събота, 21 март 2015 г.

Герасим Петрински >> Късноантична и византийска канонична реторика

Ключ към словото

За разлика от класическата, средновековната реторика е преди всичко образователна дисциплина. За обучителни цели през V–VI в. неизвестен преподавател съставя обемен наръчник, който запознава поколения ученици и студенти с основните клонове на реторическата материя. Така се ражда „Канонът“, обединяващ пет трактата по теория на реторическите упражнения, по теория на спора, по аргументация и по стилистика.
Реторическият Канон е ключ към богатото писмено наследство на гръкоезичния свят между третото и петнадесетото столетие.
Без този ключ средновековният текст остава мъртъв, скучен и трудноразбираем.

Издателство УИ Св. Климент Охридски


четвъртък, 19 март 2015 г.

Ан Патчет >> Белканто

Музиката. Тя може да спасява, тя може да убива...

   Когато светлините изгаснаха, пианистът я целуна. Може би тъкмо беше започнал да се обръща към нея миг преди да стане тъмно, може би само бе вдигнал ръцете си. Сигурно бе имало някакво движение, жест, защото всеки присъстващ в стаята по-късно си спомняше за целувката. Не я бяха видели действително, това би било невъзможно. Тъмнината, която ги обгърна, беше стряскаща и непрогледна. Но не само че всички бяха убедени в целувката, но и твърдяха, че могат да определят и вида ѝ: била напориста и страстна и съвсем я изненадала. Всички бяха приковали погледи в нея, когато лампите изгаснаха. Продължаваха да ръкопляскат, на крака, все още погълнати от еуфорията на движението на ръцете, с вдигнати лакти. Нито един не почувства и грам умора. Италианците и французите викаха: „Brava! Brava!“, а японците се извръщаха от тях. Би ли я целунал така, ако в стаята беше светло? Било ли е съзнанието му тъй изпълнено с нея, та в мига на затъмнението да посегне към нея, толкова ли бърза бе мисълта му? Или пък беше заради това, че те също я искаха, всички мъже и жени в стаята, затова колективно си го въобразиха? Бяха така захласнати от красотата на гласа ѝ, че искаха да покрият устните ѝ със своите, да я изпият. Може би музиката можеше да се предава, поглъща, притежава. Какво ли е да целунеш устни, които са държали в себе си подобен звук?
   Някои от тях я бяха обичали с години. Притежаваха всяка плоча, която бе издала. Водеха си дневник и записваха всяко място, на което са я гледали, отбелязваха музиката, имената на състава, диригента. Онази вечер там имаше и други, които пък не бяха чували името ѝ, а ако ги бяха попитали, щяха да кажат, че операта е сбор от безсмислени котешки мяукания и че по-скоро биха предпочели да прекарат тези три часа на зъболекарския стол. Това бяха хората, които сега плачеха открито, онези, дето бяха толкова заблудени досега.
   Никой не се уплаши от тъмнината. Едва я забелязваха. Продължаваха да аплодират. Хората, които живееха в други страни, предположиха, че тук непрекъснато стават такива неща. Че електричеството ту светва, ту изгасва. Домакините знаеха, че това действително е така. Освен това токът спря в пълно съответствие с драматичния момент, сякаш светлината им казваше: „Нямате нужда да виждате. Слушайте.“ Това, за което никой не се замисли, бе защо и свещите, поставени на всяка маса, загаснаха, може би точно в същия момент или миг преди това. Залата се изпълни с приятната миризма на току-що духнати свещи – сладникава и нищо невещаеща. Миризма, която означаваше, че вече е късно, че е време за лягане.
   Те продължиха да ръкопляскат. Предположиха, че целувката продължава.

   Роксан Кос, лирично сопрано, беше единствената причина г-н Хосокава да посети тази страна. Господин Хосокава пък бе единствената причина, поради която всички останали бяха дошли на тържеството. Не беше място, което някой просто така ще реши да посети. Причината страната домакин (бедна държава) да организира неразумно разточителното тържество за рождения ден на един чужденец, когото едва ли не подкупиха, за да присъства, беше, че този чужденец бе основателят и председателят на „Нансей“, най-голямата корпорация за електроника в Япония. А най-сладостната мечта на страната домакин беше г-н Хосокава да им се усмихне, да им помогне по някой от стотиците начини, от които те се нуждаеха от помощ. Тя би могла да се осъществи чрез обучение или търговия. Да се построи завод (това беше една тъй скъпоценна мечта, че почти не смееха да я изрекат) тук, където евтината работна ръка би донесла печалба за всички страни. Индустриалното производство би могло да изтегли икономиката встрани от отглеждането на кока и опиумен мак, създавайки илюзията за страна, която обръща гръб на основните съставки на кокаина и хероина, така че да се стимулира чуждестранната помощ и трафикът на въпросните наркотици да не бъде толкова очебиен. Но този план не бе успял да заработи досега, защото японците по природа са изумително предпазливи. Те вярват в опасността и в слуховете за опасностите, които подобни държави представляват, затова самият факт, че лично г-н Хосокава, а не някой вицепрезидент, нито пък политик, дойде да седне на тази маса, беше доказателство, че може би ще им протегнат ръка. И вероятно щеше да се наложи да уговарят и молят тази ръка, дори да я извадят от собствения ѝ дълбок джоб. Но това посещение с невероятната вечеря в чест на рожденика, достигнала своя връх с изпълнението на оперна звезда, с няколко планирани за следващия ден срещи и посещения на заводски площадки, ги приближаваше със светлинни години по-близко от когато и да е било до целта – и затова атмосферата в залата ухаеше на сладки обещания. На тържеството присъстваха и представители на половин дузина страни, които бяха преднамерено заблудени относно естеството на намеренията на г-н Хосокава, инвеститори и посланици, които може би нямаше да подтикнат правителствата си да вложат пари в страната домакин, но със сигурност щяха да подкрепят всяко начинание на „Нансей“, сега обикаляха из залата в черни вратовръзки и официални костюми, вдигаха тостове и се смееха.
   Що се отнася до г-н Хосокава, пътуването му не бе свързано с бизнес, дипломация или пък приятелство с президента, както по-късно щяха да пишат вестниците. Господин Хосокава мразеше да пътува и не познаваше президента. Той пределно ясно беше изтъкнал намеренията си или по-скоро липсата на намерения. Не възнамеряваше да строи завод. Никога не би се съгласил да пътува до някаква непозната държава само за да отпразнува рождения си ден с хора, които не познава. Не му се искаше да отбележи тази дата дори с хора, които наистина познава, най-малкото пък петдесет и третия си рожден ден, за който смяташе, че изобщо не е забележителна годишнина. Досега беше отхвърлил пет-шест настоятелни покани от същите тези хора за точно това тържество, докато те не му обещаха като подарък присъствието на Роксан Кос.
   А ако тя присъства, кой ли би отказал? Все едно колко странно, колко неуместно, колко заблуждаващо можеше да се окаже, кой би казал „не“?...

Преводач Анелия Данаилова
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела

Белканто в Pimodo

Роберто Боланьо >> Кучки вероломни

Мирогледът на Боланьо може да бъде смущаващ, мрачен, но не и студен – хуморът и състраданието са винаги някъде наблизо. The Guardian

Дяволска дузина разкази на Роберто Боланьо (1953–2003), един от най-впечатляващите писатели от началото на новото хилядолетие: „скитникът чилиец, превърнал се в мексикански поет бохем, който прекосява океана, за да стане в Каталония един от най-оригиналните следвоенни европейски прозаици“ (по The Independent).
За Хитлер като коридорно привидение и футболисти, вкарващи голове със заклинания; за ултраси, отвлечени от момичета на мотоциклет, и цвета на пръстта в Африка; за ядене на игуани и среднощни срещи между самотници; за индийски бардаци и душеспасителни бягства; за Призрак с Патрик Суейзи и Андрей Рубльов на Тарковски; за Пабло Неруда, Никанор Пара, Алехандро Ходоровски и много други артисти, поети, емигранти и духове.
След Телефонни обаждания това е вторият сборник на Боланьо в поредицата Кратки разкази завинаги. Изданието включва и очерк от Хуан Вильоро, мексикански публицист, писател и приятел на автора.

Преводач Нева Мичева
Оформление Люба Халева
Издателство Жанет 45


Мигел де Сервантес >> Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча [ Том 1 ]

Украса ми е мойта броня,
а почивка – боят лют...

   В едно село на Ла Манча, за чието име не искам да си спомня, живееше неотдавна един идалго от ония, които притежават копие, стар щит от биволска кожа, мършав кон и бързонога хрътка. За обед оля от варено месо, по-често говеждо и по-рядко овнешко, за вечеря обикновено кълцано месо, подправено със сол, пипер, оцет и лук, яйца със сланина в събота, леща в петък и по някой гълъб за прибавка в неделя – ето тези ястия изчерпваха три четвърти от доходите му. Останалата четвърт отиваше за облекло: за празник – връхна дреха от веларте, панталон от кадифе, наречен калсас, и пантофи от същия плат, а за делник – дреха от тънък вълнен плат. В дома му живееха една икономка, която беше надхвърлила четиридесетте, и една негова племенница, която нямаше и двадесет години, както и едно момче ратайче, което вършеше полска и домашна работа. То умееше еднакво сръчно да оседлава коня на господаря си и да върти ножицата за подкастряне на овошките. Нашият идалго беше на около петдесет години, як, но мършав, със съсухрено лице. Той обичаше да става много рано и да ходи на лов. Казват, че презимето му било Кихада или Кесада, но по този въпрос не са единни авторите, които пишат за него, макар и да има правдоподобни съображения да се вярва, че се е казвал Кехана. Но това не е от особено значение, стига разказът ни в нищо съществено да не се отклонява от истината.
   Трябва да се знае освен това, че нашият идалго беше посветил свободните си часове (а такива бяха повечето му часове през годината) на рицарските романи, които четеше с такава страст и наслада, че почти напълно занемари и лова, пък дори и имота си. Тази негова любознателност и побърканост стигна дотам, че той продаде много фанеги орна земя, за да си купи рицарски романи, и така той напълни дома си с всички подобни книги, които можа да намери. Най-много му допадаха романите, съчинени от прочутия Фелисиано де Силва, защото, той считаше, че ясният му стил и сложните му словосъчетания са същински перли. Особено обичаше да чете любовни излияния и покани за двубой, дето често намираше писания като следните: „Правдивостта на неправдата в отношенията ви към правдата ми дотам накърнява чувството ми към правда, че право се оплаквам от вашата красота...“ Или пък: „Високите небеса на вашата божественост, които по божествен начин ви прикрепят към звездите, ви правят достойна за достойнството, което с право удостоява вашето величие...“
   Тези съждения караха горкия рицар да си губи ума и той прекарваше безсънни нощи, за да си ги разясни и вникне в смисъла им, до който нямаше да може да се добере и самия Аристотел дори и да възкръснеше нарочно за целта.
   Трудно му беше да се съгласи с това, което се разказваше за раните, които нанасял и получавал дон Белианис, защото си мислеше, че колкото и опитни да са били лекарите, които са го лекували, все са щели да останат следи и белези по лицето и тялото на този прославен рицар. Но въпреки всичко хвалеше писателя за това, че в края на книгата си обещаваше да продължи безкрайните приключения, често го обземаше желание да грабне перото и да довърши сам той книгата точно така, както бе обещал авторът, което несъмнено щеше да направи, и то навярно с успех, ако не го отвличаха постоянно други, по-важни мисли. Спореше често със селския свещеник (човек образован, получил учена степен в университета в Сигуенса) по въпроса кой е по-храбър рицар: Палмерин Английски или Амадис Галски. Но бръснарят на селото, Николас, поддържаше, че никой не може да се сравни с Рицаря на слънцето освен може би дон Галоар, брат на Амадис Галски, който се справял с всякакви Положения, не бил изнежен рицар и плачлив като брат си, а що се отнася до храбростта, с нищо не му отстъпвал.
   С една дума, нашият идалго се задълба дотолкова в тези книги, че четеше непрекъснато, през деня от съмване до здрач и през нощта от здрач до съмване. И тъй като Дон Кихот малко спеше, а много четеше, мозъкът му се изсуши дотам, че в крайна сметка нашият герой изгуби съвсем ума си. Въображението му преливаше от всичко онова, което четеше в книгите: магии, разпри, боеве, покани за двубой, рани, обяснения в любов, любовни похождения и мъки и какви ли не други невероятни измислици. В главата му заседна здраво мисълта, че тези купища измислици и фантастични истерии са неопровержими исторически събития. Казваше, че Сид Руй Диас е отличен рицар, но че не може да се сравни в никой случай с Рицаря на пламтящия меч, който само с един удар на меча си бе разсякъл на две половини два свирепи, чудовищни великана. По-добро беше отношението му към Бернардо дел Карпио, защото бе убил в Ронсесвалиес омагьосания Роланд, като прибягнал до хитростта на Херкулес, който удушил в прегръдките си Антей, син на Земята. Изказваше се много ласкаво за великана Морганте, който, макар и да бил от рода на гигантите – същества надменни и груби, единствен показвал общителен нрав и добро възпитание. Но Дон Кихот изпитваше най-голяма слабост към Риналд де Монталбан, и то особено когато си го представяше как напуска замъка, за да обира де кого завърне, и най-вече за това, че бе задигнал в задморски страни идола на Мохамед, цял от злато, както разказва животоописанието му. За да може да накаже със собствената си ръка изменника Ганелон, той беше готов да жертвува икономката си и дори самата си племенница в прибавка.
   И ето че когато се умопобърка окончателно, на него му хрумна най-странната мисъл, която е спохождала някога луд човек по света. Стори му се уместно и необходимо както за собствена прослава, така и в полза на родината си да стане странствуващ рицар и да тръгне по света на кон и с оръжие в ръка да търси приключения и върши това, което са правили рицарите в прочетените от него книги, а именно: да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава. Бедният, виждаше се вече награден за храбростта си най-малко с кралската корона на Трапезунд! Потънал в тези толкова приятни за него мисли и воден от необикновеното удоволствие, което те му доставяха, побърза да приложи на дело своите намерения. Първо се залови да почисти доспехите, останали от прадедите му, които, покрити с ръжда и мухъл, забравени от векове, се търкаляха в един ъгъл. Почисти ги и ги поправи доколкото му беше възможно, но забеляза в тях голям недостатък: на шлема, липсваше забралото. Тук му дойде на помощ неговата голяма изобретателност. Изработи от картон нещо като половин забрало, с което поне привидно допълни шлема. Истина е обаче, че за да изпробва якостта му, той измъкна шпагата си, нанесе му два удара, като още с първия унищожи за един миг труда на цяла седмица. Леснината, с която разби на парчета забралото, го смути и за да се осигури срещу подобна опасност, се залови наново за работа, като подсили забралото отвътре с железни пластинки. Накрая якостта му го задоволи и без да рискува с нов опит, сглоби шлема и го прогласи за съвършено изделие.
   Отиде след това да огледа коня си, който, макар и на години повече, отколкото са куартите в един реал и с недостатъци, по-многобройни от тези на коня на Гонела, който tantum pellis et ossa fuit му се видя по-съвършен от Буцефал на Александър Македонски и от Бабиека на Сид. Цели четири дни изминаха, докато реши какво име да му даде, защото (както си говореше сам на себе си) не беше никак оправдано конят на такъв знаменит рицар, а и сам по себе си тъй прекрасен, да остане без известно име. Напротив, стараеше се да му даде такова име, че да се знае кой е бил той, преди господарят му да стане странствуващ рицар, и кой е той сега, защото съвсем естествено беше, като се промени положението на господаря, и конят да промени името си и да получи ново, славно, внушително име, което да отговаря на новия сан и положение на господаря му. И тъй, след като измисли, отхвърли, съчини, не одобри и отново състави множество имена, реши най-сетне да го назове Росинант – име, което му се видя възвишено, звучно, многозначително, в смисъл, че той някога, преди да стане пръв между всички коне в света, е бил обикновен кон.
   Кръстил коня си с име, което беше напълно по вкуса му, реши да измисли ново име и за себе си и трябваше да минат нови осем дена, докато се спре на Дон Кихот, име, което даде основание на авторите на тази толкова правдива история да твърдят, че истинското име на нашия идалго е било Кихада, а съвсем не Кесада, както други твърдят. Но като си спомни, че юначният Амадис не се задоволил със сухото име Амадис, а добавил към него името на своето царство и отечество и се назовал Амадис Галски, и той като добър рицар реши да добави към своето и името на своята родина и да се нарече Дон Кихот де Ла Манча. По този начин на всекиго щеше да стане ясно от какъв род и страна произхожда, като освен това удостояваше родината си с честта да носи името ѝ.
   След като почисти оръжието си, направи за шлема си забрало, даде ново име на коня си, а и сам промени своето, реши, че само едно нещо му остава: да намери дама, в която да се влюби. Защото странствуващ рицар без любима е дърво без листа и плод, тяло без душа. Дон Кихот разсъждаваше така: „Ако аз, за зло или за добро, срещна някъде някой великан, което се случва често в живота на странствуващите рицари, и го съборя с копието си или го разсека на две, или най-сетне го победя и заставя да моли за милост, няма ли да е добре да имам дама, на която да го изпратя в дар? Той ще отиде при моята нежна господарка, ще коленичи пред нея и ще ѝ каже със смирен и покорен глас: „Аз, сеньора, съм исполинът Каракулиамбро, владетел на остров Малиндрапия, победен в двубой с Дон Кихот де Ла Манча, чиито подвизи превъзхождат всяка похвала. Той заповяда да се явя пред ваша милост и да се поставя в пълно разположение на ваше величие.“ О, как ликуваше нашият добър рицар, когато произнесе тази реч, и колко повече се зарадва, когато намери коя да нарече своя дама! Казват, че в село, близко до неговото, живеела хубава селска девойка, в която той бил влюбен по едно време, макар тя, както се разбира само по себе си, никога да не била забелязала неговата любов и да не му обърнала никакво внимание. Името ѝ било Алдонса Лоренсо. Нея именно реши той да избере за дама на своето сърце. Като търсеше за нея ново име, което да отговаря на неговото и да напомня името на принцеса и високопоставена сеньора, назова я Дулсинея дел Тобосо, защото бе родена в Тобосо. Това име му се стори благозвучно, особено и многозначително, както всички останали, които беше вече измислил...

Преводач Тодор Нейков
Художник Петър Станимиров
Издателство Изток-Запад


сряда, 18 март 2015 г.

Брам Стокър >> Дракула

Пълна авторова версия, плюс хорър разказът Къщата на съдията

Граф Дракула спи в тих гроб в дълбините на злокобния си замък в Трансилвания. Очите му са каменни, бузите – смъртнобледи, а от устата му бавно се стича кръв. Бил е мъртъв в продължение на векове и в същото време никога няма да умре. Жесток и почтен, фатално привличащ жените, Дракула притежава нечовешка сила. Но няколко смели хора – д-р Джон Сюърд, д-р Ван Хелсинг, Джонатан Харкър и съпругата му Мина, ще се опитат да унищожат ужасяващия вампир.

Читателю, чувствай се предупреден: веднъж влязъл в замъка на Дракула, едва ли ще можеш да избягаш от гибелната му мощ, дори след като затвориш тази книга...

Преводач Емил Минчев
Издателство Персей

 Дракула в Pimodo

вторник, 17 март 2015 г.

Маргьорит Дюрас >> Градинката. Модерато кантабиле

От писането се подивява. Човек се връща към едно дивачество отпреди живота... МД

В Градинката Маргьорит Дюрас създава покъртителен с простотата и достойнството си разказ диалог за две различни отношения към живота, надеждата, самотата, смъртта и щастието.

Модерато кантабиле е една от първите истински дюрасиански творби с белите полета на мълчанието, с повторенията, с недоизказаното.

Преводач Офелия Р. Николова
Издателство УИ Св. Климент Охридски


>> Истината, доброто и красотата

Философски прочити

Сборникът се издава в памет на проф. Исак Паси, проф. Добрин Спасов и проф. Кирил Нешев.

Материалите в него са разпределени в рубритките:
In Memoriam
Истината и логиката
– Доброто и етиката
– Красотата и естетиката.

Съставител Петър Горанов

Издателство УИ Св. Климент Охридски


>> Корея [ 1945-1953 ]

След освобождението от японското владичество до края на Корейската война

Изданието е посветено на един от най-важните периоди в корейската история – освобождението от японския колониализъм (1910-1945), борбата за създаване на единна корейска държава и последвалото разделение на Корейския полуостров, довело до Корейската война (1950-1953).

Автори Александър Федотов, Светла Къртева-Данчева, Со Йънг Ким, Че Кьо Чин, Яница Иванова

Издателство УИ Св. Климент Охридски

Корея в периода след освобождението от японското владичество до края на Корейската война (1945-1953) в Pimodo

понеделник, 16 март 2015 г.

Джулия Доналдсън >> Грузулак

На разходка в горите бездънни пое
сам-самичко веднъж едно малко мишле...

Крачи то посред горските тъмни дъбрави,
а насреща му – Лиса. Туй мишле ѝ се нрави.
– Накъде си поела, малка мишчице моя?
Да обядваме в мойте подземни покои!
– Страшно мило, Лисано, но не, няма как.
Точно днес ще обядвам с един грузулак.
– Грузулак ли? Какво е това грузулак?
– Грузулак? От небето ли падаш! Че как!
Той е с бивни огромни и чудовищни нокти,
а в зловещите челюсти тракат зъби жестоки.
– А къде ще се срещате?
– Тук, до скалите.
Най обича лисица, накълцана ситно.
– О! Накълцана? – Лиса изскимтя жаловито.
– Сбогом, малко мишленце! – И си плю на петите.
– Тая Лиса!... От нищо виж как се страхува!
Грузулакът изобщо не съществува...

Илюстрации Аксел Шефлър
Преводачи Паулина Бенатова, Манол Пейков
Оформление Ростислав Димитров
Издателство Жанет 45

Грузулак
в Pimodo

>> Великите сили и България 1944-1947 г. Примирието [ Том 1 ]

Примирието между СССР, Великобритания, САЩ и България (януари – октомври 1944 г.)

Преди 70 години, след настъпилите през лятото и есента на 1944 г. коренни промени във военно-стратегическата обстановка в полза на антихитлеристката коалиция, България е изправена пред необходимостта да търси възможност за по-безболезнено излизане от Втората световна война.
„Голямата тройка“ (СССР, Великобритания и САЩ) още от лятото на 1943 г. разработва перспективни планове за следвоенното устройство на света и за принципите, които те трябва да следват при прекратяване на военните действия с европейските страни – членки на Оста. Пример за това стават събитията, свързани с България.
В първия том „Примирието между СССР, Великобритания, САЩ и България (януари – октомври 1944 г.)“ на двутомния документален сборник „Великите сили и България. 1944 – 1947“ се обнародват документи, които разкриват преговорния процес и изработването на условията за подписване на примирие между Съюзните сили и България от началото на март до 22 октомври 1944 г.

Включените в сборника документи са от българските (ЦДА – фондове на АМВнР, АМВР), руските (АВП РФ), английските (UKNAFO) и американските (NA – USA, RG59) архиви.

Издателство АИ Проф. Марин Дринов


Майкъл Патернити >> Ел Контадор

История за страст, предателство, отмъщение и сирене...

Край живописното испанско село Гусман в Кастилия, в подземие изкопано в хълма, старинна врата води до малка каменна стая, известна като ел контадор или стаята за разказване. Там жителите на селото от столетия се събират, за да споделят своите истории, болки и тайни, както и щедри количества местно вино.
Това е мястото, където авторът Майкъл Патернити се оказва омагьосан от сърцат и сладкодумен кастилски сиренар на име Амбросио Молинос де лас Ерас и неговата драматична и вълнуваща история за едно върховно овче сирене.
Направено по възстановена стара семейна рецепта с цялата любов на Амбросио към природата, семейството му, родната земя и селския живот, парамо де гусман е обявено за едно от най-качествените, необикновени и вкусни сирена в света.

Един ден обаче нещата около сиренето ужасно се объркват...

Издателство Гурме


неделя, 15 март 2015 г.

Пол Боулс >> Всички папагали говорят

Истории от Индия, Тайланд, Северна Африка...

Големият американски писател Пол Боулс започва да пътува още в младежките си години, когато се отправя към Париж, без да разкрие на никого намеренията си.
След Втората световна война той се заселва в Мароко, където остава до края на живота си.
В този сборник са представени текстове, описващи впечатленията му от различни места като Индия, Тайланд, Северна Африка.
Поднесени с характерния му лек и увлекателен стил, тези пътеписи развеселяват, карат те да се замислиш и представят една различна гледна точка към познати и към екзотични кътчета на света.

Преводач Петя Петкова
Издателство Прозорец

Всички папагали говорят
в Pimodo

Георги Марков >> История на войните: Походът на Александър

Ако искаш мир, готви се за война

От зората на цивилизацията хората воюват – за територия, за власт, за ресурси, за слава, идеи, вяра.
От Херодот, през Сун Дзъ и Макиавели, до Карл фон Клаузевиц и Базил Лидъл Харт великите умове на всяка епоха неуморно търсят разковничето за успешната война.
А то е скрито в правилния прочит на историята.
Ала историята се пише от победителите и увенчава имената им – Ханибал, Александър Македонски, Наполеон... Затова нека се вгледаме в знаменателните битки и сражения: някои са легендарни – шепа хора разгромяват многочислена армия; други са поучителни – цяла война е изгубена заради фатално забавяне; трети са въпрос на шанс – брилянтна стратегия отстъпва пред обикновена хитрост.

Античният свят не е същият след битката при Гавгамела през 331 г.пр.Хр.
Четиридесетхилядна македонска пехота надвива тройно по-многочислената армия на Дарий I и запраща непобедимата Персийска империя в небитието на разрухата и забравата.

Как става възможно това и какви поуки за съвременността крие победният поход на Александър Велики?

Издателство Millenium


Велин Петров >> Събирателните имена в българския език

В съпоставка с други балкански езици

Изданието представя първото цялостно изследване на лингвистичната категория събирателност и на класа на събирателните съществителни имена в българския език. Събирателните имена са изследвани в синхрония и диахрония, проследява се промяната в концептуализацията им от най-старите писмено засвидетелствани събирателни имена в българския език до днес. В резултат на анализ на множество лексикографски източници и наблюдения върху някои от българските диалекти, както и върху разговорния български език, са открити и приведени като илюстративен материал голямо количество примери. Освен в синхронен и диахронен аспект събирателните съществителни имена се изследват и в съпоставителен план – поставени на фона на сравнителното балканско езикознание. Съпоставки са направени най-вече с гръцки език, в по-малка степен с албански и румънски език. В немалко случаи, когато това внася допълнителна яснота по разглеждания въпрос, са правени паралели с други славянски, германски, романски и тюркски езици. В монографията е направена цялостна, системна класификация на периферните и прототипичните събирателни имена въз основа на техните лексикосемантични и граматически характеристики. За първи път в българската лингвистика се извършва подробен анализ на словообразувателните модели и на наставките класификатори, с които се образуват събирателните съществителни имена в българския език.

Издателство Жанет 45