събота, 17 август 2013 г.

Невяна Кънчева >> Бирена кухня

Купувате ли бира вкъщи?

А случва ли се да остане недопита бутилка, която ви дразни с присъствието си в хладилника? А сега го отворете! Има ли недопита бира? Има. Значи – баварска салата, супа с джинджифил по чешки, гръцки питки? Или пък един огромен татарски пирог!

В световната кулинария бирата постепенно измества виното, защото е перфектна за сосове и маринати, сочни задушени меса и риба, ароматен ориз, изключително вкусен хляб, пухкави панировки…

Съвет от специалистите: не се притеснявайте да използвате бира дори за закуски, защото при високата температура алкохолът се изпарява и остава само горчиво-карамеленият и неповторим вкус на питието.
И ви казвам – сетете се за по-вкусна закуска от бирени палачинки, поръсени обилно с кашкавал.

Издателство Колхида

Бирена кухня в Хеликон


Херта Мюлер >> На тоя свят човекът е голям фазан

Балада за очакването...

Херта Мюлер пише книгата една година преди да напусне Румъния и да отпътува за Германия. Изселването или по-скоро очакването на изселването е голямата тема на романа.
През 80-те години на ХХ в., в Румъния на Чаушеску, семейство Виндиш, което е с германски произход, чака разрешение да се изсели на Запад. Докато все повече съседи – румънски германци, напускат селото, семейството продължава да чака. Животът сякаш е спрял. Едва когато дъщерята Амали се продава заради разрешението за изселване, семейството получава жадуваните документи.
В сгъстени краски, с поетичен език Херта Мюлер разказва историята на една екзистенциална драма в Европа от изминалия ХХ век.

Издателство Сиела



петък, 16 август 2013 г.

Дарон Аджемоглу; Джеймс А. Робинсън >> Защо нациите се провалят

Къде са корените на силата, просперитета и бедността

Държави като Великобритания и Съединените щати са станали богати, защото техните граждани са свалили елитите, които са контролирали властта, и са създали общество, в което политическите права са разпределени в много по-широки слоеве, в което правителството е било отговорно и се е отчитало на гражданите и в което голямата маса хора са могли да се възползват от благоприятните икономически възможности. Ще покажем, че за да разберем защо днес има толкова голямо неравенство в света, е необходимо да се поровим в миналото и да изследваме историческата динамика на обществата. Ще видим, че причината, поради която Великобритания е по-богата от Египет, е, че през 1688 г. Британия (или по-точно Англия) е преживяла революция, която е трансформирала политиката, а по тоя начин и икономиката на нацията. Народът се е борил и е спечелил повече политически права и ги е използвал, за да разшири своите икономически възможности. В резултат е възникнала напълно различна политическа и икономическа траектория, кулминация на която е била Индустриалната революция. из Предговор

Издателство Изток-Запад



Джералд Скарф >> Създаването на Pink Floyd The Wall

Официалната и пълна книга за „Стената“, включително нови коментари на Роджър Уотърс, Дейвид Гилмор, Ник Мейсън и режисьора на филма – сър Алън Паркър

Скарф, който е дългогодишен политически карикатурист за лондонския вестник „Съндей Таймс“ и работи за списание „Ню Йоркър“ почти две десетилетия, сътрудничи на „Пинк Флойд“, като създава анимации за сценичните им представления и изготвя художественото оформление за кориците на техни плочи и обложките на дисковете им. За „Стената“ Скарф, съвместно с Уотърс, разработва оригиналните визуални идеи както за албума, така и за сценичните представления. Първоначално изпълнява ролята на сърежисьор, а впоследствие тази на художник-постановчик и режисьор на анимираните сегменти във филма. По-късно отново си сътрудничи с Уотърс при разработката на новото сценично представление „The Wall”, което вече пожъна шеметен успех в Северна Америка и Европа. lira.bg

Издателство Изток-Запад


Чарлс Буковски >> На юг от никъде

Никога не пиша през деня. То е като да се разхождаш гол в голям магазин. Всички те гледат. Но нощем... тогава е времето на магиите. Чарлс Буковски за писането

... Накрая излязох от „Хирургия“ и се върнах в голямата зала, където бяха писателите на романи и разкази. (Всъщност, когато имаше достатъчно евтино вино, никога не ходех в библиотеката. В библиотеката се ходи, когато нямаш какво да пиеш или да ядеш, а хазяйката те издирва за парите за наема от миналия месец. Там поне можеш да използваш тоалетната.) В голямата зала имаше и много други бездомници като мен, повечето от които бяха заспали върху книгите си.
   Отново се заех да обикалям залата, да свалям книгите от лавиците, да прочитам по няколко реда или по няколко страници, а после да ги връщам обратно.
   И тогава, един ден, взех една книга и я отворих, и това беше тя. Постоях малко прав и почетох от нея. После я занесох до масата толкова внимателно, все едно бях намерил злато на бунището. Редовете без усилие запълваха страниците, имаше ритъм. Всеки ред беше пълен с енергия, а след него имаше още един такъв. Самото съдържание на редовете сякаш придаваше форма на страницата, все едно текстът беше издълбан в нея. Освен това, най-сетне бях открил един човек, който не се страхуваше да изпитва чувства. Хуморът и болката бяха преплетени с висша простота. За мен началото на тази книга беше дивно, невероятно чудо.
   Имах карта от библиотеката. Взех книгата, занесох я в стаята си, легнах и започнах да я чета – и много преди да стигна до края, вече знаех, че съм открил писател, който е развил свой, истински начин за писане. Книгата се казваше „Питай прахта“, а авторът –– Джон Фанти. Той щеше да се превърне в най-голямото влияние върху начина, по който пиша оттогава насам...

Издателство Фама

На юг от никъде в Хеликон


четвъртък, 15 август 2013 г.

Кристофър Марлоу >> Тамерлан Велики

Епичен разказ за възхода на легендарния Тимур-Ленк от скитски пастир до император на Изтока

И как се носи, с колко царствен вид!
У тебе, смел персийски генерале,
виждам пороците на твоя цар.
Нима хиляда водиш, командир,
по челото на който сочат знаци,
ликът му сочи, цялата осанка,
че заслужава армия да води?
Напускай своя цар и тръгвай с мен
и двамата ще покорим света.
Аз парките държа в окови здрави
и сам въртя чекръка на Фортуна.
Ще рухне Слънцето от свойта сфера,
преди да бъде Тамерлан сразен.
Изваждай меча, несломим боецо,
одраскай моята безсмъртна кожа,
и Зевс, прострял ръка от небесата,
ще те отблъсне и ще ме спаси.
Виж го как сипе злато като дъжд,
за да плати на моята войска,
и като ясно доказателство,
че аз ще бъда източен монарх,
ми праща тази царска дъщеря,
императрица славна да ми бъде.
Ако останеш с мен, прочут боецо,
и конници хиляда доведеш,
наред с дела египетско богатство
хилядата коне ще се потят
под плячката от покорени царства.
Ще крачим по високите скали;
търговци християни, с руски баржи,
орящи по Каспийското море,
пред нас ще спускат флагове смирено.
Ще бъдем консулите на земята,
сенаторите ни ще са царе.
И Зевс се е предрешвал на пастир.
Подире му по стълбата небесна
ще станем с теб безсмъртни богове.
Последвай ме във ниския ми ранг –
той нисък е, защото е невзрачен,
че чуждите народи не ме славят,
но с чест и име стана ли прочут
там, де Борей плющи с крила от бронз
и Воловарят праща светлина,
прославен мой съратник ти ще бъдеш
и царственост със мене ще делиш.

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри



Джералд Даръл >> Излетът и други подобни дандании

Шест неиздавани разказа не само за животни, а за различни ситуации, кога комични, кога не съвсем – някои автобиографични, други откровено белетристични, – описани и написани с брилянтното слово на Даръл...

   Тази година март и април се оказаха незапомнено топли и сухи за Англия. Фермерите, изненадани от тази необичайна ситуация, която не им позволяваше да обявят фалит поради ранно застудяване, започнаха да се събират на групи и да обсъждат ужасните последици от сушата. Онези, които през есента ни бяха казали, че великолепната реколта от ягоди и гъби е предвестник на тежка зима и още по-тежко лято, сега твърдяха, че изобилието от ягоди и гъби обещава прекрасна пролет. Като връх на всичко синоптиците – тези платени мюнхаузеновци – предричаха изключително горещ период от април до август. Наивните англичани толкова се ентусиазираха от тези прогнози, че много от тях стигнаха до крайности, като се намазаха с плажно масло и тръгнаха да правят слънчеви бани. Дори да кръстосаше надлъж и нашир крайбрежния град Борнмът, където тогава живеехме, човек не можеше по никакъв начин да намери бански гащета или чадър за слънце, дори и да предлагаше астрономически суми за тях.
   Членовете на моето семейство, всички страстни любители на слънцето, сякаш разцъфтяха под благотворното влияние на топлината. Започнаха да се карат повече, да пеят повече, да ядат и пият повече, да спорят повече, защото навън в градината пролетните цветя бяха в разгара на буйния си и уханен цъфтеж, а слънцето, въпреки бледожълтия си цвят, излъчваше силна и приятна топлина. От цялото семейство обаче мама бе тази, която истински се въодушеви от благоприятните метеорологични прогнози най-вече защото слушаше тези прогнози по радиото.
   В това се състоеше цялата разлика, смяташе мама – разликата между това да прочетеш хороскопа си в женско списание и да получиш информация за бъдещето си от истинска циганка на стъпалата пред фургона ѝ. Докато траеше войната, британското правителство, включително Чърчил – когато нямаше други ангажименти, живееше в нашия радиоапарат с единствената цел да държи майка ми в течение за хода на военните действия и за опасността от германско нашествие. Те винаги казваха истината и което е още по-важно, спечелиха войната. Сега, разбира се, война нямаше, но честността на хората, които живееха в радиото, бе все така безукорна. Когато чуваше фермерите да говорят за хиляди глави добитък, умиращи от жажда, за пресъхващи водоеми, анонимни лекари да обясняват как да се предпазите от слънчев удар, козметични експерти да дават съвети как да придобиете слънчев загар, без да се спаружите, мама стигаше до естествения извод, че ни очаква гореща вълна, която ще накара дори екваторът да изглежда като част от Аляска...

Издателство Колибри



Симеон Радев >> Македония и Българското възраждане Том I и II

Симеон Радев проследява многовековните черковно-народни борби на българите от Македония още от времето на създаването на българската държава като достига до официалното признаване на народа ни с учредяването на Българската екзархия

Тази книга принадлежи към шедьоврите на българската историческа публицистика, както със своя език и стил, така и с истините за нашето минало. Замисълът на първото издание е било да се изтъкнат пред враждебния на България цивилизован, но воюващ свят в края на Първата световна война, аргументите, главно от западен произход, за принадлжността на Македония към България и на нейното население, като част от българския народ, каквито са и неговите исторически дейци – царе, патриарси, владици, военоначалници, книжовници, строители и обикновени хора.

През Втората световна война, когато вече не е на дипломатическа работа Симеон Радев преработва основно първото издание и подготвя за печат книгата в два тома, които озаглавява „Борбите за народност и народна църква“ и „Борба за народно единство и свобода“.

сряда, 14 август 2013 г.

Касандра Клеър >> Принцеса с часовников механизъм

Адските устройства не знаят милост; Адските устройства не знаят пощада; Адските устройства нямат чет; Адските устройства никога няма да престанат да прииждат...

– Помниш ли какво още ти казах онзи ден в гостната? Искам да бъдеш щастлива, Теса. Искам и Джем да бъде щастлив. И все пак, докато отиваш към олтара, където той те очаква, за да бъдете свързани завинаги, ти ще стъпваш по невидима пътека от отломките на разбитото ми сърце. Бих дал живота си за всекиго от вас двамата. Бих дал живота си за вашето щастие. Когато ми каза, че не ме обичаш, си мислех, че чувствата ми ще закърнеят и ще изчезнат, но не стана така. Те се усилваха с всеки изминал ден. Сега, в този миг, те обичам по-отчаяно, отколкото когато и да било преди, а след един час ще те обичам повече, отколкото сега. Знам, че не е честно спрямо теб да ти казвам всичко това, когато не можеш да направиш нищо. – Той си пое накъсано дъх. – Колко ли ме презираш!

Издателство Ибис



Димитър Алексеев Димитров >> Християнските храмове по българските земи I–IX век

Преглед на основните събития от историята на християнството в българските земи от началото на мисионерските пътувания на св. ап. Павел на Балканския полуостров до покръстването на св. цар Борис (Михаил)

Колкото и слабо да е археологическото проучване на раннохристиянските църкви в земите ни, през последните двадесет и три години, то е довело до регистрирането на над петдесет нови паметника, които отбелязваме тук. Опитали сме да предадем само обективната информация, без излишни хипотези на един или друг от разкопвачите, както и максимално точно да посочим местонахождението на всеки един от обектите. Поради работата ни с оргиналните публикации при описанието на всеки един обект, което, вярваме е сторила и Чанева-Дечевска при своята работа по темата до 1987 г., цитираме нейната книга само в случаите, при които отсъства друга публикация на паметника...

Издателство Омофор



Рей Бредбъри >> Марсиански хроники | Дървото на Вси Светии | Нощен влак за Вавилон

Пътешествието обещава да бъде паметно!

   Те живееха на планетата Марс в къща с кристални колони, на брега на едно пресъхнало море и всяка сутрин Можеше да се види как мисис К. яде златни плодове, които растяха по кристалните стени, или как чисти къщата с помощта на шепи магнетичен прах, който горещият вятър отнасяше заедно с нечистотиите. Привечер, когато древното море беше жежко и неподвижно и винените дървета в двора стърчаха като вцепенени, а старинното марсианско градче дремеше, затворено в себе си, и никой не се показваше навън от вратата, тогава можеше да се види как мистър К. чете някаква металическа книга в стаята си, като докосва с пръсти изпъкналите йероглифи, сякаш свиреше на арфа. И книгата пееше под неговите ръце с напевен, древен глас и разказваше за онова време, когато морето застилало брега с червена пара и древните мъже отивали на война, въоръжени с металически насекоми и електрически паяци.
   Мистър и мисис К. бяха живели на брега на мъртвото море цели двадесет години, техните бащи и деди също бяха живели в тази къща, която се бе обръщала като цвете към слънцето вече десет столетия.
   Мистър и мисис К. не бяха стари. Като истински марсианци те имаха гладка, мургава кожа, очи жълти като златни монети и тих, мелодичен глас. По-рано обичаха да рисуват картини с химически пламъци, обичаха да плуват в каналите през сезона, когато винените дървета ги изпълваха със зелени води, и после до зори да бъбрят под сините фосфоресциращи портрети в стаята за разговори. Сега те вече не бяха щастливи.
   Сутринта мисис К. стоеше между колоните и слушаше как пустинните, безплодни пясъци се сгорещяват, превръщат се в жълт восък и сякаш се устремяват към хоризонта.
   Нещо щеше да се случи.
   Тя чакаше.
   Наблюдаваше синьото марсианско небе така, като че ли то всеки миг щеше да се наежи, да се свие и да изхвърли на пясъка някакво светло, лъскаво чудо.
   Ала нищо не се случи.
   Уморена, тя чакаше; започна да се разхожда между изпускащите пара колони. От фреските на капителите почна да вали тих дъждец и охлаждайки нажежения въздух, нежно милваше кожата ѝ. В знойни дни това беше също като ходене из ручей. Подът на къщата заблестя под хладните струи. Чуваше се как нейният мъж свиреше без почивка на своите книги; старинните песни не изморяваха пръстите му. И тя спокойно си мислеше: как би желала един ден той отново да ѝ отдели малко време, да я държи и да я докосва като малка арфа, така както сега докосваше невъзможните си книги.
   Уви! Тя поклати глава и едва сви рамене опрощаващо. Миглите ѝ се спуснаха лекичко и закриха златистите ѝ очи. Женитбата караше хората да застаряват, да свикват един с друг, макар и още млади.
   Тя се отпусна в едно кресло, което тутакси само прие формата на нейното тяло. Плътно и неспокойно затвори очи.
   И сънят дойде...

Издателство Бард



вторник, 13 август 2013 г.

Ед Стафърд >> По поречието на Амазонка

Всяко поколение има нужда от своите герои; прекрасно е, че този път имаме един истински такъв. The Times

Бурна решетка от тежък тропически дъжд обграждаше открития бар. Необикновената сила на водата давеше упоритите креолски барабани от другата страна на калната улица. Хладна вечерна свежест придружаваше дъжда, промъквайки се през обичайната влажност. Седях с бира в ръка с един приятел, Люк Колиър, и вдишвах пречистващата сила на природата. Когато се облегнахме назад в ниските си дървени столове, топка от вълнение и страх се настани осезаемо в стомасите ни. Точно бяхме взели решение, което можеше да промени живота ни завинаги, и си бяхме стиснали ръцете. Бяхме се споразумели да направим опит да извървим цялата дължина на река Амазонка заедно. Ухилих се на Люк и му казах: – По дяволите, човече, това ще е ненормално! Беше януари 2007-а, а ние се намирахме в бившата британска колония Белиз в Централна Америка на опазваща експедиция за британска организация на име „Трекфорс”. Тъкмо бях преместил работната си база от столицата Белиз в по-малкия град Сан Игнасио, близо до границата с Гватемала. Повечето хора тук бяха метиси – смесица от местните маи и колонизаторите испанци, но имаше и шепа креолски заселници, които бяха сравнително нови в града. На следващата сутрин с Люк се размотавахме в базата по боксерки, ядяхме сандвичи с пържени яйца и пиехме вносен чай „Ърл Грей“. Учудващо, когато разговорът отново се завъртя около похода по Амазонка, никой от нас не се отметна от думата си. Спокойно бихме могли да извиним перченето си с алкохола, но докато си клатехме краката на опашката за душа, и двамата бяхме дори по-развълнувани от идеята, отколкото предишната вечер. Две години по-рано работех за една британска компания, където организирах научноизследователска експедиция в аржентинска Патагония. Наскоро бях започнал да излизам с едно момиче на име Клои и тъй като и двамата обичахме пътешествията, решихме заедно да кандидатстваме за участие в тази експедиция. Клои бе по-млада от мен, с дрезгав смях, пищно тяло и трогателна страст да прави добро и да защитава по-слабите. Бяхме много влюбени и развълнувани от възможността да правим това, което искаме, и да осигурим живота си в тази непозната страна. Патагонците бяха уверени и смирени по един прекрасен начин, който бързо покори сърцата ни. Намерихме аржентински биолози, които да ни сътрудничат и да ни помагат, и двамата с Клои работехме много здраво, за да задействаме доброволческата експедиция. Като цяло експедицията бе успешна, но дълбоко в съзнанието си копнеех да се върна в тропиците. Част от мен се страхуваше от студа, обема на екипировката, от която зависехме, и целия опит, от който се нуждаеш, за да си в безопасност в планината. Започнах да си мечтая за простотата на среда, която познавах много по-добре – джунглата. По време на ежедневните осемчасови пътувания с ленд ровъра позволявах на съзнанието си да се рее и да мечтае каква би била най-голямата експедиция, която бих могъл да осъществя...

Издателство Вакон



Матю Греъм Скарсбрук >> Отрова в кръвта

Лукреция Борджия – дъщерята на папа Александър VI – умел лидер и щедър покровител на изкуствата или най-опасната жена в историята?...

   Мъжът ме сграбчи здраво. Потните му ръце шареха върху гърдите ми. Той обсипа с целувки врата и бузите ми. Притисна бедрата ми и сграбчи полата ми с пръсти, опитвайки се да я повдигне.
   – Махни се от мен, грубиян такъв! – Изблъсках го с все сила и се опитах да го ударя с юмруци. В гърлото ми се надигнаха ридания. – Престани! Моля те, ти не разбираш. Аз не съм проститутка. Това е само маска. Заради карнавала. А сега престани! Моля те! Папата ще научи за това!
   Той продължи да ме опипва, но устата му се изкриви в злобна гримаса.
   – Кого го е грижа за папата, а? Проклети Борджии! – Той продължи да ме целува по лицето понастоятелно. – Аз съм много по-мил, скъпа. Ще ме харесаш. Не може да ги харесваш. Те са просто едни убийци. Цялата пасмина!
   – Те не убиват! Как можа да го кажеш!
   Той понечи да отговори, но беше прекъснат от далечен шум. Камбаните „Аве Мария“ проехтяха в мрака от кулата на базиликата „Свети Петър“. Беше дванайсет часът и звукът бележеше края на карнавала и началото на Великите пости. Мъжът стоеше неподвижно и слушаше, сякаш камбаните бяха предизвикали някаква благоговейна нотка в душата му. Той леко разхлаби хватката около бедрата ми и аз се надявах, че промяната в настроението му ще ми бъде от полза.
   Опитах да го сплаша, за да ме пусне и си свалих маската, като разкрих лицето си.
   – Познахте ли ме, синьоре? – казах. – Аз съм Лукреция Борджия, дъщеря на папа Александър VІ. Навярно костюмът ми ви е заблудил, но карнавалът вече свърши. Трябва да ме освободите незабавно или постъпката ви няма да остане ненаказана.
   Чаках отговора му, като се молех да коленичи и да помоли за прошка. Но вместо да се покори, в отговор той си свали маската. Огледах топчестите му бузи, разширените очи и дебелия му нос, ала не го познах.
   – Да ви освободя? – отвърна завалено той и се ухили. – Защо да го правя, скъпа? Аз съм страж на фамилията Орсини.
   Сърцето ми се сви, когато изрече това име. Разкривайки лицето си, аз бях допуснала най-голямата грешка – фамилия Орсини беше най-големият враг на моето семейство.
   – Виждаш ли онази кула? – Той посочи към близките покриви. Над тях стърчеше върхът на една наблюдателна кула. – Не сме далеч от Сант Анджело,  районът на фамилията Орсини. Това може и да е твоят град, скъпа, но това е нашият район. – Той се подсмихна, дръпна ръката ми и понечи да ме повлече към кулата.
   Аз забих пета в пищяла му и го настъпих по крака. Той изскимтя и инстинктивно се улови за крака, като пусна ръцете ми. Завъртях се, избягах от уличката и хукнах обратно по „Кампо де Фиори“.
   Това, че беше пиян, не го забави. След секунди той ме настигна, сграбчи ръката ми, изви я назад и ме притисна към стената. Няколко души на съседната улица наблюдаваха как се борим.
   – Да те заведем в двореца „Орсини“ – извика той силно в ухото ми. – Сигурен съм, че папата ще плати щедро, за да те върнем невредима.
   Аз се борех и изкрещях:
   – Чезаре! Чезаре!
   Стражът вдигна юмрук да ме удари.
   За щастие брат ми претърсвал района, откакто за пръв път стъпих на площада. Щом чу гласа ми, той хукна зад ъгъла и дойде на пазара. Без капка колебание свали маската си, измъкна меча от ножницата и се запъти право към нас. Зяпачите му направиха път.
   Стражът на Орсини изруга, захвърли ме настрани, отстъпи назад и бързо извади меча си. Замахна и нанесе несполучлив удар на Чезаре. Брат ми го отбягна с лекота, удари меча на стража и го счупи на две. Отрязаното парче издрънча на земята. Стражът немощно вдигна счупения си меч и Чезаре се надвеси над него, колебаейки се дали да го прониже.
   Аз си поех дъх и забързах към брат ми.
   – Не, не го прави – помолих го. – Не си струва, Чезаре. Той е просто един пияница. Не знае какво прави.
   Чезаре гледаше гневно.
   – Твърде късно е. Той те нападна. Не мога да си затворя очите.
   Стражът изпадна в паника и бръкна в пояса си, за да извади кинжала си. Чезаре реагира мигновено, вдигна меча си и замахна надолу.
   Всичко стана, преди да успея да затворя очи...

Издателство ИнфоДар

Отрова в кръвта в Хеликон


понеделник, 12 август 2013 г.

Хосе Ортега и Гасет >> Що е философия?

У Ортега и Гасет ще открием усилията да бъдат намерени онези адекватни понятия, с които да се осмисли живота, тъй като животът е изплъзваща се реалност и изисква комплексно и гъвкаво мислене. Професор Томас Моратая

„Първото, което трябва да направи философията, е да дефинира тази даденост - да дефинира какво значи „мой живот“ и „наш живот“, какво е животът на всеки отделен човек.
Живеенето е радикален начин на съществуване: всяко друго нещо и друг начин на съществуване ги намирам в своя живот - вътре в него, като щрих от него и спрямо него.“ Хосе Ортега и Гасет


Издателство Нов български университет

Що е философия? в Хеликон


Георги Господинов >> И други истории

Никой не може да влезе два пъти в една и съща книга...

Защо все пак И други? Коя е онази липсваща история в началото? Ами ако няма такава? Смятам, че всички истории, независимо дали за мухи, влюбени или за една свинска душа по Коледа, са важни. Всяка история има право да бъде разказана и чута. На едно място в книгата Гаустин казваше, че макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края. Дори това да са истории за крушения…
Защо истории, а не разкази? Разказът е добре структуриран, утаен в правила и писмена традиция. Но (чисто исторически) историята е отпреди него. Тя е жива, оттук несъвършена, небрежна и нетрайна. Това лично аз намирам за ценност. Историята още държи памет за устата, която я изрича, и за ухото, което я приютява.
Заглавието на книгата може да се прочете и така: Георги Господинов и други истории – ако приемем, че авторът е само една от тези истории, при това далеч не най-добрата... Г. Г., юли, 2013

Издателство Жанет 45

И други истории в Хеликон


неделя, 11 август 2013 г.

Деян Енев >> Господи, помилуй

„Анавим“ са онези, които са – освен кротки – още и „малки“, „тихи“ и – много важно – „неудачни“. Кротки, малки, тихи, неудачни – сред тях живее, всред тях се проявява Христос, те са, казано по-претенциозно, истинската „субстанция“ на християнството. Така е засвидетелствано още в Евангелието. Калин Янакиев

   МАРИЯ

   По тротоарите стояха купчини черен сняг, но в неделя на обед се показа слънце и ненадейно падна дъжд, капките веднага замръзнаха и градът заприлича целият като направен от стъкло, с искрящи елмазени ръбове. Асен излезе да си купи вестници, присви очи и разбра, че не му се прибира вкъщи, при трохите по масата, при неоправеното легло и пълните пепелници, при торбестия анцуг, който му служеше и за пижама, при ръждясалите гири, при недочетените и потънали в прах кримки на пода, при синеоката десетгодишна сиамка, което си е направо бабичка за една котка, при залетия с кафе и захлупен все на пета страница учебник по бизнес английски. Той прескочи ледената планина на тротоара и хлътна в отсрещното кафене. Заведението беше празно. Отгоре на бара имаше телефон. Зад кафемашината едно момче и едно момиче се целуваха.
   – Може ли да се обадя? – изкашля се Асен.
   Момичето вдигна поглед. Имаше чудно красиви египетски очи, издължени и загадъчни.
   – Може – каза то.
   Асен грабна слушалката и в същия миг изстина. Защо му беше всичко това? Той погледна часовника си. Един и половина. Най-глупавото време. Постави слушалката обратно в гнездото на апарата и погледна безпомощно към двамата зад бара.
   – Една водка – каза. Изчака да му сипят, отпи от чашата, погледна дългите, боядисани в кървавочервено нокти на момичето, които пак бяха започнали да драскат гърба на момчето, тръсна глава, вдигна слушалката и набра шестте цифри.
   Мария вдигна на третото позвъняване.
   – Добър ден – каза Асен. – Пицарията ли е?
   – Кой е? Асене, ти ли си?
   Асен мълчеше. Премести слушалката в лявата си ръка, извади цигарите си, запали една и шумно изпусна дима.
   – Какво има? – попита Мария.
   – Ало, пицарията ли е? Искаме да си поръчаме най-голямото „Калцоне“ за вкъщи.
   – Откъде се обаждаш?
   – От града – отвърна Асен и допи водката. Сетне направи знак с ръка да му налеят още една. Момчето взе чашата му. В косата му имаше бял кичур. Мария мълчеше.
   – Там ли си? – попита Асен.
   – Там съм.
   – Мария, хайде да се видим.
   – Сега ли?
   – Сега – каза Асен. И проумя защо не трябваше да се обажда. Ако Мария му кажеше „не“, нямаше да го понесе. Просто щеше да откачи. Беше издържал толкова време, но сега щеше да откачи. Отпи от водката и отдалечи слушалката, за да не се чуе как преглъща. Гласът ѝ дойде до слуха му много далечен, сякаш Мария се беше смалила и можеше да се побере в шепата му. И там, от шепата му, нещо викаше.
   – Какво казваш? – попита той, разглеждайки внимателно коловозите на дясната си длан и кафявия от цигарите показалец.
   – Асене, аз се омъжих – каза Мария. – Не ми звъни повече. Ало, чуваш ли ме?
   – Добре – каза Асен. Онези бяха спрели да се целуват. Затвори телефона, плати водките, без да ги поглежда в очите, и излезе навън. Дъждът беше спрял. Стъкленият град беше изчезнал. Улицата беше черна и мръсна. Фасадите на сградите бяха мокри. Зад стъклото на един прозорец на втория етаж видя лицето на някакъв старец. Старецът го гледаше. Асен се вторачи в него. Старецът веднага се скри, сякаш го обезглавиха.
   Долу, на кръстовището, чакаха таксита. Асен си представи как пристига с огромен кортеж при Мария, шофьорите надуват клаксоните, отнякъде се появява и оркестър, трима виолетови цигани с тъпан, акордеон и кларинет, акордеонът се качва пръв по стълбите и диханието му размятва изтривалките, тъпанът подире блъска като чук и цялото стълбище се тресе, а стоманеният лъч на кларинета наднича дръзко и страшно във всяка врата и ето, накрая всички спират пред вратата на Мария. Асен се обляга на звънеца и Мария ще не ще трябва да отвори...
   Вкъщи Асен си направи кафе, изпи два беналгина, застана прав до прозореца и се загледа навън. Здрачаваше се, пак беше почнал да вали сняг. Сиамката се отърка уморено в краката му.
   На вратата се звънна и Асен отиде да отвори. На прага, обсипан със сняг, задъхан и гологлав, стоеше хлапакът с белия кичур от кафенето отсреща.
   – Поръчали сте пица „Калцоне“. Ето. Внимавайте, че пари.
   Подаде му кутията и хукна надолу по стълбите.

Издателство Жанет 45