Николай Гогол >> Мъртви души. Петербургски повести

Гогол мечтаел да види хората преродени, честни, благородни...

   За себе си гостът, както изглеждаше, избягваше да говори много, ако пък говореше, то с някакви общи думи, с видима скромност и в такива случай приказките му приемаха малко книжни обрати, че той бил незначителен червей на тоя свят и недостоен да се грижат много за него, че бил изпитал много в своя живот, пострадал на служба за права бога, имал много неприятности, които застрашавали дори живота му, че сега, желаейки да се успокои, търси да си избере най-после място за живеене и че като стигнал в тоя град, сметнал за положителен дълг да засвидетелствува почитта си на първите му чиновници. Ето всичко, що научиха в града за това ново лице, което много скоро след това не изпусна случая да се покаже на губернаторската вечеринка. Приготовленията му за тая вечеринка заеха повече от два часа време и тук гостът показа такава внимателност към тоалета, каквато дори рядко можеше да се види. Подир кратък следобеден сън той поиска да се измие и дълго търка със сапун двете си бузи, натиснати отвътре с езика; после взе от рамото на трактирния слуга кърпата и избърса с нея пълното си лице от всички страни, почвайки иззад ушите, като пръхна преди това два пъти в самото лице на трактирния слуга. Сетне тури пред огледалото нагръдника си, изскубна щръкналите от носа две косъмчета и непосредствено след това се изкуми във фрак с боровинков цвят на ситни точици. Така облечен, той се понесе със собствения си екипаж по безкрайно широките улици, озарени от немощното осветление на прозорците, които се мяркаха тук-там. Впрочем губернаторският дом беше осветен дори като за бал; каляски с фенери, двама стражари пред парадния вход, форейторски викове надалече – с една дума, всичко както му е редът. Като влезе в салона, Чичиков трябваше да зажуми за минута, защото блясъкът от свещите, лампите и дамските рокли беше страшен. Всичко беше заляно със светлина. Черни фракове се мяркаха и летяха поединично и на купчини ту тук, ту там, както летят мухи връз бяла сияеща рафинирана захар през горещо юлско лято, когато някоя стара икономка я счупи и дели на бляскави късчета пред отворен прозорец, всички деца гледат, натрупани наоколо, следейки любопитно движенията на коравите й ръце, които вдигат чука, а въздушни ескадрони мухи, понесени от лекия въздух, се втурват смело като пълни господари и възползувани от полуслепотата на бабичката и от слънцето, което безпокои очите ѝ, облепват сладките късчета, де поотделно, де на гъсти купчини. Наситени от богатото лято, което и без това на всяка крачка им предлага сладки гозби, те са долетели съвсем не с цел да ядат, а само да се покажат, да се поразходят насам-натам по захарната купчина, да потъркат едно о друго задните или предните си крачета или да се почешат с тях под крилцата, или пък, като протегнат предните си крака, да ги потъркат над главата си, да се връцнат назад и пак да прилетят в нови досадни ескадрони.
   Докато се озърне, Чичиков вече бе уловен под мишца от губернатора, който тутакси го представи на губернаторшата. Гостът и тук не се посрами: той каза някакъв комплимент, твърде подходящ за човек на средни години, с чин не много голям и не много малък. Когато съставилите се танцуващи двойки притиснаха всички към стената, той с ръце отзад ги гледа около две минути твърде внимателно. Много дами бяха хубаво облечени и по модата, други бяха облечени с каквото бог дал в губернския град. Мъжете тук, както и навсякъде, бяха два вида: едни тънички, които току се увиваха около дамите; някои от тях бяха такива, че човек мъчно можеше да ги отличи от петербургските, имаха също тъй много чисто, грижливо и с вкус вчесани бакенбарди или просто благовидни, много гладко обръснати лица, също тъй говореха френски и също тъй разсмиваха дамите, както и в Петербург. Другият род мъже бяха пълните или такива като Чичиков, тоест не дотам дебели, ала не и тънки. Те, напротив, гледаха изкриво и отбягваха дамите и току погледваха встрани дали губернаторският слуга не натъкмява някъде зелена маса за вист. Лицата им бяха пълни и обли, някои имаха дори брадавки, а някои бяха и сипаничави; не носеха косата си нито вчесана на перчем, нито на къдрици, нито на „дявол да ме вземе“, както викат французите; косата им беше или ниско остригана, или мазно загладена, а чертите на лицата им бяха позакръглени и здрави: това бяха почтените чиновници в града. Уви! На тоя свят дебелите по-добре от тънките умеят да нагаждат своите работи. Тънките служат повече за особени поръчки или само се числят на такива служби и миткат насам-натам; съществуването им е много леко, въздушно и съвсем несигурно. Пълните пък никога не заемат второстепенни места, а все първи, и щом веднъж седнат някъде, ще заседнат надеждно и здраво, тъй че по-скоро мястото ще затрещи и ще се огъне под тях, но те няма да изхвръкнат. Те не обичат вънкашния блясък; техният фрак не е тъй сръчно скроен, както на тънките, затова пък в ковчежетата им – благодат божия. На тънкия за три години не му остава ни една крепостна душа незаложена в заложната банка; а у дебелия – току-виж изникнали някъде накрай града друга къща, купена на името на жената, после на другия край друга къща, после близо до града — махала, а после и цяло село с всичките му имоти. Най-сетне пълният, след като послужи на бога и царя и спечели всеобщо уважение, напуща службата, прибира се, става руски помешчик, славен руски благородник, гостолюбец и живее, и хубаво живее. А подир него тънките наследници пропиляват, по руски обичай, с вратоломна бързина цялото бащино имане. Не може да се крие, че почти такъв вид размишления занимаваха Чичиков в туй време, когато разглеждаше обществото, и като последица от това бе, че той най-после се присъедини към пълните, дето срещна все познати лица: прокурора с твърде черни и гъсти вежди и с малко намигащо ляво око, тъй че сякаш думаше: „Хайде, драги, в другата стая, там ще ти кажа нещо“ – човек впрочем сериозен и мълчалив; началника на пощата, нисичък човек, но духовит и философ; председателя на палатата, твърде разсъдителен и любезен човек, и всички го приветствуваха като стар познайник, на което Чичиков се покланяше малко на една страна, ала не без удоволствие. Веднага той се запозна с твърде любезния и учтив помешчик Манилов и с малко недодялания наглед Собакевич, който още от първи път настъпи крака му, като каза: „Моля, извинете.“ Веднага му пъхнаха в ръцете една карта за вист, която той прие със също такъв вежлив поклон. Седнаха на зелената маса и вече не станаха до вечеря. Всички разговори се прекратиха съвсем, както става всякога, когато хората се залавят най-после за сериозна работа. Макар че началникът на пощата беше много приказлив, ала и той, щом улови в ръце картите, тутакси изобрази мислеща физиономия, покри с долната си устна с горната и запази това положение през цялото време на играта. Когато излизаше с фигура, той удряше силно масата с ръка и казваше, ако беше дама: „Хайде, дърта попадийо!“ Ако беше пък поп: „Хайде, тамбовски мужик!“ А председателят току бъбреше: „Аз него по мустаците! Аз нея по мустаците!“ Понякога като удряха картите по масата, изхвръкваха изрази. „Е, то се е видяло, като няма с какво, с каро ще захванем!“ или пък просто възклицанията: „Купи! Купите! Пикенция!“ или „Пикендрас! Пичурушчух! Пичура!“, или просто „Пичук!“ – имена, с които бяха кръстили в своята компания боите. Когато свършваха една игра, те спореха, както се полага, доста високо. Нашият гост също спореше ала някак извънредно изкусно, тъй че всички виждаха: спори, ала приятно спори. Той никога не казваше „вие играхте“, а „вие благоволихте да играете“; „аз имах чест да покрия вашата двойка“ и др. т. За да накара по-лесно своите противници да се съгласят за каквото и да е, той всеки път предлагаше на всички сребърната си емфиена кутия с емайл, на дъното на която забелязваха две теменужки, турени за миризма. Вниманието на госта бе заето особено от помешчиците Манилов и Собакевич, за които се спомена по-горе. Той тозчас събра сведения за тях, като още там повика малко по-настрана председателя и началника на пощата. Няколкото въпроса, които им зададе, показаха у госта не само любознателност, но и солидност; защото преди всичко той разпита по колко души селяни има всеки от тях и в какво положение се намират техните имения, а след туй вече поиска да узнае как ги викат по име и по баща. В късо време той успя съвсем да ги омае. Помешчикът Манилов, още съвсем не в напреднала възраст човек, който имаше сладки като захар очи и всеки път, когато се смееше, замижаваше, беше залудял по него. Той твърде дълго стиска ръката му и убедително го моли да му направи чест със своето посещение в село, което, според думите му, било само на петнадесет версти от градската бариера. На което Чичиков с твърде вежливо извеждане на главата, искрено стискане на ръката отговори, че не само на драго сърце е готов да направи това, но дори ще го смята за най-свещен дълг. Собакевич също му каза малко лаконично: „И у мене, моля“, като направи реверанс чрез провлачване на крак, обут с чизма от такъв исполински размер, за която надали може да се намери съответна нога, особено в сегашно време, когато вече и в Русия богатирите почват да изчезват.
   На другия ден Чичиков отиде на обяд и вечеря в полицейския началник, дето от три часа следобед заседнаха на вист и играха чак до два часа през нощта. Там, между другото, той се запозна с помешчика Ноздрев, около трийсетгодишен мъж, отворен човек, който след три-четири думи започна да му говори на „ти“. Ноздрев беше на „ти“ и с полицейския началник и прокурора и се отнасяше приятелски с тях: но когато седнаха да играят на големи суми, полицейският началник и прокурорът извънредно внимателно преглеждаха картите, които имаше, и следяха почти всяка карта, с която той излизаше. На следния ден Чичиков прекара вечерта у председателя на палатата, който приемаше в малко омазан халат гостите си, между които имаше две дами. После ходи на вечеря, у вицегубернатора, на голям обяд – у прекупчика, на малък обяд – у прокурора, който впрочем струваше за голям, на следчерковна закуска, дадена от кмета, която също струваше за цял обяд. Накъсо казано, ни един час не се случваше да остане у дома си и в хотела се връщаше само за да спи. Гостът умееше във всичко да бъде някак на мястото си и се показа като опитен светски човек. За каквото и да почвате разговор, той винаги умееше да го поддържа: ако беше дума за конски завод – той говореше и за конски завод; ако приказваха за хубави кучета, и тука правеше твърде сериозни бележки: когато разговаряха за някое следствие, извършено от държавната палата – той показваше, че не са му непознати и съдийските фокуси; ако разсъждаваха за билярдната игра – и за билярдната игра не грешеше, ако приказваха за добродетели – разсъждаваше и за добродетелите много хубаво, дори със сълзи на очи; за това как се прави горещо вино – и от горещо вино разбираше; за митнишките надзиратели и чиновници – и за тях съдеше тъй, като че сам беше чиновник и надзирател. Но забележително е, че на всичко това той умееше да придава някаква сериозност, умееше да се държи добре. Говореше нито високо, нито тихо, а съвсем тъй както трябва. С една дума, както и да го обърнеш, той беше твърде приличен човек. Всичките чиновници бяха доволни от пристигането на новото лице. Губернаторът се изказа, че той е благонамерен човек; прокурорът – че е сериозен човек; жандармският полковник каза, че е учен човек; председателят на палатата – че е знаещ и почтен човек; полицейският началник – че е почтен и любезен човек; жената на полицейския началник – че е прелюбезен човек. Дори и самият Собакевич, който рядко се отзоваваше за добрите качества на някого, когато се завърна доста късно от града и се съблече съвсем, и легна на кревата до мършавата си жена, каза ѝ: „Аз, душке, бях у губернатора на вечеря, а обядвах у полицейския началник и се запознах с колежкия съветник Павел Иванович Чичиков: един преприятен човек!“ На което съпругата му отговори: „Хм!“ – и го блъсна с крак.
   Такова твърде похвално мнение се състави за госта в града и то трая дотогава, докато една странна особеност и едно начинание на госта или, както казват в провинцията, един пасаж, за който читателят скоро ще узнае, не докара в пълно недоумение почти целия град...

Преводачи Димитър Подвързачов, Константин Константинов

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад (2015)

Чарлс Буковски >> Най-красивата жена в града

28 разказа

   От пет сестри Кас беше най-младата и най-красивата. Кас беше най-красивата жена в града. Полуиндианка, с гъвкаво и странно тяло, с тяло змийско и огнено, и с очи, които му отиваха. Беше дух, затворен в лампа, но не можещ да бъде задържан в нея. Косите ѝ бяха черни, дълги и копринени, със свой собствен живот, така както и тялото ѝ. Кас или имаше прекрасно настроение, или въобще нямаше. Никога не беше равнодушна. Някои я мислеха за луда. Глупаците го мислеха. Глупаците никога нямаше да разберат Кас. Мъжете смятаха, че тя е просто машина за секс и пет пари не даваха дали е смахната или не. А Кас танцуваше, флиртуваше, целуваше мъжете, но щом дойдеше време да го прави с тях, Кас винаги намираше начин да им се изплъзне и да офейка.
   Сестрите ѝ я обвиняваха, че съсипва красотата си и че въобще не използва ума си, а Кас имаше и ум, и душа: рисуваше, танцуваше, пееше, правеше някакви малки фигурки от глина, а когато някой носеше в сърцето или в тялото си рана, Кас искрено страдаше за него. Просто умът ѝ беше нещо различно, умът ѝ просто не беше практичен. Сестрите ѝ я ревнуваха, защото привличаше техните мъже и се сърдеха, че не ги използва достатъчно. Най-често беше добра с по-грозните. От красавците се гнусеше. „Нямат душа – казваше, – нямат живец вътре. Само дето са направени от съвършени малки ушни извивки и нарисувани нослета… Повърхност и нищо под нея...“ Имаше характер, граничещ с лудостта. Имаше характер, който някои наричаха лудост.
   Баща ѝ го бе уморил алкохолът, а майка ѝ бе избягала, оставяйки момичетата сами. Отишли при някакъв роднина, който ги изпратил в манастир, за да се образоват някак си. Манастирът бил тъжно място по-скоро за Кас, отколкото за сестрите ѝ. Момичетата ревнували Кас и Кас ги биела. По цялата ѝ лява ръка имаше следи от бръснач, спомен от две кавги. Имаше и един зараснал белег на лявата буза, който, вместо да намалява красотата ѝ, я подчертаваше още повече.
   Срещнах я една вечер в бара Уест Енд, скоро след излизането ѝ от манастира. Понеже беше най-малката от сестрите, излезе последна оттам. Влезе и седна до мен. Бях най-грозният мъж в града и сигурно затова ме избра.
   „Едно питие?“ – я попитах.
   „Да, може.“
   Струва ми се, че не сме говорили нищо особено онази вечер. Ако имаше нещо необикновено, това беше красотата на Кас. Тя ме избра и това е всичко. Никакъв натиск. Обичаше да пие и пи доста. Сервираха ѝ, макар да не изглеждаше пълнолетна. Може би имаше фалшив паспорт, не знам. Но винаги, когато излизаше от тоалетната и идваше да седне до мен, аз се надувах. Беше не само най-красивата жена в града, но и една от най-красивите жени, които бях срещал. Прекарах ръката си около кръста ѝ и я целунах.
   „Мислиш ли, че съм хубавица?“ – попита.
   „Да, разбира се, но има и нещо друго... нещо повече от това...“
   „Всички ме обвиняват, че съм хубавица. Какво ще кажеш, вярно ли е?“
   „Хубавица не е точната дума, не с достатъчна за теб.“
   Кас отвори чантата си. Помислих, че търси носната си кърпичка. Извади оттам дълга игла за шапки. Преди да успея да я спра, прекара иглата през носа си, малко над ноздрите. Бях ужасен и омерзен. Погледна ме и се усмихна.
   „Сега красива ли съм? Не е ли така, момче?“
   Издърпах иглата и сложих кърпичката си на раната. Няколко клиенти и барманът я бяха видели. Барманът се приближи към нас.
   „Виж какво – каза на Кас, – ако го повториш още веднъж, ще те изхвърля. Тука нямаме нужда от твоите спектакли.“
   „А бе приятел, я се еби в гъза.“ – му каза.
   „Защо не я оправиш.“ – ми каза барманът.
   „Сама ще се оправи.“ – казах.
   „Този нос си е мой – каза Кас – и мога да правя с него каквото, по дяволите, ми скимне!“
   „Недей – казах, –– боли ме.“
   „Искаш да кажеш, че теб те боли, когато пъхам игла в собствения си нос?“
   „Да, това имам предвид.“
   „Добре де, няма да се повтори. Усмихни ми се сега!“
   Целуна ме, смеейки се, като държеше кърпичката на носа си. Когато барът затвори, тръгнахме за вкъщи. Имах малко бира, която изпихме, приказвайки. Тогава разбрах, че тя е човек, изпълнен с добрата и нежност. Раздаваше се, без да го разбира. И едновременно се въргаляше в мрака на дивотата и несвързаността. Шизофреничка. Една прекрасна и чувствена шизофреничка. Може би някой мъж или нещо друго щеше завинаги да я унищожи. Не ми се искаше да съм аз.
   Легнахме и, след като угасих светлината, Кас ме попита:
   „Сега ли искаш или сутринта?“
   „Сутринта“ – казах и ѝ обърнах гръб.
   Сутринта станах, направих две кафета, сервирах ѝ едното в леглото. Усмихна се.
   „Ти си първият мъж, който не пожела да го направим вечерта.“
   „О’кей – казах, – никой не е казал, че трябва да го направим непременно.“
   „Не, чакай, искам го сега. Само малко да се пооправя.“
   Кас влезе в банята. Излезе бързо. Беше съвършена – дългата ѝ черна коса блестеше, очите и устните ѝ блестяха, цялата блестеше. Със спокойни жестове ми показа тялото си и се мушна под чаршафа.
   „Ела, любовнико!“
   Приближих се.
   Приемаше целувките ми с всеотдайност, без да бърза. Ръцете ми потърсиха нейното тяло, погалиха косите ѝ. Влязох. Беше топла и тясна. Започнах да се движа бавно, исках да продължим много. Очите ѝ бяха заковани в моите.
   „Как се казваш?“ – попитах.
   „Какво, по дяволите, те интересува?“ – попита.
   Засмях се и продължих. След това се облече, заведох я пак в бара, но не можах да я забравя. Тъй като по онова време не ходех на работа, спах чак до два часа на обяд, после станах и четох вестник. Бях в банята, когато влезе с едно огромно, като ухо на слон, листо.
   Разтвори ми листото.
   „Откъде знаеш, че ще съм в банята?“
   „Знаех.“
   Почти всеки ден Кас идваше, когато бях в банята. Беше по различно време, но тя много рядко бъркаше и винаги ми носеше по едно огромно листо. После се любехме.
   Един-два пъти ми се обадиха по телефона през нощта и тичах да платя гаранция, за да я извадя от затвора, където я бяха вкарали за пиянство и неприлично държание.
   „Кучета мръсни – казваше, – мислят, че като те черпят по едно питие, ще им легнеш в леглото.“
   „Щом приемаш черпенето, сама си търсиш белята.“
   „Мислех, че се интересуват от МЕН, а не от тялото ми.“
   „Аз се интересувам и от теб, и от тялото ти. Но се съмнявам дали повечето мъже могат да видят в теб нещо повече от едно тяло.“
   Заминах от града за шест месеца, поскитах малко и се върнах. Не бях забравил Кас, но имахме няколко караници, пък и ми се щеше да мръдна малко, да попътувам. Когато се върнах, мислех, че е заминала някъде, но след половин час я видях да влиза в бара Уест Енд и да сяда до мен.
   „Върна ли се бе, копеле?“
   Поръчах ѝ едно питие. Погледнах я. Носеше рокля с висока яка. Никога не я бях виждал облечена така. А под всяко око беше мушнала по една карфица със стъклена глава. Виждаха се само стъклените глави, но там бяха и двете карфици, забити, пъхнати в кожата ѝ.
   „Дявол да те вземе, още ли се опитваш да разрушиш красотата си?“
   „Не бе, глупчо, това е мода!“
   „Ти си луда.“
   „Стана ми мъчно за теб.“ – каза.
   „Има ли някой друг?“
   „Не, никой няма, само ти си. Но правя пиаца. Струва десет долара. За теб обаче – без пари.“
   „Махни тези карфици!“
   „Не, много са на мода.“
   „Правят ме нещастен.“
   „Сигурен ли си?“
   „Да те вземат мътните, да, сигурен съм.“
   Кас бавно издърпа карфиците и ги сложи в чантата си.
   „Защо се караш с красотата си? – я попитах. Защо не щеш да се сприятелиш с нея?“
   „Защото хората смятат, че това е единственото нещо, което имам. Красотата не е нищо, красотата изчезва. Не можеш да разбереш какъв късмет имаш, че си грозен, защото, когато някой те харесва, знаеш, че е за нещо друго.“
   „Добре – казах, – страшен късметлия съм.“
   „Не искам да кажа, че си грозен. Просто така смятат хората. Имаш много интересно лице.“
   „Благодаря.“
   Обърнахме още по едно.
   „Какво вършиш сега?“ – попита.
   „Нищо. Нищо не мога да върша. От нищо не се интересувам.“
   „Аз също. Ако беше жена, би могъл да станеш проститутка.“
   „Не мисля, че бих могъл да понасям тесни контакти с толкова много непознати. Уморително е.“
   „Прав си, уморително е, всичко е уморително.“
   Тръгнахме си заедно. По пътя се заглеждаха по нея. Беше прекрасна, може би още по-красива от преди.
   Пристигнахме вкъщи, отворих една бутилка вино, разприказвахме се. С Кас винаги си лафехме много добре. Говореше тя малко, после замълчаваше, започвах аз. Разговорът вървеше лек и свободен. Много тайни откривахме заедно. Когато говорехме за нещо красиво, Кас се смееше, смееше се от сърце. Беше като голямата радост, която излъчва огънят. Говорейки, започнахме да се целуваме, притиснахме се един в друг. Бяхме възбудени и искахме да легнем. Тогава Кас съблече роклята си и го видях – един грозен и извит белег на гърлото ѝ. Дълъг и дълбок.
   „Дявол да те вземе – казах, – дявол да те вземе, какво си направила?“
   „Опитах със счупена бутилка една вечер. Не ти ли харесвам вече? Не съм ли красива?“
   Дръпнах я в леглото и я целунах. Тя се отдръпна и се засмя.
   „Някои клиенти дават десетарката, а след като се съблека, отказват да го правят. Но вече са платили. Много е смешно.“
   „Да – казах, – ще пукна от смях... Кас, моя мила кучко, обичам те, стига си се самоунищожавала. Ти си най-живата жена, която познавам.“
   Целунахме се пак. Кас плачеше без глас. Усещах сълзите ѝ. А дългите ѝ коси се вълнуваха върху мен като черното знаме на смъртта. Любихме се и любовта ни беше бавна, спокойна и прекрасна.
   Сутринта Кас стана и приготви закуската. Изглеждаше спокойна и щастлива. Пееше. Бях още в леглото и се наслаждавах на нейното щастие. Дойде при мен и ме дръпна.
   „Ставай, копеле! Измий си лицето и пишката и ела да се забавляваме!“
   Онзи ден я заведох на плаж. Беше делник, лятото беше още далече и наоколо беше пусто, по прекрасен начин. Скитници, загърнати в дрипите си, спяха по пясъка. Други, седнали на дървените пейки, си поделяха бутилка вино. Наоколо летяха чайки, обезумели и безгрижни. Възрастни дами по на седемдесет-осемдесет години, насядали по пейките говореха за продажби на наследства от земи на мъртви съпрузи, убити от монотонното и тъпо живуркане. Някакво странно спокойствие се простираше навсякъде и вървяхме, и лягахме, и не приказвахме много-много. Толкова просто и толкова красиво беше да сме заедно. Купих два сандвича, пиене и пуканки и похапнахме, седнали върху пясъка. Прегърнах Кас и така сме заспали за около час. Беше по-хубаво и от любене. Беше един непрекъснат поток, без никакво напрежение. Когато се събудихме, се върнахме вкъщи и приготвих нещо за вечеря. Предложих на Кас да заживеем заедно. Гледаше ме известно време неподвижна и накрая бавно каза: „Не.“ Заведох я в бара, почерпих я едно питие и си тръгнах. На другия ден намерих работа в един завод и бачках цяла седмица. Бях много уморен, за да излизам, но в петък вечер минах през Уест Енд. Седнах и зачаках Кас. По едно време, когато вече бях доста пиян, барманът ми каза:
   „Съжалявам за гаджето ти.“
   „Какво се е случило?“ – попитах.
   „Съжалявам. Не знаеш ли?“
   „Не.“
   „Самоубийство. Вчера я погребаха.“
   „Погребаха ли я?“ – попитах. Бях сигурен, че всеки момент ще я видя да влиза.
   „Сестрите ѝ я погребаха.“
   „Самоубийство ли? Би ли ми обяснил как?“
   „Преряза си гърлото.“
   Пих, докато барът затвори. Кас, най-красивата от петте сестри, най-красивата жена в града. Успях да стигна някак си до вкъщи и отчаяно се упреквах, че не настоях достатъчно да заживеем заедно, а приех нейното „не“. Цялото ѝ държание ми подсказваше, че и тя го желае. Просто не бях го взел на сериозно, бях мързелив и нехаен. Бях заслужил моята и нейната смърт. Бях куче. Не, защо да обиждам кучетата. Станах, намерих една бутилка вино, пих много. Кас, най-красивото момиче в града, на двайсет години, бе мъртва.
   Вън някой натискаше клаксон. Силно и продължително. Оставих бутилката и изревах:
   „ВЪРВИ НА МАЙНАТА СИ, КОПЕЛЕ, ЧУПКАТА!“
   А нощта продължаваше и аз вече не можех да направя нищо.

(Превод Румен Баросов, Панос Статоянис, 1991)

Преводач Марин Загорчев
Издателство Фама (2015)

Георги Томов и Дейна Бренченс >> Докато дишам

Злото има различни лица и проявления...

   София, края на май 1986-а

   Тhe Red Hot Chili Peppers и бутилка българска водка с добавена капачка минерална вода – това я правело „почти руска“. Петнайсетина човека, насядали кой където намери, пият и слушат съсредоточено, опитвайки се да „хванат“ текста. Вяра разглежда отегчено шарената обложка и се чуди през какви ли перипетии е минала издадената в Щатите „тава“, за да стигне до този прашен таван. Не понася алкохол, фънк рокът не е „нейната“ музика, а и при тези децибели не можеш дори да поговориш с някого. Повечето от присъстващите вижда за първи път – срещаш няколко познати на „Попа“ и ето те на „страхотен купон“.
   Внезапно музиката секва и всички вперват очи в младежа, изтръгнал кабела на уредбата – русоляв, късо подстриган, в дънков костюм и светла риза. Преди някой да успее да възроптае, той посочва Вяра: „БутилкаJohnny, ако тя дойде с мен до показния“.
   Някъде работи телевизор – върви заставката на „По света и у нас“. „Тя“ свежда поглед към ноктите на ръцете си – добре оформени, покрити с безцветен лак. При най-лекото помръдване пружините на дивана проскърцват, освен това ръбат ужасно – със сигурност ще ѝ направят синки. Погледите на присъстващите са фокусирани върху нея, тези какво очакват, да кръстосва града с някакъв нахалник? Но как да откаже, става дума за Johnny, направо ще я линчуват. Изправя се решително и под окуражителното ръкопляскане на публиката излиза през вратата и тръгва надолу по зле осветеното стълбище. Чува стъпките му зад себе си, във входа се стеле остра миризма на котешка урина и кисело зеле.
   До магазина – десетина минути бърз ход – стигнаха, без да разменят нито дума. Вътре тя крадешком го разгледа – беше по-възрастен от всичките ѝ приятели, добре сложен, с остра коса, подстригана повоенному. „Вяра“ – подаде ръка момичето, „Стилян“ – дланта му бе твърда и ръбеста като парче керемида, но енергичните му пръсти стискаха внимателно. На неоновото осветление очите му изглеждат виолетови.
   По обратния път Стилян обясняваше какво пият различните нации, като направи уговорка, че може да му се вярва – бил обиколил половината свят като механик на кораб. „Да, това предполага, че сте компетентен по темата“ – подхвърли иронично Вяра, без намерение да участва в разговора. Няколко минути по-късно вече го обсипваше с въпроси за екзотичните пристанища, в които е „слизал“. Вървяха бавно, в майската петъчна вечер пролетта жужеше като медоносна пчела. Когато стигнаха до входа на кооперацията, морякът отключи багажника на паркираната пред входа лада и извади стек цигари Kent. Вяра можеше да се закълне, че видя вътре две бутилки уиски, точно като тази, която бяха купили.
   На тавана ги посрещнаха възторжено, но те не обърнаха внимание на никого, сместиха се един до друг на избушения диван и доближили глави, продължиха да разговарят. От време на време неговите устни докосваха ухото ѝ и от това я побиваха тръпки. Звучаха любимите ѝ блусове на Europe и Aerosmith, но тя не пожела да танцуват, уплашена, че само да помръдне, и ще развали магията.
   Вяра трябваше да се прибере преди дванайсет и Стилян предложи да я закара до тях с колата. Не беше пил, по принцип не пиел. „Влечението на моряците към тежък алкохол и леки жени е романтично преувеличено“ – засмяха се, а после пътуваха в мълчание, нарушавано единствено от нейните указания за пътя. Той не познаваше добре града, живеел във Варна, тук гостувал на приятел. Чакал да му се обадят за следващия курс. Спряха недалеч от дома ѝ, на асфалтираното уширение в началото на парка. По принцип спокоен, в този час на денонощието кварталът изглеждаше напълно замрял. „Чао...“ – промълви момичето, но остана неподвижно, сгушено в седалката. Не можеше да повярва, че едва ли не очаква с нетърпение „нещо да се случи“. Двамата не помръдваха, втренчени в призрачните сенки на дърветата. Стилян изключи двигателя и загаси фаровете – тъмнината погълна гората, тишината захлупи купето и в меката светлина от таблото профилът на мъжа изглеждаше тайнствен, привлекателен, възбуждащ. След кратък миг на колебание Вяра се стрелна към него и го целуна по бузата. Премаля ѝ от мъжкия му аромат, а когато устните им се срещнаха и езикът му се плъзна напред, светът около нея се завъртя бясно и тя започна да пропада, пропада...
   Тази нощ Вяра не можа да мигне, а на сутринта, едва дочакала да развидели, изтича през две къщи от тяхната, нахлу в стаята на приятелката си и трескаво ѝ заразказва за купона предишната вечер. „Да знаеш, това, което пише по романите, е вярно – устните му докосваха ухото ми и направо... ме удряше ток... цялата настръхвах, разбираш ли?! А парфюмът му... направо жесток... от Хаити, там правят вуду магии...“
   Не спомена нищо за целувката в колата...

Художник Любомир Пенов
Издателство Сиела (2015)

Велибор Чолич >> Омнибус Сараево

Портрет на един град и човешката му лудост

   Централната част от нашата хроника е посветена на последния ден и смъртта на Франц Фердинанд и на съпругата му София при прословутия атентат от 28 юни 1914 г., който ще предизвика Първата световна война и падането на три империи – Османската, Австро-унгарската и Руската. По-нататък нашият роман-омнибус ще се занимава с изграждането и разрушаването на един мост; със сънищата на равина Барух Абрамович; с живота и смъртта на една библиотека; духовните предели на южните славяни; с учудващата съдба на една илюстрована книга и големите уши на капитан от Geheime Staatspolizei. В приложението проследихме лудите перипетии по време на войната от 1914–1918 г. на австрийския войник на име Нико­ ла Барбарич – мой дядо по майчина линия, познат също като босненския барон Мюнхаузен.
   На места може да забележим намесата на романизирането, поезията и сънищата в истинската история.
   По-голямата част от цитатите в тази книга са из­ мислени. Други може да са били истински, но бяха преработени за нуждите на разказа. Любопитният читател може да открие в текста няколко арабски поговорки и думи, приписвани на Волтер, Хорхе Луис Борхес, Граучо Маркс, Станислав Йежи Лец, Иво Андрич, Райнер Мария Рилке, Ернст Юнгер, Имре Кертес, Уикипедия, Йохан Волфганг фон Гьоте, Мишел Одиар, Емил-Мишел Чоран...
   Това е само измислица. Исках да я наложа като истинска история, защото по природата си всеки роман е истински. „Романистът – казва Милан Кундера – не дължи отчет никому, освен на Сер­ вантес.

   Първият мост, съграден на това място и отбелязан в инвентарната книга на босненския санджак от 1541 г. под наименованието Мост на козите, бил дървен. Бил построен от някой си Хюсеин Карадагли, син на Сирмерд, художник и зана­ятчия, по професия седлар. В Сараево го наричали Хюсеин сарача или Хюсеин вдовеца, или пък просто чичо Хюсо. Обработвайки кожата като да е коприна, бил известен с майсторлъка си. В магазина му се намирали ботуши и седла, женски жилетки, военни камшици, а също така няколко книги, подвързани с облагородена кожа: издание на арабски на Свещената книга, преработен ръкопис на Ибн Сина, наречен Авицена, персийски философ, мистик и лекар, както и двадесет и четири учебника по математика. В задната част на дюкяна майстор Хюсеин криел също няколко книги на латински: животът на свети Франциск от Асизи, пълните произведения на Августин от Хипон, наречен Августин Пустинника, и сборник с еротични поеми, в който се възхвалявали виното, момчетата и кръвта на девиците. Понякога късно следобед между две молитви Хюсеин изваждал учебник по геометрия, с чиято помощ и с перо в ръка определял земните следи на Божественото присъствие. Като голям пътешественик, мъдрец и песимист Хюсеин прекарвал цели нощи в писане на дълги писма до самия себе си. После ги късал и изгарял, като при ритуал, върху пламъците на вощеницата.
   „Което е отминало, изчезва – казваше си Хюсе­ин, натъжен от пепелта, – а на което се надяваш – го няма; настоящето обаче ти принадлежи. Светът е такъв, какъвто е. Черна мравка върху черен камък – в черната нощ. Господ я вижда. Ето отговорът: човек трябва да работи с дървото и камъка, а не с кожата или коприната, а още по-малко с хартията и мастилото.“


   Хюсеин Карадагли говореше свободно четири езика: турски, арменски, гръцки и босански. Веднъж годишно тръгваше за Истанбул, градът на царете, за да пие вода от Босфора и да наблюдава раждането и смъртта на звездите по небосвода. Преди да построи своя мост поради неясни причини, свързани с проиграни на комар пари, Хюсеин сарачът тръгнал на пътешествие из три латински страни. От Франция си бе донесъл красива кутия за подправки от кедрово дърво, от Испания – сабя, а от Неапол – странна кожна болест. Беше рядък вид херпес, който рисуваше причудливи цветя на злото върху лицето му. Целувката на дявола, защото според мълвата благородният Хюсеин трябвало „да вземе нещо от ръката на невярна жена“.

   Откак си бе отишла жена му, Хюсеин сарачът живееше в къщата си сам, заобиколен от котки. По време на последното си пътуване до т.нар. Западна Европа, посещавайки прочутата библиотека на Барселона, бе открил книгата „За странстването на душите, поглед на астронома върху пътя на звездите“. Авторът бе грък, но както видяхме, нашият Хюсеин знаеше да пише и чете по европейски – от ляво надясно. Връщайки се в Сараево бе разбрал, че можеш да прерисуваш целия Млечен път само взирайки се в очите на котка.
   – И после: който не храни котката – казваше той, – храни плъха...

Преводач Илияна Очкова
Издателство Изток-Запад (2015)

Джонатан Гримуд >> Последният пир

Живял ли е наистина маркиз, който ядял невъобразими неща и замислено се разхождал с домашната си тигрица

През живота си Жан-мари д'Ому непрекъснато се впуска в приключения – борба на живот и смърт с ранен вълк, потушаване на селско въстание, преговори по време на войната за независимостта на Корсика, създаване на менажерия. Маркизът успява да печели уважението, симпатиите и любовта на мнозина, но във всяко свое действие е безмилостно заслепен подобно на любимата си тигрица от маниакалната страст да опита и опише всеки един възможен вкус на този свят. Котка и змия, сготвени заедно, задушена полумаймуна от Индокитай, сирене от кърмата на корсиканска невеста – тъмната любознателност на д'Ому няма граници. Така постепенно той се насочва към невидимата за него бариера със социопатията и в самия край на живота си обречено я прекрачва.

Преводач Надежда Розова

Издателство Гурме Пи Си Ти

Раймундо Кареро >> Историята на Бернарда Соледад, тигрицата от Сертона

В плячкосаната земя...

   Дори нямаха време да разговарят. Мъжете вече бяха отвързали животното, което изпитваше силата на Анрике – пълен с храброст. Полковникът почти изкрещя, когато видя брат си, хвърлен от копитата на коня надалеч, да удря главата си в камък. Укротителят се надигна, още по-куражлия, и се качи на оградата. Конят, голям и силен, скачаше из двора, развял грива, с кръвясали очи, от муцуната му течаха лиги и той не спираше да хвърля къчове.
   Къчове срещу вятъра, къчове срещу оградата. Скачаше като полудял. В един миг Анрике си помисли да се откаже. Прокара ръка през нараненото си чело. Кръвта се стичаше по гърдите му, мокреше кожата му. Междувременно пред него, с очи черни, още по-хлътнали, още по-изпитателни, добре яхнала коня, елегантна, стоеше Бернарда Соледад. С подигравателна усмивка, тя попита:
   – Страх ли ви е?
   – Не, не ме е страх.
   – Тази работа винаги съм я вършила аз.
   – Вие също бяхте и сте тази, която командва несправедливостта. Завзехте всичките земи на нещастните жители на тази област, откраднахте добитъка, присвоихте си конете, разрушихте плантациите...
   – Всичко е направено, Анрике, в името на Пушинана. Полковник Педро Милитау Соледад, моят баща и ваш брат, няма кураж за нищо, некадърен е. Пада се на мен, най-голямата дъщеря, да взема инициативата.
   – Но без тирания...
   – Мъжете разчитат на куража ви, Анрике. Като се борите с дивите коне, вие разбирате, че в живота никой не може да избегне да бъде тиранин...
   Като събра цялата си омраза в зъбите и в мускулите си, Анрике изчака разяреното животно да мине покрай него. Докато скачаше, изкрещя:
   – Тигрица...

Преводач Антония Пеева
Издателство Весела Люцканова (2015)

Анте Томич >> Чудото в Поскокова Драга

За сблъсъка между старото и новото, между традиционния свят на мъжете и новия свят на жените, които знаят какво искат и как да го постигнат

   Първа глава
   разказва надълго и широко за десетките рецепти за приготвяне на качамак, за грешките при прането на цветни дрехи и за супата в пепелника. Двама за малко да бъдат убити, а трети решава да се жени и не се знае кой от тях е повече за жалене

   Високо в планината е Поскокова Драга. Трудно ще я намерите сами, закътана е, защитена като крепост, достъпна единствено през криволичещата теснина, която се разширява неочаквано зад един от завоите в малко карстово поле, а после, само след около двеста метра, завършва с висока, почти отвесна скала. Тук, на тази камениста, рядко огрявана от слънцето земя, има няколко нивички, засети с детелина, няколко реда картофи и нахут, две лехички с лук, отвоювани с мъка от пущинака с драки, ясен и габър. Оранжевите цветове на тиквите греят върху малко сечище, опасано с насип.
   В дъното на долината, току под скалата, се е сгушило селото – десетина изоставени, рухнали и обрасли с треволяк каменни къщи и схлупени яхъри с изпочупени керемиди, а насред цялата тази пустош се кипри бялата двуетажна къща на Йозо Поскок, единствения, който остана да живее тук със синовете си върху отколешния имот на своето пръснало се по света племе. Поскоците се бяха изселили отдавна, бяха се задомили в далечни градове, хванали се там на работа, изучили децата си, забравили и родния край, и своята вековна бунтовническа история.
   Някога те били горди и непокорни люде, разбойници и контрабандисти, които изскачали от стадото, маскирани в овчи кожи, и с късите си закривени ножове колели наред турските бирници, австрийските земемери, югославските жандарми, милиционери и пощаджии. В църковните летописи са описани грижливо ред случаи с този или онзи държавен служител, надценил собствения си авторитет и дръзнал да дойде в Поскокова Драга, а после задълго изчезнал без следа. След бая време чобаните го намирали в някой ров разкъсан от зверовете. Разпознавали го единствено по златовезаната униформа, с която клетникът се пъчел приживе.
   Ала днес това е отколешно минало. Народът се пръсна, прие градските правила и обичаи и те напълно заличиха някогашния див и размирнически нрав, заради който в миналото името Поскок се споменаваше боязливо и само шепнешком, придружено от неизбежната клетва. Остана само Йозо, за ужас на неговата съпруга Зора, от лани покойница.
   Докато все още вярваше, че има смисъл, Зора заклеваше мъжа си да избягат с децата от камънака, от планинската тягост и самотия, от дълбокия непрогледен мрак на зимните нощи, когато само по далечния вълчи вой разбираш, че все още не си умрял и не лежиш в ледения гроб. Молеше го да се преселят някъде на светло, където се чува човешка глъчка, смях и музика, може би нейде край морето, да заживеят и те като хората близо до магазин, ресторант, поща, поликлиника и училище, да имат телефон и течаща вода.
   – По-леко ще ни е, Йозо – шепнеше умолително жената в глуха доба, като го побутваше с крак в постелята.
   – Я се разкарай! – срязваше я мъжът ѝ и ѝ обръщаше гръб. – Ида ли долу, ще трябва да регистрирам колата.
   – Ами че всички ги регистрират. Такъв е редът, човече божи.
   – Аз пък не ща! На кой му влиза в работата кво имам и кво нямам.
   Зора въздъхваше сподавено, а сълзите се търкулваха по страните ѝ. Тъй хлипа и рида през първите десет години от брака им, а после сълзите ѝ пресъхнаха. Млъкна отведнъж и повече никога не продума на мъжа си. Мълком му сипваше чорба в чинията и му оправяше яката на ризата, лягаха си без думи в брачното ложе и ставаха, без да си кажат „добро утро“ един на друг. Даже и онази работа я вършеха в пълна тишина. И тъй над трийсет години. Сякаш беше дала обет пред Богородица, Зора мълча чак дорде не настъпи смъртният ѝ час, тогава погледна за последен път своя спътник в живота и едва чуто прошепна: „Лайно такова“.
   А после умря и остави Йозо с четиримата им вече пораснали, но враждебно настроени синове: Крешимир, Бранимир, Звонимир и Домагой.
   Старият Поскок, свадлив и вечно начумерен мъж, никога не бе изрекъл блага дума, не бе погалил или целунал никого в живота си. А опиташе ли се някой да го целуне, сигурно щеше да го убие на място. Даже и да милееше за някого, не го показваше, а със синовете си имаше и този проблем, че всички бяха по-високи от него. Набитият им въздребен баща все някак ги търпеше, докато бяха по-малки, но щом някой от тях захванеше тринайсетата-четиринайсетата си година и станеше по-висок от него, направо го намразваше и повече не щеше да го види. Те и четиримата се бяха метнали на майчиния си джинс, израснаха едри на бой, широкоплещести мъжаги, а баща им примижваше злобно към тях от жабешка перспектива и с годините се научи добре да премисля, преди да перне някого по главата. Всъщност се боеше малко от тях. И досега при промяна на времето усещаше в костите си последиците от боя си с Крешимир отпреди двайсет години.
   Крешимир, тогава едва ли е бил на повече от седемнайсет, счупи дръжката на секирата и без да се замисли, Йозо го шамароса, а малкият, Бог да го убие, го сграбчи за ревера на дрехата и прас, прас, прас, прас, бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд, бекхенд, форхенд... Крешо вероятно нямаше да е спрял и до ден днешен, ако баща му не го бе изритал неспортсменски с коляно в слабините. Момчето се преви и падна, а Йозо се засили да го довърши. Изрита го два пъти в ребрата, но когато понечи за трети път, малкият го сграбчи за крака. Събори баща си долу, метна се отгоре му, докопа го за косата и взе да блъска тила му в земята. Почти в несвяст, за щастие, Йозо успя някак да откопчи едната си ръка, заби пръсти в очите на Крешо, изскубна се от хватката му и побягна.
   Цял следобед двамата се преследваха по баирите, дебнеха се със сопи из засада и се замеряха с камъни чак докато бащата не остана да лежи полумъртъв под един клен. Крешимир бе успял да му счупи носа, пищяла и две ребра. На смрачаване Йозо се довлече едва-едва на четири крака до къщи, а там на прага стоеше Зора и се подсмихваше злобно и мълчаливо. Радваше се дяволското изчадие, чудовище такова, невеста на сатаната.
   – Смей се, смей се... – промърмори Йозо, като плюеше кръв. – Само да видиш оня другия.
   Наистина и на най-големия син не му се размина по-леко, костта на ръката му над лакътя беше пукната, имаше аркада на веждата и му бяха избити два предни зъба, но по всеобща преценка Йозо бе изгубил двубоя. Оттогава кариерата му тръгна рязко надолу.
   Въпреки последвалите многобройни схватки и с Крешимир, и с по-малките, той вече никога не си възвърна шампионския пояс.
   Откакто жена му почина, беше принуден да разговаря със синовете си повече, отколкото му се искаше. Не излизаше много от къщи, пое задължението да приготвя храна за семейството, защото откри, че харесва готвенето, експериментирането с различни продукти, измислянето на рецепти. Да речем, качамакът. Невероятно е по колко начина може да се приготви. Йозо слага водата да заври, после сипва царевичен грис, а след него, минута преди да се сгъсти сместа, добавя с леко разбъркване веднъж настъргано сирене, друг път пържен бекон с лук, или пастет от дроб, или пък доматен сос, пасиран морков, смлени орехи, канела, мед, сладко от кайсии, плодово кисело мляко... Старецът всеки път се развеселява, щом открие някой нов вкус, даже да не хареса особено на синовете му, които веднъж се продрискаха до един от качамака с какао. Въпреки подобни случки бащата не се отказва. Той би могъл да яде качамак всеки ден.
   Право да си кажем, те това и ядат ежедневно.
   – Аман, с какво го налайняни пак – току ще изпъшка някой от синовете на масата, докато разбърква гнусливо с лъжица лепкавата маса с невероятен кафеникав цвят.
   – С горчица.
   – Ти, тате, не си наред.
   – Моля, моля, на когото не му харесва, ей я кухнята – отвръща Йозо и сочи решително към печката.
   С тази реплика приключва всеки бунт в трапезарията, защото никой друг не ще да се захваща с готвенето. Точно както никой не упреква Домагой, най-малкия от братята, който след смъртта на скъпата съпруга и майка пое грижата за прането. Всички без възражения носят бельо в не твърде мъжествения розов цвят, тъй като Домагой отначало не знаеше, че трябва да пере белите и цветните дрехи отделно.

   Гууу! Гууу! Гу!
   Тихото гугукане отекна над каменистата долина, над дърветата с едва разлистени малки нежнозелени клонки в слънчевото пролетно утро, докато природата още си почиваше. До този момент всичко изглеждаше обгърнато от кротка хармония, никой никому не мислеше зло. Сивият мишелов беше кацнал кротко на върха на дъба, а змиите се припичаха лениво на камънака. Дори вятърът бе стихнал, а росата блестеше по паяжинните нишки. И тогава отнякъде се обади гугутка и внезапно Поскокова Драга бе завладяна от смътно напрежение.
   „Гууу! Гууу! Гу!“, се чу отново, а в кухнята Йозо вдигна поглед от вестника и започна внимателно да се ослушва, също като Крешимир, който сменяше ръждясалия ауспух в гаража. Бранимир и Домагой цепеха дърва на двора и застинаха със секири във въздуха.
   „Гууу! Гууу! Гу!“, обади се невидимата птица за трети път и младежите зарязаха всичко и се втурнаха в приземието на къщата, в малкия килер под стълбището.
   През това време на по-малко от километър от Поскокова Драга по неравния път през теснината подскачаше бялата лада нива на Хърватската държавна електрическа компания.
   – От хиляда деветстотин осемдесет и четвърта – отбеляза суховатият двайсетинагодишен момък на мястото до шофьора, докато прелистваше някакви книжа.
   – Не думай! – възкликна слисан пълничкият, съвсем малко по-възрастен шофьор. – От осемдесет и четвърта не са си плащали тока?!
   – Туй е по документи – подчерта спътникът му. – Може да не са го плащали и отпреди това, ама данните за предните години са архивирани в мазето.
   – Не е за вярване. А ти разпита ли тоз-онзи пращали ли са им предупреждения, хрумвало ли е на някого да им изключи тока?
   – Никой нищо не знае.
   – Айде бе!
   – Никой във фирмата не е и чувал за Поскокова Драга. Може би само старият Неделко. Нали го познаваш, оня куция, дето ще се пенсионира след Нова година. Стори ми се, че той като че ли знае нещо. Погледна ме някак изплашено, като го попитах, ама не пощя нищо да каже.
   – Хм, странно...
   – Рече само: „Ако имаш акъл в главата, не се забърквай в тая работа“. „Ама защо, господин Неделко? – питам. – За какво става дума? Нали в такива случаи винаги изключваме потребителите?“ „Вече те предупредих, малкия – вика ми той. – Остави Поскокова Драга на мира. Забрави, че си чувал някога за нея.“
   – Всичко туй ми звучи като някакъв майтап – реши шофьорът. – А ти провери ли дали там изобщо има хора, дали все още живее някой?
   Спътникът му тъкмо понечи да отговори, че без съмнение, някой живее там, защото се отчита значително изразходване на киловати електроенергия, но думите му се оказаха напълно излишни, защото едно от доказателствата за съществуването на живот на Поскокова Драга тъкмо се появи отдясно на пътя, на десетина метра пред тях, с полуавтоматична пушка, насочена заплашително към предното стъкло на ладата нива. После и отляво иззад един храст се показа още някакъв с пистолет.
   – Кой е тоя? – прошепна учудено мършавият спътник, а шофьорът бързо се окопити, изпсува грозно Създателя на небето и земята, превключи и даде заден няколко метра.
   Но тогава на пътя зад тях изскочи трети мъж, с гранатомет, преметнат небрежно през рамо. За полевия екип на Електрическата компания нямаше отстъпление.
   – Изключи двигателя и сложи ръце на волана! Ръцете отпред, да ги виждам! – заповяда Крешимир, докато приближаваше предпазливо с все още опряна на рамото полуавтоматична пушка и ги държеше на мушка.
   Шофьорът угаси мотора и удари спирачка. После двамата новодошли много бавно и боязливо вдигнаха ръце, като показаха, че са дошли невъоръжени и с миролюбиви намерения. Тримата Поскоци бързо обградиха колата.
   – Е-лек-тро... – засрича с мъка Бранимир надписа над жълтата светкавица на вратата.
   – Електроразпределение – притече му се на помощ Домагой.
   – Излизай! – заповяда Крешимир, като с върха на дулото почука по стъклото на ладата. – И двамата! Излизайте!
   – Ние сме за тока – осмели се да продума шофьорът, докато се измъкваше с широко вдигнати ръце.
   – Има някакво объркване със сметките – добави спътникът му.
   – Няма никакво объркване – поправи го шофьорът, – просто дойдохме да видим има ли някакви...
   – Кой ви праща? – прекъсна го Крешимир.
   – А, такова... – смути се шофьорът. – Ние сме за тока.
   – Чуваш ли какво те пита човекът бе, говедо?! – викна ядно Бранимир, избута братята си и опря дулото на пистолета си в бузата на служителя от Електрическата компания. – Кой ви прати, боклуци такива?!
   – Н-н-ние сме за тока... – повтори още веднъж нещастникът с треперлив гласец. – Никой не ни е п-п-пращал. Дойдохме на своя глава.
   – Крешо, остави ме да го гръмна – помоли Бранимир по-големия си брат. – Като очистя единия, другият ще пропее.
   Крешимир се замисли за миг над предложението, но после поклати отрицателно глава.
   – Води ги вкъщи. Тате ще рече кво да ги правим...

Преводач Русанка Ляпова

Издателство Колибри (2015)