събота, 11 януари 2014 г.

Борис Виан >> Пяната на дните

Пяната на дните е роман с парадокс в своето ядро: наполовина лековата фантазия, наполовина трагедия, а в добавка – романтичност и невъобразима игра със словото... Дейвид Мейкън

   Колин приглади една несъществуваща гънка на покривката и отиде да отвори.
   – Как си? – попита Шик.
   – А ти? – откликна Колин. – Дай си шлифера и ела да видиш какво прави Никола.
   – За новия готвач ли става дума?
   – Да – каза Колин. – Получих го от леля си в замяна на предишния, плюс едно кило белгийско кафе.
   – Бива ли го? – осведоми се Шик.
   – Изглежда, че си разбира от работата. Ученик е на Гуфе.
   – Човекът от сандъка? – промълви Шик ужасен и мустаците му увиснаха трагично.
   – Не бе, глупчо, Жул Гуфе, знаменитият готвач!
   – Е, нали ме знаеш! – каза Шик. – Освен Жан-Сол Партр аз почти нищо не чета.
   Той последва Колин по коридора с плочките, погали мишките и пътем напълни запалката си с няколко капчици слънце.
   – Никола – рече Колин от вратата, – представям ви приятеля си Шик.
   – Добър ден, господине – поздрави Никола.
   – Добър ден, Никола – каза Шик. – Нямате ли племенница на име Ализ?
   – Имам, господине – отвърна Никола. – Хубава девойка впрочем, ако смея да добавя.
   – Приличате си – заяви Шик. – Макар че в бюста имате известни различия.
   – Аз съм развит в широчина – каза Никола, – а нейната снага е налята перпендикулярно, ако господинът ми позволи да поясня.
   – Значи сме почти роднини – рече Колин. – Никога не сте ми казвали, че имате племенница, Никола.
   – Сестра ми тръгна по лош път, господине – обясни Никола. – Завърши философия. Това не са неща, с които може да се гордее едно порядъчно семейство.
   – Мда... – потвърди Колин, – мисля, че имате право. Във всеки случай ви разбирам. Я ни покажете пастета от змиорка...
   – Би било рисковано да се отхлупва преждевременно – предупреди Никола. – Може да се изсуши поради нахлуването на въздух, който в сравнение с намиращия се вътре е беден откъм водни пари.
   – Предпочитам изненадата – каза Шик. – По-добре да го видя за първи път на масата.
   – Мога само да се съглася с господина – отвърна Никола. – Господата биха ли ми разрешили да продължа работата си?
   – Но моля ви, Никола, разбира се.
   Никола отново се зае с делата си, които се състояха в отливане на желирани филета от калкан, примесени с резенчета от трюфели за гарнитура към рибното предястие. Колин и Шик излязоха от кухнята.
   – Ще пийнеш ли един аперитив? – попита Колин. – Моят пианоктейл е готов, можеш да го пробваш.
   – Действа ли? – попита Шик.
   – Идеално. Направих го с много усилия, но резултатът надминава очакванията ми. Въз основа на композицията „Фантазия в черно и златисто“ постигнах една наистина невероятна смеска.
   – Какъв е принципът? – осведоми се Шик.
   – На всяка нота отговаря определена напитка, ликьор или есенция. На форте педала отговаря разбитият жълтък, а на тихия – ледът. За да се получи газирана вода, трябва пронизителна нота от горна октава. Количествата са в пряка зависимост от такта: на шестдесет и четвъртина отговаря една шестнадесета доза, на четвъртината една доза, на цяла нота четворна доза. Когато се свири бавна мелодия, влиза в действие коригираща система, която контролира нарастването на дозата, за да не прелее коктейлът, чието алкохолно съдържание обаче се увеличава. Дозата може да се видоизменя в зависимост от продължителността на мелодията: например, ако тя бъде сбита стократно, ще се получи питие, което благодарение на допълнителната настройка ще е съчетало всички хармонии.
   – Сложно е – каза Шик.
   – Всичко се управлява с електрически контакти и релета. Не ти обяснявам с подробности, ти разбираш от техника. Впрочем при това пианото наистина свири.
   – Прекрасно е! – възкликна Шик.
   – Само едно нещо куца – оплака се Колин, – форте педалът за разбития жълтък. Би трябвало да сложа специална система за включване, защото ако се свири някое по-отривисто парче, в коктейла падат късове омлет и ти засядат в гърлото. Ще го оправя. Засега е достатъчно да се внимава. За сметаната натискаш клавиша сол в долна октава.
   – Ще си приготвя един коктейл по темата на „Хладна любов“ – каза Шик. – Ще стане страхотен.
   – Той е в килера, който превърнах в работилница – рече Колин, – понеже предпазните плоскости още не са завинтени. Ела да отидем там. Като начало ще го наглася за два коктейла по двеста грама приблизително.
   Шик седна на пианото. В края на мелодията предният капак рязко се отвори и се показа цяла редица чаши. Две от тях бяха пълни догоре с апетитна смес.
   – Уплаших се – промълви Колин. – По едно време изсвири фалшива нота. Слава Богу, че имаше хармония.
   – Хармонията от значение ли е? – попита Шик.
   – Невинаги – отвърна Колин, – щеше да бъде прекалено сложно. Само някои допълнителни регулиращи връзки. Пий и заповядай на трапезата...

Издателство Фама

Пяната на дните в Хеликон


Свобода Бъчварова >> По особено мъчителен начин... [ Том 1 ]

Документален роман

Историческите факти проследяват съдбата на революционера Тодор Ангелов и неговите съвременници, която само може да ни удивлява – както с невероятната жизненост, така и с трагичната политическа обреченост на тези наши предшественици.

Съдбовната нишка на тежката им орисия започва с нещастието на македонските бежанци, минава през балканските войни и се окървавява в политическото братоубийство, за да бъде застигната от проклятието на „прокудените“ вън от пределите на България...

Издателство Жанет 45




петък, 10 януари 2014 г.

Пол ди Ано >> Звяра

Откровено за Iron Maiden, секс и дрога

„Всичко е истина – защото съм го преживял. Някои от имената на членове на групи, бивши съпруги, групита, гаджета, наркопласьори, полицаи и безскрупулни типове са променени, за да се защити самоличността им, или защото не си спомням истинските. А ако някой се обиди от това, което чете – не ми пука!“

Пол ди Ано разказва спомените си като вокалист на могъщите Iron Maiden и разкрива шокиращи истории от живота си – преследвания на журналисти, стрелби, истината за своя арест за притежание на оръжие, брак с българка...


Издателство Адикс

Звяра
в Хеликон

Звяра
в Books.bg

Марко Д. Балабанов >> Страница от политическото ни възраждане

Документ за времето непосредствено след Априлското въстание и в навечерието на Руско-турската война

Двама българи, двама пратеници, обикалят цяла Европа с молба за помощ, за пощада, за спасение на многострадалния ни народ. Те посещават Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Италия, Германия и Русия; срещат се със знаменитости като лорд Дерби, Гладстон, Тиер, Леон Гамбета, Феликс Каниц, Горчаков и като венец - с руския цар Александър втори. Без преувеличение може да се каже, че до времето на тази мисия, пък и до ден днешен, никой български политик, дипломат, общественик не е бил приеман и изслушван от толкова велики личности, за толкова кратко време и с такова внимание.

Бончо Асенов >> Разузнаването в международните отношения

Националната сигурност на България все повече се обвързва и е в зависимост от регионалната и световна сигурност

   Външнополитическата информация е знание за факти, отнасящи се до състоянието и развитието на международните отношения, за външнополитическите потребности, интереси и цели, за своите и на партньорите намерения, планове и действия. Информацията е ресурс на сигурността – важен принцип във всяко демократично общество е разузнаването да служи на външната политика предоставяйки на нейните органи придобитата информация, но да не участва във вземането на решенията. Особено важно значение имат изводите, отнасящи се до евентуалните заплахи и опасности за националната сигурност на съответната страна.
   Върху международните отношения може да оказват влияние и тайните операции в икономическата област, тъй като икономическото положение на дадена страна се отразява върху състоянието на нейната сигурност и оказва влияние върху външнополитическата ѝ дейност...

Издателство ВСУ Черноризец Храбър



четвъртък, 9 януари 2014 г.

Иво Андрич >> Разказ за слона на везира

Онези ориенталски лъжи, за които една турска пословица казва, че са „по-истински от самата истина“

Касабите и паланките в Босна изобилстват с какви ли не истории. В тези най-често скалъпени разкази под формата на чудновати събития и нерядко под маската на измислени имена се крие действителната и непризната история на този край, на живите хора и на отдавна измрелите поколения.

Чрез типичните му „обратнии ходове“ Андрич „преобръща“ и концепциите за лъжата. Защото лъжата може да бъде и компенсативен живот в бляна за несретника, и утеха в житейските поражения (каквато е за патологичния лъжец Заим в малкия роман „Прокълнатия двор“). А може да бъде и „по-истинска от истината“, каквито са ориенталските измислици в приказките, легендите, митовете (за което говори Андрич на няколко места от разказа „Приказка за слона на везира“ до Нобеловата си реч). Светлозар Игов

Издателство Дамян Яков



Симон дьо Бовоар >> Гостенката

Тезата за „другия“ като чуждост и разрушителност

   Франсоаз вдигна очи. Пръстите на Жербер се носеха по клавишите, той намусено се взираше в ръкописа; изглеждаше уморен. На Франсоаз също ѝ се спеше, но в собствената ѝ умора имаше нещо свойско и уютно, докато тъмните кръгове под очите на Жербер я затормозваха – лицето му беше посърнало, изопнато и той изглеждаше почти на колкото години беше: двайсет.
   – Искаш ли да прекратим? – попита тя.
   – Не, нищо ми няма – отвърна Жербер.
   – Впрочем остава ми само една сцена да доизпипам – каза Франсоаз.
   Обърна страницата. Отдавна бе минало два. По това време в театъра обикновено вече нямаше жива душа; пишещата машина тракаше, лампата разливаше върху листите розово сияние. А аз съм тук, сърцето ми тупти. Тази нощ театърът има сърце, което тупти.
   – Обичам да работя нощем – рече.
   – Да – съгласи се Жербер, – спокойно е.
   Той се прозина. Пепелникът преливаше от фасове, на еднокраката масичка имаше две чаши и празна бутилка. Франсоаз се вгледа в стените на работната си стаичка, розовият въздух излъчваше топлина и човешка светлина. Зад вратата бе театърът, обезчовечен и тъмен, с безлюдни коридори около огромната куха раковина. Франсоаз остави писалката.
   – Още една глътка? – обърна се към Жербер.
   – Да, добре ще ми дойде – отговори той.
   – Отивам да взема бутилка от гримьорната на Пиер.
   Излезе от кабинетчето. Не че толкова ѝ се пиеше уиски – просто коридорите ѝ действаха притегателно. Когато беше другаде, тукашният дъх на прахоляк, скръбната безлюдност не съществуваха изобщо. Но сега беше сред тях, червенината на килима се процеждаше през мрака като плах лъч на немощно фенерче. Франсоаз притежаваше способността чрез присъствието си да изтръгва нещата от тяхната застиналост, възвръщаше им цветовете, мириса. Слезе на долния етаж, отвори вратата към салона – сякаш ѝ бе поверена мисията да вдъхне живот на пустото, изпълнено с нощ пространство. Металната решетка пред сцената беше спусната, от стените лъхаше на прясна боя, червените плюшени седалки се простираха изравнени, безжизнени, в очакване. Преди малко не бяха очаквали нищо. А сега тя бе при тях и те протягаха ръце към нея. Гледаха сцената, запречена от желязната решетка, призоваваха Пиер, светлините на рампата и множество с приковано внимание. Би трябвало да остане тук завинаги, но също тъй би трябвало да бъде и другаде, в склада за реквизит, в ложите, във фоайето – да бъде едновременно навсякъде. Прекоси авансцената, свърна към кулисите, а после слезе във вътрешния двор, където мухлясваха стари декори. Беше единствената, която извличаше смисъл от цялата тази изоставеност, от вещите, потънали в сън – тя бе тук и те ѝ принадлежаха. Принадлежеше ѝ светът...

Издателство Фама

Гостенката в Хеликон


Карел Чапек >> Критика на думите

Петдесет и две неделни проповеди

Чрез езиковия анализ ще може да се достигне до диагностика на демагогията. Сигурно ще се установи, че в езиково отношение демагогията трябва да бъде ясна и същевременно колкото се може по-неточна; тя трябва лесно да се набива в съзнанието, но не трябва да съответства на фактите, за да е възможно под формулировките и да се сумират колкото се може повече различни възгледи, интереси и представи. Карел Чапек

Издателство Нов български университет



сряда, 8 януари 2014 г.

Драган Великич >> За писателите и градовете

Думите са като градовете...

   Много вода тече през тази книга. И все отвежда към богати същности. Писателите обичат реките, морето, разбираме от книгата. Потапяме се в Пула, живеем с ритъма на Виена, на Будапеща.
   Разказва ни и за Триест, но това е повече преживяване с талантите на Джойс, с неповторимостта на Итало Звево. Толкова бързо потича на някои страници водата, че смесва епохи, прави от историята елегантен карнавал.
   Новата книга на Великич ни учи как да пишем, а чрез думите после – и как да живеем. Четем страница по страница, а в нас оживява шепота на водата. Носи нови имена, превръща в символ и тях...

Издателство Агата-А



Имануел Кант >> Критика на чистия разум

Трактат върху метода

   Човешкият разум има в един вид от познанията си особената съдба, че се измъчва с въпроси, които не може да отхвърли, защото са му зададени от природата на самия разум, но на които и не може да даде отговор, защото надхвърлят всяка способност на човешкия разум.
   В това затруднение той изпада не по своя вина. Той започва от основни положения, чиято употреба е неизбежна в хода на опита и същевременно достатъчно потвърдена от него. С тях (както изисква и самата му природа) той се издига все по-високо, към все по-отдалечени условия...

Издателство АИ Проф. Марин Дринов

Критика на чистия разум в Хеликон

Критика на чистия разум в Books.bg

Георги Данаилов >> Деца играят вън

Стоя и гледам през прозореца: деца играят вън. П. К. Яворов

   Нещо ме гъделичкаше по бузата, ама не като че ме гъделичка, ами по-другояче. Отворих си очите, обърнах се на другата страна и съвсем се събудих. Тогава поисках да разбера какво ме гъделичка. Не беше заекът, защото той спеше. Моят заек спи с отворени очи. Казва се Зайо и има много смешни панталони. Зайо не е истински заек. Направен е от плат и вътре в него има зашити сламки. Истинските зайци могат да се ядат, а моят не може.
   – Събуди ли се, моето момче?
   – Това беше мама. Тя ме погали.
   – Нещо ме гъделичкаше – казах ѝ аз.
   – Кога? – засмя се мама.
   – Ами сега – викам ѝ аз.
   Пък мама каза, че сигурно слънцето е било.
   Слънцето ме гъделичкало! А то къде е? Чак на небето. Слънце то е едно такова никога не можеш съвсем да го видиш. Щом го погледнеш, и очите ти се затварят. А месецът вечер се вижда целият – и очите му, и устата му, а защо няма уши, не може да се разбере.
   Веднъж на улицата видях един човек, който имаше ухо от плат. Едното му ухо беше от ухо, а другото от черен плат. Аз дълго се обръщах след него, пък татко каза, че не е хубаво да се обръщам така. То и татко понякога се обръща, ама аз съм малък и не знам кога бива да се обръщаш и кога не. Аз съм малък, защото не обичам спанак. Дядо, като беше жив – той и сега си е жив, ама когато умря, замина нанякъде, – дядо казваше, че в спанака имало много желязо! Нали беше стар и бъркаше, като говори, затова тъй казваше. Че как в спанака ще има желязо! Спанакът е мек, а ако имаше в него желязо, хората щяха да си счупят зъбите!
   Аз съм малък, пък като скочих в една локва, мама каза:
   – Не си вече малък. Може ли такива работи?
   А като я попитах какво е това лава, тя вика:
   – Малък си още, не мога да ти обясня.
   Ето сега тя идва да ме облече, а после ще трябва да се мия. Ставал съм чист и хубав. А веднъж като измих моя приятел Зайо, той стана един смешен – ужас! Има работи, които се мият, и други, които не бива да ги миеш. Ама мене ме мият. Водата тече и пръска, и е една такава студена, и аз започвам да хленча, и знам, че мама ей сега ще ми се скара, но аз съм един вагабонтин и пак си хленча. Тази дума страшно ми харесва и си я казвам. Веднъж и на един чичко я казах и той много се смя, а татко се разсърди.
   – Виж какъв си хубав сега! – каза мама, като ме изми.
   Всички викат, че съм хубав. Ужасно съм хубав. Хубав съм като куче. Татко, когато се върне от работа, все казва:
   – Уморен съм като куче... Гладен съм като куче... Няма да ми викат като на куче!
   А пък аз съм хубав като куче и обичам да се гледам много в огледалото, за да видя колко съм хубав...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Абагар

Деца играят вън в Хеликон


вторник, 7 януари 2014 г.

Сун Дзъ >> Изкуството на войната

Уроците по стратегия и тактика на Сун Дзъ

   Който първи заеме позиция на бойното поле и очаква врага, ще е отпочинал за битката. Който се яви по-късно, ще трябва да бърза и ще бъде изтощен.
   Ето защо изкусният пълководец налага волята си над врага, без да позволява той да му наложи своята.
   Подмамвайки го с някакви преимущества, можеш да го подтикнеш да се приближи драговолно; а причинявайки му вреди, можеш да го възпреш да се приближи.
   Ако врагът е в леко положение, бъди способен да го тормозиш с постоянни нападения. Ако е добре запасен с храна, бъди способен да го доведеш до глад. Ако се е разположил на лагер, бъди способен да го изтласкаш оттам насила.
   Появявай се на места, където у врага ще предизвикаш припряност да се отбранява. Настъпвай изневиделица там, където не те очакват.
   Една войска може да измине без умора огромни разстояния, ако върви през местности, където го няма врага.
   Можеш да бъдеш сигурен, че набезите ти ще се увенчаят с успех, само ако нападаш незащитени позиции. Можеш да бъдеш сигурен в надеждността на отбраната си, само ако държиш позиции, които няма как да бъдат атакувани.
   Следователно умел в нападението е онзи пълководец, чийто противник не знае какво да защитава. И е умел в отбраната онзи, чийто противник не знае какво да атакува.
   О, велико изкуство на лукавството и тайнствеността! Ти ни учиш как да бъдем невидими и безшумни – и така ставаме способни да държим в ръце съдбата на врага.
   Можеш да напредваш без никаква съпротива, ако се насочваш към слабите позиции на врага. Можеш да се оттегляш без опасност от контранападения, ако се придвижваш по-бързо от врага.
   Ако желаеш да влезеш в битка, можеш да въвлечеш врага насила, дори да е защитен от висок крепостен вал и дълбок ров. Трябва само да нападнеш такава позиция, която той неминуемо ще бъде принуден да оголи.
   Ако не желаеш да влизаш в битка, можеш да попречиш на врага да те въвлече в такава, дори той да е способен да достигне безпрепятствено до лагера си. Трябва само да подхвърлиш на пътя му нещо чудато и невнятно.
   Като разкриваш вражеските позиции, а твоите остават невидими за него, запази силите си сплотени, докато неговите трябва да бъдат разделени.
   Трябва да постигнеш спойка на силите си, а вражеските да бъдат раздробени. Тогава ще имаш цялост срещу отделни части от цяло, което ще рече, че ще си многочислен срещу малочислени врагове.
   Така ще бъдеш способен да нападнеш по-слаба войска с по-силна, а противниците ти ще се окажат в бедствено положение.
   Предвиденото място за сражение следва да се пази в тайна, защото тогава врагът ще трябва да се подготвя за отбиване на нападение в няколко различни позиции. Така силите му ще се разпилеят и бойците в точката на удара ще са сравнително малобройни.
   Защото подсили ли врагът фронта, ще отслаби тила си; а подсили ли тила, ще отслаби фронта; подсили ли левия фланг, ще отслаби десния; подсили ли десния, ще отслаби левия. А ако изпрати подкрепления навсякъде, навсякъде ще е слаб.
   Числената слабост се дължи на необходимостта от подготовка за отбиване на възможни атаки. Численото превъзходство – на това, че заставяш врага да предприеме против теб тази подготовка.
   Като знаеш мястото и времето на предстоящата битка, можеш отрано да съсредоточиш силите си.
   Но ако не са ти известни нито мястото, нито времето, левият фланг ще е безсилен да подпомогне десния, а десният – безсилен да подпомогне левия; авангардът ще е неспособен да облекчи тила, а тилът – да подкрепи авангарда. А какво остава, ако най-отдалечените части от армията ти са на разстояние сто ли, а най-близките – дори само на няколко!
   Макар по мои изчисления войската на Юе да е по-многобройна от твоята, това не ще е предимство, що се отнася до победата. Ето защо аз твърдя, че победата е постижима.
   Макар врагът да те превъзхожда по численост, можеш да му попречиш да се сражава. Начинът е да се разгадаят плановете му и да се осуети възможността те успешно да се осъществят.
   Проучи го и разбери кога действа и кога бездейства. Застави го да се разкрие, за да разбулиш уязвимите му страни.
   Внимателно съпостави противниковата войска със собствената, за да знаеш къде мощта ти е в излишък и къде – недостатъчна.
   При тактическото разположение на силите върховното постижение е да ги прикриеш. Бъди неуловим и ще се предпазиш от най-коварните шпиони, от козните на най-умните глави.
   Че победата може да се извоюва посредством собствената тактика на врага – това мнозинството не осъзнава.
   За всички е видима тактиката, чрез която побеждавам, но нека за никого не бъде видима стратегията, от която е следствие победата.
   Не повтаряй тактика, която веднъж ти е донесла победа. Нека способите ти се определят от безкрайното разнообразие на обстоятелствата.
   Военната тактика е като водата. Естественият път на водата е не да се задържа нависоко, а скоростно да се стича надолу.
   Така е и при войната: трябва да се изплъзваш от това, що е силно, и да се устремяваш към това, що е слабо.
   Водата определя посоката си в съответствие с природата на терена, където тече. Пълководецът изковава победата си в зависимост от неприятеля, срещу когото се изправя.
   И тъй както водата не приема постоянна форма, така и във военното дело няма постоянни образци.
   Който е способен да изменя тактиката си според противника и така да постига победи, заслужава да бъде наречен божествен воин.
   Петте елемента (вода, огън, дърво, метал, земя) невинаги присъстват поравно. Четирите годишни времена се редуват. Има дълги и къси дни. Луната намалява и нараства...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Фама



Георги Господинов >> Физика на тъгата

Най-хубавото, което може да се случи на една книга, е това – читателите да я припознаят като своя... Георги Господинов

На какво прилича този роман? Първо ми заприлича на Видрица, после на торбата на един китайски поет, който там си събирал стиховете... Такова е първото впечатление, докато четеш книгата, докато навлизаш в лабиринтите ѝ, докато се оглеждаш за Минотавъра, за изоставеното момче, или инстинктивно първо, а после целенасочено следваш нишката, оставяш се на асоциацията, търсиш своите опорни точки, защо не себе си... Силвия Чолева

Издателство Жанет 45



Стоян Михайловски >> Басни и стихотворения

Идеята създава герои, интересът – хитреци. Стоян Михайловски

Учител и ученици

Духовен отровач – условен за народен 
Учител – проповядваше на младежта 
Таквиз начала: – Вън от предвековний ред природен 
Мощ друга нема на света! 
Бог – то е висша слепота! 
Зад туй що прости хорица наричат Провиденье – 
Стои най-пълно самоуправленье 
На Веществото, царство на Плътта! 
Живейте 
В наслада и игри – без грижанье светлейте! 
Дълг, идеал, прогрес – това сж празни думи! 
Самотверженост, любов – това са вети глуми! 
Законът на законите в тъз реч стои: сполука!

**

От школата излезоха мъжаги 
Които лакомяха за облаги 
И за добивки. Тяхната наука 
Роди господаруването на юмрука, 
На хитрините – 
И на сплетните...

**

Тежко 
На онуй общество 
Където юношеските училища 
Се преобръщат на блудилища 
И на губилища.

Издателство Бриз



понеделник, 6 януари 2014 г.

Димитър Талев >> Гласовете ви чувам

Заплакало е Марийово за той ми Гьорги Сугарев: „Каде си, Гьорги, да дойдищ, къде си, страшен войводо, от гърци да ни куртулиш...“ Викна ми Георги подвикна от Демирхисар планини: „Слушам ве, бракя, слушам ве, слушам ви гласот жалостен, еве сум, бракя, кай идам со триесе отбор момчина – сите со пушки манлихер и сос наган леворвери...“ Народна песен

   В началото на октомври Борис Глаушев напусна Преспа и още същия ден пристигна в О. Той бе избран за член на окръжния комитет на Вътрешната революционна организация, а скоро след това бе назначен за учител в една от о-ските прогимназии, също и за преподавател по френски и руски в долните класове на тамошната мъжка гимназия. Не беше по волята на Лазар Глаушев и Ния Глаушева това назначение на сина им, приеха го мълчаливо, като повиновение. Борис бе излязъл от солунския затвор немного отдавна, а О. по това време бе станал истинско бойно поле. Самият Борис прие новото свое назначение и повишение без радост, но с желание и тъкмо защото О. се бе превърнал на бойно поле. Желание, в което бяха всичките му мисли за дълг, за борба, за поробения народ, за всички тия неща и още повече за това, че той, както си мислеше, трябва да бъде тъкмо там, където борбата е най-ожесточена, дългът – най-тежък, любовта към поробените – най-горестна. Иначе той самият бе се усъмнил в чувствата си за дълг, за борба, в своята любов към поробения народ. В Преспа какво – всекидневната организационна работа, чести разпри между другарите от градския и околийския комитет, та и по-надолу, малко повече грижи около домогванията на сърбоманите, а в О. – открита битка срещу гърците, стрелби, убийства... Както в окопа на Разполе през въстанието, в последния час, пред турския щик, който бе насочен към гърдите му.
   Той остави багажа си в хотела и се отправи към училището. Беше късно следобед. В училището завари само един от слугите.
   – Пуснахме веке децата – рече прислужникът. – Ти ела утре. Директорът иде рано, едва смогваме да отворим. Чакаме и други нови учители. Се не стигат.
   – Квартира ми е нужна... Не познавам добре града.
   – Квартири много. Ето вземи по тая улица от училището надолу. Попитай. Само че тука се намират и гърци, и власи... Гледай да не попаднеш! По нашата махала – хе, на края, се сме си наши. Кючук Булгаристан1 й казват. Ама далеко ще ти бъде.
   „Виж го ти! Самочувствие... – мислеше си Глаушев развеселен. – Тук той като у дома си. Чакаме и други учители, чака и той...“

* Хартиено издание и е-книга

Издателство Захарий Стоянов



Георги Данаилов >> Зимникът на рая

Размисли и спомени, наблъскани в един човешки мозък

   И понеже забравата е главна тема на тази книга...
   Ще започна моя разказ с една случка, която и днес, десетилетия по-късно, е жива в уморената ми памет.
   Пътувахме от Смолян към Рудозем. Искахме да посетим наш стар приятел, състудент от университета. Бяхме трима и фолксвагена. Карах важно със замах и обърках пътя. Не познавахме този край. По едно време от дясната страна на шосето, на един хълм се появи парк с внушителен паметник. Той напомняше Шипченския, но никой от нас не знаеше за какво събитие е издигнат. Спряхме.
   Влязохме в парка и се запътихме към малка къщичка. Край нея се въртеше възрастен човек, облечен в сини, избелели, дочени дрехи.
   – Добър ден! Вие ли сте пазачът?
   – Аз – отвърна тихо човекът.
   – На кого е този паметник?
   Той не се учуди на въпроса ни.
   – На полковник Серафимов и неговите войници.
   За пръв път чувах това име. Приятелите ми също.
   Бяхме учили химия, физика и математика в университета, преподаваха ни и история в училището, но за войните на третото българско царство знаехме малко.
   Старият мъж ни доведе до паметника, отключи костницата и започна да разказва за безпощадната битка, която се е водела по тия места през Балканската война.
   Командващият полковник Серафимов получил заповед от щаба да отстъпи позицията и да се оттегли с войската към Тракия. Той отказал да я изпълни и бил телеграфически уволнен. Тогава командирът строил своя Средногорски полк и произнесъл реч, която започвала с думите: „Войници, аз повече не съм ваш командващ и вие не сте длъжни да ми се подчинявате... Още сега може да си тръгнете обратно...“ Сетне полковникът описал бойната обстановка и съдбоносната важност на позицията. Според него отстъплението би означавало загуба на цялата война и той лично се е решил да стои тук докрай. Тъй казал офицерът и се обърнал към младите хора пред себе си: „Който желае да остане заедно с мен – три крачки напред, марш!“
И ето че целият полк, целият полк, пристъпил три крачки напред към славата! Започнала жестока бран, турците се хвърлили в атака, пет щурма един подир друг, но българите удържали всички пристъпи и сетне се втурнали в настъпление! Това било. Оттогава хълмът се нарича Родопската Шипка.
   Храбрият непокорен командир участвал и в Първата световна война и все пак накрая бил изпратен в запаса.
   – Знам тези неща – добави старецът, – защото бях войник от неговия полк.
   Това не можеше да бъде! За нас Балканската война бе нарицателно за прастари времена! Как така има толкова стари хора! Започнах да пресмятам. Всъщност от боевете бяха изминали малко повече от петдесет години... Тогава този човек трябва да е бил на нашата възраст.
   Поглеждам се в огледалото: – Ами да, приятелю!
   – И сега сте пазач на паметника? – попитахме ние.
   – Не са ме назначавали. Дойдох, когато се пенсионирах. Тука ми е добре, имам си занимание!.. Помня всичко! Помня кой войник къде беше убит...И им слагам плочи... Някои имена съм забравил, но местата знам... Вземам цимент от Рудозем, по малко, да не се зловиди...
   Бях толкова впечатлен от срещата със стареца, който, половин век по-късно, правеше паметни плочи за убитите си другари, че щом се върнахме в Столицата, написах развълнуван текст за един седмичник – не го поместиха.
   В Българската енциклопедия от 1999 година името на полковник Серафимов го няма. Но в Родопите – село на негово име има. Напоследък, когато националното безразличие взе да отстъпва, за голямата битка започна да се споменава около важни годишнини. Вестяват се големци. Те идват в черните си автомобили, бавно поднасят венци и бързо си отиват.
   Но какво общо има всичко това с покъртителната преданост, която изпитваше самотният старец там, на планинския хълм? Той чувстваше това, което помни. Ние честваме това, което ни напомнят...

* Хартиено издание и е-книга

Издателство Абагар

Зимникът на рая в Хеликон


Христо Ботев >> Политическа зима

Стиховете на Христо Ботев, художествена проза, фейлетони, кратки сатирични форми и статии

„Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?“

   Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук – суджук, с който във виенския райхстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия – тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, – пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка.
   Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш? – Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу. Г-н Бисмарк възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравето на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за „бог да прости“ славяните; майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските „братовчеди“ са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с човека от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и, наместо хляб и макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пърчле на солените, възседнало буцефалът на Александра Македонски и исторически иска да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика „Аман от пияни хора“. Множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческия род и за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията.
   А ти, българин и патриотин, гледаш на всичкото това с особено недоверие и думаш: „суета сует и всяческая суета“. Светът е кръчма, а ти трябва да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и на сън да виждаш лятото на Балканския полуостров. „Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба.“ Лежиш на гърба си и благодариш всевишният таван, че по негова непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти не те мъчи, парите ти не се губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език. Наместо икона, над главата ти виси портретът на н. в. султанът, покрит с тънко едно було от лионската фабрика на паяците; под портрета е залепен фермана с 11-те точки на българското щастие, а във фермана волята на негово императорско величество, небесният представител на влашкките българи, г. Пандурски, и горещите желания и надежди на нашите цариградски патриоти. Земи си един комат хляб, малко сланина и една глава лук, пък чети: „Моята царска воля е, щото сичките животни по държавата и верни мухи поданици да могат да помагат доколкото им се пада на гърбовете, на ежедневните им царски поядания, които полагам за достигание до по-висока степен на моето затлъстяване и за благоденствието на моята обширна кочина.“ А по-надоле следва рахатлъкът на екзархията, правдините на българския народ и кефът на босфорския Саул.
   – Но какво дяволите? Животни ли сме ние, животни ли са нашите владици, учители и вестникари? Протестуваме!
   – Не бойте се, господа, аз сънувам. Дайте ми да прочета цариградските български вестници и аз ще да си зема думите назад, т.е. ще да се уверя, че по сичките краища на паяжината е тихо и мирно и че сичко блаженствува под дебелата сянка на паяка. Само – црррр! Там на една муха изпили кръвта, тука на друга светили маслото; там вързали 50-60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място покойно, т.е. – в Диар Бекир и в Акия, тука връзват други и им четат баснята за вълка и агнето; там окачили едного на въже да се поизсуши.
   – Но ние имаме училища, читалища, екзархия, литература, журнали, правдини – имаме младо поколение...
   – Да, да! Имаме! Кой ви казва,че нямате? Но ако е работата да се хвалиме, то и ние имаме тука, в Румъния. Откогато г-н Пандурски остави своята знаменита политическа и литературна кариера и откогато на хоризонта на българската литература се появи съзвездието „Блъсков“ и „Дружеството за разпространение полезни знания“, оттогава науката, поезията, педагогиката и литературата потекоха из крачолите на българския народ и на неговото книжевно щастие захванаха да завиждат даже и манджурите, откакто цариградските ханъмки родиха литературно-политическото списание „Ден“, то Милош Милоевич престана вече да разпространява сърбизмът из България; откакто „Училище“ роди богобоязливия редактор на „Градинка“, то нашите учени младежи престанаха вече псуват света Богородица; откакто отец Марко цанцугерът турна на своите глупости заглавие „Век“, то великите български пости станаха 365 дена в годината; откогато „Право“ се кръсти на „Напредок“, то българският поет Славейков зави чалма и захвана да пее „аман, аман“, а откогато „Levant Times“ се преведе на български, то нашите патриоти захванаха да плетат мрежа, за да покрият народа от политическия студ, от литературната мъгла, от революционната виелица, от индустриалния сняг, от економическото пиянство и от белите, черните и сивите цариградски вълци; а откогато най-после „Читалище“ се обеща, че от нова година (т.е. от първи януари на деветнадесетия век) ще да се оправи и няма да печати гениалните глупости на нашите литературни телци, то колата на европейската цивилизация останаха без катран и заскърцаха въз баира на българския напредок; умствените чакръчета на нашето младо поколение замръзнаха и пуснаха вощеници за „упокой“ на грешните и живоумрелите политически и литературни души; а в пияцата (т.е. – по бит пазар) на нашето умствено развитие, произлязоха такива важни операции и такива чудни метаморфози, щото при броениците на нашето калугерско щастие се притуриха още няколко стотини зърна, с които ние няма никога да изчетеме своите навечерки и никога няма да дочакаме „светлото Христово възкресение“.
   И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече са захванали да растат различни литературни зеленчуци, сякакви политически бурени и всевъзможни научни билки; а нощта се не свърша, зимата се не изминува и патриотите лежат в своите топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници.
   Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната сланина и краденият лук довеждат стомаха ми до такова поетическо настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюрбето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощат на припек; а аз ще да излеза из своя палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: „Гледайте, очи, ненагледайте се!“
   И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да направи преврат в историята на гастрономията; почтените и важните кокоши физиономии се разхождат по двора и правят археологически открития по купището, за да снесат яйцето на общото южнославянско щастие; коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последна дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите.
   А ти... О! ти си българин и патриотин! Запей песента „Гъби, мои гъби“, пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ. Но преди сичко, попитай жената си или своя мозъчни ревматизъм, изминала се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята мрежа и извикай сам: „Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина.“

Издателство Захарий Стоянов



неделя, 5 януари 2014 г.

Амели Нотомб >> Форма на живот

А кое е загадъчната форма на живот?

   Трескаво очаквах следващото послание на Мелвин. Постоянно ме нападаха неверо­ятни видения: разгромени иракци, експлозии, които разцепват черепа ми, американски войни­ци, които не спират грозно да плюскат, докато не възпроизведат военните действия в коремите си. Виждах как с неизбежното преминаване към по-голям размер дебелината печели все повече позиции, виждах как фронтът на мазнината се премества по картата. Армията на Съединените щати ми се явяваше в непрекъснато подпухващ образ на гигантска ларва, която поглъща неяс­но очертани вещества – може би иракски жерт­ви. Понякога виждах нещо като тяло, доколкото може да се нарече така тази изобилна тлъстина. На английски corpse означава „труп“. Във френ­ския език това е само едно от значенията на ду­мата. Живо ли е дебелото тяло? Единственото доказателство за това е, че то дебелее още пове­че. Такава е логиката на затлъстяването. После ми се привиждаше някой, който може­ше да е Мелвин Мапъл и който се задушаваше през нощта в леглото си. Изчислявах, че около половината от стоте допълнителни кила сигур­но бе разположена по корема и гърдите му. Пет­десет килограма беше най-вероятното тегло на Шехеразада, така че вярвах в съществуването на излегналата се върху сърцето му любовница. Виждах също идилията, интимното общуване, появата на любовта там, където най-малко може да бъде очаквана. През шестте години война бяха изминали повече от хиляда и една нощи.
   От Паскал насам знаем, че „човекът не е нито ангел, нито животно... и че колкото повече се стреми да се уподоби на ангел, толкова повече се превръща в животно“. Мелвин Мапъл добавяше своята версия – който иска да прилича на живот­но, се превръща в ангел. Вярно, че в историята му нямаше само ангелски детайли, далеч не. Но мощта на илюзията, която позволяваше на моя кореспондент да преживее непоносимото, буде­ше респект.
   На Салона на книгата в Париж сред хората, дошли за автограф, имаше и едно дебело моми­че. Писмото на Мелвин до такава степен ме бе обсебило, че девойката ми се видя крехка и об­хваната в прегръдката на някой Ромео, добавен към нейното тяло...

Издателство Колибри

Форма на живот в Хеликон


Умберто Еко >> Името на розата

Манастирската библиотека – един недостъпен лабиринт

   Едно време хората бяха красиви и едри (днес са деца и джуджета), но това е само един от многото факти, доказващи нещастието на един свят, който остарява. Младежите вече не искат нищо да учат, науката е в упадък, целият свят върви с краката нагоре, слепци водят други слепци и ги тласкат в бездни, птиците се хвърлят, преди да са излетели, магарето свири на лира, воловете танцуват, Мария не обича вече съзерцателния живот и Марта не обича вече дейния живот, Лия е стерилна, Рахил има плътско око, Катон посещава бардаците, Лукреций става жена. Всичко се отклонява от своя път. Слава Богу, че по онова време можах да усвоя от моя учител желанието да се уча и чувството за верния път, което се запазва и тогава, когато пътеката криволичи.
   Брат Уилям изглеждаше така, че можеше да привлече вниманието и на най-разсеяния човек. Ръстът му превишаваше нормалния и той беше толкова слаб, че изглеждаше още по-висок. Очите му бяха остри, пронизващи, тънкият, малко гърбав нос придаваше на лицето му израз на бдителност, с изключение на миговете, когато се отпускаше (за това също ще кажа). Брадичката му също говореше за силна воля, макар че дългото и осеяно с лунички лице – каквито често виждах у хората, родени между Хиберния и Нортумбрия – понякога можеше да изразява несигурност и недоумение. Но с течение на времето разбрах, че онова, което ми се струваше неувереност, беше само любопитство; в началото знаех малко за тази добродетел, която смятах по-скоро за проява на греховна чувственост, и бях убеден, че една рационална душа не бива да се подхранва с нея, а само от истината, която (така мислех) е известна още от самото начало.
   Нали бях още юноша, това, което ме порази у него, бяха кичурите жълтеникави косми, които се издаваха от ушите му, и гъстите руси вежди. Може би имаше петдесетина години и беше твърде стар, но неуморното му тяло се движеше с пъргавина, която често ми липсваше. Заловеше ли се прекалено дейно с нещо, енергията му изглеждаше неизчерпаема. Но от време на време сякаш в неговата жизненост имаше нещо рачешко, той изпадаше в леност и виждах как с часове лежеше на постелята си в килията, промълвяйки едва-едва по някоя сричка, без лицето му да трепне. Тогава очите му изглеждаха празни и блуждаещи и можех да си помисля, че е изпаднал във властта на билка, способна да събужда видения, ако явната умереност, с която той живееше, не ме караше да отхвърлям подобна мисъл. Все пак няма да скрия, че по време на пътешествието ни той се спираше кога край някоя ливада, кога край някоя гора, за да откъсне билка (мисля, че бе една и съща); после започваше да я дъвче замислено. Част от нея носеше със себе си и я дъвчеше в най-напрегнатите мигове (а в манастира такива ни се случваха често). Веднъж, когато го запитах какво е това, той се усмихна и отвърна, че добрият християнин понякога можел да научи нещо и от неверниците; а когато пожелах да опитам тази билка, той отвърна, че както в приказките, така и за обикновените люде имало paidikoi, efebikoi и gunaikoi и така нататък, тъй че билките, които подхождали за един стар францисканец, не подхождали за един млад бенедиктинец.
   Докато бяхме заедно, нямахме възможност да водим много редовен живот; дори в манастира будувахме нощем и капвахме от умора денем, нито пък участвахме редовно в църковните служби. Все пак, макар и рядко, по време на пътуването той будуваше след повечерие и беше твърде въздържан. Понякога, както стана в манастира, по цял ден се разхождаше из зеленчуковата градина, разглеждаше растенията, сякаш бяха хризопрази или изумруди, и го видях да обикаля из криптата със съкровищата и да оглежда някакво ковчеже, осеяно с изумруди и хризопрази, сякаш беше храст татул. Друг път прекарваше по цял ден в голямата зала на библиотеката, ровейки се в ръкописите, сякаш не търсеше друго освен собствено удоволствие (докато в същото време около нас се множаха труповете на убити по най-жесток начин монаси). Един ден го срещнах да се разхожда безцелно из градината, като че ли не трябваше да дава сметка на Господа за делата си. В ордена ме бяха научили да си разпределям времето по съвсем друг начин и му го казах. А той отвърна, че красотата на Вселената се състои не само в единството на разнообразието, но и в разнообразието на единството. Стори ми се, че отговорът му се дължеше на ненаучна емпиричност, но по-късно узнах, че хората от неговия край често определят нещата по начин, в който като че ли сияйната сила на разума има твърде малък дял.
   През целия ни престой в манастира ръцете му винаги бяха покрити с праха на книгите, със златото на все още неизсъхналите миниатюри, с жълтеникави вещества, до които се беше докоснал в болницата на Северин. Като че ли не можеше да мисли с друго освен с ръцете си, нещо, което тогава ми се струваше по-присъщо на един механик (а ме бяха учили, че механикът е прелюбодеец, че извършва прелюбодеяние към интелектуалния живот, с който би трябвало да бъде свързан в най-чисто и непорочно венчило); но дори и когато ръцете му се докосваха до крехки вещи, като някои ръкописи с още свежи миниатюри, или до разядени от времето и ронещи се като сух хляб страници, той, както ми се стори, се докосваше до тях с изключително внимание, същото, с което се докосваше до своите инструменти. Ще кажа, че този интересен човек носеше със себе си, в своята торба, инструменти, които не бях виждал дотогава, които той наричаше моите чудодейни машини. Машините, казваше той, са плод на изкуството, което подражава на природата, и възпроизвеждат не формите, а самото действие. Така ми обясни чудесата на часовника, на астролаба и на магнита. Но в началото се побоях, че става дума за магьосничество, и през някои ясни нощи, когато той наблюдаваше звездите (с някакъв чудноват триъгълник в ръце), аз се преструвах, че спя. Францисканците, с които се бях запознал в Италия и в моя край, бяха прости, често необразовани люде, и аз му казах, че съм смаян от неговите знания. Но той ми отвърна с усмивка, че францисканците от неговите острови били други хора:
   – Роджър Бейкън, когото почитам като учител, ни учи, че божественото начинание един ден ще мине през науката за машините, която е естествена и свещена магия. И един ден ще могат да се правят уреди за плаване, с които корабите да се движат, управлявани от човека, и много по-бързо от корабите, движещи се с платна или с весла; и ще има коли „ut sine animale moveantur cum impetu inaestimabili, et instramenta volandi et homo sedens in medio instrumenti revolvens aliquod mgenium per quod alae artificialiter compositae aerem verberent, ad modvim avis volantis“. И много малки уреди, които ще вдигат безкрайно големи тежести, и превозни средства, които да позволяват да се пътува по дъното на морето.
   Когато го запитах къде са тия машини, той ми каза, че били вече направени в древността, а някои дори и в наше време:
   – С изключение на уреда за летене; не съм го виждал, нито знам някого, който го е видял, но познавам един мъдрец, който го е замислил. Могат да се строят мостове, които да прехвърлят реките без опорни стълбове или каквито и да било подпори, и други нечувани машини. Но ти не бива да се безпокоиш, ако те още не са създадени, защото това не значи, че няма да бъдат създадени. Аз ти казвам, че Бог иска те да съществуват, и те сигурно са вече в ума му, макар че моят приятел Окам отрича, че идеите съществуват по такъв начин, и то не защото можем да определяме божествената природа, а именно защото не можем да ѝ поставим никакви граници.
   Това не беше единствената противоречива мисъл, която чух от него; но и днес, когато остарях и помъдрях, все още не съм разбрал добре как можеше да има такава вяра в своя приятел Окам и в същото време – както правеше – да се кълне в казаното от Бейкън. Но нали това бяха бурни времена и един мъдър човек трябваше да мисли за неща, които си противоречаха взаимно...

Издателство Бард

Името на розата в Хеликон