеричния вой, подобно на глутница обезумели виещи вълци, а шестият, онзи с брадвата, подвикваше лични обиди.
   – Как СМЕЕШ да обиждаш МОИТЕ царствени бутове, ти, хулиганино убиец, ти, мръсен дребосък! Ние, истериците, сме най-добрите ловци в целия свят и когато те настигна, ще те накълцам с брадвата си и ще те хвърля за храна на Смъртозъб, ще те надупча целия със стрели и ще те направя на решето! – крещеше истерикът с брадвата.
   – Очарователно! – захили се Едноок. – Склонни към отмъщение, говоря за истериците, нали?
Хълцук тръгна право към гората с мисълта, че там ще им е по-трудно да го улучат. Да се придвижваш на ски през силно гориста местност е опасна и трудна работа и първото правило, което трябва да спазваш при нормални обстоятелства, е да се движиш БАВНО.
   Но обстоятелствата не бяха нормални и Хълцук с писък се носеше през гората, като лудо се извиваше и вземаше завоите с далеч по-голяма скорост от безопасната. – Бббъди внимателен! – предупреждаваше го Беззъбчо в стремежа си да му помогне. – Изззбягвай дърветата! – О, благодаря ти, Беззъбчо – задъхано и със сарказъм отвърна Хълцук, докато стремглаво завиваше наляво и надясно, – дори не ми е хрумвало подобно нещо...

Стефан Пастис >> Тими Провала: Стават и грешки [ Книга 1 ]

Аз съм създател, президент и изпълнителен директор на най-добрата детективска агенция в града

Дрън-дрън-дрън та пляс
Гл. 1

   Добре, да разкараме първо досадните тъпотии. Казвам се Провала. Тими Провала.

   Фамилията ми идва от френското Провансал. Само че някой взел, че я променил. Сега се пише както я виждате. Отсега още смятам да ви помоля да разкарате майтапите с „провали“. Може да съм всичко, но в никакъв случай не съм провал. Аз съм създател, президент и главен изпълнителен директор на детективска агенция, която нарекох на себе си. „Провала“ ООД. „Провала“ ООД е най-добрата детективска агенция в града, вероятно и в целия щат. Може би дори в страната.

   Книгата, която държите, е историческо сведение за живота ми на детектив. Фактите са внимателно проверени. Всички рисунки съм направил аз. Опитах се да накарам партньора си да направи илюстрациите, но се оказа, че неговите не стават.

   Реших да публикувам тази история, защото опитът ми е безценен за всеки, който иска да бъде детектив. Достатъчно е да прочетете отзивите:

„Безценна за всеки, който има желание да стане детектив.”
Анонимно

   Успехът не ме споходи просто така, изведнъж. Наложи ми се да преодолея препятствия. Например следните:

   1. мама
   2. училището
   3. моят най-добър приятел идиот
   4. полярната ми мечка

   А, да, сигурен съм, че искате да зададете същия въпрос като всеки друг, когато изброявам въпросните препятствия. Защо имам за най-добър приятел идиот? И до това ще стигна, само че по-късно. И още нещо. Трябва да кажа някоя и друга дума за шестстотин и осемдесет килограмовата мечка.

   Той се казва Тотал.

   Арктическият дом на Тотала се топи. Затова се скиташе, търсеше си храна и така попадна на чинийката с лакомства на моята котка. Сега се намира на 4990 километра от бившия си дом. Да, доста път е минал, докато се добере до чинийката на котката, но истината е, че ние купуваме страхотна котешка храна. За съжаление сега котката ми е в котешкия рай (или пък в котешкия ад – не беше дружелюбна котка), но аз още си имам полярна мечка.

   Отначало Тотала показа завидно ниво на старание и благонадеждност, затова се съгласих да го взема като партньор в агенцията. Оказа се, че и старанието, и благонадеждността са били пълна заблуда. Това било нещо напълно типично за полярните мечки. Освен това нямам никакво желание да обсъждам промените, които се съгласих да направя в името на агенцията, чието име гласи, когато отворите обявите в жълтите страници.

   Сега трябва да приключвам, защото тимифонът се раззвъня...

П. П.  Ето как изглеждам: 

Издателство Сиела



Джон Фаулз >> Аристос

Автопортрет в идеи

   Публикувax тaзи книгa мaкap всички, кoитo чeтoxa pъкoписa, дa мe съвeтвaxa дa нe гo пpaвя. Щялa дa нaвpeди нa мoя „имидж“. Убeдeн съм, чe никoй нямaшe дa гo e гpижa зa дoбpия ми „имидж“, aкo зaд гъpбa си нямax бeстeсeлъp. Изпoлзвax oнзи успex, зa дa публикувaм тoзи пpoвaл и тaкa дa дaм пoвoд зa oбвинeниe в бeзскpупулнo упopствo. Зa инaтa си пpизнaвaм, зa липсaтa нa скpупули – нe. Дeйствax eдинствeнo в xapмoния с нaписaнoтo oт мeн. Джон Фаулз

Издателство Рата

Аристос в Хеликон

Аристос в Books.bg