събота, 8 февруари 2014 г.

Румяна Пенчева >> Българинът по света в началото на ХХ век

Пътеписи

Какъв е погледът на нашите сънародници към света четвърт век след Освобождението?
Антологията илюстрира порасналото самочувствие и копнеж за нови познания, любопитството ни към чужди земи и нрави. Нашата литература и литературна история не познават до този момент такъв тип на подбор на пътеписни текстове, който да свидетелства за опознаването на духовната нагласа, за мотивацията и освободеното мислене на българина в зората на ХХ век, а именно пътувания в литературно необходени земи до възможно най-отдалечените и екзотични места – Хавайските острови, Северна Америка, Африка, Япония.
Литературните резултати – пътеписите „Сандвически или Хавайски острови“ от Данил Руевски (1902), „Отиването в Америка и връщането ми“ (1904) от Христо Н. Соколов, Ради В. Радев с „В южните страни. Египет, Южна Арабия, Източна Африка“ (1906) и „Пътьом през Япония“ (1907) от Антон Бозуков, нямат повторна публикация. Но и без конюнктурни доводи предлаганите текстове носят интересна и днес информация и неизгубена актуалност...

Издателство Кибеа



Джон Гришам >> Време да убиваш

Убийство или екзекуция? Правосъдие или отмъщение?

   Изслушването на страните, типично за Булард, бе траяло по-малко от двайсет минути. Правосъдието понякога беше светкавично в тази зала. Джейк разговаряше с другите адвокати и наблюдаваше как тълпата се изнизва мълчаливо през огромната дървена врата в задната част на залата. Карл Лий не бързаше да си тръгне и направи знак на Джейк да го последва. Отидоха в ротондата. Карл Лий искаше да поговорят, затова се извини на останалите и обеща да се види с тях в болницата. Двамата с Джейк тръгнаха по виещата се стълба към първия етаж.
   – Много съжалявам, Карл Лий.
   – Да, и аз.
   – Как е тя?
   – Ще се оправи.
   – Как е Гуен?
   – Добре, надявам се.
   – А ти?
   Вървяха бавно по коридора към задната част на съда.
   – Още не мога да го повярвам. Само преди двайсет и четири часа всичко си беше наред. А я ни виж сега. Малкото ми момиченце лежи в болница и от цялото му тяло стърчат маркучи. Жена ми не е на себе си, момчетата са уплашени до смърт, а пък аз – аз мисля само как да пипна тия копелета.
   – Бих искал да ти помогна с нещо, Карл Лий.
   – Можеш само да се молиш – за нея и за нас.
   – Знам, че боли.
   – Джейк, ти също имаш малко момиченце, нали?
   – Имам.
   Карл Лий не каза нищо и те закрачиха мълчаливо. Джейк смени темата.
   – Къде е Лестър?
   – В Чикаго.
   – Какво прави там?
   – Работи в стоманолеярен завод. Хубава работа намери. Ожени се.
   – Шегуваш се. Лестър женен?
   – Ами да, взе бяло момиче.
   – Бяло! Какво търси той с бяло момиче?
   – Нали го знаеш какъв е. Винаги си е бил амбициозен негър. Тръгнал е насам. Ще пристигне през нощта.
   – За какво идва?
   Спряха при задния вход. Джейк повтори въпроса:
   – За какво си идва Лестър?
   – Семейни работи.
   – Да не сте намислили нещо?
   – Не сме. Иска само да види племенницата си.
   – Не се самонавивайте.
   – Лесно ти е на тебе да го кажеш, Джейк.
   – Така е и все пак...
   – Ти какво би направил, Джейк?
   – Не те разбирам.
   – Имаш малко момиченце. Да предположим, че то лежи пребито и изнасилено в болницата. Какво щеше да направиш?
   Джейк се загледа през стъклената врата. Не знаеше какво да отговори. Карл Лий чакаше.
   – Не върши необмислени неща, Карл Лий.
   – Отговори ми. Какво щеше да направиш?
   – Не знам. Не знам какво щях да направя.
   – Хайде да ти го кажа така. Ако това беше твоето малко момиченце, а ония двамата бяха негри и ти можеше да ги пипнеш, какво щеше да направиш?
   – Щях да ги убия.
   Карл Лий се усмихна, после се засмя.
   – Сигурен съм, че щеше да го направиш, Джейк. А после щеше да докараш някой от големите адвокати, който да обясни, че си луд, точно както ти направи на делото на Лестър.
   – Не сме твърдели, че Лестър е луд. Само казахме, че Боуи си е просел убийството.
   – И ти го отърва, нали?
   – Отървах го.
   Карл Лий отиде до стълбището и погледна нагоре.
   – Оттук ли минават, за да стигнат до залата? – попита той, без да поглежда Джейк.
   – Кои?
   – Ония двамата.
   – Да. Най-често ги прекарват по тези стълби. По-бързо е и по-безопасно. Спират полицейската кола точно пред входа и бързо ги качват по стълбите.
   Карл Лий отиде до задната врата и погледна към верандата.
   – Колко дела за убийство си имал, Джейк?
   – Три. На Лестър и още две.
   – Колко от тях бяха на черни?
   – И трите.
   – Колко спечели?
   – И трите.
   – Значи много те бива да оправяш негърски стрелби, а?
   – Като че ли да.
   – Готов ли си за още една?
   – Не го прави, Карл Лий. Не си струва. Ами ако те осъдят и те пратят в газовата камера? Какво ще стане с децата? Кой ще ги отгледа? Онези негодници не струват чак толкова.
   – Току-що ми каза, че и ти ще го направиш.
   Джейк отиде до вратата и застана до Карл Лий.
   – При мен е друго. Аз вероятно ще се отърва.
   – Как?
   – Бял съм, а тук сме в окръг на бели. С малко повече късмет съдебните заседатели ще бъдат само бели, които, естествено, ще ми съчувстват. Тук не е Ню Йорк или Калифорния. Приема се, че мъжът е в правото си да защитава своето семейство. Съдебните заседатели ще преглътнат едно убийство.
   – А при мен?
   – Казах ти вече, че тук не е нито Ню Йорк, нито Калифорния. Някои бели ще ти се възхитят, но повечето ще искат да те видят на бесилката. Много по-трудно е да те оправдаят.
   – Но с твоя помощ може и да стане, нали, Джейк?
   – Недей, Карл Лий.
   – Нямам избор, Джейк. Няма да намеря миг покой, докато тия негодници не пукнат. Дължа го на моето малко момиченце, дължа го на себе си, дължа го на моите хора и ще го направя.
   Те излязоха навън и тръгнаха по алеята към Вашингтон Стрийт. Подадоха си ръце. Джейк обеща да се отбие на другия ден в болницата, за да види Гуен и семейството.
   – Джейк, още нещо. Когато ме арестуват, ще дойдеш ли да ме видиш в затвора?
   Джейк кимна, преди да помисли. Карл Лий се усмихна и тръгна по тротоара към пикапа си...

Издателство Обсидиан

Време да убиваш в Хеликон


петък, 7 февруари 2014 г.

Владимир Полеганов >> Деконструкцията на Томас С.

Странни разкази за хора, чиито светове са преобърнати или променени от сънища, отражения, машини, текстове и най-обикновени птици

   Когато се обърнах към улицата, видях приближаващ се към моята маса мъж. Висок и в черно, с лице, осенчено от широка шапка, перфектният непознат. „Може ли?“, попита ме и посочи свободния стол срещу мен. Кимнах и на него, без да се усмихвам. Беше артист, сигурна съм. Един от онези, които разиграват сценки за малка публика, която предварително си е платила. Такива имаше в почти всички квартали. Веднъж аз, сестра ми, Лано и Нари си поръчахме един. Сценарият ни беше следният: актьорът отива при първата беловласа жена, която види, и започва да й говори на измислен език, да ръкомаха над нарисувана с шарени моливи „карта“ на Града, а когато тя, не издържайки, реши да продължи по пътя си, той да падне на земята, да се свие и да започне да плаче. Получи се добре, но не повторихме. Огледах се за публиката му. Предполагах, че щом съм участвала в подобно нещо преди, ще мога да забележа издайническите черти по лицата на зрителите. Стиснати устни или големи паузи между вдишванията и издишванията, побелели кокалчета на пръстите или тресящи се колене, но най-често немигащи очи и зяпнали усти. Хората често забравят за погледите на другите. Е, тази публика беше явно от професионалисти или новаци ентусиасти. Почти никой не гледаше насам, дори с периферното си зрение не улавях завъртания на любопитни глави. Не чувах и подозрителни шушукания. Реших все пак да се усмихна на мъжа. Исках да видя какво са измислили хората, които му плащат. Той не ми отвърна с усмивка, направо заговори: „Наслаждавате ли се на престоя си в квартала?“ Казах му, че да, тук ми харесва и съм доволна. Добавих и че явно ми личи, че съм от друго място в Града. Тук вече той се усмихна, но не каза нищо. Оставих паузата да се разширява колкото си иска или колкото той реши. Нямах намерение да му подавам още кукички, за да върви по-гладко представлението му. „Може би е редно да се представя. Името ми няма значение, но ще ви го дам: Флан...“, започна да казва. Кимнах, за да разбере, че ми е достатъчно. „Работя за една организация, която със сигурност не знаете, и която не съществува официално.“
   Тайни служби в Сенчестия квартал – колко оригинално! „Знанието за нея се предава по кръв. По наследство, искам да кажа. Това обяснява защо не е известна, но вярвайте, ние работим за доброто на Града.“ Попитах го какво значи това. „Винаги има опасност.“ Хареса ми как, докато казваше това, един облак мина пред слънцето и хвърли сянка върху масите. Природата беше на страната на изкуството този следобед. „Наблюдаваме ви от известно време. Разгледахме сънищата ви и ни се сториха много интересни. Мислим да работим с вас още. И бихме желали да нямате нищо против.“ Тук се засмях. Трябваше да се засмея, така го усетих. И се засмях. Той изчака да свърша и ме погледна. Очите му повтаряха току-що казаното. Попитах го с какво толкова им помагат „сънищата“ ми. (Той се усмихна, когато направих кавичките с пръсти.) „Отговарят на наши наблюдения. Върху определени хора.“ Наведе се напред към мен. „Които искат да напуснат Града.“ Значи съм някакъв ониро-копой, който не знае, че е такъв. Нещо такова го попитах. Само ми се усмихна, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам визитка. Не я взех. Той изчака с протегната ръка още малко и остави картончето на масата. Само че не беше визитка, а обикновено парче бял дебел лист. Бях сигурна. Дори не я погледнах втори път.
   Разделихме се с усмивка – моята разбираща, неговата – загадъчна. Идеални за ролите ни. Макет на Града в Инструментариум

Издателство УИ Св. Климент Охридски



Зюлфю Ливанели >> Серенада

Серенада вдига завесата пред историческите табута, за да не се забравя вината на властниците, разпореждали се с живота на милиони

   Мая Дуран от Истанбулския университет получава задача да посрещне на летището американски професор, поканен да изнесе лекция. Тя дори не подозира, че това рутинно задължение ще има съдбовно значение в живота ѝ. Неочаквано за Мая, възрастният професор Максимилиан Вагнер привлича интереса не само на научните среди, но и на секретните служби. Мая долавя, че професорът носи в себе си тайна от времето, когато е живял за кратко в Истанбул, и това е и истинската причина да се завърне след близо 60 години.
   По желание на професора отиват в малък град на Черноморското крайбрежие на Турция, където се случва нещо и странно, и затрогващо. Изправен на самия бряг и брулен от ледения вятър, професорът изважда цигулката си и свири, обърнат към морето. Тайната на тази загадъчна серенада постепенно се разбулва, за да разкрие пред Мая не само личната драма на професора, но и жестокостта на малко известно събитие от Втората световна война.
   През декември 1941 година корабът „Струма” потеглил от Констанца с близо 800 души – нелегално емигрирали евреи, които се надявали да намерят убежище в Палестина, тогава под британско управление. Поради повреда корабът бил извлечен до истанбулското пристанище, но пътниците не получили разрешение да слязат на брега. След двумесечни консултации между британските и турските власти се случило най-безчовечното – корабът бил върнат и изоставен в открито море. Ден по-късно корабът бил торпилиран от съветска подводница, както проучванията по-късно доказали.
   На кораба загинала и Надя, съпругата на Максимилиан Вагнер, който я очаквал в Истанбул, но станал безпомощен свидетел на гибелта ѝ.

   Ливанели заличава границата между реално и измислено и вклинява тъжния разказ за еврейката Надя и младия немски учен Макс, пренасяйки читателя в ужаса на нацистка Германия.

Хартиено издание и е-книга

Издателство Книгопис

Серенада в Хеликон

Серенада в Books.bg

У. Съмърсет Моъм >> Горе във вилата

Моъм е огромен талант, огромен сбор от таланти. The Spectator

Мери Пантън живее в красивата вила на приятели край Флоренция, обмисля бъдещето си и се опитва да постигне душевен покой.
Наскоро овдовяла след злополучен брак, тя е настоятелно ухажвана от стар приятел, който ще обезпечи живота ѝ.
Младата Мери е почти готова да приеме неговото предложение за женитба.
Но една привидно незначителна проява на състрадание я сблъсква с други двама мъже, довежда до трагични събития и Мери осъзнава, че да отричаш любовта, съпътстващите я страсти и рискове, означава да отричаш самия себе си...

Издателство Фама

Горе във вилата в Хеликон


четвъртък, 6 февруари 2014 г.

Светослав Тодоров >> Хората, които заспиваха сами

Хората, които заспиваха сами е с идеална структура за neo-noir, в който като колаж се наслагват привидно несвързаните разкази на различни герои... Ал. Кръстев

Явно наистина се задава ново поколение откъм обширните полета на новите медии. Моментните истории на Светослав Тодоров – неуловими в жанра си, изплъзващи се, понякога статус, понякога интервю – са част от това писане. Най-добрите от тях кратко и силно бързат да кажат своето, сякаш знаят, че времето непрекъснато свършва. Казват го директно и дистанцирано едновременно, с откровеност, която хваща. Георги Господинов


Безболезнено

   „Баща ми е фокусник“. Винаги, когато го казвах бях обграждан с недоумяващи погледи, а учителките смятаха, че си измислям. Впусках се в още по-объркващи описания на триковете му, на хората в цирка, как е срещнал майка ми, как толкова се бил влюбил в очите й, че без малко един от ножовете фатално да се забие не където трябва. И ако тя е била повод за единствената му проява на разсеяност, то изглежда аз съм причината за втората.

   Бях малък, може би на 10-11, златна възраст, в която започваш да разбираш всичко, но имаш избора да не правиш нищо. Репетирахме много, въпреки че не знаех много какво се случва. Баща ми щеше да направи популярния номер с разрязването на тялото на две и после съединяването му. По принцип той обичаше да прави по-нестандартни неща, но времената бяха такива, че трябваше да представим нещо по-познато, което да привлече повече хора. И до днес не знам защо той избра за целта точно мен – може би за да бъде сигурен, че няма да сгреши някъде, може би за да покаже колко смел е пред останалите, а може би е имало нещо, което е накарало другите да се откажат. В дните преди шоуто повечето хора в цирка бяха необичайно мили към мен, дори дресьорът на лъвове, който с времето заприличваше все повече на лъв. А майка ми сякаш беше по-мълчалива от обикновено. Но всъщност не усещах, че има нещо необичайно, това беше просто поредният спектакъл.

   Тъй като се притеснявах от публиката, държах очите си притворени, въпреки че бях инструктиран да изглеждам щастлив. Когато приключи частта с разразването на кутията, в която се намирах, отворих широко очи и въздъхнах. Отвън се чуваха аплодисментите, а и доколкото можех да видя, залата беше пълна. Срещнах погледа на баща ми, който беше едновременно притеснен и недоумяващ какво се случва, а преди да изпадне в тиха паника, ръцете му започваха леко да треперят, а очите му последователно да хлътват и да се уголемяват. Но той не каза нищо, само ми се усмихна неловко и изчезна нанякъде. Майка ми дойде при мен, събра вежди и леко отпусна долната си устна в изненада. Остана вцепенена в продължение на няколко секунди, след което направи няколко крачки назад и започна трескаво да търси баща ми. Надигнах се и видях, че все още съм на две. От главата до кръста бях в едната част от черната кутия, а краката ми бяха в другата, която се намираше в края на пространството зад сцената. Не знаех какво да мисля. Нямаше болка. Шоуто не продължи. Съдружникът на баща ми обяви, че има технически проблем. Хората напуснаха разочаровани, някои от децата се разплакаха.

   Ден след ден, нощ след нощ, аз живеех на две части, разделени на десетина метра една от друга. Някои от клоуните идваха, за да ме нахранят и изкъпят, но от майка ми и баща ми следа нямаше. С времето храната ставаше все по-малко. Изглежда и животните са го усетили, тъй като веднъж изпод завесата се подаде един от тигрите. Представях си как ще обезобрази лицето ми, но той се насочи към краката ми. „Не, мосю Робер, не“, виках на тигъра, но той захапа ходилата ми. Може би защото останалата част от тялото ми беше далече, не усещах нищо, освен леки иглички. За около половин час тигърът се справи и с двата ми крака, а по едно време спрях да викам и просто гледах и недоумявах. Накрая Робер ме погледна, облиза се и тъкмо започна да се приближава към мен, но изведнъж отскочи и изчезна някъде. Сякаш го досрамя.

   Една вечер намерих случайно изпусната на пода кутия с няколко останали цигари. Понякога палех една и я изпушвах до половината, за да имам и за утре. В началото не ми хареса, започнах да кашлям, очите ми сълзяха, като че ли някой ме беше ударил по главата. Пушех в тъмното и наблюдавах как димът излиза от стомаха ми и се извисява над кутията. Като се замисля, не беше чак толкова депресиращо преживяване. В тъмното си фантазирах, измислях продължения на приказките, които майка ми и баба ми четяха едно време. Не, не беше чак толкова лошо. А и нямаше болка. Все пак единственият ми проблем, освен че бях разделен на две, беше маймуната откраднала последната ми цигара.

   И до днес не знам къде са родителите ми. Когато започна да мисля за това малко ме свива сърцето, признавам. Но не живея зле, намериха ме добри хора, възрастна двойка без деца. И вече отново си имам крака, макар и изкуствени. Интересното е, че от време на време започват да ме болят, особено през зимата. Може би това е бил големият трик на баща ми!

Издателство УИ Св. Климент Охридски

Хората, които заспиваха сами в Хеликон

Хората, които заспиваха сами в Books.bg




Камелия Николова >> Британската драма 1945-1989

Основни периоди, идеи, тенденции, имена и заглавия в театъра на Острова

Първо изследване у нас на британската драматургия от втората половина на ХХ век.

Проф. д. и. н. Камелия Николова:
От 1992 г. е асистент, доцент (1999) и професор (2006) по История на европейския театър и по Теория на режисурата в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, като от 2000 г. е и ръководител на катедра „Театрознание“. Преподавателската ѝ дейност е съчетана с научно-изследователска работа в сектор „Театър“ на Института за изкуствознание към БАН, където от 1994 г. е научен сътрудник, старши научен сътрудник ІІ ст. (2001) и старши научен сътрудник І ст. (2006). Гост-лектор е в Нов български университет и НХА „Николай Павлович“.

Има множество участия в международни конференции, научни форуми, фестивали и театрални проекти.Член е на Сдружението на театроведите към САБ, Международната организация на театралните критици, Комисията по публикациите на OISTAT и на Международната организация за европейска драма WRITERNET.

Професор Камелия Николова получава наградата „Икар“ на Съюза на артистите в България в категорията „Критически текст“ за монографията си.

Издателство Институт за изкуствознание, БАН



Елена Н. Владова >> Българската куклена пиеса

От модерността до 90-те години на 20-ти век

В книгата е направен анализ на специфичния път на развитие и израстване на похватите при създаване на текстове за куклен театър в България. Тя съдържа ценни сведения за постановъчните, режисьорски и сценографски подходи, подкрепени с много примери от професионалната практика.
Елена Владова спира поглед както на оригиналните текстове на наши поети, писатели и драматурзи, така и на интерпретациите на класическите сюжети през годините. Анализира ги като част от европейската „модерност“ и изследва взаимното проникване на структури и модели на народната и високата култура на нашия и на европейските народи в текстовете за куклен театър у нас.

Издателство Институт за изкуствознание, БАН



сряда, 5 февруари 2014 г.

Димитър Попов >> Тракийска религия

Идеологическата основа на духовния живот в Древна Тракия

Изследването включва същността на доктрината за безсмъртието при траките и на механизма на нейното функциониране, на вездесъщите фигури на Великата богиня-майка и на Върховния бог (на нейния син – Слънце, и съпруг едновременно), на царя-жрец/царя-бог – най-истинната рожба на техния свещен брак, на жреците и на жреческите колегии, както и на реминисценциите на взаимодействията на тези персонификации в по-новите времена до съвремието.

Издателство Изток-Запад



>> Гайтано, пиле шарено

Български народни песни

Море аресах си мила мамо една малай мома
Море туку вика мила мамо главата ме боли
На глава главило на чело а, ѝ
На чело алтън сине и отгоре перо ѝ
Иху, иха, ха, их леле сине, белким да ѝ мине
Иху, иха, ха, их леле сине, белким да ѝ мине

Море туку вика мила мамо очите ме болят
Море туку вика мила мамо веждите ме болят
На очи очило, на вежди веждило, на глава главило
На чело а, ѝ, на чело алтън сине и отгоре перо ѝ
Иху, иха, ха, их леле сине, белким да ѝ мине
Иху, иха, ха, их леле сине, белким да ѝ мине

Море туку вика мила мамо снагата ме боли
Море туку вика мила мамо ръцете ме болят
На очи очило, на вежди веждило, на глава главило
На снага бело було, на ръце златен пръстен, на чело а, ѝ
На чело алтън сине и отгоре перо, ѝ
Иху, иха, ха, их леле сине, белким да ѝ мине
Иху, иха, ха, их леле сине, белким да ѝ мине

Издателство Гутенберг






Леда Милева >> Двете пътечки

Стихотворения, гатанки, залъгалки, преводи за деца

Дървено конче

Умори ли се, дървено конче?
Сто-ой! Дойдохме си вече.
Никой, никой не бива да знае,
че сме ходили тъй надалече!
Че достигнахме страшните джунгли,
че видяхме лъвица и слон,
че ни хвърли добрата маймунка
портокал от високия клон;
че изплаших големия тигър,
та избяга в пустинята чак
и че малко негърче с радост
ни посрещна на Нилския бряг.

Умори ли се дървено конче?
Лека нощ и добре отдъхни.
Утре двамата с теб ще отидем
в други чудни, далечни страни.
О, земята е много голяма,
само – ш-ш-т! Нито дума на мама!

Издателство Захарий Стоянов

Двете пътечки в Хеликон


вторник, 4 февруари 2014 г.

Мишел Пейрамор >> Прокълнатите любовници

Жорж Санд и двама мъже, олицетворяващи младостта и гения на романтизма: Алфред дьо Мюсе и Фредерик Шопен

Венеция и Майорка.

Алфред (чаровния) е слабохарактерен.
Фредерик (нежния) е с крехко здраве.
Те не могат да устоят дълго на силната ѝ страст.
Единият се отдалечава, другият умира... а тя ги обича неземно и невъзможно – любовница и майка едновременно.

Заедно те влизат в историята.

Издателство Изток-Запад

Прокълнатите любовници
в Хеликон

Прокълнатите любовници
в Books.bg

Матю Куик >> Наръчник на оптимиста

Пат си има теория – животът му е филм, режисиран от Бог

Пат си има мисия – да извае стегнато тяло и да бъде емоционално уравновесен; само тогава ще получи заслужения хепиенд – завръщането на съпругата му Ники.
* Бележка: Пат е прекарал немалко време в заведение за душевноболни.
Проблемът е, че сега си е у дома и нищо не е както трябва. Семейството му отказва да говори за Ники; любимият му футболен отбор губи мач след мач; преследва го смущаващо особената Тифани; изглежда, че новият му терапевт вижда изневярата като форма на лечение.
Освен всичко останало, не може да се отърве от присъствието на Кени Джи!

Дебютен роман, екранизацията му е с осем номинации за Оскар.

Издателство Емас



Марк Твен >> Стъпки подир дим от лула

Добри приятели, хубави книги и заспала съвест – това е идеалният живот. Марк Твен

Освен романи и пътеписи Марк Твен създава много виртуозни кратки прозаични творби, голяма част от които не са превеждани на български. Те все още не са събрани в пълно издание даже в родината му и една от причините е тяхната неопределеност по жанр. Както романите и сборниците, така и някои самостоятелни текстове на Марк Твен, често с привидно пренебрежение към формата, обединяват повести, разкази, есета, очерци, фейлетони, спомени, писма и анекдоти. С постмодернистична ирония те понякога дори са илюстрирани от самия автор.

Издателство Гутенберг



понеделник, 3 февруари 2014 г.

Йордан Попов >> Най-честните мошеници на света

Смехотворна сплав, която е в състояние да разбие всяко мрачно настроение, необяснима тъга и темерутство в начален стадий

   Луната разкъса с мъка облаците и обля смълчаните Драгалевски гробища със студена светлина. Черно куче изви врат и бесният му лай, преминал във вълчи вопъл, стресна сънена птица в храстите и тя изпърха с криле. Една надгробна плоча се отмести със скърцане и изпод нея изпълзя вампирът Цветко. Той се протегна, разкърши вампирска снага и тръгна към алея втора, гроб тринайсети, където го чакаше другият вампир в гробището, Велизар. Какви спомени ги свързваха двамата още от живота им на обикновени хора, колко кръв бяха изпили заедно като вампири! Сега двамата се прегърнаха и седнаха на перваза на един двоен гроб, а провисналите им кучешки зъби проблясваха на лунната светлина.
   – Кога един вампир съжалява жертвата си? – попита със скърцащ метален глас Цветко.
   – Въпросът конкретен ли е, или философски? – попита вампирът Велизар и взе да чисти с клечка от люляк калта в лявото си ухо.
   – По-скоро конкретен – уточни Цветко.
   Велизар въздъхна глухо. Историята, която трябваше да разкаже, за да отговори конкретно на въпроса, щеше да го разстрои, да го накара отново да преживее дълбока скръб, но любопитството на вампира Цветко трябваше да бъде задоволено.
   – Един вампир съжалява за жертвата си, когато някакъв човек за обесване му я отнеме две минути преди да е впил зъби в белоснежната ѝ шия... Ти знаеш, Цветко, че нищо не обичам на този свят така, както кръвта на млада естрадна певица. Пил съм и банкерска, и мениджърска, и съдийска кръв, но не е същото. Ти знаеш колко трудно е за един вампир от малко селско гробище да докопа някой секссимвол на нощен елитен клуб. За тях си точат зъбите елитни софийски вампири. Но ето, чу нашият баща и създател Сатаната, златни му рога сатанински, създаде близост между мен и едно прекрасно същество с розова плът на име Сабина...
   Само при произнасянето на името Сабина вампирът Велизар се насълзи, гласът му затрепери, но той се овладя и продължи:
   – Сабина бе млада естрадна певица и пееше в ресторант „Воденицата“. Колко му е да отскоча от Драгалевските гробища до „Воденицата“, една приятна разходка по алеята на здравето, сред борови насаждения. То не е като да тръгнеш с влак от Видин да изпиеш кръвта на влашката певица Паула, а работници от циментовия завод да блокират железопътната линия, да изгубиш шест часа в чакане и да се върнеш обратно ни кръв пил, ни плът мирисал... Та ти казвам, значи, тази бяло-розова, пухкава, закачлива, чуруликаща певица взе да пее във „Воденицата“. Кой не отиде да я чуе, отидох и аз. Щом в гробищата хората си говорят за нея, един вампир не може да остане безучастен. Ходих три вечери там. Първа вечер – проучване, втора вечер – прослушване, трета вечер – пресушаване. Ще я изпия до капка! Слушах я как пее, а мислено си представях как я сграбчвам, как забивам зъби в бялата ѝ шия, как тялото ѝ трепери в ръцете ми, а топлата естрадна кръв наквасва устните ми и изпълва цялата ми вампирска същност с ново съдържание. Тя имаше навик да излиза десет минути след полунощ навън, до воденичния камък. Щях да я просна на студения воденичен камък, да гледам ужаса в очите ѝ, да чувствам как тялото ѝ изстива, изстива, изстива, докато се вкочани... Какво великолепно преживяване за един вампир! Нима не го бях заслужил с упоритостта, с постоянството си? Планът ми беше готов, но точно тази вечер във „Воденицата“ дойде сержантът от полицията Манов и при отказа да му сервират петнайсетата ракия поради напредналото време стреля три пъти в тавана, един куршум рикошира от бетона и прониза певицата в сърцето! Какъв малшанс! Ревах от ярост навън, при воденичния камък. Вместо моя, жертвата беше негова...
   Глухо ридание отекна в Драгалевските гробища. Вампирът Велизар ридаеше неутешимо. Вампирът Цветко сложи ръка на рамото му, въздъхна и рече:
   – Това в полицията се нарича „нещастно стечение на обстоятелствата“, при хората – „трагичен инцидент“, а при вампирите – „човешка свинщина“. Ни кръв пил, ни плът мирисал

Издателство Хермес



>> Вкусна география

„Всички рецепти в книгата са изпробвани наистина и изядени до шушка.“

   Сигурно сте виждали в супермаркета кутии за яйца с надпис „от свободни кокошки“. Мама винаги купува от тях, а аз си представям волните кокошки, които скитат по цял ден в гората и вият гнезда в короната на някой дъб. А тук бабината приятелка пиеше преспокойно кафето си, докато клетите кокоши души се мъчеха в теления си затвор. Точно пет секунди ми трябваха да убедя братовчед си да се включи във войната за освобождение на кокошките. Отворихме вратата на кокошарника и се провикнахме:
   – Напрееед! Свободни стееее!
   Дългото робство обаче явно беше увредило кокошето съзнание, защото новоосвободените пернати отказваха да излязат. За да ги вдъхновим, двамата с братовчед ми ги подгонихме с пръчки към изхода. В последвалата революционна врява повечето яйца бяха счупени... паднали за свободата.
   
   И тъй като от освободителни борби се огладнява, върнахме се обратно при бабите. Пътьом обаче минахме край килера и видяхме малко коте отчаяно да подскача към окачен на една таванска греда колбас. Помогнахме на нещастната животинка и я оставихме да закусва, след което се отправихме към кухнята. Бабината приятелка правеше нещо като огромни палачинки в тава, която загряваше върху печката, преди да я метне във фурната. Каза, че се наричали шупли – сигурно защото по тях имаше хрупкави издутини, които се пълнеха приятно с боров мед.
   Медът и огромната палачинка ме разнежиха и аз реших да се преселя в Рила. Да стана планински спасител, да живея в саморъчно направена колиба и да си опитомя горски животни, примерно планинска коза, кукумявка и вълк. А през зимата да си издълбая лабиринт от тунели под снежните преспи и да излизам само колкото да се попързалям по замръзналата повърхност на седемте рилски езера. Тъкмо описвах пред всички как ще сложа вълци за пазачи на всеки край на тунелите, когато баба ме прекъсна нетактично:
   – Няма ли да ти е студеничко? Пък и мисля, че животни си виждал само на картинка във Фейсбук.
   – Аз... аз... ти въобще не ме познаваш! Аз... имам вродена връзка с животните! И освободих всички кокошки от двора!
   Дори нямаше време за „Каквоооооо!“. Баба и приятелката ѝ се изстреляха навън със скоростта на анимационни герои. Някои от кокошките се разхождаха кротко на улицата пред двора, но други бяха тръгнали на поход за свои собствени географски открития. Няма да влизам в подробности за последвалата гонитба – ще спомена само, че след като се лутах подир кокошките измежду краката на милиарди овце и кози, които на връщане от паша бекаха, мекаха, тропаха, дъвчеха, хлопаха и се бутаха като петокласници пред лавка – вече не исках да защищавам никакви животни.
   Най-сетне изловихме кокошките и се върнахме на масата. Като ме видя какъв съм уплашен, бабината приятелка се отказа да ми се сърди и дори ме успокои, че пак можело да спасявам изчезващи видове, нищо че се страхувах и от питомните кози. Марти се засмя и попита може ли да спасяваме неща така, както сме си на масата.
   – Ами да – каза бабината приятелка. – Те не само животните са изчезващи. Има и изчезващи растения... изчезващи рецепти. Даже вкъщи си имам един застрашен колбас. Много рядък домашен деликатес, има-няма двайсет къщи го правят. Нафпавок се казва, само от най-хубавото месо на домашно гледано прасе, едно време пазели парченца, за да примамят децата да идат на нивата, сега го носят по изложения в Италия... чакай, ще ви донеса да опитате...
   Внезапно изпитах нужда от стадо овце, сред които да се скрия. Марти явно си мислеше същото, защото се скри под масата. И двамата внезапно се разбързахме да си проверим пощата...

Автори: Зорница Христова, Анна Бодакова, Дара Варадинова, Десислава Димитрова

Илюстрации: Алена Маркова

Издателство Точица



Хенинг Манкел >> Човекът от Пекин

Те не са жертва на маниакален убиец, а на зловеща геополитическа конспирация...

   Нещо решително не беше наред. Почука още веднъж, този път по-силно и по-продължително. После натисна бравата. Беше заключено. Старите хора са страхливи, помисли си той. За­ключват се, страхуват се, че ще ги сполети всичко онова, за което пише по вестниците.
Задумка по вратата. Нищо. Тогава реши, че домът е пуст.
   Мина отново през портата и продължи към съседната къща. Вече ставаше по-светло. Къщата бе жълта, с лоша дограма, вътре сигурно бе ветрилник. Преди да почука, натисна дръж­ката на вратата. И тя беше заключена. Почука силно, после задумка в очакване все някой да отговори. Но и тук, изглежда, никой не си бе у дома.
   Отново реши да захвърли всичко. Ако сега седнеше в ко­лата, щеше да си бъде у дома в Питеа рано следобед. Жена му Магда щеше да се зарадва. Тя смяташе, че е твърде стар за всички тези пътувания, въпреки че беше само на шейсет и три. Но вече се бяха проявили слаби симптоми на задаваща се ангина пекторис. Лекарят му бе казал да внимава какво яде и да се движи колкото може повече.
   Но вместо да си тръгне, той заобиколи къщата и опита вра­та, която, изглежда, водеше към пералня зад кухнята. И тя бе заключена. Приближи най-близкия прозорец, надигна се на пръсти и погледна вътре. През процепа в завесата можа да види стаята, където имаше телевизор. Мина на другия про­зорец. Същата стая, все още виждаше телевизора. „Исус е най-добрият ти приятел“ пишеше на гоблен, висящ на стена­та. Тъкмо щеше да продължи към следващия прозорец, когато нещо привлече вниманието му. Имаше нещо на пода. Отнача­ло помисли, че е купчина прежда. После разбра, че е вълнен чорап и че чорапът е обут върху крак. Отстъпи крачка назад от прозореца. Сърцето му тупаше. Дали бе видял правилно? Наистина ли беше крак? Върна се отново при първия прозо­рец, но оттам не се виждаше толкова навътре в стаята. Отиде отново при другия. Сега бе сигурен. Наистина бе видял крак. Неподвижен крак. Дали принадлежеше на мъж или на жена, не можеше да каже. Изглежда, собственикът на крака седеше на стол. Но можеше да бъде и някой, който лежи на пода.
   Почука силно, колкото се осмели, по прозореца. Нищо не се случи. Взе мобилния си телефон и набра номера на спешни случаи. Покритието бе толкова слабо, че не успя да се свърже. Изтича към третата къща и затропа по вратата. И тук никой не отвори. До вратата имаше желязо за изтриване на обувки. Вдигна го и го напъха до ключалката, разбивайки вратата. Единствената му мисъл бе да намери телефон. Щом се втурна в къщата, разбра, макар и късно, че същата гледка ще го посрещне и тук: мъртъв човек. На пода в кухнята лежеше стара жена. Главата ѝ бе почти изцяло отделена от шията. До нея лежаха останките на куче, разцепено на две части.
   Карштен Хьоглин изкрещя и се втурна да бяга от къщата колкото може по-бързо. От прага видя мъж, който лежеше на пода на дневната между масата и червен диван с бяла покрив­ка. Старият човек беше гол. Целият му гръб бе покрит с кръв.
   Хьоглин излетя от къщата. Просто искаше да се махне. По пътя изпусна камерата си, но не спря. Усещаше как нараства ужасът му, че невидимо за него същество ще го съсече откъм гърба. Обърна колата и потегли.
   Чак когато излезе на главния път, спря и с треперещи пръсти отново набра номера на спешни случаи. В мига, в който притисна слушалката до ухото си, го връхлетя остра болка в гърдите. Сякаш някой въпреки всичко го бе настигнал и на­мушкал с нож. Чу как някакъв глас му говори по телефона, но не можа да отговори. Болката бе толкова силна, че от гърлото му излезе само дрезгав звук.
   – Не чувам – каза женски глас.
   Опита отново. И отново само хриптене. Умираше.
   – Можете ли да говорите по-високо? – каза жената – Не разбирам какво казвате.
   С безгранично усилие той успя да промълви няколко думи.
   – Умирам – прошепна. – О, Боже мили, умирам. Помогнете ми.
   – Къде сте?
   Но жената не получи отговор. Карштен Хьоглин вече бе на път към безкрайния мрак. В спазматичен опит да се освободи от тежката болка като удавник, който напразно се опитва да се издигне на повърхността, той натисна газта. Колата навле­зе в отсрещното платно. Малък камион на път за Худиксвал, натоварен с офис мебели, не успя да избегне челния удар. Шо­фьорът изскочи от кабината да види какво е станало с колата, в която се бе ударил. Хьоглин лежеше върху волана.

   Шофьорът, босненец, говореше малко шведски.
   – Как сте? – попита.
   – Селото – изхриптя Карштен Хьоглин. – Хешьовален.
   Това бяха последните му думи. Когато полиция и линейка пристигнаха на мястото, Карштен Хьоглин вече бе починал от масивен инфаркт.
   В началото не беше много ясно какво точно се е случило. Най-малко пък някой можеше да предположи какво се криеше наистина зад внезапния инфаркт, връхлетял мъжа зад волана в тъмносиньото волво. Чак когато тялото на Карштен Хьоглин бе отнесено и коли с кран почнаха да издърпват камиона с офис мебелите, един полицай обърна внимание на боснене­ца шофьор. Полицаят се казваше Ерик Худен и не обичаше безпричинно да говори с хора, зле владеещи шведски. Поради неспособността им да се изразяват правилно, разказите им ся­каш губеха от значението си. Разбира се, най-напред го пробва за алкохол. Шофьорът бе трезвен, дрегерът показа зелено, а и шофьорската му книжка изглеждаше наред.
   – Той се опита да каже нещо – каза шофьорът.
   – Какво? – безразлично запита Ерик Худен.
   – Нещо за Херьо. Място може би?
   Ерик Худен, който бе местен, нетърпеливо поклати глава.
   – Тук няма Херьо.
   – Може чул погрешно? Може би нещо с „ш“ – Хершьо май беше.
   – Хешьовален?
   Шофьорът кимна.
   – Да.
   – Какво каза?
   – Не знам. Умря...

Издателство Колибри



неделя, 2 февруари 2014 г.

Фабиан Ленк >> Клетвата на самурая

Кой е тайнственият нинджа, осмелил се да нападне шогуна?

   – Насам! – леко изнервен, господин Тебелман вдигна ръка, за да го видят всички двайсет и четирима ученици. После ги поведе към следващата голяма зала на Природо-научния музей, където в момента гостуваше изложбата „бушидо – пътят на война“. От нея посетителите можеха да научат много за епохата на самураите и нинджите. Изложбата беше представена за пръв път преди две седмици в един град недалеч от Зибентан, но вече се бе превърнала в хит.
   Леон, Ким и Юлиан бяха в центъра на шумната групичка от техния клас. Няколко момичета се кикотеха на някакъв смешен виц, който Леон не успя да чуе. Едно момче с очила пишеше есемеси, друго си похапваше шоколадов десерт. По всичко изглеждаше, че повечето съученици на тримата приятели изобщо не се интересуваха от изложбата.
   Но не и Леон! Той беше изключително доволен – хем си беше спестил часа по математика, хем щеше да види нещо, което винаги го е вълнувало. Откакто се помнеше, легендарните бойни похвати и смелостта на самураите му бяха интересни.
   – И така, това, което виждате пред себе си, са самурайски доспехи от от шестнайсети век – заговори Тебелман, надвиквайки хихиканията и шумоленето на хартийки. – Принадлежат на Коджима Ятаро – един от най-известните самураи. Погледнете шлема и маската!
   Приятелите се приближиха към витрината.
   – Не бих искал да се бия с воин с такива доспехи – измърмори Юлиан, който бе чел няколко книги за средновековна Япония.
   – Е, едва ли ще ти се наложи – подхвърли иронично Ким.
   Леон не можеше да откъсне очи от шлема, наподобяващ камбана. Шлемът бе тъмносини целият украсен със златни клонки. Най-отгоре имаше златен дракон с разтворена паст. Той изглеждаше страховито с разкрачените си крака, ужасяващите нокти, шиповете върху гърба и дългата, заострена опашка.
   За ценителите представляваха интерес и другите елементи на доспехите – двайсет и три на брой. Те бяха изложени на специално табло заедно с кимоно, дълъг до глезените панталон, наколенници и налакътници с метални закопчалки, кожена престилка от две части, предпазваща горната част на бедрата, тъмнокафяви кожени ръкавици с метални пластини отгоре, както и торба, в която се слагала отсечената глава на противника. Същинската яркочервена броня се състоеше от ду – късо елече от стоманени пластини, съединени помежду си, и соде – широки подвижни нараменници. Коджима Ятаро носел ужасяваща жълта маска с остри рогове – за защита на лицето си и за да изглежда по-страховит.
   Прилича на ухилен дявол, помисли си Леон.
   Въоръжението включва лъка, наречен юми, и двойка мечове, наречени дайшо – обясни Тебелман. – По-дългият меч се нарича катана, а значително по-късият – уакизаши. Единствено самураите имали право да притежават това изключително скъпо оръжие.
   – Уаки... какво? – попита съученичката им Лиза, дъвчейки дъвка.
   Тебелман отвърна с подчертана досада:
   – Уа-ки-за-ши! – произнесе го бавно, сякаш говореше на същество лишено от разум.
   – Вижте, на онази витрина са изложени два такива меча! – Леон посочи към една от витрините и понечи да тръгне натам.
   – Стой тук! – извика учителят, на когото не убягна намерението на Леон.
   Момчето послушно остана на мястото си.
   – Целият живот на самураите е бил подчинен на техният етичен кодекс, наречен бушидо. Те презирали страха, никога не губели самообладание и трябвало да бъдат благородни, верни и почтителни. Всички хора се прекланяли пред личността на самурая – продължи Тебелман, но очевидно все по-трудно надвикваше шумотевицата.
   Леон се потупа по гърдите:
   – По всичко изглежда съм роден за самурай – прошепна той на Юлиан и Ким.
   – О, не, Леон! – простена Юлиан.
   – Обучението на самураите почвало, когато били едва петгодишни, и преминавало през сурови изпитания. Дни наред трябвало да гладуват, през зимата живеели на студено или прекарвали цели нощи сами навън. Който плачел, го наказвали с бой. През целия си живот самураите се стремели към съвършенство. Но ако някой самурай претърпял поражение, покажел смях или бил победен, можел да защити честта си, като си направи сепуку...
   – Какво, какво? – попита отново разсеяната Лиза.
   – Се-пу-ку! Ритуално самоубийство – извика учителят, докаран почти до отчаяние. – Самураят забивал меча в корема си...
   Сред учениците се понесе шепот.
   – Тишина – избухна Тебелман. – Днес сте нетърпими! Понякога ми се ще да съм шогун или поне даймьо, а вие да сте самураи!
   Леон вдигна ръка:
   – Защо? Да не би шогунът да е нещо като върховен самурай?
   Учителят енергично кимна:
   – Най-после един разумен въпрос. Самураите трябвало безпрекословно да се подчиняват на своя даймьо – това са князете в средновековна Япония. А най-високо в йерархията стоял шогунът. Когато се налагало, самураят трябвало да защитава своя даймьо с цената на живота си. А в нашия случай поне би трябвало да пазите тишина.
   Леон бе малко разочарован, че самураите, изглежда, бяха само изпълнители на волята на господарите си. Беше си ги представял като бляскави, независими и сурови войни.
   – Да, за съжаление – продължи учителят, забелязал разочарованието на Леон. – Те трябвало да се подчиняват, а понякога и да изпълняват безсмислени заповеди, като тази например – до поздравяват кучетата на улицата!
   – Моля?! – изплъзна се от устата на Леон.
   Тебелман се засмя:
   – В японската столица Едо, което в превод означава „устие“, някога имало един шогун, който се наричал Токугава Цунайоши. Бил роден в годината кучето. Затова той поставил всички бездомни кучета в Едо под свое покровителство. Заповядал да построят приют за 100 000 кучета, и всеки, включително и самураите, трябвало да се покланя на кучетата и да се обръща към тях с думите „о, ину сама“, което означава „господин куче“.
   Някои ученици се разкикотиха.
   На Леон това обаче не му се стори смешно. Героизираната представа, която си беше изградил за самураите, бе доста накърнена.
   Междувременно учителят продължи:
   – Доста самураи били вбесени, защото съгласно бушидо трябвало да се подчинят на заповедта. В Едо, сегашния Токио, се надигнали брожения, имало дори заговор срещу шогуна. Това се случило през 1700 година.
   И Тебелман започна да разяснява символиката на годината на кучето според китайския календар.
   Леон обаче не слушаше... Самурай, който трябва да се покланя на куче? Каква нелепица! Възможно ли е? Направо е смехотворно и вероятно доста е разгневило благородните войни! В този момент Леон си пожела да разчепка по-подробно този въпрос, още повече, че с Ким и Юлиан имаха прекрасната възможност да го направят...
   Погледът му се спря на униформата, представена върху един манекен. Тя бе значително по-скромна от самурайската и напомняше повече на черен маскировъчен костюм. Около главата на манекена бе увит черен шал, имаше само една тясна цепка за очите.
   – Това е нинджа – обясни Тебелман, когато групата спря пред манекена с черния костюм, и в очите му проблесна пламъче. – Нинджите също били войни в средновековна Япония, само че били нещо като шпиони или тайни агенти за специални мисии. Някои били професионални убийци, много бързи и ловки, и разполагали с невероятни оръжия като шурикените, ножове, често във формата на звезда, предназначени за хвърляне – и учителят посочи към една витрина.
   Шурикенът приличаше на малка звезда с четири лъча, побираше се в длан и блестеше матово. Личеше си, че лъчите на звездата са изключително остри. Във витрината имаше и други оръжия на нинджите: къс меч нинджато, тризъбец, наречен сай, и кусаригама, верига, в единия край на която имаше сърп, а в другия – метална топка.
   – Нинджите били ненадминати в ръкопашен бой без оръжие, но „без оръжие“ не бива да ви подвежда, защото самото му тяло било оръжие. Били прочути с уменията си да се маскират, да се промъкват безшумно и да остават невидими. Много японци смятали нинджите за духове, защото изключително рядко можело да бъдат заловени – добави Тебелман.
   Очите на Леон още повече се разширяваха:
   – Нинджите едва ли е трябвало да се кланят на кучетата – без да се замисля, изрече той.
   Учителят се разсмя:
   – Имаш право. Нинджите не трябвало да се кланят нито на кучетата, нито дори на шогуна.
   Леон кимна. След това дръпна Ким и Юлиан настрана:
   – Мислите ли, че това с кучешкия шогун е истина? – прошепна той.
   Ким сви рамене, а Юлиан отвърна:
   – Щом Тебелман го казва... За по-сигурно обаче бих искал да го проверя в нашата библиотека. Съгласни ли сте?
   – Иска ли питане? – без колебание отвърнаха Ким и Леон.
   Леон обаче не им каза, че изпитва непреодолимо желание да се поразходят из средновековна Япония...

От поредицата Детективи с машина на времето

Издателство Фют



Робърт Галбрейт >> Зовът на кукувицата

Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт (Дж. К. Роулинг) пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант. Питър Джеймс

   Страйк бе прекарал ранния следобед в сградата на Студентския съюз на Лондонския университет, където благодарение на това, че мина решително и с намръщено лице покрай рецепцията, беше се добрал до помещението с душовете, без някой да го спре или да му поиска студентска карта. След това бе изял корава кифличка с шунка и блокче шоколад в кафето. После се бе лутал, зашеметен от умора и често палейки цигара, между евтините магазини, в някои от които влизаше да си купи с парите на Бристоу малкото вещи от първа необходимост, нужни му сега, след като вече бе лишен от легло и изхранване. В привечерните часове вече се намираше в италиански ресторант с няколко големи, струпани около него кутии, седнал до бара и отпиващ от бирата си, почти забравил вече защо му се налага да убива времето.
   Беше почти осем, когато се върна в офиса си. Това бе часът, в който Лондон му се струваше най-привлекателен; работният ден беше свършил, прозорците на пъбовете светеха уютно подобно на скъпоценни камъни, улиците бяха пълни с живот, неуморно вечните стари сгради, омекотени от уличното осветление, пораждаха странно чувство на успокоение. Виждали сме много като теб, сякаш мълвяха те утешително, докато той куцукаше по Оксфорд Стрийт, понесъл сгъваемо походно легло. Седем и половина милиона сърца биеха в непосредствена близост в този оживен стар град и със сигурност много от тях бяха далеч по-тежко ранени от неговото. Докато крачеше уморено покрай затварящите магазини, а небето над него придобиваше цвят на индиго, Страйк откри утеха в мащабите на града и в анонимността му.
   Оказа се истинско приключение да качи походното легло по металното стълбище до втория етаж и когато стигна пред вратата, надписана с името му, болката в края на десния му крак вече беше непоносима. Облегна се за момент на вратата, като пренесе тежестта на тялото си върху левия крак, и се загледа в стъклото, което се замъгляваше от запъхтяното му дишане.
   – Нещастник дебел – наруга се на глас. – Изфирясал дърт динозавър.
   Обърса потта от челото си, отключи вратата и премъкна през прага разнообразните си покупки. Във вътрешния кабинет избута бюрото встрани, опъна леглото, разви спалния чувал и напълни евтиния чайник на умивалника в помещението извън стъклената врата.
   Вечерята му от нудли още беше в опаковката, беше я избрал, защото му напомняше за войнишкия порцион, който носеше в раницата си. Той бе вкоренил дълбоко у него асоциацията за бързо затопляна рехидратирана храна и импровизиран подслон за преспиване, които автоматично го караха да посяга за оръжието си. Когато водата в чайника завря, той я сипа направо в кутийката и изяде рехидратираната паста с пластмасова лъжичка от университетското кафене, седнал на канцеларския си стол, отправил поглед надолу към почти пустата пряка, отвъд която в сумрака гърмеше потокът от превозни средства по голямата улица, и заслушан в отривистия ритъм на бас китарата от „12 Бар Кафе“ два етажа по-надолу.
Беше спал и на по-лоши места. Преживял беше каменния под на многоетажен паркинг в Ангола, бомбардираната металодобивна фабрика, където бяха опънали палатки и където на сутринта изкашля черни сажди. Най-лошо от всичко беше усойното общежитие в Норфък, където майка му беше дотътрила него и една от полусестрите му, когато бяха съответно на осем и шест години. Спомняше си лишените от удобство болнични легла, в които бе прекарал месеци, разните места за самонастаняване (отново с майка му), мразовитите гори, където бе лагерувал по време на армейски учения. Колкото и примитивно и непредразполагащо да изглеждаше походното легло под едничката гола крушка, то беше луксозно в сравнение с всички тях.
   Актът на пазаруване на нужните му неща и вкарването им в употреба събудиха у Страйк стария войнишки навик да свърши онова, което трябва, без въпроси и без оплаквания. Изхвърли в боклука опаковката на нудлите, включи лампата и седна зад бюрото, където Робин бе прекарала по-голямата част от деня.
   Докато събираше компонентите за новото досие – папка с твърди корици, бели листове и кламери; бележника, в който беше записал разговора с Бристоу; туристическата брошура от „Тотнъм“; визитката на Бристоу, – забеляза реда в чекмеджетата, липсата на прах по монитора, отсъствието на празни чаши и боклуци и едва доловимия аромат на парфюм „Пледж“. Умерено заинтригуван, той отвори кутията с пари за дребни разходи и откри в нея бележка с прилежния закръглен почерк на Робин, уведомяваща го, че ѝ дължи четирийсет и два пенса за шоколадовите бисквити. Страйк извади от портфейла си четирийсет лири от онези, с които му бе платил Бристоу, и ги пусна в кутията; сетне му хрумна нова мисъл, отброи четирийсет и два пенса и ги добави отгоре.
   После с една от химикалките, които Робин бе подредила грижливо в най-горното чекмедже, Страйк започна да пише бързо и с лекота, като първо постави датата. Откъсна бележките от разговора с Бристоу и ги прикрепи към досието; записа всички стъпки, които бе предприел дотук, включително обажданията до Анстис и Уордъл и номерата на телефоните им (подробностите за другия приятел обаче, който предостави полезни имена и адреси, не бяха включени в досието).
   Накрая, преди да сложи папката на мястото ѝ най-вдясно на рафта, Страйк постави сериен номер на новия си случай и го записа заедно с обозначението „Внезапна смърт, Лула Ландри“ на гръбчето.
   Сега най-после отвори плика, който според Бристоу съдържаше съществените следи, пропуснати от полицията. Почеркът на адвоката, четлив и плавен, се лееше в плътно изписани редове.
   Както беше обещал Бристоу, съдържанието се отнасяше главно до действията на мъжа, когото той наричаше „Бягащия“.
   Бягащия бе висок чернокож мъж, чието лице беше скрито от шал и който се появяваше на запис от камера в късен автобус, движещ се от Айлингтън към Уест Енд. Беше се качил на този автобус около петдесет минути преди Лула Ландри да умре. След това бе показан на запис от охранителна камера в Мейфеър да се движи по посока на дома на Ландри в един часа и трийсет и девет минути. Беше спрял пред камерата и очевидно се консултираше с листче хартия („евентуално за адрес или упътване“, услужливо бе добавил Бристоу в бележките си), преди да се придвижи извън обхвата.
   Запис от същата камера малко по-късно показваше Бягащия да спринтира в обратна посока покрай камерата в два часа и дванайсет минути и да излиза извън обхвата. „Втори чернокож също тича – евентуален съгледвач? Сварен при кражба на кола? По това време зад ъгъла се е включила аларма на кола“, беше написал Бристоу.
   Накрая имаше запис от камера на „чернокож, силно напомнящ Бягащия“, който крачи по улица близо до Грейс Ин Скуеър, на няколко километра разстояние, по-късно сутринта, след смъртта на Ландри. „Лицето все така е скрито“, пишеше Бристоу...

Издателство Колибри



Сия Атанасова, д-р Кремена Митева >> Йордан Йовков. Летопис

Живот и творчество – Том I. 1880-1926 година

   Детските, ученическите, учителските години на белетриста, участието му в трите войни от началото на ХХ век и дипломатическата му служба в Букурещ. В този времеви отрязък влизат дебютът на Йовков в литературата през 1902 г. със стихотворна творба, поетическите му изяви до 1911 г.; първата белетристична работа на писателя – „Овчарова жалба“ (1910 г.), първите му книги – „Разкази. Т. I.“ (1917 г.) и „Разкази. Т. II“ (1918 г.).
   Статиите в Летописа са обособени по години – всяка година в отделна статия; обединени са само детските години: от 1881 до 1886 г. включително. За всяка година е посочена точната дата на определено събитие, ако е известна. Представени са и кратки сведения за по-значими обществено-политически събития в страната през съответната година, както и новоизлезли книги, новопоявили се важни периодични издания в България.
   Резюмирани са основните критически текстове за новоиздадена Йовкова творба или книга. Тъй като част от изданията са много стари, някои липсват в библиотечните фондове, други вече са неизползваеми, те са снабдени с извлечения от автентичния текст на публикацията, което несъмнено ще улесни тяхното ползване.
   Справочният апарат на книгата е свързан само с периода 1880-1926 г. Към тома са приложени библиография, бележки и показалец на личните имена. Останалият справочен материал ще бъде поместен в края на втори том. Там ще намери място и библиографията на преведените на чужди езици произведения на белетриста, съставена от специалисти от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София. Тя обхваща произведенията на Йовков и литературата за него след 1980 г. – годината на издаване на първия пълен Био-библиографски указател за писателя.

Издателство Фабер