събота, 14 септември 2013 г.

Любен Петков >> Отвътре и отвъд Обетованата земя

Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Матей

   – Кафето с мляко ли? Две лъжички или три лъжички? – глези ме Доли в малкия си уютен апартамент в Хайфа.
   – На мен чисто! – нарежда сестра ѝ, захласната в барабанения звън на дъжда. – Дъждовни дни, буря в средата на февруари; Боже, това чудо ти го донесе от България – чурулика близначката на Доли.
   – В София газих в сняг, докато се добера до летището, но такава буря нямаше.
   – Шептят снежинките, помня!...
   В залива на голямото средиземноморско пристанище вълните се плезеха срещу надвисналите облаци. Ревът на морето приковаваше в смирение многохилядния град, ширнал се по хълмовете на свещената планина Кармел; с уплаха от нестихващия вой, по-страшен за близначките, мислех си, от воя на четирите ракети, изстреляни рано-рано от непримиримите за заличаване на еврейската държава. А в Хайфа е гробницата на предтечата Баб, проповядващ за единение и братство между хората: Бог е един за всички! И Доли най-напред в Хайфа ми показа едно от чудесата на Израел – разкошните персийски градини, спускащи се на тераси по хълма на планината Кармел – до морето, със златния купол на Бахайския храм.
   За всеки случай в тристайното жилище на Доли, както в повечето новопостроени жилища в Израел, има бомбоубежище – нарочно помещение, изградено със специални материали, устойчиви при попадение на изстреляна ракета срещу бездомните от векове седем и половина милиона евреи на територия от двайсет хиляди и седемстотин и седемдесет хиляди квадратни километра (20 770 км2). Стрелбата с ракети и какви ли не изненади тук е ежедневие. И на човек му писва и сякаш свиква (или се прави, че свиква). Както новината рано-рано с четирите ракети, стори ми се, мина покрай ушите на близначките. Все едно нищо не се е случило – минало, заминало; нито пък ми предложиха да се скрием в бомбоубежището, с отворени врати по всяко време на денонощието. Същия ден бяха подложени на изпитания израелските посолства в Грузия, в Делхи и на още две места, докато дипломатите от двата бряга на беснеещите демони за пореден път дипломатично се надлъгваха – едните в Техеран, другите – в Тунис. Бог да пази Земята; и децата ни, казваш си. И отминаваш с разчекваща душата ти вина, че не можеш да озаптиш злото; гърчиш се, мигаш безпомощен сред разцъфтялата природа и лъчезарните очи на подрастващите, които няма да ни простят за злините. И заслепени от безсилие, се тешим с догадки за следовниците, сред крачещите между тях роботи…

Издателство Жанет 45



Венелин Цачевски >> Казимир Ернрот в историята на България

Просперират онези народи, които правят не това, което искат, а което трябва, и не когато го желаят, а когато се налага. Казимир Ернрот

К. Ернрот е част от съвременната история на България. За съжаление неговата роля като български държавник – министър-председател и военен министър на Княжество България, е не само малко известна, но е представена в мнозинството публикации едностранчиво или невярно. Целта на книгата е да покаже действителния принос на К. Ернрот в освобождението на България от османско владичество, укрепването на държавността, изграждането на армията и отстояването на интересите на страната в отношенията с Османската империя и други държави. При написването на книгата са използвани оригинални документи, съхранявани в архивния фонд на България, Финландия и Русия, а също научни, мемоарни и други публикации, посветени на К. Ернрот, развитието и външната политика на България в първите години след възстановяването на българската държавност през 1878 г...

Издателство Изток-Запад



петък, 13 септември 2013 г.

Ноеми Сечи >> Комунистът Монте Кристо

Има ли по-голям грях от това, касапинът-революционер да бъде вегетарианец…

   В кошмарите на прадядо винаги му се присънвало как Тибор Самуели кълца във фунията на машината за пълнене на колбаси селски свещеници, монаси-учители, отци-изповедници, и за по-добър цвят – неколцина облечени в червени мантии епископи, затова издухал цигарения дим и настоятелно попитал:
   – Сигурно ли е, че е мъртъв?
   – Да не мислиш, че не ми е минало през ума същото като на теб? Че искат да сломят душевно народа. Че сме станали жертва на разпространяващата панически слухове пропагандна машина на буржоазията.
   – Ами да. В първия момент най-вече това му идва на ум на човек.
   Йожи снишил глас и се навел над масичката с кози крака. – Ще ти кажа какво мисля: никога не се знае. Ни-ко-га не се зна-е. Надеждата е жива.
   Прадядо потръпнал и разсеяно отпил от бирата на Йожи, а въпреки низшия си произход никога не бил харесвал бирата. Винаги предпочитал безцветните концентрати или разреденото с лимонада накиселяващо вино.
   Тибор Самуели. Та това не е човек. Как би могъл да умре. С презрение на мраморното си лице гледа водещите го, окован във вериги, шаванюкутски стражари: колцина такива като вас съм избесил, колцина! Дори казва на единия: лицето ти ми е познато, брат ти ли, братовчед ти ли беше онзи, дето плачеше и се молеше: невинен съм, после все пак бе застигнат от ръката на народа. От моята, добавя, и ето го, че си играе с един малък револвер.
   През смях се застрелва в главата, но куршумът отскача от него като от неустрашимия бронзов конник. Спуска се да бяга, полицаите, изстинали, зяпат подире му. Той знае къде отива. На компаса на другаря Самуели е изписана само една дума: Москва, няма север, юг, изток, запад. Реки, блата? Не са препятствия. Държавни граници? Не са препятствия. Препуска напред през тикви и фасул. Докато плува в Ледовития океан, вдига главата си нагоре, защото вече вижда Кремълската кула. От прозореца й го вика, маха му другарят Ленин: това му дава сили.
Той посреща Тибор като строг, но справедлив баща. Първо го сритва надолу по стълбите, после го целува, прегръща го.
   – За малко да успеем, вторият път ще стане – шепне в ухото му на руски, плачат и двамата. – Ти направи всичко възможно, но скъпия си Бела ще го напердаша – после се прегръщат, за да изгледат заедно един военен парад. Колко хубаво, спокойно, сигурно е усещането тук, в Москва.
   – Какво стана с другаря Кун – прадядо се усетил, че мачка изгорелия докрай фас в крайчето на чинията.
   – Тук е, с нас. В Австрия е.
   – Не ме влудявай. Къде?
   – Това не знам със сигурност. Има ли такова нещо като Долна Австрия?
   – А с мен какво ще стане сега? Кой ще ми каже аз какво трябва да правя? Офицерите са се прибрали у дома, не мога да се внедря. А австриецът обеща, че утре ще вземе плячката. Но може би вече не се налага да събаряме системата тук.
   Достатъчно било прадядо да каже повече от три изречения, и веднага ставало ясно каква мъгла цари в главата му. Йожи също просто го гледал със смръщено чело, къде иска да се внедрява този, какво иска да събаря?
   – Другарят Самуели каза… – тук Йожи замълчал и отново започнал да изучава прадядо ми. После внезапно отново заговорил:
   – Слушай, Шани! Преди да поеме на последния си път, другарят Тиби ми каза, че при теб има двайсет кила злато – Йожи така казал това, че можело да се чуе как при последните думи устата му се наляла със слюнка.
   – Другарят Тиби последно с мен разговаря. Каза ми: в настоящата ситуация мисията на Шани за внедряване в контрареволюционната организация губи смисъла си. Революционизирането на Виена се отлага. Трябва да го информираш, че богатството, съставляващо намиращите се при него движимости, трябва да бъде пренасочено за спасяването на най-застрашените партийни работници и за други техни разходи, които е възможно да възникнат.
   Леко се задъхал, докато изричал всичко това. Прадядо се изчервил и дори върнал в табакерата цигарата, която тъкмо се канел да запали.
   – При теб ли е златото? – попитал го вече направо Йожи.
   – При мен е – отвърнал прадядо и строшил надве една кибритена клечка.
   – И къде го държиш?
   – Кое?
   – Не се прави на идиот! Златото.
   – На подходящо място. При настоящото положение дължа отчет единствено на другаря Кун – казал прадядо с каменно лице и веднага скокнал от масата. Мислел си за една приказка, която преди няколко месеца Алис четяла на двете си синчета. Една лисица и един вълк разпитвали едно добронамерено момченце за мъничкото му богатство, и дори малките Беньо и Мано развълнувано скочили от канапето и викнали:
   – Не им вярвай, Пинокио, не им вярвай, Пинокио!
   Колко пъти само се бе отклонявало това момченце от правия път, мили боже! Човек направо ставал на кълбо от нерви, преди накрая да стигне до сигурен пристан. Прадядо хвърлил дребните си на пулта на бармана, но междувременно с едно око наблюдавал Йожи.
   – Нали ти е известно, Йожи, че не можеш да нощуваш в „Сахер“, стаята ми е с едно легло, това не са ти пролетарските кревати под наем – казал му и се насочил право към изхода на кръчмичката. Йожи бързешком го последвал...

Издателство Ерго



Роалд Дал >> Невероятното лекарство на Джордж

Цвърчаща, димяща, бълбукаща отвара за баба...

Джордж е осемгодишно момче, което живее във ферма с родителите и баба си. И животът му щеше да бъде прекрасен, ако не беше кривата му и вечно мрънкаща раздразнителна баба...
Решен да действа, той ѝ приготвя сироп от всякакви вредни съставки, които намира вкъщи, като добавя и лекарства за животните от фермата... В резултат баба злобара е изстреляна на покрива, а кафявата кокошка на двора, влязла в ролята на опитно свинче, добива грамадни размери...
После бабата е свалена от покрива и подскача щастливо из двора, но възниква гениалната идея да се произвеждат гигантски животни в помощ на борбата със световния глад...
А бабата...

Издателство Enthusiast



Гюстав Емар >> Авантюристите

Опасния и изпълнен с приключения живот на пиратите от Карибско море...

Роден през 1818 година, изоставен от родителите си и осиновен от бездетно семейство, Гюстав Емар отрано проявява трудния си нрав. Изгонен е от училище, на 9 годишна възраст става юнга, пътува из Европа, после из Северна и Южна Америка, хванат е в плен от патагонците, избягва и става трапер и златотърсач. На 17 годишна възраст встъпва във Френската кралска флота, но и там проявява буйния си нрав и след множество телесни наказания се принуждава да дезертира в Чили, където участва в борбата срещу диктатора Розас, а после става ловец на бисери. Заловен от индианците и на два пъти връзван на стълба на мъченията, за да спаси живота си той се оженва за индианка, от която има едно дете. През 1847 година се връща в Европа и след революцията от 1848 година е амнистиран и се прибира във Франция, където започва да пише своите романи...

Издателство Тера плюс

Авантюристите в Хеликон


четвъртък, 12 септември 2013 г.

Невяна Кънчева >> Понички. Бухтички. Еклери

Поничка с поничка и бухтичка с бухтичка не си приличат – всяка има различен вкус...

Мнозина свързват поничките с Америка (донати).
Те наистина са наричани любимо американско лакомство, но произходът им е чисто европейски. За прародители на поничката се смятат холандските oliebolen , които задължително се правят за Рождество.
Бухтичките са българската версия.
Има бухтички с мая за хляб, със сода бикарбонат, с бакпулвер, сладки и солени, с пълнеж или без пълнеж, с всевъзможни глазури – с една дума, като при поничките.
Еклерите са измислени от готвача Пантерели от свитата на Мария Медичи, който я последвал във Франция, където пристигнала за да се омъжи за бъдещия крал Анри ІІ. Той  правел сладки и солени малки хапки от парено тесто, които били наречени на негово име и дълго време били познати като „пантерелки”.

Издателство Колхида



Хакан Гюндай >> Изхвърляне

Ентропията на една изолирана система непрекъснато се увеличава с времето. Втори закон на термодинамиката

Това изречение е доказателство, че съм се научил да пиша. А това пък е доказателство, че ти продължаваш да четеш. Заедно ще извършим едно престъпление, за което ще има две доказателства. Ще сложим край на един живот. Но не се страхувай. Смъртта, която ще се зароди незнайно къде, ще се разпростре толкова бавно, че няма да разбереш кой ще се окаже мъртъв. Вероятно за пръв път няма да се разкайваш заради извършено от теб престъпление. А може би когато този ден настъпи, ще вярваш, че да сложиш край на един живот не е престъпление. Знам обаче, че в момента потрепваш. От повея на листа в ръката ти мога да усетя с каква скорост се луташ между това да продължиш да го държиш и това да го скъсаш и да го захвърлиш...

Издателство Делакорт

Изхвърляне в Хеликон


Питър Кълшоу >> Clandestino: в търсене на Ману Чао

На четиригодишна възраст Ману беше трън в задника – и все още е! Габриел Гарсия Маркес

Търсенето на Ману Чао продължава пет години, през които Питър Кълшоу следва Ману по света – пият в барове в Барселона и Ню Йорк, поканени са на благотворително участие в бежански лагер в Сахара, посещават Мексико, където участията са отменени заради размирици, свързани с местните наркобанди, отиват и в Буенос Айрес, където Ману записва парче с обитателите на психиатрична болница...

Издателство Вакон



сряда, 11 септември 2013 г.

Антонио Торес >> Тази земя

Възхищавам се на иронията, топлината и стила на Тази земя, които така блестящо описват хора, чиято съдба е да си разменят местата. Дорис Лесинг

Тази земя е един от най-забележителните романи на съвременната бразилска литература.
Книгата описва въздействието на големия град върху eмигранта, дошъл от североизток.
Авторът, роден в малкото градче Жунко, вътрешността на Баия, е извървял пътищата на героите си – изоставя североизтока, за да си търси късмета в градовете на Югоизточна Бразилия. И го открива.

Издателство Делакорт

Тази земя в Хеликон

Тази земя в Books.bg

Димитър Ив. Шишманов >> Блянове край Акропола

Пътни бележки и разкази-есета – без съмнение венеца в творчеството на писателя-дипломат...

Помня своето първо впечатление от Рим. Приличаше на бавно, но непреодолимо опиянение. Първия ден, понеже идвах от Париж, не можах да попадна веднага под чара му. Но на втория ден Рим вече ме грабна и повече не ме остави. Трябваше да дойда в Атина, за да изпитам подобно влюбване в един стар град. Но тук, макар развалините на Акропола да са много по-хубави от Римските развалини, няма пък онези великолепни черкови и палаци от Средновековието.

Животът ми тече по обичайните канали: доста досадна работа, светски задължения и понякога дълбоки радости от прочита на някоя книга или от обагрен атински ден, когато всичко наоколо свети от слънце, като беше вчера и днес.

Издателство Български писател



О.Хенри >> Дългият път

По дългия път към себе си...

   Невероятна история

   Някога в северния край на Остин живееше почтено семейство на име Смодърз. То се състоеше от Джон Смодърз, жена му, самият той, малката им петгодишна дъщеря и нейните родители, което прави шест души, когато се извършва преброяване на населението на града с цел данните да се публикуват, и само трима в действителност.
   Една вечер след вечеря момиченцето го хванаха силни колики и Джон Смодърз хукна към центъра на града да купи някакво лекарство.
   И не се върна повече.
   Момиченцето се оправи и след време порасна и стана жена.
   Майката толкова много тъжеше за изчезналия си съпруг, че се ожени повторно чак след три месеца и се пресели в Сан Антонио.
   След време момичето също се ожени, а след като се отърколиха още няколко години, то също имаше вече петгодишно момиченце.
   Младата майка живееше в същата къща, в която бяха живели, когато баща ѝ излезе и не се върна повече.
   Една вечер по някакво изключително съвпадение момиченцето заболя от остри колики тъкмо на годишнината от изчезването на Джон Смодърз, който щеше да ѝ бъде сега дядо, ако беше жив и имаше постоянна работа.
   – Ще сляза до града да купя някакво лекарство – каза на жена си Джон Смит (защото тя се бе оженила не за друг, а именно за него).
   – Не, скъпи! – възкликна жена му. – И ти може да изчезнеш завинаги и да забравиш да се върнеш.
   И тъй Джон Смит не излезе, а седна с жена си до креватчето на малката Панси (защото така се казваше Панси).
   Ала след малко състоянието на малката Панси явно се влоши и Джон Смит отново понечи да излезе за лекарство, обаче жена му не даде да се издума за излизане.
   Ненадейно вратата се отвори и в стаята влезе превит и прегърбен старец с дълга бяла коса.
   – А, дядо! – възкликна Панси. Тя го беше познала преди другите.
   Старецът измъкна от джоба си шише лекарство и даде на Панси една лъжичка от него.
   Момиченцето се оправи веднага.
   – Позакъснях малко – каза Джон Смодърз, – защото трябваше да чакам трамвай.

Издателство Кронос

Дългият път в Хеликон


вторник, 10 септември 2013 г.

Уенди Суицър >> 500 десерта, които непременно трябва да опитате

500 предложения, на които не можете да устоите...

Шоколадово гато с кадифен ганаш, Кексчета с разтопен шоколад, Крем Зебра, Горчив шоколадов тарт с печен лешников блат, Торта с бял шоколад, Хлебен пудинг с шоколад и масло, Гърненца с богат шоколад и крем кафе, Шоколадови вълни с тъмен шоколадов мус, Шоколадови пандишпанчета на пара с ванилов крем, Бадемови кошнички с ягоди, потопени в шоколад, Шоколадово руло с шоколадов крем и малини...

Издателство Книгомания

500 десерта, които непременно трябва да опитате в Хеликон

500 десерта, които непременно трябва да опитате в Books.bg

Ивет Анави >> Озарени еврейски жени

От библейски времена, до съвремието... Кратка енциклопедия

Жените от Библията, тръгнали боси сред палещите пясъци на пустинята; майките, които под светлината на газена лампа са подготвяли чеиза на любимите си дъщери; момичето войник с пушка на рамо, което пази земята на дедите си; жената над микроскопа, вглъбена в цифрите и формулите; или пък тази, която извисява красивия си глас на сцената...

Вярната съпруга, добрата майка, отличната възпитателка, лекарката, хуманистката, общественичката, откривателката, награждаваната и уважаваната... Ивет Анави


Издателство Летера



Братя Мормареви >> Войната на таралежите

За едно баскетболно игрище...

   – Деца – започна Христо Пангаров, – дошъл съм да запиша желаещите да тренират баскетбол. Не гледайте, че сега всички се увличат по футбола. Средният ръст непрекъснато се увеличава, следователно все повече хора ще гледат нагоре към коша, вместо да търсят топката в краката си. Баскетболът развива сръчност и бързина, помага за бързото израстване на височина...
   На това място от речта Димитър Маляков вдигна ръка.
   – ... Аз бях най-ниският в класа – продължи Пангаров. – За една година пораснах с дванайсет сантиметра.
   Маляков изпъна ръката си още повече и се заповдига нетърпеливо от чина си. Дванайсет сантиметра, охо, това никак не е зле! Сега в класа той се нареждаше на предпоследно място по височина и заради това, а не заради презимето му викаха Маляка. Ако този човек го вземе в отбора си...
   Маляка се опита да срещне погледа на Пангаров, да привлече вниманието му, но Пангаров като че ли не го забелязваше. Продължаваше да говори. Притежаваше чаровна усмивка и дар слово, но Добрева не го слушаше. Подпряла гръб на прозореца, тя се чудеше как може току-така, посред час, да є прекъснат урока. Знаеше, че за децата посещението на треньора е добре дошло. Слушаха го с интерес дори и тези, които в часовете є винаги блееха нанякъде. Това я обиждаше.
   Христо Пангаров се увличаше все повече и повече в красноречието си. Разказа колко много труд и постоянство ще се изискват от всяко дете, за да се нареди в редиците на националния отбор. Със силата на художественото слово той пресъздаде някои по-интересни моменти от мачове в Милано, Мадрид, Сантяго, Мексико Сити и с това съвсем възбуди фантазията на всички.
   – Какво е баскетболът? – провикна се той накрая патетично. – Преди всичко движение! А движението е в основата на живота. Баскетболът укрепва здравето, укрепва духа, създава силни мъже. Мъже ли искате да станете или баби?
   – Мъже! – изреваха в един глас момчета и момичета и вдигнаха ръка. В гората от ръце ръката на Маляка се изгуби и той се изправи.
   – Какво има? – попита го треньорът.
   – Да ме запишете!
   Пангаров тръгна към чина на Маляка. Спря се и го измери с очи. Маляка стоеше изопнат. “Дано ме избере, дано ме избере, дано ме избере...”, повтаряше си той наум. Вярваше, че като желаеш нещо силно, то непременно се сбъдва.
   – Да се разберем – обади се класната Добрева, – на ученици с посредствен успех няма да разреша да тренират.
   – Ние и не приемаме – отвърна треньорът и продължи между редиците. – На нас слаби ученици не са ни нужни...

Издателство Труд