събота, 15 ноември 2014 г.

>> 50 места, които да посетите в България през 2015 г.

Чудесна година за пътешествия

Преоткрийте тръпката от пътуването в собствената си страна
Забележете интересното място на 20 км от дома си, което може би подминавате от години
Вижте крепостите, музеите и църквите чрез легендите и човешките истории
Опознайте България мъничко повече, за да я заобичате мъничко повече

За вдъхновение – 50 идеи от всички краища на България, познати и непознати.
Чакаме ви на планински върхове, в морето, в ритъма на рока и на гърба на кон, с чаша бутиково вино или на разходка по улица на няколко хиляди години. Ще ви срещнем с лешояди, с перфектни местенца за къмпинг, с необикновени музеи, пещери, гробници, дървета, легендарни мостове и, няма как, страхотни пейки, за които вероятно не сте чували... Peika.bg

Издателство Фабрика за книги


Габриеле Мари Кристен >> Мария Терезия

Живот между трона и любовта

Европа, XVIII век.
Бракът по любов е немислим, дори недопустим.
Невръстни младежи и девойки биват съчетавани, за да сложат край на война между две страни или за да скрепят съюза на две страни срещу трета, за да разширят границите на страната или за да попречат на друг да разшири границите си за нейна сметка...
В двореца Хофбург, едно 14-годишно момиче очаква с ужас своята съдба. Защото момичето е първородната дъщеря на императора на Свещената Римска империя и е предопределено да стане императрица, ако не се появи наследник от мъжки пол. И защото е имало неблагоразумието да се влюби до полуда в младеж без шансове за корона.
Мария Терезия Австрийска и Франц Стефан Лотарингски.
Но съдбата този път е на страната на влюбените. Дали от бащинска обич, или все още с надеждата да се сдобие със син, Карл VI разрешава на дъщеря си да се омъжи за своя любим. Но в разцвета на силите си той си отива от този свят, без да остави мъжки наследник. Двайсет и три годишна, бременна с четвъртото си дете, Мария Терезия поема управлението на империята и пред нея, наред с въпроса как да спаси държавата от външните врагове и от вътрешната разруха, се изправя и въпросът как да опази любовта и брака си...

Издателство Емас


Едгар Алън По >> Душите на мъртвите

Всичко това, което виждаме е сън в съня. ЕАП

Душата в самота ще заридай без глас,
сломена в мисълта на гробний камък хладен...
За цялата тълпа ще мине неразгадан
последния ти час...

Бди с примирение ти в тази самота!
Не запустение ще ти открие тя –
душите на онез, умрели по-напред,
но с теб били в света, ще бъдат с теб навред
отново и в Смъртта – и сянка най-подир
ще хвърлят върху теб:
       „Почивай в мир!“

Нощта – една, що бди – ще смръщи черни вежди
и вечните звезди, като далечен хор,
от целий земен свят в миг ще отвърнат взор
със лъч по-слаб, по-блед от тленните надежди.
Но техните очи, покрити сякаш с креп,
червени – без лъчи – ще плуват из простора;
ще бъдат те пожар за твоята умора –
и той, като кошмар, все ще витай над теб!

Тогаз видения из мрака ще възлезнат
и странни мисли в теб ще се вгнездят – уви!
От твоя беден ум те няма да изчезнат,
както роса ноще от скръбните треви!

Вечерникът – божи дъх – въздъхна и изтле –
и бялата мъгла над хълма в туй поле,
подобно сянка зла, загадъчна, потайна,
стои като символ, като предвестен знак –
над дървесата там тя расне в нощний мрак
на всички тайни тайна!

Преводач Георги Михайлов

Издателство Захарий Стоянов


петък, 14 ноември 2014 г.

Евлия Челеби >> Пътепис

По нашите земи

   Най-напред, като излязох от чистата София на 15 реджеб, вървях на изток през онова осеяно с лалета поле и стигнах в село Лозена. След това стигнах в село Хаджи Караман. Това е едно култивирано село в края на едно широко поле, с триста къщи и една приятна джамия. То е достойно дори да бъде град. Цялата околност на това село е свързана в един култивиран пръстен. Оттам вървяхме на югоизток и стигнахме в село Орманлии. И то е разположено в Софийското поле, с една джамия и триста къщи и е изцяло зиамет. Пак по посока на киблията минахме град Ихтиман, българското село Йени кьой и Капалудербенд. Тръгнахме на изток и стигнахме в град Татар Пазарджик. Оттук, понеже казаха, че [по пътя] през Пловдив и Одрин има голяма навалица и оттам да не се минава, се обърнахме към лявото крило и към Стара Загора. По един път вървяхме на север пет часа и дойдохме в село Карнофол. То е гръцко село. Оттам пак за пет часа стигнахме село Румлар, което е вакъф на свещената джамия на Ибрахим паша в Истанбул. Оттам четири часа вървяхме в източна посока и стигнахме в село Кьошелий. Има една добре изглеждаща джамия, която била построена от благодетел на име хаджи Сюлейман и има петдесет хиляди алтъна вакъф. Във вътрешния двор на джамията се намират помещенията на теке, които включват килиите на четиридесет-петдесет нещастници. Това село е разположено в гъста гора. Близо до него и достойно за отбелязване е село Муш, в което е гробницата на Мейтоглу (сина на мъртвия). Лежащият в този гроб почувствал страх и трепет при появата на Гази Мехмед, изкаран бил от гроба и с течение на дните, през времето на Муса Челеби станал един от уважаваните емири. Когато умрял, султам Мехмед Челеби направил [върху гроба му] кубе и устроил вакъф на тази джамия с имарет. Оттам пак се върнахме в село Кьоселий, вървяхме и се разхождахме през култивирани като земен рай села, разположени в Пловдивското поле. След четири часа пристигнахме в град Чирпан...

Преводач Страшимир Димитров

Издателство Изток-Запад


Освалд Шпенглер >> Залезът на Запада [ Том 1 ]

Към фазата на неизбежния творчески упадък...

   Усетът за света на висшия човек – оставим ли настрана кръга от представи на математиката и природознанието и символиката на техните основни понятия – намира своя най-ясен символичен израз в изобразителните изкуства, които са безчет. И музиката принадлежи към тях. Ако в изследванията върху хода на историята на изкуството бяха включвани и нейните много различни видове, вместо да се отделя тя от областта на живописно-пластичните изкуства, то разбирането на онова, за което се касае в това развитие към някаква цел, щеше да е стигнало много по-напред. Но съзидателният устрем, който напира в безмълвните изкуства, няма да бъде разбран, докато различието между оптични и акустични средства се счита за нещо повече от само външно. Не това е, което отделя изкуствата едно от друго. Единствено XIX в. е могъл да надцени физиологичните условия на израза, на възприемането, на поднасянето. Колкото една „пееща“ картина на Лорен или Вато се обръща в същинския смисъл към телесното око, толкова и изпълващата пространството музика от Бах насетне се обръща към телесното ухо. Античното отношение между художествена творба и сетивен орган, което се има наум винаги тук, но по съвсем неправилен начин, е съвсем различно, много по-просто и материално от нашето. Ние четем „Отело“ и „Фауст“, разучаваме партитури, сиреч сменяме сетивото, за да изпитаме въздействието на духа на тези творби в най-чист вид. Тук чрез външните сетива винаги се апелира към „вътрешните“, към истински фаустовското и съвършено неантично въображение. Само тъй може да се разбира непрекъснатата смяна на сцените у Шекспир, сравнена с античното единство на мястото. В пределния случай, какъвто е „Фауст“, изобщо не е възможно изчерпателно peално предаване на съдържанието в цялост. Но и в музиката – от акапелното изпълнение в стила на Палестрина до пасионите на Хайнрих Шютц, фугите на Бах, последните квартети на Бетовен и „Тристан“, зад сетивните впечатления ние преживяваме цял свят други, в който едва излизат наяве цялата пълнота и дълбочина на творението и за който може да се говори и сподели нещо само в сравнителни образи – понеже хармонията извайва пред нас светли, кестеняви, мрачни, златисти цветове, сумраци, вериги от далечни планински върхове, бури, пролетни пейзажи, потънали градове, странни лица. Дълбок смисъл има във факта, че последните творби на Бетовен са написани от глух човек. Сякаш са паднали последните окови. За тази музика и виждането, и чуването в еднаква степен са мост към душата и нищо друго. Този визионерски маниер на наслаждение от изкуството е напълно чужд на гърка. Той опипва с око мрамора, той съвсем телесно осезава пастозния звук на авлоса. Окото и ухото за него са приемниците на цялото търсено впечатление. За нас още през готиката те вече не са такива...

Преводач Десислава Лазарова

Издателство Изток-Запад


четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Ли Бай >> Прокуденият от небесата

Класическа китайска поезия

Живял преди повече от 1300 години, Ли Бай е може би най-значимото име в китайската поезия.

Поезията на Ли Бай е наситена с митологично-исторични отгласи, с възторг от замаха и величието на природата, с копнеж по необята на Безпределното, подхранван и от даоистки, и от будистки нагласи, но същевременно е топла, човечна, изпълнена с болка по отминаващото, с горчивина от разделите, с противоречивия стремеж и към установяване, и към всеподновяващо се странстване.

Преводачи София Катърова, Антоанета Младенова

Издателство Изток-Запад


Тонке Драхт >> Писмото за краля

Той не може да се довери никому...

Затворен през нощта в малък параклис, шестнадесетгодишният Тюри от Кралството на Дахонаут трябва да издържи на последното изпитание, преди да стане рицар – нощното бдение. Но в тишината, нарушавана само от пращенето на свещите, някой похлопва на вратата и непознат глас моли за помощ. Тайно писмо трябва да бъде занесено до крал Юнаувен отвъд Големите планини, писмо, от което зависи съдбата на цяло кралство.
Макар че нарушаването на бдението може да му коства рицарския сан, момъкът поема на път в неизвестното – през гъсти гори и буйни реки, стръмни върхове и бездънни урви, към величествени замъци и непознати градове. Сблъсква се с жестоки врагове, готови да го убият, ала намира и приятели за цял живот.
Като истински рицар Тюри е готов на всичко, за да спази своя обет...

Преводач Василка Ванчева

Художник Борис Драголов

Издателство Емас


Ромен Пуеролас >> Невероятното пътешествие на факира, който се заклещи в гардероб на ИКЕА

Аджаташатру Лаваш Пател мечтае да си купи най-новия модел легло за факири

Приятелите и почитателите му в Индия събират пари за самолетен билет до Франция, където има магазини на шведската верига. Аджаташатру попада в Париж с взет назаем копринен костюм и една-единствена банкнота от 100 евро, отпечатана от неговия братовчед и помощник във всички измами. И тъй като тя му е нужна, за да си купи леглото от пирони, находчивият индиец решава да пренощува в ИКЕА. Скрива се в един гардероб, но същата вечер тази мостра е транспортирана в Лондон. От там Аджаташатру попада в Барселона, след това в Рим и после в Триполи. По време на невероятното си пътешествие той вижда разтърсващи неща, за които не е подозирал, и среща хора, които го променят завинаги.

Издателство Обсидиан


сряда, 12 ноември 2014 г.

Владимир Левчев >> Сънувани

Разкази-хроника за времето и мястото

   Има сънища, които оставят по ярък спомен от дните ни. Понякога сънищата са предчувствия за нещо, което ще се случи на другия ден. Дори дребно, като това, че колата ти няма да запали. Друг път животът става предчувствие за някакъв сън. Както вървиш по майската слънчева улица усещаш, че нещо ще стане. И изведнъж се здрачава. Задухва силен вятър, който носи прах, листа и вестници. Някъде се блъсва прозорец и се счупва стъкло. Небето зад гърба ти е синьо и слънчево. А пред теб, над бетонните блокове вече е черно. Гръм и мълния! Заплисква дъжд. И изведнъж влизаш в съня...

   . . . . . . . . . . . .

   Започнах да пиша първия си роман на седем години. Взех една синя тетрадка по писане, с образа на Ленин на корицата, с тесни и широки редове. Измислих заглавието „Сънищата и спомените на един млад пътешественик.“ После разделих тетрадката на глави. Направих илюстрации с молив към всяка глава. Накрая седнах да попълвам текста по празните страници. Но никога не стигнах до втора глава...
   Един следобед избягах от блока ни в Западния парк, последният до железопътната линия и гората – десететажна жълта наблюдателна кула. Запътих се към Павлово. Там, в стара паянтова къща с клозет на двора, живееше леля Дора – сестрата на баба ми. По правата улица към автобуса виждах в далечината пред мен превзелата две трети от небето Витоша – островърха и лилава, нашарена с бели преспи на фона на сивото небе. Представях си, че там живеят мамонти с дълги бивни. Самата планина си беше един монументален мамонт.
   Вървях по калния тротоар сред едноетажни къщи с дъсчени дворни огради и керемидени покриви, лъскави под дъжда. Качих се в червения рейс за Овча купел, заоблен като сапунерка или като пожарна. До шофьора имаше голям кафяв сандък – като пресен гроб. Или по-скоро приличаше на гигантска кубична футболна топка на кожени ромбове. Там беше моторът. Шофьорът си имаше снимка на Гунди между кормилото и стъклото. Работеше с две ръчки – едната много дълга и полегнала над кожения сандък, а другата къса и права, завършваща с обла топка ... Късата ръчка затреперва и целият автобус захърква приспивно преди да потеглим ...
   Представях си, че това е дилижанс с четири коня. Тръгваме на път през Дивия Запад. Аз съм Поразяващата ръка – така поне ми викат индианците. Имам сребърна играчка-пистолет с капси в джоба на каубойските панталони „Рила“. Нося шушляково яке, вълнена шапка и червени скиорски обувки „пионерки“. Но си представям, че нося кожено яке с ресни по ръкавите, бяла каубойска шапка, островърхи ботуши с ток и сребърни шпори.
   Гледам през прозореца на рейса – вън вали, паважът е кален. Минават цигани с каруца, с парче от конопен чувал под опашката на коня – да не цапа пътя. Мократа му черна глава е с кожени капаци на зачервените очи – за да не се стряска от автобусите и запорожките. Циганите носят мръсни найлони върху главите и раменете си – прокъсани във вятъра. Бият с камшик препускащия кон и балансират прави в хлопащата и подскачаща каруца.
Представям си, че това са индианци, които ни нападат с лъкове. Отбранявам самоотвержено дилижанса с капсовия пистолет. Накрая стигаме без инциденти Овча купел... Върху двора на леля Дора пада вечер. Но всъщност това е къщата на вярната сестра на Поразяващата ръка в Колорадо.
   Така изглеждаше първото ми бягство от вкъщи. И началото на първия ми индиански роман. Така започнах да пиша една дълга история, която още не съм завършил. Но всяка глава е напълно различна от предишната, като два съня в същата нощ...

   . . . . . . . . . . . .

   Бях много влюбен в първата ми жена. Баща ѝ беше грък. Ето какво си спомням от първото ни пътуване в Гърция, в средата на 1980-те години.
   Под мигаща червена лампа една жена – добра и мека – се разголва в потните чаршафи и ме гледа. В стаята с дъсчени тавани ни гледат сънни хора с жълти трескави очи. Жената има сключени вежди. Има две черни гнезда под мишниците и едно между бедрата. Докато чакам да останем сами, тя си сменя лицето. Когато е нежната, зеленооката, с тяло от залезен морски вятър – я помня, обичам я... Когато е с черните сключени вежди – намига, люлее големи гърди... А понякога се смее като нервен момък... Чувам глас в съня си: „Совата – съзиращата в мрака – се изхранва с мишките на лудостта.“
   Навън в горещата нощ прелитат снежинки. Август е. Потракват нанизи от цветни крушки и коледни играчки между мачтите: морето идва в Атина и носи корабите от пристанището... Някой вече вика за помощ. Горещината на тялото ѝ ме възбужда в снега. Жената с променливото лице си тананика гола във вятъра. Възторжено е идващото бедствие... Открехва меките си устни. Аз усещам пулса на изплашената птица в черното гнездо. Бедрата ме прегръщат и морето идва.
   И пак един глас в съня ми, като коментатор зад кадър във филм, ми казва: „Разбираш ли защо Сократ си е изпил отровата безстрашно? Когато Совата, съзиращата в мрака, му е разбила с клюна си главата, той е бил целунат.“

   . . . . . . . . . . . .

   Пак в ония години сънувах и друг еротичен сън, който ми разкри целия смисъл на живота.
Виждах лоша борова гора като настръхнала глиганска четина. И розова луна над нея: празна очна ябълка на спящ с отворени очи човек... Но вече съмва. Билото на Витоша е цялото в мащерка и кантарион. Ветровитото небе е тъмносиня пропаст. Жената в съня ми е гола и голяма като въздуха в тревата. Тя е някак си зад целия пейзаж. Косата ѝ е нощен вятър, а усмивката ѝ – слънце. Диша възбудено, сякаш съска: „Защо се страхуваш? Не ме ли помниш? Не ме ли обичаш вече?“ Аз не я помня. Но ме възбуждат голите ѝ гърди и втренчените ѝ спящи очи... Макар и с мъка, аз се отдръпвам от нея. Знам, че тя е опасна чуждестранна шпионка. Трябва да избягам, а не искам...
   Но изведнъж тя сама изчезва с тъжна усмивка... По залез, на излизане от стадион „Васил Левски“, под тополите с прелитащ ниско над паважа пух, моят най-добър приятел ми казва: „Нали знаеш, че всички сме шпиони на една далечна държава? Денем си изпълняваме мисията. Но всъщност не знаем каква е. А нощем в съня си се свързваме за инструкции с Родината.“
   Така от тогава си тече животът, сън след сън. Но шпионката, която ме вербува тогава все не ми се явява отново.

   . . . . . . . . . . . .

   Стаята остарява постоянно. Има паяжини в ъглите. Пердетата трябва да се перат. Влезли са много мухи. Корнизът е грозен. Вратата на шкафа е счупена. В шкафа е пълно с книжа за изхвърляне. Нo не са изхвърлени, защото между тях има важни документи. Медицинска застраховка. Нотариален акт. Свидетелство за раждане (пожълтяло). Бракоразводно свидетелство (също пожълтяло.). Неплатена глоба от миналата седмица... Отдавна трябваше да боядисам стените... Но нямам време да мисля за това сега! Имам важна работа да свърша до утре... Синът ми порасна и е далеч от България... Но стаята си остава същата. Само остарява.
   Часовникът до леглото цъка като бомба със закъснител. Зад пердето избухва поредния драматичен залез... Опитвам се цял живот да догоня времето. Но колкото повече усилия правя да напредвам, толкова повече изоставам. Догонвам го само, когато се предам на съня.
   Сега се предавам. Падам в леглото. И ми олеква...
   Заспивам с широко отворени към тавана очи. Пердето прави синкава светлината – като море. Прозорецът зад пердето е отворен и навън е горещ късен следобед. Чуват се далечните въздишки на живота. Животът е все така другаде.
   В стаята е сънно. Между мен и тавана плуват бавни мухи. Усещам, че плуват и някакви тъмни невидими риби. Губя теглото си и се издигам над хладния строг чаршаф. С бавни движения плувам нагоре по гръб. Издигам се към тавана. Като балон се издигам между мухите и тъмните риби. Летя...
   О, Боже, можел съм наистина! Реално е. Като в детските сънища...
   Но мисълта за реалност ме събужда. В леглото съм. Със сърцебиене... Претърпях поредния провал.

   . . . . . . . . . . . .

   Библията е до леглото ми. Търся в нея някакъв кораб. Ето, това може да бъде мотото на недосънувания роман. Евангелие на Матея (14:28-31): „ Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. А Той рече: дойди. И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса, но като видя силния вятър, уплаши се и като взе да потъва, извика: Господи, избави Ме! Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: Маловерецо, защо се усъмни?“
Някой ни сънува (1962 –2012 г.)

Издателство Жанет 45

Сънувани в Pimodo

Михаел Енде >> Джим Копчето

Всички приключения на Джим Копчето, Лукас Машиниста, локомотива Ема и Страшните 13

Започнах Джим Копчето – с първото изречение, без всякаква концепция и без да знам какво ще бъде второто изречение и как ще завърши историята. Докато пишех, самият аз очаквах с нетърпение да видя какво ще стане по-нататък...
Първо пиша винаги на ръка. Като си помисля, пиша по-скоро като художник, не като писател: започвам с някое ъгълче и постепенно се оформя цялата картина. Освен това пиша много бавно. Дълго седя над някое изречение и се опитвам да го направя така, че да звучи. Езикът е не само картина, езикът е и мелодия. Михаел Енде

Преводач Ваня Пенева

Издателство Емас

Джим Копчето: Джим Копчето и Лукас Машиниста. Джим Копчето и страшните 13
в Pimodo

Ролан Барт >> Дневник на скръбта

330 датирани фиша

Дневник, който Ролан Барт води в продължение на две години (от есента на 1977 г., в месеците след смъртта на майка му – човека, когото той е обичал повече от всичко на света, – до септември 1979 г.). Тази болезнена загуба (израз на която Барт дава в Camera lucida. Записка за фотографията) преобразува изцяло визията на Барт за света, за възможното възкресение на загубения любим човек чрез образите – писмени или визуални. Животът като любов, смърт, поносимост/непоносимост на болката от загубата (достигащи на места поетичността на хайку) и съкровеният и философски въпрос за възможността или невъзможността да се сподели индивидуалната болка и скръб.


Преводач Валентина Бояджиева

Издателство Агата-А


вторник, 11 ноември 2014 г.

Кен Фолет >> Трилогия XX век. Книга 3: Прагът на вечността

Техният ХХ век – от Виетнам до Берлинската стена

Източногерманската учителка Ребека Хофман открива, че е била шпионирана от ЩАЗИ години наред и извършва спонтанно действие, което ще се отразява на семейството ѝ до края на животите им...
Джордж Джейкс, дете на родители от различни раси, се разминава с кариера като корпоративен адвокат, за да се присъедини към министерството на правосъдието на Робърт Ф. Кенеди, и се озовава в центъра не само на събитията, породили битката за граждански права, но и в една много по-лична битка...
Камерън Дюър, внук на сенатор, се възползва от шанса да извърши малко официален и неофициален шпионаж в името на кауза, в която вярва, само за да открие, че светът е много по-опасно място, отколкото си е представял...
Димка Дворкин, млад сътрудник на Никита Хрушчов, става първокласен агент за добро или зло, докато надпреварата на САЩ и СССР стига до ръба на ядрена война, а неговата сестра-близначка Таня си изковава съдбата, която ще я отведе от Москва до Куба, Прага и Варшава и в историята.

Издателство Студио Арт Лайн


Кърт Вонегът >> Виж пилето

Четиринайсет разказа

Животът в Америка след Втората световна война.
Свят, в който враждуващи семейни двойки, гимназиални гении, служители неудачници и донжуани от малки градчета се мъчат да се пригодят към променящите се технологии, към двойния морален стандарт и безпрецедентното охолство. Историите са едновременно предупредителни и изпълнени с надежда, всяка прелива от характерния вонегътовски хумор и дълбок хуманизъм.

Писмо от Кърт Вонегът до Уолтър Милър, 1951 г., Довдо, Фубар, Да разтръбиш на света, Клубът на Ед Луби, Песен за Селма, Залата на огледалата, Симпатичните малки хора, Здрасти Ред, Ситни капчици вода, Вкаменените мравки, Кралят и кралицата на вселената, Доброто обяснение, Честта на едно вестникарче, Виж пилето, Илюстрации

Преводач Петя Петкова

Издателство Прозорец


Ф. М. Достоевски >> Бесове

За паденията и възходите на човешкия дух

   А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; и бесовете Го молеха да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна се стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околностите. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав ум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им как се спаси бесният.
Евангелие от Лука, 8, 32–36

   Пристъпвайки към описанието на тия толкова странни събития, станали неотдавна в нашия с нищо незабележителен досега град, съм принуден поради неумението си да почна малко отдалече, а именно с някои биографични подробности за талантливия и многоуважаван Степан Трофимович Верховенски. Нека тия подробности послужат само за увод към предлаганата хроника, а историята, която възнамерявам да опиша, тепърва ще дойде.
   Казвам го направо: Степан Трофимович постоянно играеше сред нас една особена и тъй да се каже, гражданска роля и страстно я обичаше тая си роля – дотам, че ми се струва, без нея просто не би могъл да живее. Не че го приравнявам чак до театрален актьор: пази боже, още повече, лично аз го уважавам. Всичко може би се дължеше на навика или, по-добре да се каже, на останалата му от дете благородна склонност към приятния блян за своята красива гражданска позиция. Той например извънредно много обичаше положението си на „подгонен“ и тъй да се каже, на „въдворен“. В тия двете думички има своего рода класически блясък, който веднъж завинаги го бе съблазнил и после, извисявайки го постепенно в собствените му очи в течение на много, много години, го бе покачил в края на краищата на един твърде висок и ласкаещ самолюбието му пиедестал. В един сатиричен английски роман от миналото столетие някой си Гъливер, като се върнал от страната на лилипутите, където хората нямали и педя на ръст, дотам свикнал да минава сред тях за великан, че и по улиците на Лондон, без да ще, викал на минувачите и на файтоните да отбиват встрани и да се пазят, та да не би случайно да ги стъпчел, въобразявайки си, че той все още е великан, а те – мъничета. Та за тия му работи го осмивали и хокали, а грубияните файтонджии дори шибали великана с камшиците; но справедливо ли е било? Какви ли не ни ги погажда навикът? Навикът бе довел до почти същото и Степан Трофимович, но в още по-невинна и безобидна форма, ако можем да се изразим тъй, защото той беше превъзходен човек.
   Аз даже си мисля, че накрая всички и навсякъде го бяха забравили; но пък и не може да се каже, че по-рано е бил съвсем неизвестен. Безспорно, че известно време и той е бил един от прочутата плеяда на славните ни дейци от някогашното поколение, а по едно време – впрочем само за миг, за един много кратичък миг – мнозина от припрените тогавашни хора са произнасяли името му едва ли не наред с имената на Чаадаев, Белински, Грановски и на току-що изгряващия тогава в странство Херцен. Но дейността на Степан Трофимович бе свършила почти в мига, когато бе започнала – тъй да се каже, пометена от „вихъра на обстоятелствата“. И какво излиза впоследствие? Излиза, че е нямало не само „вихър“, но дори „обстоятелства“ — поне в дадения случай. Аз чак сега, буквално тия дни, за голяма моя изненада, но затова пък с пълна достоверност, научих, че Степан Трофимович не само че не е бил „въдворяван“ в нашата губерния, както бе прието да се смята, ами никога не му е бил упражняван дори надзор. Какво нещо било значи силата на собственото въображение! Самият той през целия си живот искрено беше вярвал, че в известни сфери постоянно се опасяват от него, че всяка негова крачка се знае и се брои и че всеки от тримата губернатори, които се смениха у нас през последните двайсет години, още потегляйки насам да управлява губернията и най-вече при приемането ѝ, вече си е имал едно наум за неговата персона, една внушена му от горе грижа. Да беше го убедил някой тогава с неопровержими доказателства, че опасенията му са от край до край напразни, извънредно честният Степан Трофимович непременно би се обидил. А беше между другото човек и умен, че и даровит, човек на науката дори, тъй да се каже, макар впрочем в науката... ами, с една дума, не бе направил кой знае какво в науката и май че съвсем нищо не беше направил. Но нали пък у нас, в Русия, с хората на науката това се случва под път и над път.
   Върна се от странство и блесна като лектор на университетската катедра вече в самия край на четирийсетте години. Успя да изнесе всичко на всичко само няколко лекции и май като да беше за аравитяните; успя също да защити блестяща дисертация относно започналото сякаш да покълва гражданско и комерсиално значение на немското градче Ханау в епохата между 1413 и 1428 година, а също така и за ония особени и неясни причини, поради които това значение тъй и не покълнало. Тая дисертация майсторски и болезнено бе жегнала тогавашните славянофили и едно на ръка, му бе създала сред тях многобройни и яростни врагове. После – впрочем вече след като загуби катедрата – успя да напечата (тъй да се каже, напук и да видят кого са загубили) в месечното и прогресивно списание, което превеждаше от Дикенс и проповядваше Жорж Санд, началото на едно крайно дълбокомислено изследване – май за причините за необикновеното нравствено благородство на някакви рицари от не знам коя си епоха[4] или нещо от тоя род. Във всеки случай прокарваше се някаква висша и необикновено благородна мисъл. Разправяха отпосле, че продължението на изследването било скоропостижно забранено и дори че прогресивното списание си било изпатило за напечатаната първа половина. Твърде възможно и тъй да е било, защото какво ли не ставаше тогава! Но най-вероятно в дадения случай нищо не е имало и че самия автор го е домързяло да си завърши изследването. А лекциите си за аравитяните беше прекратил, защото някой казвал някому, че било заловено (вероятно от ретроградните му врагове) някакво писмо до някого, в което се излагали някакви „обстоятелства“, вследствие на което някой бил поискал от него някакви обяснения. Не знам вярно ли е, но се твърдеше, че тъкмо тогава в Петербург било разкрито някакво огромно противоестествено и противодържавно съдружие от тринайсет души, което насмалко не разклатило основите. Разправяха, че ония уж се канели да превеждат едва ли не самия Фурие. И сякаш нарочно по същото това време в Москва залавят и поемата на Степан Трофимович, написана отпреди шест години в Берлин, на най-млади години, която се разнасяла и разпространявала в преписи измежду двама любители и един студент. Тая поема е сега в чекмеджето ми; получих я още миналата година собственоръчно и прясно-прясно преписана от самия Степан Трофимович и подвързана с разкошна подвързия от червена кожа и с автограф. Впрочем не й липсва поезия, а донякъде и известен талант; една такава особена, но тогава (сиреч по-точно през трийсетте години) честичко пописваха тъй. Да разкажа сюжета, се затруднявам, тъй като, право казано, самият аз нищичко не разбирам. Туй е някаква алегория в лирико-драматична форма, напомняща втората част на „Фауст“. Сцената се отваря с хор на жените, следва хор на мъжете, после – на някакви сили, и най-накрая – хор на душите, още неживели, но на които страшно им се иска да поживеят. Всичките тия хорове пеят за нещо крайно неопределено, повечето за нечие проклятие, но с намеци за най-изискан хумор. Но сцената изведнъж се сменя и настъпва някакъв „Празник на живота“, на който пеят даже насекомите, появява се костенурка с някакви сакраментални латински реплики и доколкото помня, дори един минерал, тоест досущ неодушевен предмет, пропя нещо. И изобщо всички непрекъснато пеят, а ако ли говорят, то само едни неопределени хули, но пак с намеци за висш смисъл. Накрая сцената пак се сменя и се появява един див пущинак, а сред канарите броди някакъв цивилизован младеж, който къса и смуче някакви треви и на въпроса на феята: защо ги смуче тия треви? – отговаря, че просто пращял от изблик на жизнени сили, та търсел забрава и я намирал в сока на тия треви; но че главното му желание било час по-скоро да си загубел ума (може би и излишно желание). След това внезапно пристига неописуемо красив юноша на черен кон и подире му върви ужасното множество на всички народи. Юношата изобразява смъртта, а народите жадуват за нея. И накрая, вече в най-последната сцена, внезапно се появява Вавилонската кула и някакви атлети, които най-сетне уж я завършват с песента за новата надежда и когато вече са я изкарали до върха, владетелят, да речем, на Олимп избягва по един комичен начин, а опомнилото се човечество заема мястото му и започва нов живот с ново проникновение в нещата. Та тая поема, значи, я бяха намерили тогава за опасна. Аз миналата година предлагах на Степан Трофимович да я напечатим поради пълната й в наше време безобидност, но той отклони предложението ми с явно недоволство. Идеята за пълната безобидност на поемата не му хареса и аз дори приписвам тъкмо на това известната студенина към мен, продължила цели два месеца. И какво става? Най-неочаквано, и то почти по същото време, когато предлагах да я напечатим тук – нашата поема я печатат там, тоест в странство, в един от революционните сборници, и изобщо без знанието на Степан Трофимович. Отначало беше се изплашил, хукна при губернатора и написа най-благородно оправдателно писмо до Петербург, два пъти ми го чете и не го изпрати, тъй като не знаеше кому да го адресира. С една дума – цял месец вълнения и тревоги; но аз съм сигурен, че в потайните кътчета на сърцето си беше поласкан необикновено. Само дето не спеше с екземпляра на сборника, който му бяха намерили, денем го криеше под дюшека и дори не даваше на слугинята да му оправя кревата, и макар всеки божи ден да чакаше някаква депеша, гледаше отвисоко. Не дойде никаква депеша. Тогава той се сдобри и с мен, което свидетелства за изключителната доброта на неговото кротко и незлобиво сърце...

Преводач Венцел Райчев

Издателство Захарий Стоянов

Бесове в Pimodo

понеделник, 10 ноември 2014 г.

Патрик Модиано >> Сватбено пътешествие

Те бягат от себе си и от неясното си чувство за вина

   Лятото пак ще дойде, но никога вече горещината няма да бъде така потискаща, нито улиците така безлюдни, както този вторник в Милано. Беше на другия ден след петнайсети август. Оставих куфара си на гардероб и на излизане от гарата се поколебах за момент: слънцето припичаше така жестоко, че бе немислимо да се разхождам из града. Беше пет часът следобед. До влака за Париж оставаха четири часа. Трябваше да намеря някакъв подслон и се насочих към един хотел с внушителна фасада, който бях зърнал отвъд булеварда, на стотина метра от гарата.
   Слънцето не проникваше в коридорите от светъл мрамор и в прохладния сумрачен бар човек имаше чувството, че се намира на дъното на кладенец. Днес този бар ми напомня кладенец, а този хотел – огромен бункер, но тогава спокойно си пиех със сламка някаква смесица от наров сироп и портокалов сок.
   Слушах приказките на бармана, чието лице се е изличило от паметта ми. Говореше на друг посетител и съм напълно неспособен да опиша как изглеждаше той и как беше облечен. Единственото, което се е запазило в паметта ми, е навикът му да излайва от време на време по едно зловещо „ха“.
   Два дни преди това, през нощта срещу петнайсети август, някаква жена се беше самоубила в хотела. Барманът обясняваше, че телефонирали за линейка, но вече било безполезно. Видял жената същия следобед. Дошла в бара. Била сама. След самоубийството полицията го разпитвала. Не могъл да ѝ съобщи много подробности. Била брюнетка. Управителят на хотела изпитал дълбоко облекчение, защото поради малобройните посетители по това време на годината успели да потулят някак си работата. Тази сутрин вестник „Кориере дела Сера“ публикувал кратко съобщение. Ставало дума за някаква французойка. По каква ли работа е била в Милано, и то през август? Двамата се извърнаха към мен, като че ли очакваха да им отговоря. После барманът ми каза на френски: „Тук не трябва да се идва през август. През август в Милано всичко е затворено“.
   Другият го подкрепи, изричайки мрачното си „ха“. И двамата ме изгледаха с укор, за да ми дадат да разбера, че пристигането ми в Милано през август е глупост, дори нещо повече, груба грешка.
   – Можете сам да се уверите – ми каза барманът. – Днес в Милано няма нито един отворен магазин.
   Седнах в едно от жълтите таксита, паркирани пред хотела. Като разбра по колебанието ми, че съм турист, шофьорът ми предложи да ме закара до Площада на катедралата.
   Улиците бяха пусти, магазините затворени. Запитах се дали жената, за която стана дума преди малко, също се бе разхождала из Милано с жълто такси, преди да се върне в хотела и да се самоубие. Едва ли ми е минала тогава през ума мисълта, че гледката на този безлюден град е могла да я подтикне към такова решение. Напротив, ако се замисля как бих могъл да опиша Милано през този ден, в съзнанието ми веднага изникват думите: открит град. Струваше ми се, че градът си е дал кратък отдих, преди отново да бъде погълнат от шума и движението. Убеден бях в това.
   По площада пред катедралата се шляеха туристи с каскетчета, а в началото на пасажа „Виторио Емануеле“ светеше една отворена книжарница. Бях единственият посетител и попрегледах някои книги на електрическото осветление. Беше ли идвала и тя тук, в тази книжарница, в навечерието на петнайсети август? Искаше ми се да попитам мъжа, седнал зад бюрото в дъното, при рафтовете с книги за изкуство. Но не знаех нищо определено за нея, освен че е била тъмнокоса французойка.
   Помотах се из пасажа „Виторио Емануеле“. Целият живот на Милано се бе приютил тук, за да търси спасение от убийствените слънчеви лъчи: деца, струпали се при търговеца на сладолед, японци и германци, италианци, дошли от Юга, които посещаваха града за пръв път. Ако не бяхме се разминали с три дни, можело е да се срещнем тук с тази жена и тъй като бяхме сънародници, сигурно щяхме да се заприказваме.
   Два часа оставаха до влака за Париж. Отново седнах в едно от жълтите таксита, строени в редица на площада, и казах на шофьора името на хотела. Свечеряваше се. Сега, като се замисля, булевардите, парковете, трамваите в този чужд град и горещината, която още повече усилва самотата ви, някак се връзват със самоубийството на онази жена. Но тогава в таксито всичко ми се струваше случайност.
   Барманът беше сам. Пак ми сервира смес от наров сироп и портокалов сок.
   – Е, какво, уверихте ли се... В Милано магазините не работят...
   Поисках да узная дали жената, за която бе казал почтително и претенциозно, че е „сложила край на живота си“, беше живяла дълго в хотела.
  – Не, не... Дойде тук три дни преди да сложи край на живота си...
   – Откъде идваше?
   – От Париж. Отиваше на юг при приятели, на курорт. В Капри... Научих от полицията... Някакъв човек трябва да пристигне утре от Капри, за да уреди формалностите.
   „Да уреди формалностите.“ Какво общо може да има между тези злокобни думи и лазура, подводните пещери и лятното безгрижие на Капри?
   – Много красива жена... Седеше там...
   Той показа една маса в дъното.
   – Сервирах ѝ същото като на вас...

Преводач Румяна Маркова

Издателство Колибри


Милчо Милчев >> Българско кулинарно възраждане

Стари тревненски рецепти

Кулинарни рецепти от Балкана, импровизирани от известния кулинар Милчо Майстора.

Постни чорби и супи, И отново чорби, Бобена чорба – най-българското ядене (и бобени ястия), Оттук-оттам, Бульони, Сосовете – храни или глезотия, Билки и подправки – божи дар от бабината ни градинка, Българска национална кухня, Други месни чорби, Ястия от риба, Пилешки гозби, Ястия от месо, Кебапи, Гювечи, Месни гювечи, Още кебапи, Задушени ястия, Пържени меса, риби и други продукти. Печени меса и други продукти, Разни народни благинки, Домашно консервиране, Консервиране на диворастящи плодове, Рецепта за практични мъже...

Издателство Славена


Сара Уотърс >> Крадлата

Свят, в който трябва да се пристъпва изключително внимателно

Лондон от втората половина на XIX в.
В бордей на злодеи расте Сюзан Триндър. С отглеждането ѝ са се заели две доста съмнителни личности – мисис Съксби, която се грижи за изоставени деца и търгува с тях, и мистър Ибс, който изкупува крадени вещи. Но един ден, когато на прага на дома им пристъпва неотразимият Ричард Ривърс, когото всички наричат Господина, в живота на момичето настъпва рязък обрат.
В типичната за викторианския роман атмосфера на Крадлата ролите на злодеите и жертвите се сменят, а краят е непредсказуем.

Издателство Алтера

Крадлата в Pimodo

неделя, 9 ноември 2014 г.

Карл Сейгън; Ан Друян >> Сенките на забравените прадеди

Кои сме ние? Откъде идваме?...

   Огромната и всеобемаща чернота е разнообразена тук и там от бледи точици светлина – които, щом се приближим, се разкриват като мощни слънца, изгарящи в термоядрени пламъци и осигуряващи топлина на малки парченца от Космоса около тях. Вселената се състои почти изцяло от черна празнота, и все пак броят на звездите е зашеметяващ. Непосредствените околности на тези слънца са незначителна част от Космическия безкрай, но много – може би повечето - от тези радостни, сияйни и гостоприемни околозвездни пространства са заети от светове. Само в нашата галактика, Млечния път, съществуват може би сто милиарда такива – нито много далеч, нето много близо до тяхното си слънце, около което обикалят в тихо гравитационно благоговение.
   Това е историята на един от тези светове, вероятно не кой знае колко различен от много други. История, посветена основно на живите същества, развили се върху него, и най-вече на един вид.
   За да бъде живо милиарди години след зараждането на живота, едно същество трябва да е жилаво, изобретателно и надарено с късмет: неговият път е преминал през толкова опасности. Живите организми оцеляват благодарение на търпението си, например, или на своята ненаситност, или на самотата и изкуството си да се прикриват, или на многобройното си потомство, или на това, че са страховити ловци, или че могат да отлетят в безопасност, или че са бързи плувци, или копачи, или че разпръскват вредни и объркващи течности, или че успяват да проникнат в самия генетичен материал на други, нищо неподозиращи същества. Или просто благодарение на това, че са били другаде, когато хищниците са връхлетели, или реката е била отровена, или хранителните запаси са се стопили. Създанията, на които тук ще отделим специално внимание, съвсем до скоро са били общителни до глупост, шумни, свадливи, дървесни, деспотични, секси, разумни, владеещи различни сечива, с удължено детство и нежно отношение към своите малки. Всяко едно нещо води до нещо друго и за едно мигване техните потомци вече са се размножили по цялата планета, избили са всички свои съперници, развили са технологии, способни да променят света, и са изложили на смъртна опасност както себе си, така и много други същества, с които споделят скромния си дом. Едновременно с това, същите тези същества са се отправили на пътешествие към планетите и звездите...

   Много дълбокомислени люде се страхуват, че нашите проблеми са станали твърде големи за нас, и че ние - по причини, които се коренят в сърцето на човешката природа – сме неспособни да се справим с тях. Те смятат, че сме загубили пътя си, че господстващите политически и религиозни идеологии не са в състояние да променят злокобната посока, към която са се отправили човешките дела. Напротив – благодарение на своята скованост и некомпетентност, както и на неизбежната развала на властта – именно тези учения са подпомогнали процесите, за които говорим. Вярно ли е това, и ако да, то какво можем да направим по въпроса?
   В опитите си да разбере, кои сме всъщност, всяка човешка култура е изобретила свой собствен набор от митове. Противоречията вътре в нас са приписвани на борбата между две съперничещи си, но равностойни божества; или на един несъвършен Създател; или, колкото и да е парадоксално, на конфликта между един разбунтувал се ангел и на Всемогъщия; или на още по-неравната борба между едно всесилно същество и непокорните човеци. Освен това винаги е имало и такива, които са твърдели, че боговете нямат нищо общо с цялата работа. Един от тях, Нанрей Кобори, покойният игумен на Храма на Сияйния Дракон – будистко светилище в Киото - ни е оставил следните думи:
   Бог е човешко творение. И поради това Божествената природа е една плитка загадка. Човешката природа е дълбоката загадка.
   Ако животът и хората се бяха появили преди стотици, или дори хиляди години, може би вече щяхме да знаем повечето важни неща за своето минало. Вероятно щеше да има много малко наистина значителни факти от нашата история, които да са останали скрити. Лесно щяхме да достигнем до началото. Вместо това, обаче, нашият вид е на стотици хиляди години, родът Homo е на милиони години, приматите са на десетки милиони години, бозайниците са на повече от двеста милиона години, а самият живот е на около четири милиарда години. Летописите ни покриват едва една милионна част от пътя назад към началата на живота. Дори нашите собствени начала, основните събития от ранното ни развитие – те също остават трудно достъпни. Не разполагаме със свидетелствата на очевидци. Те не присъстват нито в живата памет, нито в аналите на нашия вид. Дълбочините, до които можем да се гмурнем назад във времето, са патетично, дори тревожно плитки. Преобладаващата част от нашите прадеди остават напълно непознати. Те нямат имена, лица, слабости. Не се споменават в семейните анекдоти. Не можем да си ги върнем – за нас те са загубени завинаги. Не бихме могли да ги различим от Адам. Ако някой ваш предтеча от преди сто поколения – да не говорим за хиляда или десет хиляди – тръгне срещу вас с отворени обятия, или просто ви потупа по рамото на улицата, ще отвърнете ли на поздрава? Или ще се обърнете към властите?...

Издателство Бард


Имре Кертес >> Английското знаме

Свят, в който „Бог е мъртъв“

Будапеща след края на Втората световна война, в годините на комунистическия терор и на въстанието срещу него през 1956 г.
Разказ за сблъсъка на един младеж с историята и изкуството. Сблъсък, в който историята се разкрива като поредица от катастрофи или, по-скоро, като една безкрайна катастрофа. Точно както я описва Валтер Бенямин в прочутия си исторически фрагмент: една единствена катастрофа, която трупа развалини върху развалини в краката на ангела на историята, когото бурята на прогреса отвява с гръб към бъдещето.
След катастрофата на „тоталната война“ в Унгария и в цяла Източна Европа, настъпва катастрофата на „тоталния мир“. Младежът попада в свят, в който всеки по всяко време може да бъде отведен неизвестно къде и неизвестно защо; свят, в който няма нищо постоянно, освен истината на палача; свят, в който възрастните са превърнати в деца, страхуващи се от „караконджули“.
Кулминацията на този опит с историята е случката с английското знаме. Един съвсем кратък, почти незначителен епизод от въстанието срещу „тоталния мир“, в който съчувствието и надеждата, олицетворени от английското знаме, се превръщат в предвестници на смъртта. В перверзния порядък на историята надеждата е превърната в инструмент на злото.
Сблъсъкът с изкуството е не по-малко съкрушителен. Героят на новелата го описва като „крайпътно покушение“. Едно представление на „Валкюра“ от Вагнер, видяно случайно, се превръща за него едновременно в обещание за личен живот и в категорически императив за постигане на цялост между живота и неговото формулиране. Реалността на изкуството, дори и катастрофична, остава неотменима от катастрофата на историята. Кирил Василев, Култура

Преводач Николай П. Бойков

Издателство Алтера


Павел Вежинов >> Бариерата

... аз никога нямаше да премина бариерата...

   И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста. Ставам и започвам да се разхождам нервно из грамадния хол, който всъщност е моето работно помещение. Няма спасение. Усещането за самотата не е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама. Застига ме съвсем ненадейно, мъчи се да ме притисне в ъгъла, край глупавата зеленясала амфора или край фикуса, натикан там от моята чистачка. Едва намирам сили да се изплъзна и да изскоча през вратата, без да изгася зад себе си нито една светлина. Качвам се в асансьора, смъквам се със затаен дъх от четиринайсетия етаж в партера. Знам много добре, че в такава нощ бих загинал, докато ме намерят, ако тая скърцаща катафалка внезапно спре. Качвам се в колата, бързо запалвам мотора. Неговият тих, ромонещ шум, безкрайно по-приятен от бълбукането на прочутите планински потоци, мигновено ме съвзема. Усмихвам се на глупостта си, потеглям бавно. И все пак се чувствувам някак хладно изтръпнал, сякаш са ме извадили от хладилник. Зиморничаво свивам рамене. И отварям прозореца, за да изветрее вонящото дихание на звяра, което ме е преследвало до самата кола. Не знам какво става с мен, май нещо съм се невротизирал, откакто се разведох с жена си.
   Гумите пърпорят под мене меко и монотонно, като дъжд. Свивам много остро към алеята, която ни служи за улица, за да чуя обидения и ободряващ в същото време писък на спирачките. Фаровете задраскват като с пръст тъмните фасади на блоковете. Някой далечен полилей, спипан от светлините им, пламва за миг пред очите ми и угасва. Бялва се и изчезва в небитието тънко дантелено перде. Вече не съм сам, моторът е с мен, напразно ругаят това търпеливо и непретенциозно същество, че бълвало мръсотии. Е, бълва, разбира се, но поне го прави с такт и прецизно, не се уригва като хората на кисело вино и чесън.
   По това време май че е отворен само нощният ресторант на хотел „София“. Паркирах, както винаги, на площада и доста разколебан се пъхнах в елегантния асансьор. Бях се успокоил съвсем, заведението с нищо не ме привличаше. Не съм пристрастен към алкохола, не обичам празни компании, пияни дърдорковци, ласкатели. И все пак това като че ли е постоянната ми среда, натам ме тика всекидневната човешка инерция. Минах през ресторанта, без да посмея да се огледам, и седнах на една отстранена маса. По природа съм недружелюбен, малко навъсен човек, устните ми са винаги здраво стиснати. Знам, че съм търсен, но не разбирам защо. Като че ли неприветливите хора, които само от време на време ще изтърсят някой заядлив парадокс, са много по-силен притегателен център от веселите дърдорковци, особено около жена ми, която събираше около себе си рояци от хора. А сега, вместо да се успокоя, изведнъж се почувствувах в някакъв идиотски вакуум.
   Поръчах си бял италиански вермут, сладникаво и блудкаво питие, което е по-добре да не се пие. Но с какво друго да се налива човек в тоя закъснял час? Едва сега предпазливо се поогледах. Тая вечер ресторантът ми се стори доста празен, поне додето стигаше погледът ми. Беше непривично тихо, тишината сякаш бе фиброзирала между червените кадифени завеси. В нейната призрачна мрежа безшумно, като паяци, се плъзгаха келнерите, сервираха мълчаливо и сръчно. Това май че е най-голямото достойнство на ресторанта, иначе студеното телешко месо, което си бях поръчал, ми се стори доста жилаво. Изпих още един вермут, после едно съвсем сухо уиски, само с една малка бучка лед. Започнах да се разгрявам вътрешно. Както винаги в такива случаи, първо се събужда въображението, протяга тънките си крилца, сини като на водно конче, и се приготвя да литне. Но не успя тоя път, някакъв келнер се приближи до мен и каза учтиво:
   – Канят ви на голямата маса, другарю Манев.
   Не бях видял никаква голяма маса.
   – Кой ме кани?
   – Големия Жан.
   – Пиян ли е?
   – Не, ни най-малко...
   Въздъхнах притеснено. Големия Жан е моят шивач. Наричат го Големия Жан за разлика от Малкия Жан, който все още работи като частник. Не може току-тъй човек да обиди шивача си, особено ако държи да е добре облечен.
   – Кажете му, че след малко ще дойда – отвърнах аз.
   Доядох, без да бързам, студеното телешко и мрачно се понесох към неизвестната маса. Да, Жан наистина бе събрал поне десетина души между своите почитатели и клиенти. Като ме видя, той стана прав в своя безукорно изгладен, хризантемен костюм. Тоя човек, който с такъв вкус обличаше другите, наистина не знаеше как да облече себе си.
   – Няма нужда да ви го представям, всички го знаете.
   Едва ли – помислих с досада аз, докато сядах на почетното място до него. Не бях естраден композитор, за да ме гледат с опулени очи момичетата от модерните кафенета. Все пак имаше няколко познати, нищо особено, един режисьор от анимационната студия, барманката на дневния бар. Изобщо, както напоследък се случва, жените бяха повече от мъжете и по-добре се забавляваха, макар че алкохолът вече бе успял да направи гласовете им доста кресливи. В края на краищата сам си бях виновен, дори острият кинжал на самотата не е така страшен като една леко пийнала, бъбрива и досадна компания.
   И все пак можеше да бъде и по-лошо – ако бяха съвсем пияни, да речем, или говореха за коли и футболни мачове. Тия поне бърбореха нещо за филми, макар и български. Животът ми е пълен с такива празни вечери и ненужни познанства, които понякога ми тежат с години. Стараех се да гледам само в чашата си, да не поемам реплики, да не се усмихвам, да не проявявам излишен интерес към нищо и никого. Изобщо хубавичко се наскучах. И тая вечер навярно щеше да изчезне докрай от паметта ми, ако все пак не се беше случило нещо особено. Но то се случи малко по-късно и сега, както бях изпълнен с досада, нямах никакво усещане, че ме очакват някакви изненади. Само от време на време поглеждах съвсем дискретно часовника си, който си тракаше все така акуратно, без да се интересува в каква компания бях попаднал. И когато сам той ме увери, че времето на доброто възпитание е кажи-речи изтекло, станах, извиних се и си отидох. Разбрах, че Жан никак не е доволен от мене, но какво да правя? Щях да му изпратя покана за някоя оперна премиера, той много обича всякакви премиери.
   Навън бе станало доста хладно, вятърът мъкнеше ниско над града жълти разпокъсани облаци. И катедралата сякаш бе залята с гъст зарзалев сок, кубетата є мътно проблясваха под небето. Никакви хора не се мяркаха по площада освен тия на паметника, запътени към своята безкрайна участ. Нямах никаква връхна дреха, затова побързах да се пъхна в колата. И тъкмо бях потеглил, усетих зад себе си някакво човешко движение. Така се стреснах, че заковах на място колата. И се обърнах рязко назад с чувството, че в следния миг ще ме сполети жестокият удар – на обвита в плат метална тръба, както обикновено се случва. Разбира се, нищо подобно не стана – от задната седалка ме гледаше уплашено женско лице, доста продълговато, опулено, бледо. Едва повярвах на очите си.
   – Какво правите тук? – креснах аз гневно.
   Разбира се, не бях толкова ядосан, колкото засрамен от собствения си страх. Но за ядосване си беше – как тъй ще се пъха без разрешение в колата ми?
   – Нищо, чаках ви – отвърна тя уплашено. – Но вие тръгнахте толкова бързо.
   – Защо ме чакахте?
   – Не ме ли познахте? – попита тя учудено.
   – Откъде да ви познавам? – отвърнах аз почти грубо.
   Разбира се, това не е най-добрият начин да се разговаря с млади момичета. А тя наистина беше съвсем младо момиче, около двайсетинагодишно, в тоя момент ми се стори малко немито и износено.
   – Ами ние бяхме заедно в ресторанта... И вие специално ме погледнахте.
   Глупости – специално! Може и да съм я погледнал, но сигурно съм си мислил за нещо друго. И изобщо не обичам ресторантски момичета, тия малки хоботници, които смучат алкохол много по-добре от организираните хамали. Пък и как да ги види човек, като непрекъснато са обвити в облаци цигарен дим.
   – Е, добре де!... И нима това е причина да се напъхате в колата ми?
   Гневът ми бе преминал, бе се превърнал в леко раздразнение.
   – Ами аз ви чаках! – отвърна тя. – Вие нали казахте по едно време, че ще си тръгвате... А навън ми се стори много студено.
   – Откъде разбрахте коя е колата ми?
   – Нямаше друго пежо... Пък и вратата беше отворена.
   – Да, добре! И за какво ме чакахте?... Ако ми е разрешено, разбира се, да попитам?
   Но тоя вид ирония надали действува на момичета като нея, на младите хоботници, искам да кажа. Тя само примигна и отвърна простичко:
   – Исках да ви помоля да ме заведете до вкъщи... Защото е вече късно и трамваите не работят.
   Е! Не толкова глупав претекст!... Но на такава въдица обикновено кълват по-млади или доста по-стари шарани от мен.
   – Къде живеете?
   – Към Централния затвор – отвърна тя сериозно.
   Ама пък посока! Пък може да не е претекст! Как се бъхта дотам пеша посред нощ! Това си е цяло пътешествие.
   – Виж какво, мойто момиче – отвърнах аз с доста променен тон. – Вие сама видяхте, че изпих няколко чаши... Как да се мотая из града в това състояние? Представете си, че ме срещне някой патрул на КАТ!...
   – Вие нали и без това си тръгвахте? – попита тя учудено. – С колата, искам да кажа...
   – Е, да, но щях да мина по странични, тъмни улици.
   – Да, прав сте, щом е така! – отвърна покорно тя и посегна към вратата.
   Много по-късно, когато това немито и нескопосно момиче по един или друг начин стана част от живота ми, тая нейна примирена покорност щеше да къса из ден в ден сърцето и нервите ми.
   – Чакайте! – казах аз. – Къде тръгнахте?
   – Ами щом е така!
   – Ще ви закарам поне до пиацата за таксита.
   – Не, няма нужда!
   И слезе от колата. Но като видях нейната убита, някак несвястна походка, не разбрах как съм излязъл навън. Като я настигнах, тя плачеше, безмълвно наистина, но сълзите обилно течеха по лицето є. Съвсем се обърках. С моето малко хладно и може би отчуждено сърце все пак не можех да понасям женски сълзи, те винаги ме разстройваха. Изглежда, момичето не беше това, което отначало помислих.
   – Ако нямате пари за таксито – казах аз, – с удоволствие ще ви услужа. Как тъй ще вървите пеша по това време!
   – Не, не! – възкликна тя. – Не, няма нужда!
   Горда на всичко отгоре! Ако не се беше разплакала, щях отново да я нахокам. Горда, пък се пъха в чужди коли!
   – Добре, вървете с мен, ще ви закарам! – казах аз. – Докато не сте се удавили в тия сълзи.
   И тръгнах ядосан към колата си. Тръгнах, но не чух никакви стъпки след себе си. Като се обърнах, тя стоеше с гръб към мен и гледаше към небето тъй, сякаш се готвеше да полети към него. Това усещане беше много силно, струваше ми се, че вятърът всеки миг ще я отвее – толкова лека и безплътна ми се стори в тоя миг.
   – Хайде, защо не идвате? – попитах аз нетърпеливо.
   Тя тръгна послушно към мене, после нерешително спря.
   – Не смея да се върна у дома – каза тя. – Страх ме е...
   – От кого ви е страх?
   – От майка ми... Тя и без това няма да ме пусне по това време. Пък и да ме пусне – все едно. Вие нямате представа що за човек е тя! – В гласа є прозвуча съвсем искрено отвращение.
   – Добре де, тогава какви комедии ми устройвате?
   Тя примига смутено, после каза просто и ясно:
   – Аз... аз си помислих, че вие ще ме поканите...
   Сега ми е трудно да си представя чувствата, които тогава съм изпитвал. Не бях нито стреснат, нито ядосан, нито изненадан дори. От всичко най-малко бях съблазнен, разбира се. Гледах я такава неустойчива, недооблечена, вятърът увиваше роклята около слабичките є бедра. Не усещах никакъв срам в нейните думи, никакво стеснение, но и никакъв порок в същото време, сякаш не говореше с мен, а с леля си. Именно тогава в мен трябва да се е родила милостта или някакво друго чувство, доста непонятно, но все пак естествено. Въздъхнах, вдигнах рамене и измърморих:
   – Ами да вървим тогава!... Няма да ви оставя на улицата...

Издателство Сиела


Йордан Йовков >> Ако можеха да говорят

Една книга без предходница в българската литература. Георги Цанев

   Един бял гъсок – бял отдолу, от човката чак до опашката, но с леки пепеляви петна по гърба и по крилата – стои под салкъма, близо до каменното корито, в което наливат вода за кокошките и от което сега е протекла малка вадичка. Гъсокът си стои все тук и дреме на един крак, прегънал назад дългата си шия като въже, червената му човка скрита между перата на гърба му. Понякога той присяда на земята и като извие шия напред като лебед, позаравя сега човката си в издутата перушина на гърдите си и пак дреме. Синкава ципа, като сянка, минава над очите му и ги затваря.
   Слънцето е вече височко и припича. Това е първа пролетна горещина – навред е зелено, навред цвят, а въздухът е спарен, тежък, слънцето гори. Само под салкъма, пред господарската къща, гдето лежи гъсокът, се извива кръг от черна сянка и е малко хладничко. Извън тоя кръг е жега. Някои кокошки се къпят в праха, някои – между тях и един пъстър, белогривест петел – стоят на сянка край дувара. Повечето кокошки ходят из двора, из градината, а някои са излезли и вън, в полето. Както тичат да ловят скакалци, между тревата се чернеят само опашките им.
   Някаква сянка се плъзва по земята. „Кър! Кър!“ – вика петелът замислено, небрежно и поглежда с едно око към небето. Той е спокоен, но кокошките, които се къпят в праха, скачат на крака, ония от полето се спасяват с луд бяг, като крещят уплашено и си помагат в бягането и с крилата. Но тревогата изведнаж спира: голямата птица, която лети над чифлика, не е орел, а щъркел. Ето го, присвил крилата си надолу и отпуснал дългите си крака като котва, той се спуща на гнездото си на саплъка. И изтраква оттам като клепало. Гъсокът, който повече от любопитство наблюдава с едно око нагоре, отново застава на един крак и задрямва.
   По едно време излиза Галунка от къщи с едно решето в ръце. Тя още не сварва да извика: „Кът! кът! кът кът!“ – и от всички страни, със същия луд бяг, с крясък и с отпуснати крила, за да тичат по-бързо, също както бяха правили преди малко, когато мислеха, че има орел - кокошките идат към нея. Около Галунка се събира голям гъст и пъстър куп, сред който тя, като гребе от решетото, хвърля шепа след шепа просо, което светва във въздуха на златни струи. Някоя кокошка подскача и изкрещява, клъвната от друга. Други се сбиват, настръхнали, с разрошени шии. С една дълга пръчка Галунка турга ред сред тоя гладеи и немирен народ - по-чуква лошите, които се кълват, почуква и много лакомите, за да идат по-назад, та да могат и по-слабите и по-малките да си клъвнат и те нещичко.
   Но ето че Галунка сякаш забравя кокошките. Тя и без това е свършила вече просото, но си държи едната ръка в решетото и усмихната, зарадвана, гледа настрана: гледа една сива патица, сива като яребица, също като яребица поръсена с тъмночервени капки по гърдите, с тънък бял пръстен около шията. Около нея, като живи, пъргави буболечки, ходят из тревата малки патета, черни, с жълти петна като очи, с широки човчици като лопатки.
   Сивата патица е любимката на Галунка. Патиците, както се знае, рядко люпят и с яйцата им насаждат кокошки, но сивата патица беше измътила сама – още една причина, за да я обича Галунка. Никой не беше я видял кога ходи, кога несе в гнездото си – там, в най-забутаното място на градината, край дувара, сред гъста и висока коприва. Тъдява бос човек не можеше да пристъпи, защото всетам хвърляха остри ръждясали тенекии и късове от стъкла, пък и всеки се страхуваше, че има там змии. И его оттук, от тоя буренак, сивата патица изведе един ден челядта си.
   Галунка остави кокошките, хвърли пръчката. От решетото тя извади един череп от счупена паница, в който имаше забъркани трици, взе от тях и хвърли на сивата патица. Като същи бръмбарчета, бързи, лакоми, патетата се нахвърляха на триците, като идеха чак до ръцете на Галунка, а майка им, патицата, стоеше настрана. И искаше да избяга, и не можеше да ги остави. Меко, пресипнало погракваше.
   – Ела де, страхливке, какво бягаш такваз – говореше и Галунка. – Ух, каква си дивачка... Луда...
   С подигната глава, изгладена, спретната, патицата като че щеше да хвръкне – толкоз много приличаше на дива. Неопитомена беше, недоверчива, хубавица беше и все пак имаше майчинско сърце.
   „Колко жени, докато са момичета, само защото са по-весели, по-палави – мислеше си Галунка и имаше пред вид и себе си, – смятат ги за некадърни да свъртят дом и къща, а те отпосле стават най-добри къщовници и най-добри майки.“
   Такава беше и сивата патица и затуй Галунка си я обичаше. Като и се нагледа, като изтърси на тревата всички трици, все тъй усмихната, със запретнати обли ръце, хубава, Галунка се обърна да си влезе в къщи. Сега тя забеляза, че на мястото, гдето беше хранила кокошките, нямаше нищо - нито просо, нито кокошки. Всички бяха се пръснали пак из двора, из градината, из полето. Само гъсокът си седеше под салкъма, близо до коритото, и гледаше към избата. Тоя внимателен поглед, тия остри червени зеници, които чакат нещо, напомниха на Галунка, че има още една работа. Тя остави решетото на стълбата и влезе в избата. Гъсокът стана и подигна глава.
   От тъмния отвор на избата, като от много далеч, се чу вик на гъска. На тоя вик гъсокът отговори с друг, пронизителен вик, издигна единия си крак, подържа го и го спусна пак на земята. Една гъска, също тъй бяла с пепеляви петна, излезе от избата. Тя беше насадена и мътеше там. Още по един вик от едната и другата страна, след туй гъсокът и гъската се срещат и радостно си забъбрюват нещо.
   След туй, като се поклащат, близо един до друг, те тръгват из двора. Галунка им изнасяше мамулени зърна, ядяха двамата. По-право, ядеше само гъската, а той, доволен, я гледаше. После пак тръгваха из двора, като все си бърбореха нещо.
   Така те се разхождаха наедно, докато гъската си починеше. Галунка дохождаше и я затваряше в избата. Отвътре, неясно, като от много далече, се чуваше вик, на него отговаряше гъсокът. След туй, някак глупаво учуден, като втрещен, той гледаше затворената врата на избата. Опитваше се да походи из двора, поклащаше се като пиян и тук-таме, лениво и без желание, откъсваше си по някой стрък трева. На едно място той спира невеселата си разходка, обръща се и се ослушва: като че го вика някой. Той се връща, отпуща се на тревата под салкъма и гледа към вратата на избата.
   Тук той прекарва до вечерта, на същото място е и на другия ден. Опитва всички начини на дрямка:на един крак, приседнал на земята, с обърната назад глава или с глава към гърдите. Тъй той дочаква часа, когато Галунка ще нахрани пак кокошките, ще се порадва на дивачката и след туй ще пусне гъската. И пак ще се поразходят с нея и ще си бъбрят. Но ето, случи се тъй, че два дни поред Галунка не пусна гъската. Но усмихната, весела, слизаше пак бързо-бързо в избата и все поглеждаше гъсока. А той все тъй учудено и втрещено гледаше към вратата на избата. Чуваше някакви нови, някакви странни звукове. Не лягаше вече, а с подигната глава гледаше и слушаше.
   На третия ден Галунка, все тъй усмихната, отвори вратата, чу се отвътре, задавен и далечен, викът на гъската – отговори и, както винаги, и гъсокът. Но тоя път викът му беше висок, тържествен. Пред Галунка, през прага, с гъската заедно, наизскачаха десетина патета, жълти, пухкави. Гъсокът не тръгна към тях, остана на мястото си. Загледа ги с едно око, с друго. После стана нещо неочаквано: гъсокът дигна единия си крак с черна сгърчена ципа, подържа го като изтръпнал и го пусна. После дигна и другия. И току заскача, затапа ту с единия си, ту с другия си крак, ту по-бързо, ту по-бавно, като че заигра хоро. И все дигаше глава, и все се кокорчеше някак смешно и важно.
   Като свърши танеца си, гъсокът отърча към патетата, простря над тях шията си, същото направи и гъската, и малките – и всички наедно забъбриха шумно, радостно. Като че тая среща я бяха чакали отдавна от едната и от другата страна и имаха много нещо да си кажат.
   Изведнаж гъсокът остави патетата, спусна се върху Аго, който идеше откъм дама, и го задърпа за панталоните.
   – Ух, какъв е... хапе... Като куче хапе... Хайде! Марш! – викаше Аго и махаше с ръце, за да пропъди гъсока.
   Патетата, с гъската посред, тръгнаха към вратника. Гъсокът се спусна и засъска подир едно куче. После на пътя му се изпречи белогривестият петел, гъсокът пропъди и него. През вратника семейството излезе вън на поляната. Тревата беше чиста, топла, огряна от слънцето. За пръв път патетата се учеха да пасат: някое залавяше стрък трева, теглеше с всички сили, тревицата се скъсваше и патето се търкулваше на земята. После започваше изново. Същото правеха и другите. С подигната глава, като войник, с дързък и зъл огън в червените си зеници, гъсокът се оглеждаше на всички страни, готов да посрещне всяка опасност.
   Галунка не се погрижи вече за гъските. Тя беше вече при сивата патица и, както винаги, гледаше я усмихната и и се радваше.
   – Ела, дивачке... Ела, хубавице - говореше и тя.
   И докато патенцата и, повечето черни, с малки жълти петна, с широки човчици като лопатки, се трупаха като чевръсти буболечки около триците, сивата патица стоеше все настрана.
   – Дива си, дива... - говореше и Галунка.
   Тя наистина беше дива. Но беше хубава, с пригладени пера, напета, червена по гърдите, като яребица. И добра майка беше – сама, без ничия помощ, беше извела челядта си из гъстия страшен буренак, гдето имаше нахвърляни зелени стъкла и се въдеха змии. Дивачка

Издателство Захарий Стоянов