събота, 18 октомври 2014 г.

Тери Пратчет >> Невиждани академици

Не става въпрос просто за футбол

Населението на многовековния град Анкх-Морпорк се среща с футбола – не старомодното дивашко ръгане и блъскане, а с новия, бърз футбол с островърхи шапки за врати и топки, които правят „пммнг“, когато удрят земята.
Магьосниците от Невидимия университет трябва да спечелят мач, без да използват магия, така че са склонни да прибягнат до всичко останало. Предстоящият Голям Мач събира един ненадежден младеж с изумителен талант за ритане на тенеке, една майсторка на невероятно вкусни пирози, една завеяна, но красива девойка, която като нищо може да се окаже най-страхотният моден модел на всички времена, и мистериозния господин Хаху. (Никой не знае почти нищо за господин Хаху, дори и самият господин Хаху, което тревожи и него.)...

Издателство Архонт – В


Симеон Радев >> Лица и събития от моето време [ Том 2 ]

Хроника на българската история

Вторият том от пълното издание на спомените на Симеон Радев „Лица и събития от моето време“ е хронологически свързан с излезлия вече първи том. Но и той може да се определи и като продължение на шедьовъра на Симеон-Радевото творчество „Строителите на съвременна България“.
Четиво, което не само ще обогати читателя и ще му отвори очите, но той ще получи и информация от първа ръка, излязла от перото на мемоарист, нареждащ се до класиците на българската литература Иван Вазов и Захарий Стоянов.


Издателство Захарий Стоянов



Борис Пастернак >> Доктор Живаго

Всеотдаен егоист, предан прелюбодеец, отдаден на поезията прагматик

   Вървяха и вървяха и пееха „Вечная памят“, а когато спираха, все едно по инерция продължаваха да я пеят краката им, конете, повеите на вятъра.
   Минувачите правеха път на шествието, брояха венците и се кръстеха. По-любопитните се присъединяваха към процесията, питаха: „Кого погребват?“ Отговаряха им: „Живаго“. „А, него. Ясно.“ – „Не, не него. Нея.“ – „Все едно. Царство є небесно. Богато погребение.“
   Отлитаха последните минути, броени, безвъзвратни. „Господня земля и исполнение ея, вселеная и вси живущие на ней.“ Свещеникът стори кръст с ръка и хвърли шепа земя върху Мария Николаевна. Запяха „Со духи праведних“. Нататък го претупаха. Затвориха ковчега, заковаха го, спуснаха го. Забарабаниха буците пръст, четири лопати припряно затрупаха гроба, отгоре се вдигна могилка. Десетгодишно момче се покатери на нея.
   Само в състояние на затъпяване и безчувственост, както става в края на големи погребения, можеше да се помисли, че малкият иска да държи реч на майчиния си гроб.
   Той вдигна глава и празният му поглед обиколи от възвишението есенната пустош и кубетата на манастира. Чипоносото му лице се сгърчи. Той проточи вратле. Ако с такова движение беше вдигнало глава вълче, щеше да е ясно, че ще започне да вие. Закривайки лицето си с длани, момчето заплака. Полетелият насреща му облак го зашиба през ръцете и лицето с мокрите камшици на студения дъжд. До гроба се доближи човек в черно, с басти на тесните опънати ръкави. Беше братът на покойната и вуйчо на ридаещото момче – разпопеният по собствено желание свещеник Николай Николаевич Веденяпин. Той пристъпи към момчето и го изведе от гробищата...

Преводач София Бранц

Издателство Труд


петък, 17 октомври 2014 г.

Морис Дрюон >> Железният крал

Отношенията между Франция и Англия са обтегнати както винаги...

   В началото на XIV век крал Филип IV, прочут с легендарната си красота, царува над Франция като абсолютен господар. Той е сломил воинската гордост на най-видните френски благородници, съкрушил е бунта на фламандците, надвил е англичаните в Аквитания, победил е дори папата, когото е настанил насила в Авиньон. Областните съдилища се подчиняват на заповедите му, а участниците в църковните събори получават пари от него. Трима пълнолетни синове гарантират продължението на рода му. Дъщеря му е омъжена за английския крал Едуард II. Шестима други крале са негови васали, а мрежата от съюзниците му се простира до Русия.
   Филип не пропуска нито една възможност да увеличи богатството си. Данъците следват един след друг най-напред налага данъци върху имуществото на Църквата, след това ограбва евреите, после разорява чрез изнудване общността на ломбардските банкери. За да посрещне нуждите на хазната, фалшифицира парите. С всеки изминал ден златото тежи все по-малко, а струва все по-скъпо. Данъците са смазващи; служителите на полицията многобройни. Икономическите кризи водят до нищета и глад, които пък предизвикват бунтове, удавяни в кръв. Метежите приключват на бесилките. Всеки трябва или да приеме кралската власт и да є се подчинява, или тази власт да го смаже.
   Но идеята за величието на нацията се е загнездила в ума на този хладнокръвен и жесток владетел, за когото държавните интереси стоят над всичко друго. Под неговото управление Франция е велика, а французите нещастни.
   Една единствена сила е дръзнала да му се противопостави: Орденът на рицарите тамплиери. Тази огромна организация, едновременно военна, религиозна и финансова, дължи славата и богатството си на кръстоносните походи, от които се е зародила.
   Независимостта на тамплиерите тревожи Филип Хубави, а огромните им богатства разпалват алчността му. Кралят организира срещу тях най-масовия процес в архивите на писаната история процес, който се разпростира над почти петнайсет хиляди обвиняеми. Този процес продължава седем години, през които се прибягва до какви ли не низости.
   Нашият разказ започва в края на седмата година...

Преводач Весела Шумакова

Художник Вихра Стоева

Издателство Enthusiast


Артър Милър >> Избрани есета

За мен „политика“ означава не кой ще стане президент, а по-скоро животът на обществото и тенденциите в развитието му. АМ

   През трийсетте години най-силно въздействие върху личностите и културния живот оказваше идеята за провала на капитализма, който ще бъде заменен от много по-прогресивен строй – социализма. За този провал вече почти не се говори, а за неговата алтернатива – още по-малко. По онова време представата за твореца като политически активист беше новаторска и (поне в началото) невероятно вълнуваща. С известна доза завист си спомняхме не само историческите памфлети на Зола, които промениха политическото съзнание на французите, но и памфлетите, съчинявани от Толстой, Достоевски и дори Чехов – творец, наглед вглъбен в описанието на най-интимните чувства и тихата печал, който е намерил време да пропътува цяла Русия (и то с файтон), за да опише условията, при които живеят политическите затворници на остров Сахалин...

Преводачи Весела Прошкова, Весела Еленкова и Милко Стоименов

Издателство Рата


Михаил Арнаудов >> Основи на литературната наука


Предметът на литературната наука и историята на нейното възникване и развитие от Платон и Аристотел до най-ново време

   Животът на Михаил Арнаудов беше безрезервно отдаден на два негови кумира – науката и България. Пред един наш писател той беше споделил: „науката, разбирана в духа на една хедоническа философия, т. е. като умствена и емоционална наслада, може да се смята наред с музиката и поезията – най-благородното занимание“. За да се почувства пък голямото му родолюбие, достатъчно е да се разгърне което и да е от фолклорните или възрожденските му изследвания, а само допреди няколко години – и да се подиша творческата атмосфера на неговия кабинет, отрупан с книги и украсен с портретите на нашите най-видни възрожденци,да се проведе разговор с него. По славянски гостоприемен и сърдечен, по младежки енергичен и темпераментен, той запленяваше своя събеседник и го предразполагаше към откровеност.Ще сподели с него творческите си планове, ще му покаже най-новите си ръкописи, ще се поинтересува от неговите духовни интереси, ще му помогне, ще разговаря с него едновременно сериозно и духовно, но просто и непринудено – като истински мъдрец – и когато гостът си тръгне, още дълго ще бъде под обаянието на щастливата среща.

   В периода след 9.09.1944 г. и на учения от световен мащаб академик Михаил Арнаудов бе писано да сподели съдбата на по-голямата част от българската интелигенция. Своите демократични убеждения, патриотизма и научната си етика, несъгласието си да служи на наложената отвън и безмилостно провеждана чудовищна политическа идея за признаване на небългарски характер на населението, езика и културата на Македония той заплати с цената на нечовешки унижения и страдания. Оживял по чудо след ада на тогавашните следствие, съд, затвор, лагер и смъртна присъда, той се оттегли с тихото достойнство на мъдрец в света на книгите и на вечните духовни ценности, където го чакаха още много непрочетени и ненаписани страници.
Проф. д.фил.н. Кирил Топалов

Издателство УИ Св. Климент Охридски

четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Марк Твен >> Принцът и просякът. Приключенията на Хъкълбери Фин

Който се опита да търси умисъл в настоящата повест, ще бъде даден под съд; който се опита да търси поучение в нея, ще бъде пратен в изгнание; който се опита да търси злонамереност, ще бъде разстрелян. Предупреждение

   По една пътечка между дърветата тръгнахме на пръсти към края на градината, като се навеждахме, за да не се издраскаме От клоните. Като минавахме покрай кухнята, аз се препънах в един пън и изшумолях. Свихме се и се притаихме. Едрият негър на мис Уотсън – казваха му Джим – се показа на кухненската врата; ясно го видяхме, защото зад него имаше лампа. Събудил се беше, подаде глава навън, ослуша се около една минута и попита:
   – Кой е?
   Ослуша се пак, после слезе на пръсти и застана точно между нас; просто можехме да го пипнем. Доста минути сигурно минаха, без да чуем нещо, макар че бяхме толкова близо едни до други. По едно време ме засърбя глезенът, ама не смеех да се почеша; после ме засърбя ухото; после гърбът, точно между плешките. Мислех, че ще умра, ако не се почеша. Оттогава много пъти ми се е случвало такова нещо. Щом си при важни хора, или на погребение, или се мъчиш да заспиш, когато не ти се спи – с една дума, щом си някъде, дето не е място да се чешеш, ще започне да те сърби на хиляди места. След малко Джим каза:
   – Я слушай, кой ти и къде? Кучета ме яли, ако не чул нещо! Хм, знам аз какво правя: сядам и седя, дорде пак чуя!
   Седна той на земята между Том и мене. Облегна се на едно дърво, протегна крака и единият му крак просто се допря до моя. Сега пък ме засърбя носът. И ме сърбя, додето очите ми се насълзиха. Ама не се почесах. После ме засърбя отвътре. След това ме засърбя под носа. Не знаех как да стоя, без да мърдам. Тази напаст трая шест-седем минути; ама на мене ми се стори, че няма край. Сърбеше ме вече на единайсет различни места. Виждах, че не мога да изтърпя нито минута повече, но стиснах зъби и рекох: ще опитам. Тъкмо тогава Джим засумтя, после захърка – и на мене изведнъж всичко ми мина.
   Том ми даде знак – млясна тихичко – и двамата запълзяхме на четири крака. Като изминахме десетина стъпки, Том прошепна да вържем на шега Джим за дървото. Не бива – рекох аз, – той може да се събуди, да вдигне врява и в къщи ще разберат, че съм офейкал. Тогава Том се сети, че свещите му били малко, и реши да се промъкне в кухнята да вземе още. Не исках да го пусна. Казвах му, че Джим може да се събуди и да си влезе. Ама Том искаше да опита; нямащо – промъкнахме се и взехме три свещи. Том остави на масата пет цента, да ги плати. Като излязохме, аз се изпотих от бързане да се махна по-скоро, но Том не се стърпя и отиде пълзешком до Джим, да си изиграе номера. Толкова тихо и пусто беше наоколо, та чакането ми се стори без край.
   Щом се върна, поехме по пътечката покрай оградата на градината и полека-лека стигнахме до стръмния връх на могилата зад къщата. Том каза, че взел тихичко шапката на Джим и я закачил на една вейка точно над главата му. Джим се поразмърдал, ама не се събудил. По-късно Джим разправяше, че магесниците го омагьосали и приспали, после го яхнали, обикаляли с него целия щат и накрай го върнали на същото място под дървото, а шапката му окачили на вейката – да се разбере кой е свършил тая работа. При второ разправяне Джим каза, че го яздили до Ню Орлеан; при всяко ново разказване отиваше все по-далече, доде най-после каза, че го яздили по целия свят и го съсипали – по целия му гръб имало мехури от седлото. Джим ужасно се гордееше с това и просто почна да не поглежда другите негри. Те изминаваха много мили, за да го чуят, и Джим стана най-почитаният негър из нашите места. Чуждите негри го гледаха зяпнали, сякаш беше чудо. Щом се стъмни, негрите насядват около огнището в кухнята и все за магесници приказват; ала щом някой заговори и започне да разправя надълго и нашироко, Джим ще се намеси и ще каже: „Хм! Че какво отбираш вие от магесници!“, и негърът се свива и смълчава. Джим носи постоянно на врата си петцентовата пара, нанизана на връв, и казва, че била магия; дяволът собственоръчно му я дал и рекъл, че може да изцерява с нея всекиго и да вика магесниците, когато си поиска, щом ѝ промърмори някакви думи; само че никога не издаде какво трябва да ѝ каже. Негрите от цялата околност идеха при Джим и му даваха всичко, каквото имат, само да погледнат тая петцентова пара; ама не смееха да я пипнат, защото дяволът се бил допирал до нея. Джим вече не ставаше за слуга, страшно беше вирнал глава след срещата с дявола и магесниците.
   Както и да е, стигнахме с Том до върха на могилата, погледнахме надолу към селото и видяхме там да мигат две-три светлинки, сигурно при болни. Над нас блестяха звездите а под селото беше реката – тиха, величествена, цяла миля широка. Като слязохме от могилата, намерихме Джо Харпър, Бен Роджърс и още две-три момчета, скрити в старата табачница. Отвързахме една лодка, спуснахме се на две и половина мили по реката, до голямата канара при могилата, и там слязохме на брега.
   Отидохме до едни храсталаци, дето Том ни накара да се закълнем, че ще пазим тайна, после ни показа една дупка в могилата, сред най-гъстия храсталак. Запалихме свещи и запълзяхме нататък. Като пропълзяхме около двеста ярда пред нас се откри пещера. Том поогледа пътечките, после се шмугна под една стена, дето никога нямаше да помислите, че има отвор. Минахме през един тесен проход и влязохме в нещо като стая, влажна, прогизнала и студена. Там се спряхме. Том рече:
   – Сега вече ще съставим нашата разбойническа шайка. Ще я наречем бандата на Том Сойер. Който иска да се присъедини към нея, трябва да положи клетва и да запише с кръв името си.
   Всички се съгласиха. Том извади един лист, дето беше написал клетвата, и я прочете. С нея всяко момче се заклеваше да не напуска шайката и да не издава тайните ѝ; а щом някой стори зло на момче от шайката, падне ли ти се по жребий да убиеш тоя човек и рода му, длъжен си да го сториш. Не бива нито да ядеш, нито да спиш, додето не го убиеш и не изрежеш на гърдите му кръст – сиреч знака на шайката ни. Който не е от нашата шайка, не може да си служи с този знак; ако си послужи, шайката ще го даде под съд; ако си послужи повторно, ще го убием. Ако някой член на шайката издаде тайните ѝ, ще го заколим, ще изгорим трупа и ще разпилеем пепелта му, а името му ще бъде задраскано с кръв в списъка, никой от шайката няма да го споменава, ще го прокълнат и забравят.
   Всички казаха, че клетвата е чудесна, и попитаха Том сам ли я е измислил. Той каза, че нещичко измислил сам, друго взел от книги за пирати и разбойници. Всяка истинска шайка си имала такава клетва.
   Някой рече дали не е добре да се избиват и семействата на момчетата, които издадат тайната. Том призна, че тази мисъл не е лоша, извади молив и я записа. После Бен Роджърс рече:
   – Ами Хък Фин няма семейство; какво ще правим с него?
   – Как да няма, нали има баща? – рече Том Сойер.
   – Ех, има баща, ама къде можеш да го намериш? Едно време се търкаляше пиян с шопарите около старата табачница, ама повече от година вече никой не го е виждал нататък.
   Започнаха да се съвещават и без малко щяха да ме изгонят, защото всяко момче трябваше да има семейство или човек, когото можем да убием; инак няма да е справедливо. Но като не можаха да измислят нищо, всички се объркаха и млъкнаха. Аз без малко щях да се разплача; ама изведнъж ми хрумна нещо и предложих мис Уотсън – нея да убият! Всички рекоха:
   – Виж, тя става! Работата се нареди. И Хък може да остане.
   После всеки се убоде с карфица да вземе кръв за подписа си. И аз също.
   – А сега – рече Бен Роджърс – какво ще върши тази шайка?
   – Ще грабим и ще убиваме – каза Том.
   – Кого ще ограбваме? Къщи ли, добитък ли или…
   – Глупости! Да грабиш добитък и така нататък не е грабеж, а проста кражба – рече Том Сойер. – Ние не сме крадци. Кражбата не е достойна работа. Ние сме разбойници. Спираме, маскирани, то се знае, дилижанси и каляски по пътищата, убиваме хората и вземаме часовниците и парите им.
   – Непременно ли трябва и да убиваме хората?
   – Разбира се. Така е най-добре. Някои мислят другояче, но повечето хора смятат, че е най-добре да се убиват всички – само някои можем да докарваме в пещерата и да ги държим, додето получим откуп.
   – Откуп ли? Това пък какво е?
   – Не знам. Знам само, че така се прави. Чел съм в книгите; затова и ние трябва така да постъпваме.
   – Как ще го вършим, като не знаем какво е?
   – Ех, не приказвай така, трябва да го правим. Нали ти казах, така пише в книгите? Да не искаш да постъпваш не така, както е писано в книгите, и всичко да объркаш?
   – Всичко това е чудесно на думи, Том Сойер, но как, дявол те взел, ще получим откуп за тия хора, щом не знаем как трябва да свършим тая работа? Това искам да разбера. Как мислиш ти, какво е това откупът?
   – Как да ти кажа, не знам какво е. Казано е да ги държим, додето ги откупят. Може би значи, че трябва да ги държим, докато умрат.
   – Това, виж, е някак по-ясно. Може и така да е. Защо не го каза по-рано? Ще ги държим, додето ги откупят. Ама че напаст ще бъдат – ще изпоядат всичко и все ще се мъчат да бягат.
   – Какво разправяш, Бен Роджърс? Как ще бягат, когато ще има часовой? Ще ги застреля, щом рекат да мръднат.
   – Часовой ли? Как не! Да стои някой цяла нощ буден, само и само да ги пази! Глупост! Защо да не вземе една тояга и да ги откупи още щом ги доведат?
   – Защото не пише така в книгите... Затова! Слушай, Бен Роджърс, ще вършиш ли работа, както е прилично, или няма?... Да се разберем! Смяташ ли, че хората, дето са писали книгите, са знаели как е редно да се постъпи или мислиш, че ти ще ги учиш? И дума да не става! Не, сър, ще ги изкупуваме, както му е редът.
   – Добре. Нямам нищо против. Казвам само, че редът е глупав. Я слушай, и жените ли ще убиваме?
   – Ех, Бен Роджърс, ако бях глупак като тебе, нямаше да се обаждам толкова често! Да убиваме жените ли? Никъде не пише такова нещо. Жените закарваш в пещерата и се държиш с тях учтиво като паж; а те полека-лека се влюбват в тебе и не искат вече да се върнат в къщи.
   – Добре, щом е така, съгласен, ама не виждам никакъв разум в тая работа. Много скоро пещерата ще се препълни с жени и мъже, които чакат да ги откупят, и няма да остане място за разбойниците. Ама карай, няма какво да приказвам повече!
   Малкият Томи Барнс беше вече заспал, а когато го събудиха се уплаши, разплака се, взе да вика, че иска да си върви при майка си и не ще да бъде вече разбойник.
   Всички му се смяха, викаха му плачльо, а той се разсърди и каза, че веднага ще иде да ни издаде. Том му даде пет цента да мълчи, после нареди всички да си идем в къщи и да се съберем пак идущата седмица, за да ограбим и убием някого.
   Бен Роджърс каза, че може да излиза само в неделен ден, затова поиска да започнем идущата неделя; но всички момчета рекоха, че е грехота да започнем в неделя, и така си и остана нерешено кога да започнем. Казахме, че ще се съберем в най-скоро време да определим деня, после избрахме за главатар на шайката Том Сойер, а за помощник-главатар Джо Харпър и си тръгнахме за в къщи.
   Аз се покатерих по навеса и се прибрах през прозореца още преди да съмне. Новите ми дрехи бяха изпонакапани от свещ и изцапани с пръст, а пък аз самият бях уморен като пребито куче...

Преводач Невяна Розева

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад


Константин Илиев >> Великденско вино и Франкенщайн

Пиесата и нейният живот...

   Защо смятам за нужно излизането на тази книжка? Ако не за друго, то за да бъдат избегнати някои недоразумения. „Великденско вино“, така или иначе, продължава да привлича вниманието на българските театрали.
   Темата на тази пиеса обаче не е предателството само по себе си. Когато я писах, за пореден път ме занимаваха два вида човешко поведение в крайни, изискващи решение ситуации.
   За добро, или може би за зло, съобщението за край на идеологиите се оказа точно толкова преждевременно, колкото и съобщението за край на историята. В действие сега е идеята за така наречения рационален егоизъм. Според това, имащо своите безспорни основания мислене, човекът не е жертвен агнец. Той е в правото си да съществува заради самия себе си. Да не се пренася в жертва на другите, нито да иска подобна жертва от тях. Как обаче според такъв един нравствен канон следва да се отнасяме към думите на Васил Левски „Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му.“?
   Труден въпрос. Той всъщност не е нов. Двадесет века една голяма част от човечеството живее под знака на Христовата саможертва. Христос обаче, поне според наложилото се в древността тълкувание на учението му, не е човек, като другите човеци, а нещо друго. Бог. Бого- човек.
   От друга страна с идеята за саможертва са вършени какви ли не злоупотреби. Думата е в словесния арсенал и на тоталитарните демагози, в чиито практически действия влизат масовите разстрели, газовите камери и камикадзетата. Драмата е литературният жанр на трудните въпроси. Поне в този ѝ вид, в който са я определили мислителите, разсъждаващи преди всичко за измеренията на трагичното.
   Когато в хода на репетициите Леон Даниел градеше мотивацията за отношението на поп Кръстьо към Васил Левски, той помагаше на изпълнителя на ролята на свещеника с такива напътствени думи: „Не може жив светец да ходи по земята“. Случаят с поп Кръстьо Никифоров е материал за едиn предназначен за сцената текст. В него литературният образ не е портрет на историческата фигура. Около гибелта на Васил Левски съществуват неизяснени неща. В течение на няколко десетилетия се наложи и аз да кажа мнението си за някои от тях. И все пак, литературата е едно, историческата наука – друго. Текстовете, събрани в тази малка книга, са като субстанции с различна клетъчна структура. Именно за да бъдат разграничени един от друг, сметнах за необходимо да ги затворя между кориците ѝ. Предисловие

Издателство Жанет 45


Оскар Уайлд >> Рибарят и неговата душа

Приказки

   Всяка вечер младият рибар излизаше в морето и хвърляше мрежите си във водата.
   Когато вятърът духаше откъм сушата, той не хващаше нищо или хващаше съвсем малко, защото това бе остър вятър с черни крила и бурни вълни се издигаха насреща му. Но когато вятърът духаше към брега, рибата излизаше от дълбините, хващаше се в мрежите му и той я занасяше на пазара и я продаваше.
   Всяка вечер излизаше той в морето, ала една вечер мрежата му бе толкова тежка, че едва я теглеше към лодката. И той се засмя и си каза: „Сигурно съм хванал всичката риба от морето или съм впримчил някое грозно чудовище, което ще бъде за чудо и приказ сред хората, или някой страшен звяр, който кралицата ще поиска да вземе.“ И рибарят напъна всички сили, затегли грубите въжета, додето дългите вени по ръцете му се издуха като черти от син емайл върху бронзова ваза. Той теглеше тънките въжета и все по-близо и по-близо идваше кръгът от плоските коркове и най-сетне мрежата се вдигна на повърхността.
   Но това, което беше вътре, съвсем не беше риба, а само заспала малка русалка.
   Косата ѝ бе като мокро златно руно, а всеки отделен косъм – като тънка златна нишка в стъклена чаша. Снагата ѝ бе като бяла слонова кост, а опашката – от сребро и бисер. От сребро и бисер беше опашката ѝ и зелени морски водорасли се увиваха около нея; и подобни на морски раковини бяха ушите ѝ, а устните – като корал. Студените вълни заливаха студените ѝ гърди и сол блестеше по клепките.
   Тъй прекрасна беше тя, че когато я видя, младият рибар се изпълни с почуда, протегна ръка да притегли мрежата по-близо до себе си, наведе се през борда и я стисна в прегръдките си, И когато я докосна, тя извика като подплашена чайка и се събуди, изгледа го ужасена с люляково-аметистовите си очи и се помъчи да се изтръгне. Но той я държеше здраво притисната до себе си и не я оставяше да си отиде.
   – Моля ти се, пусни ме, защото аз съм единствената дъщеря на морския цар, а баща ми е стар и самотен.
   Но младият рибар отговори:
   – Няма да те пусна, докато не ми обещаеш, че щом те повикам, ще идваш и ще ми пееш. Рибите обичат да слушат песните на морските хора и така мрежите ми ще бъдат пълни.
   – Даваш ли ми дума, че ще ме пуснеш, ако ти го обещая? – възкликна русалката.
   – Давам ти дума, че ще те пусна – отговори младият рибар.
   Тогава тя му даде обещание и се закле с клетвата на морските хора. И той разтвори ръце, и тя потъна във водата, разтреперана от непонятен страх.
   Всяка вечер младият рибар излизаше в морето и викаше русалката, и тя се издигаше от водите и му пееше. Делфините обикаляха в кръг около нея, а плашливите чайки се виеха над главата ѝ.
   А тя пееше чудна песен. Защото пееше за морските хора, които прекарват стадата си от една бездна в друга и носят малките теленца на рамо; за тритоните, които имат дълги зелени бради и космати гърди и надуват извити раковини, когато минава царят; за царския дворец, който е целият от кехлибар, с покрив от бистър смарагд и постлан с блестящ бисер; за морските градини, където огромните ветрила на корала се люшкат цял ден, а рибите се стрелкат насам-натам като сребърни птици, и анемоните се държат за скалите, и сьомгата се излюпва в назъбения жълт пясък. Тя пееше за големите китове, които идват от северните морета и имат остри ледени висулки по перките си; за сирените, които разказват такива чудесни неща, че търговците запушват ушите си с восък, та да не ги чуят, понеже иначе ще скочат във водата и ще се удавят; за потъналите галери с високи мачти и замръзнали моряци, вкопчили се във въжета, където скумрии влизат и излизат през кръглите прозорчета; за малките рачета, които са неуморни пътешественици, вклещват се в дъната на корабите и обикалят света; за сепиите, които живеят по скалите и простират напред своите дълги черни ръце, и могат да накарат, когато пожелаят, да настъпи нощ. Пееше за наутилуса, който си има собствена лодка, издълбана в опал и плаваща с копринено платно, за безгрижните водни духове, които свирят на арфи и могат да приспят великия Кракен, за малките деца, които хващат хлъзгавите костенурки и със смях се возят ма гърба им; за русалките, които лежат в бялата пяна и протягат ръце към мореплавателите, и за тюлените с извити зъби, и за моржовете с развети гриви.
   И докато тя пееше, всички риби-тон излизаха от дълбочините да я слушат, а младият рибар хвърляше мрежите си около тях и ги хващаше, а други убиваше с копие. И когато добре натоварваше лодката си, русалката му се усмихваше и потъваше в морето.
   Но никога не се приближаваше до него толкова, че да може да я допре. Той често я викаше и ѝ се молеше, но тя не искаше, а когато се опитваше да я хване, гмуркаше се като тюлен и тоя ден рибарят не я виждаше вече. И всеки ден гласът ѝ звучеше все по-сладко в неговите уши, Толкова сладък беше гласът ѝ, че той забравяше мрежите и хитрините си ѝ изоставяше своя занаят. С оранжево-червени перки и изпъкнали златни очи тоновете минаваха край него на стада, но той не им обръщаше внимание. Копието лежеше до него неизползувано, а оплетените от ракита кошници оставаха празни. С притворени уста и очи, замъглени от почуда, той седеше неподвижен в лодката и слушаше, слушаше, докато морските мъгли плъзнеха около него и блуждаещата луна посребреше кафявите му ръце. И една вечер я извика и рече:
   – Малка русалке, малка русалке, аз те обичам. Вземи ме за мъж, защото те обичам.
   Но русалката поклати глава.
   – Ти имаш човешка душа – отговори тя. – Само ако пропъдиш душата си, бих могла да те залюбя.
   И младият рибар си каза: „За какво ми е моята душа? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам. Разбира се, че ще я пропъдя и ще изживея много радости!“ И вик на щастие се изтръгна от устните му, той се изправи в шарената си лодка и протегна ръце към русалката.
   – Аз ще пропъдя душата си – извика той – и ти ще станеш моя жена, а аз ще стана твой мъж и в дълбините на морето ще живеем заедно, и ти ще ми покажеш всичко, за което си ми пяла, а аз ще правя всичко, каквото пожелаеш, и няма да се разделим цял живот.
   А малката русалка се засмя от радост и закри лицето си с ръце.
   – Но как да пропъдя душата си? – възкликна младият рибар. – Кажи ми как и ще видиш, че ще го направя.
   – Уви, не зная. – каза малката русалка. – Морските хора нямат душа. – И тя потъна в дълбините, вперила в него тъжен поглед...
(Откъсът е по превода на Сидер Флорин)

Илюстрации Йордан Терзийски

Издателство Изида


сряда, 15 октомври 2014 г.

Итало Калвино >> Американски лекции

За литературата

През юни 1984 г. Итало Калвино е поканен от Харвардския университет за лекционната поредица „Чарлс Елиът Нортън“. Става въпрос за цикъл от шест лекции, които се изнасят в рамките на една академична година (за Калвино това трябва да бъде 1985–1986).
За първи път се предлага участие на италиански писател и идеята е той да представи заниманията си по възможно най-концентрирания и красноречив начин пред студентите.
Калвино се заема да пише „шест предложения за следващото хилядолетие“: „някои достойнства, качества или характерни черти на литературата, които са ми особено скъпи, в перспективата на новото хилядолетие“.
Умира от инсулт през септемри 1985 г., точно преди гостуването си в Харвард и преди да е написал шестата лекция, „Съдържателност“. Италианското заглавие е поставено от жена му, Естер Калвино, а петте готови лекции – „Лекота“, „Бързина“, „Точност“, „Нагледност“ и „Множественост“, – събрани в това томче, са издадени посмъртно през 1988-а и представляват една от най-талантливите, прочувствени и аргументирани защити на художествената литература.

   Ще посветя първата си лекция на опозицията лекота–тежест и ще взема страната на лекотата. Това не означава, че смятам доводите в подкрепа на тежестта за по-малко състоятелни – просто ми се струва, че относно лекотата имам повече неща за казване.
След четирийсет години писане на fiction, художествена литература, през които изследвах най-разнообразни пътища и си направих всякакви експерименти, дойде моментът да потърся някакво обобщаващо определение за моята работа, така че бих предложил следното: през цялото време основната ми грижа беше да отнемам тежест. Винаги съм се старал да намалявам тежестта на човешки фигури, на небесни тела, на градове, но най-много усилия съм полагал в облекчаването на повествователната структура и езика.
   В тази лекция ще се опитам да обясня – на самия себе си и на вас – какво ме доведе до убеждението, че лекотата е преимущество, а не недостатък; кои са примерите сред творбите от миналото, в които припознавам идеала си за лекота; как разполагам ценност като лекотата в настоящето и как си я представям в бъдещето.
   Ще започна от това, последното. Когато прохождах в професията, категоричният императив за всеки млад писател бе дългът да представя съвремието. Преизпълнен с добра воля, аз се мъчех да стана съпричастен с безмилостната енергия, която движи историята на нашия век, с неговите колективни и индивидуални преживявания. Опитвах се да намеря някакво съзвучие между шумното ту драматично, ту гротескно зрелище, което представляваше светът, и пикаресковия, авантюристичен вътрешен ритъм, който ме подтикваше да пиша. Скоро обаче осъзнах, че между нещата от живота, които се очакваше да са ми първична суровина, и бодрата, поразяваща пъргавина, с която исках да се отличава моето писане, има едно все по-трудно преодолимо разминаване. Струва ми се, че едва тогава започнах да откривам тежестта, инерцията, непроницаемостта на света – свойства, които веднага се пренасят в писането, ако човек не намери начин да ги избегне.
   Понякога ме обземаше чувството, че светът се вкаменява – бавно вцепенение, което у определени хора и места е стигнало до повече или по-малко напреднал стадий, но няма да пощади нито едно от проявленията на живота. Сякаш никой не можеше
да се измъкне от безжалостния поглед на Медуза.
   Единственият герой, способен да отреже главата на Медуза, е Персей, който лети с крилатите сандали; Персей, който не поглежда лицето на горгоната, а само отражението ѝ в бронзовия щит. И ето че Персей ми идва на помощ и сега, когато вече започнах да чувствам, че се вкаменявам, както ми се случва всеки път, щом се опитам да направя историко-автобиографично отклонение към миналото. По-добре да се изразя чрез митологични образи. За да отреже главата на Медуза, без да се обърне в камък, Персей се крепи върху възможно най-лекото – ветровете и облаците – и поглежда натам, където видяното се разкрива само косвено в уловения от огледалната повърхност образ. Веднага се изкушавам да потърся в мита за Персей и Медуза алегория на връзката между поета и света; наставление за метода, към който да се придържаме, докато пишем. Но ми е ясно, че всяко тълкуване ограбва и задушава мита – с митовете не бива да се бърза, по-хубаво е човек да ги остави да улегнат в паметта му, да се спре да поумува над всяка тяхна подробност, да ги мисли, без да излиза от свойствения им език на образите. Поуката, която можем да извадим от един мит, се съдържа в самата буквалност на разказа, не в онова, което добавяме ние изотвън.
   Отношенията между Персей и горгоната са сложни: те не завършват с обезглавяването на чудовището. От кръвта на Медуза се ражда крилат кон, Пегас; тежестта на камъка може да се превърне в своята противоположност; с едно чатване на копитото в планината Хеликон Пегас отприщва водите на извор, от който ще пият музите. В някои версии на мита именно Персей язди чудесния Пегас, галеника на музите, роден от прокълнатата кръв на Медуза. (Впрочем и крилатите сандали идват от света на чудовищата: Персей ги е получил от сестрите на Медуза, граите с едното око.) Що се отнася до отрязаната глава – Персей не я захвърля, а я разнася навсякъде, скрита в торба, и ако види, че някой враг е на път да го надвие, просто я вдига за гривата от змии и му я показва. Кървавата останка се превръща в непобедимо оръжие в ръката на героя, оръжие, което той ползва само в извънредни случаи и само срещу оногова, който заслужава наказанието да бъде превърнат в статуя на самия себе си. Без съмнение тук митът цели да ми внуши нещо; нещо вложено в самите образи, което не може да се обясни извън тях. Персей владее ужасния лик на горгоната, като го крие, както по-рано го е победил, като е гледал отражението му. Силата на героя е все така в отказа от прякото наблюдение, но не и в отказа от реалността на света на чудовища, в който е орисан да живее – тази реалност той разнася със себе си и приема за свое бреме.
   За отношенията между Персей и Медуза можем да научим нещо допълнително от Овидиевите „Метаморфози“. Персей тъкмо е спечелил нова битка, посякъл е с меча си един огромен морски звяр, освободил е Андромеда и се гласи да направи онова, което всеки от нас би сторил след подобна мръсна работа – да си измие ръцете. В такива случаи голямата му грижа е къде да сложи главата на Медуза. И тук Овидий има два стиха, които ми се струват изключително добро обяснение за това, колко душевна деликатност е необходима, за да бъдеш Персей, победителят на чудовища: „Сам победителят черпи вода и си мие ръцете; / да не навреди лика змиеносен на гладкия пясък (anguiferumque caput dura ne laedat harena), / сипва по него листа и постила стъбла морерасли / и въз тях на Форкинида Медуза главата полага.“ Струва ми се, че въплътената в Персей лекота не би могла да бъде представена по-подходящо, отколкото с тази проява на ободряваща добронамереност към чудовищното и страховито, но и по някакъв начин ранимо, крехко създание. Но най-неочакваното в случая е чудото, което следва: от допира на Медуза морските стъбла се превръщат в корали и за да се накитят с тях, отвсякъде започват да се стичат нимфи и да доближават клонки и водорасли до скверната глава.
   И тази среща на образи, в която крехкото изящество на корала се докосва до свирепия ужас на горгоната, е толкова многозначителна, че не бих желал да разваля впечатлението от нея с опити за коментар или интерпретация. Мога да направя нещо друго: паралел между стиховете на Овидий и тези на един модерен поет – „Малък завет“ на Еудженио Монтале, където намираме емблематичните за цялата му поезия пределно деликатни елементи („седефена следа от плужек / или блещукане на стъпкано стъкло“) също контрастно съчетани с едно страшно адско изчадие, с един Луцифер с катранени криле, който се спуска над западните столици. Монтале никога не е обрисувал друго тъй апокалиптично видение, както в това стихотворение, писано през 1953 г. – на преден план стиховете му изкарват едва осезаемите блещукащи следици, за да ги противопоставят на задаващото се мрачно бедствие („Пазѝ във пудриерата прахта им, / когато всички светила угаснат / и се започне пъклен хоровод...“). Но как за спасението си ще разчитаме точно на най-нетрайното? Чрез „Малък завет“ Монтале се врича във вековечността на онова, което изглежда обречено на гибел, влага нравствените ценности в най-мъжделивите дири: „ни бледото сияние, което там / припламна, долу, бе от кибрит“.
   Сами виждате – за да кажа две думи за нашата епоха, ми се наложи да мина по много заобиколен път, през уязвимата Медуза на Овидий и катранения Луцифер на Монтале. Трудно е за един романист да представи идеята си за лекотата с примери от съвременния живот, без да я превърне в недостижимия предмет на едно безкрайно quête. Но точно това, по най-нагледния и непосредствен начин, стори Милан Кундера. Неговият роман „Непосилната лекота на битието“ е всъщност една горчива констатация за неизбежната тежест на живота – говоря не само за отчайващата и all-pervading несвобода, на която е случила неговата клета страна, а за човешката орис изобщо, тази, която споделяме и ние, при все че сме безкрайно повече извадили късмет. Тежестта на живота за Кундера се съдържа в разните форми на давление – гъстата мрежа от обществени и частни принуди, която оплита все по-здраво и по-здраво всяко съществуване. Романът му ни показва как в живота всичко, което избираме и преценяваме като леко, скоро разкрива своята непосилна тежест. Може би единствено жизнеността и подвижността на ума се изплъзват от това проклятие – качествата, благодарение на които е написана книгата и които се числят към измерения, различни от тези на битието.
   В миговете, когато човешкото царство ми се струва обречено на тегло, си мисля, че и аз като Персей трябва да отлетя нанейде другаде. Нямам предвид бягство в съня или в ирационалното. Говоря за промяна на подхода, за възприемане на света от друга гледна точка, с друга логика и други методи за познание и проверка. Образите на лекотата, които търся, не бива да се разсейват като блянове в реалността на настоящето или на бъдещето... В безкрайната литературна вселена постоянно се отварят алтернативни пътища за изследване – съвсем нови и прастари; стилове и форми, годни да променят представата ни за света... Ако литературата не е достатъчна, за да ми гарантира, че не преследвам само блянове, аз търся в науката храна за моите видения, в които всяка тежест се стапя...
   Днес всички научни дисциплини сякаш се стремят да ни докажат, че светът се гради от неуловими за сетивата елементи: посланията на ДНК, нервните импулси, кварките, неутрините, които се щурат из пространството, откакто свят светува... А и информатиката. Вярно, че софтуерът не би могъл да упражнява властта на лекотата си без посредничеството на хардуерната тежест, но той все пак командва, влияе на външния свят и на машините, които съществуват единствено като негово следствие и в развитието си водят към разработката на още по-сложни програми. Втората промишлена революция не се изразява като първата в потискащи картини на валцови станове или стоманолеярни в действие, а в битовете на информационен поток, който обикаля носещата го мрежа под формата на електрически импулси. Железните машини още ги има, само че сега те се подчиняват на безтегловните битове.
   Приемливо ли е да заимствам от научния дискурс образ на света, който да съответства на желанията ми? Опитвам се да направя именно това – подобна операция ме привлича, защото чувствам, че с нея мога да продължа една престара тенденция в историята на поезията.
   De rerum natura на Лукреций е първата голяма поетическа творба, в която познанието за света се предава чрез раздробяване на неговата компактност, с усет за всичко безкрайно малко, подвижно и леко. Лукреций иска да напише поема за материята, но веднага усеща, че истинската същност на тази материя се състои от невидими частички. Той е поетът на физическата конкретност, видяна в нейната постоянна и неизменна вещественост, но първото нещо, което ни съобщава, е, че празнотата е не по-малко конкретна от твърдите тела. Сякаш най-голямата грижа на Лукреций е тежестта на материята да не ни премаже. Още докато определя строгите механически закони, които обуславят всяко събитие, той чувства необходимостта да позволи на атомите непредвидими отклонения от правата линия, та да обезпечи свобода както на материята, така и на хората. Поезията на незримото, поезията на безбройните непредсказуеми възможности, както и поезията на нищото се раждат у един поет, който не храни съмнения относно физическата конкретност на света.
   Това разситняване на реалността се простира и върху видимите дадености и именно там блести най-ярко поетическото майсторство на Лукреций: прашинките, които кръжат в слънчевия лъч из тъмната стая; дребните мидички, същевременно еднакви и разнообразни, които вълната меко изплисква върху bibula harena, „жадния пясък“; паяжините, които, както си вървим, незабелязано полепват по нас.
   Вече цитирах „Метаморфозите“ на Овидий, друга енциклопедична поема (написана петдесетина години по-късно от тази на Лукреций), която обаче вместо от физическата действителност изхожда от митологията. И за Овидий всяко нещо може да добие нова форма; и за Овидий познанието за света е раздробяване на компактността му; и за Овидий в крайна сметка между всичко съществуващо цари равенство, напук на всевъзможните йерархии на властта и на ценностите. Докато светът на Лукреций е направен от неизменяеми атоми, този на Овидий е от свойства, атрибути, форми, които определят своеобразието на предмети, растения, животни, човеци. Ала те са просто тънки обвивки на една всеобща субстанция, способна (ако я разбуни някоя неудържима страст) да приеме какъв ли не облик.
   Точно в проследяването на прехода от една форма към друга Овидий разгръща своята несравнима дарба. Например, когато разказва как една жена забелязва, че се превръща в лотос – краката ѝ залепват за земята, нежна кора постепенно попълзява и обзема слабините ѝ, тя посяга да си заскубе косите и ръката ѝ се пълни с листа. Или като описва пръстите на Арахна, толкова сръчни в свиването на къделите и източването на вълната в нишка, в преденето с вретеното, в ситнежа с иглата за везане – изведнъж ги виждаме да се издължават в тънички паячни крачета и да заплитат паяжини.
   Както у Лукреций, така и у Овидий лекотата е мироглед, стъпил върху философията и науката – доктрините на Епикур в случая на Лукреций, доктрините на Питагор в този на Овидий (един Питагор, който, както Овидий ни го представя, твърде наподобява Буда). Но и в двата случая лекотата е нещо, което възниква при писането, с типичните за поета езикови средства, независимо от философската доктрина, към която той декларира, че възнамерява да се придържа.
   От всичко казано дотук ми се струва, че понятието „лекота“ започва да се избистря. Надявам се най-вече да съм ви убедил, че съществува лекота на размисъла, така както е всеизвестно, че съществува лекомислие. И нещо повече – в сравнение с лекотата, на която е способен размисълът, лекомислието може да изглежда направо тежко и непрогледно.
   Най-уместната илюстрация на тази идея е една новела от „Декамерон“, в която се подвизава флорентинският поет Гуидо Кавалканти. Бокачо ни представя Кавалканти като строг философ, който умислено броди сред мраморните гробници пред една църква. Флорентинската jeunesse dorée – знатната младеж на града – язди из улиците на дружини, от веселба на веселба, и постоянно търси удобни случаи да разшири кръга си от познанства. Кавалканти не е сред любимците им, защото, нищо че е богат и хубаво облечен, отказва да гуляе в тяхната компания, а и всички подозират, че в загадъчната му философия има нещо богохулно.
   Може да се каже, че две противоположни тенденции си оспорват литературната територия през вековете: едната се стреми да направи от езика безтегловна стихия, която се рее над нещата като облак или ситен прашец, или даже магнитно поле; другата клони към пренасяне в езика на тежестта, плътността, конкретността на предметите, телата, усещанията...

Преводач Нева Мичева

Издателство Колибри


П. Г. Удхаус >> Замъкът Бландингс

Лорд Емсуърт копнее за спокойствие и приятната, силно уханна компания на Императрицата на Бландингс, свинята-медалистка...

   Денят, в който беззаконието надигна грозната си глава в Замъка Бландингс, беше ден за милиони. Слънцето грееше от онова ми ти небе с цвят на метличина и на разказвача му се приискваше да разкаже с най-големи подробности за назъбените стени на древните кули, за равните зелени ливади, хълмистия парк, величествените дървеса, охранените пчели и благородните хвъркати, върху които въпросното слънце сипеше своята благодат.
   Но почитателите на трилърите са хора нетърпеливи. Те се дразнят от излиянията за пейзажа и чакат смразяващата завръзка. Кога, сърдят се те, ще започне кървавата история? Кои са замесени в нея? Има ли трупове и колко? И най-важното – къде се намира всеки в сюблимния момент и с какво точно се занимава? Разказвачът, който иска да завладее публиката, трябва да осигури тази информация при първа възможност.
   И така, вълната от насилие, която щеше да разтърси из основи едно от най-достолепните имения в Шропшир, се надигна някъде към средата на прекрасен летен следобед и лицата, въвлечени в нея, бяха разположени, както следва:
   Кларънс, деветият граф Емсуърт, собственик и господар на Замъка, беше в градинарската барака и водеше дискусия с Ангъс Макалистър, главния си градинар, по въпросите за синьото секирче.
   Сестра му, лейди Констанс, се разхождаше по терасата с един мургав млад господин с очила, който се казваше Рупърт Бакстър и преди време заемаше длъжността личен секретар на лорд Емсуърт.
   Бийч, икономът, се намираше в един шезлонг в задния двор, където се наслаждаваше на следобедната си пура и четеше глава шестнадесета от „Мъжът с липсващия пръст“.
   Джордж, внукът на лорд Емсуърт, дебнеше в храсталака, стиснал въздушната си пушка, с която не се разделяше никога.
   Джейн, племенницата на Негова светлост, се помещаваше в беседката край езерото.
   И в добавка, както вече казахме, слънцето благо огряваше всичките тия глави, както и ливадите, кулите, дърветата, пчелите, сладкогласите птички и хълмистия парк.

   Скоро лорд Емсуърт напусна градинарската барака и се упъти бавно към къщата. Не си спомняше да се е чувствал по-блажен. През целия ден го изпълваха пълно спокойствие и задоволство и като никога Ангъс Макалистър не беше направил нищо, с което да ги помрачи. Много често, когато се опитваше да налее разум в главата на тоя катър в човешка кожа, той имаше навика да изсумти едно „мммхх“, после заемаше поза на пикаещ шотландец, изгрухтяваше едно „гррмфф“, после пак заемаше поза на пикаещ шотландец, после само попипваше брадата си и пак заемаше поза на пикаещ шотландец, без да каже нищо, което беше крайно раздразнително за чувствителния работодател. Но този следобед холивудските подмазвачи можеха само да се поучат от него как се общува с шефа и лорд Емсуърт не беше обхванат от онова неспокойно усещане, както се случваше в подобни ситуации, че в момента, когато обърне гръб, неговият здрав държавнически подход ще бъде пратен по дяволите и духът на Франклин Делано Рузвелт, в лицето на градинаря, ще разработи някаква нова линия по въпроса за синьото секирче.
   Ето защо, приближавайки терасата, господарят на Замъка си тананикаше под мустак. Вече беше изготвил изцяло програмата си за деня. Около час, докато позахладнее, мислеше да се посвети на четене в библиотеката на избрани златни страници от оная книга за свинете. После щеше да иде и да помирише някоя и друга роза и вероятно да се помотае наоколо. Тези малки удоволствия бяха всичко, от което скромната му душа имаше нужда. Друго не му трябваше. Просто искаше да го оставят да живее кротко и да не го юркат непрестанно.
   А откакто Бакстър беше напуснал, помисли си лорд Емсуърт щастливо, вече никой не го юркаше. Преди една-две седмици май имаше някаква суматоха – племенницата му Джейн искаше да се омъжва за някакво лице от мъжки пол, а сестра му Констанс не ѝ даваше – но явно всичко беше утихнало. Но даже и когато кавгите бяха стигнали върха си, когато въздухът трепереше от женски писъци и Кони не спираше да му се пречка с думите: „Но, Кларънс, чуй ме какво говоря!“, той можеше да се успокои, че макар вкъщи да се случват неприятности, винаги ще има и светла страна. А именно, че Рупърт Бакстър вече не работи за него.
   Има един тип делови люде с лица от гранит и челюсти от желязо, на които отношението на лорд Емсуърт към Рупърт Бакстър би се сторило абсолютно необяснимо. За тези могъщи титани личният секретар е просто една кукла на конци, към която се обръщат с „Хей, ти“ и я разкарват нагоре-надолу до премаляване. Бедата с лорд Емсуърт беше, че именно той, а не Рупърт Бакстър играеше ролята на куклата. Отношенията им бяха като между монарх с меко сърце и напорист млад шут, който го е поставил под чехъл. Години наред, докато най-накрая се смили да го напусне, за да замине с един американец на име Дживънс, Бакстър беше тормозил лорд Емсуърт, беше си вирил носа, беше му давал зор, беше го преследвал да прави разни неща, да помни други и да подписва трети. Нито секунда почивка. Да, направо си беше удоволствие да си спомниш, че Бакстър е изчезнал завинаги. Заминаването му беше очистило тази райска градина от една змия, която май се канеше да векува.
   Като продължаваше да си тананика, лорд Емсуърт стигна терасата. Секунда по-късно мелодията угасна на устните му и той се олюля назад, гаче ли някой го беше хлопнал по носа.
   – Господи помилуй! – възкликна той, разтърсен из основи.
   Пенснето му, както се случваше винаги, когато е развълнуван, изведнъж беше напуснало обичайното си местонахождение. Той го хвана във въздуха и го намести отново със слабата надежда, че злокобната сцена пред очите му ще се окаже някоя оптическа измама. Но уви. Колкото и да мигаше на парцали, не можеше да заличи факта, че мъжът, който разговаряше със сестра му Констанс, беше самият Рупърт Бакстър, жив-живеничък. Деветият граф се блещеше насреща му с такъв ужас, какъвто един личен секретар не би предизвикал дори и ако се връщаше от гроба.
   Лейди Констанс се усмихваше широко, както жените често правят, когато се канят да настъпят по мазола най-близките и скъпите си.
   – Това е мистър Бакстър, Кларънс.
   – Аа – провлече лорд Емсуърт.
   – Той е на обиколка из Англия с мотоциклета си и като минавал из тия места, естествено, се сетил за нас.
   – Аа – повтори лорд Емсуърт.
   Гласът му звучеше глухо, защото на душата му легна като тежък камък едно предчувствие. Не беше в стила на Кони да приказва, че Бакстър обикалял Англия, и да прави намеци, че след пет минути младежът ще скочи на мотоциклета си и ще литне към някое място на стотици километри оттук. Той познаваше сестра си. Тя кроеше заговор. Винаги е била горещ фен на Бакстър и сега щеше да се опита да склони тоя най-зъл демон на Замъка Бландингс да се върне на служба. Лорд Емсуърт можеше да заложи на това цялото си състояние. Ето защо простена онова горестно „аа“.
   Въпросният стон, барабар с провисналото му чене и агонията зад пенснето, накараха лейди Констанс да присвие уста. В прекрасните й очи просветнаха наставнически проблясъци. Заприлича на укротителка на лъвове, която се готви да даде на най-непокорния звяр от трупата да разбере кой е шефът.
   – Кларънс! – повиши тон тя. После се обърна към събеседника си: – Ще ни извините ли за момент, мистър Бакстър. Искам да кажа нещо на лорд Емсуърт.
   Тя дръпна пребледнелия граф настрана и взе да го гълчи.
   – Какво си зяпнал като препарирано прасе, Кларънс!
   – Ъъ? – измънка лорд Емсуърт. Умът му както обикновено блуждаеше. Магическата дума го върна отново на земята: – Прасе ли? Какво прасе?
   – Казах, че ти приличаш на препарирано прасе. Можеше поне да запиташ мистър Бакстър как е.
   – Много добре виждам как е. Какво прави той тука?
   – Информирах те вече какво прави.
   – Ама как така е тръгнал да обикаля страната на мотоциклет? Нали работеше за един американец, ъъ... как му беше там името?
   – Напуснал е мистър Дживънс.
   – Какво!
   – Да. Мистър Дживънс се върнал в Америка, а мистър Бакстър не искал да напуска Англия.
   На лорд Емсуърт му се подкосиха краката. Дживънс беше последната му надежда. Никога не беше срещал този любезен американец от Чикаго, но винаги го споменаваше с благодарност и упование като гениален доктор, който е успял да изолира и обезвреди някой изключително зловреден вирус.
   – Искаш да кажеш, че тоя проклетник е без работа? – викна ужасен деветият граф.
   – Да. И не можеше да се случи в по-подходящ момент, защото е време да се направи нещо по отношение на Джордж.
   – Кой Джордж?
   – Имаш внук с това име – обясни лейди Констанс с онова великодушно, ледено търпение, към което толкова често прибягваше в общуването с брат си. – Твоят наследник, Бошъм, ако си спомняш, има двама синове, Джеймс и Джордж. По-младият, Джордж, прекарва тук лятната си ваканция. Все пак може да си благоволил да го забележиш наоколо. Едно дванадесетгодишно момче с кестенява коса и лунички.
   – А, Джордж? Джордж? Искаш да кажеш – Джордж? Да, знам го. Той ми е внук. Та какво за него?
   – Той е напълно неуправляем. Вчера например счупи още един прозорец с проклетата си въздушна пушка.
   – Ами може би му липсват майчините грижи? – на лорд Емсуърт не му беше много ясно, но имаше някакво усещане, че трябва да каже нещо в този дух.
   – Липсва му на него един строг възпитател и с радост мога да ти кажа, че мистър Бакстър прие работата.
   – Какво!
   – Да. Всичко е уредено. Багажът му е в „Герба на Емсуърт“ и сега ще пратя да го донесат.
   Лорд Емсуърт започна трескаво да търси аргументи, които да сложат здрав прът в колелото на този страховит план.
   – Но той не може да е възпитател, ако препуска на мотоциклета си из цяла Англия.
   – Не сме пропуснали и това. Той ще се откаже от препускането на мотоциклет.
   – Но...
   – Това ще бъде чудесно разрешение на един проблем, който с всеки изминал ден става все по-належащ. Мистър Бакстър ще държи Джордж изкъсо. Той има такава твърда ръка.
   С това Констанс се завъртя на 180 градуса, а лорд Емсуърт затътри крака към библиотеката.
   Това беше мрачен момент за деветия граф. Най-големите му страхове се бяха превърнали в черна действителност. Ясно му беше точно какво означава това. Веднъж по време на редките си визити в Лондон чу една фраза, която му направи силно впечатление. Пиеше си следобедното кафе в Клуба на старшите консерватори и някакви типове от съседната маса започнаха политически спор. Тогава един от тях беше казал за нещо си там, забележете, че било само „върхът на айсберга“. И сега лорд Емсуърт осъзнаваше, че това, което се случи, е само върхът на айсберга. От Бакстър Временния възпитател до Бакстър Пожизнения секретар имаше толкова малка крачка, че мисълта за нея го вледеняваше из основи.
   Един късоглед човек, на когото пенснето му е кривнало в момент, когато лешояди гризат гърдите му, рядко си гледа в краката. Всеки, който можеше да наблюдава отстрани как лорд Емсуърт се влачи слепешком като преял кърт през терасата, би предвидил, че няма начин да не се сблъска с нещо. Друг въпрос е с какво точно. В случая това се оказа хлапак с рижа глава и лунички, който изскочи от храстите с въздушна пушка в ръка.
   – Уф! – рече момчето. – Извинявай, дядо.
   Лорд Емсуърт намести пенснето си на мястото, откъдето беше отхвръкнало, и го изгледа зверски.
   – Джордж! Защо, по дяволите, не гледаш къде ходиш?
   – Извинявай, дядо.
   – Можеше да ме контузиш здравата.
   – Извинявай, дядо.
   – Друг път бъди по-внимателен.
   – Дадено, старче.
   – И не ме наричай „старче“.
   – Нямаш проблеми, дядо. Я гледай – и Джордж изсипа цяло кило сол в раната, – кой е оня, който говори с леля Констанс?
   Той посочи с пръст – един невъзпитан жест, който добрият възпитател би поправил – и проследявайки го, лорд Емсуърт трепна, тъй като очите му отново попаднаха върху Рупърт Бакстър. Секретарят – лорд Емсуърт вече беше изоставил определението „бившият“ – шареше с поглед из хълмистия парк и на Негова светлост този поглед се стори твърде собственически. Рупърт Бакстър оглеждаше през очилата си земите на Замъка Бландингс със самодоволното изражение – така поне си помисли лорд Емсуърт – на някой безпощаден предводител на хунско племе, стъпил с цървул върху отвоюваната с реки от вражеска кръв територия.
   – Това е мистър Бакстър – отвърна той на въпроса на момчето.
   – Изглежда голям гадняр – заключи критично Джордж.
   Този израз беше нов за лорд Емсуърт, но той веднага го оцени като идеалното описание за Рупърт Бакстър. Гърдите му се изпълниха с топли чувства към хлапето и в този момент съвсем лесно можеше да му даде шест пенса.
   – Така ли мислиш? – запита той нежно.
   – И какво прави тук?
   Сърцето на Негова светлост се сви. Стори му се нечовешко да отнеме слънцето от живота на това прекрасно момченце. Но все някой трябваше да му каже.
   – Ще бъде твой възпитател.
   – Възпитател?
   Това беше по-скоро вик на болка, изтръгнат от дълбините на детската душа. Тя се изпълни с потресающото разкритие, че спрямо нея е била погазена и най-елементарната човешка справедливост. Гласът на хлапето трепереше от вълнение и протест.
   – Възпитател? – изплака клетият Джордж. – Въъъзззпитател? Въз-пи-ии-тател? Посред лятната ми ваканция? На това му се вика тъпотия. Искам да кажа, посред лятната ми ваканция. За какво ми е притрябвал възпитател? Искам да кажа, посред...
   Той би говорил надълго и нашироко, защото имаше да каже много по въпроса, но в този момент гласът на лейди Констанс, благозвучен, но властен, прекъсна излиянията му.
   – Джоооордж.
   – Да му се не види, точно посред…
   – Ела тука, Джоордж. Искам да се запознаеш с мистър Бакстър.
   – Да му се не види! – измънка отново покрусеният хлапак и с мрачна гримаса се повлече по терасата. Лорд Емсуърт продължи към библиотеката, а сърцето му се късаше от болка за това момче, което с краткото си обобщение за Рупърт Бакстър се беше наредило в списъка на сродните души. Разбираше много добре как се чувства сега Джордж. Невинаги е било много лесно за деветия граф да проумее нещо, но сега схвана безпогрешно същността на детското недоволство. Джордж, на когото беше натресен възпитател посред лятната ваканция, яростно не желаеше такъв.
   Като въздъхна тежко, лорд Емсуърт стигна до библиотеката и намери книгата си.
   Нямаше много четива, които в такъв съдбовен момент биха могли да отвлекат вниманието му от мрачните мисли, но настоящото беше именно такова. И по-точно, гениалният Уифъл и неговите безценни „Грижи за прасетата“, в чиито увлекателни страници деветият граф много скоро потъна и забрави всичко. Главата, която четеше, бе онази великолепна разработка за помията и кашата от трици и тя така дълбоко го погълна, че когато около двадесет минути по-късно вратата се отвори с трясък, на него му се стори, че под краката му е избухнала адска машина. Той изпусна гениалния Уифъл и задиша учестено. После, макар че пенснето му не беше пропуснало да изхвърчи от носа му, успя по някакъв вътрешен инстинкт да усети, че натрапникът е родната му сестра Кони...

Преводач Веселина Тихолова

Издателство Кронос


Фридрих Ницше >> Отвъд доброто и злото

Да предположим, че истината е жена – как?

Нима не е основателно подозрението, че всички философи, доколкото са били догматици, не са разбирали много от жени? Че ужасяващата сериозност, несръчната настойчивост, с която досега те са подхождали към истината, са били непригодни и непристойни средства, за да бъде очарована именно една жена? Тя обаче не се оставила да бъде очарована – така че днес догматиката от всякакъв род се е изправила унила и обезверена. Ако изобщо все още може да стои изправена! Защото има шегаджии, които твърдят, че тя е повалена, че цялата догматика е на земята, нещо повече, че цялата догматика е в предсмъртна агония. Ако говорим сериозно, има пълно основание да се надяваме, че всяко догматизиране във философията, колкото и то да си е придавало тържественост, решителност и категоричност, всъщност е било чиста детинщина и неумение; и може би е много близо времето, когато за пореден път ще стане ясно какво всъщност е било необходимо, за да се положи основният камък на такива импозантни и безусловни философски постройки, каквито догматиците издигаха досега – някакво народно суеверие от незапомнени времена (подобно на душевното суеверие, което като суеверие на субекта и Аза и до днес не е престанало да прави поразии), може би някаква игра на думи, някакво граматично изкушение или някакво смело обобщение на много ограничени, много лични, много човешки – твърде човешки факти. Да се надяваме, че философията на догматиците е била едно недоразумение в продължение на хилядолетия, така както преди това астрономията, в служба на която са прахосани повече труд, пари, остроумие и търпение, отколкото за която и да е друга истинска наука досега: на нея и на нейните „извънземни“ претенции Азия и Египет дължат внушителната си архитектура. Изглежда, че всички велики неща, за да могат да оставят вечна следа в сърцето на човечеството, първо трябва да пребродят земята като чудовищни и ужасяващи карикатури: такава карикатура е била догматичната философия, например учението на Веданта в Азия, платонизмът в Европа. Нека не бъдем неблагодарни към нея, макар че определено трябва да се признае, че най-лошата, най-продължителната и най-опасната от всички заблуди досега е заблудата на догматиците, а именно измислицата на Платон за чистия разум и за доброто само по себе си. Но сега вече, когато тя е преодоляна, когато Европа се е освободила от този кошмар и поне може да се радва на по-здрав сън, ние, чиято задача се състои в бдението, се явяваме наследници на силата, съзряла в борбата с тази заблуда. Това без съмнение означава да обърнем истината с главата надолу и да отричаме самата перспективност, основното условие на целия живот. Да говорим за духа и за доброто така, както го е правил Платон; можем дори да попитаме подобно на лекаря: „Откъде е тази болест у най-прелестното създание на древността, Платон? Дали не го е заразил Сократ? Не беше ли Сократ губителят на младостта? И не си ли е заслужил отровата?“ Но борбата срещу Платон, или за да го кажа по-разбираемо за „народа“, борбата срещу църковнохристиянския гнет хилядолетия наред –защото християнството е платонизъм за „народа“ – създаде в Европа едно прекрасно напрежение на духа, каквото дотогава не е имало на света: с така обтегнат лък може да се стреля по най-далечни цели. Разбира се, европейският човек усеща това напрежение като беда и вече два пъти са предприемани величави опити да бъде отпуснат лъкът, един път от йезуитството и втори път от демократичното Просвещение: за да може с помощта на свободата на пресата и четенето на вестници действително да се постигне това, духът да престане да възприема себе си просто като „бреме“!

Издателство Захарий Стоянов


вторник, 14 октомври 2014 г.

Антон Дончев >> Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес [ Книги 3 и 4 ]

Те сложиха началото на един народ и на една държава

   Така казах – песента на Алцек. А тя беше песента на Ак Йола. И аз се заслушах в гласа на мъжа, който пееше песен от моето сказание.
   Ак Йола, Ак Йола, прости ми, че твоята песен сега я пее Алцек. Не се сърди и ти, Агелмунде, че съм взел твоята песен. Когато хората запеят моето сказание, всеки ще узнае правдата. Пък и толкова ли е важно кой пръв е изпял една песен, стига да я пеят след него?
   Ето, слушам твоята песен, Ак Йола. И мога да кажа: „Това е и моя песен.“ И аз като тебе искам да си отида, и аз искам да срещна мъртвите си братя.
   Но ти, Ак Йола, ти си разчупил оковите на горестите и надеждите, ти си свободен и чист като ледения връх на Кан Тангра. А в моята снежна пустиня цъфти една сетна мечта.
   Мечтая някога да кажа: „Свърших.“ Тогава да дойде един млад мъж, с дълбок и звучен глас – и да запее, а пък аз да слушам. Да изговори всичко от началото до края – и да говори на моя роден език. Да не се сменят гласове, да не се сменят езици, да не се сменя песенната стъпка на моето сказание.
   Искам моята песен да прозвучи като тропота на един-единствен бял кон, който тича през зелената степ. Когато чуя докрай този тропот – до края, до края, – докато заглъхне в далечината, тогава ще кажа на този, който толкова години ме очаква в мрака – зная, че ме чака, безмълвен и търпелив като хората, които ме слушат, тогава ще кажа на този, който ме очаква, за да ме отведе по пътя на дългия сетен поход, тогава чак ще му кажа: „Готов съм. Води ме.“
   Сега само казвам: „Чакай.“...

Издателство Захарий Стоянов


Катрин Мансфийлд >> Избрани разкази

Най-първо съм писател, а чак след това жена. КМ

Сборникът съдържа 25 от най-популярните творби на Катрин Мансфийлд в прекрасния превод на Ирина Калоянова. Разказите в него са от различни периоди от нейния бурен, интересен, кратък живот. Въпреки че е повлияна от други автори, особено от Антон Павлович Чехов, Катрин Мансфйлд създава качествено нов тип писане на разказа и затова се приема като една от най-значимите фигури в историята на британския модернизъм.
Тя отхвърля традиционната структура на разказа с внимателно направено заключение и използва наратив – вместо пряка и непряка реч, а също и бързи преходи във времето, за да осигури постоянни смени на перспективата.
Мансфийлд постига кинематографично усещане в своите разкази, което може би е в резултат на силното ѝ увлечение към киното.

Преводач Ирина Калоянова

Издателство Enthusiast


понеделник, 13 октомври 2014 г.

Димитър Мантов >> Българска традиционна кухня

2000 изпитани рецепти

Готварските рецепти включени в изданието са събирани от автора повече от 35 години из различните краища на България. Използвани са и рецепти от архивни източници, от историите на отделни селища, от творбите на автори от миналото столетие, от много домашни „готварски тефтери“ на анонимни, но доказали качествата си майстори и майсторки на вкусните гозби. Така кулинарното богатство на страната ни за първи път се издава в една толкова пълна и цялостна книга. Доста от рецептите са ни познати от всекидневната ни готварска практика, но много други ще срещнем за първи път, тъй като се основават на регионалните особености на кулинарната традиция.

Книгата съдържа обширен увод за особеностите на българската кухня, установили се през вековете. Готварските рецепти са обобщени в 19 раздела: предястия (разядки), чорби (супи), постни ястия, ястия с агнешко и шилешко месо, ястия с телешко месо, ястия със свинско месо, ястия с кайма, ястия с карантия, ястия с риба, миди, раци, охлюви, ястия с птици, ястия с яйца, мляко и млечни храни, ястия с гъби, сосове, тестени печива, десерти, приготвяне на зимнина, домашни колбаси, подправки.

Издателство Май


Иван Хаджийски >> Оптимистична теория за нашия народ

Ако е въпросът за дарования, такива едва ли липсват на неизтощените сили на нашия народ...

Българския национален комплекс и неговото преодоляване.

   България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но – за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквато заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъйвелик и уважаван, какъвто е бил и в миналото. Въпросът е: как да стане това? ИХ

Издателство Изток-Запад


Илия Волен >> Вникване

Есета, бележки, размисли

   Сентенциите на Илия Волен за мястото на езика в човешкия живот и мислене, събрани днес в книгата „Вникване“ (Волен, 2005), са публикувни предимно през 1961 до 1978 г. Те забележително изпреварват съвременната научна мисъл и много напомнят когнитивните постановки.
   Връзката между думата и мисленето е изразена там много красиво: „Ние не можем да делим мисълта от думите“, тъй като думите са „цялата онази словесна риза“, в която е облечена мисълта, те са „багрите, с които писателят рисува образа на своята мисъл“, „нотите, които определят мелодията на фразата“.
   Разбира се, по същество подобно разбиране на връзката език – мислене като „материалната част, плътта на мисълта“ е присъщо и на предходната наука и на философията още от ХІХ в., в него няма нещо неизвестно. Но И. Волен достига до когнитивистки поглед, когато твърди, че „езикът е нужда и творение на човека“, че „създаването на една дума е творчество“ на народа, че тя е „външният, „видимият“ израз на човека, на душевния му живот, възпитание, среда, ниво; външният, видимият израз на едно общество, на един бит, на една епоха“. Както отбелязах, централната постановка на когнитивната лингвистика е твърде сходна – езикът не просто е вплетен в един или друг тип човешка дейност, а той образува нейната речемислителна основа. Много близко е виждането на писателя за самия език като познание, а не само като израз: „Думата е минало, история, бит“, тя разкрива миналото на народа, неговите култове и философия. Отбелязвайки, че човекът измисля, създава думата по необходимост, докосвайки се до реалността, „в своето ежедневие, в своята борба за хляб и живот“, писателят си поставя въпроса: „Отгде наистина идва това езиково майсторство на народа ни?“. И си отговаря: „Струва ми се – от абсолютното познание. У народа опознаването на живота е равно на живот. И когато следователно говори народът, говори всъщност живият живот“.
Емилия Пернишка

Издателство Литературен форум

Вникване: есета, бележки, размисли
в Pimodo

неделя, 12 октомври 2014 г.

Умберто Еко >> За литературата

Есета

   Легендата разказва, а и да не е вярно, пак е добре измислено, че веднъж Сталин попитал колко дивизии има папата. Случилото се през следващите десетилетия ни показа, че дивизиите със сигурност са важни при определени обстоятелства, но не са всичко. Съществуват нематериални сили, които не могат да се измерят в тегло, но по някакъв начин тежат.
   Заобиколени сме от нематериални сили, които не се свеждат до това, което наричаме духовни ценности като религиозните доктрини. Нематериална сила е и тази на квадратния корен, чийто суров закон оцелява през вековете, надживявайки декретите не само на Сталин, но дори на папата. Към тези сили бих причислил и тази на литературната традиция, т.е. на комплекса от текстове, които човечеството е произвело и произвежда не с практически цели (като регистрите, законите, формулите, протоколите от заседания и железопътните разписания), а по-скоро gratia sui, от любов към себе си, и които четем за удоволствие, духовно извисяване, разширяване на познанията, дори просто за да ни минава времето, без никой да ни задължава да го правим (като изключим задължителната школска литература).
   Наистина, литературните обекти са нематериални само наполовина, защото обикновено се въплъщават в хартиени носители. Но някога са се въплъщавали в гласа на носителя на устната традиция, или върху камък, а днес обсъждаме бъдещето на електронните книги, кои­то ще ни позволят да четем както сборник с вицове, така и „Божествена комедия“ на екран с течни кристали. Веднага отбелязвам, че тази вечер не възнамерявам да се задържам на vexata quaestio за електронната книга. Аз, естествено, принадлежа към онези, които предпочитат да прочетат романа или поемата от книга на хартия, и ще запомня дори неволно подгънатите ѝ страници и каква е на допир, но чувам, че съществува електронно поколение на хакери, които, без да са прочели и една книга през живота си, сега за първи път се наслаждават на „Дон Кихот“ с помощта на електронните книги. Голяма печалба за умовете им и голяма загуба за очите им. Ако бъдещите поколения постигнат добри отношения (психологически и физически) с електронните книги, силата на „Дон Кихот“ няма да се промени.
   За какво служи това нематериално благо литературата? Би било достатъчно да се отговори, както вече направих, че това е благо, което се консумира gratia sui, така че не е необходимо да служи за нищо. Но такова безплътно виждане за удоволствието от литературата рискува да я приравни към тичането в парка или решаването на кръстословици – а пък и двете служат за нещо, едното за здравето на тялото, а другото за обогатяване на речника. Така че това, за което смятам да говоря, е една поредица от роли, които литературата играе в личния и в социалния ни живот.
   Литературата преди всичко упражнява езика като колективно наследство. Езикът, по дефиниция, върви накъдето си иска и никакъв височайши декрет, нито политически, нито академически, не може да спре неговия ход и да го накара да се отклони към ситуации, които се смятат за оптимални. Фашизмът се напъна да ни накара да казваме „пивница“ вместо „бар“, „петльова опашка“ вместо „коктейл“, „мрежа“ вместо „гол“, „обществена кола“ вместо „такси“, но езикът не го послуша. После предложи нещо чудовищно в лексикално отношение, неприемлив архаизъм като „водач“ вместо „шофьор“, и езикът го прие. Може би защото се избягваше един звук, който е чужд на италианския. Запази „такси“, но постепенно, поне в говоримия език, го преправи на tassi.
   Езикът върви накъдето си поиска, но е чувствителен към съветите на литературата. Без Данте не би съществувал унифициран италиански. Когато Данте в своето съчинение De vulgari eloquentia анализира и заклеймява различните италиански диалекти и предлага да създаде нов „изискан народен език“, никой не би заложил, че подобен акт на високомерие ще успее, и все пак с „Божествена комедия“ той печели облога. Вярно е, че на Дантевия народен език са му трябвали няколко века, за да се превърне в език, говорен от всички, но той е успял, защото общността на хората, които са вярвали в литературата, е продължила да се вдъхновява от неговия модел. А без този модел вероятно не би си проправила път и идеята за политическо единство. Може би затова Боси не говори на „изискан народен език“.
   Двайсет години „съдбовни хълмове“, „нетленни съд­бини“, „неизбежни събития“ и „плугове, разораващи земята“ в края на краищата не оставиха никаква следа в съвременния италиански, а много по-голяма оставиха някои дръзки опити, неприемливи за времето си, на футуристичната проза. И ако някой днес се оплаква от триумфа на средния италиански, разпространяван от телевизията, нека не забравяме, че призивът към един среден италиански в неговата най-благородна форма е преминал през понятната и приемлива проза на Мандзони, а после на Звево и на Моравия.
   Като допринася за формирането на езика, литературата създава идентичност и общност. Преди малко споменах Данте, но нека помислим каква би била гръцката цивилизация без Омир, немската идентичност без Лутеровия превод на Библията, руският език без Пушкин, индийската цивилизация без основополагащите си поеми.
   Но литературата упражнява и собствения ни личен език. Днес мнозина оплакват раждането на неотелеграфичния език, който се налага чрез електронната поща и кратките съобщения на мобилните телефони, където можеш да кажеш „обичам те“ с няколко символа; но да не забравяме, че младежите, които изпращат съобщения с тази нова стенография, са, поне отчасти, същите, които пълнят онези нови катедрали на книгата – големите многоетажни книжарници – и които, дори само като ги разлистват, без да ги купуват, влизат в контакт с образовани и сложни стилове, до каквито техните родители, и със сигурност техните баби и дядовци, не са имали достъп...
(Из За някои функции на литературата)

Издателство Бард


Пол Тордей >> Безнадеждният живот на Чарли Самърс

Ек работи като „посрещач“...

   Парите се появяваха изневиделица. През първите години на първото десетилетие на новия век парите се носеха по света с досега невиждана сила. В изблик по-скоро на ентусиазъм, отколкото на прецизност, вестниците му викаха „кешово цунами“. Което все пак описваше доста точно какво чувствахме тогава ние, хората в паричния бизнес. Инвестиционни банки, хедж фондове, първични ипотечни институции, ипотечни банки, търговски банки – всеки замеряше с пари всичко и всекиго. Искаш да купиш къща ли? Индустрията ти предлага стойността на къщата плюс още няколко десетки хиляди отгоре за новия мокет, за новите завеси и за гербовия налог, а ако имаш късмет, накрая ще ти остане достатъчно и за хубава дълга почивка. Само сложи подпис на пунктираната линия. Никой не се интересува наистина ли имаш доходи; иска се само подписът ти.
   Искаш кола ли? Компанията, която финансира лизинга, едва ли не и за адреса ти не пита, че да ти даде парите за която марка си пожелаеш: бе за какво ти е форд, я си купи порше! Решил си да купиш на любимата диамантен пръстен, а лимитът по кредитната ти карта е изчерпан? В онези дни на охолство съществуваше съвсем просто решение: ето ти нова кредитна карта при нулева лихва за срок от две години.
   Светът бе обгърнат в метасфера от невидими, неосезаеми пари, които се носеха по интернет и изпълваха артериите на системите за електронно банкиране и търговия, създадени през най-последните десетилетия на отминалия век.
   И никой не знаеше къде са всъщност всички тези пари: хем ги имаше навсякъде, хем ги нямаше никъде. Да работиш в такъв бизнес по такова време беше фантастично. Наричахме го „индустрия за финансови услуги“, понеже звучеше солидно: човек си представя група побелели улегнали банкери, които кътат парите му и ги предпазват от всички възможни рискове. Вярно, и такива бяха поостанали, но повечето бяхме избутани по периферията или ни бяха пенсионирали преждевременно заради липса на замах и въображение.
   А хората, които в наше време държаха парите, знаеха как да се радват на живота и как да си харчат бонусите. Скоро след постъпването ми на работа в лондонското Сити – подир няколко години в армията и кратко пребиваване в частния охранителен бизнес – продадоха първия апартамент за десет милиона лири. Десет милиона лири! За един-единствен апартамент! Умът не го побираше; но съвсем скоро след това стана възможно да похарчиш за апартамент и двайсет милиона лири, после трийсет, осемдесет милиона. Което пък доказваше – сякаш някому бе нужно такова доказателство, – че нормалните закони на икономиката, оная скучна прашасала дисциплина, която някога преподаваха в университетите, са заминали в небитието. Че цикълът „възход и спад“ е прекъснат. Най-официално. Виден представител на централната банка предупреди да не се поддаваме на подобен „нерационален възторг“. Но кое му е нерационалното да се възторгваш на купищата пари, които трупаш? Та нима не се покачваха постоянно цените на почти всичко? Не го ли възприемеш и опишеш по точно такъв начин, значи сигурно сам си си виновен, че бавно схващаш, задълбаваш прекалено в подробностите и си направо болезнено и досадно честен. Самият аз бях прекарал вече няколко години в Ситито – не като „играч“, както някои наричаха себе си, а във второстепенна, епизодична роля. Бях взел повечето основни изпити пред Управлението за финансови услуги, което ми позволяваше да предлагам съвети на инвеститорите и при все това да оставам в рамките на закона. Което нямаше всъщност никакво значение: така и не бях част от елита със собствени кантори за сключване на сделки; не бях и от математиците от най-горните етажи на офисите ни в Блумсбъри, които създаваха инвестиционни стратегии във вид на поредици от алгоритми – език, разбираем само за малцина; нито, за разлика от Билбо, ме бяха натоварили със задълженията на върховен жрец, който прави новата религия разбираема, неоспорима и неотразима. На визитната ми картичка пишеше „Директор „Управление на връзките с клиентите“, но служебните ми задължения бяха всъщност далеч по-скромни: на такива като мен в бизнеса им викат непочтително „връзкари“. Понеже познавах сума ти народ, нали разбирате. Кого ли не: съученици, набори от армията – приятели и приятели на приятелите. И онези от тях, които имаха пари за влагане, ги канех на обяд в „Уайтс“ или ги забавлявах в шатрата ни за гости в Челтнам, Аскот или Уимбълдън. Или ги водех на лов за някой и друг ден из Девън или Йоркшир. През седмица ходех да помагам на промоционални турнета, по време на които индивиди с висока нетна стойност – с чиито имена сигурно се бяхме сдобили от списъците, закупени от някоя банка или фирма, издаваща кредитни карти – биваха примамвани в конферентните зали на луксозни провинциални хотели с обещания за безплатно шампанско, хапки и финансови прозрения.
   Истинското ми име е Хектор Четуд-Талбът, но всички ми викат Ек. Така че изпълнявах ролята на Ек, на готиния Ек, не супер интелигентен, но все пак бивш офицер от уважаван полк, комуто можеш да имаш пълно доверие. Щом Ек ти препоръчва да купиш акции, значи работата е повече от сигурна. Уреждах среща на кандидата с Билбо плюс евентуално някой от посредниците от горните етажи, та на човека да му лъхне на барут от борсите, после оставях всичко в техни ръце. И не става дума единствено за личности, които познавах от обществото; имах и хора, които управляваха пенсионни фондове или финанси на корпорация, и им се щеше да се набутат в хедж фонд. Така че аз се намирах на единия край на конвейера – черпех големи джинтоници, ръкувах се и разправях вицове; а на другия му край бе машината за правене на пари.
   В конкретния случай машината ни се наричаше „Маунтуилям Партнърс“ – една от десетките сродни фирми, установили се през последните няколко години в самия лондонски Уест Енд или в непосредствена близост до него, и в еквивалентните му квартали в Ню Йорк, Париж и половин дузина други световни столици. И ние знаехме по-добре от вас как да направим парите ви по-доходоносни. Ама вече си имал седемпроцентов темп на прираста? Не ставай смешен! И предлагахме годишен прираст от десет, петнайсет, двайсет и пет на сто. Голямо нехайство ще е от твоя страна, внушавахме ти най-убедително, да пренебрегнеш тези възможности в ущърб на децата си, на клиентите си и най-вече на себе си. „Маунтуилям Партнърс“ бе от така наречените „мултистратегически“ хедж фондове: анализирахме търговските стратегии на конкуренцията и копирахме онези, които ни харесваха. А девизът ни бе: внимавай в картинката, крий се, бягай, спасявай се – според пазарните условия. За което ти ни плащаше такса за мениджмънт в размер на два процента плюс други двайсет на сто такса върху брутния растеж: два процента годишно върху поверените ни неколкостотин милиона лири никак не е лош доход, когато се разпределя между двайсет-трийсет души, дори след като сме си платили наема. А те идваха преди капиталовата печалба – преди двайсетте на сто, които отиваха у акционерите от рода на Билбо. Колчем седнех да изчислявам вероятния годишен доход на Билбо, калкулаторът ми прегряваше. Толкова големи бяха числата, че умът ми не ги побираше.
   Не че ми пукаше; така или иначе, плащаха ми невероятно добре за работата, която им вършех.
   След като напуснах армията, работих за кратко време в частна консултантска фирма по охранителна дейност. Оттам напуснах след неприятност в Колумбия. Но изобщо не ми идваше на акъла с какво да се заема занапред. Тъкмо тогава ми се обади Билбо, а думите му по телефона и по време на последвалия обяд ме убедиха, че вратата към пещерата на Аладин съвсем лекичко се е открехнала: колкото да зърна бляскавата вътрешност.
   Щом се преместих в Лондон, ми потрябваха по-малко от две години, за да заработя при Билбо, да си взема изпитите и заплатата ми да стане неколкократно по-голяма, отколкото очаквах; ако всичко вървеше по ноти, бонусът ми щеше да се равнява на още няколко заплати. А всичко постоянно си вървеше по ноти – за по-хубави времена не можеше и да се мечтае.
Онова, което Билбо заедно с всички останали бе открил през въпросните прекрасни години, беше задлъжнялостта. Дотогава не винаги говореха за дългове. И не всичко минаваше за дългове. Понякога се явяваха от едната страна на баланса, понякога – от другата. Пенсионните фондове плащаха на хедж фондовете да се грижат за част от парите им; хедж фондовете или вземаха паричен кредит от първичните брокери, или депозираха свои средства в банките, или харчеха парите за изкупуване на главни и подчинени дългове. Така че беше много трудно да разбереш кой кому какво дължи. След което парите започнаха да ни се струват прекалено скучни, прекалено ограничени. Така или иначе, обект на пазара не бяха лиреният звонк и доларовите банкноти, а цената на самия риск. А нашият възглед кое е вярната цена на даден риск беше по-различен от другите: затова купувахме нещо – акция или облигация – от хора, според които то е било по-рисково, отколкото ние преценявахме, и го продавахме на други, които го виждаха като по-малък риск от нас – а понякога изобщо не съзираха никакъв риск.
   Изкупувахме подчинени дългове от банките, които искаха да им се махнат от балансите, но и от банкери, готови да приемат по шейсет цента на долар, понеже в такъв случай имаше по-малка вероятност да им резнат бонусите, отколкото ако отпишеха дълга като цяло. А дълговете изкупувахме с надеждата да ги пробутаме на други банки или на частни търговци на ценни книжа за по осемдесет цента на долар – та дори бяхме готови да изчакаме, ако трябва, че да ги продадем по номинала. И изведнъж всички тези дългове се превърнаха в активи: на това му викам аз алхимия! Взехме да им викаме обезпечени заемни задължения или обезпечени дългови задължения, но най-вече използвахме съответните им съкращения – CLO и CDO1: звучаха ни по-убедително, а и ние ги купувахме и продавахме така, сякаш бяха първокласни ценни книжа на американската хазна или британското правителство, без разлика относно риска. Купувахме ги и ги продавахме така, както се купуват и продават овце на пазара. Осъществявахме суапове на фючърси; лихвени суапове; суапове на суапции. Дори не ни се налагаше да купуваме акциите: вземахме ги назаем от заемодателите на акции и търгувахме с тях срещу кредит от брокера по марджин сметката ни. Бяхме убедени, че в края на краищата пазарът винаги върви нагоре, затова обикновено при купуване заемахме дълга позиция или купувахме договори за разлика, така че и без да притежаваме акциите, само прибирахме разликата между цена „купувам“ и цена „продавам“. И то без да използваме наши си пари. За всяка лира, която внасяхме по марджин сметката при първичния брокер, вземахме като заем двайсет. Веднъж, изпаднал в откровеност, Билбо ми беше рекъл: „За да се задържиш на върха в бранша ни, трябва да си надуеш баланса с пари назаем. Необходимо е да максимализираме огневата си мощ.“
   И нямаше никакво значение дали едната лира в баланса се състоеше от осемдесет пенса във вид на непървични заеми и само двайсет пенса истински пари – каквото и да значеше това в ония дни. Както всички останали, и ние отчитахме балансово активите си по пазарната им стойност. Тоест ние определяхме каква стойност да им припишем в баланса ни. Че кой друг можеше да знае по-добре от нас каква е тя?
   А надолу по веригата и останалият свят живееше на кредит: къщи се купуваха със заеми, коли се купуваха със заеми, но нищо нямаше значение, тъй като всичко се покачваше. Решиш ли да се сепнеш от риска, съпътстващ закупуването на къщата ти, брокерът, който урежда ипотеката, веднага ти казва: „Земя вече не се произвежда. Тухлите и хоросанът са си сигурна работа.“...

Преводач Венцислав К. Венков

Издателство Колибри