петък, 1 май 2015 г.

Гилермо Кабрера Инфанте >> Три тъжни тигъра

Вероятно по-забавна книга не е писана на испански от Дон Кихот насам... NY Review of Books

   Три тъжни тигъра е изненадваща, смела, успешна сплав между високословие и нискословие. Високословието включва сполучливи наподобявания на стиловете на Марти, Карпентиер, Лесама, Пинейра, Новас, а нискословието обхваща жаргона в нощната столица и селяшкото малокултурие. Как да бъде превеждана тая еквилибристика с думи, значения, тия словесни опиянения, изблици? Ето въпрос, изправящ пред сложни мъчнотии подхваналия ги, а да съм искрен и точен – на нокти. Румен Стоянов

   Чрез центрирането на историята около спомените на мъж, отделен от страната си и от младостта си, Кабрера Инфанте създава пленителна визия на живота, както и галерия живописни характери, населяващи кабаретата на пред-Кастрова Куба. New York Times

Преводач Румен Стоянов
Оформление Люба Халева
Издателство Жанет 45 (2015)


четвъртък, 30 април 2015 г.

Йозеф Рот >> Легенда за пияницата светец

Йозеф Рот е може би най-големият поет сред почтените хора. Андре Хелер

Марсел Райх-Раницки нарича Легендата за пияницата светец една от най-хубавите легенди, които са сътворени през ХХ век.
Наред с нея в този том са включени и други творби – от ранната новела Бунтът, които някои смятат за истински исторически роман, до последната ЛевиаТан за търговеца на корали Нисен Пиценик.
Навсякъде Йозеф Рот разказва преди всичко делнични истории, населени само с трагични фигури, които имат нещастна съдба. Начинът, по който превръща своите герои в незабравими фигури, граничи с вълшебство, но е просто висока литература.

Преводач Владко Мурдаров
Издателство Black Flamingo (2015)

вторник, 28 април 2015 г.

Марин Бодаков >> Обявяване на провала

Искам да съм по-търпелив и сдържан. МБ

Да губя двойки, тройки;
партньорът ми да ги печели
с каре аса.

И други фини спортове
харесвам. И други енергични спортове,
удобни за раздяла и предателство.

Всички мои поезии –
чернова на оставка от поезията.

                           Обявяване на провала

Издателство Жанет 45


Тери Пратчет >> Опаричване

Животът не е непременно дългосрочен проект

На тази оферта не можете да откажете.
Кой не би искал да е управник на анкх-морпоркската Кралска монетарница и на банката до нея?
Това е доживотна работа. Но както бившият мошеник Мокр фон Ментебрад научава, животът не е непременно дългосрочен.
Главният касиер почти сигурно е вампир. В подземието има нещо неизразимо (а самото подземие е доста неизразимо) и се оказва, че Кралската монетарница е на загуба.
Един тристагодишен магьосник е хвърлил око на приятелката му, на път е да бъде разобличен като измамник, но Гилдията на убийците може да се добере първа до него.
Всъщност доста хора желаят смъртта му.
О, и всеки ден трябва да извежда председателя на разходчици.
Накъдето и да се обърне, Мокр си създава врагове.
Онова, което трябва да прави, е... Пари!

Преводач Катя Анчева
Издателство Вузев


понеделник, 27 април 2015 г.

Умберто Еко >> Нулев брой

Наръчник по лоша журналистика

   Тази сутрин чешмата не течеше.
   Бълбук, бълбук, оригна се като новородено, и толкова.
   Почуках на съседката: у тях всичко било наред. Да не би да сте затворили спирателния кран, попита ме. Аз ли? Дори не го знам къде е, отскоро живея тук, знаете, и се прибирам само вечер. Боже Господи, а когато заминавате за седмица, не спирате ли водата и газта? Ами не. Колко неразумно, пуснете ме да вляза, сега ще ви покажа.
   Отвори шкафчето под мивката, мръдна нещо и водата дойде. Видяхте ли? Бяхте го затворили. Извинете, толкова съм разсеян. Ех, и вие сте един single! Exit, съседке, вече и вие проговорихте английски.
   Нервите ми са наред. Полтъргайсти не съществуват, само във филмите. И не е да съм сомнамбул, защото дори като сомнамбул нямаше да знам за съществуването на този кран, иначе щях да го използвам и като буден, защото душът капе и рискувам да не мигна цяла нощ, заслушан непрестанно в тази капка, все едно съм във Валдемоса. Всъщност често се будя, ставам и отивам да затворя вратата на банята и тази между спалнята и антрето, за да не чувам проклетото капане.
   Не е възможно да е бил, знам ли, някой електрически контакт (кранчето, както е известно, се върти с ръка), нито някоя мишка, защото дори да е минала оттам, не би имала сила да помръдне тая джаджа. Тя е старомодна желязна кръгла дръжка (всичко в този апартамент е на поне петдесет години), ръждясала на всичкото отгоре. Така че е трябвало да пипне ръка. Хуманоидна. А нямам комин, през който да мине маймунът от улица „Морг“.
   Да помислим. Всяко следствие си има причина, поне така казват. Оставяме чудото настрана, не виждам за какво му е на Бог да се занимава с моя душ, да не е Червено море? Така че минаваме на естествено следствие, естествена причина. Снощи, преди да си легна, изпих един стилнокс с чаша вода. Значи до този момент вода е имало. Тази сутрин вече нямаше. Следователно, драги ми Уотсън, кранът е бил затворен през нощта, и то не от теб. Някой, някои са влезли в дома ми и са се уплашили, че освен шума, който вдигат те (стъпвали са безшумно като котки), може да ме събуди прелюдията на капката, която е досадила дори на тях, и може би са се запитали как не ме буди. Затова, много хитро, са направили това, което би направила и съседката ми, спрели са водата.
   А после? Книгите са подредени в обичайния си безпорядък, и тайните служби на половината свят да са минали и да са ги разгледали страница по страница, пак не бих забелязал. Безполезно е да гледам в чекмеджетата или да отварям гардероба в антрето. Ако са търсили нещо, в наши дни можеш да направиш само едно: да ровиш в компютъра. Може би, за да не губят време, са копирали всичко и са си отишли по живо по здраво. И чак сега, докато отварят и затварят документите един по един, са разбрали, че в компютъра няма нищо, което да ги интересува.
   Какво са се надявали да намерят? Очевидно е – искам да кажа, не виждам друго обяснение, – че са търсели нещо за вестника. Не са глупави, помислили са си, че съм си водил бележки за работата в редакцията и че ако знам нещо за станалото с Брагадочо, трябва да съм го записал някъде. Сега сигурно са прозрели истината – че дър­жа всичко на дискета. Разбира се, тази нощ са ходили и в офиса и не са намерили мои дискети. Така че стигат до извода (но чак сега), че може би си я държа в джоба. Какви сме тъпаци, си казват, трябваше да му претърсим якето. Тъпаци? Нещастници. Ако бяха хитри, нямаше да работят такава мръсна работа.
   Сега ще опитат отново, ще го докарат най-­малкото до откраднатото писмо, ще ми уредят нападение на улицата от фалшиви разбойници. Така че трябва да побързам преди да са пробвали пак, да изпратя дискетата на един определен пощенски адрес и после да видя кога ще си я взема. Какви глупости само ми минават през главата, тук вече умря един човек, а Симеи си обра крушите. Не им трябва дори да знаят дали и какво знам. Ще ме очистят от предпазливост, и толкова. И не мога да напиша във вестниците, че не знам нищо за случая, защото само като го кажа, ще се издам, че знам нещо.
   Как се озовах в тази каша? Мисля, че вината е на професор Ди Самис и на факта, че знам немски.
   Защо се сещам за Ди Самис, история отпреди четирийсет години? Просто винаги съм си мислил, че така и не завърших висше образование по вина на Ди Самис, а в тази интрига се забърках, защото не бях завършил висше образование. Освен това Анна ме заряза след две години брак, защото разбра, по нейните думи, че съм компулсивен губещ – кой знае какви и` ги бях разказвал отначало, за да ме хареса.
   Не се дипломирах, защото знаех немски. Баба ми беше от Алто Адидже и ме караше да го говоря като малък. Още от първи курс в университета, за да се издържам, докато уча, почнах да превеждам книги от немски. По това време да знаеш немски си беше цяла професия. Четяха се и се превеждаха книги, които другите не разбираха (и които тогава се смятаха за важни), и се плащаха по¬добре, отколкото от френски и дори от английски. Мисля си, че днес става същото с хората, които знаят китайски или руски. Във всеки случай или превеждаш от немски, или се дипломираш, едновременно не се получава. Всъщност да превеждаш значи да си стоиш вкъщи в студ и пек, да работиш по пантофи и да научаваш куп неща. Защо да ходиш на лекции в университета?
   От мързел бях записал курс по немски. Казвах си, че няма да уча много, така и така всичко знам. По онова време светилото беше професор Ди Самис, който си беше свил, както го наричаха студентите, орлово гнездо в една порутена барокова сграда, където по широко стълбище се стигаше в просторен атриум. От едната страна беше институтът на Ди Самис, от другата – aula magna, както помпозно я наричаше професорът, в общи линии една зала с петдесетина места.
   В института можеше да се влиза само по пантофи. На входа имаше достатъчно за асистентите и двама­трима студенти. Който останеше без пантофи, чакаше навън да му дойде редът. Всичко беше излъскано с восък, според мен даже книгите по стените. Дори лицата на асистентите, старци, които от праисторически времена чакаха реда си за професура.
   Аулата беше с много висок таван и готически прозорци (така и не разбрах защо в тази барокова сграда) със зелени витражи. В точното време, тоест в един и четиринайсет, професор Ди Самис излизаше от института, следван на метър разстояние от стария асистент и на два метра от по¬младите, под петдесетгодишните. Старият асистент му носеше книгите, младите – магнетофона. Магнетофоните в края на петдесетте бяха огромни, приличаха на ролс¬ройсове.
   Ди Самис преминаваше десетте метра, които деляха института от аулата, сякаш бяха двайсет: не вървеше по права, а по крива линия, не знам парабола ли, или елипса, казваше на висок глас: „Идваме, идваме“, след което влизаше в аулата и сядаше на нещо като изсечен подиум – все едно всеки момент щеше да се провикне: „Именувайте ме Ишмиъл“.
   Витражите хвърляха мъртвешка зелена светлина върху лицето му, което се усмихваше злобно, докато асистентите му включваха магнетофона. След това започваше:
   – Противно на казаното наскоро от моя многоуважаван колега професор Бокардо... – И така два часа.
   От зелената светлина ме унасяше в дрямка като вода, виждах го и в очите на асистентите. Познавах тяхното страдание. В края на двата часа, докато ние студентите се изнизвахме навън, професор Ди Самис ги караше да превъртят лентата, слизаше от подиума, настаняваше се демократично на първия ред банки с асистентите и всички заедно прослушваха двата часа лекция, докато професорът кимаше доволно на всеки пасаж, който му се струваше важен. И трябва да отбележим, че курсът беше по немския превод на Лутер на Библията. Направо прелест, казваха колегите ми и въртяха очи.
   В края на втори курс и макар да ходех на лекции много рядко, имах дързостта да поискам да пиша дипломна работа за иронията у Хайне (струваше ми се утешителен неговият начин да пише за нещастните любови с нещо, което ми се струваше като заслужен цинизъм – подготвях се за своите любови).
   – Вие, младите, ех, вие младите – каза ми Ди Самис безутешно, – веднага се хвърляте на съвременниците...
   В нещо като миг на просветление разбрах, че дипломната работа с Ди Самис няма да я бъде. Тогава се сетих за професор Ферио, по¬млад, известен с мълниеносния си ум, който се занимаваше с епохата на романтизма и сие. Но по¬възрастните ми колеги ме предупредиха, че при всички положения Ди Самис щял да бъде втори рецензент на дипломната ми работа и не трябвало да се обръщам официално към професор Ферио, защото Ди Самис щял да разбере и да ме намрази за вечни времена. Трябваше да мина по заобиколни пътища, за да излезе, че Ферио ми е предложил да пиша дипломна работа при него, и така Ди Самис щеше да си го изкара на него, а не на мен. Ди Самис мразеше Ферио по простата причина, че го беше довел в катедрата. В университета (тогава, а сигурно и сега) нещата вървят обратно на нещата в нормалния свят: не децата мразят бащите си, а бащите мразят децата си.
   Мислех си, че ще мога да заговоря Ферио едва ли не случайно по време на някоя от месечните конференции, които Ди Самис организираше в своята аула магна: те се посещаваха от много колеги, защото той винаги успяваше да покани изтъкнати учени.
   Но нещата се стичаха така: веднага след конференцията следваше дискусията, която беше монополизирана от доцентите, после всички излизаха, тъй като лекторът беше поканен в ресторант „Ла Тартаруга“, най­хубавия в района, в стил средата на деветнайсети век, където сервитьорите носеха фракове. За да се стигне от орловото гнездо до ресторанта, трябваше да се пресече една широка улица с портици, после да се мине през един исторически площад, да се завие зад ъгъла на една монументална сграда и накрая да се пресече едно площадче. И така, покрай портиците лекторът вървеше заобиколен от асистентите и следван на прилично разстояние от най­храбрите студенти. На историческия площад студентите се сбогуваха, на ъгъла на монументалната сграда се оттегляха асистентите, нещатните пресичаха площадчето, но се сбогуваха на прага на ресторанта, където влизаха само гостът и редовните преподаватели.
   Професор Ферио така и не разбра, че съществувам. Междувременно бях разлюбил средата и вече не ходех на лекции. Превеждах като автомат, но човек трябва да взема каквото му се предлага, и обръщах в долче стил нуово един тритомен труд за ролята на Фридрих Лист в създаването на Zollverein, немския митнически съюз. Разбирате значи защо спрях да превеждам от немски, но вече беше късно да се върна в университета.
   Проблемът е, че не приемаш мисълта: продължаваш да живееш с убеждението, че един ден ще си вземеш всички изпити и ще защитиш. А когато живееш, като подхранваш невъзможни надежди, вече си губещ. И когато го разбереш, се отпускаш съвсем...

Преводач Мария Панева
Издателство Бард (2015)

Пенчо Славейков >> Поезия

Достойно есть

На гроба ми изникна щат цветя –
това са мойте песни недопети.

А между тях изникна ще и тя –
от хубави най-хубавото цвете...

Най-хубавото цвете не възпях!
С вълшебен дъх душа ми възхитена

то упои... и в нея с трепет плах
увяхна мойта песен неродена!



Издателство Абагар


неделя, 26 април 2015 г.

Ангел Каралийчев >> Ръж

50 разкази и приказки

   Навън виелицата, гребеше сняг, затрупваше заспалото мирно село и виеше като бясно куче – тъжно и проточено. Под нейния напор клоните на дърветата пращяха.
   – А ставай да си ходиш! Среднощ мина. Тук не е хан. Седнал си до печката, разположил си се като някой бей и не ти иде на ума, че трябва да си вървиш.
   – Чакай, Пъшо, остави ме да си понатопля още мъничко ръцете. Студено ми е.
   Дядо Божил протегна към отвореното гърло на печката, където нямаше живи въглени, а само топла пепел, двете свои старешки ръце и взе да трепери целият.
   Пъшо открехна вратата на кръчмата.
   – Малее, каква виелица е завила! Сипе, сипе. Един човешки бой сняг ще натрупа. Дядо Божиле, тази нощ в твоята градина, нали нямаш плет като света, вълците ще играят на прескочи магаре. Кога ги усетиш, да вземеш една главня и да излезеш насреща им. Пет пари да не даваш – вълкът бяга от огън като дявол от тамян.
   – Де огън в моята къща, синко. За цяр да търсиш, няма да намериш съчица под стряхата. Нямам дръвца, Пъшоо, нямам!
   – И няма да имаш съчица, додето ходиш с този ум. Абе ти си станал чуден човек! Защо не го продадеш? Парички ще ти начетат хората.
   – Мило ми е – рече дядо Божил.
   – Дрън, дрън-ярина!. Мило ти било. Стар човек си, деветдесет лазарника мъкнеш на гърба си, а приказваш като вчерашно дете. Толкова твои хора лежат сега затрупани в гробищата – тях как можа да прежалиш, а туй нищо и никакво не можеш. Защо ти е? На оня свят ли ще го носиш? Да не мислиш, че в гроба ще ти стане по-топло? Я гледай каква страшна виелица е забучала. Иди го продай утре в Оряховица. Там в чаршията има един златарин. Той купува тъкмо тези работи. Много е богат. Да го стиснеш за гушата – жълтици ще падат от устата му. Като му го дадеш, ще напълни калпака ти с пари. Че да тръгнеш по пазара, че да си купиш един хубав кожух, че да си вземеш едни хубави ботуши с два пръста гьон – да не ти мокри снегът краката. Я се погледни! Тръгнал си със свински цървули, пробити отдоле, и навои нямаш, ами си увил краката си с две скъсани дрипи. Че остави цървулите, ами де ти ризата? Месата ти се виждат под антерията. Срамота е да ходиш гол. Послушай ме, па си гледай животеца. Зле ли ще ти бъде?
   – Добре де, всичкото, дето го приказваш, хубаво, ами ако тръгна сега, как ще стигна в този сняг до Оряховица?
   – По железницата. Нали затуй са направили хората железница.
   – Отде ще намеря пари за из път? Кой е луд да ме по качи без пари на машината.
   – Лесна работа. Аз ще ти дам, стига да се решиш. Ще ти заема двайсет и пет лева. Защо да не ти дам? Ти си човек, дето не ламти по чуждото. Когато се върнеш, ще ми ги дадеш. За насам пари не ти трябват – кесията ти ще набъбне.
   Дядо Божил стана. Огъна се в антерията, закърпена и на лактите с парчета от чувал, и тръгна да си ходи.
   – Е, как е? – изпроводи го Пъшо до вратата. – Утре, ако сме живи и здрави – на път, а?
   – Ще си помисля тази нощ, че утре пак ще се видим. И него като дам, какво ще ми остане на този свят.
   Виелицата погълна, прегърбения, свит от студ старец, а Пъшо заключи вратата, подпря я с брадвата, духна свещта и се прибра в топлата стая при челядта си.
   Дълго време дядо Божил се блъска в снежната буря, додето стигне в къщи. Като влезе, отърси снега от дрехите си, протегна ръка в тъмнината, пристъпи и седна под камината да си помисли. Заклюма над студеното огнище. Душата му се върна в миналото. Прехвърли хълма на годините и слезе в едно далечно село, над което грееше червена месечина и духаше топъл есенен вятър. Тръгна старецът по една улица, упъти се към мегдана и когато стигна, спря онемял. Напреде му мигом израсна една бесилка от дялани четвъртити дървета и на бесилката се люшна едър мъж с увиснали дълги мустаци и сива конопена риза. В краката на обесения стоеше търкулнат неговият чер калпак, а на калпака светеше златно лъвче.
   – Тате – прошепна глухо старецът и затрепера, – аз съм твоят Божил.
   И старецът се видя такъв, какъвто беше него ден.
   Едно босоножче, прескочило съседния градски плет, изправило се срещу обесения, впило очи към неговите и замръзнало от страх. С ужас детето почна да прегръща и целува краката на мъртвеца.
   – Тате, аз съм твоят Божил, обади ми се!
   Но мъртвият не се обади. Тогава детето уплашено се озърна, грабна калпака и се изгуби в пустата нощ...
   Сълзите задавиха дяда Божила. Той ги избърса с ръкав и утихна. Отвън вятърът налягаше вехтата къща и надуваше закнижените прозорци. Над селото се носеха писъци и вой. Сякаш някой викаше за помощ, сякаш биеше някъде камбана...
   На другия ден, когато се пробуди и погледна през прозореца, видя сняг до гърди. Не се шегува зимата.
   – Ех, да имах кожух, едни ботуши и една кола дърва –– въздъхна той, — да си наръшкам огъня, да си събуя ботушите, че да си постеля в къта под камината кожуха и да си полегна, малее! Огънят пращи! Искри светулкат нагоре в комина, пък аз стоя, гълтам топлинка и се протягам... Прав е Пъшо. Ще трябва да вървя днес. Ако не ида, може да обърне колата и да каже: няма хляб.
   Наистина бяха я наредили двамата – Пъшо ще му дава хляб, додето е жив, а когато умре – за Пъша ще остане къщата и разграденият двор. Ама де да го знаеш кучето: може да му хрумне друго и да рече: няма хляб!
   Тогава дядо Божил се реши, дигна се, отиде към килера, извади от пояса си ключа на раклата, отключи я, напипа го и пак затрепера...
   Пъшо му начете двайсет и пет лева за влака и на тръгване му рече:
   – Хем да не забравиш да си купиш един шал, вълнен, от меките, да има с какво да си загърнеш ушите. А на мене купи един вестник, да прочета новините. Душата ми взе да се стяга за новини. Не съм аз за туй диво село, ама тъй ми било писано.
   Къде пладне дядо Божил се изправи пред оряховската златарница, дълго отърся снега от цървулите си и нерешително почука на вратата. Посрещна го самият златарин, с широк златен ланец на корема и лъскави чепици, които скърцаха. По пръстите му блещукаха елмази.
   – Какво има? – попита златаринът.
   – Дойдох за малко да...
   – Защо си дошел? Да не би да купуваш армаган за Коледа?
   – Не ща. Имам за продан нещо.
   – Какво е?
   – Едно лъвче от старо време. Когато се бихме с турчина, то ми беше на калпака. Аз съм от четата на дяда Капитан Никола, дето го убиха при село Колиби. Ти знаеш ли, го? Капитан Никола – песен има за него, как ще да го не знаеш. От неговата чета съм. Байрака съм носил. Ако беше жив дели Пеню, лясковчанинът, можеше да го попиташ, той да ти разкаже за мене. От бунталъка ми е туй златно лъвче. Най-напред го е носил баща ми Иван Божилов, старият комита, дето го обесиха турците насред село. Ти трябва да си чувал за него. Той ми е баща. От него ми е туй лъвче.
   – Ами защо го продаваш? – попита златаринът.
   – От нужда, синко, от нямане. Голям сиромашлък ме е налегнал. Откак е паднал дълбокият сняг, огън не съм виждал на огнището си. Лани ме научиха да направя едно прошение до царя. Да му обадя кой е дядо Божил, аз де да му се оплача от немотията и да му пиша за лъвчето, дано ми отпусне някоя пенсийка.
   – Направи ли прошението?
   – Направих го зер, петнайсет лева ми взе адвокатинът за него.
   – Ами царят?
   – Нищо. Малко го е еня царят, че някой си дядо Божил от Опъка нямал риза на гърба си и сечал гвоздеи от студ.
   – Я дай да видя лъвчето!
   Старецът бръкна в пазвата си, извади една кърпа, развърза я полека и внимателно подаде на златарина едно жълто малко лъвче с почернели изкривени крака и пробито с гвоздей око.
   Златаринът го пое, сложи очилата си, погледна го от лице, обърна го от опакото, почука го с пръст и рече:
   – Имаш грешка, дядо.
   – Защо?
   – Не е златно туй лъвче, не е.
   – Как? – зина старецът.
   – Не е златно, казвам, тенеке е.
   – Що думаш? Може ли да бъде!
   – Не струва пукнато петаче. Хвърли го на боклука. Сбъркал си, дето си тръгнал чак от село да ми го носиш и да харчиш пари. От кое село беше ти?
   Дядо Божил нищо не отвърна. Попримига, пое лъвчето, завърза го пак в кърпата като нещо безкрайно скъпо, мушна кърпата в пазвата си и излезе.
   Златаринът се засмя подире му.
   – Защо не попита в село някой човек, дето е виждал злато през живота си, ами си тръгнал в тоя студ за града...
   На улицата бедният старец дълго стоя изправен, гледа високите снежни хълмове и мъка като порой течеше в душата му...
   Ей какво било. Туй лъвче, което му беше останало подир толкова гробове на близки хора, тази негова последна радост и надежда, не струва пукнато петаче. Тенеке било. Как тъй може лъвчето да бъде тенеке...
   И нали нямаше пари за назад да се върне с железницата, той тръгна пеша към Опъка. Когато излезе на открито поле и вървя донякъде, изведнъж пътят се свърши. Виелицата го беше заринала. Сега накъде да върви? Нагази старецът дълбоката пъртина, повървя малко, умори се и седна.
   Доде отпочине, лютата виелица емна хълмовете и го затрупа.

Издателство Захарий Стоянов

Ръж в Pimodo